Сюзън Хейстингс
Гладиатор (11)

11

Клавдий сграбчи Ромелия за раменете и я блъсна грубо на леглото си. Хвърли се върху нея и едва не я смаза под тежестта си. Крехката й фигура изчезна напълно под мускулестото му тяло. Той притисна устни върху нейните и целувката му беше почти брутална.

— Къде беше, великолепна жено? Защо не изпрати да ме повикат? — прошепна в ухото й той и я натисна още по-силно върху дюшека. — Помислих, че вече не ме желаеш.

Очите на Ромелия изскочиха от орбитите. Имаше чувството, че е притисната под огромна скала.

— Аз… ох… не мога да дишам — изхъхри тя.

— О, да, аз ревнувам въздуха, който дишаш, красавице. Ревнувам всичко, водата, която мие тялото ти, вятъра, който те ласкае, слънцето, което те целува.

— Ох… остави ме… да си поема дъх! — Ромелия го отблъсна и задиша тежко. — Какво правиш, полудя ли?

Още преди да се е възстановила, Клавдий се хвърли върху нея и мушна коляното си между краката й.

— Да, луд съм по теб, ти ме подлуди с чувствеността си! Желая те с неистова сила, а ти ме оставяш да се мятам като риба на сухо. Ромелия, защо ми причини това? Не беше ли винаги доволна от мен?

— Аз… разбира се, че съм доволна.

— Тогава ме остави да те любя. Хайде да се забавляваме както преди, за да не става нужда да се задоволявам с робини. Искам само теб, теб, теб! — Клавдий сграбчи крехките й рамене и я разтърси грубо.

— О, ти си толкова див, толкова страстен! — изстена тя и тялото й се разтърси от сладостни тръпки. — Докажи ми любовта си, като най-сетне ме отвлечеш! — Тя обви ръце около врата му. Беше близо до припадък, защото все така не можеше да диша.

— Да, любов моя, явно е, че ние с теб сме определени един за друг. Никога не съм изпитвал такава страст, макар че съм се любил с безброй жени. И с теб ли е така?

— Да, да — изохка тя. — Моля те, стани, причиняваш ми болка!

— Не, искам вечно да те държа в обятията си и да не те пусна повече!

— Толкова си груб — проплака Ромелия.

— Нима това те смущава? Мисля, че досега ти харесваше.

— Така… така беше. Но този път ще ме убиеш!

— Искам да умра с теб! Любовта ме подлудява!

— Но аз… аз не искам да умра. Искам да избягам с теб!

Клавдий се опря на ръцете си и впи поглед в лицето й. Очите й бяха кървясали, устните се бяха оцветили синкаво. Около устата му заигра ледена усмивка.

— Е, добре, ще избягаме. Тази нощ!

Той се претърколи настрана и се изтегна до нея. Ромелия се сви на кълбо и се закашля. Мина доста време, преди да уравновеси дишането си и да заговори.

— Бях болна, Клавдий. Нямаше нищо общо с теб, стомахът ми се разбунтува. Нямах представа, че ще те вбеся така.

— А ти какво си мислеше? С кого си имаш работа? Аз съм горд мъж и ми е крайно неприятно, когато жената си позволява да ме мами. Значи си била болна? Още ли имаш болки?

Той заби пръсти в корема й, Ромелия изпищя и отново се сви на кълбо.

— Не, любими, не си струва да говорим за това — отговори едва чуто тя.

— Питам се само дали ще се справиш с несгодите на бягството — обясни лаконично Клавдий.

Ромелия се хвърли върху него и обгърна с две ръце врата му.

— Разбира се, всичко ще понеса. Откога го желая! Всяка нощ сънувам как ме отвличаш, как ме грабваш, както сатирът грабва менадата, заспала под дървото. А после ме желаеш с всяка фибра на тялото си.

— Така е, благородна Ромелия. — Клавдий стисна бялата й шия с двете си ръце. — Когато те държа в обятията си, полудявам. Когато те усетя до себе си, губя всичко човешко. О, богове, какво могъщо чувство!

Той я стисна по-силно и Ромелия изпадна в паника. Езикът изхвръкна от устата й, тя се вкопчи в ръцете му и се опита да отдели безмилостните пръсти от шията си. Най-после Клавдий разхлаби хватката си, скочи, вдигна я от леглото, метна я по корем на коленете си и вдигна полата, за да открие голото й дупе.

— Знаеш ли, много хетери в публичните домове разпалват страстта на любовниците си с един добър бой — обясни с дрезгав смях той. После я плесна силно по задника, а с другата ръка я задържа да не мърда. Ромелия изпищя, но Клавдий невъзмутимо продължи да я удря. — Я ми кажи, изпитваш ли удоволствие, като те бия? — попита невинно той и продължи жестоката игра. Ударите пареха нежната кожа на Ромелия, тя пъшкаше задавено и се държеше здраво за краката му.

— Престани, причиняваш ми болка! — изохка тя.

— Та аз едва започвам. Толкова ли си изнежена? Аз използвам само ръката си. Почакай да видиш какво ще стане, като сваля колана си. Направен е от кожа на хипопотам. Нали няма да ми развалиш удоволствието?

— Не, о, не! Това ми доставя удоволствие… ох, възбужда ме! — простена тя.

— Така си и знаех! — Ударите продължиха да се сипят по задника й. — Веднага разбрах, че си предопределена за мен. Ти обичаш да те насилват, искаш да изстрадаш загубената битка, нали? Да не мислиш, че битките на арената се водят на шега? Аз ненапразно съм най-добрият гладиатор в Рим.

Той свали Ромелия от коленете си и я хвърли на пода. Грабна късия си меч, извади го от ножницата и опря острието в гърлото на жената. После стъпи върху тялото й и я притисна към студените плочки.

Тя го гледаше, обзета от смъртен страх. Той стоеше над нея едър и властен, чисто гол и красив като Марс, със студено лице и изваден меч. Тя усещаше леденото желязо в свивката на шията си и най-после разбра как се чувстваха победените противници на Клавдий. Какъв мъж, о, богове, какъв мъж!

— Ще направя всичко, което ми кажеш, могъщи Клавдий — прошепна покорно тя.

Лицето му беше сериозно, кораво, брутално. Ръката му не потрепери нито за миг, силните мускули играеха под опънатата кожа. Презрителна усмивка изкриви устата му.

— Има ли кой да вдигне палец? — попита саркастично той.

— Предавам се на волята ти — изхленчи Ромелия.

Клавдий свали крак от тялото й и отдръпна меча си. Пъхна го в ножницата и я хвърли небрежно върху дрехите си.

— Добре тогава, внимавай, красиво дете — заговори той и се наведе над нея. Ромелия се сви на кълбо и кимна послушно. — Сега ще идеш да събереш най-хубавите си дрехи в малък вързоп, ще вземеш и тъмната наметка, която носеше в храма на Бакхус. Разбираш ли, не искам да правиш впечатление! Ще натъпчеш в една торбичка всички пари и накити, с които разполагаш, но няма да носиш нищо тежко, никакви съдове, разбра ли?

Ромелия отново кимна безмълвно.

— Ще събереш нещата си сама, няма да викаш слугините! Никой не бива да забележи, че се готвиш за бягство. Днес ще се държиш както винаги. Довечера ще изпратиш Друзила да спи. Най-добре й дай упойващо питие, както правехте с египетската робиня. След това ще се измъкнеш на пръсти от вилата. На около миля оттук ще видиш старо маслиново дърво край храма на Вулкан. Дървото е кухо. Ще намериш хралупата и ще скриеш там парите и дрехите си. След това ще се обърнеш към Пиценция. На около две мили от града ще видиш крайпътна гостилница. Е, не е особено комфортна, но поне няма да ти задават въпроси. Ще си наемеш стая и ще ме чакаш.

— Но аз… аз си мислех, че ще ме отвлечеш оттук и двамата заедно…

— Да не искаш стражите на мъжа ти да ме набучат на копията си? Очаквах от теб повече ум, скъпа Ромелия!

Тя сведе глава, без да се помръдне. Докато говореше, Клавдий се облече и сега се разхождаше напред-назад в малката стая.

— Аз ще намеря две товарни животни, ще прибера скритите ти вещи и ще те взема от гостилницата. Ще тръгнем към Виа Апия и ще продължим към Брундизий. Там ще се качим на кораб, готов за отплаване. Ти ще избереш накъде да тръгнем.

Ромелия го изслуша мълчаливо. Обясненията му звучаха разумно. Слугите щяха да забележат бягството й едва на следващата сутрин, когато двамата с Клавдий отдавна щяха да бъдат на път към Брундизий.

— Нима не е опасно да пътуваме по Виа Апия? — попита плахо тя.

— Разбира се, че не. Ти ще носиш дрехи на жена от народа, а аз ще се преоблека като занаятчия. Там е голяма навалица и никой няма да ни обърне внимание. Важно е да вземеш достатъчно пари. Трябва да подкупя капитана, а вероятно и много стражи по пътя. Може би ще се наложи да напуснем Виа Апия, затова ще наема товарни животни, с които ще напредваме по-бързо.

— Не можем ли да пътуваме с кола?

— Ти май искаш всички да ни забележат! Само богатите пътуват с бързи коли. За известно време ще се задоволиш с ролята на скромна жена от простолюдието. Или не можеш да се преструваш?

— Разбира се, че мога! — побърза да го увери Ромелия. — Уверена съм, че ще бъде много възбуждащо.

— Точно така. Надали има друга жена, която да е преживяла подобно приключение. Всички ще ти завиждат. Няма нищо кой знае какво да пътуваш с носилка или цизиум^[1]. Всички пътници ще те заклинат и после ще кажат на преследвачите накъде сме тръгнали. Но ако сме преоблечени като занаятчийско семейство, няма да направим впечатление никому. Всеки ден по Виа Апия се движат стотици такива семейства.

— Ти си не само красив и смел, но и умен — призна тихо Ромелия.

Клавдий се усмихна самодоволно.

— Разбира се. Или ти си мислеше, че мога само да се бия? Отдавна съм измислил този план и ето че дойде денят да се възползвам от него. Когато отвлича някоя дама, мъжът трябва да има не само мускули, но и умна глава.

Ромелия се изправи с мъка, без да откъсва поглед от лицето му.

— Изненадана съм — прошепна тя. — Кажи ми само защо трябва да скрия вързопа с дрехите и парите в кухото дърво.

— Защо ли? — Клавдий я погледна с надменно изражение. — Да не искаш да загубим единственото си имущество още в началото на пътешествието ни? Ти си само една слаба жена, а гостилницата се ползва с лошо име. За няколко часа ще бъдеш без мъжка защита и всичко може да се случи. Ще дойда да те взема на разсъмване… Така, а сега съм гладен. Трябва да се подготвя добре за предстоящата битка. Надявам се, че в кухнята ще ми предложат нещо.

— Разбира се. — Ромелия пое дълбоко дъх и се втурна навън, за да даде нареждания на робите. Възложи на Друзила да се погрижи лично за Клавдий. После се скри в покоите си, за да се приготви за пътуването, както й беше заповядал той.

 

 

Амфитеатърът на Помпей беше малък. Гражданите от години настояваха да им построят нова арена, която да съответства на разрастващия се град. Театърът отдавна се пукаше по шевовете, когато се организираха гладиаторски игри, непрекъснато се стигаше до бурни протести на хората, които не можеха да си намерят места по трибуните. Гладиаторските игри се радваха на огромна популярност, освен това известната школа на Капуа не беше далече, а от юг непрестанно докарваха по море екзотични животни за борбите и гонитбите.

Под старата арена се намираха подземните затвори за осъдени, избягали роби и заловени престъпници. Стражите и войниците довлякоха тук и обезумялата от ужас Пила. Съпротивата беше безсмислена, бягството — невъзможно. Веднага я оковаха във вериги и я извлякоха от вилата на Ромелия като пленено животно. Пила беше отчаяна не толкова от унижението на новото пленничество и изгледите за близка и мъчителна смърт. Отчаянието й идваше от Клавдий, който моментално се бе отвърнал от любимата си и беше прегърнал страстно омразната Ромелия. Всичките му думи, нежностите му, любовните клетви бяха лъжи, нищо повече от хитри, жестоки лъжи!

Разочарование, безумен гняв и ужас — всички тези чувства се кръстосваха в душата на Пила, докато отстъпиха място на бездънно отчаяние. Болката от предателството на Клавдий беше много по-силна от ударите с камшик, от веригите и ритниците на жестоките войници. Клавдий бе предал любовта им, единственото и най-важното, което тя му беше дарила, беше предал сърцето й, душата, любовта и живота й!

Пила не беше в състояние да забележи какво я заобикаляше, не видя прашния път, по който често беше вървяла към Помпей, малкото мостче на потока, под което се бяха любили. Тя не видя нито правия, настлан с големи камъни път през града с магазинчета от двете страни, платнари, ковачи, грънчари, пекари, мелничари, не видя пресите за зехтин, къщите, бардаците — не обърна внимание дори на хората, които я зяпаха любопитно, спираха се, сочеха я с пръст и се радваха на следващите игри на арената, на които осъдените престъпници, разбунтувалите се роби и многото чужди пленници щяха да се бият срещу дивите животни.

Когато я хвърлиха в подземния затвор, Пила беше полумъртва от ужас. Робинята беше осъдена на смърт по волята на Ромелия, съдиите нямаше да си губят времето с нея.

Мислите на Пила течаха бавно и мъчително. „Клавдий, Клавдий, защо ми причини това? Наистина ли се измамих така жестоко в теб? Оказа се, че ти не притежаваш сърцето, което се кълнеше, че си ми дарил. Това е било измама, късче мъгла, елф в мочурището. Когато умра, душата ми ще изскочи от устата като черен бръмбар и ще отлети в небесата, ще намери Ромелия, ще намери Клавдий. И когато ги намери, ще им праща кошмари, потискащи грозни сънища, които ще ги доведат до лудост.“

Студените безстрастни надзиратели хванаха момичето и го завлякоха в малка влажна килия. На стената бяха закрепени пръстени за веригите. Пила почти не можеше да се движи, едва успя да се отпусне на колене върху голите и невероятно мръсни каменни плочи на пода. Миришеше отвратително. Надзирателите спуснаха тежката каменна решетка пред килията и оставиха отчаяната сама.

В този миг Пила бе обзета от див порив и за последен път се разбунтува срещу немилостивата съдба. Изправи се, веригите зазвъняха, железните окови се врязаха дълбоко в плътта на ръцете и краката й. Шумът бе посрещнат с грозен рев — лъвове! Някъде наблизо в подземието лъвове и други диви зверове чакаха своя час, когато щяха да излязат срещу осъдените на арената. Зверовете имаха много по-големи шансове за победа, Пила нямаше да бъде в състояние да се отбранява; щяха да я вържат с вериги на една колона и дивите зверове щяха да я разкъсат жива.

Юмруците й се свиха в безсилен страх. Пожела си да умре още сега, в килията, за да избегне жестоката и позорна смърт на арената. Но тя беше здрава и силна, добре хранена, а надзирателите бяха сложили веригите така, че пленницата да не може да си причини зло. Скоро силите й угаснаха и Пила изпадна в дълбоко отчаяние и примирение.

 

 

Ромелия събра грижливо най-хубавите си рокли, като се стараеше да подбира по-скромни и незабележими. Друзила беше заета да храни Клавдий и господарката беше сама. Никой от домашните роби не обърна внимание на действията й. Това беше неин дом и тя можеше да прави каквото си иска. Ромелия намери тъмни платове, от които правеха дрехи за робите, и набързо си приготви обикновена туника, каквато носеха жените от простолюдието. Събра дрехите в неголям вързоп, скри го в една от раклите си и натрупа отгоре му от своите ценни и богато избродирани платове.

След това се зае да събира в една торбичка накитите си и всички монети, които можа да намери в къщата. Ръцете й трепереха от вълнение, дъхът й идваше на тласъци. Толкова отдавна настояваше пред Клавдий да я отвлече. А сега, когато наистина се стигна дотам, сърцето й биеше като безумно. Тази сутрин беше разбрала колко жесток и безогледен можеше да бъде този мъж. Наистина беше различно да наблюдаваш бруталната битка като зрител и да си представяш, че си на мястото на победения в мига, когато победителят се навежда над него и опира меча си в гърлото му. И сега при спомена за случилото се Ромелия трепереше като лист. Но тръпките на страх много бързо се сменяха със сладостни усещания, предизвикани от спомена за голото му тяло. Тя беше намерила най-красивия, най-бруталния, най-желания, най-възхитителния похитител, който можеше да й предложи Рим. Клавдий наистина щеше да отвлече нея, Ромелия, прекрасната съпруга на изнежения, духовно издигнат, мечтателен и негоден за любов сенатор Валерий. Така двамата щяха да се обвържат завинаги, като чрез кръвна клетва.

Когато узна, че Пила е била арестувана и хвърлена в подземията на арената, Друзила закърши отчаяно ръце. Не можеше да проумее какво се е случило. Още по-малко можеше да разбере как така бяха намерили Пила в леглото на Клавдий. Пила се беше заклела, че няма да се отдаде на никой римски мъж. Добродетелта и девството й бяха безценни за нея. Друзила беше готова да се обзаложи с живота си, че никой не й е посягал, че германката никога не се е отдавала на мъж. А какво се оказа: че този нагъл гладиатор, който се забавляваше с господарката на дома и съседката й и мамеше благородния сенатор зад гърба му, е завлякъл в леглото си и Пила! Друзила беше абсолютно сигурна, че приятелката й не му се е отдала доброволно. Това беше насилие от страна на гладиатора или недоразумение. Имаше време, когато и Друзила си бе мечтала за близост с Клавдий. Ала откакто той се принизи до платен любовник на богати и скучаещи жени, тя престана да изпитва уважение към него.

Точно в този момент Ромелия й заповяда да обслужва госта. Клавдий забеляза разплаканите очи на Друзила и се сети каква е причината. Очевидно Пила беше държала любовта им в пълна тайна и дори Друзила нямаше представа за случилото се. Клавдий отново изпита уважение към своята любима. Беше абсолютно сигурен, че Пила го обичаше с душа и тяло — беше го обичала. Защото ужасеният й вик все още отекваше в ушите му.

Той почисти зъбите си с една клечка, като през цялото време наблюдаваше скритом Друзила. Закръглената робиня се опитваше да прикрие мъката си, но не успяваше. Клавдий се опитваше да отклонява вниманието й, като си искаше студена вода, определен сорт мариновани маслини, ябълки и грозде, пушена шунка и сушена риба, хляб и сладкиши. Всеки път, когато Друзила се втурваше към кухнята да донесе поисканото, той събираше част от яденето в една кошница, скрита в раклата му. Когато Друзила се връщаше при него, той се излягаше удобно на дивана, оригваше се шумно и се тупаше по корема.

Много скоро Друзила се ядоса на този невъзпитан гост. Първо беше тласнал бедната Пила към гибел, сега се тъпчеше с най-фини ястия. Погълна огромни количества, като през цялото време й се хилеше доволно и явно се чувстваше отлично. Разхождаше се в къщата на сенатора, като че беше негова собствена, забавляваше се със съпругата му и хич не му пукаше, че беше опропастил една робиня. Но какви права имаше робът на този свят? Никакви! Пила не беше нищо повече от една чужда робиня, тя беше нищо! Никой нямаше да си спомня за нея, да попита какво е станало с нея, тя бе дошла и си отиваше като цвете, което разцъфтява и изсъхва и през есента умира. От нея щеше да остане само безформена маса кървава плът, след като лъвовете на арената удовлетворят глада си. Друзила не можа да издържи и се разхълца.

Клавдий вдигна вежди. Разчувстваната робиня можеше да застраши плана му. Не, тя не биваше да узнае нищо! Ако я посветеше в намеренията си, щеше да се наложи и тя да бяга, за да спаси живота си. На следващата сутрин целият свят щеше да узнае какво е станало миналата нощ. И в Помпей, и в Рим щеше да се вдигне голям шум. Друзила беше личната робиня на господарката, затова щяха да я измъчват и да я принудят да говори. По-добре да не знае нищо…

След като завърши разкошната си закуска, Клавдий зачака с каменно лице Друзила да раздигне трапезата и да се оттегли. Щом вратата се затвори, извади кошницата от раклата и кимна доволно, като видя, че е препълнена с трайни продукти. След като я покри грижливо, Клавдий се запъти към оборите на вилата. Никой не му обърна внимание. Надзирателят на оборите също не се развълнува особено, когато гладиаторът му поиска две товарни животни.

— Искам да посетя роднини в Помпей и да им занеса товар плодове — обясни ухилено той. — Днес е много горещо и не ми се ще да вървя пеша. Ще се върна преди вечеря, за да правя компания на господарката. Надявам се, че животните са нахранени и напоени?

— Разбира се, господине, ще ви изведа най-силните животни в обора — усмихна се надзирателят и му показа избраните мулета.

Клавдий ги огледа критично.

— Е, мисля, че до Помпей ще се справят — пошегува се той и се метна на гърба на едното муле, докато един роб завързваше кошницата на седлото на второто. Малкото шествие тръгна бавно към града, като Клавдий през цялото време се прозяваше и протягаше дългите си крака.

Мулетата изминаха бързо пътя до Помпей. Малко преди да влязат в града, Клавдий зави по страничния път и потегли в посока към Херкуланеум. След няколко минути излезе от Виа Попилия и тръгна по заобиколен път, който водеше към планината Везувий. Спря между лозята, за да смени дрехите си. Скри светлата патрицианска туника, която му бе дала Ромелия, между камъните. Навлече къса одежда, затегна я с колан и се уви в широка наметка. Никой нямаше да види мушнатите в колана кама и къс меч. Още веднъж трябваше да благодари на боговете, че не е роб като повечето гладиатори, а е свободен и има право да носи оръжие. Сега обаче това беше опасно, тъй като се бе преоблякъл като прост занаятчия.

След като се преоблече, Клавдий излезе отново на Виа Попилия, стигна до Херкуланеум и зави покрай вулкана. На северния склон растяха диви пинии и гъсти храсталаци. Той спря животните, отвърза кошницата с храна и я скри в най-гъстия храсталак. След това завърза мулетата на дълги въжета, за да могат да пасат наоколо. Доволен от свършеното, тръгна обратно. Стигна в Помпей надвечер.

Когато се свечери, Ромелия се оттегли в покоите си. Беше хапнала съвсем малко. Нервите й не бяха в ред и се страхуваше, че лицето й ще я издаде. Затова се скри в покоите си и повика две робини, които да я забавляват с изпълнение на флейта и лира.

Друзила клечеше пред покоите на господарката си с мрачно изражение. Ромелия изпитваше дълбоко удовлетворение, че беше изхвърлила съперницата си от борбата и реакцията на Друзила й показваше, че е постигнала пълен успех. Пила нямаше да напусне арената жива и единственото, за което Ромелия съжаляваше, беше, че няма да може да се наслаждава на мъченията й. Много й се искаше да посети игрите, за да тържествува над победената робиня. Освен това съжаляваше, че в момента не можеше да направи нищо с отрязаната коса на Пила. Клавдий беше изразил категорично несъгласие тя да се украси с руса перука и тя съзнаваше, че видът й щеше да направи силно впечатление. Макар и с натежало от мъка сърце, Ромелия трябваше да се съгласи с него и да прибере дългата плитка в раклата си. Щом започнеха нов живот далече от Рим, тя непременно щеше да си поръча руса перука, каквото и да й струваше това.

Нов живот! Накъде ли щеше да я отведе? Може би в партиянското царство, където имаше в изобилие злато, скъпоценни камъни и перли? Или пък в Египет, където владетелите плуваха по Нил с прекрасните си кораби? Във Финикия или чак в Самария? А може би още по-далече, в приказното царство, което някога бе завладял Александър Македонски и където имаше коприни, перли и редки подправки? Светът беше толкова голям и навсякъде имаше място за живот, за живот с Клавдий, божествения боец от Капуа.

— Друзила!

Робинята скочи от пейката и влезе в покоите на господарката си. Ромелия се беше разположила на леглото със страдалческа физиономия.

— Не се чувствам добре — прошепна тя.

— Да повикам ли лекаря? — попита Друзила.

— Не, не, знам каква болест ме е нападнала. Ще изпия чаша смесено вино. Заповядай, Друзила, изпий една чаша с мен. Не знам колко време още ще бъда твоя господарка. Ако тази ужасна болест ме отнесе в ада… — Ромелия театрално извъртя очи към тавана.

— Но господарке! — извика уплашено Друзила. — Толкова ли си зле?

— Никой не знае. Лекарят няма представа какво ми е. Не бива да се месим в делата на боговете. Ако те смятат, че времето ми е дошло, ще го приема. Хайде, изпразни чашата си! Остани тази нощ пред покоите ми, защото имам чувството, че ще ми стане по-зле. Тогава ще те повикам.

— Да, господарке — заекна Друзила.

— Не се криви, пий! Ти ми беше добра слугиня и аз почти никога не съм те наказвала. Защо да не изпием по чаша вино заедно?

— Благодаря, господарке! — Друзила стисна чашата и я изпразни на един дъх. Ромелия отпи глътка от своето вино, като през цялото време наблюдаваше внимателно робинята си над ръба на чашата. После кимна доволно.

— А сега ме остави сама и седни отвън на пейката. Ще се опитам да заспя, за да забравя болката в тялото си.

— Лека нощ, господарке — промърмори объркано Друзила и излезе от спалнята. Никога не беше виждала Ромелия така страдаща и в същото време достъпна и сговорчива. Може би наистина беше болна, но не смееше да си признае, че краят й наближава. Друзила се разположи удобно на пейката и скоро потъна в дълбок сън.

Щом Друзила излезе, Ромелия скочи от леглото. Извади грижливо стегнатия вързоп, след това свали нощната си одежда и облече проста вълнена рокля. Уви се в широка наметка, навърза няколко чаршафа и ги закрепи на парапета на балюстрадата, която извеждаше в градината. Вслуша се напрегнато в мрака, но имението лежеше в дълбока тишина. В далечината се виждаха факлите на Помпей и огньовете на пристанището.

Ромелия хвърли вързопа в тревата и се спусна ловко по чаршафите, докато усети твърда земя под краката си. Тя мина предпазливо покрай стопанското крило, където все още горяха газени лампи и няколко роби вечеряха. Стигна до градинската портичка, без никой да я забележи, и излезе от имението. По пътя спря и пое дълбоко въздух. Все още имаше време, можеше да се върне и да продължи досегашния си живот. Но приключението я помами, тя стисна вързопа по-здраво и забърза в нощта към маслиновата горичка, където трябваше да скрие багажа си. Беше доста тъмно, луната светеше едва-едва. Трябваше да търси дълго, докато откри кухото дърво, и напъха вързопа си в хралупата. Покри го с малко шума, върна се назад и излезе на един от многобройните пътища, които обикаляха около Помпей. Чувстваше се повече от странно. Никога не беше излизала сама в този час на деня. Жените от нейната класа се движеха винаги с придружители. По пътя вървяха всевъзможни скитници и пияници, излезли от бордеите и кръчмите. Някои я заговаряха с надеждата за евтино любовно приключение.

Ромелия нахлупи качулката на главата си и скри лицето си. Най-после излезе на Виа Попилия и забърза към Пиценция.

Оказа се, че трябва да върви много повече, отколкото беше предполагала. Минаха почти два часа, докато стигна до гостилницата. Беше почти полунощ и съдържателят я изгледа подозрително, когато помоли за стая.

— Ти сигурно си уличница или крадла, щом скиташ нощем сама? — попита недоверчиво той.

— О, не, разбира се, че не. Мъжът ми е почтен занаятчия. За съжаление по пътя плаустрата^[2] ни се счупи. Мъжът ми остана при колата, за да я пази от крадци и разбойници, но реши, че е по-добре аз да нощувам в гостилница.

— Имаш ли пари? — попита мрачно съдържателят.

— Разбира се — отговори обидено Ромелия и му показа купчинка медни монети. — Може да сме бедни, но сме честни.

— Тогава ми е все едно — изръмжа мъжът, взе една газена лампа и я поведе по тясната стълбичка.

Ромелия се ужаси, когато я въведоха в малка стаичка без прозорци, където три от четирите сламеника на пода бяха заети.

— Давам ти сламеник и одеяло, жено, но кухнята ми е вече затворена — обясни гостилничарят.

— Няма нищо — промърмори Ромелия и приседна на отвратителната постеля. В помещението беше задушно, една от жените хъркаше и мляскаше силно насън. Миришеше на лук, урина и пот, а чувствителният нос на Ромелия не беше свикнал с подобни миризми. Тя се зави с наметката и се загледа с невиждащ поглед в мрака. Съвсем не си беше представяла така приключението с отвличането. Беше уморена, стъпалата я боляха. Непоносимата воня в стаичката й причиняваше гадене, сламата беше ужасно бодлива.

Оставаха няколко часа до разсъмване и Ромелия се опита да заспи. Клавдий скоро щеше да дойде и да продължат бягството си.

 

 

Затворът беше потънал в дълбок мрак, само тук-там по коридорите горяха факлите на пазачите.

Пила инстинктивно усещаше, че в близост до нея се намираха едри животни. Дрънчаха вериги, по камъка се триеше груба козина. Изведнъж прозвуча сигнал като от тръба. Пила изписка ужасено. Слонове! Лъвовете ръмжаха гърлено, изфуча един леопард. По голите ръце на Пила полазиха насекоми и тя потрепери от отвращение и ужас. При всеки шум очите й се разширяваха в панически страх.

Когато животните се успокоиха, тя чу ромон на вода. През процепите в стените на старото подземие се процеждаше вода. След малко прозвуча дрезгавият смях на пазачите, които се забавляваха с игра на зарове. Явно я бяха научили от германски пленници.

Пила се отпусна безсилно във веригите си и облегна глава на влажната стена. Тук властваше смъртта. Само на няколко метра по-нагоре, в кръглата арена, вече бяха намерили смъртта си хиляди хора, някои престъпници, но повечето нещастници като нея, към които съдбата е била зле настроена. И тя щеше да загине. Душата й щеше да се присъедини към душите на хилядите нещастни мъже и жени, които бродеха сред старите стени, без да намерят покой, и напразно се опитваха да сплашат закоравелите и примитивни пазачи. А хората, които довчера й се възхищаваха, като скулптора от Помпей, утре щяха да заемат местата си на пейките, да крещят и да ликуват, и да се наслаждават на страданията й.

Защо хората бяха толкова жестоки? Защо онези, които вчера й се усмихваха благосклонно, днес искаха смъртта й? Каква радост изпитваха, като виждаха другите да умират? Дали се утешаваха, че все още са живи и здрави и смъртта им ще дойде някога, по-късно? И защо един човек беше в състояние да лъже така безсрамно? Да се преструва, че я обича, че й е дарил сърцето си. Да лъже, че иска да прекара живота си с нея. Може би и Клавдий щеше да седне на трибуните, редом с Ромелия, и двамата да се смеят и да ликуват, докато тя умира. Сигурно ще се държат за ръцете и ще се целуват… Пила изхълца задавено. Клавдий! Болката беше непоносима.

„Значи така свършва животът — помисли си Пила и се учуди на внезапното си спокойствие. — Съдбата ми е в ръцете на боговете. Те ме съдиха и ме осъдиха. Те разпоредиха, че трябва да завърша земния си живот. Щом душата ми се отдели от тялото, вятърът ще я понесе надалеч.

Тогава ще накажа онези, които ме тласнаха към смъртта. Един ден обаче душата ми ще намери покой и ще влезе в света на сенките, който е дом за всички души. Ако бях в германската си родина, елфите, или може би великаните, щяха да завладеят душата ми. Или пък да попадна в плен на духовете на гората и пустошта. Но тук?“

Затворът бе толкова мрачен, че Пила не можеше да различи нощ ли е или ден, но това не я интересуваше особено. Предчувствието за смърт се носеше във въздуха и животните също бяха неспокойни. И те бяха изтръгнати от родните си места, уловени и доведени тук, само за да служат за забавление на зрителите.

А може би това не беше само миг, а път, както веднъж го бе описала египетската робиня Акме? Мъртвият преминава с лодка през реката. На другия бряг е царството на мъртвите. И според вярата на Пила земният свят беше разделен от света на мъртвите с тъмна река. Дали и тя вече беше на път към отвъдното? Дали духовете на долния свят вече захранваха въображението й с недействителни картини?

Клавдий! Тя го видя, видя своя любим, красивия горд мъж, смел боец с меч, нежен любовник със сини очи и медноцветна кожа. Клавдий! Нямаше друго име за най-нежното чувство, за искрящата чувственост, за дълбоката любов. Нямаше друго име за красотата, силата, мъжката грация. И никога нямаше да има друго име за… предателството!

Пила се взираше безпомощно в мрака. Имаше чувството, че вижда Клавдий, атлетичното му тяло, блестящата кожа, гъстата кестенява коса. Защо не можеше да го мрази? Обзе я болезнен копнеж, силно желание, което жадуваше да бъде удовлетворено. Клавдий! Той я бе предал, леденостуден и подъл. В мига, в който я измъкнаха от топлото му легло, той грабна Ромелия и я прибра в постелята си. Предател! Пила прехапа до болка долната си устна. Той е предател — повтаряше разумната част от съзнанието й, — не си струва да проливаш сълзи за него. Но другата част от нея трепереше от вълнение и възбуда, като си представяше тялото му, меката усмивка, дълбокия поглед на сините очи, тесните ноздри, които потръпваха от удоволствие в миговете на наслада. Клавдий!

— Клавдий! — Очите й се опитаха да пробият мрака на затвора. Не, това не беше магия, направена от демоните.

— Тихо! — Притисната плътно към стената, атлетичната фигура бързаше към нея. Резето на решетката хлопна и Пила се стресна до смърт.

— Клавдий! — изхълца задавено тя, разпознала гласа му.

— Разбира се! Да не си помисли, че ще те оставя на лъвовете? Само аз имам право да утолявам апетита си с теб, разбра ли? — Той се усмихна и топлите му устни помилваха за миг лицето й. — Не се движи! — прошепна той. Извади ключ и безшумно отвори веригите, с които беше закована на стената. Пила ги задържа, за да не паднат със звън на пода.

— Откъде имаш… — поиска да попита тя.

— По-късно! Тихо! — Клавдий се огледа тревожно, но в коридора всичко беше спокойно. Той измъкна веригите от пръстените на стената. — По-късно ще те освободя от оковите. Можеш ли да ходиш с тези вериги?

— Да — прошепна Пила и потърси ръката му. Гърдите му бяха голи, той носеше само кожена престилчица и леки сандали. Гъвкав като хищно животно, Клавдий излезе безшумно в коридора и дръпна Пила след себе си. Тя тръгна след него, като се стараеше да не се удря в стената с окованите си ръце и крака.

В края на коридора беше клекнал един пазач. Пила го погледна стреснато, но Клавдий я потегли да побърза.

— Той няма да ни издаде — прошепна едва чуто той.

На светлината на факлата Пила успя да види лицето на мъжа. Широко отворените му очи бяха пълни с ужас. Тя премести поглед към колана на Клавдий и забеляза окървавената кама.

В края на коридора беше стаичката на пазачите, които все още играеха на зарове и шумно спореха. Никой не беше забелязал, че другарят им не се е върнал от обиколката си.

— Тук, нагоре! — пошепна Клавдий и посочи стената, зад която се чуваше шум от силни движения.

— Какво има там? — попита стреснато Пила.

— Слоновете. Трябва да минем през клетката им, за да се прехвърлим от другата страна.

— О, не! — Пила изпадна в паника.

— Върви! Нямаме друг избор. — Клавдий се покатери на стената и я издърпа след себе си. Пила се взря ужасено в масивните сиви тела, които се разхождаха неспокойно в тясната клетка. Двамата запълзяха внимателно по тесния ръб на стената. Слоновете ги усетиха и задрънчаха с веригите, които стягаха предните им крака. Двамата бегълци спряха за миг и изчакаха животните да се успокоят. После продължиха до края на стената и излязоха в коридор с много разклонения.

Изведнъж се озоваха пред друга клетка. На пода лежаха няколко леопарда. Животните наскачаха, един протегна лапата си през решетката. Пила усети горещия му дъх и се разтрепери като лист. Клавдий побърза да я подкрепи.

— И те се страхуват не по-малко от теб — обясни тихо той и посочи нагоре. — Трябва да се покатерим по решетката, за да излезем на покрива.

Пила усети как сърцето й спря.

— В името на Один, това е лудост! — проплака тя.

— Трябва да поемеш известен риск, щом си решила да ставаш жена на гладиатор — отвърна шеговито той. — Ти ще вървиш напред, а аз ще отклоня вниманието на животните. — Той ритна решетката и леопардите се втурнаха към него. — Бързо, трябва веднага да се покатериш!

Пила се хвана здраво за дебелите железни пръти, изкачи се гъвкаво по напречните греди и се хвърли по корем върху плоския междинен покрив към следващото ниво на затворите. Потрепери и загрижено погледна надолу.

Клавдий беше престанал да дразни леопардите, но всички животни тичаха сърдито покрай решетката и фучаха. Как щеше да се изкатери?

Пила преодоля паническия си страх от зверовете и се издаде над клетката. Почука по желязото, хищниците вдигнаха глави и веднага заскачаха да стигнат ръката й. Клавдий се бе оттеглил няколко крачки назад, засили се и светкавично се изтегли нагоре. Въпреки това една от петнистите котки беше по-бърза. Лапата й се стрелна през решетката и раздра крака му. Той изстена и се отпусна до Пила на покрива. Раната кървеше силно.

— Да продължаваме, не можем да спрем — изпъшка Клавдий.

— Но ти кървиш! — отвърна сърдито Пила.

— Е, и? Гладиаторът трябва да издържа на болки — възрази той. Двамата продължиха пътя си към следващия етаж на затвора. — Оттук! — Клавдий се промуши през един процеп в стената.

Пила се закачи на една верига и падна. Болката заплаши да я надвие и тя стисна здраво зъби, за да издържи. Клавдий я сграбчи и я издърпа от другата страна.

— Справихме се! — Пред тях беше открит площад. — Това е дворът на гладиаторската казарма — обясни шепнешком той. — Ще минем оттук. — Нямаше нужда да й обяснява. Пила усети по миризмата, че минаха покрай клозетите. Открит канал водеше под стената към града.

— Нима искаш да минем… през него? — попита ужасено Пила.

— Няма друг път. Нали знаеш, има и по-лоши неща. — Клавдий се ухили и меко, но енергично я бутна в канала. — Наведи се! — изсъска той и я последва. Миризмата й отне дъха, но сладкият аромат на свободата идеше насреща им. Какво толкова, че трябваше да минат през вонящата клоака? Под стената каналът беше облицован с каменни плочи. Двамата трябваше да минат с пълзене през теснината. От другата страна каналът отново се отвори и ги поведе надолу към морето.

— Вляво, там има поток! — чу Пила гласа на Клавдий.

Тя се втурна напред, спъна се и падна, но бързо се изправи. Скоро забеляза блещукането на водата под слабата лунна светлина. Нададе тържествуващ вик, хвърли се по дължина в потока и остана да лежи така. Студената вода я накара да се осъзнае. Какво беше станало?

След малко усети търсещата ръка на Клавдий.

— Всичко наред ли е? — попита тихо той.

— В името на Один, нищо не е наред, но аз съм жива. Мокра съм и воня, но съм жива!

Клавдий я привлече към себе си. Двамата клекнаха в тихо ромолящия поток, мръсни, окървавени, окъсани, и се прегърнаха като две маймунки, които искат да се опазят взаимно от страшния свят.

— Не можех да допусна да ти отнемат живота. Нито войниците, нито лъвовете, нито Ромелия. — Клавдий притисна към гърдите си треперещото й тяло.

— Ромелия! Не разбирам…

— По-късно, любима, трябва да продължим. — От казармата се дочуха викове, крясъци, тропот на множество крака. — Открили са бягството ти и смъртта на пазача. Да вървим!

Клавдий я дръпна да стане. Двамата повървяха малко по течението на потока, после се изкатериха на отсрещния бряг. Хванати за ръка, затичаха през тесните тъмни улички. Зад тях прозвуча кучешки лай.

— По дяволите, пуснали са бойните кучета! — Клавдий се огледа, без да престава да тича. Кучетата бяха по-опасни от войниците. — По-бързо!

Тежките железа на китките и глезените пречеха на Пила да тича бързо. Все пак тя имаше достатъчно сили да удържи на темпото на Клавдий.

— Тичай по тази уличка до голямата колона, после мини вляво от маслобойната и излез на аркадите пред платнарната. Там ще се изкачиш по стълбичката на покрива на кухнята. Не се страхувай, по това време е пусто.

— А ти? — попита страхливо Пила и се вкопчи в ръката му.

— Аз ще насоча кучетата по фалшива следа. Ще се срещнем в кухнята.

— Не!

— Да! — Клавдий я блъсна грубо в указаната посока, стъпи няколко пъти в купчина с боклук и забърза по една тясна уличка в противоположната посока.

Пила побягна, накъдето й беше казал. Стигна до колоната на малкия квадратен площад, от който тръгваха четири улици в четирите посоки на света, сбърка първата улица, върна се и навлезе във втората. Откри задния двор, мина напряко, изкачи се по някакви стъпала, без да знае къде се намира. Видя маслобойната и едва не се удари в огромните амфори, наредени пред нея. Спря и се ослуша. Кучешкият лай се бе отдалечил. Къде беше Клавдий?

Пила тръгна по-бавно, като се криеше в тъмните сенки на стените. Няколко черни фигури минаха покрай нея, без да я забележат. Миришеше на боклуци. Скоро различи пред себе си кухнята със спуснати капаци. Видя и тясната стълбичка. Над кухнята се издигаше постройка, прилична на зар или захвърлен огромен сандък. Пила изкачи стъпалата и клекна до стената. От другата страна на тази малка постройка, която очевидно се състоеше само от едно помещение, минаваше уличка. Оттам идваха гласове, смях, пиянски песнопения — кръчма! Сърцето й започна да бие по-равномерно, но грижата за Клавдий не й позволяваше да се успокои.

Пила чу леки стъпки на женски крака, които изкачваха стъпалата. Притисна се до стената и затаи дъх.

— Пила! — прозвуча тих женски глас, но тя не посмя да отговори. Кой можеше да знае, че е тук?

Стъпките приближиха и на фона на тъмното небе се очерта силует на дребна жена в лека одежда. Тя беше меретриса!

— Пила! — Жената се огледа търсещо. Пила не помръдваше и младата жена едва не се спъна в нея. — Ето къде си била! — прошепна облекчено тя и я поведе към малката къща. Затвори омазаната дървена врата, след като грижливо окачи над входа табела с надпис „Окупата!“

Вътрешността се състоеше само от едно помещение, прилично на клетка и без прозорци. Пила се спъна в каменния праг и полетя към задната стена на тази цела меретритика^[3].

— Момент, ще запаля лампата — каза младата жена и когато стаята се освети от слабото пламъче, Пила можа да различи някои подробности. Жената беше дребна, стройна и изглеждаше съвсем млада. Носеше къса рокличка без украшения в яркожълт цвят. Платът беше съвсем тънък и разкриваше нежната закръгленост на тялото й. Косата й беше кокетно вдигната, глезените и китките бяха украсени с тесни златни гривни и верижки с амулети. Детското й лице изглеждаше прелестно и изобщо тя изглеждаше добре поддържана и много привлекателна. Въпреки това Пила се притисна страхливо към стената и я погледна като подгонена.

— Не се бой, аз ще ти помогна — каза проститутката и се усмихна. — Името ми е Велиция. Клавдий ме посвети в бягството ви. Ела тук! — Тя посочи леглото в другия край на помещението, широко и удобно, с дебел дюшек и много възглавници. Стената зад леглото беше боядисана в червено. Пила полегна колебливо и без да иска, блъсна главата си в стената. Велиция избухна в тих смях.

— В името на боговете, ти си огромна! — учуди се тя. — Тогава поне седни. Свали тези дрипи, аз ще ги изхвърля. Клавдий ти е донесъл рокля, каквато носят жените на простите занаятчии и търговци.

Тя наля вода от една стомна в глинен леген и я постави пред леглото. Едва тогава забеляза оковите на Пила, донесе малката лампа и опипа тежкото желязо.

— Сигурно имаш силни болки — проговори съжалително тя. — Ако намажем китките ти със свинска мас, може би ще успеем да ги свалим. Добре, че имам една купичка. Опитай! — Но веригите бяха здраво затегнати около китките на Пила.

Изведнъж някой почука тихо на вратата.

— Заето! — извика сърдито младата жена. — Не можеш ли да четеш?

— Казват, че за мен вратата е винаги отворена — отговори гласът на Клавдий.

Двете жени въздъхнаха облекчено. Клавдий се вмъкна в стаичката и се ухили широко.

— Донесох нещо. — Той вдигна ръка, в която стискаше чук и длето.

— В името на боговете, откъде ги намери? — попита учудено Велиция.

Клавдий намигна на Пила.

— Удостоих с посещението си ателието на един скулптор. Впрочем кучетата са все още там.

— Как успя да им избягаш? — попита със страх Пила.

— Познавам в подробности уличките на Помпей, това е голямото ми предимство — ухили се Клавдий, после намигна и на Велиция.

— Познавате ли се? — попита тихо Пила.

— Отдавна. Толкова отдавна, че й се доверявам безусловно. — Клавдий дари младата жена с нежен поглед и Пила усети лека тръпка на ревност.

— Сложи ръцете си тук — обърна се към нея Клавдий. С бързи и целенасочени движения той успя да свали веригите от китките й и тя разтърка благодарно окървавените си ръце.

— Как е кракът ти? — попита загрижено тя.

— Не е важно — махна с ръка Клавдий.

— Ранен ли си? — попита уплашено Велиция.

— Не! — отвърна сърдито Клавдий.

— Да — възрази Пила.

— Покажи си крака — настоя Велиция. — О, раната е замърсена. Ще я измия, иначе ще се възпали.

Тя почисти грижливо ранения крак и Пила се учуди, че Клавдий издържа на болките, без да трепне. Гладиаторите наистина бяха корави мъже. Велиция намаза раната с мехлем от свинска мас и салвия.

— Готово. Надявам се да зарасне бързо.

— Ти си цяло съкровище, Велиция — проговори с усмивка Клавдий и я целуна по челото. — Но сега трябва да продължим.

Той отвори вратата. От уличката се чуха викове и твърди стъпки.

— Войници! — Клавдий се дръпна навътре. — Претърсват града!

— Остани тук! Бързо, съблечи се! Ти също, Пила! — Велиция затвори вратата и бутна двамата към леглото. Скри разбитите окови и инструментите под дюшека, хвърли дрехите на Пила и Клавдий под леглото. После бутна Пила към стената.

— Легни там и се свий на кълбо. Завий се с това одеяло!

Клавдий се изпъна на леглото и тя го възседна.

— Хайде, започвай да стенеш. Дължиш ми го! — Тя заподскача върху него, като издаваше дрезгави викове. Клавдий стенеше дълбоко и се мяташе насам-натам. Пила се сви зад възглавниците в горната част на леглото.

След минута на вратата се почука.

— Отворете! Търсим избягала робиня! — извикаха войниците.

— Заето е! Не можете ли да четете, дръвници! — изруга Велиция между въздишките. Въпреки това вратата се отвори и шлемът на един войник се показа през отвора.

— Вън! — изкрещя Велиция. — Иначе няма да си получа парите. — Тя говореше, без да прекъсва движенията си.

Войникът се ухили до ушите.

— О, Велиция! — извика зарадвано той. — Всичко е наред! — Вратата се затвори с трясък.

— Не преставай! — пошепна Велиция и двамата продължиха да стенат и пъшкат, докато войниците отминаха по улицата. Когато всичко утихна, Велиция въздъхна и скочи на пода.

— Успяхме! — извика весело тя. Открехна вратата и огледа пустата улица. — Отидоха си. Можете да излезете.

Клавдий и Пила се облякоха бързо. Клавдий прегърна нежно младата проститутка.

— Благодаря ти за помощта. Боговете ще те възнаградят. — Той я целуна и излезе навън.

Пила се усмихна плахо и стисна ръката на момичето.

— Не знам защо го направи, но ти благодаря с цялото си сърце.

— Ще се моля на боговете да ви закрилят — пошепна подире им Велиция. — И дано намерите щастието!