Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (12)

Глава 12

— Мили боже! — възкликна Сюзан. — Какво ти се е случило?

— Просто малък инцидент — отвърна Елизабет.

Умението й да лъже се подобряваше все повече, щом Сюзан не извъртя веднага очи, нито изсумтя с недоверие. Планът й да се намокри с вода си имаше и своите недостатъци, но все пак свърши работа. Ако не можеше да направи косата си да изглежда по-добре, можеше да направи така, че да изглежда по-зле. Поне никой не би заподозрял, че бъркотията бе предизвикана от пръстите на Джеймс.

Малката руса глава на Лукас се въртеше наляво-надясно, докато изучаваше щетите.

— Изглежда така, все едно сме преживели Големият потоп.

Елизабет опита да не се мръщи на ехидния му коментар.

— Приготвях мокра кърпа за мистър Сидънс — който си нарани окото — и случайно преобърнах легена, и…

— А защо тогава легена си стои изправен? — попита той.

— Защото го изправих — сопна се Елизабет.

Лукас примигна и отстъпи назад.

— Може би трябва да си вървя — каза Джеймс.

Елизабет погледна към него. Той изтръскваше водата от ръцете си и изглеждаше изключително спокоен предвид това, че тя го бе заляла съвсем неочаквано с вода.

Сюзан се изкашля, но Елизабет не й обърна внимание. Сюзан се изкашля отново.

— Може ли първо една кърпа? — промърмори Джеймс.

— О, да, разбира се.

Сюзан се изкашля за трети път. Раздиращата й кашлица прозвуча така, сякаш имаше нужда едновременно от лекар, хирург и чиста, добре осветена болница. Без да се споменава и стаята за карантина.

— Какво има, Сюзан? — изсъска Елизабет.

— Може би трябва да ме представиш?

— О, да! — Елизабет усети как се изчервява при това очевидно нарушение на добрите обноски. — Мистър Сидънс, позволете да ви представя по-малката си сестра, мис Сюзан Хочкис. Сюзан, това е…

— Мистър Сидънс? — ахна Сюзан.

Той се усмихна и учтиво наклони глава.

— Звучите така, сякаш сте чували за мен.

— О, не, така ви се струва — отвърна Сюзан толкова бързо, че и най-големият глупак щеше да се досети, че лъже. Тя се усмихна — според Елизабет твърде широко — и бързо смени темата.

— Елизабет, правила ли си нещо ново с косата си?

— Мокра е — простена Елизабет.

— Виждам, но все пак изглежда…

— Мокра е.

Сюзан затвори устата си и после някак успя да каже „Извинявай“ без дори да помръдне устни.

— Мистър Сидънс трябва да си тръгва — каза отчаяно Елизабет, спусна се напред и го хвана за ръката. — Ще ви изпратя до вратата.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, мис Хочкис — каза той през рамо. Не успя да й го каже по друг начин, защото Елизабет буквално го завлече покрай останалите от семейството и го насочи към вратата и после го задърпа по коридора.

— Лукас! — извика той. — Трябва да отидем да ловим риба заедно някой ден.

Лукас нададе радостен вик и изтича в коридора след тях.

— О, благодаря ви, мистър Сидънс. Благодаря ви!

Елизабет почти довлече Джеймс до стълбите, когато той се закова на място и каза:

— Има още нещо, което трябва да направя.

— Нима остана нещо, което да не успяхте да направите? — попита тя, но той вече се бе освободил от ръката й и вървеше към кухненската врата.

Когато тя си помисли, че той е твърде далеч, за да я чуе измърмори:

— Струва ми се, че днес вече направихме всичко.

Той се усмихна игриво през рамо.

— Не всичко!

Докато тя неистово се мъчеше да измисли подобаващ отговор, той напълно я лиши от войнственото й настроение като стопли сърцето й с това, което направи.

— Джейн — извика той, облегнат на рамката на вратата.

Елизабет не можеше да види какво става в кухнята, но идеално си представяше как малката й сестра вдига глава, а тъмносините й очи са изпълнени с почуда.

Джеймс изпрати въздушна целувка към кухнята.

— Довиждане, сладка Джейн. Искаше ми се да си малко по-голяма.

Елизабет блажено въздъхна и се отпусна на един стол. Сестра й щеше да сънува тази целувка до края на девическите си години.

 

 

Речта беше упражнявана безброй пъти, но бе напълно искрена. Елизабет знаеше, че стълкновението с Джеймс заради скандалното му поведение е неизбежно, и тя не спря да разиграва предстоящият разговор в главата си през цялата нощ, а също и на следващото утро. Дори сега продължаваше да си повтаря думите, докато крачеше през калта — предишната нощ бе валяло — по пътя към Данбъри Хаус.

Този план — този толкова странен, необичаен и нелеп план, който трябваше да я отведе до олтара — се нуждаеше от определени правила. Правила за поведение, насоки, или нещо подобно. Защото ако тя нямаше никаква представа какво можеше да очаква от Джеймс Сидънс, определено щеше да се побърка.

Например поведението й предишният следобед. Нима това не бе пример за липса на разсъдък. В пристъп на паника се беше поляла цялата с вода. Да не споменаваме необузданата й реакция при целувката на Джеймс.

Тя трябваше да постави ситуацията под контрол, отказваше да бъде обект на благотворителност, нещо, с който той се бе заел от скука. И щеше да настоява да му заплати за услугите така или иначе.

Освен това той нямаше право да я сграбчва в обятията си, когато тя най-малко очаква. Колкото и глупаво да звучеше, целувките трябваше да си останат с чисто образователна цел. Нямаше друг начин тя да се измъкне от тази ситуация, без да нарани душата си.

А колкото до сърцето й… Е, това вероятно беше изгубена битка.

Но без значение колко пъти се бе опитвала да репетира малката си реч, тя все не й се струваше както трябва. Отначало звучеше твърде заповеднически, а после твърде меко. Ту твърде остро, или пък твърде ласкаво. Къде, за бога, една жена можеше да потърси подходящ съвет?

Може би просто трябваше да надникне още веднъж в „Как да се омъжиш за маркиз“. Щом искаше ред и правила със сигурност щеше да ги открие там. Вероятно мисис Сийтън бе включила указания за това как да убедиш един мъж, че греши, без да му нанесеш смъртна обида. Или как да накараш един мъж да прави каквото искаш като му внушиш, че това е била негова идея от самото начало. Елизабет беше сигурна, че е виждала нещо подобно в прословутата книга.

Ако пък нямаше — е, няма как, със сигурност трябваше да има — Елизабет не можеше да си представи по-полезно умение. Това бе един от малкото женски съвети, които майка й й бе предала, преди да умре.

„Никога не поемай заслугата за нещо — бе казала Клеър Хочкис. — Ще постигнеш много повече, ако го оставиш да си мисли, че е най-умният, смел и могъщ мъж на света.“

И съдейки по наблюденията си, това действаше. Баща й бе буквално заслепен от майка й. Антъни Хочкис не бе способен да види нищо друго, включително и децата си, когато жена му влезеше в стаята.

За нещастие на Елизабет, когато майка й й даваше съвета как да се справи с един мъж, бе пропуснала да й обясни как точно да го изпълни.

Може би за някои жени това бе естествено, но определено не и за Елизабет. Мили боже, щом й се налагаше да се консултира с някаква книга, само за да разбере как да разговаря с един мъж, тя не виждаше как би могла да му внуши, че нейните идеи са всъщност негови!

Тя все още се опитваше да усвои най-елементарните уроци на ухажването, а това определено изглеждаше за по-напреднали.

Елизабет изтръска калта от ботушите си на входа на Данбъри Хаус, после влезе и се втурна почти на бегом по коридора към библиотеката. Лейди Д. все още закусваше и тази част от къщата беше тиха, а проклетата малка книга я очакваше…

Тя се стараеше да стъпва по елегантния килим, прострян през целия коридор. Тишината й въздействаше почти благоговейно. Разбира се, това сигурно бе заради контраста с неспирните препирни, на които се бе наслушала по време на закуска, когато Лукас и Джейн се бяха скарали чий ред е да почисти. В секундата, в която ботушът й докосна голия под, се разнесе ужасен шум, който отекна по коридора и раздразни опънатите й нерви.

Елизабет бързо се шмугна в библиотеката и вдиша аромата на полирано дърво и стари книги. Колко скъпи й бяха тези кратки моменти на уединение! Тя внимателно затвори вратата след себе си и огледа рафтовете. Ето я там, обърната настрани, на рафта, където я бе открила няколко дни по-рано. Един поглед едва ли щеше да навреди. Тя осъзнаваше, че това е само една глупава книга и съдържа най-вече празни приказки и безсмислици, но можеше пък и да успее да намери някой съвет, който да й помогне да се справи с настоящия проблем.

Тя взе книгата и я запрелиства. Пръстите й бързо отмятаха страниците, а погледът й пробягваше по думите, написани от мисис Сийтън. Пропусна частта за гардероба и глупостите за необходимостта от упражнения. Може би имаше нещо към края…

— Какво правите?

Тя вдигна поглед, като болезнено осъзна, че прилича на сърна пред дулото на ловец.

— Нищо?

Джеймс пресече стаята с пет крачки и дългите му крака го отведоха твърде близо до нея.

— Пак четете тази книга, нали?

— Не е точно четене — изпелтечи Елизабет. Само една пълна глупачка би се засрамила до такава степен, но тя се чувстваше така, сякаш са я хванали да върши нещо нередно. — По скоро я разглеждах.

— Не намирам особена разлика между двете.

Елизабет бързо реши, че ще е най-добре да смени темата.

— Как разбрахте, че съм тук?

— Чух стъпките ви. Следващият път, когато искате да останете незабелязана, вървете по килима.

— Така и направих! Но килима свършва, както знаете. За да се влезе в библиотеката, трябва да се направят няколко крачки по пода.

Тъмните му очи светнаха с някаква странна, почти пронизваща светлина, когато каза:

— Има много начини да се избегне… О, няма значение. Не в това е въпросът. — Той се протегна и взе „Как да се омъжиш за маркиз“. — Мислех, че стигнахме до единодушното мнение, че в тази книга има само глупости. Истинска колекция от безсмислици и кухи фрази, които превръщат жените в безмозъчни и вечно хленчещи идиотки.

— Бях останала с впечатлението, че мъжете отдавна ни мислят за такива.

— Повечето са такива — кимна той в съгласие. — Но не е нужно и вие да бъдете.

— О, мистър Сидънс, вие ме шокирате. Мога да приема думите ви като комплимент.

— А заявихте, че не можете да флиртувате — каза той.

Елизабет не можа да сдържи усмивката си. От всичките му комплименти, тези, казани неохотно, й бяха най-скъпи. Той се намръщи, а изражението му стана почти момчешки сърдито докато връщаше книгата на рафта.

— Само да ви спипам да я гледате отново.

— Просто търсех съвет — обясни тя.

— Когато имате нужда от съвет, се обръщайте към мен.

Устните й се свиха за миг преди да отговори:

— Не мисля, че в случая ще е уместно.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Мистър Сидънс…

— Джеймс — прекъсна я той.

— Джеймс — повтори тя, — не знам какво ви е ядосало толкова, но не ми харесват нито езика, нито тона ви.

Той въздъхна дълбоко, ужасен от начина, по който тялото му потръпна. През последните двадесет и четири часа стомахът му беше завързан на възел и то само заради това, че тя едва го бе докоснала по рамото, за бога.

Всичко бе започнало с целувката. Не, помисли си мрачно той, бе започнало много преди това, със смътните предчувствия, изумлението и неволните фантазии за това какво би било да усети устните й до своите.

И, разбира се, това не бе достатъчно. Дори и наполовина. Вчера той доста добре успя да се престори на равнодушен — разбира се, не и без помощта на хладната баня, която определено бе усмирила желанието му.

Но през нощта бе останал съвсем сам с въображението си. А Джеймс имаше богато въображение.

— Не съм в настроение — най-накрая каза той и в старанието си да избегне пряката лъжа, добави: — Не спах добре снощи.

— О! — Тя изглеждаше изненадана от простичкия му отговор. Отвори уста, за да го разпита по-подробно, но после явно размисли.

И по-добре, помисли си сърдито той. Ако Елизабет проявеше дори и слаб интерес към това защо не е спал добре, той се закле, че ще й каже истината. Щеше да й опише фантазиите си с най-малките им подробности.

— Съжалявам, че страдате от безсъние — каза накрая тя, — но мисля, че трябва да обсъдим вашето предложение да ми помогнете да си намеря съпруг. Сигурна съм, че осъзнавате колко е нередно.

— Мислех, че вече решихме да не позволяваме на някакви предразсъдъци да ръководят действията ни.

Тя игнорира думите му.

— Не мога непрекъснато да съм нащрек, мистър Сидънс.

— Джеймс.

— Джеймс. — Тя повтори името му, но то прозвуча като въздишка. — Не мога да живея в постоянно напрежение и в очакване кога ще ми се нахвърлите отново.

— Да ви се нахвърля? — Ъгълчето на устната му се изви в едва забележима усмивка. Хареса му картината, която думата „нахвърлям“ предизвика в ума му.

— И определено не е разумно от наша страна, да бъдем толкова, ъъъ…

— Интимни? — довърши той единствено за да я подразни.

Проработи. Погледът, с който го удостои, би строшил и прозорец.

— Мисълта ми е — каза високо тя, сякаш за да игнорира прекъсването му, — че нашата цел се състои в това да намерим съпруг за мен и…

— Не се тревожете — каза мрачно той. — Ще ви намерим съпруг.

Но още докато го казваше, осъзна, че думите оставиха неприятен вкус в устата му. Той можеше да си представи всяка една съвършена минута от уроците, които дава на Елизабет, но от мисълта тя наистина да постигне целта си му прилошаваше.

— Това ни довежда до следващия въпрос — каза тя.

Джеймс скръсти ръце. Ако кажеше още нещо, щеше да се наложи да й запуши устата.

— Заради тези уроци и желанието ви да ми помогнете… Не ми е удобно да ви бъда задължена.

— Нямате никакво основание за това.

— Да — каза твърдо Елизабет. — Имам. И настоявам да ви се отплатя.

Усмивката, с която я погледна, бе толкова мъжествена, че й се подкосиха коленете.

— И как — провлече той — смятате да ми се отплатите?

— С изнудването.

Той премигна изненадано и тя леко се възгордя.

— Изнудване? — повтори той.

— Лейди Данбъри ми каза, че вие й помагате да открие човека, който я изнудва. Искам да ви помогна.

— Не.

— Но…

— Казах не!

Тя свирепо го погледна и когато той не каза нищо повече, попита:

— И защо не?

— Защото може да е опасно, затова.

— Но вие го правите.

— Аз съм мъж.

— О! — възкликна тя, като сви ръката си в юмрук. — Вие сте такъв лицемер! Всичко, което казахте вчера — за това, че ме уважавате и че съм по-интелигентна от повечето жени — бяха пълни глупости, за да ме накарате да ви вярвам, за да можете… за да можете…

— Уважението няма нищо общо с това, Елизабет. — Той опря ръка на бедрото си и тя отстъпи назад при вида на странното изражение в очите му. Сякаш през последните пет секунди той се бе превърнал в друг мъж, мъж, който бе вършил опасни неща и познаваше опасни хора.

— Тръгвам си — каза тя. — Вие можете да останете тук и да правите каквото си искате.

Той я хвана за полите на роклята.

— Не мисля, че сме приключили разговора.

— А аз не съм сигурна, че желая компанията ви.

Той издиша дълбоко и с раздразнение.

— Уважението не означава, че съм готов да ви изложа на опасност.

— Трудно ми е да повярвам, че врагът на лейди Данбъри е опасен човек. Не вярвам да изнудват графинята за някакви велики тайни или нещо такова.

— Откъде сте толкова сигурна?

Тя зяпна.

— Нима е така?

— Не, разбира се, че не — каза той. — Но няма как да знаете, нали?

— Разбира се, че знам! Работя за нея вече повече от пет години. Наистина ли мислите, че лейди Данбъри може да има някакви подозрителни тайни и аз да не разбера? Мили боже, нима не помните как реагирах, когато тя започна да си подрямва през деня.

Джеймс впери в нея тъмните си безмилостни очи, а погледът му не търпеше възражения.

— Няма да участвате в разследването. Това е изключено.

В отговор тя скръсти ръце и не каза нищо.

— Елизабет!

Една по-внимателна жена щеше да усети заплахата в гласа му, но тя не беше в настроение да се държи благоразумно.

— Не можете да ми попречите да помогна на лейди Данбъри. Тя ми е като майка и… и… — Тя преглътна, когато той я притисна към масата, а ръцете му настойчиво се впиха в раменете й.

— Ще ви завържа и ще ви запуша устата. Ще ви вържа за някое дърво, ако това ще помогне да не си пъхате любопитния нос, където не трябва!

Елизабет преглътна. Никога не бе виждала толкова вбесен мъж. Очите му святкаха, ръцете му се тресяха, а вратът му бе изпънат толкова напрегнато, че и най-леко помръдване би го прекършило.

— Чуйте ме! — заекна тя, като се опита да разхлаби хватката му. Той изглежда изобщо не забелязваше колко силно я бе стиснал или че въобще я държеше. — Не съм казала, че ще се намесвам, просто искам да ви помогна по някакъв безопасен начин и…

— Обещайте ми, Елизабет. — Той говореше толкова тихо и настойчиво, че беше почти невъзможно човек да не откликне на тези изпълнени с чувство три кратки думи.

— Аз, ъъъ… — О, къде беше мисис Сийтън, когато й беше нужна? Елизабет бе опитала да го успокои — бе почти сигурна, че това е включено в „Раздел номер двадесет и шест“ — но това не бе проработило ни най-малко. Джеймс все още изглеждаше бесен, а ръцете му продължаваха да стискат раменете й, и Бог да й е на помощ, но Елизабет не можеше да откъсне очи от устните му.

— Обещайте ми, Елизабет — повтори той, но всичко, което тя можеше да направи, бе да гледа как устните му изричат думите.

Ръцете му се стегнаха около раменете й и това заедно с някаква сила свише успя да я изтръгне от вцепенението й. Тя вдигна очи, за да срещне погледа му.

— Няма да правя нищо, без да го обсъдя преди това с вас — прошепна тя.

— Това не е достатъчно.

— Според мен е — простена тя. — Джеймс, наранявате ме.

Той с недоумение погледна към ръцете си, сякаш те принадлежаха на някой друг и рязко я пусна.

— Съжалявам — каза разсеяно той. — Не осъзнавах какво правя.

Тя отстъпи крачка назад и разтърка раменете си.

— Всичко е наред.

Известно време Джеймс продължи да я гледа, а после изруга през зъби и се извърна. Беше му се случвало да изпитва напрежение, досада и отчаяние, но никога такъв потоп от емоции като този, който тя предизвикваше в него. При най-малкия намек за Елизабет в опасност и той се превръщаше в кръгъл идиот.

Иронията беше направо убийствена. Само преди година той се бе смял на най-добрият си приятел, който бе попаднал в подобна ситуация. Блейк Рейвънскрофт напълно бе откачил, когато бъдещата му съпруга се бе опитала да участва в операция на Военното министерство. Джеймс бе намерил ситуацията за ужасно забавна, защото бе очевидно, че Каролайн не я грозеше истинска опасност. Тогава бе помислил Блейк за безнадеждно влюбен глупак задето вдига толкова врява.

Джеймс можеше да погледне на сегашната ситуация достатъчно обективно, за да признае, че Елизабет бе изложена на много по-малък риск тук, в Данбъри Хаус. И въпреки това кръвта му кипваше от страх и ярост дори при най-беглото споменаване за нейна намеса в аферата с изнудването.

Той усещаше, че това не е добър знак.

Това му приличаше на някакво обсебване. Откакто бе пристигнал в Данбъри Хаус, по-рано тази седмица, той не бе правил нищо друго, освен да мисли за Елизабет. В началото се бе опитал да я проучи като потенциален изнудвач, а после се бе оказал в незавидната роля на учител по ухажване.

А защо сам се бе предложил за тази роля, Джеймс предпочиташе да не се замисля.

Но беше факт, че той счита за естествено да се страхува за нейната безопасност. Чувстваше се избран за нещо като неин закрилник. Всеки мъж би се чувствал закрилнически с едно толкова крехко и малко създание.

А колкото до нуждата му, онази, която стягаше стомаха и ускоряваше пулса му, е, той все пак беше мъж, а тя беше жена и беше там, при това много красива поне според него. А когато се усмихнеше предизвикваше странни неща на…

— По дяволите всичко — промърмори той. — Трябва да ви целуна.