Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (10)

Глава 10

Джеймс пристигна при главната порта в четири и петнадесет. Знаеше, че е дошъл твърде рано на уреченото място, но краката му сами го бяха довели. През целия следобед чувстваше някакво смътно безпокойство и дори за миг не спря да барабани с пръсти по масата или да обикаля из стаята. Наистина се опита да състави учебния план, но думите все му се изплъзваха.

Всъщност той нямаше никакъв опит в обучението на млади дами за тяхната поява в обществото. Единствената млада дама, която познаваше отблизо, беше съпругата на най-добрия му приятел, Блейк Рейвънскрофт. А и самата Каролайн не бе обучена за това и не можеше да служи за пример. Колкото до другите му познати — те бяха точно от типа жени, в който мисис Сийтън се опитваше да превърне Елизабет. Точно този тип, заради който той с радост се бе измъкнал от Лондон.

Впрочем, какво точно търсеше той самият в една жена? Без отговора на този въпрос нямаше как да изпълни обещанието си да помогне на Елизабет. Какви качества трябваше да притежава една съпруга? Естествено един ден той трябваше да се ожени; нямаше да избяга от отговорностите си, но му бе ужасно трудно да си представи как прекарва живота си с някое срамежливо цвете, което се страхува да изрази мнението си.

Или дори още по-лошо — срамежливо цвете, което няма свое собствено мнение.

И най-лошото от всичко беше, че тези прекрасни създания неизменно вървяха в комплект с майките си, които, за разлика от тях, задължително изразяваха мнение по всеки въпрос.

Трябваше обаче неохотно да си признае, че не бе съвсем справедлив. Беше срещнал вече няколко интригуващи млади дами, които предизвикаха интереса му. Не много, но достатъчно. За една или две от тях дори би могъл да се ожени, без да се страхува, че ще съсипе живота си. Разбира се, това нямаше да бъде брак по любов, нито пък щеше да изпита истинска страст, но би могъл да бъде достатъчно поносим.

Та какво притежаваха онези дами, които бяха привлекли вниманието му, дори и то да бе мимолетно? Със сигурност беше joie de vivr — любов към живота, искрената усмивка, блясъка в очите. Джеймс не се съмняваше, че не е бил единственият мъж, който ги бе оценил по достойнство. Всички тези млади дами доста бързо бяха получили предложения за женитба и то от мъже, които той харесваше и уважаваше.

Любов към живота. Може би в това беше всичко! Бе прекарал цялата сутрин в четене на „Как да се омъжиш за маркиз“ и с всеки прочетен раздел той си представяше как сапфиреният блясък в очите на Елизабет изчезва малко по малко.

Не искаше тя да се превръща в общоприетия модел за идеалната млада дама, нито да върви със сведени очи и да се преструва на мистериозна и скромна. Искаше тя да остане самата себе си.

 

 

Елизабет затвори вратата на Данбъри Хаус след себе си и забърза по главната алея. Сърцето й препускаше, дланите й се потяха и макар че не се притесняваше особено от факта, че Джеймс бе открил тайната й, тя бе по-нервна от всякога.

През целия следобед не спря да се укорява, че бе приела предложението му. Нима не бе прекарала предишната нощ, потънала в сълзи, защото си мислеше, че може би го обича — един мъж, за когото никога не би могла да се омъжи? А сега доброволно приемаше компанията му и му позволяваше да я дразни, да флиртува с нея, да…

Мили боже, ами ако отново пожелаеше да я целуне? Бе обещал да я научи как да привлича мъжете. Дали това включваше и целувки? И ако да, беше ли редно да му позволи?

Тя простена. А как щеше да намери сили да го спре? Всеки път, когато се озовяха заедно в една стая, погледът й се стрелваше към устните му и тя си спомняше какво бе чувството да ги усеща върху своите. И Бог да й е на помощ, копнееше това да й се случи отново.

Последни мигове блаженство! Може би в това беше всичко. Може би щеше да й се наложи да се омъжи за някой, когото не обича, и най-вероятно дори не харесва особено. Нямаше ли право на няколко последни дни, изпълнени със смях и радост, скрити погледи и опияняващо вълнение от пробуждащ се копнеж?

Докато вървеше към портата си помисли, че ще си докара инфаркт задето се съгласи да излезе с Джеймс, но сърце не й даде да му откаже. Познаваше достатъчно творчеството на Шекспир, за да му се довери. И ако той казваше, че е по-добре да си обичал и да си загубил любовта си, отколкото никога да не си обичал, то тя му вярваше.

Джеймс я чакаше на място, което не се виждаше от Данбъри Хаус и очите му заблестяха, когато я видя.

— Елизабет! — извика той, докато крачеше към нея.

Тя спря, доволна просто да го гледа как се приближава с развята от лекия бриз тъмна коса. Никога не бе срещала друг човек, който да се държи толкова непринудено, колкото Джеймс Сидънс. Той крачеше леко с небрежна походка и Елизабет се замисли за безбройните пъти, в които се бе спъвала в килимите или си бе удряла ръцете в някоя стена и въздъхна завистливо.

Той стигна до нея и каза простичко:

— Вие сте тук!

— Нима се съмнявахте?

— По-скоро се опасявах, че сте размислила.

— Разбира се, че имах известни опасения. Това е едно от най-нередните неща, които някога съм правила.

— Колко достойно за възхищение — промърмори той.

— Всъщност, не е важно, дали съм размислила и колко пъти съм премисляла — усмихна се безпомощно тя. — Винаги минавам от тук, за да се прибера у дома, така че не бих могла да ви избегна дори и да се опитвах.

— Какъв късмет за мен.

— Не знам. Приличате ми на човек, който винаги се приземява на краката си.

Той наклони глава.

— Защо решихте така?

Тя сви рамене.

— Не знам. Приличате ми на човек, на когото съдбата винаги се усмихва.

— Според мен и вие сте от оцеляващите.

— В известен смисъл, предполагам, че е така. Отдавна можех да се откажа от борбата да останем заедно с брат ми и сестрите ми. Някои роднини доста настойчиво предлагаха да вземат Лукас.

— А останалите?

Тя се усмихна горчиво.

— Останалите нямаме титли.

— Разбирам. — Той взе ръката й и посочи на юг. — Насам ли?

Тя кимна.

— Да, около миля надолу по пътя и още четвърт по пътечката.

Те изминаха няколко крачки в мълчание преди той да се обърне към нея и да я попита:

— Казахте, че умеете да оцелявате в известен смисъл. Какво имахте предвид?

— За един мъж е по-лесно да се справя с живота, отколкото за една жена.

— В това няма никакъв смисъл.

Тя го погледна почти снизходително. Той никога не би разбрал какво имаше предвид, но предположи, че му дължи поне някакво обяснение.

— Когато за един мъж настъпят трудни времена — каза тя, — той има различни възможности да промени ситуацията. Има избор. Може да постъпи в армията, да се качи на пиратски кораб или да си намери работа като вас. Или пък да използва чара и привлекателния си външен вид. — Тя поклати глава и се усмихна неволно. — Предполагам, че ви се е случвало?

— Нима една жена не би могла да постъпи така?

— За една жена, която си търси работа, няма много възможности, особено ако не иска да напусне дома си. На гувернантките им се заплаща по-добре отколкото на компаньонките на дами, но се съмнявам, че много от работодателите биха погледнали благосклонно на това да доведа Сюзан, Джейн и Лукас да живеят с мен в крилото на прислугата.

— Туш! — каза той и кимна разбиращо.

— Колкото до чара и външния вид, една жена може да ги използва за три неща. Да работи в театъра, да стане нечия любовница или да се омъжи. Що се отнася до мен, аз нямам нито склонност, нито талант да се изявявам на сцената, още по-малко имам желание да посрамвам семейството си с някоя незаконна връзка. — Тя го погледна и присви рамене. — Единственият ми избор е да се омъжа. Предполагам, че това означава за една жена оцеляването.

Тя млъкна, а краищата на устните й трепнаха сякаш не знаеше дали да се засмее или да заплаче.

— Доста несправедливо, не мислите ли?

Джеймс остана безмълвен за известно време. Беше свикнал да гледа на себе си като на човек с широки възгледи, но никога не му бе хрумвало да се постави на мястото на някоя жена. Бе приемал живота си, за даденост с всичките му неизброими възможности.

Тя вирна брадичката си.

— Защо ме гледате така настоятелно?

— От уважение.

Тя отстъпи назад удивено.

— Моля?

— Възхищавах ви се и преди. Правите впечатление на изключително интелигентна и остроумна млада жена. Но сега осъзнах, че заслужавате както възхищението така и уважението ми.

— О! Аз… — Елизабет се изчерви, неспособна да намери подходящите думи.

Джеймс поклати глава:

— Нямах намерение да ви карам да се чувствате неудобно.

— Не, не сте! — отрече тя, но пронизителната нотка в гласа й издаваше, че не е съвсем искрена.

— Напротив, и въобще не смятах да прекараме следобеда в толкова сериозен разговор. Имаме работа, но не виждам причина да не можем да съчетаем полезното с приятното.

Тя прочисти гърлото си.

— Какво имате предвид?

— Нямаме много време затова трябва да се фокусираме върху приоритетите си — каза той. — Ще обърнем внимание само на най-важните умения.

— Които са?

— Целуване и боксиране.

Елизабет изпусна чантата си.

— Изглеждате изненадана.

— Честно казано не зная кое от двете ме шокира повече.

Той се наведе и вдигна чантата й вместо нея.

— Ако си направите труда да помислите ще видите, че има смисъл. Един джентълмен ще пожелае да целуне дамата, преди да й предложи брак.

— Не и ако се отнася към нея с уважение — възрази тя. — Според всички правила на благоприличието мъжете не целуват неомъжените жени, ако ги уважават.

— Аз ви целунах.

— Е… това беше… различно.

— Вече си изяснихме, че ви уважавам. Но стига за това. — Той махна с ръка, за да прекъсне възраженията й. — Трябва да ми повярвате — никой джентълмен с малко разум в главата си не би се оженил без предварително да опипа почвата.

— От вашите уста — промърмори тя — това звучи удивително поетично.

— Обаче може да ви постави в неудобна ситуация.

— О, смятате ли? — попита саркастично тя.

Той я погледна раздразнен от постоянните й прекъсвания.

— Някои джентълмени, страдащи от липса на здрав разум и чувство за мярка, може да не успеят да спрат целувката навреме. Ето поради тази причина трябва да ви науча да се боксирате.

— И смятате да направите всичко това за един следобед?

Той измъкна джобния си часовник и напълно безгрижно отвори капака му.

— Не, този следобед мислех да усвоим само целуването. Боксирането ще остане за утре.

— И вие сте тренирали бокс?

— Разбира се!

Тя го погледна подозрително.

— Тези уроци не са ли прекалено скъпи? Чувала съм, че в Лондон има едва шепа инструктори, които са наистина добри в това.

— Винаги има начини човек да получи това, което желае — каза той и я погледна като повдигна вежда. — Доколкото си спомням вие казахте, че съм човек, който винаги се приземява на краката си.

— Предполагам, че сега ще ми кажете и че сте човек, който се приземява на краката си със свити и готови за бой юмруци.

Той се разсмя и размаха ръце във въздуха, все едно се боксира.

— Няма нищо по-хубаво от това да раздвижиш кръвта си.

Тя се намръщи невярващо:

— Не ми изглежда много женствено.

— Мисля, че решихме да не следваме гледната точка на мисис Сийтън за женствеността.

— Няма — натърти тя. — Но нашата цел е да си намеря съпруг.

— А, да, съпруга ви — мрачно произнесе той.

— Не мога да си представя, че в Англия ще се намери дори един мъж, който би искал да се ожени за жена-боксьор.

— Не е нужно да сте боксьорка. Трябва само да умеете да удряте достатъчно добре, за да поставите нахалника на мястото му.

Тя присви рамене и събра пръстите си в юмрук.

— Така ли?

— За бога, не! Не си свивайте палеца навътре, защото със сигурност ще го счупите.

Елизабет извади палеца си извън юмрука.

— Така ли?

Той кимна одобрително.

— Перфектно. Но днес щяхме да усвояваме целуването.

— Не, да започнем с това. — Тя замахна с ръка напред няколко пъти. — Много е забавно.

Джеймс простена, без да е сигурен кое го бе подразнило повече — това че трябваше да отложи целувките за друг ден или че тя имаше най-слабия удар, който някога беше виждал.

— Не, не така! — каза той като застана зад нея. Чантата й падна на земята, когато той постави ръката си на лакътя й и оправи ъгъла на рамото й. — Размахвате ръце като момиче.

— Аз съм момиче.

— Е, това е очевидно, но не трябва да удряте като такова.

— А как — попита тя, като имитираше дълбок мъжки глас — удря един мъж?

— Както вече видяхме, момичетата удрят ето така. — Той сви юмрук и придвижи ръката си напред-назад, като лактите му не се отделяха от тялото. — Мъжете от друга страна, добавят и замах.

— Покажете ми, моля.

— Много добре. Отдръпнете се тогава. Не бих искал да ви нараня.

Елизабет се усмихна сухо и отстъпи няколко крачки назад.

— Това достатъчно място ли е за един мъж?

— Не се подигравайте! Просто гледайте. — Той дръпна ръката си назад. — Ще трябва да ви покажа това със забавено движение, защото в действителност не удрям нищо. Иначе силата на инерцията може да ме повлече след себе си.

— Разбира се — каза величествено тя като махна с ръка — Със забавено движение.

— Внимавайте. Имате рядката възможност да наблюдавате истински майстор.

— В това — сухо каза тя — не се и съмнявам.

Той рязко изнесе ръката си напред, като движението започна от центъра на гърба му, премина през рамото и стигна до юмрука му. Джеймс си помисли, че ако бе вложил в удара цялата си сила и пред него имаше някой, то със сигурност би го проснал на земята.

— Какво мислите? — попита той, напълно доволен от себе си.

— Направете го отново, ако обичате.

Той повдигна вежди, но изпълни желанието й като този път замахна по-силно. Когато я погледна, тя бе присвила очи и внимателно го изучаваше, като че ли беше първокласно парче едър рогат добитък.

Тя вдигна поглед за момент и помоли:

— Може ли още веднъж?

— Наистина ли ви е интересно или се опитвате да ме накарате да изглеждам като кръгъл идиот?

— О, разбира се, че ми е интересно, а ако изглеждате като идиот, това няма нищо общо с мен.

Джеймс дръпна ръката си назад за пореден път.

— Да повторим — каза той. — Жената удря напред откъм рамото, без да използва мускулите на гърба си.

Елизабет имитира женския му удар.

— Така ли?

— Именно. Един мъж от друга страна използва силата на гърба си, както и тази на ръката си.

— Тези мускули тук ли? — Тя вдигна дясната си ръка и използва лявата, за да покаже мускулите около ребрата от дясната си страна.

Устата му пресъхна. Роклята й се бе опънала на най-неочаквани места.

— Тук ли, Джеймс? — попита тя като пипна гърба си. — Или тук?

Този път тя посегна да докосне неговият гръб, само че пропусна и ръката й се озова твърде близо до кръста му.

— Улучихте първия път — каза той и се отдръпна от нея. Ако тя се объркаше още веднъж в опит да улучи гърба му, дори само с инч или два по-надолу, той едва ли можеше да бъде държан отговорен за действията си.

— Значи ето така.

Елизабет замахна със забавено движение, но ударът й беше малко по-бърз от това, което й бе показал.

— Да, но трябва малко да наблегнете на страничното движение. Наблюдавайте ме. — Той направи още един удар. — Сега разбрахте ли?

— Мисля, че да. Искате ли да пробвам?

— Да. — Той скръсти ръце. — Ударете ме.

— О, не, не бих могла.

— Искам да го направите.

— Това е невъзможно. Никога не бих ударила някого преднамерено.

— Елизабет, целта на този урок е да се научите как да ударите някой, ако ви се наложи. Ако не сте способна да вдигнете ръка срещу друго човешко същество, тогава ние просто сме си загубили времето.

Тя го погледна колебливо.

— Е добре, щом настоявате.

— Да, настоявам!

— Много добре.

В същия миг, без да му даде време да се подготви, тя изнесе ръката си назад и стремително замахна. Преди Джеймс да разбере какво се случва, той беше отхвърлен на земята, а дясното му око болезнено пулсираше.

Елизабет, вместо да прояви безпокойство или загриженост за състоянието му, заподскача с ликуващи викове:

— Направих го! Наистина го направих! Видяхте ли? Видяхте ли това?

— Не — промърмори той. — Но за това пък го почувствах.

Тя сложи ръце на кръста си, усмихна се широко и се изпъчи така, сякаш току-що я бяха коронясали за кралица на света.

— О, това беше невероятно! Хайде да го повторим.

— По добре не — изръмжа той.

Тя спря да се хили и се наведе към него:

— Не ви нараних, нали?

— Ни най-малко — излъга той.

— Изобщо ли? — В гласа й прозвуча известно разочарование.

— Е, може би, съвсем малко.

— О, добре, аз… — Тя сподави думите си. — Нямах това предвид. Заклевам се. Не исках да ви нараня, но вложих цялата си сила в този удар и…

— Резултатът ще си проличи утре. Уверявам ви.

Тя си пое дъх едновременно с ужас и възторг.

— Насиних ви окото?

— Мислех, че не искате да ме нараните?

— Разбира се — каза бързо тя. — Но трябва да призная, че никога досега не съм правила нещо подобно и съм доволна, че го направих както трябва.

Джеймс не мислеше, че окото му ще се сдобие с особено впечатляваща синина, както се надяваше Елизабет, но се ядоса на себе си, че я бе подценил толкова. Тя беше толкова дребничка. И през ум не му бе минало, че може да улучи противника си още с първия удар, камо ли пък, че притежава достатъчно сила да го зашемети. Всичко, на което се надяваше, бе да я научи временно да разсее натрапника, за да има време да избяга.

Само че, помисли си той печално, като внимателно опипа окото си, изглежда ударите й бяха всичко друго, но не и безобидни. Той я погледна. Елизабет изглеждаше толкова горда от себе си, че той си наложи да се усмихне, когато каза:

— Създадох чудовище.

— Мислите ли? — Лицето й засия още повече, макар Джеймс да мислеше, че не е възможно. Сякаш самото слънце искреше в очите й.

Елизабет ентусиазирано започна да размахва юмруци във въздуха.

— Може да ме научите и на някои техники за по-напреднали.

— И без тях сте достатъчно напреднала.

— Благодаря ви.

Тя спря да подскача и го погледна с посърнало лице.

— Дали да не се погрижим за окото ви. Ако му сложим нещо студено, няма да посинее и да се подуе.

Джеймс почти отказа. Окото му всъщност не беше чак толкова зле. Най-голямата изненада бе, че тя бе успяла да го повали на земята. Но Елизабет току-що го беше поканила в дома си и той не смяташе да пропуска тази възможност.

— Нещо студено ще ми дойде много добре — промърмори той.

— Последвайте ме тогава. Имате ли нужда от помощ, за да се изправите?

Джеймс погледна раздразнено протегнатата й ръка. За толкова хилав ли го мислеше?

— Благодаря ви — сухо каза той. — Може и да ме ударихте по окото, но останалата част от мен все още функционира.

Тя отдръпна ръката си.

— Аз просто помислих… все пак, вие се строполихте с такава сила на земята…

По дяволите! Още една пропиляна възможност. Ако не беше досадната му гордост, можеше да се обляга на ръката й по целия път до дома й.

— Защо не опитам сам и ще видим дали ще се справя — предложи той.

Може би щеше да успее да си навехне глезена след двайсетина ярда.

— Добра идея, но внимавайте да не се претоварите.

Джеймс внимателно направи няколко предпазливи стъпки като се опитваше да си спомни от коя страна бе паднал на земята. Щеше да се получи глупаво, ако започнеше да накуцва с грешния крак.

— Сигурен ли сте, че не ви боли?

Само един пълен мерзавец щеше да се възползва от загрижеността в погледа й, но изглежда, че съвестта му бе заминала в неизвестна посока, защото Джеймс въздъхна и каза:

— Мисля, че ме боли крака.

Тя погледна към крака му и погледът й причини известно напрежение на едно друго съвсем близко място.

— Натъртен ли е?

— Най-вероятно — отвърна той. — Сигурен съм, че не е сериозно, но…

— Но е болезнено да стъпвате на него — каза тя с майчинска загриженост. — Вероятно ще се почувствате по-добре на сутринта, но е глупаво да се натоварвате. — Тя сбърчи вежди замислено. — Може би ще е най-добре да се приберете в Данбъри Хаус. Ако дойдете до къщата ни, после ще трябва да се връщате обратно пеша и…

— О, сигурен съм, че не е толкова зле — каза бързо той. — Освен това вече обещах, че ще ви изпратя до дома ви.

— Джеймс, прибирам се сама всеки ден.

— Въпреки това ще спазя обещанието си.

— С удоволствие ви освобождавам от него. Все пак едва ли сте предполагал, че ще бъдете повален на земята.

— Всъщност истината е, че не е толкова болезнено. Просто не мога да вървя с обичайното си темпо.

Тя не изглеждаше убедена.

— Пък и… — добави той като си мислеше, че трябва да подсили доводите си. — Трябва да обсъдим градинското парти в събота на лейди Данбъри.

— Много добре — неохотно се съгласи тя. — Но ми обещайте, че ако болката стане непоносима, веднага ще ми кажете.

Едно обещание, което лесно щеше да спази, тъй като изобщо не го болеше. Във всеки случай, не и мястото, което тя имаше предвид.

Не бяха изминали и няколко крачки, когато Елизабет се обърне към него и го попита загрижено:

— Добре ли сте?

— Напълно — увери я той. — Но сега, когато овладяхте изкуството на самозащита, мисля, че трябва да продължим към следващата част от обучението ви.

Тя се изчерви.

— Имате предвид…

— Именно.

— Не мислите ли, че ще е по-разумно да започнем с флиртуването?

— Елизабет не смятам, че трябва да се тревожите за това.

— Но аз нямам никакво понятие, какво да правя!

— Мога само да кажа, че при вас това се получава съвсем естествено.

— Не! — извика тя енергично. — Не е вярно! Нямам ни най-малка представа какво да кажа на един мъж.

— Изглежда винаги знаехте какво да кажете на мен. Разбира се, това беше — допълни той, — когато се опитвахте да спазвате правилата на мисис Сийтън.

— Вие не се броите.

Той се изкашля.

— И защо не?

— Не знам — каза тя като поклати леко глава. — Просто така. Вие сте различен.

Той се изкашля отново.

— Не съм по-различен от другите представители на мъжкия пол.

— Е, щом непременно настоявате да знаете — с вас се разговаря много по-лесно.

Джеймс обмисли думите й. Преди да срещне Елизабет той се гордееше с това, че е способен само с един добре премерен поглед да накара хленчещите дебютантки и алчните им майки да загубят дар слово. Това винаги е било едно от най-ефективните му средства — едно от малкото наистина полезни неща, които бе научил от баща си.

От чисто любопитство, той устреми към Елизабет най-надменния си, аз-съм-маркиза-на-Ривърдейл поглед. Онзи, който често изпращаше дори възрастни мъже да се спотайват по ъглите и каза:

— Ами ако ви погледна така?

Тя избухна в смях.

— О, спрете! Спрете! Изглеждате нелепо.

— Моля?

— Спрете, Джеймс. Моля ви. Приличате на малко момче, което се прави на херцог. Знам, защото по-малкия ми брат непрекъснато изпробва този поглед върху мен.

Със силно наранена гордост той попита:

— И на колко години е брат ви?

— На осем, но… — Каквото и да искаше да каже, то се загуби в смеха й.

Джеймс не успя да си спомни последния път, когато някой му се беше присмивал и определено не му харесваше да бъде сравняван с осемгодишно момче.

— Мога да ви уверя — каза той с леден глас, — че…

— Не казвайте нито дума повече! — помоли тя, задавена от смях. — Наистина, Джеймс, човек не бива да се прави на аристократ, ако няма представа как да го направи.

Никога през цялата си кариера на агент във Военното министерство той не бе изпитвал по-голямо изкушение да разкрие самоличността си. Искаше му се да я хване, да я разтърси и да изкрещи: „Аз съм проклет маркиз, малка глупачке! И мога да се държа като първокласен сноб, ако ми се прииска“.

От друга страна имаше нещо доста чаровно в нейния безгрижен смях и когато тя се обърна към него и каза:

— О, моля ви, не се обиждайте, Джеймс, това всъщност е комплимент. Вие сте твърде мил за аристократ. — Той реши, че това е най-възхитителният миг в живота му.

Погледът му бе вперен в някакво безлично парче земя затова тя застана така, че да попадне в полезрението му.

— Ще ми простите ли? — попита го тя закачливо.

— Може и да открия прошка в сърцето си…

— Ако не ми простите, тогава вероятно ще трябва да упражня боксирането си още малко.

Той потрепери.

— В такъв случай, определено ви прощавам.

— И аз си помислих така. Да вървим у дома.

Той се замисли защо, когато тя каза думата „дом“, се почувства така, сякаш се отнасяше и за него.