Никола Баро
Една женска усмивка (10)

10.

Вечерта мина по-добре, отколкото си мислех. Орели Бреден влезе пет минути по-рано в „Купол“. Беше видимо развълнувана, но в добро настроение и облечена в онази зелена копринена рокля, както забелязах с усмивка.

Тя изглеждаше поразително и аз с мъка се удържах да не я зяпам непрекъснато. Забърборих някои неща, за да убия времето, а Орели бе твърде разговорлива за състоянието си на радостно очакване.

После Силвестро ми позвъни, както се бяхме уговорили. Той бе приел ролята си, без да задава много въпроси.

— Е, как върви? — попита ме, а аз отвърнах:

— Ама че глупаво, съжалявам.

— Звучи добре.

— Не, не, не е никакъв проблем. Чувствам се много добре тук. Само не се тревожи.

— Тогава приятно прекарване и до скоро — каза той и аз затворих.

Орели Бреден преглътна закъснението и аз поръчах шампанско за двама ни. Пийнахме, поприказвахме си и по едно време ме изправи на нокти, когато неочаквано попита откъде имам домашния й адрес. Но успях да се измъкна елегантно от ситуацията. Пък и тя на свой ред не ми бе доверила малката си тайна. Нито дума за съдържанието на писмото, което аз бях написал. Както не ми разказа и за това, че го е поканила в малкия си китен ресторант.

В девет и петнайсет, тъкмо когато вече ядяхме агнешкото с къри и госпожица Бреден ми обясняваше защо не вярва в случайности, Силвестро звънна отново и попита:

— Е, получи ли ти се свалката?

Изстенах в телефона и прокарах театрално ръка по косата си.

— Не, мисля, че още не… ах, много неприятно!

Той се засмя:

— Тогава действай, момчето ми!

А аз отговорих:

— Страшно съжалявам, мистър Милър, но не можете ли да минете поне за малко?

С периферното си зрение видях как госпожица Бреден бе оставила обезпокоено приборите си и гледаше към мен.

— Да, ние… ааа, искам да кажа, аз… вече си поръчах за ядене, може би все пак ще успеете? — не се отказвах.

— Може би и вие ще успеете! — отвърна ухилено Силвестро. — Само се чуй. На това му се вика риск. Но не, няма да дойда. Желая ти страхотна вечер, малкият.

— Още поне два часа… аха… изтощен… хм… хм… да, значи нищо не може да се направи… да… много жалко… разбирам… ще се обадите, когато се приберете — повторих унило това, което Милър не беше казал.

— Хайде стига, достатъчно — намеси се Силвестро. — Ciao, ciao!

И затвори.

— Добре… Не, разбирам, но… Добре… Няма проблем… Довиждане, мистър Милър. — Оставих телефона си до чинията и погледнах госпожица Бреден твърдо в очите. — Милър каза, че няма да дойде — съобщих аз и поех дълбоко въздух. — Има проблеми. Ще излезе от една среща най-малко след два часа, а според него може да продължи и по-дълго, бил изтощен и нямало смисъл да се виждаме сега, при положение че утре така и така сме щели да имаме време да поговорим.

Видях как тя преглътна и хвана чашата като спасителна сламка, а аз за миг се изплаших, че ще стане и ще си тръгне.

— Наистина много съжалявам — добавих дълбоко разкаян. — Може би идеята ми не беше добра.

А когато госпожица Бреден поклати глава и все пак остана на мястото си, като ми каза, че вината не е моя, ми стана някак си съвестно. Но какво трябваше да направя? Реално нямаше как да доведа Робърт Милър. В крайна сметка нали аз самият бях там.

И така, заех се да утешавам госпожица Бреден и пуснах няколко шеги по адрес на фатализма й. Дори за един сладък миг успях да се добера до ръката й, но тя си я отдръпна и ме перна с пръсти, сякаш бях непослушно момченце.

После ме попита какво прави Робърт Милър, когато не пише книги, и за каква среща изобщо става въпрос, а аз отговорих, че не съм съвсем наясно, все пак той е инженер и вероятно още работи като консултант към онзи автомобилен концерн.

После търпеливо изслушах словоизлиянията й по адрес на страхотната книга на Робърт Милър, колко невероятно било това, че я намерила в най-подходящия момент, на кои места се е смяла и на кои — развълнувала. Вслушвах се поласкан в красивите й думи и гледах как тъмните й зелени очи се разтапят от нежност.

На няколко пъти ми идеше да се опитам да й кажа, че именно аз съм този, който е докоснал душата й. Но страхът, че мога да я загубя, преди още да съм я спечелил, бе твърде голям.

Ето защо симулирах изненада, когато тя ми сподели — колебливо, но вече с нарастващо доверие — за вече известните ми съвпадения на ресторанта и героинята.

— Сега разбирате ли защо трябва да видя този човек? — попита ме и аз кимнах разбиращо. Все пак бях единственият, който държеше ключа към „съдбоносната тайна“. Тайната, която имаше много по-ясно обяснение, отколкото си мислеше Орели Бреден, макар то да не бе по-малко съдбоносно.

Ако тогава бях написал книгата под свое име и бях сложил своя снимка, сега момичето със зелените очи и пленителната усмивка, което видях през стъклото на един ресторант и избрах за героиня на въображението си, щеше да вижда в тен мъжа, когото съдбата й е изпратила. И всичко щеше да е на мястото си.

Но заради лъжата бях наказан да се боря с един измислен писател. Е, не съвсем измислен, както ми стана болезнено ясно от последвалия въпрос на Орели Бреден.

— Не мога да разбера защо тази жена е напуснала Милър — каза тя замислено и бодна с вилица последното парче агнешко от чинията си. — Той е преуспяващ инженер, вероятно е сърдечен и с чувство за хумор, иначе не би писал такива книги. Пък и да оставим, всичко това — мисля, че изглежда фантастично. Би могъл да бъде актьор, не мислите ли? Как може някой да напусне толкова привлекателен мъж?

Госпожица Бреден си изпи виното и сви рамене, после отново си напълни чашата. Ако тя намираше зъболекаря за фантастичен, определено щеше да ми е трудно. Добре че никога няма да срещне на живо този Сам Голдбърг. Не и ако зависи от мен!

— Какво има? Долавям насмешка в погледа ви. — Тя ме погледна развеселено. — Нещо нередно ли казах?

— Господи, не! — Май беше време малко да поразвенчая този привлекателен супергерой. — Понякога е невъзможно да се надникне зад фасадата, нали? — вметнах многозначително аз. — Физическата красота не е всичко. Имам чувството, че на жена му не й е било особено лесно с него. Колкото и да ценя Милър като писател.

Госпожица Бреден сякаш се разколеба:

— Какво имате предвид с това — че не й е било особено лесно с него?

— О, нищо, и аз ги говоря едни — просто забравете какво съм казал. — Засмях се малко високо, сякаш за да замажа гафа, че съм споделил повече, отколкото съм искал. И после реших да сменя темата: — Наистина ли ще говорим цяла вечер за Робърт Милър? Вярно, той е причината да се озовем двамата тук, но пък ни върза тенекия. — Взех бутилката и си долях. — Повече ме интересува защо такава очарователна жена като вас още не се е омъжила. Толкова ли много пороци имате?

Орели се изчерви.

— Ха-ха. А вие?

— Искате да кажете, защо един такъв очарователен мъж като мен още не се е оженил? Или дали имам толкова много пороци?

Орели отпи глътка вино и една усмивка се стрелна по лицето й. Тя се опря с лакти на масата и ме погледна над сплетените си пръсти.

— Имах предвид пороците — поясни тя.

— Хм! От това се опасявах. Чакайте да помисля. — Взех ръката й и започнах да броя: — Ядене, пиене, пушене, отклоняване на красиви жени от правия път… като начало това стига ли?

Тя отдръпна ръката си и весело се засмя, докато кимаше, а аз гледах устните й и си мислех колко хубаво щеше да е, ако ги целуна.

Най-накрая спряхме да говорим за Робърт Милър и насочихме вниманието си само към нас. Така от сложно замислената среща се получи една истинска среща. Сервитьорът дойде на масата ни с въпроса: „Желаете ли още нещо?“, и аз поръчах още една бутилка вино. Вече бях на седмото небе, когато се случи нещо непредвидено в моите романтични планове.

И до днес понякога се питам дали мистериозният писател нямаше да потъне в забвение, а аз да заема неговото място, ако онази чудновата баба не бе се появила внезапно на нашата маса.

 

 

— Едно, две, три — това е Париж! — Дузина развеселени сервитьори се бяха събрали в полукръг в единия край на залата. Те крещяха с цяло гърло това изречение, което проехтя като будилник и което може да се чуе всяка вечер (понякога и повече пъти) в „Купол“, понеже сред многобройните гости все се намира някой, който да има рожден ден.

Половината зала вдигна поглед, когато сервитьорите с маршова стъпка донесоха огромна торта, на която многобройни свещи разпръскваха светлината си, подобно на малък фойерверк, и отидоха до масата на рожденика. Тази маса беше два реда зад нашата и Орели Бреден погледна натам и проточи шия, за да види по-добре.

После внезапно стана и махна с ръка.

Обърнах се стъписан и забелязах една сияеща стара дама, облечена в рокля, чийто цвят преливаше във всички оттенъци на лилавото, седнала самичка на масата — с огромен букет астри — и здрависваща се с всички сервитьори. После тя погледна към нас и също помаха.

— Познавате ли тази дама? — попитах Орели Бреден.

— Да, разбира се! — извика възторжено тя и отново махна. — Това е мисис Денсмор. Запознахме се вчера на гробищата — не е ли ужасно странно?

Аз кимнах и се усмихнах. На мен не ми се струваше чак толкова ужасно странно. Беше десет и половина и имах неприятното (но впоследствие оправдано) предчувствие, че с интимността на нашата маса е приключено.

След няколко минути се запознах с мисис Денсмор, осемдесет и пет годишна американка, която ни облъхна с облак от „Опиум“. Оказа се, че е вдовица на някакъв диригент, майка на син, който строи мостове в Южна Америка, баба на три златокъдри внучета и муза на многобройни художници, обединени от едно: всички са празнували с мисис Денсмор в „Купол“ шумни тържества. И всички вече са под земята.

Има хора, които, на която и маса да седнат, са в състояние веднага да поведат разговор. Другите разговарящи полека-лека притихват, темите припламват като огънчета и пет минути по-късно всички са покорени от разказите и анекдотите на тези увличащи и бурно жестикулиращи хора, които безспорно разбират от забавление, но просто не млъкват.

Боя се, че мисис Денсмор бе точно от този тип хора.

Откакто осемдесет и пет годишната дама с постелите къдрици и начервената уста се настани между нас, след като бе извикала: „Каква прекрасна изненада, моето дете — да пийнем тогава по чаша «Болинже»!“, вече нямах ни най-малка възможност да насоча вниманието на Орели Бреден към себе си.

Веднага на масата ни бе донесено шампанско в кофа с лед и никак не беше трудно да се заключи, че мисис Денсмор бе любимка на Ален, Пиер, Мишел, Игор или както там се казваха сервитьорите. Изведнъж масата ни бе обсипана с внимание от целия персонал на „Купол“. И спокойствието отиде по дяволите.

След две чаши шампанско аз също се предадох на чара на не спиращата да говори стара дама и гледах като хипнотизиран перата на лилавата й шапчица, които при всяко движение се клатеха напред и нагоре. Орели Бреден не откъсваше поглед от устните на мисис Денсмор и видимо се забавляваше; тя благоволяваше да ме погледне само когато избухвахме в смях по повод смешните приключения на забележителната дама. Колкото повече пиехме, толкова по-весело ставаше и след известно време усетих, че се забавлявам не по-малко от другите.

Понякога мисис Денсмор прекъсваше веселия си монолог, за да ни обърне внимание върху останалите гости в залата (за стара дама като нея тя виждаше учудващо добре) и да ни попита дали сме си празнували някой рожден ден в „Купол“ („О, непременно трябва да го направите, толкова е забавно!“). После се осведоми за нашите рождени дни (така успях да разбера, че Орели Бреден има рожден ден след около две седмици, по-точно на шестнайсети декември) и възторжено плесна с малките си ръце.

— Втори април и шестнайсети декември — повтори тя. — Овен и Стрелец. Две огнени зодии — ще си паснете чудесно!

Аз не разбирах нищо от астрология, но по тази точка с удоволствие й дадох право. Самата мисис Денсмор била родена в последния ден под знака на Скорпиона. А Скорпионките, осведоми ни тя, били както духовити, така и опасни.

„Купол“ започна постепенно да се изпразва, само на нашата малка маса все още царяха веселие, пиене и смях, а мисис Денсмор очевидно преживяваше един от своите звездни часове.

— Точно тук, на тази маса — а може и да е било на онази там? — както и да е, вечеряхме с Йожен по повод рождения ми ден — каза възторжено мисис Денсмор, когато един от сервитьорите ни донесе шампанско.

— Кой Йожен? — попитах аз.

— Йонеско, разбира се, кой друг — отвърна нетърпеливо тя. — Ах, понякога той е наистина неописуемо странен — не само в творбите си! А сега лежи горкият в Монпарнас! Но ще мина да го видя. — Старицата се изкиска замечтано. — Още си спомням онази вечер — бях забравила на колко години ставам, случваше ми се за втори път, можете ли да си представите? Два пъти!… — Тя ни погледна с тъмните си очички, които блестяха като две копчета. — Та онази вечер един несръчен сервитьор заля с червено вино светлосивото сако на Йожен. И знаете ли как реагира той? Каза: „Няма нищо. Като се замисля, цветът на този костюм никога не ми е харесвал особено!“ — Мисис Денсмор отметна глава назад и гръмко се засмя, а малкото перо на главата й така се заклати, сякаш ей сега щеше да литне.

След това отклонение към личния живот на Йожен Йонеско, което едва ли фигурира в някоя от биографиите му, мисис Денсмор отново се обърна към мен:

— А вие, млади човече? Какво пишете? Орели ми каза, че сте писател! Чудесна професия — заключи тя, без да изчака да й отговоря. — Трябва да знаете, че за мен писателите винаги са една идея по-интересни от актьорите и художниците. — После се наведе към Орели и доближи начервените си устни съвсем близо до изящното ухо на госпожица Бреден, което, както сега забелязах, леко стърчеше, и каза: — Чедо, този е правилният.

Орели избухна в смях с ръка на устата и това доста ме обърка, както ме обърка и обстоятелството, че старата дама ме взе за писател, но — дявол да го вземе, аз съм писател, е, не нещо кой знае какво, но че съм правилният — в това бях сигурен. И така, свободно се присъединих към смеха на двете дами.

Мисис Денсмор вдигна чашата си.

— Знаете ли какво? Вие сте ми много симпатичен, моето момче — заяви благосклонно тя и ме потупа по крака с ръцете си, накичени с пръстени със забележително големи камъни. — Казвайте ми просто Лиз.

Половин час по-късно „Лиз“, госпожица Бреден и аз се сбогувахме сърдечно със сервитьорите и напуснахме като последни гости „Купол“, за да си вземем такси — така предложи мисис Денсмор („Понеже имам рожден ден, аз ще платя таксито, за мен ще е удоволствие!“). От една страна, госпожица Бреден, също и мисис Денсмор, седеше до мен (бях сложен между двете дами) и от време на време главата й с ухаещите коси се накланяше към рамото ми, но от друга страна пък, тя слезе първа, преди мен и рожденичката, която живееше някъде в Маре, така че, можеше да се каже, вечерта мина не както се бях надявал.

Но без съмнение това беше една от най-забавните вечери, които съм прекарвал.

 

 

Седмица по-късно, в един неделен следобед, седяхме с Адам Голдбърг в червените кожени кресла в кафе-книжарницата и аз му разказвах за Орели Бреден и всички необикновени перипетии, които преживях през последните седмици.

Всъщност чакахме Сам, който бе пристигнал заедно с Адам, но зъболекарят се беше отбил в Шам дьо Map, за да вземе един светещ миниатюрен макет на Айфеловата кула за децата си.

— Oh, boy^[1] — започна Адам, когато му разказах за вечерта в „Купол“ и нагласеното обаждане на Силвестро. — Стъпваш по много тънък лед, надявам се това да ти е ясно. Не можеше ли да лъжеш малко по-скромно?

— Кой ми го казва? Позволи ми отново да ти припомня, че онази работа с псевдонима и снимката на автора беше твоя идея! — За мен бе необичайно да гледам толкова притеснен своя иначе невъзмутим приятел. — Ей, Адам, какво ти става? — попитах го. — Първо ми казваш да не го вземам толкова навътре, а сега ми четеш морал.

Адам вдигна успокояващо ръка.

— Добре, добре. Но онова си беше служебен трик. Сега обаче въпросът е от личен характер. Това не ми харесва. — Той забарабани с пръсти по страничната облегалка. — Струва ми се опасно, драги мой, наистина. Имам предвид, това е жена, Андре. Говорим за чувства. Как мислиш, какво ще се случи, когато разбере, че си я подвел? Че си я мамил съзнателно. Момичето ще вдигне скандал, ще дойде в издателството и ще изреве всичко на господин Монсиняк, примерно — тогава наистина ще трябва да си стягаш куфарите.

Поклатих глава.

— Планът ми е железен. Орели никога няма да научи истината, освен ако ти не й я кажеш.

 

 

От онази вечер в „Купол“ имах достатъчно време да помисля как да процедирам оттук нататък. И бях решил в обозримо бъдеще госпожица Бреден да получи още едно писмо от Робърт Милър, в което той й предлага среща на вечеря във „Времето на зрелите череши“. Дори знаех кога точно трябва да се състои тази среща: на рождения ден на Орели Бреден.

Само че този път писмото трябваше да пристигне директно от Лондон. Затова помолих Адам след литературното четене да го вземе и да го пусне по пощата от там. А защо Робърт Милър така и не е дошъл онази вечер — този момент още не го бях обмислил. Знаех само, че се налага причината да е още по-добре мотивирана. За всеки случай ми беше ясно, че поредният отказ, който ще последва много скоро, този път не бива да минава през мен.

В противен случай щеше да стане твърде подозрително.

Сега, когато седяхме с английския агент на Робърт Милър в кафе-книжарницата, любимото място за срещи на редактори и издатели, за да си говорят на фона на рафтовете с книги по стените за висша и по-малко висша литература, ме осени една идея, която все повече започваше да ми харесва. Само че трябваше да се изпипа още малко, понеже предполагаше участието и на Адам Голдбърг. Затова си прехапах езика и слушах размишленията на приятеля си.

— А какво ще стане, ако малката разбере за четенето и дойде? Не можем да въвличаме брат ми в твоите любовни авантюри, ще стане твърде сложно. Достатъчно му е на Сам, че премълча пред жена си истинската причина за идването си в Париж. — Той ме погледна. — И преди да си ме попитал — не, не си е обръснал брадата. Снаха ми я обожава. Ако я махне, тя ще си помисли, че Сам има любовница, и той не иска да рискува.

Кимнах.

— Добре, да остане. Всъщност няма нищо лошо в това един писател да си пусне брада, нали? Само да не вземе да се раздрънка. Няма никаква жена. Живее усамотено с кученцето си Роки — помниш, нали? — в тъпата си вила.

(Адам бе особено горд с измислянето на „Роки“, когато навремето пишехме автобиографията. „Едно такова сладко кученце е като магнит за жените!“, беше казал той.)

— Ще трябва още веднъж да му разкажеш всичко — отвърна Адам и погледна часовника си. — Той пък къде се замота?

Двамата погледнахме машинално към вратата, но Сам Голдбърг се бавеше. Адам отпи от скоча си и се облегна в червеното кресло.

— Другото, което ме подлудява тук, е, че никъде не се пуши — каза той. — От вас, французите, не очаквах такава промяна. Уж все за свобода говорите, а пък то…

— Да му се не види — отвърнах аз. — Брат ти познава ли съдържанието на романа?

Адам кимна.

— Значи — поде пак той разговор за опасенията си, — какво ще правиш, ако госпожица Бреден подуши нещо за литературното четене?

Засмях се надменно.

— Адам. Тя е готвачка. Веднъж е прочела една книга, която по случайност се е оказала моята книга. Не е от хората, които ходят по литературни четения, разбираш ли? Пък и цялата дандания ще се състои в една малка книжарница на остров Сен Луи. Това изобщо не е сред местата, които госпожицата посещава. А дори и да прочете интервюто във „Фигаро“ — което ще стане най-рано след един ден, — симсалабим — всичко ще е минало.

За първи път в издателската си кариера се радвах, че маркетингът в случая е „субоптимален“, както би се изразила Мишел Отьой. „Но по-престижните книжарници са вече резервирани, а Робърт Милър, макар и не съвсем неизвестен, все пак още не се е превърнал в магнит за общественото внимание, за да се избиват книжарите за него, още не. — Тя гледаше съжалително през черните си очила. — При тези обстоятелства трябва да сме доволни, че можем да използваме книжарница «Козирог». Книжарят е очарователен възрастен господин, който е поръчал допълнително бройки от романа и има постоянна клиентела. Така че книжарницата ще се напълни.“

Аз също намирах, че трябва да сме много доволни. Адам обаче бе малко скептичен.

— Симсалабим — повтори той, което при неговия английски акцент прозвуча доста странно. — От твоята уста в Божиите уши, Анди. Все пак се питам дали няма да е по-добре да потулим историята с госпожица Бреден. От разказа ти останах с впечатлението, че е доста ексцентрична. Доста strange^[2], тази малката. Не можеш ли просто да не се занимаваш с нея?

— Не — възразих аз.

— Добре — съгласи се Адам.

После помълчахме известно време.

— Разбери, Адам — казах накрая. — Тя не е коя да е жена. Тя е жената! The one and only^[3]. И не може да се нарече strange — просто има твърде развинтена фантазия и вярва във висши сили. Съдба! — Разбърках три лъжички захар в еспресото си и отпих от горещата сладка течност.

— Съдба — повтори Адам и въздъхна.

— Да, може ли да е толкова оплетено всичко? Между другото, смятам да направя така, че Робърт Милър да умре. Веднага след вечерята във „Времето на зрелите череши“ добрият стар Милър ще бъде заличен от сцената.

— Това значи ли, че няма да пишеш повече? — надигна се тревожно Адам.

— Да, точно това означава. Двойственият живот започна да ми идва в повече. Все пак не съм Джеймс Бонд.

— Ти шегуваш ли се? — попита възбудено Адам. — Точно сега, когато романът ти се продава като топъл хляб, искаш да оплескаш нещата? Колко продадохте досега? Петдесет хиляди? Разсъждавай логично. Очевидно умееш да пишеш и ще си пълен глупак, ако престанеш. Имаш потенциал. Освен това и чужденците ще се размърдат. Вече имам на бюрото си предложения от Германия, Холандия и Испания. Повярвай ми, има много хляб в това. А втория роман ще го изпипаме още по-добре. Ще създадем истински бестселър.

— Боже мой! — казах аз. — Звучиш ми като Монсиняк.

— Не искаш ли бестселър? — смая се Адам.

— Не и при тези обстоятелства. Искам си спокойствието. Каквото и да ми кажеш, цялата тази лъжлива въртележка е опасна, а ти ме караш да продължавам.

Адам леко се усмихна.

— Разсъждавам като професионалист — каза той като истински английски джентълмен.

— Ти направо си се побъркал. И как си представяш нещата в перспектива? Да симулираме писане на романи от всички краища на света ли? От Нова Зеландия или Северния полюс? И всеки път ще караме брат ти да идва насам?

— Ако върви добре, може в един момент да се каже и истината. — Адам отново се отпусна на облегалката. — Нека мине малко време и ще съчиним страхотна история. Знаеш как стават нещата в този бранш, Андре: правото винаги е на страната на успеха. Според мен, Робърт Милър задължително трябва да продължи да пише.

— Само през трупа ми — отвърнах аз. — И без това единствено мъртвият автор е добър автор.

— Hi, fellows^[4] — поздрави Самюъл Голдбърг. — За мен ли си говорите?

 

 

Сам Голдбърг се бе появил незабелязано на вратата и бе чул последната част от разгорещената ни дискусия. Пред мен стоеше моето алтер его в тъмносиньо спортно сако и карирана шапка, натоварен с малки найлонови торбички с Айфелови кули и кутии в пастелни цветове от сладкарница „Ладюре“.

Заразглеждах го любопитно. Той бе с къса руса коса и сини очи като брат си. За жалост, наистина беше хубав като на снимката. И макар да бе някъде около четирийсетте, имаше онова младежко излъчване, което някои мъже никога не губят, независимо от възрастта си. Дори брадата не променяше това — особено когато, както сега, се усмихнеше като Брад Пит.

— Здрасти, Сам, къде се замота толкова време? — Адам стана и го поздрави с дружеско потупване по рамото. — Вече се чудехме дали не си избягал.

Сам се усмихна закачливо и ред ослепително бели зъби се показаха. Личеше си, че е зъболекар, можех само да се надявам, че ще бъде достатъчно убедителен и като автор.

— Шопинг — обясни той и на мен ми се стори, че гласът му много прилича на гласа на брат му. — Обещах на семейството си, че ще им взема нещо. Oh dear^[5], опашката в тази „Ладюре“ беше so long^[6]! Вече се чувствам като у дома си. — Сам се засмя. — Толкова много Japanese people^[7] и всички искат да си купуват тортички и тези пъстри нещица. — Той посочи кутиите с макарони. — Наистина ли са толкова вкусни?

— Това е Андре — представи ме Адам и Сам разтърси ръката ми.

— Вече съм ви виждал — каза той и погледна сияещо. — Толкова много съм слушал за вас. — Имаше силно ръкостискане.

— Надявам се да са само добри неща — отвърнах малко напрегнато. Стара, изтъркана фраза. — Много ви благодаря, че дойдохте в Париж, Сам. Наистина ни спасявате от големи неприятности.

— Oh, yes^[8]! — Той се усмихна и кимна. — От големи неприятности — повтори. — Да, да. Адам ми разказа всичко. Чудна сте я свършили вие двамата! Да си призная, бях много изненадан, когато разбрах, че съм написал книга. — Той ми намигна. — За щастие, имам чувство за хумор.

Кимнах облекчено. Явно Адам си беше свършил работата както трябва. Дори и брат му първоначално да не е приел добре идеята да се нагърби с този неочакван проект, сега определено изглеждаше навит.

— Сега ние сме нещо като… как да се изразя?… Духовни братя? — продължи той. — Well^[9], надявам се, че ще изсърбаме успешно попарата, която сме надробили.

И тримата се засмяхме. Седнахме и моят духовен брат си поръча чай с мляко и ябълков сладкиш, а после се огледа из кафе-книжарницата. — Lovely placé^[10] — похвали заведението той.

Следващите два часа преминаха в обсъждане на новата идентичност на Сам Голдбърг и аз установих, че братът на Адам е много емоционален човек, положително настроен към всяко нещо и изразяващ възторга си основно с две думи: lovely и sexy^[11].

Lovely бяха Париж, блестящите златисти Айфелови кули от пластмаса за децата му, ябълковият сладкиш, който похапваше с чая и си режеше на парченца, и моята книга, от която бе прочел едва първата глава, чието съдържание обаче му било разказано подробно от Адам.

Sexy бяха сервитьорките в кафе-книжарницата, етажерките с книги на стената, предложението на Адам да му покаже довечера „Мулен Руж“, старият черен телефон от бакелит, който стоеше на рецепцията на хотела му, и по някакъв странен начин моят прастар часовник „Ролекс“ (беше на баща ми, още от времето, когато ролексите са били с кожени каишки и като дизайн са били много по-семпли от днешните).

С облекчение установих, че френският на Сам е много по-добър, отколкото очаквах. Обикновено англичаните говорят само английски и никакъв друг език, но понеже и двамата братя Голдбърг като деца често са прекарвали летните си ваканции при някакъв чичо в Канада, са имали възможност да упражнят този език. Поради работата си Адам говореше добър френски, докато брат му малко завалваше, но речникът му беше забележителен, а и явно не се притесняваше да говори пред публика. Все пак нали на зъболекарските конгреси е изнасял доклади за профилактиката и лечението на пародонтозата.

Обсъдихме интервюто с „Фигаро“, което щеше да се състои на следващата сутрин, после няколкото пасажа, които трябваше да се прочетат вечерта в книжарницата. Обясних му как протича едно литературно четене и настойчиво го посъветвах да упражни още няколко пъти новия си подпис като „Робърт Милър“, за да не се обърка при автографите в книгите.

— Веднага трябва да го изпробвам! — извика той, взе химикалка и лист и с размах и заоблен почерк изписа новото си име. — Робърт Милър — каза Сам и изгледа доволно подписа. — Изглежда секси, не мислите ли?

След литературното четене — то трябваше да започне в осем часа и да продължи най-много час и половина — бе предвидена вечеря в тесен кръг („Съвсем свойски!“, бе натъртил господин Монсиняк): естествено, писателят, книжарят (който със сигурност бе чел книгата), Жан-Пол Монсиняк (който бе прехвърлил книгата само в началото, средата и края), Мишел Отьой (която бе прелистила книгата, колкото да добие представа за нея), Адам Голдбърг (който бе запознат със съдържанието на цялата книга) и моята скромна персона. Трябва да призная, че леко ми призляваше при мисълта за тази малка свойска вечеря.

Едно литературно четене в книжарница протича по стандартния начин: приветствие от книжаря, приветствие от издателството (в дадения случай това бе моя грижа, тъй като щях да ръководя цялото събитие), писателят казва няколко думи, колко се радва, че е тук, и така нататък, и така нататък, и прочита няколко откъса. Следва поканата за въпроси към автора. Въпроси те са едни и същи: как решихте да напишете тази книга? В книгата има едно момченце, израснало без баща — това вие ли сте? Винаги ли сте искали да станете писател? Работите ли вече върху друга книга? За какво ще се разказва в нея? Действието отново ли се развива в Париж?

И понякога, много рядко, се появяват и въпроси като: кога пишете (сутрин, по обяд, вечер, през нощта), къде пишете (с изглед към зеленина, пред бяла стена, в кафенето, в тоалетната), а и любимото ми: откъде черпите идеите си?

Често обаче хората не са чак толкова любознателни или пък се стесняват да задават въпроси. В такива случаи книжарят, редакторът, организаторът казва нещо като: „Тогава нека задам аз един въпрос, преди да закрием събитието.“ Но може да каже и така: „Ако няма повече въпроси, бих искал да ви благодаря, че дойдохте и, разбира се, да изкажа голямата си благодарност към нашия автор, който сега ще има удоволствието да се подпише на книгите ви.“ Нови аплодисменти. После идват хората, закупили книгата, да им я подпишат. И накрая се правят няколко снимки.

При едно такова четене с участието на автора някак може да се предвиди всичко, тук нямах притеснения.

На вечеря в тесен кръг обаче много от нещата не се поддават на предвиждане, особено ако имаш какво да криеш. Чак такива възможности за антиципация нямам, че да предвидя всички възможни и невъзможни теми, които може да бъдат засегнати по време на една такава вечеря. Вече си представях как господин Монсиняк внезапно изтърсва на така наречения англичанин франкофон въпроса: „Обичате ли охлюви?“, и онзи изкривява погнусено лице. Надявах се разговорите да не се въртят основно около книгите, тъй като Сам Голдбърг не е много наясно със списъка бестселъри и не е изключено да реши, че Марк Леви е актьор или Анна Гавалда — оперна певица.

От друга страна, ние с Адам щяхме да бдим над Сам Голдбърг като двама телохранители. И с малко самообладание от страна на зъболекаря вечерта би могла да мине съвсем поносимо.

Посъветвах Сам при неудобни въпроси от публиката или по време на вечерята да се позовава на недостатъчните си познания по езика. „Oh, sorry^[12], май не разбрах какво точно имахте предвид?“, трябваше да попита чистосърдечно той, а после някой от нас да го прекъсне.

Важно беше непрекъснато да се връща към основните теми, които бяхме отработили: той живее сам в своята вила. Като място бяхме уточнили живописния Тънбридж Уелс. („Lovely place“, каза Сам и: „Колко тъжно, че трябва да нямам семейство.“) Кучето му е йоркширски териер, а не голдън ритривър, както го бъркаше в началото Сам, и сега за Роки се грижи един любезен съсед.

На въпроса, дали книгата му е автобиографична, той трябва да отговори: „Ах, знаете ли, всяка книга е в една или друга степен автобиографична. Разбира се, в нея има неща, които съм преживял лично, за други съм чувал или просто съм си ги измислил.“

По-рано е идвал много често в Париж, още когато е работел за автомобилната фирма, но в момента има нужда да се усамоти на тишина сред природата в своята вила.

Едно журналистическо турне из района му за него би било истински кошмар. (Това, в случай че попадне в ръцете на Мишел Отьой.)

Не е паркетен лъв.

Обича френската кухня.

Вторият му роман за Париж вече е измислен, но ще отнеме още време (никакви (!) конкретни подсказки за съдържанието).

Хобито му са старите коли.

Опасността един писател във Франция да бъде въвлечен в разговор за коли ми се струваше твърде реална и затова на раздяла тикнах в ръцете на Сам едно списание „Билд“ за олдтаймери.

— Значи ще се видим утре вечер — казах, когато тримата излязохме от кафенето и Сам Голдбърг размахваше делово торбичките си.

Двамата братя щяха да се приберат в хотела, преди да се гмурнат във вечерния Париж, а аз исках просто да се прибера у дома.

— Ще е добре да дойдете половин час по-рано. — Поех си бързо въздух. — Да не закъснеете?

— Всичко ще е наред — успокои ме Адам. — Ще бъдем съвършено точни.

— Yes^[13], вече няма връщане назад — каза Сам.

И после се разделихме.

 

 

Големите катастрофи винаги имат предвестници. Но често не им обръщаме внимание. На следващата сутрин, докато се бръснех в банята, внезапно чух силен трясък. Изтичах бос в тъмния коридор и стъпих върху едно стъкло, преди да видя какво се е случило.

Тежкото старо огледало, което висеше до закачалката, бе паднало, тъмната рамка от кореново дърво се беше счупила и навсякъде бяха пръснати стъкълца и трески. Ругаейки, започнах да вадя стъкълцата от кървящия си крак и закуцуках до кухнята да си вземе лейкопласт.

„Няма мърдане“, беше гарантирал моят приятел Мишел, когато ми продаваше огледалото, което преди няколко седмици превозих най-напред с метрото от битпазара на Порт дьо Клинякур до града, а после с влачене качих в апартамента си.

Суеверните хора казват, че ако падне огледало от стената, те чака нещастие. Аз обаче, слава богу, не бях суеверен и просто заметох, докато проклинах, стъклата, а после тръгнах към издателството.

На обяд се срещнах с Елен Бонвен, писателката с творческия блокаж. Седяхме на първия етаж на кафене „Фльор“, ядяхме сирене асорти и когато най-накрая успях да я убедя, че ми харесва какво е написала досега („Нали не казвате това само за да ме успокоите, господин Шабане?“), и по пътя й дадох още няколко идеи за останалата част от романа, се върнах отново в издателството.

Миг по-късно госпожа Пети се появи в стаята ми, за да ми каже, че майка ми се е обаждала и е помолила спешно да й телефонирам.

— Звучеше наистина спешно — натърти важно госпожа Пети, когато я погледнах с вдигнати вежди и казах: „Така ли? На майка ми нещата винаги са спешни, сигурно отново някой съсед е паднал от стълбата. Довечера ми предстои литературно четене, госпожо Пети, зает съм.“

Час по-късно седях в едно такси на път за болницата. Този път не бе пострадал съсед.

Мама бе решила точно в този понеделник да си направи малка екскурзия из Париж и се бе изтърсила от ескалатора в Галери Лафайет заедно с покупките от.

Сега ме чакаше със счупен крак в болнично отделение IV и ми се усмихваше плахо над стегнатия си в шини крак. Изглеждаше толкова мъничка под завивката, че за миг сърцето ми се сви.

— Мамо, какви си ги свършила? — попитах и я целунах.

— Ах, зелчицата ми — въздъхна тя. — Знаех си, че ще дойдеш веднага.

Кимнах засрамено. Когато след един час мама се обади за втори път, за да каже адреса на болницата, госпожа Пети имаше добрината да й представи нещата така, сякаш току-що пристигам в офиса. После ме погледна укорително и рече:

— Казах ви, господин Шабане, този път е спешно! Хванах ръката на мама и се заклех, че отсега нататък винаги ще й се обаждам, макар и за кратко. Погледнах крака й, който, стегнат в шини и плътно превързан, лежеше на завивката.

— Боли ли те?

Тя поклати глава.

— По-добре е. Дадоха ми болкоуспокояващи, но от тях ми се доспива.

— И как точно се случи?

— Ах, нали знаеш колко разкошно украсяват „Лафайет“ през декември. — Тя ме погледна със светнали очи. — И реших да отида да погледам, да си взема нещо за хапване, а и да направя някои покупки за Коледа. И после не знам как се омотах с тези торби на ескалатора, че паднах по гръб. Всичко стана много бързо.

— Боже мой! — казах аз. — Кой знае какво можеше да се случи!

Мама кимна.

— Но аз имам своя ангел хранител.

Погледът ми попадна върху чифт кафяви обувки с катарами и изящни, не съвсем стабилни токчета, оставени пред вграденото шкафче до леглото.

— С тези обувки ли беше?

Мама мълчеше.

— Мамо, зима е, всеки разумен човек ходи със стабилни обувки, а ти пазаруваш за Коледа с токчета? На ескалатора?!

Тя гледаше виновно над завивката. Разговора за стабилните и, както казвах обикновено, съобразените с възрастта обувки вече го бяхме водили неведнъж, но тя не искаше и да чуе.

— Боже, мамо, ти си жена на възраст. Не трябва ли да си малко по-внимателна?

— Не мога да нося бабешки обувки — измърмори тя. — Може да съм стара, но все още имам много хубави крака, нещо да кажеш?

Усмихнах се и поклатих глава. Мама се гордееше неимоверно с добре оформените си крака. И въпреки своите седемдесет и четири години, все още си беше доста суетна.

— Да, разбира се, че имаш хубави крака. Но счупени не ти вършат работа.

Останах при мама още два часа, купих още плодове, сок, няколко списания и тоалетни принадлежности, а после отново се върнах в издателство „Опал“, за да взема документите си.

Вече беше почти пет и половина и нямаше за кога да се прибирам вкъщи. Затова реших от издателството да отида направо в книжарницата. Междувременно госпожа Пети си бе тръгнала, но в последния момент, точно когато гасях осветлението, видях закачена на лампата си една малка бележка от нея.

„Как е майка ви? — И отдолу: — Някаква си Амели Бреден иска да й се обадите.“

Сега се питам как не съм забелязал предупредителните сигнали поне в този момент. Изобщо не им обърнах внимание.

 

 

Местата в малката книжарница на улица „Сен Луи“ бяха разпродадени напълно. Стоях с Паскал Фермие, посивелия собственик на книжарница „Козирог“, в нещо като офис-кухня и надничах през тъмносивите пердета, които отделяха задната стая от останалата част на помещението. До мен на пода се издигаха купища каталози на най-различни издателства, на една етажерка имаше няколко кафени чашки и чинии, донесени за миене. Кашони се издигаха до тавана, а до тях бръмчеше хладилник.

До мен стоеше Робърт Милър, иначе казано, Сам Голдбърг, и стискаше в ръка чаша бяло вино.

— How lovely!^[14] — бе извикал той, когато преди час влезе във вълшебната книжарница на господин Фермие. Само че явно нещо се смути и почти престана да говори.

Току разгръщаше книгата на местата, които му бях отбелязал с червени бележчици.

— Поздравления — обърнах се към стария книжар. — Книжарницата се напълни!

Фермие кимна и добродушното му лице се озари.

— През цялото време книгата на господин Милър се продаваше много добре — каза той. — А когато миналата седмица сложих плаката за четенето на витрината, мнозина от квартала проявиха интерес и побързаха да си купят билети. Но не очаквах, че ще дойдат чак толкова хора.

Той се обърна към Сам, който съсредоточено гледаше пред себе си.

— Сигурно имате много почитатели, мистър Милър. Наистина се радвам, че успяхте да дойдете.

Той излезе пред завесата, усмихна се към редиците заети места и пристъпи към една дървена масичка, която се издигаше на подиум в дъното на помещението. На нея имаше микрофон, до него — чаша и шише с вода. Зад нея — стол.

— Започва се — казах на Сам. — Спокойно, аз ще съм наблизо. — Посочих му другия стол, който се намираше откъм галерията.

Сам въздъхна.

— Дано не объркам нещо.

— Няма страшно — окуражих го, докато Паскал Фермие почукваше микрофона, и му стиснах ръката. — И благодаря още веднъж!

После и аз излязох иззад завесата и застанах до господин Фермие, който вече държеше микрофона. Книжарят чакаше да утихнат шушукането и местенето на столовете, после приветства присъстващите със сърдечно добре дошли и ми връчи микрофона. Аз благодарих и погледнах към публиката.

На първия ред седеше половината издателство, целият редакторски състав бе налице, дори госпожа Пети се бе настанила царствено в своя тъмночервен кафтан, който се сливаше с цвета на стола, и тъкмо казваше нещо на Адам Голдбърг. Жан-Пол Монсиняк пък бе заел място до Флоранс Мирабо, която изглеждаше развълнувана поне колкото самия Сам Голдбърг. Тя за първи път присъстваше на литературно четене.

И съвсем в края на реда до фотографите седеше като истинска кралица изключително доволната Мишел Отьой, както винаги облечена в черно.

— Наистина е много сладък вашият Милър, как само умее да разговаря с журналисти — беше ми казала набързо тя още когато пристигнах в книжарницата.

— Дами и господа — започнах, — днес искам да ви представя един писател, избрал нашия красив град за място на действието в своя чудесен роман. Вместо сега спокойно да си седи в английската си вила край камината, той направи жеста да е тази вечер тук и да почете за нас. Романът му е озаглавен „Една женска усмивка“. Но можеше да бъде наречен и „Един англичанин в Париж“, понеже в него се разказва за това, какво се случва, когато един англичанин учредява клон на любимата си марка автомобили в Париж, но най-вече за това, какво се случва, когато един англичанин се влюби във французойка. Нека приветстваме Робърт Милър!

Публиката изръкопляска и погледна в очакване стройния, пъргав човек с риза и жилетка, който леко се поклони и застана зад масата.

— Така — започна Робърт Милър и с усмивка се облегна на стола си. — Хубаво е в моята вила, но трябва да призная, че и тук е много уютно. — Това бяха първите му думи.

От няколко места в редиците се чу благосклонен смях.

— Наистина — продължи окуражен Робърт Милър. — Тази книжарница прилича на моята… ааа… всекидневна, само дето аз нямам толкова много книги. — Той се огледа наоколо. — Уау. Наистина е секси.

Не знаех, че една книжарница може да се възприема като секси — да не би това да е английски хумор? На публиката обаче й хареса.

— Anyway^[15]. Искам да ви благодаря, че дойдохте. За съжаление, не говоря френски добре като нас, но и не говоря толкова лошо като англичаните.

Отново смях.

— Така — каза Робърт Милър и разгърна книгата ми. — Ами да започваме.

Четенето беше много кратко. Братът на Адам, окуражен от реакциите на почитателите си, се представяше все по-добре. Той четеше, правеше грешки по духовит начин, остроумничеше и слушателите му бяха очаровани. Трябва да призная, че аз самият не бих се справил по-добре.

Накрая избухна взрив от аплодисменти, погледнах към Адам, който ми кимна съучастнически и вдигна палец нагоре. Господин Монсиняк ръкопляскаше с весело изражение и каза нещо на госпожица Мирабо, която по време на цялото четене не откъсваше поглед от устните на писателя. После започнаха първите въпроси от публиката, чиито отговори нашият писател бе отработил до съвършенство. Когато една привлекателна блондинка от петия ред го попита за новия му роман, той все пак се отклони от нашия план.

— О, да! Разбира се, че ще има нов роман, почти е готов — каза самодоволно, за миг забравил, че не е никакъв писател.

— За какво се отнася новата ви книга, господин Милър? Действието пак ли се развива в Париж?

Писателят кимна.

— Да, разбира се! Обичам този хубав град. Героят ми ще бъде английски зъболекар, който по време на един конгрес се влюбва във френска танцьорка от „Мулен Руж“ — резюмира Сам.

Покашлях се предупредително. Явно вчерашното гмурване в парижкия нощен живот му бе дало ново вдъхновение.

Милър погледна към мен.

— Е, още нищо не мога да кажа, защото моят редактор ще ми се кара и никой няма да купи новата ми книга — съобрази той.

Господин Монсиняк се изсмя гръмогласно, а с него и много други. Аз се въртях на стола и се опитвах също да се усмихна. Дотук всичко вървеше добре, но времето на зъболекаря клонеше към края си. Станах.

— Защо си пуснахте брада, мистър Милър? Да не би да криете нещо? — извика тогава едно нахакано момиче с висока конска опашка от най-задния ред и се изкикоти с приятелките си.

Милър поглади гъстата си руса брада.

— Още сте твърде млада, госпожице — отвърна той. — В противен случай щяхте да знаете, че един мъж не разкрива доброволно картите си. Но… — Сам направи малка пауза — ако си мислите, че работя към Сикрет Сървис, ще трябва с прискърбие да ви разочаровам. Работата е много по-проста… Имам една прекрасна… — той млъкна и аз затаих дъх. Да не вземе сега да спомене за жена си? — прекрасна електрическа самобръсначка — продължи Сам и аз си отдъхнах с облекчение. — И един ден тя се повреди.

Всички се засмяха, а аз отидох при Милър и разтърсих ръката му.

— Това беше страхотно, много благодаря, Робърт Милър — казах високо и се обърнах към публиката, която френетично аплодираше. — Ако нямате повече въпроси, писателят с удоволствие ще разпише книгите ви.

Аплодисментите утихнаха и вече първите гости се надигнаха от столовете си, за да се придвижат напред, когато внезапно един ясен, леко задъхан глас се издигна над редиците.

— Може ли да попитам още нещо — каза гласът и за миг сърцето ми спря да бие.

Точно отляво до входа стоеше госпожица Орели Бреден.

 

 

В живота си съм бил организатор на много литературни четения — в много по-големи и по-представителни книжарници и с много по-известни автори от Робърт Милър.

Но в края на никое досега не съм плувал в толкова пот и кръвта ми не е нахлувала така в главата, както в онази понеделнишка вечер в малката книжарница „Козирог“.

Орели Бреден стоеше там, сякаш изникнала от земята, и неизбежността неудържимо се приближаваше, облечена в тъмночервена копринена рокля и прибрана коса.

— Мистър Милър, вие наистина ли се влюбихте в парижанка — като героя в романа си? — попита тя и устните й се разтеглиха в тънка усмивка.

Робърт Милър ме погледна объркано, а аз затворих примирено очи и се предадох в Божиите ръце.

— Ами… ааа… — Усещах как зъболекарят се чуди какво да каже, когато отново вдигна поглед към жената с червената копринена рокля. — Как да се изразя… жените в Париж са просто… толкова… невероятно… прелестни… и много е трудно да им устоиш… — Очевидно съвсем се заплете и лепна на лицето си усмивка, тип „аз съм добро момченце и не знам нищо за това“, преди да завърши изречението си: — Но се боя, че не бива да говоря за това — аз съм джентълмен, you know^[16].

Той се поклони леко и залата отново избухна в аплодисменти, а в същото време господин Монсиняк се втурна напред, за да поздрави Робърт Милър и после да се снима със своя писател.

— Елате тук, Андре — извика той и ми махна. — Трябва и вас да ви има на снимката!

Аз застанах, олюлявайки се, до своя щастлив издател, който ни прегърна през раменете, Робърт Милър и мен, и прошепна:

— Този англичанин е невероятен!

Кимнах и лепнах една усмивка като за снимка, докато плахо наблюдавах как хората се нареждат на опашка, за да им бъдат подписани книгите. А на края на редицата застана и жената с червената копринена рокля.

Робърт Милър седна отново и започна да дава автографи, а аз дръпнах Адам настрани. — Mayday, Mayday^[17] — прошепнах разтревожено.

Той ме погледна учудено.

— Но всичко върви чудесно.

— Адам, нямам това предвид. Тя е тук — казах тихо и чух как собственият ми глас преминава в тревожен фалцет.

— Тя! — сети се веднага Адам. — О, небеса! — изтръгна се от него. — Имаш предвид the one and only?

— Да, точно нея — стиснах ръката му. — Това е жената с червената копринена рокля в края на опашката, ето там… видя ли я? След малко ще поднесе книгата си за автограф. Адам, тя не бива да говори с брат ти при никакви обстоятелства, чуваш ли! Трябва да й попречим.

— Добре — каза Адам. — Тогава да застанем на поста си.

Когато на Орели Бреден най-после й дойде редът и тя сложи книгата си на масата, зад която — обграден от Адам и мен — седеше Робърт Милър, получих сърцебиене.

За миг тя обърна глава встрани и ме погледна с вдигнати вежди и студен поглед. Аз смотолевих едно „добър вечер“, но госпожица Бреден не ме удостои нито с дума. Безспорно ми беше бясна, а малките й капковидни перлени обеци проблясваха свадливо на ушите й, когато отново извърна глава. После се наведе към Робърт Милър и лицето й светна.

— Аз съм Орели Бреден — каза тя и аз изстенах тихо. Зъболекарят й се усмихна приветливо, без да разбира какво става.

— Имате ли някакво специално желание? — попита боязливо той.

— Не. — Госпожица Бреден поклати глава и се усмихна. После го изгледа многозначително.

Робърт Милър, иначе казано, Сам Голдбърг, също се усмихна, видимо поласкан от вниманието, засвидетелствано му от тази красива жена с прибрана коса. Той взе отворената книга и помисли за миг.

— Е, в такъв случай ще напишем „На Орели Бреден с най-сърдечни поздрави от Робърт Милър“ — така добре ли е? — Той се наведе и се съсредоточи изцяло в подписването. — Заповядайте — каза после и вдигна поглед.

Орели Бреден отново се усмихна и затвори книгата, без да я погледне.

Погледът на Сам се задържа няколко секунди върху устните й, преди да добави:

— Може ли да ви направя един комплимент, госпожице? Имате наистина прекрасни зъби. — И кимна одобрително.

Тя се изчерви и се засмя.

— Досега не са ми правили такъв комплимент — отвърна учудено. А после каза нещо, което накара сърцето ми да слезе в петите: — Колко жалко, че не успяхте да дойдете в „Купол“, аз също бях там.

Сега бе ред на Сам да се учуди. Виждаше се как мозъкът му трескаво работи. Не бях много сигурен дали нашият зъболекар в първия момент не си помисли, че „Купол“ е някое увеселително заведение, в което се появяват дългокраки танцьорки с пера на дупетата, за всеки случай обаче той се бе втренчил в Орели Бреден със стъклен поглед, сякаш се опитваше да си спомни нещо, и каза предпазливо:

— О, да, онзи „Купол“! Определено съм бил там. Lovely place, very lovely!^[18]

Орели Бреден видимо се обърка, при което руменината по бузите й стана още по-наситена, но тя продължи смело.

— Миналата седмица получих писмото ви, мистър Милър — каза тихо, прехапала долната си устна. — Толкова се зарадвах на отговора ви. — Тя го погледна очакващо.

Това не влизаше в предвижданията ни. По челото на Сам Голдбърг избиха червени петна, а аз се изпотих целият. Не бях в състояние да вържа нито едно изречение и само слушах безпомощно как зъболекарят се мъчи да каже нещо смислено:

— Well… това… направих това с удоволствие… с голямо удоволствие… знаете ли… аз… аз… — Той затърси думите, които изобщо не му идваха.

Хвърлих умолителен поглед към Адам. Адам погледна часовника си и се наведе към брат си.

— Sorry^[19], мистър Милър, но наистина трябва да тръгваме. Имаме уговорена вечеря.

— Да — изтърсих аз и вцепенението ми отстъпи място на паническото желание да откъсна зъболекаря от Орели Бреден. — Наистина е време да тръгваме.

Хванах Сам Голдбърг за ръката и буквално го издърпах от мястото му.

— Съжалявам, че ви прекъсваме. — Кимнах извинително на Орели Бреден. — Вече всички ни очакват.

— О, господин Шабане — каза тя, сякаш едва сега ме забеляза. — Много ви благодаря за поканата за четенето. — Зелените й очи мятаха светкавици, когато отстъпи назад, за да се сбогува с нас. — Беше ми приятно да ви видя, мистър Милър — добави и протегна ръка на объркания Сам. — Надявам се, че не сте забравили уговорката ни.

Тя отново се усмихна и отметна един тъмнорус кичур, който се бе измъкнал от шнолата й. Сам я гледаше безмълвно.

— Довиждане, госпожице — каза после той и преди да добави още нещо, го бутнахме сред множеството посетители, които си обличаха палтата и разговаряха.

— Коя… коя е тази жена? — попита тихо той, като не спираше да се обръща към Орели Бреден, която стоеше с книгата си пред щанда и гледаше след него, докато напуснахме книжарницата.