Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (15)

Глава 15

Джеймс крачеше към конюшнята с ръце напъхани дълбоко в джобовете. Беше си позволил един от редките пристъпи на лошо настроение. Не бе човек, който лесно би се отказал от нещо, което наистина желае и очевидно причината за състоянието му бе доброволното решение да отложи ухажването на Елизабет.

Чистият въздух не бе помогнал особено и той реши да премине към следващия вариант и да поязди. При него това означаваше опасна и безразсъдна езда, в която можеш да си счупиш врата, а вятърът да оплете косата ти и да я завърже на възли.

Като управител на Агата той имаше свободен достъп до конюшните и ако безумното галопиране не подобаваше много на един управител, е, то Джеймс възнамеряваше да язди толкова бързо, че никой да не го разпознае.

Но когато стигна до конюшните, видя Малкълм, изправен на задните си крака, да драска лудо по вратата и да мяука яростно сякаш в него се бе вселил зъл демон.

— Мили боже, какво ти става?

Със странен хриплив звук Малкълм отстъпи няколко крачки назад и бутна вратата с глава. Точно тогава Джеймс забеляза, че вратата на конюшнята е затворена — доста необичайно за това време на деня. Дори и конете на гостите отдавна да бяха прибрани и конярите да си почиваха в местната кръчма с по някое питие, вратите пак трябваше да стоят отворени.

Все пак бе топъл ден и конете можеха да се порадват на бриза.

Джеймс с усилие отвори вратите и се намръщи от силното изскърцване на ръждясалите панти. Май беше негова работа да се грижи за подобни неща. Или поне да нареди на някой друг да го направи. Той замислено потърка бедрото си, после тръгна към килера, за да намери с какво да смаже пантите. Нямаше да му отнеме много време да го направи, а и физическата работа щеше да му се отрази добре.

Но точно когато се протегна към вратата на килера, чу много странен шум. Беше съвсем кратък, но нещо му подсказа, че не е причинен от някой кон.

— Има ли някой там? — извика Джеймс.

Шумът се усили. Някой все по-трескаво и безумно се опитваше да направи нещо и не спираше да мърмори под нос.

Кръвта на Джеймс застина във вените му.

В конюшнята имаше поне дузина отделения за конете. Шумът можеше да идва от всеки един от тях. И все пак някак си той знаеше откъде точно се чува. Краката му го отведоха до най-отдалеченото и с див вик, изтръгнат от дълбините на душата му, той разби вратата с пантите й.

 

 

Елизабет вече знаеше как изглежда ада. Имаше сини очи и руса коса. Както и порочна жестока усмивка. Тя отчаяно се бореше с всички сили, но Фелпорт я бе вдигнал сякаш бе перце и я бе понесъл към конюшнята.

Устните му се притиснаха безмилостно към нейните и единственото, което тя можеше да направи, за да запази достойнството и самообладанието си, бе да стисне своите в отговор.

Той отдръпна главата си и я притисна до стената, забил пръсти в раменете й.

— Току-що ви целунах мис Хочкис — каза той с мазен глас. — Благодарете ми.

Тя го изгледа безмълвно.

Той отново я дръпна рязко към себе си, после я блъсна обратно към стената и се ухили, когато главата й с глух удар се тресна в твърдото дърво.

— Струва ми се, че искахте да ми кажете нещо — изгука той.

— Вървете в ада! — извика Елизабет.

Тя знаеше, че не бива да го провокира. Това само щеше да го предизвика да й отмъсти, но да върви по дяволите. Нямаше да му позволи да й нарежда какво да говори.

Фелпорт свирепо се вгледа в нея и за един кратък миг Елизабет реши, че обидата й ще остане ненаказана, но тогава с гневно ръмжене той я дръпна и я хвърли към близкия празен бокс. Тя тупна върху сеното и опита да се изправи на крака. Той обаче беше твърде бърз и огромен и се метна върху нея с такава сила, че й изкара въздуха.

— Оставете ме на мира, вие…

Той запуши устата й с ръка и болезнено изви главата й встрани. Тя усети как бодливата слама дращи кожата й, но не чувстваше болка. Не чувстваше… нищо. Елизабет сякаш напускаше тялото си, умът й някак си разбра, че единственият начин да премине през този ужас бе да се отдръпне и да го гледа отстрани, да си внуши, че това тяло, което Фелпорт се опитваше да насили, принадлежи на някой друг.

И когато душата й почти се отдели от тялото, тя чу някакъв шум.

Фелпорт също го чу. Ръката му се стегна върху устата й и той замръзна.

Бе изскърцала вратата на конюшнята. Главният коняр щеше да я поправя вчера, но бе извикан за някаква по-спешна работа, а всички останали бяха заети с гостите.

Но скърцането означаваше, че някой бе влязъл. А в такъв случай Елизабет имаше шанс.

— Има ли някой тук?

Беше гласът на Джеймс.

Елизабет започна да се мята както никога преди и намери сили каквито не подозираше, че притежава. Тя се извиваше и опитваше да извика под ръката му.

Това, което се случи след това беше като в мъгла. Тя чу див вик, в който нямаше нищо човешко, вратата на бокса се разби с трясък и някаква неведома сила откъсна Фелпорт от нея. Елизабет запълзя към ъгъла, притискайки раздърпаната рокля към себе си.

Джеймс беше силен мъж. Той се нахвърли с юмруци срещу Фелпорт и започна безжалостно да го налага. Приличаше на обезумял, докато тикаше главата му в сеното.

— Как ти се струва вкуса на сеното? — изсъска Джеймс. — А дали ще ти хареса да стъпя с крак върху лицето ти?

Елизабет се взираше в двамата мъже с ням ужас.

— Чувстваш се много силен като мачкаш и насилваш някой два пъти по-дребен от теб? Това ли е? Винаги получаваш каквото искаш само защото си по-голям и по-силен? — Джеймс блъсна главата му по-надолу и я натика в сламата и мръсотията. — Да, но аз съм по-голям и по-силен от теб. Как се чувстваш сега, Фелпорт? Какво е чувството да зависиш от милостта ми? Мога да те прекърша на две.

Последва тежко мълчание нарушавано само от накъсаното хрипливо дишане на Джеймс. Той се взираше напрегнато във Фелпорт, но очите му изглеждаха някак далечни, когато прошепна:

— Очаквах този момент. С години чакам да ти отмъстя.

— На мен? — пискливо извика Фелпорт.

— На всички вас — изръмжа Джеймс. — На всеки един от вас. Не успях да спася… — Гласът му го предаде. — Но мога да спася Елизабет. Няма да ти позволя да й отнемеш достойнството.

— Джеймс — прошепна Елизабет. Мили боже, той щеше да го убие. А тя, Бог да пази душата й, искаше да гледа това! Искаше Джеймс да го разкъса на парченца.

Но, разбира се, не можеше да допусне после да го обесят, а това определено щеше да се случи. Фелпорт беше баронет! Един управител не можеше да убие някой аристократ и да му се размине.

— Джеймс — каза тя по-силно. — Трябва да спрете!

Той застина за миг и това бе достатъчно Фелпорт да види лицето му.

— Ти — изстена той.

Тялото на Джеймс се тресеше, но гласът му остана нисък и заплашителен докато казваше:

— Извини се на дамата.

— На тази курва?

Главата на Фелпорт се заби отново в земята.

— Извини се на дамата.

Фелпорт не каза нищо.

И тогава толкова бързо, че Елизабет не повярва на очите си, Джеймс извади оръжие.

Дъхът й секна и треперещата й ръка полетя към устата.

Чу се силно прещракване и Джеймс притисна цевта към главата на Фелпорт.

— Извини се на дамата.

— Аз… аз… — Фелпорт затрепери толкова неконтролируемо, че не успя да каже нищо.

Джеймс бавно, почти с любов, премести оръжието към челото му.

— Извини се на дамата.

— Джеймс — промълви Елизабет с неприкрит ужас в гласа. — Трябва да спрете. Всичко е наред. Няма нужда да…

— Не е наред! — изрева той. — И никога няма да бъде! Този мъж ще ти се извини или аз…

— Съжалявам! — Думите изхвръкнаха от устата на Фелпорт пискливо и паникьосано.

Джеймс го хвана за яката и го вдигна от пода. Фелпорт извика, когато плата се впи във врата му.

— Още сега ще си тръгнеш от партито — каза Джеймс със смъртоносно студен глас. Той се обърна към Елизабет, без да отслабва хватката си. — Ще се върна след малко.

Тя кимна едва, като стисна ръцете си в опит да спре треперенето им. Джеймс завлачи Фелпорт навън и остави Елизабет сама в бокса. Сама с хиляди въпроси.

Защо Джеймс носеше оръжие? И къде се бе научил да се бие с такава смъртоносна прецизност? Ударите му нямаха нищо общо със спорта — те носеха смърт.

И тогава идваха по-страшните въпроси. Онези, които ускоряваха ритъма на сърцето й и разтреперваха цялото й тяло. Ами ако Джеймс не се бе натъкнал на тях навреме? Ами ако Фелпорт беше довел докрай замисленото? Ами ако…

Животът не можеше да се живее според разни „ами ако“. Елизабет знаеше, че само удължава нещастието си като продължава да мисли за това, което можеше да стане, вместо за това, което стана, но не можеше да спре да си припомня нападението отново и отново. И всеки път, когато стигнеше до момента, в който Джеймс я бе спасил, той не се появяваше, а Фелпорт продължаваше, разкъсваше дрехите й, нараняваше кожата й, отнемаше…

— Спри! — каза си тя и притисна с пръсти челото си докато безсилно се свличаше на земята. Треперенето й премина в люлеене и риданието, което досега не си бе позволявала, започна да се събира в гърлото й. Тя си пое дълбоко дъх и опита да запази контрол над предателското си тяло, но не бе достатъчно силна, за да сдържи сълзите си.

Главата й клюмна в ръцете и тя заплака. И тогава усети най-странното нещо. Малкълм се покатери в скута й и започна да ближе сълзите й. По някаква причина това я накара да избухне в още по-силен плач.

 

 

Разговорът на Джеймс със сър Бъртрам Фелпорт беше кратък. Той не се нуждаеше от много думи, за да обясни на баронета какво ще му се случи, ако отново стъпи в имота на лейди Данбъри. И докато Фелпорт се тресеше от страх и възмущение, Джеймс включи в заплахата си и доближаването му на по-малко от двайсет ярда от Елизабет без значение къде се намира.

Все пак, ако Джеймс осъществеше плана си да я направи своя съпруга, те щяха без съмнение да пресекат пътищата си в Лондон.

— Разбрахме ли се? — попита той с убийствено спокоен глас.

Фелпорт кимна.

— Тогава изчезвай от тук.

— Трябва да си събера нещата.

— Ще се разпоредя да ти ги изпратят! — сопна се Джеймс. — С карета ли дойде?

Фелпорт поклати глава.

— Дойдох с Бинзби.

— Добре. Градът е само на една миля от тук. Може да наемеш някой там, за да те откара до Лондон. — Фелпорт кимна. — И ако кажеш дори само една дума за това на някого — каза Джеймс със смъртоносен глас, — ако дори споменеш присъствието ми тук, ще те убия.

Фелпорт отново кимна. Изглеждаше така, сякаш не искаше нищо друго, освен да последва заповедта на Джеймс и да се махне, но той все още го стискаше за яката.

— И още нещо — добави Джеймс. — Ако ме споменеш, както казах, ще те убия, но ако споменеш мис Хочкис…

Фелпорт преглътна.

— Ще го направя бавно.

Джеймс пусна яката на Фелпорт и след няколко неуверени крачки той се спусна да бяга. Джеймс го проследи с поглед докато изчезна зад хълма и после се втурна обратно в конюшнята. Изобщо не му хареса, че трябваше да остави Елизабет сама след подобно изживяване, но нямаше избор. Трябваше да се разправи с Фелпорт, а не мислеше, че тя ще иска да стои в едно помещение с негодника и миг повече от необходимото.

Да не говорим за това, че Фелпорт можеше да разкрие самоличността му във всеки един момент.

В мига, в който Джеймс прекрачи прага на конюшнята, я чу да плаче.

— По дяволите — прошепна той и забави нерешително крачка. Не знаеше как да я утеши. Нямаше и най-бегла представа какво да направи. Чувстваше само, че тя се нуждае от него и се помоли на Бог да не я разочарова.

Той стигна до крайния бокс, чиято врата все още се клатеше на пантите. Елизабет се бе свила до най-далечната стена, обхванала с ръце краката си, с опряно на коленете чело. Котката непонятно как бе успяла да се сгуши в тясното пространство между гърдите и бедрата й и за негово изумление явно се опитваше да я утеши.

— Лизи? — прошепна той. — О, Лизи…

Тя се люлееше леко напред-назад, а раменете й се повдигаха всеки път щом си поемеше накъсано дъх.

Той познаваше този вид дишане. То се появяваше тогава, когато ужасно силно искаш да прикриеш чувствата си, но не ти е по силите да го направиш.

Джеймс бавно се приближи и се отпусна в сеното до нея. Докато обгръщаше крехките й рамене, той прошепна:

— Няма го вече.

Тя не каза нищо, но той усети как мускулите й се напрягат.

Джеймс погледна към нея. Роклята й беше мръсна, но не и разкъсана. И макар да бе сигурен, че Фелпорт не бе успял да я насили, той се молеше грубата му атака да не бе отишла по-далеч от някоя целувка.

Целувка! Той едва преглътна думата. Каквото и да й бе направил Фелпорт, колкото й да бе притискал устните си срещу нейните, това не е било целувка.

Очите му се задържаха на сведената й глава. В разпилените й златисти къдрици имаше слама и макар да не можеше да види лицето й, тя изглеждаше нещастна и съсипана.

Той стисна ръцете си в юмруци. Познатото чувство на безпомощност се завръщаше. Можеше да усети ужаса й. Той премина през него и стегна стомаха му.

— Моля те — прошепна. — Кажи ми какво да направя?

Тя не издаде звук, но се сви по-близо до него и Джеймс стегна прегръдката си.

— Той няма да те доближи отново! — яростно каза той. — Обещавам ти.

— Наистина се опитвам да бъда силна — пое си дъх тя. — Всеки божи ден се опитвам, толкова силно…

Джеймс се извъртя и я хвана за раменете като я принуди да обърне насълзените си очи към него.

— Ти си силна — каза той. — Ти си най-силната жена, която познавам.

— Опитвам се, наистина се опитвам — повтори тя отново сякаш искаше сама да убеди себе си. — Всеки ден, но се оказа, че не е достатъчно, не бях…

— Не говори така. Вината не е твоя. Мъже като Фелпорт… — Джеймс млъкна и ядосано си пое дъх. — Те нараняват жените, защото това е единственият начин, по който се чувстват силни.

Тя не каза нищо, но той видя как се бори да задържи риданията си.

— Това… това насилие е негов недостатък, не твой. — Той поклати глава и стисна очи за момент. — Не си поискала да ти се случи.

— Знам. — Тя поклати глава, а устните й се извиха в най-тъжната усмивка, която някога бе виждал. — Но не успях да го спра.

— Елизабет, той е два пъти по-едър от теб!

Тя дълбоко въздъхна. Отдръпна се от него и се опря отново на стената.

— Изморих се да бъда силна. Толкова се изморих! От деня, в който баща ми умря…

Джеймс се вгледа в нея, в очите й, които ставаха все по-пусти и някакво странно лошо предчувствие се надигна в сърцето му.

— Елизабет? — попита внимателно той. — Как починаха родителите ти?

— Майка ми умря при пътна злополука — с приглушен глас каза тя. — Всички го видяха. Каретата й се преобърна. Те покриха тялото й, но всички видяхме как умря.

Той очакваше, че Елизабет ще каже нещо за баща си, но тя не го направи.

— А баща ти?

— Той се самоуби.

Устните на Джеймс се отвориха изненадано и той бе пронизан от неконтролируем гняв. Нямаше никаква представа какво бе довело до такова отчаяние бащата на Елизабет, но мистър Хочкис бе постъпил като страхливец, оставяйки най-голямата си дъщеря да се грижи за семейството му.

— Как се случи това? — попита той, като едва сдържаше гнева в гласа си.

Елизабет го погледна, а звукът, който излезе от устните й бе горчив и някак примирен.

— Стана шест месеца след злополуката с мама. Той винаги… — Тя преглътна. — Той винаги я бе обичал много.

Джеймс понечи да каже нещо, но думите се сипеха от устните на Елизабет със скоростта на препускащ бързей. Сякаш нещо се бе отприщило в нея и сега не можеше да удържи потока от емоции.

— Той просто не можеше да живее повече — каза тя с блеснали от гняв очи. — Всеки ден се отдръпваше все по-навътре в себе си, на някое тайно място, което никой от нас не можеше да достигне. А се опитвахме! Боже, кълна ти се, че наистина се опитвахме.

— Сигурен съм, че е така — промърмори той и я притисна към себе си. — Сигурен съм, че сте опитвали.

— Дори Джейн и Лукас. Те се покатерваха в скута му както преди, но той ги отблъскваше. Спря да ни прегръща. Спря да ни докосва. А към края дори не говореше с нас. — Тя си пое дълбоко дъх, но това не й помогна да се успокои. — Винаги съм знаела, че не може да ни обича колкото нея, но човек би си помислил, че ни обича достатъчно.

Пръстите й се свиха в стегнат юмрук и Джеймс я наблюдаваше с безпомощна тъга как тя ги притиска към устните си. Той се протегна да ги докосне и почувства странно облекчение щом тя хвана ръката му.

— Човек би си помислил — каза тя с най-тъжният и тих шепот, — че ни е обичал достатъчно, за да живее.

— Не е нужно да казваш повече — прошепна Джеймс, като знаеше, че този момент ще го преследва през целия му живот. — Не е нужно да ми разказваш.

— Не. — Тя поклати глава. — Искам. Никога не съм говорила за това.

Той изчака докато тя събере сили.

— Той се застреля — каза тя едва доловимо. — Открих го в градината. Имаше толкова много кръв. — Тя преглътна конвулсивно. — Никога не бях виждала толкова много кръв…

Джеймс остана безмълвен. Много му се искаше да й каже нещо утешително, но знаеше, че няма думи, които могат да й помогнат.

Тя се засмя горчиво.

— Опитах се да убедя себе си, че самоубийството му в градината е последната му проява на загриженост. Ходих толкова пъти до кладенеца и обратно, но поне кръвта попи в земята. Ако се бе застрелял в къщата, един Бог знае как щях да я почистя.

— Какво направи? — попита меко той.

— Представих нещата така, че да приличат на ловен инцидент — прошепна тя. — Завлякох тялото му в гората. Всички знаеха, че е ловец. Никой не заподозря друго. Но дори и да не беше така, никога не го споменаха.

— Ти си успяла да го завлечеш? — попита невярващо той. — Баща ти дребен мъж ли беше? Имам предвид, ти си толкова крехка и…

— Беше висок колкото теб, но може би по-слаб. Не знам откъде добих сили — каза тя, като клатеше глава. — Сигурно се родиха от ужаса ми, предполагам. Не исках децата да узнаят какво е направил. — Елизабет го погледна, а изражението в очите й изведнъж стана несигурно. — Те все още не знаят.

Той стисна ръката й.

— Опитах се да не говоря лошо за него.

— И носиш това бреме вече пет години — каза меко той. — Тайните тежат, Елизабет. Трудно е да ги носиш сама.

Раменете й се повдигнаха и се свлякоха в тежка въздишка.

— Може би сгреших. Но бях паникьосана. Не знаех какво друго да сторя.

— Според мен си постъпила по най-правилния начин.

— Беше погребан в свещена земя — каза тя с равен глас. — Според църквата — и за всички, освен мен — това не беше самоубийство. Хората изказваха съболезнования, наричаха го ужасна трагедия, а аз едва успявах да се сдържа да не изкрещя истината.

Тя обърна глава, за да го погледне. Очите й бяха влажни и блестяха с цвета на виолетки.

— Мразех начина, по който го превъзнасяха. И въпреки че прикрих самоубийството му, исках да кажа на всички, че е бил страхливец задето ме остави сама да събирам парчетата след него. Исках да ги разтърсвам до тогава, докато спрат да повтарят какъв чудесен баща е бил. Защото той не беше. — Гласът й стана нисък и яростен. — Той не беше добър баща. За него бяхме безполезни. Той желаеше само мама, а нас никога не ни е искал.

— Съжалявам — прошепна Джеймс и хвана ръката й.

— Няма за какво. Вината не е твоя.

Той се усмихна в опит да я накара да му върне усмивката:

— Знам, но все пак съжалявам.

Устните й се извиха почти до усмивка, но не съвсем.

— Не е ли ирония? Човек би си помислил, че любовта е нещо хубаво, нали?

— Любовта е чудесно нещо, Елизабет. — И той го мислеше. Наистина го вярваше, по-силно отколкото някога си бе представял, че е възможно.

Тя поклати глава.

— Родителите ми се обичаха твърде много. Просто не оставаше достатъчно за останалите от нас. И когато мама почина… Е, ние не успяхме да заемем мястото й.

— Не е твоя вината — каза Джеймс и очите му настойчиво затърсиха погледа й. — Любовта няма граници. Ако сърцето на баща ти не е било достатъчно голямо за цялото му семейство, това е негов недостатък, не твой. И ако е бил достатъчно мъж, е щял да осъзнае, че децата му са продължение на любовта му към майка ви. И щеше да намери сили да продължи без нея.

Елизабет премисли думите му и ги остави бавно да покълнат в сърцето й. Тя знаеше, че е прав, че слабостите на баща й си бяха негови слабости, не нейни, но беше дяволски трудно да го приеме. Вдигна поглед към Джеймс, който я гледаше с най-милия и топъл поглед, който някога бе виждала.

— Родителите ти трябва много да са се обичали — каза нежно тя.

Джеймс се отдръпна изненадано.

— Родителите ми… — каза бавно той. — Бракът им не беше по любов.

— О! — каза тя. — Може би това е най-добрият вариант. Все пак моите родители…

— Това, което е направил баща ти — прекъсна я Джеймс, — е било грешно, слабо и страхливо. Това, което направи моят баща…

При вида на болката в тъмните му очи, Елизабет стисна ръцете му.

— … това, което направи моят баща — свирепо каза той, — му заслужи място в ада.

Елизабет усети как устата й пресъхва.

— Какво имаш предвид?

Последва дълго мълчание и когато най-накрая Джеймс проговори, гласът му звучеше странен и необичаен.

— Бях на шест, когато майка ми умря.

Тя не каза нищо.

— Казаха ми, че е паднала по стълбите. Счупила си била врата. Голяма трагедия, така говореха всички.

— О, не! — изплъзна се от устните й.

Джеймс рязко се обърна към нея.

— Тя винаги се опитваше да ме убеди, че е непохватна. Но я бях виждал как танцува. Тя имаше навик да валсира сама в музикалната стая. Беше най-красивата и грациозна жена, която познавах. Понякога ме взимаше и танцуваше с мен, опрян на хълбока й.

Елизабет се опита да го утеши като се усмихна.

— И аз правех така с Лукас.

Джеймс поклати глава.

— Тя не беше непохватна. Никога не съм я виждал да се удря, спъва или блъска в разни предмети. Той я биеше, Елизабет. Той я нараняваше всеки божи ден.

Тя преглътна камъка, заседнал в гърлото й, и прехапа горната си устна. Изведнъж неконтролируемата му ярост към Фелпорт доби нов смисъл. Тази ярост се бе трупала повече от две десетилетия и твърде дълго се бе таяла в душата му.

— Той… наранявал ли те е? — прошепна тя.

Джеймс леко поклати глава.

— Никога. Аз бях наследникът. Припомняше ми го през цялото време. Майка ми бе изгубила значение за него, след като ме бе родила. И му беше само съпруга, докато аз бях негова плът и кръв.

Тръпка премина по гръбнака на Елизабет. Тя разбра, че той цитира думи слушани твърде дълго.

— Той ме използваше — продължи Джеймс. Погледът му бе празен, а силните му ръце трепереха. — Използваше ме, за да я тормози. Никога не одобряваше методите й на възпитание. Ако я видеше да ме прегръща или утешава, когато плачех, побесняваше. Крещеше, че ме разглезва и ще ме превърне в женчо.

— О, Джеймс! — Елизабет се протегна и го погали по косата. Тя просто не можа да се сдържи. Никога не бе виждала някой, който толкова се нуждаеше от човешка ласка.

— Затова се научих да не плача. — Той безнадеждно поклати глава. — И след известно време започнах да отбягвам прегръдките й. Надявах се, че щом не я вижда да ме прегръща, може би щеше да спре да я бие.

— Но не спря, нали?

— Не. Винаги си намираше повод да я постави на мястото й. И накрая… — Той въздъхна. — Накрая той реши, че мястото й е в подножието на стълбите.

Елизабет усети нещо горещо по лицето си и осъзна, че плаче.

— Какво се случи с теб?

— Това — отвърна Джеймс, а гласът му стана по-силен — е може би единственото светло петно в цялата история. Появи се леля ми, сестрата на майка ми, и почти ме открадна. Мисля, че тя отдавна е подозирала, че майка ми е малтретирана, но едва ли си е представяла, че е толкова ужасно, колкото беше в действителност. Много по-късно тя ми каза, че предпочита да я прокълнат навеки, отколкото да допусне баща ми да стори същото и на мен.

— Мислиш ли, че той щеше да го направи.

— Не знам. Аз все още бях ценен в качеството си на единствения му наследник. Но той се нуждаеше от някого, когото да насилва, след като майка ми вече я нямаше… — Джеймс сви рамене.

— Леля ти трябва да е много специална жена.

Той я погледна и повече от всичко му се искаше да й каже истината, но не можеше. Все още не.

— Така е — каза той, а гласът му преливаше от емоции. — Тя ме спаси. Спаси ме така, все едно ме изнесе от горяща сграда.

Елизабет докосна лицето му.

— Виждам, че те е научила да се радваш на живота.

— Опитваше се да ме прегръща — каза той. — През първата година се стараех да отклонявам проявите й на любов по всякакъв начин. Мислех си, че ако тя ме прегръща, чичо ми ще я набие заради това. — Той прокара ръка през косата си и кратък гневен смях пробяга по устните му. — Можеш ли да повярваш?

— Какво друго би могъл да си помислиш? — тихо прошепна Елизабет. — Баща ти е бил единственият пример, който си имал.

— Тя ме научи как да обичам. — Той въздъхна дълбоко. — Все още не съм готов да простя, но зная какво е да обичаш.

— Баща ти не заслужава прошка — каза тя. — Винаги съм се старала да следвам повелите на Бог и зная, че когато ни ударят, трябва да подаваме и другата си буза, но баща ти не го заслужава.

Джеймс замълча за миг, после се обърна към нея и каза:

— Той почина, когато бях на двадесет. Не отидох на погребението.

Последното оскърбление, което едно дете можеше да нанесе на родителя си. Елизабет кимна с мрачно одобрение:

— Виждахте ли се докато растеше?

— Случваше се. Беше неизбежно. Все пак бях негов син. Официално леля ми нямаше никакви права над мен. Но тя е силна жена и съумя да го държи настрана. Дотогава той не бе срещал жена, способна да му се опълчи. Нямаше никаква представа как да се справи с нея.

Елизабет се наведе напред и нежно го целуна по челото.

— Ще включа леля ти в молитвите си тази вечер. — Ръката й погали лицето му и тя устреми тъжен поглед към него. Съжаляваше, че няма властта да върне времето назад, да прегърне малкото момче и да му покаже, че света може да е безопасно и красиво място, пълно с любов.

Джеймс извърна глава и докосна с устни дланта й, търсейки нейната топлина като се прекланяше пред сърдечността й.

— Благодаря ти — промълви той.

— За какво?

— Че си тук. Че ме изслуша. Че си такава, каквато си.

— Тогава и аз ти благодаря — прошепна в отговор тя. — За същото.