Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (11)

Глава 11

Когато двамата с Джеймс прекрачиха прага, Елизабет се изненада колко й е безразлично състоянието на дома й. Зеленият цвят на пердетата беше поизбелял, а рамките на прозорците имаха нужда от нов слой боя, личеше си, че мебелите са изработени добре, но изглеждаха поолющени, а възглавниците целенасочено бяха поставени на местата, които имаха най-належащата нужда от претапициране. Като цяло къщата беше скромна и липсваха украшения, защото повечето предмети с някаква стойност бяха продадени.

Обикновено веднага започваше да обяснява как семейството й преживява трудни времена и не пропускаше да вметне, че преди родителите им да починат, бяха живели в много по-голяма къща. Все пак Лукас беше баронет и Елизабет се смущаваше, че положението им се бе влошило толкова много.

Но с Джеймс тя просто отвори вратата с усмивка, сигурна, че той ще погледне на малката им къща също като нея — като на един топъл и уютен дом. Той имаше благородно потекло, но бе споменал, че са загубили всичко, което са притежавали някога. За това и би разбрал нуждата им да правят икономии. Къщата беше, слава богу, почистена и ухаеше на топли бисквити.

— Днес имате късмет — каза с усмивка Елизабет. — Сюзан е приготвила нещо.

— Мирише вкусно — каза Джеймс.

— Джинджифилови бисквити. Защо не ме последвате в кухнята? Тук се държим доста неофициално. — Тя отвори вратата към кухнята и го побутна вътре. Когато той не се разположи веднага, тя се намръщи и каза: — Не трябва да се съобразявате с мен. Кракът ви е наранен и сигурно ви боли ужасно. Пък и е глупаво да стоите прав, докато аз приготвям чая.

Той дръпна един стол, седна и я попита:

— Това в градината брат ви и сестра ви ли са?

Елизабет отмести завесата и надникна през прозореца.

— Да, това са Лукас и Джейн. Не съм сигурна къде е Сюзан, макар че трябва да е била тук наскоро. Бисквитите са още топли. — Тя сложи една пълна купа пред него и се усмихна. — Ще извикам Лукас и Джейн. Сигурна съм, че ще искат да се запознаете.

Джеймс наблюдаваше с интерес как тя почука три пъти по прозореца. Само след секунди кухненската врата се отвори и през нея влетяха две хлапета.

— О, ти ли си, Елизабет? — каза малкото момче. — Мислех, че е Сюзан.

— Не, само аз съм. Имаш ли представа къде може да е тя?

— Отиде на пазар — отвърна той. — С малко повече късмет някой ще ни даде месо срещу репи.

— По скоро от съжаление — промърмори малкото момиче. — Не разбирам защо някой би заменил хубаво парче месо за противните репи.

— Мразя репи — каза Джеймс. Тримата Хочкис извърнаха русите си глави към него и той добави: — Един мой приятел веднъж ми каза, че човек може да се научи на трудолюбие от репите, но така и не разбрах какво имаше предвид.

Елизабет се задави.

— Пълни глупости — заяви момичето.

— Лукас, Джейн — шумно ги прекъсна Елизабет, — бих искала да се запознаете с мистър Сидънс, който е мой приятел и също работи в Данбъри Хаус. Той е новият управител на лейди Данбъри.

Джеймс се изправи и стисна ръката на Лукас с цялата важност, с която би удостоил някой министър. После се обърна към Джейн и целуна ръката й. Лицето й засия, но изражението на Елизабет бе още по-ослепително, когато той я погледна, за да потърси одобрението й.

— Как сте? — любезно попита той.

— Много добре, благодаря — отвърна Лукас.

Джейн не каза нищо, защото бе твърде заета да се взира в току-що целунатата си ръка.

— Поканих мистър Сидънс на чай с бисквити — каза Елизабет. — Вие двамата ще се присъедините ли към нас?

По принцип Джеймс би съжалявал за пропуснатия шанс да прекара времето насаме с Елизабет, но имаше нещо, стоплящо сърцето в това да стои тук, в кухнята, с тези тримата, които очевидно знаеха какво значи семейство.

Елизабет подаде бисквита на всяко едно от децата и попита:

— Какво правихте вие двамата цял ден? Довършихте ли уроците, които ви оставих?

Джейн кимна.

— Помогнах на Лукас с аритметиката.

— Не е вярно! — извика той и от устата му се разлетяха трохи. — Мога да се справя съвсем сам.

— Сигурно можеш — каза Джейн и с превъзходство сви рамене. — Но не го направи.

— Елизабет! — запротестира Лукас. — Чу ли какво ми каза тя?

Елизабет пропусна въпроса и вместо това задуши из въздуха с очевидна погнуса.

— Каква, за бога, е тази миризма?

— Ходих отново да ловя риба — отвърна Лукас.

— Трябва незабавно да се измиеш. Мистър Сидънс е наш гост и не е възпитано да…

— Нямам нищо против миризмата на риба — прекъсна я Джеймс. — Хвана ли нещо?

— Почти улових една еееееей толкова голяма — каза Лукас, като разпери ръцете си колкото можа, — но после тя избяга.

— Май винаги става така — промърмори Джеймс съпричастно.

— Обаче после хванах две по-средни. Оставих ги в кофата отвън.

— Те са отвратителни — вметна Джейн, когато загуби интерес към ръката си.

Лукас веднага се обърна към нея.

— Не го казваш, когато ги ядеш на вечеря.

— Когато ги ям на вечеря, те нямат очи.

— Така е, защото Лизи им реже главите, глупачке.

— Лукас! — каза високо Елизабет. — Наистина трябва да отидеш и да отстраниш тази отвратителна миризма от себе си.

— Но мистър Сидънс…

— … просто беше учтив — прекъсна го Елизабет. — Хайде тръгвай и да не забравиш да се преоблечеш.

Лукас измърмори нещо, но направи каквото му бе наредено.

— Понякога е голям досадник — каза Джейн с тежка въздишка.

Джеймс се изкашля, за да прикрие смеха си. Джейн прие това за съгласие и допълни:

— Все пак е само на осем.

— А ти на колко си?

— На девет — отвърна тя сякаш ставаше въпрос за огромна разлика.

— Джейн — каза Елизабет от печката, където приготвяше чая. — Може ли да поговоря с теб за момент.

Джейн възпитано се извини и отиде при сестра си, а Джеймс се престори, че не вижда как Елизабет се навежда и прошепва нещо в ухото й. Джейн кимна и избяга от кухнята.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Тя също трябва да се измие, но не исках да я засрамя като й го кажа пред вас.

Той наклони глава.

— Мислите ли, че това би я засрамило?

— Джеймс, тя е деветгодишно момиче, което си мисли, че е на петнадесет, а вие сте привлекателен мъж. Разбира се, че ще се засрами.

— Е, вие знаете по-добре от мен — каза той като опита да прикрие задоволството си от комплимента.

Елизабет посочи към чинията с бисквити.

— Няма ли да ги опитате?

Той си взе една и отхапа.

— Вкусно.

— Нали? Не знам какво слага Сюзан вътре. Никога не успявам да ги направя толкова хубави. — Тя взе една и също отхапа.

Джеймс я зяпна, неспособен да откъсне поглед от устните й. Езикът й се подаде, тя го изви, за да оближе една трохичка, и…

— Върнах се!

Той въздъхна. Най-неочакваното му и еротично преживяване бе прекъснато от едно осемгодишно момче.

Лукас му се ухили.

— Обичате ли да ловите риба?

— Това е едно от любимите ми занимания.

— Много ми се иска да ловувам, но Елизабет не ми позволява.

— Сестра ти е много мъдра. Момче на твоята възраст не би трябвало да използва оръжие без надзор.

Лукас направи гримаса.

— Знам, но тя не ми позволява по друга причина. Просто е твърде мекушава.

— Ако това, че не искам да гледам как осакатяваш някое бедно, невинно зайче — каза Елизабет, — означава, че съм твърде мекушава, то…

— Но ти ядеш заешко — заспори Лукас. — Виждал съм те.

Елизабет скръсти ръце и каза:

— Различни са, когато имат уши.

Джеймс се разсмя.

— Звучите като Джейн с нейната погнуса към рибешките очи.

— Не, не, не — настоя Елизабет. — Напълно различно е. Ако си спомняте аз съм тази, която винаги реже рибешките глави. Очевидно не съм гнуслива.

— Тогава каква е разликата? — заяде се той.

— Да — каза Лукас като скръсти ръце в перфектна имитация на Джеймс и килна главата си назад. — Каква е разликата?

— Нямам намерение да отговарям на глупавите ви въпроси!

Джеймс се обърна към Лукас и каза като прикри устата си с ръка.

— Тя знае, че няма какво да каже.

— Чух това!

Лукас се изхили.

Джеймс размени чисто мъжки поглед с малкото момче.

— Жените обикновено страшно се разнежват при вида на малки, пухкави същества.

Елизабет не откъсваше очи от печката, като се преструваше, че приготвя чая. От толкова отдавна не бе имало мъж, на когото Лукас да подражава и да се възхищава. Тя постоянно се тревожеше, че го лишава от нещо важно като го отглежда сама, само в обкръжението на сестрите му. Ако бе позволила на някой от роднините им да го вземе, той щеше да има, ако не баща, то поне друг мъж в живота си.

— Каква беше най-голямата риба, която сте уловили в живота си?

— На сушата или в морето?

Лукас го бодна с пръст по рамото:

— Не можеш да хванеш риба на сушата.

— Имах предвид езеро.

Очите на малкото момче се разшириха.

— Ловили сте риба в морето?

— Разбира се.

— На кораб ли бяхте? — попита Лукас.

— Не, беше по-скоро ветроходна яхта.

Яхта? Елизабет поклати глава, докато вадеше чинии от шкафа. Джеймс сигурно имаше богати приятели.

— Колко голяма беше рибата?

— О, не знам, може би ето толкова. — Джеймс показа дължина от около два фута с ръцете си.

— Да ме вземат мътните! — извика Лукас.

Елизабет едва не изпусна една чиния от ръцете си.

— Лукас!

— Съжалявам, Елизабет — каза машинално той, но дори не се обърна към нея. Без и за секунда да отделя вниманието си от Джеймс, той попита:

— Трудно ли я хванахте?

Джеймс се наведе и прошепна нещо в ухото на Лукас. Елизабет протегна шия и наостри уши, но не успя да чуе какво му каза.

Момчето кимна мрачно, после се изправи, прекоси стаята и леко се поклони на Елизабет. Тя толкова се изненада, че този път изпусна това, което държеше в ръцете си. За щастие беше само една лъжица.

— Съжалявам, Елизабет — каза Лукас. — Не е възпитано да се говори така пред една дама.

— Благодаря ти, Лукас. — Тя погледна към Джеймс, а той й се усмихна заговорнически и наклони главата си към момчето.

Елизабет се наведе, подаде на Лукас чиния с бисквити и каза:

— Защо с Джейн не отидете да посрещнете Сюзан? И може да изядете тези бисквити по пътя към града.

Очите на Лукас светнаха при вида на бисквитите. Той ги взе бързо и напусна стаята като остави Елизабет със зяпнала уста.

— Какво му казахте? — попита тя изумено.

Джеймс сви рамене.

— Не мога да ви кажа.

— Но трябва. Каквото и да е, наистина е много ефективно.

Той се облегна назад с невероятно доволен вид.

— Някои неща е най-добре да си останат между мъжете.

Елизабет се намръщи шеговито и тъкмо се чудеше дали да го попритисне, когато забеляза тъмно петно около окото му.

— О, напълно забравих! — възкликна тя. — Окото ви! Трябва да се погрижа за него.

— Ще се оправи, сигурен съм. Имал съм много по-тежки наранявания, на които е обръщано много по-малко внимание.

Но тя не го слушаше, а забързано се щураше из кухнята в търсене на нещо студено.

— Не си създавайте излишна работа — опита той отново.

Тя вдигна поглед и това го учуди. Мислеше си, че е твърде залисана в търсенето, за да го слуша, камо ли пък да му отговаря.

— Няма да се карам с вас за това — заяви тя, — така че може да си спестите приказките.

Джеймс осъзна, че наистина говори сериозно. Елизабет Хочкис не беше човек, който щеше да остави нещо недовършено или да пренебрегне отговорностите си. И щом тя настояваше да се погрижи за нараненото му око, то дори човек два пъти по-едър от нея, какъвто беше той, трудно можеше да я спре.

— Щом настоявате — промърмори той, като се опита да звучи поне малко раздразнен от заповедническия й тон.

Тя изстиска нещо в мивката, после се обърна и му го подаде.

— Вземете.

— Какво е това? — попита подозрително той.

— Просто мокра кърпа. Какво си помислихте, че ще ви наложа с днешния улов на Лукас по лицето ли?

— Не, днес не сте достатъчно ядосана, за да направите това, макар че…

Тя вдигна вежди докато покриваше нараненото му око с кърпата.

— Да не би да намеквате, че някой ден ще ме ядосате толкова, че да…

— Не казвам нищо подобно. Боже, въобще не обичам да се суетят около мен. Вие просто… Не, малко наляво.

Елизабет намести кърпата и се наведе напред.

— Така по-добре ли е?

— Да, макар да се е стоплила.

Тя се отдръпна с няколко инча назад и се изправи.

— Извинете.

— Имах предвид кърпата — поясни той като не намери достатъчно благородство у себе си, за да отмести поглед от гледката, разкрила се пред очите му.

Той не беше сигурен, дали Елизабет осъзнава, че зяпа гърдите й. Но тя леко възкликна:

— О! — И отскочи назад. — Ще я охладя отново. — Тя го направи, след което му я подаде. — Най-добре го направете сам.

Той отмести поглед към лицето й с невинно изражение като на малко кученце.

— Но на мен ми харесва, когато вие го правите.

— Мислех, че не искате да се суетят около вас.

— Не предполагах, че ще ми хареса.

Елизабет сложи ръката си на кръста и го измери с осъдително саркастичен поглед. Стиснала кърпата за чинии в ръка, тя изглеждаше доста нелепо и същевременно прекрасно.

— Да не би да се опитвате да ме убедите, че аз съм вашият ангел-хранител слязъл от небето да…

Устните му се разтеглиха в бавна и гореща усмивка:

— Именно.

Тя запрати кърпата по него, като остави мокро петно по средата на ризата му.

— И за секунда не ви повярвах.

— За ангел-хранител — промърмори той — сте доста избухлива.

Тя простена.

— Просто сложете кърпата на окото си.

Той направи каквото го бе помолила. Не му се искаше да й възразява, когато беше в такова настроение. Те стояха и се гледаха един друг за около минута и после Елизабет нареди:

— Свалете това за малко.

Той махна ръката си от окото.

— Кърпата ли? — Тя кимна. — Не ми ли наредихте току-що да я сложа?

— Да, но ми се иска да видя състоянието на окото ви.

Джеймс не намери причина да възрази. Той се наведе напред, вдигна брадичка и изви главата си назад, така че тя лесно да разгледа окото му.

— Хммм — каза тя. — Не е толкова виолетово, колкото очаквах.

— Казах ви, че не е сериозно.

Тя се намръщи.

— Да, но ви повалих на земята.

Той изви врата си малко по-напред, като тихо я предизвика да приближи устните си на подходящо за целувка разстояние.

— Може би, ако погледнете по-отблизо…

Тя не се хвана.

— Нима ще успея да видя цвета на раната ви, ако се приближа? Хммм. Не знам какво сте намислили, но съм достатъчно умна, за да не се хвана на номерата ви.

Факта, че тя беше твърде невинна, за да осъзнае, че той се опитва да си открадне целувка, едновременно го развесели и очарова. Всъщност, след момент на размисъл той осъзна, че това го ужасява. Ако тя беше толкова сляпа за истинските му мотиви, какво, по дяволите, щеше да прави, когато се изправеше срещу всички онези развратници, които бяха много по-малко благородни от него. Той не се съмняваше, че ще попадне на такива. Въпреки репутацията си на женкар, Джеймс се опитваше да живее честно, което беше много повече отколкото можеше да се каже за повечето представители на висшето общество. А Елизабет с тази коса, подобна на лунна светлина, да не говорим за очите й, устните и…

По дяволите, той нямаше намерение да стои тук и да изброява предимствата й. Работата беше в това, че тя нямаше влиятелно семейство, което да я защити и затова някой би могъл да се възползва от нея. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че тя няма никакви шансове да стигне до олтара, без да опетни репутацията или… или душата си.

— Ще ни трябва още един урок по боксиране утре.

— Но вие казахте, че…

— Знам какво казах! — прекъсна я той. — Но после размислих.

— Колко мъдро от ваша страна.

— Елизабет, трябва да знаете как да се защитавате. Мъжете са мерзавци. И идиоти, всички до един.

— Включително и вие?

— Особено аз! Имате ли представа какво се опитвах да направя точно когато преглеждахте окото ми?

Тя поклати глава. Очите му запламтяха от гняв и желание.

— Ако ми бяхте дали само още една секунда, само още една проклета секунда, ръката ми щеше да е зад врата ви и преди да преброите до едно щяхте да седите в скута ми.

Тя нищо не каза и това по някаква странна причина, която той не можеше да определи, го разгневи.

— Разбирате ли какво ви казвам? — попита той.

— Да — отвърна хладно тя. — И считам този урок за особено поучителен. Аз съм твърде наивна.

— Дяволски сте права.

— Разбира се, това поставя интересна дилема пред нас за утрешния урок. — Тя скръсти ръце и го погледна преценяващо. — Все пак вие ми казахте, че трябва да изучавам повече ъъъ… любовните аспекти на ухажването.

Джеймс усети, че това, което предстоеше нямаше да му хареса.

— Казахте, че трябва да се науча да се целувам и… — тук тя го погледна с възможно най-подозрителния си поглед — ми казахте, че вие трябва да ме научите.

Джеймс не можа да измисли нито един довод, който да го представи в добра светлина затова предпочете да си държи устата затворена и да запази достойнство като просто сърдито се взира в нея.

— Сега ми казвате — продължи тя, — че не трябва да се доверявам на никого. Защо тогава да се доверя на вас?

— Защото го правя само за ваше добро.

— Ха!

Това беше кратко, изключително ефективно и право в целта.

— Защо ми помагате? — попита тя. — Защо ми направихте това странно предложение? Трябва да знаете, че наистина е странно и вие със сигурност го осъзнавате.

— Защо приехте? — отклони въпроса й той.

Елизабет млъкна, защото не беше в състояние да му отговори. Тя беше ужасна лъжкиня, а и определено не можеше да му каже истината. Но можеше да си представи как той щеше да се забавлява, ако узнаеше, че тя иска да прекара една последна седмица или ако имаше късмет дори две в компанията му. Тя искаше да чува гласа му, да усеща аромата му и да чувства как дъхът й спира, когато той се приближеше твърде близо до нея. Искаше да се влюби и да се преструва, че това ще продължи вечно.

Не, определено не можеше да му каже истината.

— Няма значение защо приех — отвърна тя накрая.

Той се изправи.

— Няма ли?

Без дори да осъзнава, тя отстъпи назад. Беше толкова по-лесно да се преструва, докато той беше седнал.

Но изправен в целия си ръст той беше най-смущаващият мъж, когото беше срещала и доскорошните й разсъждения колко свободно и леко се чувства в компанията му й се струваха глупави и наивни.

Сега беше различно. Той беше тук. Съвсем близо. И я желаеше.

Усещането за лекота бе изчезнало — всичко онова, което й позволяваше да се чувства непринудено в компанията му и да казва каквото мисли без страх или притеснение. То бе заменено от някакво странно чувство — невероятно възбуждащо — и я лишаваше от дъха, разума и душата й.

Очите му не се откъсваха от нейните. Шоколадовият им цвят потъмня, докато той скъсяваше разстоянието между тях. Елизабет нямаше сили дори да мигне, нито да диша, докато той се приближаваше. Въздухът стана горещ, после се наелектризира и в последната секунда Джеймс спря.

— Сега ще ви целуна — прошепна той.

Тя не издаде и звук. Една от ръцете му се настани на кръста й.

— Ако не искате, кажете ми сега, защото иначе…

Тя не помръдна, но устните й се разтвориха в мълчалива покана. Другата му ръка се плъзна по тила й и на нея й се стори, че го чува как шепне нещо, докато пръстите му потъват в копринената й коса. Устните му помилваха нейните веднъж, след това втори път и се преместиха към ъгълчето на устата й, а езикът му започна да дразни чувствителната кожа, докато тя не въздъхна от удоволствие.

Ръцете му се движеха през цялото време, прегръщаха я, галеха кожата на тила й. Устата му се придвижи към ухото й и тя усети шепота му точно толкова силно, колкото го и чу.

— Сега ще ви придърпам по-близо. — Дъхът и думите му опариха кожата й.

Една малка част от съзнанието на Елизабет, която все още разсъждаваше, оцени, че той показва уважението си към нея и тя намери сили да каже:

— Защо ме питате?

— За да ви дам възможност да кажете „не“. — А погледът му — изгарящ, тежък и много мъжествен, се плъзна по лицето й. — Но вие няма да го кажете.

Дразнеше я факта, че самочувствието му е толкова оправдано и това, че не можеше да му откаже нищо докато беше в обятията му, но се наслаждаваше на усещането, което я бе завладяло. Странното усещане, че за пръв път в живота си разбираше своето тяло.

Той я придърпа по близо и тя усети сърцето му, което биеше толкова бързо, колкото и нейното. Топлината му я изплаши, тя чу как кръвта препуска по вените й и той прошепва: „По дяволите“.

— По дяволите! — Той се отдръпна от нея.

По дяволите? Елизабет се отпусна назад в първия стол, който й се изпречи.

— Чухте ли това? — прошепна Джеймс.

— Кое?

И тогава тя чу гласовете.

— Това — изсъска той.

Елизабет се изстреля като тапа.

— О, не — простена тя. — Това е Сюзан. С Лукас и Джейн. Изглеждам ли прилично?

— Е… почти — излъга Джеймс. — Може би искате да… — Той направи неопределено движение около главата си.

— Косата ми? — Тя си пое дъх. — Косата ми? Какво сте направили с косата ми?

— Не и това, което бих искал да направя — промърмори той.

— О, боже! О, боже! О, боже! — Тя се спусна към мивката като се спря само за да го погледне през рамо. — Длъжна съм да им служа за пример. Преди пет години се заклех на Бога, че ще им служа за пример. И погледнете ме сега…

Не бе правил почти нищо друго през целия следобед, помисли си мрачно той, но това му бе донесло само нервност и раздразнение.

Входната врата се тресна и Елизабет подскочи.

— Косата ми наистина ли е много разрошена? — попита тя възбудено.

— Е, не изглежда така, както когато пристигнахме — отвърна той.

Тя нервно и бързо потупа главата си.

— Няма да успея да я оправя на време.

Джеймс реши да не отговаря. Знаеше от опит, че мъдрите мъже не бива да се месят, когато една дама приготвя тоалета си.

— Има само едно нещо, което мога да направя — каза тя.

Джеймс с интерес наблюдаваше как тя натопи ръцете си в малкия леген с вода, който стоеше отстрани. Беше същият леген, който бе използвала, за да намокри кърпата.

Гласовете на децата се приближиха.

И тогава Елизабет, която до този момент той смяташе за здравомислещо и рационално човешко същество, загреба с ръце вода и яростно я разплиска по цялото си лице и тяло, в това число и върху него.

Здравият й разум, реши той, докато изтръскваше водата от ботуша си, беше въпрос, който очевидно имаше нужда от преразглеждане.