Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (14)

Глава 14

На следващия следобед Елизабет вървеше бавно край портите на Данбъри Хаус проклинайки първо своята глупост, после страховете си и накрая просто така.

Тя бе послушала съвета на Сюзан и предишният ден бе оставила в Данбъри Хаус тетрадката си — онази, в която водеше всичките си домашни отчети. Тъй като тетрадката бе особено важна за ежедневието им, се налагаше да си я вземе по време на градинското парти.

„Няма нищо подозрително в присъствието ми тук — каза си тя, — забравих си тетрадката. Тя ми е съвършено необходима. Не мога да оцелея до понеделник без нея.“

Разбира се, това не обясняваше защо преди това я бе взела със себе си, след като никога досега не го беше правила. Изчака да стане почти четири, когато гостите най-вероятно щяха да са отвън в градината и да се наслаждават на топлото провинциално слънце. Лейди Данбъри бе споменала тенис и чай на южната морава. Това не беше обичайният маршрут, по който Елизабет би тръгнала, за да си вземе тетрадката, но нямаше никаква причина да не се отбие при графинята и да я попита лично дали не я е виждала.

Никаква причина, освен гордостта й.

Боже, Елизабет мразеше това. Чувстваше се толкова отчаяна, толкова притисната. Всеки път, когато вятърът задухаше, тя бе сигурна, че това са родителите й на небето, които възмутено я наблюдават как се унижава. Колко ли ужасени щяха да бъдат, ако я видеха, как си измисля нелепи извинения, единствено за да присъства на парти, на което не беше поканена.

И всичко това само за да се запознае с мъж, който вероятно бе гърбав.

Тя простена от безсилие и унижение. Стоеше пред портата, подпряла глава на решетките, вече двадесет минути. Ако почакаше още малко вероятно щеше да падне и да си заклещи главата също като Седрик Данбъри в замъка Уиндзор.

Не можеше да отлага повече. Вдигна брадичка, изправи рамене и тръгна напред като нарочно заобиколи къщата на Джеймс. Последното, което й трябваше, бе среща с него. Тя премина през входната врата на Данбъри Хаус, наострила слух за някакъв шум, но всичко беше притихнало. Тетрадката се намираше в библиотеката, но тя не би трябвало да го знае. Затова се придвижи през къщата до френските врати, които водеха към задната тераса.

Както и очакваше около дузина изискани дами и господа се разхождаха по моравата. Няколко от тях държаха ракети за тенис, други си сипваха пунш, но всички се смееха и бърбореха.

Елизабет прехапа устни. Дори гласовете им звучаха елегантно.

Тя се промъкна на терасата и се почувства дребна и незначителна като мишле, но това нямаше значение. Никой не очакваше компаньонката на лейди Данбъри да нахлуе величествено на партито.

Лейди Д. държеше реч в другия край на терасата, седнала в претъпкан с възглавници стол, донесен от Синята стая. Кадифеното чудовище беше единствената мебел пренесена от къщата и играеше ролята на трон, а Елизабет не се съмняваше, че точно това е била и целта й. До нея стояха две дами и един джентълмен. Дамите кимаха раболепно на всяка нейна дума, а очите на джентълмена се рееха нанякъде и на никой не му се струваше странно, че Малкълм бе проснат по гръб в скута й със сключени на гърдите си лапи. Приличаше на умрял, но господарката й нееднократно я бе уверявала, че гръбнакът му е изключително гъвкав и на него всъщност тази поза му харесва.

Елизабет се приближи, като се опитваше да разбере думите на графинята, за да може да я прекъсне в най-удобният момент. Не беше трудно да се следи разговора, защото той бе по-скоро монолог с лейди Данбъри в главната роля.

Елизабет тъкмо щеше да направи крачка напред в опит да привлече вниманието й, когато усети, че някой я хваща за лакътя. Тя се обърна рязко и се озова лице в лице с най-красивият мъж, когото някога бе срещала. Златиста коса, небесносини очи — думата „красив“ беше твърде груба да опише този мъж, той имаше лице на ангел.

— Още пунш, ако обичате — каза той, като й подаде чашата си.

— О, не. Извинете, но вие не разбирате, аз…

— Веднага! — нареди той и я плесна по задните й части.

Елизабет усети как се изчервява и му връчи обратно чашата.

— Грешите. Бихте ли ме извинили.

Очите му се присвиха опасно и Елизабет усети как по гърба й преминават тръпки. Той не беше мъж, с когото човек би искал да спори. Макар че вероятно дори и най-сприхавите мъже не биха избухнали само за да получат чаша пунш.

С леко свиване на раменете, тя изхвърли неприятната случка от главата си и си проправи път към лейди Данбъри, която се изненада щом я видя.

— Елизабет! — възкликна тя. — Какво правиш тук?

Елизабет се усмихна, с полуочарователна, полуизвинителна усмивка — все пак си имаше публика.

— Много съжалявам, че ви безпокоя, лейди Данбъри.

— Глупости! Какво се е случило? Да не би да имате проблем у дома?

— Не, не, нищо страшно. — Тя хвърли поглед на джентълмена, стоящ до графинята. Цветът на косата и очите му бяха като на Джеймс и вероятно бе на неговата възраст, но очите му изглеждаха с години по-млади.

Джеймс бе преживял разни неща. Мрачни неща. Появяваха се в погледа му всеки път, когато той не подозираше, че тя го наблюдава.

Бе крайно време да спре да си фантазира за Джеймс. Този джентълмен си беше съвсем наред. Обективно погледнато, трябваше да си признае, че дори е много привлекателен. И определено не бе гърбав.

Но просто не беше Джеймс.

Елизабет мислено се укори.

— Страхувам се, че съм си забравила тетрадката тук някъде — каза тя и погледна обратно към лейди Данбъри. — Виждали ли сте я? Трябва ми преди понеделник.

Лейди Данбъри поклати глава докато плъзгаше ръка по козината на Малкълм и търкаше коремчето му.

— Сигурна ли си, че си я оставила тук? Не подозирах, че носиш подобни вещи със себе си.

— Сигурна съм — нервно преглътна Елизабет като се чудеше защо й се струва, че изрича лъжа, след като казваше истината.

— Иска ми се да ти помогна — каза графинята, — но имам гости. Може би ще я потърсиш сама? Едва ли има повече от пет или шест стаи, в които би могла да я откриеш. А и слугите, както знаеш, имат свободен достъп до къщата.

Елизабет се изправи и кимна. Беше вежливо отпратена.

— Ще отида да я потърся.

Изведнъж мъжът, който стоеше до графинята скочи.

— С удоволствие ще ви помогна.

— Но вие не може да ни оставите — жално възрази една от дамите.

Елизабет наблюдаваше ставащото с интерес. Сега вече бе очевидно защо тези дами стояха край лейди Данбъри.

— Дънфорд! — излая графинята. — Тъкмо щях да ти разказвам за срещата ми с руската графиня.

— О, аз вече я познавам — каза той с хитра усмивка.

Елизабет зяпна. Досега не беше срещала някой, който да не се подчини на лейди Данбъри. А и тази усмивка. Мили боже, никога не бе виждала нищо подобно. Този мъж очевидно бе разбил много сърца.

— Пък и — продължи той — предпочитам да отида на лов за съкровища.

Лейди Данбъри се намръщи.

— В такъв случай трябва да ви представя. Мистър Дънфорд, това е компаньонката ми мис Хочкис. А тези две дами са мис и мисис Корбишли.

Дънфорд хвана Елизабет под ръка.

— Прекрасно. Уверен съм, че с общи усилия ние бързо ще намерим вашата тетрадка.

— Наистина не е нужно…

— Глупости. Не мога да устоя на дама в беда.

— Това едва ли е беда — каза мис Корбишли раздразнено. — Тя си е загубила тетрадката, за бога.

Но Дънфорд вече се бе отдалечил с Елизабет през вратата на терасата към къщата.

Лейди Данбъри се намръщи.

Мис Корбишли се опита да изпепели с поглед вратата, през която бяха преминали.

Мисис Корбишли, която не считаше за нужно да си сдържа езика, каза:

— На ваше място бих уволнила тази жена. Твърде е нахална.

Лейди Д. я погледна язвително.

— И на какво се основава вашето заключение?

— Е, просто погледнете начина по…

— Познавам мис Хочкис много по-отдавна, отколкото вас, мисис Корбишли.

— Да — отвърна тя, а ъгълчетата на устата й се извиха по най-неприятния начин. — Но аз съм Корбишли. Познавате моя род.

— Да — сопна се лейди Данбъри, — но никога не съм го харесвала. Подайте ми бастуна!

Мисис Корбишли беше твърде шокирана, за да възрази, но дъщеря й благоразумно й го подаде.

— Как смеете! — заекна мисис Корбишли.

Туп! Лейди Данбъри се изправи на крака.

— Къде отивате? — осмели се да попита мис Корбишли.

Когато лейди Данбъри й отговори, гласът й звучеше малко разсеяно.

— Трябва да говоря с някого. Трябва веднага да говоря с някого!

И тя се отдалечи, като бързаше така, както не бе бързала от години.

 

 

— Осъзнавате ли — попита мистър Дънфорд, — че ще съм ви задължен до края на живота си?

— Това е твърде дълъг срок, мистър Дънфорд — отвърна Елизабет с усмивка.

— Просто Дънфорд, моля. Не са ме наричали мистър от години.

Тя не успя да сдържи усмивката си. Имаше нещо необичайно дружелюбно в този човек. Елизабет знаеше от опит, че обикновено привлекателните мъже имат най-често сприхав характер, но Дънфорд се оказа приятно изключение от това правило. От него щеше да излезе добър съпруг, реши тя, ако успееше да го подтикне да й предложи.

— Много добре тогава — каза тя. — Просто Дънфорд. И от кого се опитвахте да избягате? От лейди Данбъри?

— За бога, не! Агата винаги е забавна компания.

— Мис Корбишли тогава? Стори ми се, че изглеждаше заинтересована…

Дънфорд потрепери.

— Не толкова заинтересована, колкото майка й.

— Аха.

Той вдигна вежда.

— Виждам, че познавате такъв тип жени.

Елизабет се засмя нервно. Мили боже, та тя самата беше точно такъв тип.

— Бих дал цяла гвинея, за да разбера мислите ви — закачливо каза Дънфорд.

Елизабет поклати глава като не бе сигурна дали да продължи да се смее или да изкопае дупка и да скочи в нея.

— Моите мисли са твърде скъпи за… — Тя изви глава. Главата на Джеймс ли се подаваше от Синята стая?

Дънфорд проследи погледа й.

— Всичко наред ли е?

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Само един момент. Стори ми се, че видях…

— Какво? — Кафявите му очи светнаха пронизващо. — Или кого?

Тя поклати глава.

— Сигурно греша. Стори ми се, че видях управителя на графинята.

— Нима това е толкова странно? — погледна я той озадачено.

Елизабет отново поклати глава. Нямаше начин дори да се опита да му обясни ситуацията.

— Аз… ъъъ… Най-вероятно съм забравила тетрадката си в салона. Обикновено там прекарвам дните си с лейди Данбъри.

— Водете тогава, милейди.

И той я последва в салона. Елизабет устрои цял спектакъл като започна да отваря чекмеджетата, преструвайки се, че я търси.

— Някой от слугите може да си е помислил, че е на графинята и да я е прибрал.

Дънфорд стоеше встрани, докато тя търсеше. Очевидно бе джентълмен и не искаше да наднича из нещата на лейди Данбъри. Но нямаше да има значение дори и да гледаше, помисли си Елизабет, графинята държеше всичко ценно прибрано и той със сигурност нямаше да намери тетрадката, която бе забутана в библиотеката.

— Може би сте я забравили в някоя друга стая? — предложи Дънфорд.

— Може би, макар че…

Дискретно почукване на вратата я прекъсна, а Елизабет, която нямаше представа как да завърши изречението, безмълвно благодари на слугата стоящ пред вратата.

— Вие ли сте мистър Дънфорд? — попита той.

— Аз съм.

— Имам бележка за вас.

— Бележка? — Дънфорд се протегна и взе бежовият плик.

Докато очите му преглеждаха текста устните му се свиха намръщено.

— Надявам се, новините не са лоши? — каза Елизабет.

— Трябва да се върна в Лондон.

— Веднага? — Елизабет не успя да скрие разочарованието в гласа си.

Дънфорд не караше кръвта й да кипи, както Джеймс, но определено беше подходящ кандидат за съпруг.

— Страхувам се, че да. — Той поклати глава. — Ще убия Ривърдейл.

— Кого?

— Маркизът на Ривърдейл. Той ми е близък приятел, но понякога може да бъде много потаен. Вижте това. — Той размаха бележката във въздуха, като не й даде възможност да надникне. — Не мога да разбера дали е нещо важно, или иска да ми покаже новия си кон.

— О! — Елизабет изглежда нямаше, какво повече да добави.

— А и как ме е открил? — продължи Дънфорд. — Той изчезна миналата седмица и никой не го е виждал от тогава.

— Това звучи сериозно — промърмори Елизабет.

— Ще стане — каза той, — щом го пипна.

Тя сдържа смеха си, защото й се стори не особено уместен. Той я погледна и очите му се фокусираха върху лицето й за пръв път от няколко минути.

— Вярвам, че ще можете да продължите и без мен.

— О, разбира се — усмихна се тя. — Справям се вече повече от двадесет години.

Думите й очевидно, го изненадаха.

— Вие сте добро момиче, мис Хочкис. Сега бихте ли ме извинили?

И след миг го нямаше.

— Добро момиче — имитира го Елизабет. — Много добро. Дяволски добро. — Тя простена. — Просто скучно.

Мъжете не се женеха за добрите момичета. Те търсеха красота, огън и страст. Те искаха, според мисис Сийтън, някоя наистина уникална жена.

Е, не твърде уникална.

Елизабет се зачуди дали ще отиде в ада, ако изгори книгата й.

— Елизабет!

Тя вдигна поглед и видя Джеймс да й се хили от вратата.

— Какво правите? — поинтересува се той.

— Размишлявам за спасението на душата си — промърмори тя.

— Достойно, без съмнение.

Тя го изгледа остро. Тонът му беше твърде любезен. И защо усмивката му спираше сърцето й, докато тази на Дънфорд, която честно казано бе идеалната комбинация от устни и зъби, предизвикваше у нея желание да го потупа сестрински по рамото?

— Ако не си отворите устата скоро — подразни я Джеймс, — ще стриете зъбите си на прах.

— Запознах се с мистър Дънфорд — каза тя.

— Сега ли? — промърмори той.

— Намирам го за доста приятен.

— Е, той е приятен тип.

Ръцете й се изпънаха като две ядосани пръчки покрай тялото й.

— Казахте ми, че е развратник — обвини го тя.

— Такъв е. Приятен развратник.

Тук нещо не бе наред. Елизабет бе сигурна. Джеймс се отнасяше твърде небрежно към факта, че се е запознала с Дънфорд. Не бе сигурна точно каква реакция бе очаквала, но не и пълна незаинтересованост. Очите й се присвиха и тя попита:

— Не познавате маркиза на Ривърдейл, нали?

Той се задави.

— Джеймс! — Тя се втурна към него.

— Само малко прах — пое си въздух той.

Тя го потупа по гърба, после скръсти ръце, твърде объркана от собствените си проблеми, за да му съчувства повече.

— Мисля, че този Ривърдейл е роднина на лейди Данбъри.

— Не думайте!

Тя опря пръст на бузата си.

— Сигурна съм, че графинята го е споменавала. Бих казала, че й е братовчед, не, по-скоро й е племенник. Тя има купища братя и сестри.

Джеймс опита да изобрази подобие на усмивка, но се съмняваше, че се е получило убедително.

— Бих могла да я попитам за него. Със сигурност ще го направя.

Той трябваше да смени темата и то бързо.

— В края на краищата — продължи Елизабет, — тя ще иска да знае защо Дънфорд си тръгна толкова бързо.

Джеймс се съмняваше в това. Все пак, Агата беше онази, която го бе потърсила и го бе накарала да отдалечи Дънфорд — този безскрупулен развратник — от Елизабет.

— Може би трябва да отида при нея.

Без дори да се замисли той започна да кашля отново. Единственият друг начин да я спре да напусне стаята бе да я повали на пода, а усещаше, че тя не би го приела за твърде благородно поведение. Е, това може би не бе единственият друг начин, но му допадаше най-много.

— Джеймс? — попита тя, а в сапфирените й очи се четеше загриженост. — Сигурен ли сте, че сте добре?

Той кимна като се изкашля още няколко пъти.

— Наистина не ми звучите добре. — Тя сложи ръката си на бузата му.

Джеймс затаи дъх. Тя стоеше близо. Твърде близо. И той усещаше как се напряга.

Елизабет премести ръката си на челото му.

— Изглеждате странно — промърмори тя. — Макар че не сте топъл.

— Добре съм — каза той, но думите му прозвучаха като въздишка.

— Мога да поръчам чай.

Той бързо поклати глава.

— Не е нужно. Аз съм… — Той пак се изкашля. — Добре съм. — Той се усмихна едва-едва. — Виждате ли?

— Сигурен ли сте? — Елизабет отдръпна ръката си и продължи да го изучава. С всяко примигване замъгления му и нефокусиран поглед изчезваше, заменен от по-уверен.

Жалко. Замечтаният и нефокусиран поглед беше по-добра прелюдия към целувка.

— Значи сте добре? — повтори тя.

Той кимна.

— Е, щом е така — каза тя, а гласът й звучеше наистина безразлично, — аз се прибирам вкъщи.

— Толкова рано?

Тя сви рамене.

— Едва ли ще постигна повече днес. Мистър Дънфорд бе извикан обратно в Лондон от този мистериозен маркиз, а се съмнявам, че ще получа предложение от русия Адонис, който ме помисли за прислужница.

— Адонис? — Мили боже, това гласът му ли беше? Никога не бе подозирал, че може да звучи толкова хленчещо.

— С лице на ангел — продължи тя — и маниери на говедо.

Той кимна като се почувства много по-добре.

— Фелпорт.

— Кой?

— Сър Бъртрам Фелпорт.

— Ааа! Онзи, който пие твърде много.

— Именно.

— Откъде познавате тези хора?

— Казах ви, че се движех в светските кръгове.

— Ако сте толкова близък с тези хора, защо не искате да ги поздравите?

Това беше добър въпрос, но Джеймс имаше готов отговор.

— И да им позволя да видят колко съм изпаднал? В никакъв случай.

Елизабет въздъхна. Тя прекрасно разбираше как се чувства той. Бе се наслушала на шушукания из селото, на тиради и сочене с пръст. Всяка неделя тя водеше семейството си на църква и всяка неделя стоически стоеше изправена и се преструваше, че е нормално да облича братчето и сестрите си в старомодни рокли и износени на коленете панталони.

— Ние с вас имаме много общо — меко каза тя.

Нещо проблесна в очите му. Приличаше на болка или може би срам. Елизабет осъзна, че трябва да си тръгне веднага, защото всичко, което искаше, бе да обвие ръце около раменете му и да го утеши. Сякаш крехка жена като нея можеше да защити този голям и силен мъж от всички тревоги и проблеми на света.

Това беше абсурдно, разбира се. Той не се нуждаеше от нея.

А и тя не трябваше да се нуждае от него. Чувствата бяха лукс, който не можеше да си позволи на този етап от живота си.

— Ще тръгвам — каза бързо тя, ужасена от трепета в гласа си.

Тя мина покрай него и изтръпна, когато рамото й се блъсна в ръката му. За част от секундата си помисли, че той ще се протегне и ще я спре. Тя усети колебанието му, улови движението му, но накрая той каза само:

— Ще се видим в понеделник?

Тя кимна и излезе бързо през вратата.

През следващите няколко секунди Джеймс продължи да се взира в празната рамка на вратата. Ароматът на Елизабет все още се носеше из въздуха в странно съчетание от ягоди и сапун. Невинно съчетание, със сигурност. Но беше достатъчно, за да разпали тялото му и да го заболи от желанието да я усети в обятията си.

В обятията си, глупости! Кого заблуждаваше. Искаше я под себе си, около себе си, върху себе си, до себе си.

Просто я искаше.

Но какво, по дяволите, можеше да направи за нея?

Вече бе уредил да се изпратят пари на семейството й, анонимно, разбира се. Елизабет не би приела по друг начин. Надяваше се това да сложи край на глупавото й намерение да се омъжи за първия срещнат мъж заради парите, които би й предложил.

Но той не знаеше какво да прави с кашата, в която бе затънал. Когато леля му го бе намерила по-рано същият следобед и му бе казала, че Елизабет е тръгнала с Дънфорд, той изпита ревност, на каквато не бе мислил, че е способен. Тя се бе впила в сърцето му, носеше се из кръвта му и го караше да се държи неразумно. В онзи миг не можеше да мисли за нищо друго, освен как да отдалечи Дънфорд от Съри и да го върне обратно в Лондон.

Лондон, как ли пък не! Ако имаше начин да изпрати Дънфорд в Константинопол, щеше да го направи.

Той се опитваше да убеди себе си, че тя е просто поредната жена. Но само от мисълта за нея в прегръдките на някой друг му прилошаваше и вече нямаше сили да продължава с този маскарад, в който уж й търсеше съпруг. Не и щом всеки път щом я видеше го завладяваше неистово желание да я завлече в някой килер и да я обладае.

Джеймс простена примирено. С всеки следващ ден му ставаше все по-ясно, че трябва да се ожени за малката. Това изглежда бе единственият вариант, в който тялото и душата му щяха да постигнат някакъв покой.

Но преди да се ожени за нея се налагаше да й разкрие истинската си самоличност, а не можеше да го направи, докато не се погрижеше за изнудвача на Агата. Дължеше го на леля си. Със сигурност нуждите му можеха да почакат седмица-две.

А ако не успееше да разгадае загадката скоро, е, тогава просто не знаеше какво, по дяволите, да прави. Искрено се съмняваше, че ще издържи повече от две седмици в това плачевно състояние.

Като изруга гръмко и прочувствено, той се завъртя на пети и решително излезе от къщата. Нуждаеше се от чист въздух.

 

 

Елизабет се опита да не мисли за Джеймс, докато минаваше край уютното му жилище. Не успя, разбира се. Но поне не трябваше да се тревожи, че ще се натъкне на него. Той беше в салона и вероятно се присмиваше на бързината, с която бе напуснала стаята.

Не, призна си тя, той едва ли й се присмиваше. Това би направило нещата много по-лесни. Тогава щеше да може да го намрази.

Сякаш денят не бе достатъчно ужасен, но и Малкълм очевидно бе решил, че да тормози Елизабет е по-забавно отколкото да слуша как лейди Данбъри поучава дамите Корбишли. Проклетата котка се тътреше след нея и съскаше злобно от време на време.

— Наистина ли е нужно — попита Елизабет — да ме следваш само за да ми демонстрираш злобният си нрав?

Вместо отговор Малкълм изсъска отново.

— Звяр такъв! Никой не ми вярва, че ми съскаш така. Правиш го само когато сме сами.

Елизабет можеше да се закълне, че проклетата котка й се ухили.

Тя все още се препираше с нея, когато стигна до конюшните. Малкълм ръмжеше и съскаше на воля, а Елизабет му размахваше пръст и му крещеше да мълчи. Може би затова не чу приближаващите стъпки.

— Мис Хочкис.

Тя рязко вдигна глава. Сър Бъртрам Фелпорт, русият Адонис с ангелското лице, стоеше пред нея. Всъщност, твърде близо до нея.

— О, здравейте, сър. — Тя дискретно отстъпи назад като се стараеше да не го засегне.

Той се усмихна и Елизабет почти очакваше хор от пеещи ангелчета да се завъртят около главата му.

— Аз съм Фелпорт — каза той.

Тя кимна. Това й бе известно, но не счете за нужно да му го каже.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

— Намерихте ли тетрадката си?

Сигурно бе чул разговора й с лейди Данбъри.

— Не — отвърна тя. — Не я открих. Но съм сигурна, че ще се появи. Винаги така става.

— Да — промърмори той, а небесносините му очи я изгледаха напрегнато. — Отдавна ли работите за лейди Данбъри?

Елизабет отстъпи още един инч назад.

— От пет години.

Той се протегна и погали лицето й.

— Сигурно ви е било самотно.

— Никак даже — вдървено каза тя. — Ако позволите, бих желала да си тръгна.

Внезапно ръката му се стрелна и се уви около талията й с болезнена сила.

— Не ви позволявам.

— Сър Бъртрам — каза тя, като се стараеше да звучи с равен тон, независимо от бързите удари на сърцето й, — искам да ви напомня, че сте гост у лейди Данбъри.

Той я придърпа по-близо до себе си.

— А аз искам да ви напомня, че вие сте нейна слугиня и сте длъжна да забавлявате гостите й.

Елизабет погледна към смразяващите му сини очи и видя нещо много грозно и студено. Стомахът й се сви и тя осъзна, че трябва да избяга веднага. Той я буташе към конюшните и веднъж щом се скриеха от поглед, нямаше да успее да се измъкне.

Тя изпищя, но писъкът й бе заглушен от ръката му.

— Ще правите каквото ви наредя — изсъска той в ухото й — и после ще ми кажете благодаря.

И тогава най-големите страхове на Елизабет се сбъднаха, защото той успя да я натика в конюшнята.