Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (3)

Глава 3

Тази сутрин докато влизаше в Данбъри Хаус, Елизабет си мърмореше под носа. В интерес на истината тя си мърмореше и през целия път до там. Беше обещала на Сюзан, че ще се постарае да се упражнява с новия управител на лейди Данбъри, но не виждаше как ще го направи без веднага да наруши „Раздел номер две“: „Никога не търсете мъжа, направете така, че той сам да дойде при вас“.

Елизабет предположи, че ще трябва да наруши това правило. Освен това се чудеше как да съвмести раздел номер три и номер пет: „Винаги се дръжте възпитано. Един благороден джентълмен се нуждае от дама, която е олицетворение на грация, достойнство и добри обноски“.

И: „Никога не говорете с мъж повече от пет минути. Ако прекратите разговора ненадейно, той ще бъде заинтригуван и ще гадае какво бихте казали. Извинете се и се оттеглете в дамския салон, ако няма друго подходящо място. Неговият интерес към вас ще нарасне ако си мисли, че имате и други възможности за брак“.

Тук Елизабет наистина се обърка. На нея й се струваше, че дори и да се извини, беше грубо да прекъсне разговора само след пет минути. А според мисис Сийтън един благородник не би търпял грубости.

И това далеч не бяха всички правила, които Сюзан й бе изкрещяла докато напускаше къщата тази сутрин: „Бъди чаровна. Бъди сладка. Остави мъжа да говори. Ако си по-умна от него, не му го показвай“.

С всички тези глупости, за които да се тревожи, Елизабет започна да приветства идеята да си остане мис Хочкис или стара мома завинаги.

Когато влезе в Данбъри Хаус, както обикновено тя веднага се отправи към салона. Лейди Данбъри седеше в любимото си кресло и преглеждаше кореспонденцията си като мърмореше под нос. Малкълм лежеше на перваза на прозореца. Той отвори едното си око, прецени, че Елизабет не заслужава вниманието му и пак заспа.

— Добро утро, лейди Данбъри — поздрави Елизабет укорително поклащайки глава. — Искате ли да ви помогна?

Лейди Д. страдаше от артрит и Елизабет често отговаряше на писмата й вместо нея.

Но сега тя бързо прибра всичко в едно чекмедже.

— Не, не, няма нужда. Пръстите ми са доста добре тази сутрин. — Тя сви и после разпери пръстите си пред Елизабет сякаш изричаше някакво заклинание. — Виждаш ли?

— Радвам се, че се чувствате толкова добре — неуверено каза Елизабет докато размишляваше над това, дали току-що не я бяха баламосали.

— Да, денят е много хубав. Направо чудесен. Стига, разбира се, да не започнеш да ми четеш библията.

— Не бих си го и помислила.

— Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.

Елизабет вдигна въпросително светлите си вежди.

— Трябва да се видя с новия управител. Той работи в кабинета, който е до конюшните. Ще ми го доведеш ли?

Елизабет успя да удържи устата си затворена.

Брилянтно! Щеше да отиде да види новият управител и нямаше да наруши „Раздел номер две“.

Е, технически тя наистина щеше да отиде при него, но не се броеше, тъй като й бе наредено да го направи.

— Елизабет! — извиси глас лейди Данбъри.

— Да? — примигна тя.

— Бъди любезна и ме слушай, когато ти говоря. Не е в твой стил да се отдаваш на мечти посред бял ден.

Елизабет не се сдържа и направи гримаса заради иронията на ситуацията. Тя не се бе унасяла в блянове от пет години. Някога си бе мечтала да се влюби и омъжи, да ходи на театър и да посети Франция. Но всичко това приключи, когато баща й умря и новите й отговорности ясно й показаха, че тайните й мисли бяха само фантазии, обречени на неуспех.

— Ужасно съжалявам, милейди — каза тя.

По това как се извиха устните на лейди Данбъри, разбра, че графинята не се сърди наистина.

— Просто го доведи — каза лейди Д.

— Веднага — кимна Елизабет.

— Той има тъмнокестенява коса, кафяви очи и е много висок. Само за да знаеш как изглежда, за да не го сбъркаш с някой друг.

— О, аз срещнах мистър Сидънс вчера. Налетях на него по пътя за вкъщи.

— Така ли? — лейди Данбъри изглеждаше объркана. — Той не ми спомена нищо.

Елизабет наклони учудено глава.

— А има ли някаква причина да го прави? Нямам нищо общо с пребиваването му тук.

— Не. Не, предполагам, че не — лейди Данбъри сбърчи устни, сякаш обмисляше някакъв велик и нерешен философски проблем. — Тръгвай сега. Ще имам нужда от компанията ти веднага щом свърша с Дж… ъъъ, мистър Сидънс. О, и докато се консултирам с него, можеш да ми донесеш ръкоделието.

Елизабет се пребори с прозявката си. Идеята на лейди Данбъри за бродиране, се състоеше в това да наблюдава как Елизабет бродира и постоянно да я инструктира и поучава. Елизабет мразеше да бродира. Имаше достатъчно неща за шиене у дома с всички тези дрехи, които трябваше да кърпи.

— Зеленото ръкоделие, не жълтото — добави лейди Данбъри.

Елизабет кимна разсеяно и излезе през вратата.

— Бъди уникална — прошепна си, — но не твърде уникална. — Поклати глава. По-скоро човек щеше да стъпи на луната, отколкото тя да разбере какво означава това.

С други думи — никога.

Докато стигне до конюшнята, Елизабет вече си бе преговорила поне десетина пъти всяко едно от правилата и в главата й цареше такъв хаос, че с радост би блъснала мисис Сийтън от някой мост. Стига спомената лейди да й попаднеше пред очите. Разбира се, в областта нямаше никакъв мост, но Елизабет реши да не обръща внимание на тази подробност.

Кабинетът на управителя се намираше в малка сграда вляво от конюшнята. Беше тристайна постройка с голям каменен комин и покрив от слама. Предната врата отвеждаше в малка гостна, зад която имаше спалня и кабинет.

Домът изглеждаше чист и подреден, в което според Елизабет имаше смисъл, тъй като управителите се грижеха и за добрия вид на сградите. Тя постоя пред вратата за около минута, като дълбоко си поемаше дъх и си напомняше, че е достатъчно привлекателна и интересна млада жена. Нямаше причина този мъж, към когото тя не проявяваше ни най-малък интерес, да я отблъсне.

„Забавно — помисли си кисело Елизабет, — как никога досега не се бе притеснявала при запознанството си с някого. Всичко бе по вина на проклетия «лов на съпруг» и на два пъти по-проклетата книга.“

— Как бих искала да удуша мисис Сийтън — промърмори тя, докато вдигаше ръка да почука. — С голямо удоволствие при това.

Когато почука, вратата леко се открехна. Елизабет извика:

— Мистър Сидънс! Има ли някой? Мистър Сидънс?

Никакъв отговор.

Тя бутна вратата още няколко инча и пъхна главата си.

— Мистър Сидънс?

Сега какво да прави. Него очевидно го нямаше. Въздъхна, облегна лявото си рамо на вратата и надникна в стаята. Трябваше да го намери, но кой знае къде, за бога, беше той. Имението беше голямо и не й се понрави идеята да го обиколи цялото, за да го намери, колкото и отчаяно да се нуждаеше от него, за да упражнява правилата на мисис Сийтън. Докато стоеше на прага тя обходи с поглед стаята. И преди беше попадала в малката къща и знаеше кои вещи принадлежат на лейди Данбъри. Не изглеждаше така, сякаш мистър Сидънс бе донесъл много багаж със себе си. Само една малка чанта в ъгъла и… тя си пое дълбоко въздух. Малка червена книга. Намираше се, ей там на масата.

Как, за бога, мистър Сидънс се бе сдобил с копие на „Как да се омъжиш за маркиз“. Тя не можеше да си представи, че подобен тип книги се продават в книжарници, посещавани от джентълмени. Устата й се отвори в изумление, когато бързо пресече стаята и взе книгата.

„Сборник с есета от Франсис Бейкън“

Елизабет затвори очи и мислено се прокле. Мили боже, направо се побъркваше. Струваше й се, че вижда тази глупава малка книга навсякъде.

— Глупачка, глупачка, глупачка — измърмори тя като се завъртя да върне книгата. — Мисис Сийтън не може да знае всичко. Трябва да спреш… Ау! — простена тя, когато дясната й ръка се удари в горещия фенер на масата.

Все още стискайки книгата в лявата си ръка, тя разтръска дясната, за да разсее болката.

— Ох, ох, ох, ох, ох! — Това беше по-лошо от ударен палец на крака, а само Бог знаеше колко пъти го бе удряла.

Тя затвори очи и въздъхна.

— Аз съм най-непохватното момиче в цяла Англия. Най-голямата глупачка в Британия.

Хрус. Някакъв странен звук привлече вниманието й. Главата й рязко се вдигна. Какво беше това? Звучеше така, сякаш някой върви по чакъла пред къщата.

— Кой е там? — извика тя, а гласът й прозвуча странно пронизителен.

Нямаше отговор.

Елизабет потръпна — лош знак предвид това, че беше нетипично топло за сезона. Тя никога не бе вярвала на интуицията си, но тук нещо определено не беше наред.

Страхуваше се, че тя ще бъде тази, която щеше да понесе последствията.

 

 

Джеймс бе прекарал цялата сутрин в езда из имението. Разбира се, той го познаваше като петте си пръста; като дете бе прекарал повече време тук в Данбъри Хаус, отколкото в замъка Ривърдейл. Но щом се налагаше да поддържа имидж на управител, трябваше да наглежда земите. Беше горещ ден и докато приключи тричасовата езда челото му лъщеше от пот, а ленената риза лепнеше по кожата му. Една баня щеше да му се отрази добре, но в ролята си на управител нямаше право да се разпорежда със слугите в Данбъри Хаус и за това си мечтаеше поне да се обтрие с мокра кърпа в спалнята си.

Не бе очаквал да намери входната врата широко отворена. Той забави крачка и пристъпи към вратата възможно най-тихо, а после надникна и видя гърба на някаква жена. Компаньонката на леля му Агата, съдейки по светлата й коса и дребна фигура. Тя го бе заинтригувала предишния ден, но не бе осъзнал колко точно, докато не я видя надвесена над есетата от Франсис Бейкън.

Франсис Бейкън? Тя имаше твърде изискан вкус за една обикновена крадла.

Да я гледа бе почти хипнотизиращо. Лицето й бе обърнато в профил и носът й помръдваше по много забавен начин докато разглеждаше книгата, а сламенорусите й къдрици се бяха изплъзнали от прибраната й на кок коса и се виеха по врата й.

Кожата й изглеждаше топла.

Джеймс си пое дълбоко дъх и се опита да потисне огъня, който се надигаше в стомаха му. Той се облегна на рамката на вратата и се наведе напред толкова, колкото можеше, без да се разкрие. Какво, по дяволите, казваше момичето? Той си наложи да се концентрира върху гласа й, което не беше лесно, тъй като очите му постоянно се местеха към нежната извивка на гърдите й и онова място отзад на врата й, където…

Той се ощипа. Болката обикновено имаше отрезвяващо действие.

Мис Хочкис явно беше разстроена от нещо и си мърмореше раздразнено.

— … глупачка… — Той бе съгласен с нея. Да се промъква в дома му през деня не беше много умно от нейна страна.

— … мисис Сийтън…

Коя, по дяволите, беше мисис Сийтън?

— Ау! — Джеймс се взря в нея по-внимателно. Тя размахваше ръката си взряна в лампата му. Нямаше как да не се усмихне. Изглеждаше толкова ядосана, че той не би се учудил, ако лампата избухнеше под погледа й.

Издаваше звуци подобни на скимтене, които въздействаха странно на стомаха му. Първата му мисъл бе да се втурне и да й помогне. Беше джентълмен в крайна сметка, въпреки ролята, която играеше. А и джентълмените винаги помагаха на жени, изпаднали в нужда. Но той се поколеба. Не изглеждаше тя да страда чак толкова много. А и какво, по дяволите, правеше в дома му.

Дали пък тя не беше изнудвачът?

И ако беше така? От къде е разбрала, че той разследва случая? Как иначе да си обясни защо ровеше из нещата му? Добрите момичета — такива, каквито обикновено работят като компаньонки — не правеха така. Не беше изключено, разбира се, тя да не бе нищо повече от дребна крадла, надяваща се, че новият управител може да е някакъв джентълмен, притежаващ семейни ценности. Часовник, бижу от майка му, вещи, с които човек не би се разделил дори и ако му се наложеше да си търси работа.

Тя въздъхна и се обърна.

— Аз съм най-непохватното момиче в цяла Англия. Най-голямата глупачка в цяла Британия.

Той се приближи като изпъна врат, за да чуе думите й.

Хрус. Под краката му чакълът изхрущя.

— По дяволите — тихо изруга той, дръпна се бързо назад и притисна гръб към външната стена на къщата. От години не бе правил толкова невнимателна грешка.

— Кой е там? — извика тя.

Той вече не я виждаше; тя се бе преместила твърде далеч от вратата. Звучеше паникьосано, сякаш щеше да побегне навън всеки момент. Той се дръпна назад между къщата и конюшнята. Когато чуеше компаньонката на леля Агата, щеше да се покаже и да изглежда така, сякаш тъкмо пристига. Няколко секунди по-късно той чу входната врата да се затваря. Веднага щом долови стъпките й, Джеймс се раздвижи.

— Добър ден, мис Хочкис — извика той и широките му крачки го отведоха точно пред нея.

— О! — възкликна тя и подскочи. — Не ви видях.

Той се усмихна.

— Извинявам се, че ви изплаших.

Тя поклати глава, а бузите й порозовяха. Джеймс докосна с пръсти устните си, за да скрие триумфалната си усмивка. Тя се чувстваше гузна от нещо и не би се изчервила без причина.

— Не, не, всичко е наред — запелтечи тя. — Аз, ъъъ… аз… трябва да се науча да гледам къде ходя.

— Какво ви води насам? — попита той. — Останах с впечатление, че повечето от задълженията ви изискват присъствието ви в къщата.

— Така е. Имам предвид — изискват го. Но всъщност ме пратиха да ви открия. Лейди Данбъри желае да говори с вас.

Джеймс свъси поглед. Не че не вярваше на момичето, тя очевидно бе твърде интелигентна, за да лъже за нещо, което лесно можеше да се провери. Но защо тогава се бе промъкнала в дома му? Малката бе намислила нещо и за доброто на леля си, той щеше да разбере какво. Беше разпитвал жени и преди и винаги бе успявал да ги накара да му дадат нужната информация. Всъщност началниците му във Военното министерство често се шегуваха, че бе превърнал тези разпити в изкуство.

Жените, отдавна бе разбрал той, бяха странна порода, твърде различна от мъжете. Те бяха толкова погълнати от себе си, че беше достатъчно да насочиш разговора към тях и веднага разкриваха всичките си тайни. Имаше, разбира се, едно или две изключения от правилото, като лейди Данбъри например, но…

— Всичко наред ли е? — попита мис Хочкис.

— Моля?

— Толкова сте мълчалив — каза тя и прехапа устни.

— Просто се разсеях — излъга той. — Признавам си, не мога да се сетя защо лейди Данбъри изисква присъствието ми. Вече се срещнахме тази сутрин.

Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже.

— Не знам — продума тя най-накрая. — Обаче стигнах до извода, че е най-добре да не си задавам излишни въпроси относно действията на лейди Данбъри. Твърде е натоварващо за мозъка, да се опитвам да разбера как работи умът й.

Джеймс не можа да потисне смеха си. Не искаше да харесва това момиче. Но, изглежда, тя подхождаше към живота с рядка доброжелателност и хумор. И бе открила най-добрият начин да се справя с леля му. Съгласявай се с нея и прави, каквото считаш за правилно. Това винаги бе действало при него.

Той предложи ръката си в желанието си да я очарова до такава степен, че тя да му разкрие всичките си тайни.

— Бихте ли ме придружили до къщата? Разбира се, ако нямате друга работа навън.

— Не.

Той повдигна вежди.

— Имам предвид — не. Нямам друга работа. — Тя се усмихна едва-едва. — И да, с удоволствие бих ви придружила.

— Чудесно — каза той. — Нямам търпение да задълбочим познанството си.

Елизабет въздъхна дълбоко, когато го хвана под ръка. Последните й думи бяха доста нескопосани, но като изключим това, смяташе, че се придържа плътно към правилата на мисис Сийтън. Дори бе успяла да разсмее мистър Сидънс, което беше в някой от разделите. Ако пък не беше, трябваше да бъде включено. Със сигурност мъжете оценяваха жени, които се изразяваха остроумно.

Тя смръщи вежди. Може би това попадаше в частта за уникалността.

— Изглеждате много сериозна — отбеляза той.

Елизабет трепна. Да му се не види! Трябваше да се фокусира върху джентълмена. Нямаше ли в книгата нещо за това, че се изисква да му отдели цялото си внимание? Това би трябвало да прави през петте минути, след което внезапно да прекъсне разговора, разбира се.

— Струва ми се — продължи той, — че сте твърде концентрирана върху нещо.

Елизабет едва не простена на глас. До тук с чара, който трябваше да изглежда естествен. Тя не беше много сигурна какво отношение има чарът към настоящата ситуация, но пък бе почти сигурна, че не би трябвало да изглежда така, сякаш ползва наръчник.

— Разбира се — каза мистър Сидънс сякаш бе наясно какво я измъчва, — винаги съм намирал сериозните жени за най-интригуващи.

Тя можеше да го направи. Знаеше, че може. Беше Хочкис, по дяволите, и щеше да постигне всичко, което си бе наумила. Трябваше да си намери съпруг, но по-важното сега беше да се научи как точно да го покори. Колкото до мистър Сидънс, е, той просто се оказа на разположение и може и да беше малко коравосърдечно да го използва като опитна мишка, но понякога една жена нямаше друг избор. А тя беше една отчаяна жена. Обърна се и залепи ослепителна усмивка на лицето си. Щеше да очарова този мъж, докато… докато… е, докато… останеше очарован.

Тя отвори уста, за да го зашемети с нещо едновременно остроумно и изискано, но преди дори да издаде звук той се наведе към нея, а очите му бяха топли и вълнуващи, когато каза:

— Изпитвам неудържимо любопитство към тази усмивка.

Тя примигна объркано. Ако не беше уверена в обратното, щеше да си помисли, че той се опитва да я очарова.

Не, помисли тя и едва не поклати глава, това беше невъзможно. Той едва я познаваше и дори и да не беше най-грозното момиче в Съри, определено не приличаше и на сирена.

— Моля да ме извините, мистър Сидънс — каза тя мило. — И аз като вас често се губя в мислите си и определено не исках да бъда груба.

— Не бяхте груба — поклати глава той.

— Но разбирате ли… — Какво й беше прочела Сюзан от книгата. „Винаги насърчавайте мъжа да говори за себе си. Мъжете са буквално погълнати от собствената си особа.“

— Мис Хочкис?

Тя прочисти гърлото си и на лицето й отново засия усмивка.

— Така. Е, виждате ли, всъщност си мислех за вас.

Последва кратка пауза и после той каза:

— За мен?

— Разбира се. Не всеки ден идват нови хора в Данбъри Хаус. От къде сте?

— От тук, от там — отвърна той. — В последно време живях в Лондон.

— Колко вълнуващо! — възкликна тя, като се опита да звучи развълнувано. Тя мразеше Лондон. Беше мръсно, вонящо и претъпкано. — И винаги ли сте бил управител?

— Неее — отвърна бавно той. — В Лондон няма много големи имения.

— О, да — промърмори тя. — Разбира се.

Той поклати глава и я погледна проницателно.

— Винаги ли сте живяла тук?

Елизабет кимна.

— През целия си живот. Не мога да си представя да живея някъде другаде. Няма нищо по-хубаво от английската провинция, когато цъфнат цветята. И човек определено не може… — Тя млъкна. Не трябваше да говори за себе си.

Инстинктите на Джеймс се задействаха. Какво щеше да каже тя?

Тя изпърха с мигли.

— Едва ли искате да знаете много за мен.

— О, но аз искам — отвърна той като я дари с най-пламенния си поглед. Жените обожаваха този поглед.

Не и тази жена. Тя дръпна главата си назад и се закашля.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя бързо закима с глава, но изглеждаше така, сякаш бе погълнала цял пай.

После, в това нямаше никакъв смисъл, но той можеше да се закълне, че го е видял, тя изпъна рамене сякаш се готвеше за някаква мисия и каза с невъзможно сладък глас:

— Сигурна съм, че сте имали много по-интересен живот от мен, мистър Сидънс.

— О, аз пък съм сигурен, че не е така.

Елизабет прочисти гърлото си, готова да затропа с крак от отчаяние. Въобще не се получаваше. Джентълмените трябваше да говорят за себе си, а той само я разпитваше. В нея се прокрадна странното чувство, че той се забавлява.

— Мистър Сидънс — каза тя, като се надяваше, че е заличила всяка следа от раздразнение в гласа си, — живея в Съри откакто съм се родила. Как би могъл животът ми да е по-интересен от вашия?

Той се протегна и докосна брадичката й.

— Не знам защо, мис Хочкис, но имам чувството, че можете да ме плените завинаги, стига да пожелаете.

Елизабет изпъшка и изведнъж спря да диша. Никой мъж не я бе докосвал досега и сигурно беше истинска развратница задето си го мислеше, но имаше нещо почти хипнотично в топлата му длан.

— Не мислите ли? — прошепна той.

За част от секундата Елизабет се олюля към него, но чу мисис Сийтън — а тя между другото звучеше точно като Сюзан — в главата си.

„Ако прекратиш разговора ненадейно — прошепна гласа на Сюзан, — той ще остане заинтригуван и ще гадае какво би казала.“

И тогава Елизабет, която никога не бе изпитвала опияняващото блаженство от интереса на някой мъж, за втори път днес се върна обратно в реалността и каза с изумителна твърдост.

— Трябва да вървя, мистър Сидънс.

Той поклати глава, без да сваля поглед от лицето й.

— От какво се интересувате, мис Хочкис? — попита той. — Имате ли хобита? Цели? Вие сте необикновено интелигентна млада дама.

О, той определено си играеше с нея. Не я познаваше достатъчно, за да има мнение за интелекта й. Тя свъси поглед. Искаше да знае за интересите й, така ли? Е, тогава щеше да му ги каже.

— Това, което обичам да правя най-много — каза тя с големи и светнали от възбуда очи, — е да работя в домашната ни градинка.

— Вашата домашна градинка? — задави се той.

— О, да. Основната ни реколта тази година е от ряпа. Много ряпа. Обичате ли ряпа?

— Ряпа? — като ехо повтори той.

Тя кимна твърдо.

— Ряпа. Някои наистина я намират за скучна и отегчителна, но по-вълнуващи грудки едва ли ще откриете.

Джеймс се огледа наляво и надясно като търсеше начин да избяга. За какво, по дяволите, говореше това момиче.

— Някога садил ли сте репи?

— Ъъъ… не, не съм.

— Жалко — с чувство каза тя. — Човек може да научи много за живота от ряпата.

Главата на Джеймс се наклони напред невярващо. Трябваше да чуе това.

— Наистина ли? И какво, кажете ми, моля ви, може да научи човек?

— Ъъъ…

Знаеше си. Тя го баламосваше. Какво бе намислила? Той се усмихна невинно.

— Та какво казвахте?

— Трудолюбие! — изтърси тя. — Човек може да научи много за трудолюбието.

— И как точно?

Тя въздъхна драматично.

— Мистър Сидънс, щом ви се налага да питате за това, се страхувам, че никога няма да разберете.

Докато Джеймс се опитваше да осмисли последното й твърдение, тя изчурулика:

— О, вижте, стигнахме Данбъри Хаус. Моля ви кажете на лейди Данбъри, че ще бъда в градината с розите, ако има нужда от мен.

И тогава, без дори да се сбогува, тя избяга.

Джеймс просто стоеше там и се опитваше да открие някакъв смисъл в най-странния разговор в живота си. И точно тогава я забеляза — сянката й покрай сградата.

Градината с розите, друг път. Проклетото момиче се бе скрило зад ъгъла и пак го шпионираше. Щеше да открие какво е намислила, дори и това да бе последното, което щеше да направи.

 

 

Десет часа по-късно, Елизабет довлече изтощените си крака пред входната врата на дома си. Сюзан, каква „изненада“ я чакаше на стълбите, а „Как да се омъжиш за маркиз“, все още бе в ръцете й.

— Какво стана? — възкликна Сюзан и скочи на крака. — Разкажи ми всичко.

Елизабет се пребори с желанието си да избухне в саркастичен смях.

— О, Сюзан — каза тя и бавно поклати глава. — Усвоихме „Раздел номер едно“. Определено ме смята за уникална.