Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (5)

Глава 5

— Съжалявам!

— Не го казвайте — изръмжа той, като се чудеше коя част от тялото му го боли най-много.

— Наистина. Нека ви помогна.

— Не! Не ме… — отчаяно извика той — докосвайте. Моля ви!

Устните й се разтвориха ужасено, започна да примигва бързо и за миг Джеймс си помисли, че ще се разплаче.

— Всичко е наред — принуди се да я излъже той. — Нищо ми няма.

И тъй като тя го погледна недоверчиво, добави:

— Наистина.

Тя преглътна мъчително.

— Толкова съм непохватна. Дори Сюзан отказва да танцува с мен.

— Сюзан?

— Сестра ми. Тя е на четиринадесет.

— Аха — каза той и после добави под носа си: — Умно момиче.

Тя прехапа долната си устна.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви помогна да станете?

Джеймс, който тихо опитваше да се измъкне от бодливия си затвор най-накрая прие факта, че в тази битка розовият храст щеше да излезе победител.

— Ще ви подам ръката си — съгласи се той, като изговаряше думите бавно и любезно. — И тогава ще ме дръпнете. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Не настрани, не нагоре, не…

— Разбрах — сопна се тя.

Преди дори да му остави време да реагира, тя хвана ръката му и го измъкна от храста. Джеймс я погледа известно време удивен от силата, която се криеше в това крехко тяло.

— Непохватна съм — каза тя, — но не съм идиотка.

Той онемя отново. Два пъти за една минута си беше истински рекорд за него.

— Наистина ли не сте наранен? — попита го тя делово, след като измъкна един трън от палтото му и още един от ръкава му. — Ръката ви е одраскана, трябва да носите ръкавици.

— Твърде е горещо за ръкавици — промърмори Джеймс, докато я наблюдаваше как вади още бодли от него.

Тя изглеждаше напълно невинна — никоя дама с опит, дори и само във флиртуването не би застанала толкова близо с ръце, обхождащи тялото му нагоре-надолу…

Много добре, призна си той. Явно бе развихрил въображението си и бе оставил страстта да надделее. Тя не движеше ръцете си точно нагоре-надолу, но той се чувстваше така сякаш го прави. Беше толкова близо до него, че можеше да се протегне и да докосне косата й. Да усети колко мека наистина беше и…

О, боже! Можеше да я помирише.

Тялото му се скова за миг. Тя дръпна ръцете си и го погледна с невинните си сини очи.

— Всичко наред ли е?

— Защо да не е? — попита той задавено.

— Така се напрегнахте.

Той се усмихна безрадостно. Само ако знаеше… Тя измъкна още един бодил, този път от яката на палтото му.

— Да, и ако трябва да бъда честна и гласът ви звучи много странно.

Джеймс се закашля и опита да не обръща внимание на начина, по който пръстите й се докоснаха до брадичката му.

— Нещо ми заседна в гърлото — дрезгаво каза той.

Тя отстъпи назад и го огледа.

— О, боже. Пропуснала съм един.

Той проследи погледа й… надолу към крака си.

— Аз ще го измъкна — каза бързо той.

Тя се изчерви.

— Това е добре, но…

— Но какво?

— Има още един — каза тя и се закашля засрамено като посочи с пръст.

— Къде? — попита той само за да я накара да се изчерви още малко.

— Там, малко по-нагоре. — Тя посочи и се извърна почервеняла като цвекло.

Джеймс се ухили. Беше забравил колко бе забавно да кара дамите да се изчервяват.

— Готов ли съм вече?

Тя се обърна, погледна го и кимна.

— Много съжалявам — каза тя и поклати глава. — Наистина много… съжалявам.

В мига, в който Джеймс чу думата „съжалявам“ го обзе желание да я хване за раменете и да я разтърси.

— Да, мисля, че вече изяснихме това.

Тя загрижено повдигна нежната си ръка към лицето му.

— Зная, но лицето ви е издраскано и ще е най-добре да му сложим мехлем и… какво се опитвате да подушите?

Покашляне.

— Това ли правя?

— Да.

Той я погледна с най-хлапашката си усмивка.

— Миришете на рози.

— Не — възрази тя с усмивка. — Вие миришете на рози.

Джеймс се разсмя. Брадичката го болеше, където тя го бе ударила два пъти, кракът му пулсираше там, където го бе настъпила и чувстваше тялото си така, сякаш се беше въргалял в бодлив храсталак, което не беше далеч от истината, и все пак се засмя.

Погледна към мис Хочкис. Тя дъвчеше долната си устна и го наблюдаваше подозрително.

— Не полудявам, ако това ви тревожи — каза той с весела усмивка, — макар че ще приема предложението ви за помощ.

Тя кимна оживено.

— Тогава ще е най-добре да влезем вътре. Има една малка стаичка, недалеч от кухнята, където лейди Данбъри държи лекарствата. Сигурна съм, че ще намерим някакъв мехлем, с който да намажем раните ви.

— Вие ще… ъъъ… се справите ли…

— … с одраскванията — довърши тя вместо него и устните й се извиха в неодобрителна усмивка. — Не се тревожете дори аз съм достатъчно сръчна, за да се погрижа за подобни рани, без да причиня нечия смърт. Погрижила съм се за повече порязвания и драскотини, отколкото мога да си спомня.

— Значи вашият брат и сестрите ви са по-малки от вас, така ли?

Тя кимна.

— И са големи авантюристи. Вчера Лукас и Джейн ме уведомиха, че възнамеряват да построят подземно укрепление. — Тя се засмя недоверчиво. — Казаха ми, че трябва да отсека единственото дърво в двора, за да им осигуря дървен материал. Не разбирам как им хрумват подобни идеи, но… о, съжалявам. Много е невъзпитано да ви досаждам със семейството си.

— Не — каза Джеймс изненадан от бързия си отговор. — Харесва ми да слушам за семейството ви, звучи чудесно.

Погледът й се смекчи и той остана с впечатлението, че мислите й са я отнесли към място, което ако съдеше по замечтаната й усмивка, беше много приятно.

— Така е — отвърна тя. — Разбира се, ние спорим и се спречкваме като всяко друго семейство, но… о, вижте ме, пак го правя. А само имах намерение да ви убедя, че съм достатъчно опитна с леките наранявания.

— В такъв случай — каза той, — напълно ви се доверявам. Всеки, който се е грижил за малки деца, е достатъчно опитен, за да се справи с тези незначителни рани.

— Радвам се, че имам одобрението ви.

Той протегна ръката си.

— Ще сключим ли примирие? И ще мога ли да разчитам на вашето приятелство?

Тя кимна.

— Примирие.

— Добре, тогава да отидем в къщата.

Те се смееха и си говореха, докато излизаха от градината и едва когато бяха на половината път до Данбъри Хаус, Джеймс си спомни, че я подозира в изнудване.

 

 

Елизабет натопи кърпичката си в някакъв остро миришещ мехлем.

— Може да пари малко — предупреди го тя.

Мистър Сидънс се ухили.

— Мисля, че съм достатъчно мъж да… Ау! Какво има вътре?

— Предупредих ви, че може да запари.

— Да, но не казахте, че хапе.

Елизабет приближи буркана до носа си и го помириса.

— Мисля, че има някакъв алкохол. Мирише на бренди. Има ли смисъл в това? На кого би му хрумнало да слага бренди в подобно нещо?

— На никой — промърмори той. — Освен ако не иска да си създаде врагове.

Тя го помириса отново и сви рамене.

— Трудно е да се каже. Може и да е бренди или пък някакъв спирт. Не съм го приготвяла аз.

— А кой? — попита той с такъв вид, сякаш се страхуваше от отговора.

— Лейди Данбъри.

Той изстена.

— От това се опасявах.

Елизабет го погледна любопитно.

— Но защо? Вие едва я познавате.

— Така е, но семействата ни са в близки отношения от много години. Повярвайте за нея от поколения се носят легенди.

— О, вярвам ви — засмя се Елизабет. — Тя все още е легенда и сред моето поколение. Наплашила е всички деца в селото.

— Напълно — каза сухо мистър Сидънс — ви вярвам.

— Не знаех, че сте познавал лейди Данбъри и преди да ви назначи в имението — каза тя като потапяше кърпичката си отново в мехлема.

— Да, затова… — той трепна, когато намаза челото му — ме нае, предполагам. Вероятно си е мислела, че може да разчита на мен повече, отколкото на някой, подбран от агенция.

— Това е странно. Преди вашето пристигане, лейди Данбъри ме освободи по-рано. Канеше се да прегледа документите и да запомни някои числа, за да е сигурна, че няма да я оберете.

Джеймс се закашля, за да прикрие подхилкването си.

— Така ли каза?

— Ммм… хммм. — Тя се наведе напред, а погледът и бе напрегнат докато се взираше в лицето му. — Но не бих го приела лично. Тя би го казала за всеки, включително и за собствения си син.

— Особено за него.

— В такъв случай я познавате много добре. Вечно се оплаква от него — засмя се Елизабет.

— Разказвала ли ви е за онзи път, когато заклещил главата си…

— В замъка Уиндзор? Да. — Тя се ухили и докосна с пръст устните си, за да сподави смеха си. — Не се бях смяла така от години.

Джеймс отвърна на усмивката й. Намираше близостта й за обезоръжаваща, почти замайваща.

— Познавате ли го?

— Седрик? — Тя се отдръпна назад, за да могат да разговарят по-удобно. — О, предполагам, че трябва да го наричам лорд Данбъри сега, нали така?

Той небрежно повдигна рамене.

— Може да го наричате както ви харесва, когато сте с мен. Лично аз, например, предпочитам да го наричам…

Тя размаха пръст пред него.

— Струва ми се, че сте доста коварен, мистър Сидънс. През цялото време се опитвате да ме убедите да кажа нещо, за което после ще съжалявам.

Усмивката му бе хищна.

— Предпочитам да ви убедя да направите нещо, за което после да съжалявате.

— Мистър Сидънс — каза тя укорително.

— Простете ми — сви рамене той.

— Познавам новия лорд Данбъри — каза тя като вирна брадичка, за да му покаже, че темата е окончателно приключена. — Не много добре, разбира се. Той е малко по-възрастен от мен и не сме общували като деца. Но от време на време посещава майка си и тогава пътищата ни се пресичат.

На Джеймс му хрумна, че ако Седрик реши да посети майка си скоро, с ролята му щеше да е свършено. Дори и Агата да успееше да го предупреди навреме, на Седрик не можеше да се разчита да си държи устата затворена. Липсваше му както дискретност, така и здрав разум. Джеймс поклати глава. Слава богу, че глупостта не се предаваше по наследство в семейството.

— Нещо не е наред ли? — попита мис Хочкис.

— Не. Защо?

— Поклатихте глава.

— Така ли?

Тя кимна.

— Трябваше да бъда по-нежна. Ужасно съжалявам.

Той хвана ръката й и я погледна с поглед изпълнен с копнеж.

— Дори ангел не би могъл да бъде по-нежен.

Очите й се разшириха и за един кратък миг погледите им се срещнаха, преди тя да сведе очи към ръцете си. Джеймс очакваше да възрази, но тя не го направи и той погали китката й с палеца си, преди да я освободи.

— Извинете ме — промърмори той. — Не знам какво ми стана.

— Всичко… е наред — заекна тя. — Преживяхте голям шок. На човек не всеки ден му се случва да падне насред бодлив розов храст.

Той не каза нищо, просто извърна лицето си, когато тя се зае с една драскотина на ухото му.

— Стойте неподвижно — каза меко тя. — Трябва да се погрижа за най-дълбоката драскотина.

Той затвори уста и Елизабет затаи дъх, когато се приближи.

Порязването беше отляво точно в извивката под долната му устна.

— Има нещо мръсно тук — промърмори тя. — Аз… ох, не мърдайте още известно време. Трябва да…

Тя прехапа устни и прегъна крака си така, че да е точно срещу лицето му. Сложи пръстите си на устните му и нежно изпъна кожата, за да се открие раничката.

— Ето, готов сте — прошепна тя, докато я почистваше удивена, че може да издаде звук по-силен от ударите на сърцето си. Никога не бе стояла толкова близо до мъж в живота си, а точно този я караше да се чувства по най-странен начин. Почувства нелепо желание да прокара ръце по изящните извивки лицето му и да приглади елегантно извитите му тъмни вежди.

Елизабет издиша и погледна надолу към лицето му. Той се взираше в нея със странно изражение, шеговито и едновременно с това някак сериозно. Пръстите й все още бяха на устните му и самата гледка беше по-вълнуваща и плашеща от самото докосване.

С лека въздишка тя дръпна ръката си.

— Свършихте ли? — попита той.

Тя кимна.

— Аз… надявам се да не ви е боляло много.

Погледът му потъмня.

— Не усетих нищо.

Елизабет се усмихна смутено и отстъпи крачка назад, за да възвърне равновесието си.

— Вие сте много по-различен пациент от брат ми — каза тя като се опита да смени темата.

— Той едва ли хленчи и наполовина колкото мен — пошегува се мистър Сидънс.

— Не — засмя се Елизабет, — но пищи доста по-силно.

— Казахте, че името му е Лукас.

Тя кимна.

— На вас ли прилича?

Елизабет, която в стремежа си да не поглежда към него, изучаваше една картина на стената, стрелна поглед към лицето му.

— Това е странен въпрос?

Той сви рамене.

— И аз съм любопитен като вас.

— О, добре тогава, да. Всички си приличаме. И двамата ни родители бяха светлокоси.

Джеймс помълча известно време, като разсъждаваше върху думите й. Не беше трудно да се забележи, че тя говори за тях в минало време.

— Значи са починали? — попита внимателно той.

Тя кимна и той забеляза, че лицето й помръкна, когато извърна глава.

— Минаха повече от пет години — каза Елизабет. — Вече привикнахме с мисълта, че ги няма, но все още е… — тя преглътна — трудно.

— Съжалявам.

Тя не каза нищо известно време, после се засмя леко пресилено.

— Мисля, че се разбрахме да не споменаваме тази дума.

— Нищо подобно — подразни я той, като опита да я развесели. Той разбираше нежеланието й да сподели болката си. — Съгласихме се вие да не я произнасяте, аз от своя страна…

— Много добре — каза тя, облекчена, че той няма да любопитства повече, — ако наистина искате да се извините, с радост ще съставя списък от прегрешенията ви.

Той се наведе напред и опря лакти в коленете си.

— Бихте ли го направили сега?

— О, разбира се. Минаха само три дни, но все пак смятам, че ще запълня поне една страница.

— Само страница? Ще трябва да се потрудя по-добре… мис Хочкис?

Цялото й тяло се беше напрегнало, докато тя се взираше към вратата.

— Махай се — изсъска тя.

Джеймс се изправи, за да погледне отвъд масата. Котката на леля Агата седеше на прага подпряна на косматите си крака.

— Има ли някакъв проблем? — попита Джеймс.

Тя не сваляше поглед от животното.

— Тази котка е истинска напаст.

— Малкълм? — Той се ухили и отиде при котарака. — Не би убил и муха.

— Не го докосвайте — предупреди го Елизабет, — ако не искате да се убедите от собствен опит колко е опасен.

Джеймс просто го вдигна. Малкълм шумно замърка, зарови муцунката си във врата му и лениво я потърка в него.

Елизабет зяпна от изумление.

— Какъв малък предател. Опитвам да се сприятеля с него от три години.

— Мислех, че работите тук от пет.

— Така е, но се отказах след първите три. Коя жена би изтърпяла непрестанното му съскане?

Малкълм я погледна пренебрежително, вирна нос във въздуха и отново започна да излива своята котешка любов към Джеймс.

Той се засмя и се върна на стола си.

— Сигурен съм, че ме приема като предизвикателство. Аз мразя котки.

Главата на Елизабет се накриви с неприкрит сарказъм.

— Странно, но не изглеждате така, сякаш мразите котки.

— Е, тази определено не я мразя вече.

— Колко удобно — промърмори тя. — Мъж, който мрази всички котки, освен една. И котка, която мрази всички хора, освен един.

— Двама, ако броите и лейди Данбъри. — Джеймс се ухили и се облегна, като изведнъж се почувства много доволен от живота.

Беше далеч от Лондон, далеч от превзетите дебютантки и досадните им майки и някак си бе попаднал в компанията на тази прекрасна млада дама, която вероятно не изнудваше леля му, но дори и да го правеше… е, сърцето му от години не бе препускало така лудо, както когато тя бе докоснала с пръсти устните му.

Тъй като нито една от потенциалните невести, обсадили Лондон, не бе предизвикала някакъв интерес за брак у него, това определено значеше нещо.

И може би, помисли си той, изпълнен с копнеж, какъвто не бе изпитвал от години, ако тя изнудваше леля му… е, вероятно в такъв случай имаше основателна причина да го прави. Навярно имаше болен роднина, или беше заплашена с изгонване от дома си, може би се нуждаеше от парите за нещо важно, стойностно и никога не бе възнамерявала да злепоставя Агата, като разпространява слухове.

Той се усмихна, решен до края на седмицата да я приюти в обятията си и ако тя се почувстваше толкова добре, колкото той предполагаше, щеше да обмисли какви действия да предприеме по нататък.

— Ако бъда помолен настойчиво — подразни я той, — бих могъл да подхвърля някоя добра дума за вас на нашия приятел.

— Вече не ме интересува… О, боже!

— Какво?

— Колко е часа?

Той извади джобния си часовник и за голяма негова изненада, тя се спусна и го грабна от ръцете му.

— О, боже! — възкликна тя. — Трябваше да се срещна с лейди Данбъри в салона преди двадесет минути. Аз й чета всяка сутрин и…

— Сигурен съм, че тя няма да има нищо против. В крайна сметка — Джеймс размаха ръка към драскотините на лицето си, — имате достатъчно доказателства, че сте се погрижила за ранен и нуждаещ се.

— Да, но вие не разбирате. Аз не трябва да… Ох, не бива да се упражнявам, а… — Очите й се изпълниха със силно смущение и тя се плесна през устата.

Той се изправи в целия си ръст и се надвеси заплашително над нея.

— Какво щяхте да кажете?

— Нищо — заекна тя. — Заклех се, че няма да го правя повече.

— Заклехте се, че няма да правите повече какво?

— Нищо особено, заклевам се. Надявам се, че ще се видим по-късно.

И тогава преди той да успее да я спре, тя изхвърча от стаята.

Джеймс се загледа в коридора, по който тя бе изчезнала. Мис Елизабет Хочкис бе доста странно същество. Тъкмо бе започнала да се държи като себе си, а той беше убеден, че внимателната мила девойка с проницателен ум беше истинската Елизабет, и отново бе станала вятърничава, заекваща и плещеше всевъзможни глупости.

Какво беше това, което каза, че трябвало да направи? Да чете на леля му? Бе споменала и нещо за упражняване, и после се бе заклела, че не бива да го прави повече. Какво, по дяволите, значеше това?

Той надникна в коридора. Всичко изглеждаше тихо. Елизабет, кога бе започнал да мисли за нея като за Елизабет, а не мис Хочкис, не се виждаше никъде. Сигурно беше в библиотеката и избираше подходящо четиво за леля му…

Това беше! Книгата. Когато я бе видял в дома си тя се бе навела над копието му на „Есета“ от Франсис Бейкън.

Нещо проблесна в паметта му и той си спомни как й помогна да прибере малката червена книга онзи ден. Тя се бе паникьосала и буквално се бе втурнала срещу него, за да стигне първа до нея. Трябва да си е помислила, че той някак бе успял да открадне книгата й.

Но какво, по дяволите, имаше в тази книга?