Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (4)

Глава 4

— Прекрасен ден, нали?

Елизабет хвърли поглед през масата към ведрото лице на сестра си. Усмивката на Сюзан можеше да си съперничи само със слънцето, което предвещаваше още един необичайно хубав ден.

— Не е ли прекрасен? — настоя Сюзан.

Елизабет не й обърна внимание и продължи да боде кексчето си с ножа.

— Ако не го искаш, може ли да го изям аз? — попита Лукас.

Елизабет побутна чинията си към него.

— Чакай! И аз искам още — извика Джейн.

Елизабет дръпна чинията обратно, раздели смачканото кексче на две и я бутна към тях.

— Нещо си кисела тази сутрин — отбеляза Джейн, докато си вземаше парчето.

— Да, така е.

Сякаш по команда тримата по-млади Хочкис се дръпнаха назад и размениха погледи. Рядко се случваше Елизабет да е в лошо настроение, но когато това станеше…

— Мисля, че ще изляза навън да си поиграя — каза Лукас и стана толкова бързо, че преобърна стола си.

— И аз идвам. — Джейн скочи и натъпка остатъка от кексчето в устата си.

Когато двете деца изтичаха през кухненската врата, Елизабет погледна язвително към Сюзан.

— Никъде не отивам — каза тя. — Имаме твърде много за обсъждане.

— Явно не си забелязала, че не съм в настроение за разговори? — Елизабет взе чая си и отпи. Беше изстинал. Тя го остави обратно и стана да сложи още вода на печката.

Вчера беше претърпяла истински провал. Пълна катастрофа. Какво си бе мислила? Предполагаше се, че трябва да упражнява уменията си за общуване, а вместо това се бе впуснала в разсъждения за ряпата.

Ряпа!

Тя не можеше да я понася.

Елизабет опита да убеди сама себе си, че не е имала избор. В този мистър Сидънс, макар и да не се забелязваше на пръв поглед, имаше нещо повече. И той определено играеше някаква игра. Но ряпа? Защо точно ряпа? И какво общо имаше с трудолюбието? Мили боже, как щеше някога да го обясни?

Той сигурно бе разказал на всички в Данбъри Хаус за странното й бръщолевене за кореноплодните. Когато отидеше на работа тази сутрин, историята сигурно щеше да е стигнала до конюшните и да се е върнала обратно в кухнята. Всички щяха да й се присмиват. И макар че не се вълнуваше много от загубата на мистър Сидънс като „въображаем маркиз“, щеше да й се наложи да работи с него месеци, или може би години, занапред. А той сигурно я мислеше за напълно побъркана.

Елизабет тръгна към стълбите.

— Днес ще се престоря на болна.

— О, не, няма! — възкликна Сюзан, заобиколи масата и хвана Елизабет за ръката. — Ти ще отидеш в Данбъри Хаус, колкото и непоносимо да е това за теб.

— Непоносимо е. Повярвай ми.

Сюзан сложи другата си ръка на кръста.

— Никога не си била страхливка, Елизабет Хочкис.

Тя освободи ръката си и свирепо я погледна.

— Не ме е страх. Просто знам кога битката е загубена. И повярвай ми, това си е едно истинско Ватерло.

— Ние победихме при Ватерло — ухили се Сюзан.

— Представи си, че сме французи — отсече Елизабет. — Казвам ти, мистър Сидънс не е добър избор.

— Какво му има?

— Какво му има? — Тонът на Елизабет се повиши ядосано. — Нищо му няма. И всичко…

Сюзан поклати глава.

— Може би съм твърде млада, или мозъкът ми не се е развил напълно, колкото твоя…

— Сюзан, моля те.

— … но нямам никаква представа за какво говориш. Щом му няма нищо…

— Той е опасен. Играеше някаква игра с мен.

— Сигурна ли си?

— Съблазнил е стотици жени. Уверена съм в това.

— Един управител? — невярващо попита Сюзан. — Те не са ли обикновено ниски и дебели?

— Този е дяволски красив. Той…

— Дяволски красив? Наистина ли? — Очите на Сюзан се разшириха. — Как изглежда?

Елизабет млъкна за момент и опита да не се изчерви при мисълта за лицето на мистър Сидънс. Какво притежаваше този мъж, та бе толкова привлекателен? Устните му може би. Фино оформени, те често се извиваха леко, сякаш пазеха тайната на някаква шега, известна само на него. Или може би очите му. Въпреки нормалната отсянка на кафявото, също като косата му, те щяха да изглеждат съвсем обикновени, ако не бяха толкова дълбоки. А когато я погледнеше, на нея й ставаше…

— Елизабет?

Горещо. Ставаше й горещо.

— Какво? — разсеяно попита тя.

— Как изглежда той?

— О! Той… О, боже, откъде да знам как да го опиша. Изглежда като мъж.

— Колко изчерпателно описание — каза Сюзан с комичен тон. — Напомни ми го, ако някога те посъветвам да станеш писателка.

— Едва ли бих могла да измисля по-абсурдна история от тази, в която се превърна живота ми.

Сюзан посърна.

— Толкова ли е зле?

— Да — каза Елизабет с въздишка, в която имаше две трети отчаяние и една трета раздразнение. — Толкова. Парите, които татко ни остави са почти на привършване. Моите приходи от лейди Данбъри въобще не са достатъчни, за да покриват издръжката ни, особено след като изтича и договора за наема на къщата. Трябва да се омъжа, но единствената възможност в района, освен ескуайър Невинс е новият управител на лейди Данбъри, а той, освен че е твърде привлекателен и опасен и си мисли, че съм напълно побъркана, въобще не печели достатъчно и не е приемлив кандидат. Затова те питам — добави тя като повиши глас, — след като вече посочи, че няма да направя състояние от писателска кариера, какво предлагаш да направя?

Напълно доволна от речта си, Елизабет скръсти ръце пред гърдите си. Сюзан примигна и попита:

— Защо те мисли за побъркана?

— Няма значение — простена Елизабет. — Важното в момента е, че съм в пълна безизходица.

— Както обикновено — каза Сюзан с многозначителна усмивка, — аз имам решение на проблема.

Елизабет видя как сестра й протяга ръце да вземе нещо зад гърба си и гневно изстреля:

— О, не. Да не си посмяла да извадиш тази книга отново!

Но Сюзан вече бе отворила малката червена книга.

— Слушай това — каза тя развълнувано. — „Раздел номер седемнадесет“…

— Нима вече сме до седемнадесет?

— Тихо. Раздел номер седемнадесет: „Животът е една репетиция, докато не срещнете мъжа, за когото ще се омъжите!“. — Сюзан кимна ентусиазирано. — Виждаш ли?

Мълчание.

— Елизабет?

— Шегуваш се, нали?

Сюзан погледна към книгата и после пак към сестра си.

— Неее — каза тя бавно. — Аз…

— Дай ми това! — Елизабет грабна книгата и погледна надолу.

— „Животът е една репетиция, докато не срещнете мъжа, за когото ще се омъжите. Затова трябва да упражнявате съветите в тези раздели по всяко време и с всеки мъж, когото срещнете. Няма значение, че не възнамерявате да се омъжвате за него; трябва да се отнасяте с него така, сякаш е маркиз. Защото ако изгубите навика да следвате моите правила, ще забравите как да се държите, когато срещнете подходящия. Трябва да шлифовате уменията си. Вашият маркиз, може да е точно зад близкия ъгъл.“

— Тя да не се е побъркала? — възкликна Елизабет. — Това не й е някаква приказка. Маркизите не се срещат зад ъглите. И честно казано намирам това за доста унизително.

— Коя част? — попита Сюзан.

— Всичко. Според тази жена аз дори не съществувам, докато не си намеря съпруг. Това е направо възмутително. Ако съм толкова незначителна, тогава какво правих през последните пет години? Не мисля, че съм стискала палци с надеждата някой мил джентълмен да се ожени за мен.

Сюзан отвори уста, онемяла от удивление.

— Не мисля, че тя е имала предвид…

— Зная, че не е, но… — каза Елизабет като се почувства неловко от бурната си реакция. — Съжалявам. Нямах предвид… Моля те, забрави, че съм казала каквото и да е.

— Сигурна ли си? — попита Сюзан тихо.

— Всичко е наред — каза бързо Елизабет и погледна през прозореца.

Лукас и Джейн си играеха в градината. Бяха си измислили някаква игра, в която завързваха парче син плат за пръчка и пищяха радостно. Елизабет преглътна, обхваната от обич и гордост. Тя приглади косата си и пръстите й се спряха на края на плитката.

— Съжалявам — каза тя на Сюзан. — Не трябваше да си го изкарвам на теб.

— Няма проблем — каза сестра й съчувствено. — Напоследък никак не ти е лесно. Знам това.

— Просто съм много притеснена. — Елизабет разсеяно потърка челото си. Изведнъж се почувства толкова стара и уморена. — Какъв смисъл има да се упражнявам с мистър Сидънс, когато нямам никакви възможности за брак в околността.

— Лейди Данбъри постоянно има гости — каза Сюзан окуражително. — Нали така? А и ти ми каза, че всичките й приятели са богати благородници.

— Да, но когато я посещават тя ми дава свободен ден. Казва, че няма нужда от компанията ми, когато в имението има гости.

— Ще трябва да намерим начин. Измисли някаква причина да отидеш. А какво става с приема в края на месеца? Не каза ли, че тя винаги те кани на подобни събития?

— Всъщност ще бъде бал с маски. Лейди Данбъри ме информира вчера.

— Чудесно. Може и да не знаем как да ти ушием модна бална рокля, но определено ще ти направим костюм. Не е нужно да се обличаш твърде изискано.

Докато говореше оживено, Сюзан размахваше ръце и за един кратък миг на Елизабет й се стори, че вижда себе си на четиринадесет, когато все още си мислеше, че всичко е възможно. Преди баща й да умре и да й остави купища отговорности. Преди да умре и да отнесе невинността и детството й със себе си.

— Толкова си приличаме — прошепна тя.

Сюзан примигна.

— Моля?

— Нищо. Просто… — Елизабет млъкна и се усмихна на сестра си. — Просто това, че си приличаме по външност понякога ми припомня времето, когато бях като теб.

— И вече не си?

— Не, не съвсем. Понякога, само за малко може би. — Тя се наведе импулсивно напред и целуна сестра си по бузата. — Това са ми най-любимите моменти.

Сюзан запримигва бързо, за да прикрие това, което подозрително приличаше на сълзи. А после възвърна деловата си физиономия.

— Да се върнем на въпроса.

Елизабет се усмихна.

— Забравих какъв беше.

— Кога? — попита Сюзан с нетърпелива въздишка. — Кога лейди Данбъри отново очаква гости? Не говоря за бал, а за обикновено посещение.

— О, това ли — каза мрачно Елизабет. — Очаква гости в края на седмицата. Мисля, че ще е малко градинско парти. По скоро събиране, отколкото нещо официално. Аз писах поканите.

— Колко хора ще присъстват?

— Не повече от десет или дванайсет, мисля. Само за следобеда. Все пак сме достатъчно близо до Лондон и хората могат да дойдат и да се върнат в рамките на един ден.

— Трябва да присъстваш.

— Сюзан, не съм поканена.

— Това е така, защото лейди Данбъри е убедена, че няма да приемеш. Ако й кажеш…

— Няма да се моля за покана — разгорещи се Елизабет. — Дори и аз си имам гордост.

— Не можеш ли да забравиш нещо в петък? Тогава ще трябва да се върнеш в събота, за да си го вземеш — погледна я с надежда Сюзан. — Може би ще те поканят да се присъединиш.

— Не мислиш ли, че лейди Данбъри ще намери това за малко странно — намръщи се Елизабет. — Аз съм й компаньонка от пет години и никога досега не съм забравяла нещо.

— Може да й се стори странно. А може би не — сви рамене Сюзан. — Но няма как да разбереш, докато не опиташ. И определено няма да си намериш съпруг, ако се криеш тук по цял ден.

— О, много добре — каза Елизабет с голяма неохота. — Ще го направя, но само след като проверя списъка с гостите и се уверя, че в него има неженен мъж. Няма да се излагам пред лейди Данбъри само за да открия, че всички гости са семейни.

Сюзан плесна с ръце.

— Чудесно! А дотогава ще се упражняваш с мистър…

— Не! — извика Елизабет. — Няма!

— Но…

— Казах не! Няма да го търся.

Сюзан невинно вдигна вежди.

— Добре, няма нужда да го търсиш. И без това мисис Сийтън казва, че не е редно. Но ако случайно го срещнеш…

— Това няма да стане, защото смятам да го избягвам сякаш е болен от чума.

— Все пак…

— Сюзан! — Елизабет измери сестра си със смразяващ поглед.

— Много добре, но ако…

Елизабет вдигна ръка.

— Нито дума повече, Сюзан! Отивам в Данбъри Хаус, където ще се занимавам само и единствено с графинята. Изразих ли се ясно?

Сюзан кимна, но определено не беше съгласна.

— Приятен ден тогава. Сигурна съм, че няма да имам нищо за разказване, когато се върна. — Тя тръгна към входната врата и я отвори. — Очаква ме един скучен ден. Абсолютно скучен. Уверена съм в това. Всъщност вероятно едва ли ще видя мистър Сидънс дори и отдалеч.

 

 

Тя грешеше. Много, много грешеше. Чакаше я пред входната врата.

— Мис Хочкис — каза той, а гласът му звучеше толкова приветливо, че предизвика недоверие в нея. — Удоволствие е да ви видя отново.

Елизабет се разкъсваше между желанието да избяга в къщата и потребността да изтрие самоуверената усмивка от лицето му. Гордостта й надделя. Тя вдигна една от светлите си вежди по особено надменен начин, който бе усвоила от лейди Данбъри и каза доста жлъчно:

— Нима?

Едното ъгълче на устните му се вдигна нагоре в нещо, което наподобяваше усмивка.

— Изглежда, не ми вярвате.

Елизабет издиша дълбоко през стиснатите си устни. Какво, по дяволите, да прави сега. Беше си обещала да не упражнява правилата от „Как да се омъжиш за маркиз“ върху този мъж. Той очевидно владееше твърде добре изкуството на флирта, за да се впечатли от жалките й опити. А и след вчерашния провал с репите, сигурно я мислеше за пълна откачалка. Което пък повдигаше въпроса: „Какво, за бога, искаше от нея?“.

— Мис Хочкис — започна той, но след като видя, че напразно е чакал отговор, продължи: — Искрено се надявам, че ще задълбочим познанството си. В крайна сметка известно време ще работим заедно в Данбъри Хаус, а двамата заемаме особено положение в този дом. От една страна сме твърде добре възпитани, за да се числим към прислугата, но от друга все пак не сме част от семейството.

Тя обмисли думите му и по-скоро тона му, който беше подозрително дружелюбен. После погледна към лицето му, което изглеждаше също толкова мило и приветливо. Освен очите. Имаше нещо, което се спотайваше в тези шоколадови дълбини. Нещо… сякаш той знаеше нещо.

— Защо сте толкова любезен с мен? — изтърси тя несъзнателно.

Той трепна и същевременно се закашля.

— Въобще не разбирам за какво говорите.

Тя вдигна пръст и го размаха.

— Знам какво сте намислили затова не се опитвайте да ме заблудите.

Той вдигна вежда, което я подразни, защото очевидно бе усвоил жеста по-добре от нея.

— Моля?

— Вие сте много чаровен, знаете ли?

Устните му леко се отвориха и след като се съвзе, той каза:

— Не знам какво да кажа, освен благодаря.

— Това не беше точно комплимент.

— Може и да е бил — подразни я той.

Тя поклати глава.

— Вие искате нещо от мен.

— Само приятелството ви.

— Не, искате нещо и се опитвате да ме очаровате, за да го получите.

— И справям ли се?

— Не!

Той въздъхна.

— Жалко, обикновено успявам.

— Значи си признавате?

— Предполагам, че трябва. — Той вдигна ръце сякаш признаваше поражението си. — Но, ако искате да отговоря на въпросите ви, трябва да ми правите компания, като се разходите с мен за няколко минути.

Тя поклати глава. Да отиде с този мъж където й да е, щеше да е голяма грешка.

— Не мога. Лейди Данбъри ме очаква.

Той отвори джобния си часовник.

— Не и в следващия четвърт час.

— И как разбрахте това? — попита тя.

— Може би си спомняте, че бях нает да управлявам делата й.

— Но не сте й секретар. Управителите не знаят графика на работодателите си.

Може би си въобразяваше, но очите му ставаха все по-топли и наситени.

— Винаги съм смятал — каза той, — че няма нищо по-могъщо от добрата информираност. Лейди Данбъри е взискателна дама, стори ми се благоразумно да се запозная с графика й, за да не го нарушавам.

Елизабет присви устни. Той беше прав, да го вземат мътните. Първото нещо, което тя бе направила, постъпвайки на работа при лейди Д., беше да запомни графика й.

— Виждам, че сте съгласна с мен, макар че нямате желание да ми направите комплимент, като го признаете.

Тя го погледна. Този мъж наистина беше много арогантен.

— Хайде сега — опита да я склони той, — със сигурност може да отделите няколко минути да разведете един новодошъл.

— Много добре — отвърна Елизабет, неспособна да откаже, тъй като молбата му звучеше като зов за помощ, а тя никога не отказваше, когато я помолеха за услуга. — Но имате само десет минути.

— Каква изключителна щедрост — промърмори той и я хвана под ръка.

Елизабет преглътна, когато ръката му докосна лакътя й. Усети го отново — това странно спиращо дъха присъствие, което й въздействаше всеки път щом той беше наблизо. А най-лошото бе, че той изглеждаше напълно спокоен и невъзмутим.

— Може да направим кратка обиколка на розовата градина? — предложи той.

Тя кимна, неспособна да произнесе и дума. Топлината от дланта му се бе разпространила по цялата й ръка и тя бе забравила да диша.

— Мис Хочкис?

Тя преглътна и намери гласа си.

— Да?

— Надявам се, не се чувствате неудобно от това, че търся вниманието ви.

— Въобще не — изписка тя.

— Добре тогава — каза Джеймс с усмивка. — Истината е, че не знам към кого друг да се обърна.

Той я погледна. Бузите й бяха приятно порозовели. Те не си говореха докато стъпките им ги отвеждаха до каменната арка на входа на розовата градина. Но Джеймс я поведе наляво покрай известните рози на Данбъри Хаус, които цъфтяха в невероятна гама от розово и жълто. Той се наведе да помирише една от тях и същевременно да спечели време, за да обмисли как да действа от тук нататък.

Бе мислил за нея през цялата нощ, а после и на сутринта. Тя изглеждаше умна и определено бе намислила нещо. Той имаше голям опит в разкриването на тайни планове, за да не разбере кога един човек се държи подозрително. И всичките му инстинкти крещяха, че мис Хочкис не се бе държала естествено предишния ден. В началото му се струваше странно тя да е изнудвачът. В края на краищата не можеше да е на повече от двадесет години. Определено не беше по-възрастна от Мелиса, която бе на тридесет и две. За това и нямаше как да знае за аферата на лейди Данбъри от първа ръка.

Но тя бе прекарала целият си живот тук. Сама му го каза. Може пък да е била посветена от родителите си. В малките градове тайните имаха навика да се предават от поколение на поколение.

Да не забравяме, че мис Хочкис имаше достъп до Данбъри Хаус. Ако леля Агата беше оставила някакви уличаващи доказателства, тя първа би се натъкнала на тях.

В която и посока да тръгнеше, всички пътища водеха към мис Хочкис.

Но ако той искаше да научи тайните й, трябваше да я предразположи да му се довери. Или най-малкото да приспи нейната бдителност и случайно да изкопчи истината от възхитително розовите й устни. Струваше му се, че най-добрият начин да направи това е като я помоли за помощ. Този тип жени бяха възпитани да не отказват на такива молби. Нямаше начин, тя да каже „не“, ако я помоли да му помогне да опознае околността. Дори и да беше изнудвачка, тя трябваше да съблюдава определени правила на поведение. Мис Елизабет Хочкис, компаньонката на графиня Данбъри, не можеше да си позволи да бъде упрекната, че й липсват финес и милосърдие.

— Сигурно знаете колко е трудно приспособяването към едно ново място — започна той.

Тя кимна бавно, като го гледаше предпазливо.

— Вчера ми казахте, че сте живели тук през целия си живот.

— Да…

Той се усмихна топло.

— Имам нужда от водач, който да ми покаже местните забележителности или просто да ми разкаже за тях.

Тя примигна.

— Искате да видите забележителностите? Какви забележителности?

По дяволите, как да се измъкне? Едва ли това селце преливаше от някакви интересни места, пропити от древна история или култура.

— Може би „забележителности“ не е най-точната дума — импровизира той. — Но всяко място има своя чар. И ако искам да бъда добър управител на най-големият имот в района, трябва да го познавам в детайли.

— Това е вярно — кимна тя замислено с глава. — Разбира се, не съм сигурна какво точно трябва да знаете, тъй като никога не съм управлявала имот. Човек би си помислил, че и вие трябва да сте объркан, след като не сте го правили до сега.

— Никога не съм го казвал — погледна я той остро.

Тя спря да върви.

— Така ли? Ами вчера споменахте, че идвате от Лондон.

— Казах, че не съм управлявал имоти в Лондон. Не съм казал, че не съм работил като управител изобщо.

— Разбирам. — Тя извърна глава и го погледна преценяващо. — И къде сте работил, ако не е тайна?

Малката проклетница го проверяваше. Той не беше сигурен защо, но тя определено го правеше. Естествено, нямаше да я остави да го надхитри. Джеймс се бе преструвал и дегизирал повече пъти, отколкото можеше да преброи и никога не се бе провалял.

— Бъкингамшир — каза той. — Там израснах.

— Чувала съм, че е много красиво — вежливо отбеляза тя. — Защо напуснахте?

— По обичайните причини.

— Които са?

— Защо сте толкова любопитна?

— Винаги съм любопитна — присви рамене тя. — Всеки ще ви го каже.

Той млъкна и откъсна една роза.

— Тези са прекрасни, нали?

— Мистър Сидънс — каза тя и въздъхна драматично. — Страхувам се, че има нещо, което не знаете за мен.

Джеймс усети как тялото му се напрегна докато чакаше признанието й, каквото и да бе то след подобно встъпление.

— Имам трима по-малки брат и сестри.

Той примигна неразбиращо. Какво общо имаше това с останалото, по дяволите!

— Следователно — продължи тя и му се усмихна сякаш не таеше никакви задни мисли, — съм доста добра в това да разпознавам кога един човек се опитва да отбягва дадена тема. Всъщност децата биха ме нарекли плашещо добра.

— Сигурен съм, че е така — промърмори той.

— Въпреки това — продължи тя, — вие не сте ми роднина и определено не сте задължен да ми споделяте миналото си. Всеки има право на личен живот.

— Да — каза той, като се чудеше дали тя не бе точно това, за което се представяше. — Хубава, млада провинциална дама.

Тя му се усмихна отново.

— Имате ли братя и сестри, мистър Сидънс?

— Аз? Не, нямам. Защо питате?

— Както казах, аз съм безкрайно любопитна. Семейството може да разкрие много за характера на даден човек.

— И какво разкрива вашето семейство за характера ви, мис Хочкис?

— Че съм предана, предполагам. И че бих направила всичко за братчето и сестрите си.

Включително изнудване? Той се наведе към нея съвсем малко, но достатъчно, за да накара долната й устна да трепне. Джеймс усети някакво примитивно удоволствие от този факт.

Тя се взираше в него, очевидно твърде неопитна, за да знае как да се справи с подобен хищник в образа на мъж. Очите й изглеждаха огромни с най-чистото тъмносиньо, което Джеймс някога бе виждал.

Сърцето му заби ускорено.

— Мистър Сидънс?

Кожата му запламтя.

— Мистър Сидънс?

Почувства, че ще я целуне. Беше по-силно от него. Това беше най-глупавият и зле скроен план, който му бе хрумвал от години, но изглежда, че нищо не можеше да го спре. Той се приближи, съкращавайки разстоянието между тях и предвкуси момента, в който устните му щяха да докоснат нейните и…

— Оу!

Какво по дяволите?

Тя издаде някакви цвъртящи звуци и се оттласна от него размахвайки ръце. И тогава се подхлъзна, неясно в какво, защото земята беше суха като камък. Елизабет размаха буйно ръце, за да запази равновесие и в следващия момент го цапардоса по брадичката. При това доста силно.

— Оу! — изрева той.

— О, съжалявам! — извини се бързо тя. — Нека погледна.

Тя го настъпи.

— О-ох!

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Тя изглеждаше много загрижена и притеснена и при други обстоятелства той би се възползвал да изкопчи нещо от нея, но, по дяволите, кракът наистина го болеше.

— Ще се оправя, мис Хочкис — увери я той. — Трябва само да слезете от крака ми.

— О, съжалявам! — каза тя вероятно за стотен път и отстъпи назад.

Той раздвижи крака си и трепна.

— Съжалявам — отново повтори.

— Пфу — потръпна той. — Не го казвайте отново.

— Но…

— Настоявам!

— Нека да видя крака ви. — Тя се наведе надолу.

— Моля ви, недейте. — Имаше малко ситуации, в които Джеймс не намираше молбите за унизителни, и тази определено беше такава.

— Добре — каза тя, като се изправяше, — но трябва…

Пляс!

— О, главата ми — изскимтя тя като търкаше челото си.

— Брадичката ми — едва успя да изрече Джеймс.

Сините й очи се изпълниха с притеснение и срам.

— Съжалявам!

— Имате добър мерник — каза той, стискайки очи от болка. — Точно на мястото, където ме ударихте с ръката си.

Той чу задавеното й: „Съжалявам“.

И ето тук направи фаталната си грешка. Никога повече нямаше да изпусне от поглед подозрителна и непохватна жена, без значение колко бе привлекателна. Не знаеше как тя успя да го направи, но чу изненадан вик, а после тялото й се блъсна с все сила в неговото и го прекатури на земята.

Е, той само си помисли, че пада на земята.

Ако можеше да избира, щеше да се надява да е на земята.

Но както се оказа, трябваше да се помоли за това на Бог, защото земята беше за предпочитане пред розовия храст.