Сюзън Хейстингс
Гладиатор (5)

5

Пила се събуди, но трябваше да положи усилие, за да осъзнае къде се намираше. Друзила й вееше хлад. Пила беше в стаичката им на своето легло. Тя се взря в голата стена и се опита да си спомни.

— В името на боговете, ти си жива! — Друзила въздъхна облекчено. — Ама какво вълнение преживях! — разбъбри се тя. — Рим никога не е виждал такова зрелище. Мога да разбера, че за теб беше ужасно, когато сънародникът ти загина по този мъчителен начин.

— За какво говориш? — прекъсна я почти сърдито Пила.

Друзила я погледна съжалително.

— Нищо ли не помниш?

Пила поклати глава.

— В главата ми всичко е каша. Видях кръв, желязо и един вълк…

— Бедничката! Затова значи си загубила съзнание. Ето, изпий това греяно вино. То ще събуди жизнеността ти.

Пила поднесе чашата към устните си. Усети как топлата напитка се разля по тялото й и й подейства благотворно. Тя се облегна назад и затвори очи.

— Та значи, зрителите се разкрещяха като побеснели, когато Клавдий…

— Клавдий?

— Да, гладиаторът Клавдий. Зрителите се разкрещяха като луди, когато той се нахвърли върху германеца и го прониза поне сто пъти с меча си. При това Клавдий произхожда от Капуа и е изучил изкуството на боя с меч до съвършенство. Знаеш ли, той умее да се бие и с двете ръце. Освен това е отличен тактик и досега винаги е излизал победител. Този път обаче за малко не загина, защото… Какво ти е, Пила?

Младата жена простена мъчително и притисна с две ръце слепоочията си. Споменът се върна бавно в съзнанието й, жесток спомен в живи картини. Тя видя как Клавдий се биеше отчаяно срещу могъщия германски воин, видя го да отстъпва, само да отбива ударите.

— Не! — Тя се стресна и се взря в празното пространство.

— Успокой се, моля те! — Друзила я притисна към възглавницата. — Искаш ли още малко вино?

На челото на Пила избиха капчици пот. Значи беше истина? Тази битка се беше състояла в действителност. Тя обърна поглед към Друзила и не се изненада от загрижената й физиономия.

— Май идеята на Валерий да те води със себе си на всички игри не беше особено добра. Но кой можеше да си помисли, че ще припаднеш?

— Припаднала ли съм?

— Ами да, когато Клавдий победи германеца.

— Клавдий победи? Жив ли е?

— Нали точно това ти казах. Изведнъж се превърна в див звяр. Гледала съм борбите с животни, които понякога устройват на арената, и знам какво говоря. Там се бият мечки срещу лъвове, пантери срещу бикове и…

— Друзила, пощади ме с тези страшни подробности. Какво стана с Клавдий?

— Аха, разбрах, той ти е харесал! Всички момичета и жени са полудели по него. Този неустрашим гладиатор, тази първична сила! — Друзила извъртя мечтателно очи и от гърлото й се отрони тежка въздишка. — Е, той може да си избере която жена пожелае, стига да поиска. Аз не съм между избраните, но имам право да си мечтая, нали? Сега ще ти разкажа как свърши всичко. Клавдий свали германеца на земята и го прониза безброй пъти с меча си, сякаш не забелязваше, че е мъртъв. И изведнъж се събуди от лудостта си. Застана пред почетната ложа с напълно объркан вид, вдигна меча си за поздрав и изведнъж рухна. Просто така. Като дърво, повалено от светкавица. Знаеш ли, никога на една препълнена арена не се е възцарявала такава тишина.

— Как така е рухнал?

— Нали ти казах! Ти изобщо не ме слушаш. О, богове, никога не бях преживявала такова нещо, нито пък Рим. Даже Валерий изскочи от ложата си. Поляха Клавдий със студена вода. Лентул много се притесни за него.

— Къде е той сега?

— Нямам представа. Вероятно в квартирата си, която е много близо до цирка. Гладиаторите живеят в тамошните казарми. Лентул сигурно ще го вдигне отново на крака.

— Значи мога! — прошепна ужасено Пила. — О, Один, аз съумях да призова духовете от подземния свят!

— Що за глупости говориш, Пила? Какво става с теб, момиче? Явно си го преживяла много тежко. Остани си в леглото и почивай. После ще ти донеса малко сок от кисело зеле, за да се проясни объркания ти ум.

— Направих го, майчице, направих го! Изпратих му душата на вълка! — Пила скри лице в ръцете си и се разхълца.

Друзила поклати неодобрително глава, стана и излезе от стаята. Какво ставаше с хладната и толкова силна Пила? Не стигаха вълненията около Клавдий, ами когато се върна в ложата си, Валерий откри Пила, паднала безжизнена в един ъгъл. Робите трябваше да я отнесат на ръце вкъщи, защото тя не се събуди от припадъка си.

 

 

Валерий беше много доволен от изхода на игрите. Не само че беше организирал най-скъпите и разкошни игри в цялата история на Рим, които народът щеше да запомни за дълго. Странният им финал щеше да бъде тема на много разговори, повод за всевъзможни спекулации и слухове.

Фактът, че при това нежната Пила беше изпаднала в безсъзнание му се струваше твърде разбираем. Той беше великодушен мъж и не се разсърди на робинята си. Дори повика лечител да я прегледа. Диагнозата беше силно душевно вълнение, което е довело до временно умопомрачение и припадък. Иначе робинята беше в добро състояние.

Валерий се успокои и нареди на Друзила да се грижи за приятелката си. През това време Ромелия беснееше от гняв. Пила беше станала трън в очите й. Тези великолепни игри бяха финансирани от съпруга й, а това означаваше, че тя трябваше да бъде през цялото време в центъра на вниманието. Тя беше жена от висшето общество, умееше да се показва и се нуждаеше от одобрението на народа. За да постигне целта си, използваше всички възможни средства и при нормални условия имаше пълна свобода на действие. Можеше да си позволи най-луксозните дрехи и накити, притежаваше най-скъпите и екзотични парфюми и мехлеми, подправки и цветя, а благодарение на неуморните козметични грижи красотата й изглеждаше вечна.

Тя се подготвяше усърдно за игрите и не жалеше нито разходи, нито усилия — а накрая Валерий й забрани да отреже косата на Пила, за да си направи мечтаната перука! Ромелия беснееше от гняв, щом си припомнеше деня в градината, когато Валерий се ядоса страшно и й забрани под страх от смъртно наказание да се докосва до Пила. Какво ли беше извършила тази коварна робиня, та Валерий се беше загрижил толкова за нея? Тя не споделяше леглото му, Ромелия беше напълно уверена в това. Тя нямаше право да контролира съпруга си и да му забранява да ляга с чужди жени. Всъщност това не я интересуваше, стига да не застрашаваше домашния мир. Валерий имаше четири чудесни деца, с които се гордееше и за които полагаше изключителни грижи. Той почти не идваше в леглото на Ромелия, и това беше добре дошло за нея. Робите редовно я осведомяваха за похожденията на съпруга й. Обикновено в къщата идваха добре платени амика^[1] или гръцки хетери^[2]. От време на време съпругът й се забавляваше в някой от скъпите публични домове, където го обслужваха меретрисите, високо платени проститутки. Всичко това му служеше за отмора и развлечение и го поддържаше в добро здраве и разположение на духа.

Явно нещата с Пила бяха други. Ромелия знаеше от сигурен източник, че Пила наистина беше девствена. Нито един мъж не я беше докосвал, а Валерий проявяваше учудваща сдържаност. Въпреки това й купуваше хубави дрехи и накити, глезеше я като своя наложница и я караше да върши само най-леката работа. Пила се радваше на известна свобода, макар че не можеше да чете и да пише, не свиреше на нито един инструмент и не би могла да изрецитира дори най-простото стихотворение. Тя не знаеше как да води остроумен разговор, не умееше да танцува, не правеше нищо, с което би могла да привлече и задържи вниманието на Валерий. Само се мотаеше из къщата, зяпаше хората със странните си очи и от време на време благоволяваше да поднесе чиниите и да налее вино. А тя, Ромелия, я държеше в къщата си и я хранеше!

Ромелия стисна ръце в юмруци и се намръщи грозно. Най-лошото беше, че мъжът й я бе лишил от удоволствието да се яви на игрите с руса перука. Естествено Флавия се беше накиприла с новата си червеникава коса и се пъчеше гордо в семейната ложа. Много хора идваха да й се възхищават. Ромелия не прие поканата й да седнат заедно, защото се разкъсваше от завист.

И защо тази безполезна робиня трябваше да запази прекрасните си коси? За какво й бяха на нея? Всъщност къде беше изчезнала Пила след игрите? Оказа се, че смелата и дива германка изобщо не може да понася вида на кръвта и вместо да прославя смелите гладиатори, беше изпаднала в безсъзнание. Това засили още повече гнева на Ромелия. Робите бяха отнесли припадналата вкъщи, като че беше от благороден род — така заповяда Валерий. През десетте години на брака им, докато тя ръководеше голямото домакинство, никога не се беше случвало подобно нещо.

Ромелия ходеше напред-назад в личните си покои и ядът й растеше. Ако Пила беше нейна лична робиня, ако отговаряше за обслужването й, тя щеше да й отмъсти жестоко. Но Валерий внимаваше робинята да не се мярка много пред очите й. Да, но той почти не се задържаше вкъщи! Ето я възможността!

Ромелия грабна една лескова пръчка и я размаха във въздуха. Свистенето я задоволи. Кипеше от гняв и трябваше да го излее върху някого.

— Пила! Къде е Пила? — изкрещя тя и изплашените роби се разбягаха на всички страни.

— Лежи в стаята си, господарке. Още е много болна, духът й е объркан — отговори Друзила.

— Какво? Болна ли? Не е болна, а я мързи да работи, иска само да се въргаля в постелята си като някоя уличница. Но това няма да мине, да го знае! Не и при мен. Ще й покажа какво става, когато някой роб ме ядоса!

Тя премина устремно по дългите коридори към робското крило, следвана от отчаяната Друзила.

— Господарке, моля те, набий мен, но не докосвай Пила! Тя не е сторила нищо лошо.

— Точно защото не прави нищо, ще я набия. При мен могат да се угояват само свинете и гъските.

Тя отвори с трясък вратата на стаята и видя Пила в леглото.

— Ето я къде се е изтегнала тази мързелана! Ставай веднага и хайде на работа! — Тя сграбчи Пила за косите и я измъкна от леглото.

Все още замаяна, девойката падна на коравия каменен под и вдигна ръце, за да се предпази. Със сила, която никой не очакваше от крехката Ромелия, тя замахна с пръчката и по гърба на робинята се посипаха удари. Светлата кожа веднага се обагри в червено, на четвъртия удар потече кръв.

Вероятно Ромелия щеше да я пребие до смърт, ако един роб не бе възвестил за пристигането на Флавия.

— Какво иска пък тази? — попита несдържано жената и хвърли пръчката в ъгъла. Погледна презрително Пила и нареди: — Облечи се и среши косата си. Бъди готова да обслужваш гостите. Отивам да посрещна Флавия и искам да бъдеш там.

Пила се беше проснала на пода в очакване на нови удари. Раменете й пареха като огън, но много по-силна беше болката от унижението, което й бе причинила тази корава, жестока жена. Незнайно по каква причина, Ромелия хранеше към робинята си дива омраза.

Друзила клекна до нея.

— Хайде, стани! Всички търпим това. Болката ще мине.

Пила вдигна лице и за изненада на Друзила в очите й имаше само студенина.

— Ще си отмъстя на тази римска вещица! Ще чупя костите й една по една, докато не остане нищо в мършавото й тяло. Кълна се в народа си, че ще й се отплатя за всички унижения, които претърпях в робство.

— Пила, това ще те направи още по-нещастна! Мълчи! Ако някой чуе тези думи, чака те страшна смърт. Видя ли клетите роби, разпънати на кръст? Те са вдигнали ръце срещу господарите си и умират на кръста като жалки престъпници. Или ги хвърлят на дивите животни на арената. Нима искаш Ромелия да преживее и този триумф?

По лицето на Пила не трепваше нито мускулче. Ала мислите й работеха трескаво. Тя беше длъжна да отмъсти на Ромелия, повеляваше й го германската чест. Отмъщението беше законно средство за измиване на нанесения позор. Макар че не можеше да отмъсти на Ромелия така, както би сторила в родината си. Там Ромелия щеше да умре от мъчителна смърт, може би удавена в блатото, може би обесена на свещен дъб. Животът й щеше да умилостиви боговете и демоните.

Но за какво й бяха тайнствените качества и сили? Щом можа да всели душата на вълка в човешко тяло, защо да не прати някой зъл дух в сърцето на Ромелия? Дух, който да я подлуди и да й причини болка.

Тя грабна пръчката, която Ромелия небрежно беше захвърлила на пода. Господарката на дома беше докосвала тази пръчка, тя беше част от притежанията й. Пила я хвана предпазливо с два пръста, изправи се и я вдигна над главата си.

— Ромелия, ти си първата жена в тази къща, но аз те проклинам! Онова, което най-много желаеш, ще те доведе до гибел. Онова, което ти е най-мило, ще се отвърне от теб. Онова, което най-силно желаеш, ще избяга най-далеч. Черна сянка ще падне върху душата ти и ще те следва, където и да си. Тя ще бъде твоят нощен кошмар и чудовището на деня. Никога няма да намериш мир, ще живееш във вечно безпокойство и възбуда. Такова е проклятието ми! Такава е присъдата! Затова ще счупя пръчката!

Тънкото дърво се счупи с тих шум. Пила хвърли пръчката на пода и напусна стаята с високо вдигната глава.

Друзила изслуша думите на приятелката си с нарастващ страх. По гърба й лазеха студени тръпки. Изведнъж прозря, че от това германско момиче се излъчваше странна магия, хладен полъх, мистична светлина. Това ли бяха могъщите германски богове и духове, дали силата им беше стигнала чак дотук? В Рим се говореше за жрици и гадателки, които призовавали горски духове. Дали Пила не беше една от страшните мъдри жени? Дали и тя беше магьосница като страховитите келтски друиди?

Друзила прибра с треперещи ръце счупената пръчка и забърза след Пила към банята на робите.

Пила седеше най-спокойно пред басейна и почистваше раните си. Нищо не напомняше за странното й поведение преди малко. Друзила застана зад нея.

— Искаш ли да ти помогна да сплетеш косата си? — попита почти плахо тя. Пила вдигна поглед към нея и й се усмихна с благодарност. — Добре ли си, Пила?

— Разбира се, че съм добре. Надявам се само, че ще успея да почистя кървавите петна по зелената туника. Валерий ще се ядоса, че подаръкът му е така омърсен.

Друзила изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Ама че нерви имаш! Едва успя да избегнеш смъртната присъда, а си мислиш за петната на туниката!

Ромелия посрещна Флавия в личните си покои. Тъй като посещението не беше официално, както за рожден ден или за някой от големите римски празници, не беше нужно да се правят приготовления. Покоите на Ромелия бяха достатъчно разкошни, за да са достойни за по-близките посетители. А Ромелия много държеше да направи силно впечатление на гостите си, които и да бяха те.

Флавия буквално влетя в стаята, шумолейки с въздушните си одежди. Отпусна се на най-близката клина^[3] и се усмихна на Ромелия. За облекчение на домакинята днес не беше сложила русата си перука. Къдравата, късо отрязана коса, беше прибрана в сребърна мрежичка. Ромелия трябваше да признае, че Флавия умееше да се облича ефектно. Ала новата мрежичка за коса не беше истинската причина за посещението на Флавия, макар тя да обръщаше главата си достатъчно често, така че домакинята да забележи блещукането на сребърните нишки. Ромелия забеляза, че лицето на гостенката й е порозовяло и по челото са избили ситни капчици пот. Флавия явно беше възбудена. Очите й искряха от вътрешно напрежение.

— Дойдох да ти кажа, че игрите, които организира съпругът ти, бяха наистина несравними, скъпа Ромелия. Сигурно ще говорят за тях и след сто години. В Рим просто няма друга тема за разговор. А какво ще кажеш за Клавдий? Не е ли богоравен герой? Сигурна съм, че е любимец на Марс, бога на войната. Никой друг, освен Марс, не би могъл да му вдъхне такава нечовешка сила. Само си представи, бедният Клавдий лежи в казармата до цирка под грижите на Лентул. А жените са се наредили на опашка да му купуват лекарства, за да оздравее по-бързо!

Ромелия зяпна смаяно.

— Наистина ли говорят за Клавдий?

— А за кого другиго? Той е героят на Рим, гигантът на арената. О, богове, какъв прекрасен мъж! — Флавия вдигна ръце като за молитва.

Ромелия я погледна втренчено и пренебрежително изкриви устни.

— Не преувеличаваш ли, мила Флавия? Все пак той е само един гладиатор, обречен на смърт.

— Разбира се, но тъкмо това е пикантното у него, не намираш ли? Любовта и смъртта са безкрайно близо една до друга. Именно защото не знаят още колко им остава да живеят, гладиаторите са най-дивите любовници. Ненаситни, властни, просто божествени!

Ромелия слушаше приятелката си с отворена уста. Никога не беше виждала Флавия толкова ентусиазирана. Съзнаваше колко глупаво бе да се чуди така и се усмихна кисело.

— Какво знаеш ти за любовното му изкуство? Какво си шушукат жените?

Флавия се изкиска и размаха кърпичката си.

— Не бих могла да ти разкажа, защото е твърде… интимно.

— Аха! — Ромелия се огледа с привидно равнодушие, плесна с ръце и в стаята влязоха Друзила, Пила и още един роб. — Донесете вино, плодове и захаросани ядки! — нареди строго тя.

Робите побързаха да изпълнят поръчката и домакинята се изтегна удобно на лежанката си.

— Народът разправя какви ли не глупости, а и нима може да се вярва на меретрисите?

— О, аз не съм почерпила сведенията си от меретриса, нали знаеш, че не общувам с такива жени. — Флавия отново се изкиска.

Ромелия преглътна и стисна здраво зъби.

— Бих се учудила да чуя, че си паднала толкова ниско — отбеляза остро тя.

Пила и Друзила донесоха вода и вино. Когато Пила понечи да смеси виното с топла вода, Ромелия вдигна заповеднически ръка. Надяваше се неразреденото вино да накара приятелката й да се разбъбри.

Флавия отпи голяма глътка и премлясна доволно. След малко погледна Ромелия изпод полуспуснатите си мигли.

— Знаеш ли, предпочетох лично да се убедя в нещата, за които се говори.

Ромелия се надигна и лицето й изрази смайване.

— Нима искаш да кажеш, че ти…

Флавия кимна и отново се изкиска.

— Точно така! Поканих Клавдий.

— Нали каза, че не е добре?

— О, напротив, много е добре. Измъкна се тайно от казармата, защото обожателките му са окупирали целия двор. Поднесох му вино и лекарство от чуждоземни растения, които събуждат жизнените сили. После му подарих магически амулет, за да го носи на гърдите си.

— Така значи. И какво общо има това с качествата му на любовник?

— Почакай, не си чула всичко. Когато съпругът ми се оттегли, ние с Клавдий излязохме на разходка в парка. Отведох го в градината с розите и се скрихме зад един жив плет. После…

— После? — Очите на Ромелия се разшириха от смайване.

— После лично се убедих в качествата му на любовник.

— И?

— Този мъж надминава всички слухове!

Ромелия се отпусна на клината с тежка въздишка. Първо трябваше да смели новината. Значи почтената Флавия беше легнала с един гладиатор зад розовите храсти? Каква неприятна изненада! Първата й реакция беше неодобрителна.

— Не е редно за жена с твоето положение…

Флавия избухна в луд смях.

— Ти май продължаваш да живееш в далечното минало, Ромелия! Гладиаторите са всепризнатите любимци на жените с нашето положение. Счита се за модерно и безкрайно интересно да бъдеш прелъстена от един груб воин. О, толкова е вълнуващо, той буквално смърди на пот, кръв и смърт!

Ромелия смръщи носле.

— Наистина ли вонеше така?

— О, не, говоря в преносен смисъл! Но само си представи как ръцете, които убиват безмилостно, милват тялото ти, докосват те навсякъде…

Ромелия едва потисна треперенето си.

— Въпреки това. Те са гладиатори.

— Не знаеш ли за жената на Александър Перселий? Тя позволи на един гладиатор да я отвлече!

— Да я отвлече? — попита изумено Ромелия.

— Ами да, това е модерно. Представи си, че заминаваш някъде съвсем сама с този брутален тип, ден и нощ до него, колко е романтично! Да не говорим за постоянната опасност да ви заловят. Гладиаторът е заплашен от смърт, а жената от вечен позор.

— Точно така. И каква е ползата й от всичко това? — Ромелия все още не можеше да проумее кое е толкова вълнуващо.

— Ползата е, че ще преживееш нещо възбуждащо, истинско приключение. Само си представи, че през цялото време си в негова власт! — Флавия потрепери от ужас, примесен със сладка възбуда. — Така ми се иска да бъда отвлечена от Клавдий…

— Но тогава ще живееш в бедност, в отвратителна мизерия. Не познавам нито един гладиатор, който да е достатъчно богат, за да ти предложи живот, на какъвто си свикнала във вилата на Барбилий.

— О, аз бих се погрижила за всичко. Ще събера накитите си и всичките си пари и ще ги взема със себе си. Пък и, когато ми омръзне, мога спокойно да се върна у дома и да кажа, че гладиаторът ме е отвлякъл заради парите ми.

— Да не мислиш, че ще ти повярват?

— О, да! И Александър повярва на жена си. Напердаши я, даже казват, че заповядал да я нашибат с камшик, но в крайна сметка я остави в дома си, за да опази семейната чест.

— Ама че работа! — Ромелия не можеше да надмогне учудването си. Какви думи излизаха от устата на добродетелната Флавия! Каква лицемерна змия!

Пила и Друзила стояха до вратата на покоите и чакаха нови заповеди. И двете стояха безучастно, но Пила попиваше жадно всяка дума, която си разменяха двете жени. Клавдий беше жив и очевидно се чувстваше достатъчно добре, щом отново посещаваше дами и ги ощастливяваше. Пила знаеше, че римските мъже съвсем естествено даряваха с благоволението си много жени и че от малкото мигове, които беше прекарала с гладиатора, не произтичаше никакво задължение от негова страна. Освен това тя беше само една робиня, докато той се ползваше с благосклонността на дами от най-висш ранг. След случилото се в цирка тя не гореше от желание да го види отново.

Флавия и Ромелия побъбриха още малко и Флавия стана да си върви. Чувстваше се облекчена, след като беше споделила сладката си тайна със съседката и я беше накарала да й завижда. Двете остри бръчки, които изведнъж прорязаха бузите на Ромелия, показаха на Флавия, че съпругата на сенатора не страдаше от липса на пари и лукс, но й липсваше сексуално удовлетворение, което правеше кожата розова, караше кръвта да кипи и сърцето да трепери. Мислите на Ромелия се гонеха като млади коне на моравата. Клавдий! Той беше красив мъж, силен, смел, корав. Мускулите му сигурно бяха от желязо. Тя затвори очи и видя Клавдий в блестящата си парадна ризница да стои гордо в бойната колесница и да поздравява ликуващите зрители. Ако легнеше с ризницата си върху голото й тяло… Тя потрепери от наслада. Чувството със сигурност щеше да бъде неописуемо. Тя щеше да посегне под престилчицата и да улови меча му… Дали и той беше корав като стомана?

Ромелия отвори очи и решително разтърси глава.

— Пила, Друзила, отнесете съдовете! Целий, ти иди веднага в цирк Фламиний и поискай да говориш с Лентул. Очаквам го утре рано сутринта, след като сенаторът напусне къщата. — Робът Целий се поклони и изчезна.

Какво ли беше намислила Ромелия? Последните й думи разтревожиха Пила.

 

 

На следващия ден Лентул пристигна точно в уречения час. Валерий беше излязъл от къщи и беше отишъл на Форума, за да се покаже на народа и да приеме овациите му.

Ромелия покани Лентул в перистила, сякаш идването му беше съвсем естествено. Пила се притисна зад една колона в преддверието. Никога досега не беше подслушвала съзнателно чужд разговор. Ала този път вътрешният й глас я предупреждаваше да внимава. Какво общо имаше Ромелия с нископоставен грубиян като Лентул? Дали се беше заразила от ентусиазма на Флавия, която вчера й беше разказала за любовната си среща с гладиатора в розовата градина? Или замисляше нещо лошо срещу Клавдий?

Пила не можеше да си представи, че жена като Ромелия би се впуснала в любовно приключение с един гладиатор. Макар че римските мъже бяха абсолютно свободни в сексуалните си връзки, това съвсем не се отнасяше до омъжените жени, особено от висшите съсловия. Следователно Ромелия беше замислила някакво коварство и то беше насочено срещу Клавдий!

Пила размишляваше трескаво. Не, Ромелия не можеше да знае нищо за странната връзка, която беше възникнала между нея и Клавдий. Никой не ги беше видял заедно, тя не беше казала за срещата им в парка дори на Друзила. Не й се вярваше, че Клавдий се е похвалил пред приятелите си за преживяното с нея. Тя беше само една жалка робиня. А може би Ромелия беше заподозряла нещо след странната случка на арената? Не, това също беше невъзможно. Тя нямаше представа от вярванията и боговете на германите. Какво ли си беше наумила?

Пила се ядоса ужасно, когато Ромелия покани Лентул да се разходят в градината около централния фонтан, което направи подслушването невъзможно. Всъщност говореше само Ромелия, Лентул слушаше безмълвно. На няколко пъти поклати глава, но накрая кимна мрачно. Ромелия извади изпод столата си торбичка с монети, дебела и тежка, явно пълна с много сестерции. Лентул я грабна от ръката й, кимна отново и се сбогува с лек поклон. Ромелия не отговори на поздрава му и дълго остана неподвижна, загледана към изхода на градината.

Пила не можеше да си обясни случилото се. Да не би пък Ромелия да беше направила дарение за гладиаторското училище в Капуа? Или беше възнаградила Лентул за особено впечатляващата битка на арената? А може би господарката й просто си беше купила съучастник за някакво престъпление? Пила знаеше, че Ромелия пилее пари с широка ръка, когато става дума за личните й потребности. Но когато парите бяха за друг, пестеливостта й се превръщаше в скъперничество. Твърде рядко се случваше да направи някому подарък, дори собствените й деца не можеха да се похвалят с подаръци от майка си, камо ли пък роби или непознати.

Пила се върна бързо в къщата, за да не я открият. Едва бе влязла в кухнята, когато я настигна резкият глас на господарката.

— Пила! Веднага в покоите ми!

 

 

Ромелия остана много доволна от уговорката с Лентул. Тя беше подела тази опасна игра като умел политик. Никой нямаше да разкрие истината, най-малкото Валерий. Само че трябваше да си осигури още нещо за предстоящото приключение — русата перука!

Тъй като Валерий беше извън къщи и вероятно щеше да остане на Форума до късно вечерта, тя можеше да прави, каквото си иска. Най-после щеше да се сдобие със скъпоценните руси коси, за които се беше борила толкова дълго. Този път Валерий нямаше да се притече на помощ на Пила. А когато се върнеше у дома, щеше да бъде много късно.

Ромелия влезе в къщата и повика Пила. Без да дочака появата й, забърза към личните си покои. Седна пред тоалетната си масичка и се разгледа в голямото медно огледало. Огледа внимателно лицето си, попипа тъмните си коси. Кожата й беше светла, защото непрестанно се мажеше с оловен мехлем, който действаше избелващо. Ала когато стоеше редом с Пила, се чувстваше тъмна като печено пиле. Косата й беше черна като гарванова перушина, къдриците й бяха прикрепени с шноли, обръчи и панделки. Очите й светеха като полиран оникс. Всъщност би могла да се нарече красива, ако идеалът й не беше бяла кожа, руса коса и сини очи. Точно такава беше Пила. Така й се искаше да изтръгне очите на робинята и да отреже косата й до кожата! Но каква полза? Е, сега щеше да се сдобие поне с косата й и да си достави едно малко удоволствие.

Пила влезе и остана до вратата. Ромелия не й обърна внимание и продължи да се разглежда в огледалото. Едва след няколко минути се раздвижи.

— Ела при мен! — заповяда тя и посочи с пръст пода пред себе си. Пила послушно пристъпи по-близо.

— На колене!

Пила се поколеба, но коленичи пред господарката си.

— Косата ти е станала много хубава. Друзила явно е полагала редовни грижи за нея — каза меко Ромелия и помилва дебелата плитка.

Пила не каза нито дума, но тялото й се напрегна. Не можеше да очаква нищо добро, когато Ромелия я бе поканила сама в покоите си и я ласкаеше.

— Да, мисля, че така е добре — продължи Ромелия, като че говореше на себе си. Посегна към масичката си и взе оставения наблизо бръснач. Скъпоценен нож от наострен бронз с дръжка от слонова кост. Ромелия го използваше за почистване на космите по тялото си и за да придаде красива извивка на черните си вежди.

Тя стисна по-здраво плитката на Пила и вдигна ножа. Пила вдигна отбранително ръце.

— Какво правиш, господарке? — извика ужасено тя.

— Нали виждаш, глупава гъско! Режа ти косата. За какво ти са тези плитки? Аз искам да си направя перука. Не мърдай, защото искам перуката да бъде достатъчно дълга. — Тя размаха ножа пред лицето на Пила.

Робинята реагира светкавично и ножът изхвърча от ръката на Ромелия. Лицето на господарката й се оцвети в пурпурночервено.

— Как смееш… — изсъска тя като разярена змия и малките й, но силни ръце се сключиха около шията на Пила. Робинята скочи и я отблъсна. Столчето, на което седеше Ромелия, се преобърна, жената изпищя и се строполи на пода. Пила изхвърча като подгонена в коридора и влетя право в ръцете на Валерий.

— Какво става тук? — попита строго сенаторът.

Пила се хвърли на пода пред краката му.

— Прости ми, господарю, прости ми! Аз вдигнах ръка срещу господарката.

Валерий смръщи вежди.

— Така ли? Това не ти е позволено. Ти си робиня, тя е господарка на дома и си длъжна да й се подчиняваш.

— Знам, господарю. Аз й служа покорно и изпълнявам всяка заповед. Но днес тя пожела да ми отреже косата. Господарю, за мен това е смъртно наказание. Имай милост!

— Ах, пак ли? — Валерий вдигна вежди. — Стани, Пила. Не ми харесва да пълзиш пред мен като червей. Ти си красива и горда. Знам, че не би се опълчила срещу господарите си. Косата ти е прекрасно украшение и аз разбирам, че не искаш да се разделиш с нея. Но винаги помни, че си моя собственост и аз мога да правя с теб каквото си искам. Впрочем същото важи и за господарката ти.

— Знам, господарю. Поискай от мен каквото и да е и аз ще го сторя. Но ми остави косата, умолявам те! Веднъж ме попита за нашите богове. Те са различни от римските, нашите нрави също са други, нямат нищо общо с вашите. Щом една жена загуби косата си, значи е осъдена като престъпница.

— Наистина ли? Това е много интересно. — Валерий свали тогата си и я хвърли на притичалия роб. — Донеси ми вино и ме остави сам с Пила. Мисля, че днес ще чуя нещо поучително.

Той се отпусна на най-близката клина и пое чашата, която му подаде робът — скъпоценен сребърен бокал. Лицето му се отрази в полираната повърхност.

— Това е нашият свят, а някъде там на север е твоят свят — проговори замислено той, взрян в отражението си. — Повечето хора си мислят, че в нашия свят се живее също като във вашия. Но това не е вярно. — Той вдигна глава. — Седни в краката ми, красива Пила, и ми разкажи за нравите на народа си. Каква е ролята на женската коса?

Пила приседна пред дивана, без да посмее да вдигне очи към господаря си. Беше направила неща, недопустими за един роб, и заслужаваше най-строго наказание. Беше огромен риск да помоли Валерий за помощ. Но това беше единственият й шанс.

— Всички жени от моя народ носят дълга коса. Това е знак за почтеност, показва, че жената уважава нравите и обичаите на своето племе. Косата е украшение на свободната жена. Защото аз съм… аз бях свободна. — Пила замлъкна.

— Продължавай — подкани я Валерий.

— Изневяра, забранена любов, нарушаване на законите на рода, това са все сериозни причини да осъдят прегрешилата жена. В присъствието на всичките й роднини отрязват косата й. Жената без коса е осъдена престъпница. След това разкъсват дрехите й, изгонват я от къщата и я прекарват през цялото село, като всеки има право да я удря с пръчка или да я шиба с камшик. Никой не проявява милост към такава жена и смъртта е спасение за нея.

— Как я убиват? — попита тихо Валерий.

— Завързват й очите и слагат камък под тялото й. Могат да я удушат с въжета, които стягат с пръчка, да я убият с камъни, да я пронижат с ножове или да я заровят жива в блатото. Накрая покриват тялото й с вършини и забиват колове, за да не може духът й да се върне в света на живите.

Валерий сбърчи нос.

— Какви архаични обичаи — промърмори той и поклати глава. — Затова ли германските жени държат толкова много на девствеността си? Сигурно ви е страх от жестокото наказание.

— Не, господарю. Всички са длъжни да се придържат към правилата, само така родът може да оцелее.

— Животът в онази пустош сигурно е много труден, нали?

Пила кимна безмълвно.

— Странна родина имаш ти, Пила. Бездънни гори и гнили мочурища. Сигурно заради това са възникнали тези странни обичаи. Страшно е, наистина страшно. — Валерий я погледна замислено. — Ако тълкувам правилно разказа ти, ще се почувстваш като осъдена престъпница, ако Ромелия отреже косата ти.

— Да, господарю, така е.

— Но ти не си извършила престъпление. Не си омъжена, значи няма как да изневериш на съпруга си. Не си влюбена, дори си още девствена, не си нарушила нито едно правило на племето си, нали?

— Така е, господарю.

Валерий избухна в смях.

— Положението ти не е леко, Пила. Според германските закони си длъжна да защитаваш честта си. Но сега си в Рим. Не си свободна жена, а робиня. Принадлежиш на господаря си и той може да прави с теб каквото си иска. Трябваше да се подчиниш на Ромелия, защото ти е господарка. Но ти вдигна ръка срещу нея. С това наруши римското право. В Рим също наказват провинилите се. Наказанията не са като при германите, но все пак… Затова можеш да избираш: или ще те окачат на кръста и ще умреш от бавна и мъчителна смърт, или ще те хвърлят на дивите зверове на арената, там ще умреш малко по-бързо. Всъщност можеш и да се биеш като амазонка, ще ти дадат меч, така ще имаш шанс да излезеш победителка.

Лицето на Пила побеля. Тя сведе глава и прошепна примирено:

— Ти си напълно прав, господарю. Нашият свят не е като вашия. И все пак те са еднакви.

Валерий вдигна вежди.

— Това е много мъдро изречение, малка Пила. Мисля, че имаш усет към философията, макар че никога не си посещавала училище. Затова ще ти предложа една малка сделка. Това е между мен и теб, нищо повече. Знаеш, че утре давам голяма вечеря в чест на завършването на игрите. Празникът ще бъде разкошен. Ще дойдат много гости, благородни мъже от Рим, сенатори, консули, богати търговци. Трябва да ги нагостим добре и да ги забавляваме по възможно най-добрия начин. Ще има конвивиум^[4] с музика, танци, песни, рецитации и духовити разговори. Ще предложим на гостите изискани ястия и благородни вина. Масата ще бъде наредена само със сребърни съдове и кристални чаши. Празникът трябва да съответства на положението, което заемам в римската държава. Цветя и аромати, музиканти и танцьори ще радват сетивата ни, но не е само това. Робите също трябва да бъдат удоволствие за очите. Ти си създадена да украсиш празника ми, Пила. Затова изисквам от теб утре да присъстваш на тържествената вечеря, да бъдеш постоянно в трапезарията и перистила. Ще обслужваш гостите, искам всички да се радват на красотата ти. Ще говоря с Ромелия и ще я помоля да се откаже от желанието да притежава косата ти. Това ще бъде твоята награда.

Пила се хвърли в краката му.

— Благодаря ти, господарю. Благодаря ти за добротата и мъдростта.

Валерий изкриви устни.

— В последно време съм в добро настроение и ми харесва да проявявам великодушие — призна той. — Народът ми устройва овации, а аз обичам да ме аплодират. Всъщност аз не само се правя на великодушен, аз наистина съм такъв. — Той приглади одеждата си и се усмихна самодоволно. — Погледни ме, Пила. Ти си същество от друг свят, който граничи с нашия. Но, както вече каза, световете всъщност са еднакви. Там си била красиво момиче, тук също си красиво момиче. Там си се борила за оцеляването си, тук също трябва да го направиш. Ала аз мисля, че тук борбата ще бъде по-лека. Аз ще ти подаря косата и честта, ти ще ми подариш тялото и девствеността си. Това е сделката ни. Както казах, съвсем не е обичайно един сенатор да сключва сделки с робите си. Нека кажем, че това е само една малка размяна на подаръци. Разбира се, ти имаш право да избереш също дали предпочиташ да умреш на кръста или на арената. Предоставям ти свобода на избора.

Пила сви ръце в юмруци и побърза да ги скрие под туниката си. Разтрепери се като в треска и стисна здраво зъби, за да победи нервното напрежение. Само ако можеше да стане и да забие тънкия нож за плодове чак до дръжката в сърцето на сенатора! След това щеше да вдигне гордо глава и да се опълчи срещу дивите животни на арената.

Тя сведе глава и се опита да се пребори с надигналия се в сърцето й луд гняв. Изведнъж видя две тъмносини очи на гладко медноцветно лице, които я гледаха пронизващо. Видя окървавен пясък и вдигнат меч, и треперенето на едва сдържания гняв се превърна в безумно сърцебиене. Вдигна глава, погледна Валерий и се усмихна.

— Утре няма да те разочаровам, господарю — обеща тихо тя и Валерий кимна доволно.

— Къде е зелената туника, която заповядах да ти ушият? — попита строго той. — Искам да я носиш утре.

— Простете, господарю, но я дадох на пране, защото беше оцапана с кръв.

— От това ли? — Валерий посочи червените ивици на рамото й.

Пила сведе поглед и едва забележимо кимна с глава.

— Не разбирам защо някои хора непрекъснато оскърбяват естетическото ми чувство — оплака се Валерий и попипа рамото й, за да установи тежки ли са били ударите. — Намажи червените места с мехлем от олово и цинк, той ще намали червенината и ще затвори раните. А аз ще наредя да ти ушият нова одежда, този път морскосиня, за да подхожда на очите ти. И ще бъде къса, защото искам да се наслаждавам на краката ти.

Той се надигна и повика личния си роб. Заповяда му веднага да доведе шивач, който да намери плат и да се заеме с новата дреха на Пила. След това извади кесията си.

— Виж, днес харесах една сребърна аграфа и мисля, че ще ти подхожда много повече от златната — продължи милостиво той. Пила отново се хвърли в краката му, но сенаторът я отблъсна и се засмя. — Искам да разкажеш на всички хора колко великодушен господар имаш. Това ми харесва много повече, отколкото да се влачиш в краката ми. — С тези думи той стана и напусна помещението.

Робът се върна скоро и я поведе към стаичката на шивача, който трябваше да й вземе мярка.

 

 

Валерий се запъти с големи крачки към стаята на Ромелия, където тя се бе оттеглила веднага след пристигането му. Отвори шумно вратата, без да почука. Ромелия смръщи чело. Не беше редно съпругът й да влиза в личните й покои без покана.

По лицето му разбра, че е бесен от гняв. Веднага промени изражението си и се усмихна любезно.

— Защо нахлу така бурно, Валерий?

— Млъкни, усойнице! — отговори гневно сенаторът. — Случилото се с Пила ме възмути до дън душа.

— Защо си се загрижил за тази робиня? — Ромелия равнодушно вдигна рамене.

— Аз не съм се загрижил за робинята, а за твоето поведение.

— Така ли? Аз мога да правя с робинята, каквото си ща. Тя вдигна ръка срещу мен! Ще заповядам да я разпънат на кръст!

— Нищо подобно няма да направиш — отговори сърдито Валерий.

— Извинявай, съпруже, но знаеш ли докъде ще стигнем, ако робите започнат да се опълчват срещу господарите си?

Валерий седна на едно столче и пое дълбоко дъх.

— Знам, че Пила е вдигнала ръка срещу теб, и смятам да я накажа. Но сега не говорим за нея.

— Така ли? — Ромелия се нацупи обидено. — А за какво говорим?

— За твоето непослушание. За пренебрежението към заповедите на съпруга ти. Бях ти забранил да режеш косата на Пила. Нима не се изразих достатъчно ясно? Ти посмя да престъпиш думата ми. За съжаление не мога да накажа дързостта ти, като те хвърля на лъвовете на арената, макар че много ми се иска да го сторя.

Ромелия пое шумно въздух.

— Млъкни! — изкрещя Валерий. — Възмутен съм, че не ме приемаш сериозно, че пренебрегваш нарежданията ми. Ти ме измами подло, като извърши това престъпно действие в час, когато не съм у дома, а на Форума или в курията. Цял Рим е в краката ми, само собствената ми съпруга ме прави на глупак!

— Повярвай, не съм имала намерение да унижа достойнството ти. Нямах представа, че тази робиня означава толкова много за теб.

— Тя не означава нищо за мен. Тя представлява чудесна гледка и ласкае естетическия ми вкус като алабастрова лампа или мраморна статуя. Нищо повече. Ти все още не искаш да разбереш, скъпа Ромелия. — Валерий понижи глас. — Знам, че използваш Пила, за да си премериш силите с мен. Предупреждавам те, не отивай твърде далеч. Пила ще запази косата си и утре ще присъства на конвивиума. Това е последната ми дума. А сега излез оттук и иди да се погрижиш за утрешния празник, както повелява дългът ти!

Той се обърна и напусна покоите й. Лицето на Ромелия остана напълно неподвижно. Тя стоя дълго, загледана към вратата, през която беше изчезнал Валерий. След минути ъглите на устата й потрепнаха и по лицето й пробяга презрителна усмивка.