Сюзън Хейстингс
Гладиатор (15)

15

Празникът за посрещането на новата година продължи три дни и всички участваха в тържествата. Антеквос беше приготвил за гостите си планини от свинско месо, но и също така и тлъсти волове, овце, елени и сърни, диви свине и зайци. Слугините бяха опекли хляб от светло и тъмно брашно, бяха приготвили гъби, плодове и ядки. Изпиха се несметни количества вино, медовина и бира. На третия ден навсякъде се виждаха заспали хора. Веркуликс премина насипа и излезе на жълтата есенна поляна. Очите му бяха устремени право напред, но въпреки това видя двете нежно прегърнати фигури, които се бяха облегнали на едно дърво.

— Струва ми се, че празникът не ви хареса особено — проговори с дълбокия си глас той, и Зигрун и Клавдий отскочиха уплашено един от друг.

— О, не, не, в никакъв случай не бихме искали да обидим теб или крал Антеквос — заекна Клавдий. — Просто имахме нужда от чист въздух.

— Защо се опитваш да лъжеш, римлянино? — изръмжа Веркуликс и го погледна пренебрежително. — Не си ли наясно, че не можеш да скриеш мислите си от мен? Между вас се е създала много здрава връзка, която ви е лишила от корените ви. Вкопчили сте се един в друг, защото на света не е останало нищо друго, което да ви държи за земята. Вятърът може да ви отвее много бързо. — Той поклати беловласата си глава. — Разкажете ми вашата история.

Той приседна на един обрасъл с мъх пън и се опря на тоягата си. Зигрун все още не можеше да си изясни какви чувства изпитваше към него, макар светът на жреците и свещените личности да й беше добре познат. А Клавдий изпитваше страхопочитание пред стареца и обезоръжаващите му знания.

Двамата седнаха в тревата пред друида и му разказаха историята на любовта и страданията си. Не пропуснаха нищо, нито живота си в Рим, нито тайната си любов, нито изпълненото с приключения бягство, нито съмненията, които ги бяха обзели след пристигането в Галия.

Слънцето вече докосваше короните на дърветата, когато разказът свърши. Зигрун отпусна ръце в скута си и се взря мрачно в побелелите си пръсти. Клавдий сложи ръка на рамото й, сякаш искаше да я защити незнайно от какво.

Старецът мълча дълго. След това погледна пронизващо коленичилата пред него двойка.

— Рядко съм чувал история на толкова дълбока и силна любов — проговори тържествено той. — И трябва да кажа, че ми харесва. Но днес и двамата сте обезверени. Искам да помислите и да извървите докрай пътя, по който сте поели. Ти, Клавдий, или Велокс, както те е нарекла майка ти, се съмняваш в боговете, в Зигрун, в самия себе си и във вашата любов. Страх те е за детето, което ще дойде на бял свят през месец Гиамониус^[1] под напъпилата луна.

Лицето на Клавдий побеля.

— Велокс! Майка ми наистина ме наричаше Велокс, но аз бях забравил това име. Никому не съм казвал…

 

 

Дивите планини спяха под меката снежна покривка. Синьото небе над тях изглеждаше безкрайно. Гледката беше толкова красива, че пътниците чак изпитваха болка.

Двете едри и доста тромави животни пръхтяха мъчително и напредваха бавно през бялото великолепие. Скоро от ноздрите им увиснаха ледени висулки. Конете носеха дебели кожени седла и красиви юзди. Двамата ездачи бяха загърнати в топли кожи.

Зигрун отметна качулката на наметката си и вдигна лице към слънцето. Макар че беше дълбока зима, тя усещаше съживяващите и стоплящи лъчи върху кожата си. След малко скочи от коня и тръгна пеша. Направи няколко снежни топки и ги хвърли по Клавдий. Звънкият й смях отекна надалеч в ясния мразовит въздух.

Клавдий беше дълбоко впечатлен от огромните планини. Върховете изглеждаха наистина величествени. Той не можеше да си представи, че и по тези места живееха хора. Но откакто бяха тръгнали, всеки ден минаваха през малки селища и разпръснати дворове на хора от племето хелвеци.

След като напуснаха замъка на арвернския крал Антеквос, двамата тръгнаха право срещу изгряващото слънце, напред, както ги беше насочил Веркуликс.

Клавдий погледна замислено високата фигура на Зигрун, която, макар и увита в дебели кожи, беше все така грациозна. Той я обичаше, в това нямаше съмнение. Желаеше я физически и през последните седмици и месеци беше непрекъснато близо до нея. А сега се беше приближил до нея и духовно, разбираше странната й връзка със северните богове, които не бяха личности като римските божества с изваяни от мрамор тела, поместени в съвършено изработени храмове. Дали Локи или Один, дали Дианцехт или Аполон, дали Минерва или Венера, името нямаше значение. Според келтите беше невъзможно боговете да имат човешки лица. Тяхната вяра в божественото беше в духовната сфера и обхващаше вечно будните природни сили и могъществото им, което не можеше да бъде облечено в думи. Единствено друидите притежаваха всеобхватни знания за тези сили и умееха да общуват с тях. Клавдий не се стремеше да ги разбере. Той ги усещаше, и това му беше достатъчно.

— Свободни сте да продължите пътя си — каза им Веркуликс. — Всеки човек има право сам да реши какво ще прави, защото е свободен и преценява дали да рискува. Виждам как в очите на Зигрун свети копнеж. Виждам копнеж и в очите на Велокс, но той не е същият.

Велокс! Клавдий носеше с гордост галското си име, което му беше припомнил друидът. Това го правеше равен на Зигрун, а тя беше щастлива. И тя се бе събудила за нов живот.

Двамата направиха почивка и си построиха колиба от клони и сняг. Зигрун беше много сръчна в строежа на снежни колиби и Клавдий не преставаше да се чуди колко бързо се затопляше вътрешността, без снегът да се стопи. Запалиха огън малко настрана от колибата и си приготвиха топло ядене. Свалиха седлата от конете, разстлаха ги на снега, увиха се в топлите кожи и прекараха нощта, сгушени един в друг.

Антеквос ги беше снабдил с топли пътни дрехи, достатъчно провизии и два издръжливи коня. Многократно им изрази съжаленията си, че са решили да го напуснат, защото смелият и опитен във всички бойни изкуства Клавдий щеше да се нареди достойно сред воините му. Велокс му благодари трогнат за щедрото предложение и го помоли да прояви разбиране към желанието на Зигрун да се върне при своето племе.

Пътят ги отведе източно от страната на арверните през реката Роданус, по търговския път до Лагус Леманус, който преминаха от север. По течението на реката Аруриус двамата прекосиха областта на хелвеците до Лагус Венетус. Оттам тръгнаха право през планината, за да стигнат Норикум.

Пътуването продължи два дълги месеца и те прекараха всеки миг заедно. Въпреки усилията, които полагаха, за да оцелеят, пътят не им изглеждаше особено труден, защото бяха заедно и се обичаха. Клавдий — или Велокс, както го наричаше Зигрун — беше напълно преобразен. Недоволството, раздразнителността и съмненията в собствената стойност бяха изчезнали. Той не беше разбрал какво бе станало с него, но прие промяната. Зигрун беше щастлива от нея, защото беше започнала да вярва, че може да загуби любовта му.

И с нея беше станала промяна. Може би причината беше в безкрайното облекчение, което изпита от завръщането на любимия си.

В един особено студен зимен ден двамата прекосиха гористата местност, западно от Норея, която ограничаваше разпрострялата се надълго долина от юг. В края на гората двамата спряха конете си, Зигрун сложи ръка над очите си и се огледа. Слънцето огряваше приказния свят и го потапяше в златно сияние. Покрита с бялата премяна на зимата, долината изглеждаше мирно заспала. Не се чуваше нищо, нито мучене на крави, нито човешки говор.

— Странно — прошепна потиснато Зигрун. — Защо ли е толкова тихо?

Обикновено в долината отекваше лай на кучета, крякане на кокошки, глухо мучене на волове и възбудено грухтене на свине. Всичко това се примесваше със смеховете на децата, шумните препирни на мъжете, песните на жените. Зигрун не видя дима, който трябваше да се издига от отворите на покривите, нито колите, които обикновено стояха пред къщите.

Обезпокоена от необичайната тишина, тя пришпори коня си и се спусна в долината. Велокс я последва. Зигрун спря пред първата къща, скочи от коня и забърза през двора. Оградата беше паднала, плевнята зееше отворена. Зигрун отметна изпокъсаната завеса пред входа. Къщата беше празна!

Страх стегна гърлото й. Тя се втурна към втората къща, после към третата и четвъртата.

— Татко! Мамо! Наякс! — Зигрун се въртеше безпомощно в кръг. Дългите кимбрийски къщи бяха изоставени. Отчаяният й вик се издигна като птица в студеното зимно небе.

Велокс стоеше смутено настрана и държеше юздите на двата коня. Така му се искаше да я прегърне и утеши, но не смееше. Изведнъж забеляза някакво движение и от гърлото му се изтръгна вик.

— Погледни нататък! — Ръката му посочи малката къща в края на селището.

Бялата коса на жената се развяваше като паяжина. Старицата носеше синя одежда, закрепена на рамото със сребърна брошка. Талията й беше стегната с железен колан. Въпреки ледения студ тя ходеше боса.

Очите й изглеждаха странно замъглени и тя ги разтърка, за да познае новодошлите. Тя прилича на Веркуликс, каза си Клавдий и се почувства неловко.

Зигрун пристъпи колебливо към нея.

— Нея, ти ли си?

— Така ми викаха в рода — изграчи старицата като гарван и Зигрун потрепери.

— Нея, познаваш ли ме? Аз съм Зигрун, дъщерята на Зигмунд. Къде са нашите? Къде са родителите ми, братята, съседите?

— Зигрун ли? Зигрун я няма. Тя е мъртва — изграчи отново старицата.

— Погледни ме, аз съм Зигрун! — Младата жена хвърли наметката си и свали кожената жилетка. Разпери ръце и протегна ръце напред в знак, че не носи оръжие. Въпреки това старата жена вдигна отбранително ръце и промърмори някакво заклинание.

— Зигрун е мъртва, както и всички останали.

— Какво говориш, Нея? Как така са мъртви? Колите ги няма, воловете също са изчезнали, нивите не са ожънати, а къщите са празни. Какво е станало?

Нея присви очи и изгледа пронизващо Велокс.

— Кой е този? Не искам чужди хора в селото!

— Той е гал и мой мъж.

— Гал, ами! — Старицата се изплю в снега. — Чужденец! Римлянин! Всички са демони!

— Нея, моля те! — изплака Зигрун.

Старицата се врътна безмълвно и се скри в къщата си. Зигрун я последва. След известно колебание Велокс също влезе в къщата и последва жените в голямата зала.

Старата добави няколко цепеници в огъня. Топлината беше безкрайно приятна. Полуслепите й очи се взираха някъде в далечината. Като че ли беше забравила новодошлите. Устните й се движеха, сякаш произнасяха заклинания. Ала Зигрун веднага разбра, че старата Нея се връща към миналото.

— Договорът не струваше нищо, той съдържаше само лъжите на проклетите римляни. Народът искаше да се оттегли, не искаше да се бие с римляните. Те им се довериха. О, Бойорикс, защо? Тези планини, тези ужасяващо високи планини не са нашият свят. Навсякъде планини, които объркват духа, които ни водят по грешни пътища като блуждаещи пламъчета. Бойорикс се довери на римляните. Те трябваше да изведат народа му от лабиринта на планините и долините.

Зигрун слушаше старата жена със затаен дъх. Бойорикс, а с него вероятно и Хелфгурд, бяха тръгнали срещу Рим!

— Народът се подчини на решението на римския консул и разбра, че няма да получи земя за заселване. Решиха да продължат пътя си. Но този Гней Папирий Карбон беше жалък лъжец. Римляните примамиха нашите в капан. Нападнаха ги от всички страни, тежковъоръжени, под звуци на рог и бойни викове, с копия и мечове. А там имаше коли с жени и деца, със старци и болни! Нямаха нито храна, нито добитък! Воините крачеха пред колите и ги теглеха, когато воловете не можеха да се справят. — Гласът й пресекна, но бързо се успокои. — Такива са римляните. Не щадят нито старците, нито децата и жените. Искаха да унищожат кимбрите и успяха. Римляните са безогледни. Примамиха нищо неподозиращия народ в капан и го унищожиха до последния човек.

Очите на Зигрун се напълниха със сълзи. Ето какво беше станало. Коварството и хитростта на римляните, както и съвършеното им бойно изкуство, им помагаха да завладеят света. И лъжите им!

Велокс се облегна тежко на стената. Макар да не разбираше всяка дума на старицата, защото езикът на кимбрите беше по-различен, той си представи живо каква драма се беше разиграла пред почти слепите очи на Нея. Знаеше, че болката на Зигрун е неописуема, но отново не посмя да я прегърне и утеши.

Изведнъж старицата се усмихна.

— Ала леко извоюваната победа се оказа измамна. След първоначалната паника народът не се уплаши и не остави оръжията си. Мъжете се събраха около водачите си, вдигнаха щитовете си и дивият им боен вик отекна в скалните стени. Римската линия се разколеба. — Тя се изкиска злобно. — Дори жените и децата, старците и младежите посегнаха към оръжията. Сред народа се разрази буря, гневът срещу предателството на римляните му вдъхна нови сили. Нашите се втурнаха в битката с презрение към смъртта, със сляпа ярост, с могъществото на природните стихии. Один им посочи пътя, Один ги подкрепи в боя!

Старата скочи и замахна срещу невидим неприятел. Очите й святкаха диво.

— И не само Один. Защото боговете се събраха и затъмниха небето. Тор размаха чука си и се понесе през облаците на колата си, запрегната с козли. Циу мяташе светкавици, Один препускаше на дивия си жребец по небесния свод. През нощта дивият ловец, придружителят на мъртвите, тръгна начело на падналите, загърнат в сиви облаци. Один, който носи победата, замахна с копието си. — Тя въздъхна тежко и мършавото й тяло се сгърчи. — Където говорят боговете, оръжията трябва да мълчат. На следващото утро изгориха мъртвите и се погрижиха за ранените.

Главата падна на гърдите й и Зигрун беше готова да повярва, че старицата е заспала.

— Взехме много пленници. Котелът беше пълен с кръв. Увенчах го с меча си — зашепна отново Нея и лицето й се изкриви в усмивка. — Те бяха смели, тези римляни, а аз прочетох в кръвта им бъдещето на народа. — Лицето й отново помрачня, гласът й се издигна към тавана с неочаквана сила: — Опасност! Опасност застрашава народа ни като черен облак. Те отиват на смърт!

Старата жрица се изправи и вдигна ръце. Зигрун потрепери.

— Защо не те послушаха? — попита тихо тя.

— Народът има нужда от земя, за да живее. Земя, която дава плодове. Но никъде няма да я намерят, никъде. — Гласът й затихна.

Изведнъж тя вдигна глава, костеливата й ръка се стрелна във въздуха, острият й пръст посочи Велокс.

— Ти си римлянин! — изкрещя тя и Зигрун се стресна до смърт.

— Не си права, той е гал — възрази с треперещ глас тя.

Старицата се изкиска злобно.

— Не е нужно да ме лъжеш, Зигрун. Сигурно в Рим са те научили да лъжеш. Да, лъжата предпазва, но и унищожава. Каква полза от физическата сила на нашите воини, след като не можаха да се справят с римската хитрост и коварство? Тойтоболд, водачът на тевтоните, може да прескочи шест коня. Той е крал, но не в главата. И той ще поведе народа си към гибел.

— Защо остана тук, Нея?

Старата жрица отново се изкиска.

— Не доброволно, не доброволно.

— Изхвърлили са те? — извика уплашено Зигрун.

— Това бе началото на края. Предупредих ги, че не бива да вървят по-нататък. Имах видения и всички предричаха гибел за народа ни. Но те не пожелаха да ме послушат, а продължиха на юг с надеждата за богата плячка и плодородни земи. Какви глупаци!

— Но ти не можеш да оцелееш сама в тази пуста долина сред този дълбок сняг!

— Кой е казал, че искам да оцелея? — попита гордо старицата. — Нима си струва да живея, след като народът ми го няма? Ти избра живота и стана римска проститутка.

— Не говори така, Нея. Велокс е мой мъж и не е римлянин.

— Пак ме лъжеш, Зигрун. Той не ти е мъж и е римлянин. Ако беше гал, щеше да чувства като мен и теб. Нали усещам мислите му. Чувам и думите му, макар че не ги разбирам. Той не принадлежи към нашия народ, ти също вече не си наша.

— Ако видението ти е казало истината, народът на кимбрите вече не съществува — отговори сърдито Зигрун и стана. — Какво ти остава, освен да умреш от глад и студ в тази долина?

— Същото ще стане и с теб. Двете сме осъдени на същата съдба. Ти дължиш това на народа си.

— Аз ще живея, Нея. Ще живея, за да създам нов род, за да съм сигурна, че народът ми ще живее в моите деца и внуци. Това е моят дълг пред народа ми. Това съзнание ми дава сила. Затова няма да остана тук и да умра от глад и студ.

— Откъде си толкова сигурна? Ти не си от мъдрите жени на народа, не си жрица, ти си дъщеря на прост селянин.

— Любовта ни прави безсмъртни, Нея. Тя ни дава сили да започнем отначало. Макар че народът ми ще загине някъде в далечния юг, част от него ще живее чрез мен във вечността.

Зигрун стана и вдигна гордо глава. Погледът й беше пълен с увереност. Велокс отново усети странния блясък, който се излъчваше от нея, аурата, която я обграждаше. И тук, в мрака на германската пустош, тя приличаше на богиня. Тази богиня имаше много имена, но нито едно от тях не беше важно. Важна беше единствено силата, могъществото й. Той не посмя да се изправи и да се приближи до нея. Едновременно с това в гърдите му пламна огън: ти си моя и аз те обичам!

 

 

— Ще прекараме нощта в друга къща — каза спокойно Зигрун и излезе от дома на старата Нея.

Велокс я последва.

— Смисълът на думите й е тъмен — отбеляза той. — Страх ме е от нея, както се страхувам и от стария друид. Боговете са могъщи и старият друид като че е поел голяма част от силата им. — Той я привлече към себе си. Кожите помежду им бяха толкова меки и приятни. — Когато те гледам, виждам пред себе си божество.

Зигрун избухна в смях.

— Въпреки това трябва веднага да насечем дърва, за да имаме огън за през нощта. Аз ще приготвя мека постеля от кожи.

— Добре, ще ида да хвана някое зайче или диво прасенце… о, май е по-добре да си остана при заека. Изпитвам безкрайно уважение към думите на друида.

Велокс грабна лъка и стрелите и излезе в нощта, без да посегне към копието и късия си меч. Зигрун взе брадвата, за да насече дърва за огъня.

Когато над долината падна мрак, двамата се настаниха в най-малката къща на изоставеното село. Зигрун беше запалила буен огън в огнището и в стаята беше приятно топло. Велокс беше донесъл обещания заек и го бе опекъл на шиш над огъня. Двамата бяха свалили топлите дрехи и си бяха приготвили удобна постеля от кожите. Сега носеха само вълнени туники, Велокс беше с дълъг панталон. Вече беше свикнал с германското облекло и откакто беше започнала зимата, ценеше високо практичните вълнени панталони, с които по-рано се подиграваше.

Двамата пиха чай, който Зигрун беше приготвила от стопен сняг и шипки, намерени в края на гората. Велокс не забрави да добави към напитката и клончетата имел, които им беше дал друидът. Чаят беше по-вкусен и от най-хубавото вино. След дългия ден и двамата се чувстваха уморени, крайниците им натежаваха. Зигрун погледна изпитателно любимия си.

— Добре ли си? — попита тихо тя.

— Разбира се. Пътуването не ме умори особено. Всяка сутрин се събуждах отпочинал и свеж. А ти добре ли си? Надявам се, че детето е добре. Не искам да му се случи нещо лошо. Може би трябва да прекараме зимата тук. Обратният път ще те изтощи и може да навредиш на детето.

Зигрун поклати глава.

— Ще изчакаме до утре и ще вземем решение. Пред нас лежи дълга нощ. — Тя се усмихна и той усети присвиване в слабините.

Зигрун копнееше за ласките му, макар че прекарваха всяка нощ нежно прегърнати. Но тук беше друго. Отново имаха покрив над главата си, топла постеля, огън и добра храна.

Велокс отвори роклята й и прокара ръка по корема й, който се беше закръглил. Тя се засмя щастливо и позволи на ръката му да се спусне по-надолу. Без да бърза, Зигрун се освободи от роклята си и свали ризата от раменете му. Гласът му се снижи до шепот, когато устните му се плъзнаха по корема й и при това мърмореха монотонно, сякаш произнасяха молитви.

Пръстите на Зигрун се плъзнаха между бедрата й и му посочиха пътя към разцъфтялото цвете на женствеността. Очите му се замъглиха от страст и той простена. Устните му милваха утробата й, твърдия корем, изкачиха се до гърдите, които бавно натежаваха като зрели плодове. Тялото му се разтърсваше от силни тръпки. Той целуваше гърдите й все по-страстно и тя беше готова да вика от наслада. Нощният въздух пулсираше и искреше от споделената им страст.

Едва сега, в тази опустяла долина, заобиколен от враждебни планини, мъжът проумя колко прекрасно беше това топло тяло, колко силна беше магията на любовта, колко необходимо им беше това любовно сливане, за да оцелеят. Той пое дълбоко дъх и ноздрите му затрептяха от едва сдържано желание.

Зигрун се облегна на стената и отвори широко бедрата си. Когато възбуденият му член се отри в тях, тлеещата жарава в утробата й лумна в див пламък. Пръстите й се сключиха около могъщата му мъжественост и я поведоха към целта.

Велокс обхвана с две ръце крехката й талия и тя простена под напора на страстта. Това беше много повече от добре познатото им удовлетворяване на плътта, от задоволяването на телата, с което бяха свикнали и в което бяха постигнали истинско съвършенство. Тя не можеше да проумее, че е имало време, когато се е страхувала от любовната прегръдка. А ако не беше Клавдий, чаровният римски гладиатор, тя, нещастната робиня Пила, никога нямаше да разбере колко прекрасна може да бъде физическата любов.

— Моля те, Велокс, люби ме — прошепна с треперещ глас тя.

— Не мога да не те любя — отговори дрезгаво той.

Краката им се преплетоха в сладкото съединение на любовта и горещият им дъх се издигна към опушения таван на кимбрийската къща.