Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (2)

Глава 2

— Джеймс! — изписка Агата Данбъри. Тя рядко издаваше емоциите си, но Джеймс беше любимия й племенник. Ако трябваше да бъде честна, вероятно го харесваше повече от собствените си деца. Той поне не беше толкова глупав да си заклещи главата в желязна ограда. — Колко се радвам да те видя!

Джеймс покорно се наведе и се остави да го целунат.

— Колко се радваш да ме видиш ли? — попита той. — Изглеждаш почти изненадана от пристигането ми. Хайде, знаеш, че не мога да отхвърля поканата ти, все едно да откажа на самия принц-регент.

— А, това ли?

Той присви очи, когато тя игнорира въпроса му.

— Агата, не си играеш с мен, нали?

Тя се изправи вдървено на стола си.

— Мислиш, че съм способна на това?

— Определено — усмихна се той и седна до нея. — Всичките си номера съм научил от теб.

— Е, да, някой трябваше да те вземе под крилото си — отвърна тя. — Горкото дете. Ако не бях…

— Агата — каза остро Джеймс. Не му се впускаше в разговор за детството му. Той дължеше на леля си всичко, дори душата си. Но не му беше до това сега.

— Точно сега — каза презрително тя, — не играя никакви игри. Изнудват ме.

Джеймс се наведе напред. Изнудват я? Агата беше лукава старица, но много благородна и той не проумяваше за какво точно биха я изнудвали.

— Можеш ли да си го представиш? — попита тя. — Че някой би посмял да ме изнудва. Хм… Къде е котката ми?

— Къде е котката ти? — като в ехо повтори той.

— Малллллллкълмммммм!

Джеймс премигна и се загледа в чудовищно дебелия котарак, който влезе в стаята. Той стигна до Джеймс, помириса го и скочи в скута му.

— Не е ли най-любвеобилната котка? — попита Агата.

— Мразя котки.

— Ще се влюбиш в Малкълм.

Той реши, че да изтърпи котката ще му е по-лесно отколкото да спори с леля си.

— Имаш ли представа кой може да те изнудва?

— Никаква.

— Може ли да попитам за какво те изнудват?

— Толкова ме е срам — каза тя и светлосините й очи се напълниха със сълзи.

Джеймс се смути. Леля Агата никога не плачеше. Имаше няколко неща в живота му, които никога не се променяха и едно от тях беше Агата. Тя беше остроумна, с хапливо чувство за хумор, обичаше го безкрайно и никога не плачеше. Никога.

Той понечи да се приближи към нея, но после се отдръпна. Тя не би искала да я утешават. Щеше да го приеме само като доказателство, че е проявила моментна слабост. Пък и котката не даваше признаци скоро да слезе от скута му.

— Писмото в теб ли е? — попита той нежно. — Предполагам, че си получила такова.

Тя кимна, взе една книга, която стоеше на масата до нея и извади измежду страниците й един лист. После тихо му го подаде.

Джеймс нежно пусна котката на килима и се изправи. Отиде до леля си и взе писмото. Все още прав той погледна към хартията в ръцете си и зачете:

„Лейди Д.

Знам тайните ви. Както и тези на дъщеря ви. Мълчанието ми струва пари.“

Джеймс я погледна.

— Това ли е всичко?

Агата поклати глава и му подаде друг лист хартия.

— Получих и това.

Джеймс го взе.

„Лейди Д.

Искам петстотин паунда за мълчанието си. Оставете ги в светла чанта зад «Торба пирони». В петък в полунощ. Не казвайте на никого. Не ме разочаровайте“.

— „Торба пирони“? — попита Джеймс с повдигнати вежди.

— Това е местната кръчма.

— Остави ли парите?

Тя кимна засрамено.

— Само защото знаех, че няма да пристигнеш преди петък.

Джеймс замълча за миг, докато обмисляше как точно да формулира следващото си изречение.

— Мисля — каза внимателно, — че трябва да ми разкажеш за тази тайна.

Агата поклати глава.

— Толкова ме е срам. Не мога.

— Агата, много добре знаеш, че ще бъда дискретен. Знаеш също, че те обичам като родна майка. Каквото и да ми кажеш няма да излезе извън тези стени. — Тя само прехапа устни и той попита: — За коя от дъщерите ти става въпрос?

— Мелиса — прошепна Агата. — Но тя не знае.

Джеймс затвори очи и въздъхна дълбоко. Знаеше какво предстои и реши да спести на леля си неудобството да го каже сама.

— Тя е незаконнородена, нали?

Агата кимна.

— Имах афера. Продължи само месец. Тогава бях толкова млада и глупава.

Джеймс се опита да скрие шока от лицето си. Леля му винаги е била олицетворение на благоприличието. Не беше за вярване, че е имала извънбрачна връзка. Но както току-що каза, била е млада и може би малко глупава. Освен това, бе направила толкова много за него, че нямаше право да я съди. Агата беше неговият спасител и ако тя имаше нужда от него, той би дал живота си за нея, без да му мигне окото.

Агата тъжно се усмихна.

— Не знаех какво правя.

Джеймс внимателно претегли думите си, преди да попита:

— Значи се страхуваш, че изнудвачът ти ще разкрие това пред обществото и ще направи за срам Мелиса?

— Не ми пука за обществото — каза навъсено Агата. — Половината от това общество са копелета. Вероятно две трети от тях са незаконни. Страхувам се за Мелиса. Тя е омъжена за граф и един скандал не би я засегнал, но тя беше много близка с лорд Данбъри. Той я считаше за своя любимка. Истината би разбила сърцето й.

Джеймс не си спомняше лорд Данбъри да е бил по-близък с Мелиса, отколкото с останалите си деца. Всъщност не си спомняше той да е бил близък с децата си изобщо. Той беше добър човек, но не много общителен. Според него „децата трябваше да си стоят в стаята и да слизат долу само по веднъж на ден, за да ги видят“. И все пак, ако Агата чувстваше, че Мелиса е била любимката на лорд Данбъри, кой беше той, че да спори с нея.

— Какво ще правим, Джеймс? — попита Агата. — Ти си единственият, на когото мога да се доверя. А и с твоето минало…

— Получавала ли си някакви други бележки? — прекъсна я Джеймс.

Леля му знаеше, че той бе работил за Военното министерство. В това нямаше нищо лошо, тъй като вече не бе действащ агент. Агата се отличаваше с огромното си любопитство и често го разпитваше за подвизите му, но имаше неща, които просто не можеш да обсъждаш с леля си. Да не говорим, че можеха да го обесят, ако разкриеше поверителната информация, която бе научил през годините.

Агата поклати глава.

— Не, нямаше други бележки.

— Ще проведа малко разследване. Но предполагам, че няма да научим нищо докато не получиш друга бележка.

— Мислиш, че ще има и други?

Джеймс кимна мрачно.

— Изнудвачите не знаят кога да спрат. Груба грешка от тяхна страна. През това време аз ще се правя на твой управител. Но не знам как очакваш да не ме разпознаят.

— Мислех, че си добър в маскировката.

— Така е — отвърна бързо той. — Но за разлика от Франция, Испания и Южното крайбрежие, аз съм израснал тук. Или почти.

Погледът на Агата изведнъж стана отнесен. Джеймс знаеше, че тя мисли за детството му и за всеки път, когато се бе изправяла срещу баща му в тихи, но яростни сблъсъци да го задържи при тях.

— Никой няма да те разпознае — увери го тя.

— Дори и Крибинс?

— Той почина миналата година.

— О, съжалявам. — Винаги бе харесвал старият иконом.

— И новият го бива, предполагам. Макар, че онзи ден имаше наглостта да ме помоли да го наричам Уилсън.

На Джеймс не му бе много ясно защо продължава с тази глупава тема, но все пак попита:

— Нима това не е името му?

— Предполагам — каза тя. — Но аз не съм в състояние да го запомня?

— Току-що го каза.

Тя се намръщи.

— Ако ще бъде мой иконом, ще го наричам Крибинс. На моята възраст радикалните промени са крайно опасни.

— Агата — каза Джеймс с повече търпение, отколкото бе очаквал. — Да се върнем на въпроса.

— За това дали някой ще те разпознае?

— Да.

— Никой не остана. Не си ме посещавал от близо десет години.

Джеймс пренебрегна обвинението в гласа й.

— Виждам те постоянно в Лондон и много добре го знаеш.

— Това не се брои.

Той не попита защо. Знаеше, че тя си умира да му каже причината.

— Има ли нещо специално, което трябва да знам, преди да приема ролята на управител?

Тя поклати глава.

— Какво би трябвало да знаеш? Ти получи образование, съответстващо на положението ти. Следователно ти е известно всичко свързано с управлението на собствеността ми.

Това си беше истина, макар че Джеймс бе предпочел да остави управителите си да надзирават владенията му, след като бе наследил титлата си. Така беше по-лесно, а и на него не му харесваше да прекарва времето си в замъка Ривърдейл.

— Много добре тогава — каза той докато се изправяше. — Щом Крибинс Първи, вече не е сред нас… Мир на праха му…

— Какво трябва да значи това?

Той склони глава напред с изключително саркастично изражение.

— Всеки, който ти е служил четиридесет години, заслужава да бъде канонизиран.

— Нагъл мръсник, при това дързък — промърмори тя.

— Агата!

— Какъв смисъл има да си сдържам езика на моята възраст.

Той поклати глава.

— Както казах по-рано, щом Крибинс го няма, ще е лесно да играя ролята на управител. Пък и предпочитам да съм на открито щом времето е хубаво.

— Нима в Лондон е толкова задушно?

— Много.

— Имаш предвид въздуха или хората?

Джеймс се ухили.

— И двете. Сега остава само да ми кажеш, къде да се настаня? О, лельо Агата — той се наведе и я целуна по бузата, — дяволски се радвам да те видя.

Тя се усмихна.

— И аз се радвам да те видя, Джеймс.

 

 

Елизабет се прибра, останала без дъх и покрита с кал. Толкова й се искаше да се отдалечи от имението Данбъри, че буквално пробяга първата четвърт миля. За съжаление точно сега лятото в Съри беше дъждовно, а Елизабет бе доста непохватна. Колкото до онези стърчащи корени… е, нямаше начин да ги избегне и сега най-хубавата й рокля беше съсипана.

Не че преди това беше в добро състояние. Семейството определено не можеше да отдели пари за нови дрехи, освен ако старите не бяха напълно износени. И все пак Елизабет имаше гордост, и ако нямаше възможност да облича семейството си по последна мода, поне се грижеше да са спретнати и чисти.

Сега кадифеният й колан беше покрит с кал и което беше по-лошо, бе откраднала книга от лейди Данбъри. И не каква да е книга, а най-глупавата и идиотска книга в историята на книгоиздаването. И всичко това, за да изтъргува себе си за най-високата цена.

Тя преглътна, когато усети сълзите в очите си. Ами ако нямаше желаещи? Какво щеше да прави тогава?

Елизабет потропа с ботуши по верандата, за да изтръска калта и влезе в малката къща. Опита да се промъкне през коридора и по стълбите към стаята си без някой да я види, но Сюзан беше по-бърза.

— Мили боже! Какво ти се е случило?

— Подхлъзнах се — отвърна Елизабет, без да отмества поглед от стълбите.

— Отново?

Това беше достатъчно, за да я накара да спре на място и да прониже сестра си с убийствен поглед.

— Какво имаш предвид с това „отново“?

Сюзан се изкашля.

— Нищо.

Елизабет се извъртя обратно, с огромното желание да се прибере в спалнята си, но ръката й се удари в малката масичка.

— Аууу! — изплака силно тя.

— О — въздъхна съчувствено Сюзан. — Сигурно боли.

Елизабет само я погледна, а в очите й лумнаха яростни искри.

— Много съжалявам — каза бързо Сюзан, щом разпозна лошото настроение на сестра си.

— Отивам в стаята си — каза Елизабет, като изговаряше всяка дума така сякаш правилната дикция щеше да я качи по-бързо горе. — И смятам да подремна. Ако някой ме безпокои, няма да отговарям за последствията.

Сюзан кимна.

— Джейн и Лукас са навън и играят в градината. Ще се погрижа да са тихи, щом се върнат.

— Добре. Аз… Аууу!

Сюзан трепна.

— Какво има сега?

Елизабет се наведе и вдигна малък метален предмет. Един от оловните войници на Лукас.

— Има ли някаква причина — попита тя — това да се търкаля тук, където всеки може да го настъпи?

— Аз поне не се сещам — отвърна Сюзан с нерешителна усмивка.

Елизабет въздъхна.

— Днес никак не ми върви.

— Очевидно.

Елизабет опита да се усмихне, но успя само да разтегне устни. Не можеше да накара крайчетата да се вдигнат.

— Искаш ли да ти донеса чаша чай? — попита нежно Сюзан.

— Би било чудесно, благодаря ти.

— Удоволствието е мое. Само ще… Какво е това в чантата ти?

— Кое?

— Тази книга.

Елизабет изруга наум и прикри книгата с кърпичката си.

— Нищо.

— Да не си взела книга назаем от лейди Данбъри?

— Нещо такова.

— О, чудесно. Изчела съм всичко, което имаме. Не че притежаваме кой знае колко книги.

Елизабет само кимна и опита да мине покрай нея.

— Знам, че много те заболя, когато продаде книгите — каза Сюзан, — но пък плати за уроците по латински на Лукас…

— Наистина трябва да вървя…

— Може ли да видя книгата? Много искам да я прочета.

— Не може — сопна се Елизабет, много по-рязко отколкото й се искаше.

Сюзан се отдръпна назад.

— Моля?

— Трябва да я върна утре. Това е всичко. Няма да имаш време да я прочетеш.

— Може ли поне да я прегледам?

— Не!

Сюзан се наведе напред.

— Искам да я видя.

— Казах не! — Елизабет отскочи встрани, като едва успя да избегне ръцете на сестра си и се втурна към стълбите. В момента, в който стъпи на първото стъпало, усети как Сюзан я дърпа за роклята.

— Хванах те — изсумтя Сюзан.

— Остави ме!

— Не и докато не ми покажеш книгата.

— Сюзан, аз съм ти настойница и ти нареждам да…

— Ти си ми сестра и искам да видя какво криеш.

Елизабет разбра, че разумното поведение няма да й помогне затова дръпна полите си силно, което доведе до подхлъзването й, чантата се изплъзна и всичко се разпиля по пода.

— Аха! — извика Сюзан тържествуващо, когато взе книгата.

Елизабет изстена.

— „Как да се омъжиш за маркиз“? — Сюзан я погледна едновременно объркано и развеселено.

— Това е просто глупава книга. — Елизабет усети, че се изчервява. — Аз просто си помислих… че това… помислих си… аз…

— Маркиз? — попита Сюзан колебливо. — Не се ли целим твърде нависоко?

— О, за бога! — изсумтя Елизабет. — Няма да се омъжвам за маркиз. Но в книгата може да има полезна информация, аз трябва да се омъжа, а все още никой не ми е направил предложение.

— Освен ескуайър Невинс — промърмори Сюзан, докато разлистваше страниците.

Елизабет преглътна мъчително. Мисълта ескуайър Невинс да я докосва, да я целува… Направо я полазиха ледени тръпки. Но ако това бе единственият начин да спаси семейството си…

Тя стисна очите си мъчително. Трябваше да има нещо в тази книга, което да я научи как да си намери съпруг. Каквото и да е!

— Това е доста интересно — каза Сюзан като седна на килима до Елизабет. — Чуй това: „Раздел номер едно…“.

— Раздел? — като ехо повтори Елизабет.

— Очевидно, според мен тази работа с хващането на съпруг е по-сложна, отколкото си мисля.

— Просто ми кажи какъв е разделът?

Сюзан примигна и погледна пак към книгата.

— „Бъди уникална. Но не твърде уникална.“

— Какво, по дяволите, означава това? — избухна Елизабет. — Това е най-абсурдното нещо, което съм чувала. Още утре ще върна книгата. Пък и коя е тази мисис Сийтън? Не е маркиза, така че не разбирам защо трябва да я слушам…

— Не, не — каза Сюзан като махна с ръка към сестра си, без да я поглежда. — Това е само заглавието на раздела. После тя обяснява.

— Не съм сигурна, че искам да го чуя — изръмжа Елизабет.

— Всъщност е доста интересно.

— Дай ми това. — Елизабет грабна книгата от сестра си и тихо зачете: — „Най-важното за една жена е да осъзнае собствената си уникалност. Магията, която се крие във вас, трябва да омае съответния благородник така, че той да вижда само вашето лице в стаята.“

Елизабет изсумтя.

— Магията в мен? Да вижда само лицето ми? Къде се е учила тази жена да пише? В парфюмериен магазин?

— Мисля, че това за лицето звучи много романтично — каза Сюзан.

Елизабет не й обърна внимание.

— Къде е частта, в която не трябва да си твърде уникален? А, ето я. „Трябва да се стремите да запазите своята уникалност, така че само той да я види. Трябва да го убедите, че във ваше лице той е срещнал достойна спътница в живота. Нито един титулуван мъж не би искал да носи бремето на някой скандал.“

— Стигна ли до частта с бремето? — попита Сюзан.

Елизабет не й обърна внимание и продължи да чете:

— „С други думи вие трябва да изпъквате сред останалите. Но само в неговите очи, тъй като той е единственият, който има значение.“

Елизабет вдигна поглед.

— Тук има един проблем.

— Така ли?

— Да. — Тя допря пръст до челото си. Правеше го всеки път, когато усилено мислеше за нещо. — Ще трябва да се насоча към един-единствен мъж.

Очите на Сюзан се разшириха.

— Определено не можеш да се насочиш към няколко.

— Имах предвид само един мъж — натърти Елизабет и потупа сестра си по рамото.

— Разбирам. Е, мисис Сийтън има право. Не можеш да се омъжиш за двама.

Елизабет направи гримаса.

— Разбира се, че не. Но трябва да насоча интереса си към повече от един, за да си осигуря предложение. Мама не ни ли казваше често, че не трябва да слагаме всичките си яйца в една кошница.

— Хм — каза Сюзан. — Имаш право. Трябва да помисля за това, преди да си легна.

— Моля?

Но Сюзан вече се бе изправила и тичаше по стълбите.

— Ще прочета книгата довечера — извика тя от площадката. — А сутринта ще ти кажа какви изводи съм направила.

— Сюзан! — Елизабет използва най-непреклонния си поглед. — Върни ми тази книга веднага.

— Не се страхувай! До закуската ще съм измислила стратегия. — И следващото, което Елизабет чу, бе звука на превъртащия се в ключалката ключ. Сюзан се бе барикадирала в стаята, която споделяше с Джейн.

— До закуска? — измърмори Елизабет. — Това значи ли, че ще пропусне вечерята?

 

 

Очевидно щеше. Никой не зърна повече Сюзан нито пък чу шум от стаята й. Семейство Хочкис наброяваше само трима за вечеря, а горката малка Джейн дори не можеше да влезе в стаята си, за да си легне и трябваше да спи при Елизабет. На Елизабет не й беше забавно. Джейн беше сладурана, но придърпваше към себе си всички одеяла.

Когато Елизабет отиде на закуска следващата сутрин, Сюзан вече седеше на масата с малката червена книга в ръка. Елизабет мрачно отбеляза, че не вижда никакви признаци за приготвяне на закуската.

— Не можа ли да започнеш да приготвяш закуската? — попита тя намусено докато вадеше яйцата от шкафа.

— Бях заета — отвърна Сюзан. — Много заета.

Елизабет не отговори. По дяволите. Имаше само три яйца. Може би трябваше да мине без закуска и да се надява, че лейди Данбъри планира обилен обяд. Тя сложи железният тиган на поставката в камината и счупи трите яйца. Сюзан я разбра и започна да реже филии хляб.

— Някои от тези правила не са толкова трудни — каза тя докато работеше. — Мисля, че дори ти можеш да ги усвоиш.

— Вярата ти в мен много ме радва — каза сухо Елизабет.

— Всъщност, трябва да започнеш да се упражняваш сега. Навярно лейди Данбъри ще организира парти по-късно през лятото? Със сигурност там ще присъстват подходящи кандидати.

— Аз няма да присъствам.

— Нима лейди Данбъри няма да те покани? — възкликна учудено Сюзан. — Е, не мога да повярвам. Ти може да си й компаньонка, но си дъщеря на баронет и това…

— Разбира се, че ще ме покани — отвърна Елизабет неохотно. — Но аз ще й откажа.

— И защо?

Елизабет не й отговори, а просто стоеше и наблюдаваше как белтъка на яйцата побелява.

— Сюзан — каза най-накрая тя. — Погледни ме.

Сюзан я погледна.

— И?

Елизабет хвана изтърканият зелен плат на роклята си и поклати глава.

— Как да отида на изискан прием облечена по този начин? Може да съм отчаяна, но си имам гордост.

— Когато му дойде времето ще помислим за твоите дрехи — решително отсече Сюзан. — Впрочем това не е толкова важно. Не и ако твоят бъдещ съпруг не може да види нищо друго в стаята, освен лицето ти.

— Ако чуя тази фраза още веднъж…

— Междувременно — прекъсна я Сюзан — трябва да затвърдиш уменията си.

Елизабет се пребори с желанието си да смачка яйцата.

— Не каза ли, че има нов управител у лейди Данбъри?

— Нищо подобно не съм казвала!

— Така ли? О! Е, значи трябва да е била Фани Бринкли, която сигурно го е чула от прислужницата си, която пък го е научила от…

— Говори по същество, Сюзан.

— Защо не се упражняваш с него? Освен ако не е чудовищно отблъскващ, разбира се.

— Той не е отблъскващ — промърмори Елизабет. Страните й започнаха да горят и тя наведе лицето си, за да не види Сюзан, че се изчервява. Новият управител на лейди Данбъри беше всичко друго, но не и отблъскващ. Всъщност, той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. А усмивката му бе предизвикала странни усещания — сякаш вътрешностите й се преобърнаха.

Жалко, че не притежаваше и чувал с пари.

— Чудесно — каза Сюзан като развълнувано плесна с ръце. — Всичко, което трябва да направиш, е да го накараш да се влюби в теб.

Елизабет обърна яйцата.

— И после какво? Сюзан, той е управител. Няма да има достатъчно пари, за да изпрати Лукас в Итън.

— Глупавичката ми. Ти няма да се омъжваш за него. Само ще се упражняваш.

— Това звучи доста коравосърдечно — каза Елизабет намръщено.

— Е, няма над кого друг да упражниш чара си. Сега слушай внимателно. Подбрах няколко правила, с които да започнем.

— Правила? Мислех, че са раздели.

— Раздели, правила, всичко се свежда до едно и също нещо. И така…

— Джейн, Лукас — извика Елизабет, — закуската е готова.

— Както казвах, трябва да започнем с раздел втори, трети и пети.

— Ами четвърти?

Сюзан се изчерви.

— Този, ъм… е относно обличането по последна мода.

Елизабет едва устоя на порива си да я замери с яйцата.

— Всъщност — намръщи се Сюзан, — може би ще искаш да започнем с номер осем.

Елизабет знаеше, че не трябва да си отваря устата, но някакво дяволче в нея я накара да попита.

— И какъв е той?

Сюзан прочете:

— „Вие трябва да го очаровате без никакво усилие.“

— Да го очаровам, без никакво усилие? Какво по дяволите значи то…? Ау!

— Мисля — каза Сюзан с дразнещо равен глас, — че може би означава, да не размахваш така непохватно ръце около масата.

Ако погледите можеха да убиват, Сюзан щеше да има обилно кървяща рана на челото.

— Говоря само истината — вирна нос Сюзан.

Елизабет продължи да я гледа, докато смучеше удареното място, сякаш като го притискаше с устни, болката щеше да отшуми по-бързо.

— Джейн! Лукас! — извика тя отново, като този път буквално крещеше. — Побързайте! Закуската ще изстине!

Джейн дойде, подскачайки в кухнята и седна. Семейство Хочкис отдавна не сервираше сутрешната закуска в трапезарията, предпочитаха да закусват в кухнята. Пък и през зимата на всички им харесваше да стоят близо до печката, а през лятото… е, навиците трудно се променят, помисли си Елизабет.

Тя се усмихна на най-малката си сестра.

— Изглеждаш леко раздърпана тази сутрин, Джейн.

— Това е защото някой заключи стаята ми снощи — каза тя като хвърли обвинителен поглед към Сюзан. — Дори не успях да си среша косата.

— Можеше да използваш четката на Лизи — каза Сюзан.

— Харесвам си моята — отвърна Джейн. — Сребърна е.

Не бе истинско сребро, помисли си Елизабет кисело, иначе отдавна да я е продала.

— Същото е — отвърна Сюзан.

Елизабет сложи край на спора като изкрещя:

— Лукас!

— Имаме ли мляко? — попита Джейн.

— Страхувам се, че не, скъпа — отвърна Елизабет като сложи едното яйце в чинията й. — Само колкото за чая.

Сюзан метна филия хляб до яйцето в чинията на Джейн и се обърна към Елизабет.

— За раздел номер две…

— Не сега — изсъска Елизабет, поглеждайки Джейн, но тя за щастие бе твърде заета да опипва хляба си, за да обръща внимание на по-големите си сестри.

— Филийката ми е съвсем студена.

Елизабет не успя да се разкрещи на Сюзан задето е забравила да препече филийката, тъй като Лукас влезе с подскоци.

— Добро утро! — бодро поздрави той.

— Изглеждаш особено весел — каза Елизабет и разроши косата му, преди да му сервира.

— Ще ходя за риба днес с Томи Феърмаунт и баща му. — Лукас изгълта три четвърти от яйцето си, преди да добави: — Добре ще си хапнем довечера!

— Това е чудесно, скъпи — каза Елизабет. Тя погледна малкия часовник на плота и обяви: — Трябва да вървя. Нали ще почистите кухнята?

Лукас кимна.

— Аз ще ги наглеждам.

— Ти ще им помагаш.

— И това също — промърмори той. — Може ли още едно яйце?

Стомахът на Елизабет изкъркори.

— Няма допълнително — каза тя.

Джейн я погледна подозрително.

— Ти не хапна нищичко, Лизи.

— Закусвам с лейди Данбъри — излъга Елизабет.

— Вземи моето. — Джейн избута остатъка от закуската си — две хапки яйце и парче хляб, толкова смачкано, че Елизабет трябваше да е много по-гладна дори само за да я помирише.

— Довърши си я, Джейн — каза Елизабет. — Ще хапна у лейди Данбъри. Обещавам.

— Ще трябва да хвана много голяма риба — чу тя Лукас да прошепва на Джейн.

И това беше последната капка. Цялата същност на Елизабет се противеше на идеята за лов на съпруг; дори мисълта за това й се струваше користна. Но всичко си имаше предел. Що за свят беше този, в който осемгодишно момче се тревожеше дали ще улови риба, и то не за да се забавлява, а защото трябваше да нахрани гладните си сестри?

Елизабет изправи рамене и с отсечена походка, излезе през вратата.

— Сюзан — остро извика тя, — може ли да поговорим?

Джейн и Лукас размениха погледи.

— Няма да й се размине задето не стопли филийките — прошепна Джейн.

— Студен хляб — мрачно каза Лукас, като клатеше глава. — Не мога да си представя нищо по-отвратително.

Елизабет завъртя очи, докато излизаше. Откъде ги измисляше тези неща?

Когато бяха вече достатъчно далеч, тя се обърна към Сюзан и каза:

— Първо, не искам да се споменава за това, за този лов на съпруг, пред децата.

Сюзан вдигна книгата на мисис Сийтън.

— Значи ти все пак ще последваш съветите й?

— Не виждам друг изход — промърмори Елизабет. — Така че, просто ми ги кажи.