Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агенти на короната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Marry a Marquis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Как да се омъжиш за маркиз

Преводач: Illusion

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6070

История

  1. — Добавяне

Глава 9

— Какво искате да направите?

Елизабет стоеше срещу лейди Данбъри с отворена от изненада уста.

— Казах ти — ще си подремна.

— Но вие никога не си подремвате.

Лейди Данбъри повдигна вежда.

— Направих го преди два дни.

— Но… но…

— Затвори си устата, Елизабет. Ще глътнеш някоя муха.

— Но вие нееднократно сте ми казвали — запротестира Елизабет, — че най-великото постижение на цивилизацията е рутината.

— Не може ли понякога една дама да смени обичайните си навици? Всички порядки имат нужда от периодична промяна.

Елизабет успя да си затвори устата, но все още не можеше да повярва на чутото.

— Може да започна да спя всеки ден — заяви лейди Данбъри и скръсти ръце. — Защо, по дяволите, се оглеждаш постоянно, Елизабет?

Елизабет, която местеше отчаян поглед от единия до другия край на стаята отвърна:

— Това от къде дойде? Защото няма начин да е излязло от устата ви.

— Уверявам те, че е така. Намирам следобедните дремки за особено освежаващи.

— Но дрямката, която си позволихте онзи ден — единствената от детството ви насам — беше сутринта.

— Хммм… Може и да е така, а може и да не е.

— Така беше.

— Следобед щеше да е по-хубава.

Елизабет не знаеше как да оспори подобна липса на логика, за това вдигна ръце и каза:

— В такъв случай, ще ви оставя да поспите.

— Да, направи го. И затвори вратата след себе си. Ще имам нужда от пълна тишина.

— Не съм си и помислила, че ще кажете нещо друго.

— Нахално момиче. От къде се научи на такава дързост!

Елизабет хвърли укорителен поглед на графинята.

— Много добре знаете, че от вас, лейди Данбъри.

— Да, и се справих доста добре с превъзпитанието ти.

— Бог да ми е на помощ — промърмори Елизабет.

— Чух те!

— Изобщо не се съмнявам, че слухът ви ще си остане превъзходен до последния ви миг.

Лейди Данбъри се изсмя шумно.

— Знаеш как да забавляваш една възрастна дама, Елизабет Хочкис. Искам да знаеш, че оценявам това и съм много привързана към теб.

Елизабет изненадано примигна при тази нехарактерна за лейди Данбъри проява на сантименталност.

— Благодаря ви.

— Понякога не съм толкова безчувствена колкото си мислиш. — Графинята погледна малкия часовник, който висеше на верижка около врата й. — Искам да ме събудиш след седемдесет минути.

— Седемдесет минути? — Откъде, за бога, лейди Д. измисляше такива странни числа.

— Един час наистина не е съвсем достатъчен, но съм твърде заета да пропилявам час и половина за сън. Пък и… — добави тя дръзко — харесва ми да те държа в напрежение.

— В това — промърмори Елизабет, — не се съмнявам.

— Седемдесет минути тогава. И нито минута повече.

Елизабет поклати изумено глава докато се отправяше към вратата, но преди да излезе попита:

— Сигурна ли сте, че се чувствате добре?

— Чувствам се прекрасно. Както би трябвало да се чувства една петдесет и осем годишна жена.

— Е, това е цяло щастие — каза иронично Елизабет, — след като сте на шестдесет и шест.

— Малка нахалница, махай се, преди да съм ти намалила заплатата.

Елизабет повдигна вежди.

— Няма да посмеете.

Лейди Данбъри се усмихна на себе си, докато наблюдаваше как компаньонката й напуска стаята.

— Справям се добре — каза си тя, а гласът й бе изпълнен с нежност и може би малко задоволство. — От ден на ден все повече заприличва на мен.

 

 

Елизабет въздъхна дълбоко и се отпусна на покритото с възглавнички канапе в коридора. Какво да прави сега? Ако знаеше, че лейди Данбъри ще започне да си подремва редовно щеше да си донесе нещо за шиене или може би книгата за счетоводни сметки. Бог знаеше, че финансите на семейство Хочкис винаги имаха нужда от проверка.

Разбира се, можеше и да почете от „Как да се омъжиш за маркиз“. Тя се бе заклела, че няма да поглежда в проклетата книга отново, но можеше поне да надникне в библиотеката, за да провери дали Джеймс не я бе преместил, обърнал, намачкал страниците или въобще да я е повредил по някакъв начин.

Не, каза си решително тя, като се хвана за облегалката на канапето. Беше приключила завинаги с мисис Сийтън и нейните правила. Щеше да стои тук, залепена за това канапе, докато реши как да прекара своите седемдесет минути.

Без да влиза в библиотеката. Каквото и да правеше нямаше да влезе там.

— Елизабет? — Тя вдигна поглед и видя Джеймс или по-скоро главата му да се подава от вратата на библиотеката. — Бихте ли дошла за малко?

Тя се изправи.

— Има ли някакъв проблем?

— Не, не. Точно обратното.

— Това звучи обещаващо — промърмори тя. От доста време никой не й бе съобщавал добри новини. „Бихте ли дошла за малко?“ беше учтивият начин да й кажат, че са просрочили сметките и ако не плати веднага, ще уведомят властите.

Той махна с ръка.

— Трябва да поговорим.

Тя отиде при него в библиотеката. Толкова по въпроса за твърдите решения.

— Какво има?

Той вдигна „Как да се омъжиш за маркиз“ и се намръщи.

— Четях това.

— О, не!

— Наистина е изумително.

Тя простена и запуши с ръце ушите си.

— Не искам да ви слушам!

— Убеден съм, че мога да ви помогна.

— Не ви чувам.

Той хвана ръцете й и ги разпери встрани, докато тя не заприлича на морска звезда.

— Мога да ви помогна — отново каза той.

— Аз съм безнадежден случай.

Той се разсмя, а приятният звук сгря Елизабет от глава до пети.

— Хайде, хайде — каза той, — не бъдете песимистка.

— Защо четете това? — попита тя. Мили боже, за какво му беше на този или на който и де е друг привлекателен и чаровен мъж, да чете тази книга? Всъщност най-простия начин, по който тя можеше да бъде описана, бе като „наръчник за отчаяни жени“. А нима мъжете не сравняваха отчаяните жени с тиф, отравяне или бубонната чума.

— Наречете го нездраво любопитство — отвърна той, — но как да устоя, след като положих такива героични усилия да се добера до книгата по-рано тази сутрин.

— Героични усилия! — възкликна тя. — Вие издърпахте книгата изпод мен.

— Думата героичен може да се тълкува по много начини — небрежно отвърна той, като й подари една от своите особено мъжествени усмивки.

Елизабет затвори очи и въздъхна дълбоко. Това вероятно бе най-нелепият разговор в целия й живот, но на нея й се струваше удивително естествен.

Най-странното беше, че тя всъщност не се чувстваше засрамена. Е, определено страните й бяха порозовели и не можеше да повярва, че някои от думите бяха излезли от устата й, но при всички случаи до сега би трябвало да е умряла от унижение.

Беше заради Джеймс, осъзна тя. Нещо в него й вдъхваше спокойствие. Може би заради милата му усмивка и успокояващ смях. Дори и да имаше опасна и мистериозна страна и понякога да я гледаше по странен и горещ начин, който сгъстяваше въздуха около нея, бе просто невъзможно да се чувства неудобно в неговата компания.

— За какво мислите? — чу го тя да пита.

Тя отвори очи.

— Мислех си, че не мога да си спомня последния път, когато съм се чувствала толкова нелепо.

— Не говорете глупости.

— Понякога — каза тя и поклати глава — не мога да го избегна.

Той подмина коментара й и вдигна книгата като я размаха във въздуха.

— Тук има проблем.

— В „Как да се омъжиш за маркиз“?

— Много проблеми.

— Нямам търпение да ги чуя. Длъжна съм да призная, че е изключително трудно да живееш според нейните правила.

Джеймс започна да се поклаща напред-назад, а топлите му кафяви очи бяха потънали в размисъл.

— За мен е очевидно, че мисис Сийтън, ако това е истинското й име, никога не се е консултирала с мъж, докато е писала тези правила. — На Елизабет това й се стори интересно и седна. — Тя може да съчини колкото си иска правила и раздели, но методите й са напълно погрешни. Според нея, всяка млада дама, която следва правилата й, ще се омъжи за маркиз…

— Според мен под „маркиз“ тя е имала предвид всяка една добра партия за женитба — прекъсна го Елизабет. — Мисля, че тя просто е търсила по художествено заглавие.

— Няма значение — поклати нетърпеливо глава той. — Маркиз, джентълмен — главното е, че всички сме мъже.

— Да — каза тя и едва устоя на желанието да потвърди този факт като го огледа от горе до долу. — Прав сте.

Джеймс се наведе напред като настоятелно се взираше в лицето й.

— Отговорете ми честно на един въпрос: как мисис Сийтън, ако това е истинското й име, може да счита, че нейните правила са подходящи?

— Е — запъна се Елизабет, — предполагам, че може би е помогнала на няколко млади дами да…

— Съвършено грешна логика — прекъсна я той. — Единственият човек, който би могъл да прецени дали нейните правила са подходящи, е един маркиз.

— Или някой благовъзпитан джентълмен — добави тя.

— Или някой благовъзпитан джентълмен — съгласи се той с леко кимване. — Аз, като един умерено благовъзпитан джентълмен, мога да ви уверя, че ако една жена се приближи към мен, водена от тези правила…

— Но тя не би го направила — прекъсна го Елизабет. — Не и ако следва инструкциите на мисис Сийтън. Това е против правилата. Една дама трябва да изчака джентълменът сам да отиде при нея. Не мога да си спомня кой раздел беше, но съм сигурна, че е така.

— Което само показва колко глупаво е повечето от написаното тук. Опитвах се да кажа, че ако срещна някое протеже на нашата скъпа мисис Сийтън, ако това наистина е името й…

— Защо постоянно го повтаряте?

Джеймс се замисли за миг. Сигурно беше заради всички години, които бе прекарал като шпионин. Въпреки това каза само:

— Не знам, но както казвах, ако срещна някое от нейните протежета ще избягам с ужас в противоположната посока.

След известна пауза Елизабет отбеляза с лукава усмивка:

— Не избягахте от мен.

Джеймс вдигна глава.

— Какво имате предвид?

Усмивката й стана по-широка и тя изглеждаше почти доволна от удоволствието да го подразни.

— Не прочетохте ли правилото за това, че правилата трябва да се упражняват? — Тя се наведе напред, за да надникне в „Как да се омъжиш за маркиз“, докато той търсеше споменатия раздел. — Мисля, че е номер седемнадесети — добави тя.

Той я гледа невярващо десетина секунди преди да попита:

— Нима се упражнявахте върху мен?

— Зная, че звучи много студенокръвно. И наистина изпитвам лека вина, но наистина нямах друг избор. Пък и ако не с вас, то с кого тогава?

— С кого наистина — промърмори Джеймс, без да е съвсем сигурен защо е раздразнен. Едва ли бе, защото тя се бе упражнявала върху него, това всъщност му се стори доста забавно. А по-скоро, защото не бе разбрал за това. За мъж, който се гордееше с усета и инстинктите си, това си беше доста оскърбително.

— Няма да го правя повече — обеща тя. — Беше доста нечестно от моя страна.

Той крачеше из стаята, опрял пръст в брадичката си докато се чудеше как да обърне ситуацията в своя полза.

— Джеймс?

Аха! Той рязко се извърна към нея, а очите му светеха, осенени от някаква нова идея.

— За кого се упражнявате?

— Не разбирам.

Той седна срещу нея и се наведе напред като подпря лакти на коленете си. По-рано тази сутрин си бе обещал да премахне отчаянието от очите й. Всъщност, отчаяният поглед го нямаше сега, но той знаеше, че ще се появи в момента, в който тя се сетеше за трите гладни деца в дома си. И сега бе открил начин, по който да й помогне и същевременно да се наслаждава на това.

Щеше да я обучи. Тя искаше да примами някой нищо неподозиращ мъж в капана на брака, а никой не бе по-запознат с подобни кроежи от маркиза на Ривърдейл. Бяха му прилагали всички възможни трикове: хихикащи дебютантки, изскачащи от всеки тъмен ъгъл, шокиращо откровени любовни писма и голи вдовици случайно появяващи се в леглото му.

Изглеждаше му разумно, че щом се бе научил толкова добре да избягва брака, би могъл да приложи опита си за напълно противоположни цели. С малко упражнения Елизабет щеше да има който и да е мъж в околността.

Частта с „упражненията“ забързваше пулса му и въздействаше на някои части от тялото му. Всеки урок би трябвало да включва поне бегло запознаване с изкуството на любовта. Нищо, което не би компрометирало момичето, но все пак…

— Мистър Сидънс? Джеймс?

Той я погледна и осъзна, че витае в облаците. Мили боже, тя имаше ангелско лице. Стори му се почти невъзможно тя да си мисли, че има нужда от помощ, за да си намери съпруг. Но тъй като си го мислеше, това му даваше най-невероятната възможност…

— Когато се упражнявахте върху мен — попита той с тих, съсредоточен глас, — кого си представяхте?

— Имате предвид да се омъжа за него?

— Да.

Тя премигна и раздвижи устни, преди да каже:

— Аз… не зная, всъщност. Не съм го обмисляла чак дотам. Просто се надявах да присъствам на едно от събиранията на лейди Данбъри. Видя ми се добро място да открия приемлив кандидат.

— Има ли някое, което да е насрочено скоро?

— Събиране ли? Да. Мисля, че ще бъде в събота. Малко градинско парти.

Джеймс се облегна назад. По дяволите! Леля му не му беше казала, че очаква компания. Ако някой от гостите й го разпознаеше, щеше да се наложи да изчезне бързо от там. Последното, от което се нуждаеше, бе някое лондонско денди да го поздрави пред Елизабет и да го нарече Ривърдейл.

— Не вярвам някой да реши да остане за през нощта — добави тя.

Джеймс кимна замислено.

— Това ще е идеална възможност за вас.

— Разбирам — каза тя, като не звучеше и наполовина толкова развълнувано колкото той бе очаквал.

— Всичко, което трябва да направите, е да разберете кои са свободните мъже и да изберете най-подходящите сред тях.

— Вече погледнах списъка с гостите. Има няколко необвързани джентълмени, но… — Тя се засмя нервно. — Забравихте едно нещо, Джеймс. Въпросният джентълмен също трябва да ме избере.

Той подмина думите й с едно махване на ръката.

— Невъзможно е да се провалим. Когато приключим с вас…

— Това не ми звучи добре.

— … ще сте твърде неустоима — добави той.

Несъзнателно ръката на Елизабет се стрелна към лицето й докато го гледаше с изумление. Да не би той да й предлагаше да я обучи? Да я превърне в приемлива партия? Тя не знаеше защо това я изненада толкова. В крайна сметка той никога не бе показал — с изключение на една случайна целувка — че изпитва интерес към нея. Пък и тя ясно му бе дала да разбере, че не би могла да се омъжи за беден управител.

Защо тогава я натъжаваше мисълта, че той бе така склонен да й помогне да се омъжи за някой богат джентълмен, какъвто му бе казала, че иска?

— Какво включва обучението? — попита тя подозрително.

— Е, нямаме много време — каза той. — И няма какво да направим относно гардероба ви.

— Колко мило от ваша страна да споменете този незначителен факт — измърмори тя.

Той я погледна укорително.

— Доколкото си спомням съвсем наскоро и вие обидихте моя гардероб.

Тук я бе хванал, помисли си тя и добрите й обноски я принудиха да каже нещо помирително.

— Ботушите ви са много хубави.

Той се ухили и ги погледна. Те бяха стари, но с отлично качество.

— Така е, нали?

— Малко са протрити — добави тя.

— Непременно ще ги излъскам утре — каза той и я погледна високомерно. Погледът му сякаш й казваше, че няма да се хване на въдицата й.

— Съжалявам, това беше незаслужено — каза тя тихо. — Не трябва да се правят комплименти, ако след това се развалят с глупави забележки и квалификации.

Той я погледна със странно преценяващ поглед, а после попита:

— Знаете ли какво най-много харесвам във вас, Елизабет?

Тя дори не можеше да си представи.

— Вие сте възможно най-милият и добър човек — продължи той, — но за разлика от повечето мили и добри хора не проповядвате, не поучавате и не се опитвате да направите всички останали като вас.

Елизабет отвори уста, поразена от тази неочаквана реч.

— Под всичката тази доброта и нежност притежавате остро чувство за хумор, без значение колко силно се опитвате да го потиснете.

О, мили боже, ако той кажеше още нещо, тя щеше да се влюби в него още тук и сега.

— Няма нищо лошо в това да се пошегувате с някой приятел, стига да не е злонамерено — продължи той, а гласът му се сниши до тих шепот. — Съмнявам се, че бихте могла да бъдете злонамерена дори и някой да ви предложи дисертация по темата.

— Значи ние с вас сме приятели? — попита тя с дрезгав глас.

Той й се усмихна и сърцето й спря да бие.

— Вие нямате друг избор, освен да сме приятели — каза той, като се наведе по-близо. — Все пак знам всичките ви неприлични тайни.

Тя се изкикоти нервно.

— Приятел, който ще ми търси съпруг? Колко необикновено!

— Е, мисля, че ще се справя по-добре от мисис Сийтън. Ако, разбира се, това е необходимо…

— Не го казвайте — предупреди го тя.

— Все едно не съм го казал. Но ако имате нужда от малко помощ… — Той я погледна от близо. — Искате помощ, нали?

— Да — мисля.

— Е, тогава да започваме.

Елизабет погледна към настолния часовник, който лейди Данбъри си беше донесла от Швейцария.

— Трябва да се връщам в салона за рисуване след по-малко от час.

Джеймс съсредоточено прелисти няколко страници от „Как да се омъжиш за маркиз“ и поклати глава докато четеше.

— Хммм, няма много време, но… — Той я погледна строго. — Как успяхте да избягате от лейди Данбъри по това време на деня?

— Тя реши да си подремне.

— Отново? — Той ясно показа изненадата си.

Тя сви рамене.

— Намирам го за също толкова невероятно, но тя настоя. Поиска пълна тишина и ми каза да я събудя след седемдесет минути.

— Седемдесет?

Елизабет направи гримаса.

— За да ме държи в напрежение. Цитирам я между другото.

— Някак си това не ме учудва. — Джеймс потропа с пръсти по масата, а после вдигна поглед. — Можем да започнем, след като приключите работа този следобед. Ще ми трябва малко време да съставя учебен план и…

— Учебен план? — повтори тя.

— Трябва да бъдем организирани. Добрата организация прави всяка цел осъществима.

Тя отново зяпна.

— Защо ме гледате така? — намръщи се той.

— Звучите точно като лейди Данбъри. Всъщност тя употребява съвсем същата фраза.

— Така ли? — закашля се Джеймс, а после прочисти гърлото си.

По дяволите, издаваше се. Нещо в Елизабет и в ангелските й сини очи го караше да забравя, че работи под прикритие. Не трябваше да използва една от любимите сентенции на леля Агата. Но му бяха набивани в главата като дете толкова често, че сега му се струваха като негови собствени.

Той бе забравил, че говори с единствения човек, който знаеше всяка една от чудатостите на Агата също толкова добре, колкото и самия той.

— Сигурен съм, че е просто съвпадение — каза той, като запази тона си спокоен.

От опит знаеше, че хората са склонни да вярват на всичко каквото им кажеше, стига да звучеше уверено.

Но очевидно не и Елизабет.

— Тя повтаря това поне веднъж седмично.

— Е, значи сигурно съм го чул от нея.

Тя изглежда прие обяснението му, тъй като се върна към темата на разговора:

— Говорехте за учебния план…

— Така, ще имам нужда от следобеда, за да го планирам, но може да се срещнем, когато свършите работа. Ще ви изпратя до дома ви и ще го обсъдим по пътя.

Тя се усмихна едва-едва.

— Много добре. Ще се видим пред главната порта в четири часа и тридесет и пет минути. Свършвам в четири и тридесет, но ми отнема пет минути, за да стигна до портата.

— Не може ли просто да се срещнем тук?

Тя поклати глава.

— Не и ако не искате всеки клюкар в Данбъри Хаус да започне да ни одумва.

— Права сте. До портата тогава.

Елизабет кимна и излезе, а натежалите й крака едва успяха да я заведат едва до канапето. Мили боже, в какво се бе забъркала?

Мяу.

Тя погледна надолу. Малкълм, този демон в котешки образ, седеше пред нея и я гледаше сякаш е кухненски плъх.

— Какво искаш?

Котката сви рамене. Елизабет дори не си бе и представяла, че някоя котка може да свие рамене, но пък не си бе представяла и че ще стои в Данбъри Хаус и ще разговаря с котешкия си враг.

— Мислиш, че съм глупава, нали?

Малкълм се прозя.

— Съгласих се мистър Сидънс да ме научи как да си намеря съпруг.

Ушите на котарака помръднаха.

— Да, знам, че го харесваш повече от мен. Ти харесваш всички повече от мен.

Котката се присви отново без желание да обори последното й твърдение.

— Мислиш, че няма да се справя, нали?

Малкълм завъртя опашка. Елизабет не успя да преведе жеста, но предвид антипатията на котката към нея, предположи, че означава: „Имам по-голям шанс да си намеря съпруг от теб“.

— Елизабет?

Тя се обърна изчервена и изви глава настрани. Джеймс бе подал главата си през вратата на библиотеката и я гледаше объркано.

— На котката ли говореше?

— Не.

— Мога да се закълна, че те чух да говориш на котката.

— Да, но не съм.

— Аха.

— Защо да му говоря? Той ме мрази.

Той сви устни.

— Да. Щом казваш.

Тя се опита да не обръща внимание на пламтящото си лице.

— Нямаш ли работа за вършене?

— А, да, уроците. Ще се видим малко след четири и половина.

Елизабет изчака да чуе как вратата на библиотеката се затваря.

— Мили боже — изпъшка тя. — Полудяла съм. Напълно съм полудяла.

Котката кимна, сипвайки още сол в раната.