Никола Баро
Една женска усмивка (14)

14.

Откакто преди две седмици Орели Бреден ми махна, след като прекоси зебрата и секунди по-късно се изгуби в задната улица, жадувах за този момент и в същото време се плашех от него. Не знам колко пъти в мислите ми изплуваше вечерта на шестнайсети декември.

Мислех си за тази вечер и когато ходех на свиждане в болницата; мислех за това по време на заседанието на издателството, докато рисувах човечета в бележника си; в метрото, докато се движех под града; в любимата си библиотека „Асулин“, докато се ровех в прекрасните илюстровани книги; когато се виждах с приятели в „Ла Палет“. И когато вечер си лягах, също мислех за това.

Където и да се намирах, където и да отивах, мисълта за този ден ме съпътстваше, както мисълта за премиерата на театрална постановка съпътства актьора.

Неведнъж хващах слушалката на телефона, за да чуя гласа на Орели Бреден и ей така, между другото, да я поканя на кафе, но винаги успявах да се въздържа, понеже се страхувах да не получа отказ. Между другото, и тя не ми се бе обаждала от онзи ден, когато „случайно“ я срещнах пред дома й, а по-късно пък моят приятел Адам се обадил в ресторанта й и се представил за Робърт Милър, за да си уговори среща с нея.

Докато вървях с букет и бутилка „Креман“ към „Времето на зрелите череши“, страшно много се вълнувах. После застанах пред витрината и се опитах да придам на лицето си непринуден и не твърде тържествен израз.

Идеята да мина неочаквано след работа през ресторанта, за да поздравя (за малко) Орели Бреден за рождения й ден (за който съвсем случайно съм се сетил), трябваше да се осъществи съвсем естествено. И така, почуках доста силно на прозореца, като знаех, че ще заваря красивата готвачка сама в ресторанта, и сърцето ми на свой ред също заби силно.

Видях изненаданото й лице и няколко секунди по-късно вратата на „Времето на зрелите череши“ се отвори и Орели Бреден ме погледна въпросително.

— Господин Шабане, вие какво правите тук?

— Поздравявам ви за рождения ден — казах аз и й поднесох букета. — Желая ви много любов и късмет… и да се изпълнят всичките ви желания.

— О, много ви благодаря, много мило от ваша страна, господин Шабане. — Тя взе цветята с две ръце и аз използвах възможността да се вмъкна в ресторанта.

— Може ли да вляза за момент? — Хвърлих поглед върху масата, подредена в шината на един прозорец и седнах на един от дървените столове до входа. — Знаете ли, когато днес погледнах в календара, изведнъж си помислих… шестнайсети декември, какво беше това, какво беше това. И накрая се сетих. Помислих си, че може да се зарадвате, ако ви донеса цветя. — Усмихнах се победоносно и сложих бутилката „Креман“ на близката маса. — Нали ви бях заплашил, че някой ден ще посетя ресторанта ви, помните ли? — Разперих ръце. — И сега — ето ме.

— Да… ето ви. — Виждаше се, че внезапната ми поява не я зарадва особено. Тя погледна смутено едрите рози и ги помириса. — Това е… прекрасен букет, господин Шабане… само че… всъщност ресторантът е затворен днес.

Ударих се с ръка по челото.

— Ей, това направо го бях забравил. Значи е цял късмет, че изобщо ви намерих. — Въздъхнах. — Но вие какво правите тук? На рождения си ден? Да не работите тайно? — Засмях се.

Орели Бреден се обърна и извади изпод бара една голяма стъклена ваза.

— Не, разбира се, че не. — Видях как лицето й се обля в нежна руменина, преди да отиде в кухнята и да напълни вазата с вода. Тя се върна и сложи розите на дървения бар, където се намираха касата и телефонът.

— Ами… благодаря ви, господин Шабане.

Изправих се.

— Да разбирам ли, че ме гоните, преди поне да съм имал възможност да се чукна за наздравица с вас? Ще бъде жестоко.

Орели Бреден се усмихна.

— Боя се, че нямаме време. Дойдохте малко неочаквано, господин Шабане. Съжалявам — добави още веднъж тя с извинително изражение и закърши ръце.

Направих се, че едва сега забелязвам покритата маса, намираща се самотно до прозореца.

— О! Охооо! Вие очаквате някого. Прилича на романтична вечеря.

Погледнах я. Тъмнозелените й очи блестяха.

— Е, който и да е той, очевидно е щастливец. Тази вечер сте особено красива, Орели. — Погалих бутилката, която още беше на масата. — Кога ще дойде гостенинът?

— В осем часа — каза тя и отметна коси назад. Погледнах часовника си. Седем и петнайсет. След малко Адам трябваше да се обади.

— Ами тогава, госпожице Бреден, нека изпием на крак по една чаша за ваше здраве! — помолих аз. — Още е едва седем и петнайсет. След десет минути изчезвам. Ще отворя бутилката.

Тя се усмихна, а аз знаех, че няма да каже „не“.

— Ами добре — въздъхна Орели. — Десет минути. Затърсих в джоба си тирбушон.

— Виждате ли, взел съм дори инструмент. — Измъкнах корковата тапа с лек пукот от бутилката.

Налях пенливото вино в двете чаши, които Орели бе извадила от витрината.

— Е, още веднъж, всичко хубаво! За мен е чест — казах и се чукнахме.

Отпих голяма глътка от „Креман“ и се опитах да се успокоя, макар сърцето ми така да биеше от страх, че чак можеше да се чуе. Времето минаваше. Ей сега щеше да звънне телефонът и щеше да се разбере дали наистина бях осъден да си тръгна. Втренчих се в чашата си, после вдигнах поглед към красивото лице на Орели. Колкото да кажа нещо, рекох:

— Човек не може да ви изпусне и за две седмици от очи, а? Докато се обърне, и вие вече сте с нов приятел.

Тя се изчерви и поклати глава.

— Какво? Познавам ли го?

— Не — излъга тя.

И тогава звънна телефонът. И двамата погледнахме към бара, но Орели Бреден не понечи да вдигне.

— Сигурно някой се обажда за резервация — предположи тя. — Няма да вдигам сега, телефонният секретар е включен.

Чу се сигнал, после секретарят на ресторанта. И накрая прозвуча гласът на Адам.

— Добър вечер, на телефона е Адам Голдбърг, имам съобщение за Орели Бреден — каза той без заобикалки. — Аз съм агентът на Робърт Милър и се обаждам по негова молба — продължи Адам и аз видях как Орели Бреден пребледня. — Би ви го казал лично, но Милър помоли мен да отменя днешната вечеря. Трябва да ви кажа, че той много съжалява. — Думите на Адам падаха като камъни и помещението. — Той… как да се изразя… той е много ошашавен. Вчера внезапно се появи жена му и… ами… тя още е тук и както изглежда, ще си остане тук. Мисля, че двамата имат много да си говорят. — Адам помълча малко. — Много ми е неприятно, че ме замесват в такива лични неща, но за Робърт Милър беше важно да знаете, че той… е… че отменя вечерята поради сериозна причина. Поиска да ви предам, че много съжалява и моли за разбиране. — Адам побъбри още няколко секунди в слушалката, после се сбогува и затвори.

Видях как Орели Бреден стоеше като закована и толкова силно стискаше чашата с шампанско, че се побоях да не я строши.

Тя се втренчи в мен, а аз — в нея и известно време и двамата мълчахме.

После Орели отвори уста, сякаш за да каже нещо, но се въздържа. Вместо това изпи чашата на един дъх и я притисна до гърдите си. Погледна към пода.

— Хм… — гласът й трепна подозрително.

Аз оставих чашата си и в същия миг се почувствах като подлец. После обаче си казах „Кралят е мъртъв, да живее кралят“ и реших да действам.

— С Милър ли щяхте да се срещате? — попитах неразбиращо. — Сама в ресторанта си? На рождения си ден? — Направих малка пауза. — Това не е ли малко висока чест? Струва ми се, че вие изобщо не го познавате. — Тя ме погледна безмълвно и аз видях как очите й се пълнят със сълзи. После рязко извърна глава и се втренчи през прозореца.

— Боже мой, Орели, аз… направо не знам какво да кажа. Това е просто… ужасно, отвратително. — Пристъпих зад нея. Тя плачеше тихо. Много внимателно сложих ръцете си на потрепващите й рамене. — Съжалявам. Боже, толкова съжалявам, Орели — продължих и учудено установих, че това е истина. Косата й ухаеше леко на ванилия и на мен ми идеше да я отметна назад и да целуна врата й. Вместо това галех успокояващо раменете й. — Моля ви, Орели, не плачете — казах тихо. — Да, знам, знам… гадно е да връзват тенекия… но хубавото е… хубавото е, че…

— Но Милър ми се обади. Искаше непременно да се видим и каза толкова хубави неща по телефона… — Тя започна да хлипа. — А аз… приготвих всичко тук, освободих си вечерта… След онова писмо си помислих, че съм… че съм нещо специално за него… той ми даде достатъчно сигнали за това, разбирате ли? — Орели се обърна внезапно към мен и ме погледна с очи, около които сълзите бяха размазали грима. — И сега изведнъж се връща жена му, а аз се чувствам… чувствам се ужасно!

Тя закри лицето си с ръце, а аз я прегърнах.

 

 

Постояхме така известно време, докато Орели се успокои. Беше ми приятно да съм с нея, да я утешавам, да й подавам кърпичка след кърпичка и горещо се надявах тя никога да не научи защо съм се оказал до нея точно в момента, когато се позвъни във „Времето на зрелите череши“ и Робърт Милър заяви за пореден път своята недосегаемост.

По едно време — както си седяхме един срещу друг — тя ме погледна и каза:

— Може ли да ми дадете една цигара? Мисля, че имам нужда.

— Да, разбира се. — Извадих пакет „Голоаз“, тя си взе една и я погледна замислено. — Последната „Голоаз“, която съм пушила, беше с мисис Денсмор — на гробищата! — Орели се усмихна и добави, повече на себе си: — Дали изобщо някога ще науча как се е получил този роман?

Поднесох й запалена клечка кибрит.

— Възможно е — отвърнах неопределено и видях устните й, които за миг изплуваха съвсем близо до лицето ми. — Не и тази вечер обаче.

Тя се облегна назад и изпусна дим.

— Да, не и тази вечер — повтори. — Както няма да има и вечеря с писателя.

Кимнах съчувствено и си помислих, че не е никакъв проблем и сега да вечеря с писателя — макар и той да не се казва Милър.

— Знаете ли какво, госпожице Бреден? Просто забравете за този Милър, което очевидно не знае какво иска. Погледнете нещата от този ъгъл: нали е важна книгата. Този роман ви е помогнал да забравите проблемите си — паднал е, така да се каже, от небето, за да ви спаси. За мен това е прекрасното.

Орели се усмихна плахо.

— Да, може би сте прав. — После се изправи на мястото си и дълго ме гледа мълчаливо. — Някак си се радвам, че сега сте тук, господин Шабане — каза тя.

Хванах я за ръка.

— Мила моя Орели, не можете да си представите колко пък аз се радвам, че съм тук — отвърнах уверено. После станах. — А сега нека отпразнуваме рождения ви ден. Няма никакъв смисъл да седите тук и да тъгувате. Не и докато ви преча за това. — Налях в чашите ни остатъка от „Креман“, Орели изпи своята до дъно и решително я остави. — Чудесно — добавих и я издърпах от стола. — Може ли да ви заведа до нашата маса, госпожице Бреден? Ако ми кажете къде държите деликатесите си, ще донеса напитките и яденето.

Разбира се, Орели не остави на мен да сервирам, но ми бе позволено да отида с нея в кухнята, където ми каза да отворя червеното вино и да направя салатата в голяма керамична купа, докато тя запържи нарязаната на кубчета шунка в един малък тиган. Досега не бях влизал в ресторантска кухня и гледах изумено газовата печка с осем пламъка и многото тенджери, тигани и черпаци, всички на една ръка разстояние или окачени. Първата чаша вино изпихме още в кухнята, втората — на масата.

— Много е вкусно! — възкликвах от време на време и забивах вилицата си в крехките листа, които проблясваха под шунката, а когато Орели донесе от кухнята цялата тава с ароматното агнешко задушено, за да я сложи на масата, аз отидох до малката уредба под дървения бар и пуснах музика. Жорж Брасен запя с гальовен глас: Je m’suisfait tout petit, а аз си помислих, че всеки мъж трябва поне веднъж в живота си да срещне жена, която да го покори.

Агнешкото се топеше в устата и аз възкликнах: „Истинска поезия!“, а Орели ми разказа, че рецептата, и изобщо цялото меню за тази вечер, е от баща й, който бил починал през октомври, твърде рано.

— Сготви ми това за първи път, когато… когато… — тя се оплете и, кой знае защо, внезапно се изчерви — е, преди много, много години — завърши изречението си Орели и посегна към чашата.

Докато ядяхме агнешкото задушено, тя ми разказа за Клод, който така подло й изневерил, и историята за червеното палто, което получила за рождения си ден от своята най-добра приятелка Бернадет.

— … помните ли, господин Шабане, русата жена, която също беше на четенето?

Погледнах в зелените й очи и нищо не си спомних — кимнах обаче усърдно и отвърнах:

— Сигурно е хубаво да имаш толкова добра приятелка. Да пием за Бернадет!

И така, пресушихме по една чаша за Бернадет, а после, по мое желание, по една за красивите очи на Орели. Тя се изкиска и каза:

— Не се вдетинявайте, господин Шабане.

— О, не. Знаете ли, че досега не съм виждал такива очи? Защото те не са просто зелени, те са като… като два скъпоценни опала, а сега на светлината на свещите сякаш виждам в очите ви мекия блясък на обширното море…

— Боже мой — впечатли се Орели. — Това е най-хубавото, което някога съм чувала за очите си.

И после тя ми разказа за Жаки, начумерения главен готвач със златното сърце, който тъгува за безкрайното море на Нормандия.

— Аз също имам златно сърце — изтърсих, взех ръката й и я сложих на гърдите си. — Усещате ли го?

Тя се усмихна.

— Да, господин Шабане, сигурна съм, че сърцето ви е златно — отвърна сериозно Орели и за миг остави ръката си върху туптящото ми сърце. После скочи и разтърси коси назад.

— А сега, приятелю, да донесем шоколадовия мус. Това е моят специалитет. И Жаки не пропуска да каже, че шоколадовият мус е сладък като любовта. — И тя изтича със смях към кухнята.

— Вярвам му. — Взех тежката тава и я понесох след нея. Бях замаян от виното, от близостта на Орели, от прекрасната вечер, която не исках никога да свършва.

Орели сложи чиниите на бюфета и отвори огромния хладилник от неръждаема стомана, за да извади парфето от червен портокал, като ме увери, че то подхожда по гениален начин на малкия топъл шоколадов десерт (тя каза: Направо е гениално!) — получавало се неповторимо смесване на вкуса на сладкия шоколад с леко тръпчивия вкус на червения портокал.

Следях внимателно движенията й и се наслаждавах на гласа й. Сигурно бе права за неповторимото смесване на вкусовете, но за мен в този миг всичко бе неповторимо.

От ресторанта се носеше „La fée clochette“, песен, която много харесвах, и аз тихичко си припявах, когато певецът казваше колко уискита ще изпие и колко цигари ще изпуши, за да спи с прекрасното момиче, по което отдавна копнее.

Je ferai cent mille guinguettes, je boirai cent mille whiskies Je fumerai cent mille cigarettes pour la ramener dans mon lit Mais j’ai bien peur que cette chcrie n’existe juste que dans ma tête.

Mon paradis, ma fabulette, mon Saint–Esprit Ma fée clochette!

Бях намерил своята_ фея Клошей_. Тя стоеше на една ръка разстояние от мен и пламенно говореше за шоколадовия си мус.

Орели затвори вратата на хладилника и се обърна към мен. Аз стоях толкова близо зад нея, че едва не се сблъскахме.

— Опаа — каза тя. А после продължи съзаклятнически: — Може ли да ви попитам нещо?

— Можете да ме питате за всичко — отвърнах също шепнешком.

— Когато нощем слизам по стълбите, никога не се обръщам назад, понеже се страхувам, че някой може да е зад мен. — Очите й бяха широко отворени и аз неволно се гмурнах в това нежно зелено море. — Вижда ли ви се странно?

— Не — промърморих тихо и наведох глава към нея. — Не, изобщо не ми се вижда странно. Всеки знае, че по тъмно не бива да се обръщаш на стълбите.

И тогава я целунах.

Беше много дълга целувка. По едно време, когато за кратко устните ни се разделиха, Орели каза тихо:

— Боя се, че парфето ще се разтопи.

Целувах я по раменете, по шията, нежно хапех ухото й, докато тя въздишаше тихо и преди отново да се върна на устата й, прошепнах:

— Боя се, че ще трябва да го прежалим.

После и двамата дълго, дълго не проронихме нито дума.