Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (19)

Глава 19

На Елизабет не й отне много време, за да стигне до извода, че Блейк Рейвънскрофт, въпреки приятелството му с Джеймс, е много мъдър човек. По пътя до дома й не се опита да започне разговор с нея, нито пък й задаваше неудобни въпроси. Той само успокояващо я потупа по ръката и отбеляза:

— Ако имате нужда от приятелско рамо, Каролайн ще е щастлива да ви го предложи.

Само един наистина умен човек знаеше кога трябва да си държи езика зад зъбите. Изминаха пътя до дома й в мълчание, без да се смятат кратките указания на Елизабет във връзка с маршрута.

Но когато приближиха до дома на Хочкис, тя с удивление забеляза, че скромното им жилище е обляно в светлина.

— Мили боже! — промълви тя. — Сигурно са запалили всички свещи, които са успели да намерят у дома.

И тук по силата на навика, тя започна да изчислява наум цената им и да се моли децата да не са използвали скъпия восък, който пазеха само за гости.

Блейк откъсна очи от пътя и се вгледа в нея.

— Всичко наред ли е?

— Надявам се. Не мога да си представя…

Каретата спря и Елизабет скочи на земята, без да дочака помощта на Блейк. Тя не можеше да си представи причината, поради която дома им можеше да е обхванат от такова оживление в подобен час. Шумът, който се носеше от къщата, можеше да събуди и мъртвите, и въпреки явните признаци на буйно веселие, Елизабет не успя да потисне надигащата се в гърдите й паника.

Тя се втурна през вратата и гръмкия смях и шум я отведоха в гостната. Сюзан, Джейн и Лукас, хванати за ръце, се въртяха в кръг, смееха се и пееха с цяло гърло неприлични песни.

Елизабет онемя. Тя никога не беше виждала брат си и сестрите си да се държат по този начин. На нея й харесваше да мисли, че е поела на плещите си голяма част от проблемите им за последните пет години и им бе осигурила щастливо и безгрижно детство, но за първи път ги виждаше опиянени от такова съвършено щастие.

И не знаеше какво да отвърне, когато присъединилият се към нея Блейк я попита шепнешком:

— Знаете ли какво става?

След около пет секунди Сюзан забеляза сестра си, която стоеше до вратата и ги гледаше, и се пусна от ръцете на Джейн и Лукас. В резултат на това те налетяха един на друг и се вплетоха в хихикаща се топка от тънки ръце и руса коса.

— Елизабет! — възкликна тя. — Ти се върна!

Тя кимна кратко.

— Какво става тук? Мислех, че вече спите.

— О, Елизабет! — извика Джейн. — Случи се най-прекрасното нещо на света. Няма да повярваш!

— Чудесно — отвърна Елизабет. Емоциите й все още бяха объркани, за да може да вложи повече чувство в отговора си. Но се опита. Не знаеше какво бе причинило такова щастие у децата, но им дължеше поне това да изтрие част от болката в очите си и да се престори на развълнувана.

Сюзан се втурна към нея стиснала лист хартия, който бе взела от писалището.

— Виж какво пристигна докато те нямаше. Един куриер го донесе.

— С ливрея — добави Джейн. — Беше ужасно красив.

— Той беше слуга — каза й Лукас.

— Това не значи, че не беше красив.

Елизабет усети, че се усмихва. Да слуша как Лукас и Джейн се препират й звучеше толкова нормално. Не като останалата част от тази отвратителна вечер. Тя взе листа от Сюзан и го погледна.

И тогава ръцете й се разтрепериха.

— Не е ли прекрасно? — попита Сюзан, а сините й очи светеха в почуда. — Кой би си го помислил?

Елизабет не каза нищо и се опита да игнорира гаденето в стомаха си.

— Кой мислиш, че би могъл да го направи? — попита Джейн.

— Сигурно е някой много добър човек. Най-милият и чудесен човек в целия свят.

— Може ли? — промърмори Блейк.

Тя безмълвно му подаде листа. Когато вдигна поглед, Сюзан, Джейн и Лукас я гледаха озадачено.

— Не си ли щастлива? — прошепна Джейн.

Блейк й върна листа и тя го погледна отново, сякаш повторен прочит някак би променил обидното съобщение.

Сър Лукас Хочкис

Мис Елизабет Хочкис

Мис Сюзан Хочкис

Мис Джейн Хочкис

„С огромно удоволствие ви съобщавам, че анонимен дарител връчва на семейството ви сумата от пет хиляди паунда. В съответствие с разпореждането на вашия дарител, сър Лукас е записан да посещава Итън от началото на следващия семестър.“

Искрено ваш, Г. Шилингуърд

Шилингуърд и синове

Адвокатска кантора

Беше от Джеймс. Сигурно беше той. Тя се обърна към Блейк, без да прикрива твърдостта в очите си.

— Той само е искал да ви помогне — меко каза той.

— Това е унизително — едва успя да каже тя. — Как мога да го приема? Как въобще бих могла…

Той я докосна по рамото.

— Изтощена сте и нервите ви са опънати. Може би ако го премислите, на сутринта…

— Разбира се, че са опънати. Аз…

Елизабет зърна стреснатите лица на децата и ужасена от изблика си, затисна с ръка устата си. Три чифта сини очи се местеха между нея и Блейк, когото те дори не познаваха…

Мистър Рейвънскрофт. Тя трябваше да го представи на децата. Сигурно бяха достатъчно разстроени от реакцията и поне трябваха да узнаят кой стои в антрето им.

— Сюзан, Джейн, Лукас — каза тя, като се опита да звучи спокойно. — Това е мистър Рейвънскрофт. Той е приятел на… — Тя преглътна. Почти бе казала мистър Сидънс. Това дори не беше истинското му име. — Той е приятел на лейди Данбъри — довърши тя. — И беше достатъчно любезен да ме изпрати до тук.

Те промърмориха поздрави и Елизабет се обърна към Блейк:

— Мистър Рейвънскрофт, това са… — Тя спря и присви очи. — Вие сте мистър Рейвънскрофт, нали? И не криете някакви титли?

Блейк поклати глава и се усмихна леко.

— Да, страхувам се, че съм само обикновен господин. Макар че, ако трябва да съм напълно откровен, баща ми е виконт.

Елизабет искаше да се усмихне, тъй като усети, че коментара му цели да я разсмее, но така и не успя да го направи. Вместо това, тя се обърна към децата и с натежало сърце каза:

— Не можем да приемем това!

— Но…

— Не можем!

Елизабет дори не разбра кой от тримата бе възразил, но веднага го прекъсна.

— Твърде много е. Не е редно да приемем подобна благотворителност.

Джейн очевидно не беше съгласна.

— Не мислиш ли, че който и да ни е дал парите, иска да ги вземем?

Елизабет преглътна бучката в гърлото си. Кой знае какво си е мислел Джеймс. Сигурно и това бе част от плана му да й се подиграе. След всичко, което бе сторил, тя не можеше да каже какво се въртеше в ума му.

— Сигурна съм, че е така — каза внимателно тя. — Иначе нямаше да ни пише имената най-отгоре на писмото. Но това е без значение, не можем да приемем толкова пари от непознат.

— Може би не е непознат — каза Сюзан.

— Тогава е още по-лошо! — натърти Елизабет. — Боже мой, можеш ли да си представиш как някакъв ужасен човек, който ни смята за някакви кукли на конци, е решил, че може да определя съдбата ни! Това е просто отвратително.

Последва мълчание, нарушено от най-ужасния звук. Лукас, който се бореше със сълзите си. Той погледна към Елизабет с огромните си очи, които направо късаха сърцето й.

— Това значи ли, че няма да отида в Итън? — прошепна той.

Въздухът застина в гърлото й. Тя опита да каже на Лукас, че няма да отиде, знаеше, че е длъжна да признае на децата, че не могат да приемат парите от Джеймс, но думите не идваха.

Просто стоеше и гледаше нещастното личице на братчето си. Той с всички сили се опитваше да скрие разочарованието си. Тънките му ръчички висяха сковано отстрани до тялото му, а брадичката му беше вирната, сякаш като стискаше челюст щеше да успее да спре сълзите си.

Елизабет го погледна и видя цената на своята гордост.

— Не зная какво ще стане с Итън — каза тя и се наведе да го прегърне. — Може би все пак ще успеем да те изпратим.

Но Лукас се измъкна от ръцете й.

— Не можем да си го позволим! Знам, че нямаме пари дори и да се опитваш да скриеш истината от нас. Аз не мога да отида. Никога няма да мога!

— Това не е така. Може би това… — тя сложи писмото настрана — това означава нещо друго. — Тя се усмихна слабо. Думите й изобщо не звучаха убедително и дори едно осемгодишно момче, особено осемгодишно момче, щеше да разбере, че лъже.

За един дълъг миг, който й се стори най-дългият в живота й, Лукас я погледна в очите. След това преглътна сдържано и каза:

— Отивам да спя.

Елизабет даже не се опита да го спре. Нямаше какво да му каже.

Джейн го последва, без да пророни и дума, и даже малката й руса плитка изглеждаше унила.

Елизабет погледна към Сюзан:

— Сигурно ме ненавиждаш?

— Не, но не те разбирам — поклати глава сестра й.

— Не можем да приемем тези пари, Сюзан. Ще имаме дълг към нашия благодетел през целия си живот.

— И какво от това? Ние дори не знаем кой е!

— Няма да му бъда задължена! — свирепо каза Елизабет. — Няма…

Сюзан отстъпи крачка назад, а очите й се разшириха.

— Ти знаеш кой е — прошепна тя. — Ти знаеш кой ни е изпратил парите.

— Не — каза Елизабет, но си личеше, че лъже.

— Знаеш. Ето защо не желаеш да ги приемеш.

— Няма да обсъждаме това.

Сюзан се забави на вратата, преди да излезе в коридора.

— Ще отида да утеша Лукас. Сигурно има нужда от рамо, на което да поплаче.

Елизабет въздъхна.

— Право в целта — промълви Блейк, когато Сюзан се качи по стълбите.

Елизабет се обърна. Съвсем беше забравила за присъствието му.

— Извинете?

Той поклати глава.

— Не си струва да го повтарям.

Тя се подпря на облегалката на дивана, чувстваше, че след още една секунда и краката й ще откажат да я държат.

— Изглежда станахте свидетел на всичките ми лични драми тази вечер.

— Едва ли на всички.

Тя се усмихна безрадостно.

— Сигурно сега ще отидете да разкажете всичко на маркиза.

— Грешите. Ще разкажа всичко на жена си, но не и на Джеймс.

Елизабет го погледна объркано.

— Тогава какво ще му кажете?

Блейк повдигна рамене и се отправи към вратата.

— Че ще е пълен идиот, ако ви остави да си отидете от живота му. Но подозирам, че той вече го знае.

 

 

На следващата сутрин Елизабет се събуди с усещането, че й предстои един ужасен ден. Тя нямаше желание да вижда абсолютно никого, нито да разговаря с когото и да е било, включително и със себе си.

Нямаше куража да се изправи пред разочарованите лица на децата. Не искаше да вижда двамата Рейвънскрофт, едни съвършено непознати хора, които бяха станали свидетели на пълното и окончателно й унижение. Не се решаваше да навести лейди Данбъри, защото се опасяваше, че няма да може да прекара и минута в нейно присъствие, без да се разплаче и да я попита как е могла да участва в измамата на Джеймс.

И естествено тя не желаеше да вижда Джеймс.

Елизабет стана, облече се и седна на леглото. Обхвана я странно безпокойство. Предишният ден бе крайно изтощителен във всяко отношение, и краката й, умът й, сърцето й — всички те отказваха да работят. Щеше да е щастлива да прекара поне една седмица в леглото, без да прави нищо, нито да вижда някого.

Щастлива беше силно казано. Щастието беше разтегливо понятие. Това, което чувстваше сега, определено беше по-добро, от това, което щеше да изпита, ако някой почукаше на вратата и…

— Чук-чук.

Елизабет вдигна поглед.

— Само веднъж — изсумтя тя към тавана, — не може ли поне веднъж в живота ми ти да ми направиш услуга? — Тя стана и закрачи към вратата, после отново погледна нагоре с крайно недоволен вид. — Тази щеше да е съвсем малка.

Когато отвори вратата, видя на прага Сюзан. Тя стоеше с вдигната ръка, сякаш се канеше да почука отново. Елизабет зачака мълчаливо, защото се боеше, че ако заговори, няма да й хареса как звучи гласа й.

— Имаш посещение — съобщи Сюзан.

— Не искам да го виждам.

— Не е „той“.

Елизабет протегна шия учудено.

— Нима?

— Да. — Сюзан й подаде бледо кремава визитна картичка. — Дама е, и изглежда много приятна.

Елизабет погледна картичката и неволно отбеляза прекрасното качество на хартията.

„Мисис Блейк Рейвънскрофт.“

— Предполагам, това е съпругата на джентълмена, с когото се запознахме вчера? — уточни Сюзан.

— Да. Казва се Каролайн. — Елизабет прокара ръце през косите си, които все още не бяха прибрани. — Тя е много мила, но честно казано, сега не съм в състояние да приемам гости и…

— Извини ме — прекъсна я Сюзан, — но се съмнявам, че тя ще си тръгне.

— Защо?

— Мисля, че точните й думи бяха: „Разбирам, че сега не й е до посетители, но съм готова да чакам, докато се почувства по-добре“. След това седна и извади книга…

— Мили боже, надявам се, че не е „Как да се омъжиш за маркиз“?

— Не, беше черна, и приличаше на някакъв дневник, защото тя от време навреме си драска нещо в него. Но както казвах — добави Сюзан, — тя ме погледна и каза: „Вие не трябва да се безпокоите за мен. Аз си имам занимание“.

— Наистина ли ти каза това?

Сюзан кимна и присви рамене.

— Така че, аз не се безпокоя. Изглежда, тя е напълно доволна да си пише в дневника. Впрочем реших да направя чай само от благоприличие.

— Тя наистина ли няма намерение да си тръгне?

Сюзан поклати глава.

— Изключително упорита жена. Съмнявам се, че ще си отиде, преди да се види с теб. Няма да се учудя, ако си е взела и дрехи за преобличане.

— В такъв случай ще е най-добре да си оправя косата и да сляза — въздъхна Елизабет.

Сюзан протегна ръка към тоалетната масичка и взе четката й за коса.

— Ще ти помогна.

Елизабет съзря в това хитър замисъл, единствено с цел сестра й да извлече необходимата й информация. Сюзан никога досега не й бе предлагала да й помогне за косата. Но беше толкова приятно да усеща енергичният допир на четката до главата си, че Елизабет не възрази. Рядко се случваше да я поглезят.

Тя броеше движенията на четката и се чудеше, колко още щеше да издържи Сюзан, преди да пристъпи към разпита. Един, два, три, четири… аха, пауза между четири и пет… значи се подготвяше да започне.

— Посещението на мисис Рейвънскрофт свързано ли е по някакъв начин с вчерашните събития? — поинтересува се Сюзан.

Пет! Елизабет беше впечатлена. Тя не вярваше, че сестра й ще издържи до повече от три.

Сюзан отново прокара четката по косата й.

— Лизи? Ти въобще слушаш ли ме?

— Не знам причината за визитата на мисис Рейвънскрофт — излъга Елизабет.

— Хммм…

— Ох!

— Извини ме.

— Дай ми това. — Елизабет измъкна четката от ръката на сестра си. — И фибите също. Не бива да имаш достъп до остри предмети.

Сюзан отстъпи назад с невинен вид и скръсти ръце на гърдите си.

— Не мога да се съсредоточа, когато се взираш така в мен — възнегодува Елизабет.

— Така ти се пада.

— Сюзан Мери Хочкис!

— Не ми говори с такъв тон, все едно си ми майка.

Елизабет изпусна останалия въздух от гърдите си и потърка челото си. Само това й липсваше на сутринта.

— Сюзан — тихо каза тя, — ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш, когато бъда в състояние да го направя.

Няколко минути Сюзан мълчаливо се взира в нея, докато обмисляше думите й.

— В момента не мога — добави Елизабет, втъквайки в прическата си последния кичур. — Затова, моля те, прояви малко състрадание и се постарай да ми влезеш в положението.

Сюзан кимна и в потъмнелите й очи се появи леко разкаяние. Тя отстъпи встрани, за да й направи път и я последва надолу по стълбите.

Когато Елизабет влезе в гостната, видя Каролайн, която се бе разположила на дивана и си записваше нещо в облечена в кожа тетрадка.

При звука от стъпките им, тя вдигна глава.

— Сигурно не сте много изненадана от посещението ми?

Елизабет се усмихна леко:

— Не ви очаквах, но сега, когато сте тук, не мога да кажа, че съм изненадана.

Каролайн затвори тетрадката.

— Блейк ми разказа всичко.

— Да, той ми спомена, че ще го направи. Аз… — Елизабет се извърна и погледна през рамо Сюзан, която се спотайваше в коридора. Тя веднага се скри, а Елизабет се обърна към своята гостенка и й предложи: — Искате ли да се разходим по моравата? Не зная каква ще е темата на разговора ни, но ако изисква известно уединение, настоятелно ви моля да излезем навън.

Каролайн се разсмя.

— Обичам семействата. Постоянно си пъхат носа навсякъде. — Тя стана, като се придържаше за гърба. — Представям си, как в някой момент ви се иска, цялото ви домочадие да се озове в Гърция — ако не и още по-далеч! — но аз съм израснала напълно сама и съм длъжна да ви кажа, че е много приятно да има някой толкова загрижен за теб, че да е готов дори да подслушва.

— Предполагам, че това зависи от настроението ми — каза Елизабет.

Каролайн погали корема си.

— Това е една от причините, заради които с такова нетърпение очаквам детето си. Аз нямах семейство, така че трябваше да си създам такова.

Те минаха през входната врата и излязоха навън. Каролайн все още стискаше в ръка черната си книжка. Когато къщата се скри от погледа им, тя се обърна към Елизабет:

— Надявам се, че не се чувствате оскърбена задето Джеймс е написал чек за семейството ви?

— А как иначе да се почувствам?

Каролайн я погледна така, сякаш знаеше отговора на този въпрос. Тя обаче се въздържа да прави предложения и само поклати глава, преди да смени темата.

— Може би той го е направил, за да не се налага да се омъжите без любов.

Елизабет замълча.

— Разбира се, не са ми известни подробностите — продължи Каролайн, — но се опитах да си представя себе си във вашето положение. Както разбирам, вие се чувствате длъжна да се омъжите, за да обезпечите семейството си.

Елизабет кимна печално.

— Ние нямаме нищо. Парите едва ни стигат за храна.

— Уверена съм, че Джеймс просто е искал да ви предостави свобода, за да можете да изберете този, когото желаете. А може би дори и обикновен управител.

Елизабет рязко се извърна към нея.

— Не — тихо каза тя с дрезгав глас, — никога не го е искал.

— Нима? Когато разговаряхме преди бала, останах с впечатлението, че между вас двамата с управителя почти всичко е решено.

Елизабет прехапа долната си устна. Когато Джеймс беше обикновения мистър Сидънс, той не бе споменавал сватба, но й бе дал обещание, че ще намерят начин да бъдат заедно. Беше си помислила, че той говори искрено, но как можеше да повярва на думите му, когато дори и името му бе лъжа?

Каролайн се прокашля.

— Струва ми се, че не трябва да приемате благотворителност от Джеймс.

— Значи, разбирате как се чувствам…

— Мисля, че трябва да се омъжите за него.

— Той ме направи на глупачка, Каролайн.

— Едва ли намеренията му са били такива.

— Но стана точно така.

— Защо мислите така? — И преди Елизабет да успее да й отговори, Каролайн добави: — Аз не ви смятам за глупачка, Блейк също. И, разбира се, Джеймс…

— Може ли да не го споменаваме?

— Много добре. В такъв случай можем да се върнем в къщата. — Каролайн се протегна и я хвана през кръста. — В последно време започнах да се изморявам доста бързо. — Тя подаде на Елизабет черната си тетрадка. — Ще я подържите ли?

— Естествено. Това дневник ли е?

— В известен смисъл. Това е личният ми речник. Когато се сблъскам с непозната дума, ми се приисква да я запиша заедно със значението й. Но тънкостта е в това, че трябва да я използвам в съответния контекст, иначе непременно ще я забравя.

— Колко интересно — каза Елизабет. — Трябва да пробвам.

Каролайн кимна:

— Вчера, например, писах за вас.

— Наистина ли?

Каролайн кимна отново.

— На последната страница. На последната изписана. Може да го прочетете. Давайте. Нямам нищо против.

Елизабет прелисти страниците, докато стигна до последната. На нея беше написано:

Непреклонен (прилагателно): неумолим, непримирим, безжалостен.

Страхувам се, че Джеймс ще остане непреклонен в стремежа си да спечели сърцето на мис Хочкис.

— И аз от това се страхувам.

— „Страхувам се“ е просто фраза — побърза да обясни Каролайн. — Разбира се, аз изобщо не се страхувам. Може би трябваше да напиша: надявам се, че Джеймс ще се окаже непреклонен.

Елизабет погледна новата си приятелка.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем.

— Добре, но исках да ви обърна внимание само на още нещо.

— Ако засяга Джеймс, по-добре недейте.

— Засяга го, но обещавам, че ще е за последен път. Виждате ли… — Каролайн се запъна, почеса брадичката си и се усмихна: — Винаги правя така, когато искам да спечеля време.

Елизабет махна с ръка по посока на къщата и те тръгнаха.

— Сигурна съм, че сега ще кажете, че Джеймс е чудесен и…

— Лъжете се — прекъсна я Каролайн. — Той е съвършено непоносим, но трябва да ми повярвате за едно: освен това, той е прекрасен човек.

— С който е невъзможно да се живее?

— Не, без когото е невъзможно да се живее. И ако го обичате…

— Не го обичам.

— Обичате го. Виждам го в очите ви.

— Не е вярно!

Каролайн не обърна внимание на възражението й.

— Обичате го. Просто още не сте го осъзнала.

— Каролайн!

— През цялото време се опитвам да кажа, че дори и Джеймс да е извършил чудовищната постъпка да скрие от вас истинската си самоличност, той е имал своите причини и нито една от тях не е била, с цел да ви унижи. Разбира се — добави тя, като кимна съчувствено, — на мен ми е лесно да говоря, аз не съм получавала уроци по ухажване на маркиз от истински маркиз…

Елизабет въздъхна.

— Намеренията му са били благородни — продължи Каролайн — И веднъж щом преодолеете гнева си, вашият основателен и заслужен гняв — тя я погледна, за да се увери, че е чула последното, — ще осъзнаете, че ще бъдете много нещастна без него през остатъка от живота си.

Елизабет опита да пренебрегне думите й, защото изпита подозрителното усещане, че отговарят на истината много повече, отколкото сама бе склонна да си признае.

— Да не говорим за това — добави Каролайн — колко нещастна ще бъда аз, ако се лиша от компанията ви. Не познавам други жени на моята възраст, освен сестрата на Блейк, а тя живее някъде на запад със съпруга си.

Елизабет не успя да потисне усмивката си, но беше спасена от отговор, тъй като забеляза, че входната врата на дома им е отворена. Тя се обърна към Каролайн и попита:

— Не я ли затворихме след себе си?

— Мисля, че да.

Точно тогава чуха потропването, като от удар на бастун по пода.

Това бе последвано от звъна на чаша за чай.

И определено от мъркането на котарак.

— О, не! — простена Елизабет. — Лейди Данбъри.