Сюзън Хейстингс
Гладиатор (14)

14

Двамата стояха загубени на брега на чуждата страна. Ако беше вярвал, че ще изпита странно привличане към земята на предците си, Клавдий остана дълбоко разочарован.

В близост до брега минаваше търговски път, по който цареше оживено движение. Двамата бяха много изненадани, като видяха римски търговци. Клавдий размишляваше трескаво дали да се смесят с търговците, или да се държат далече от пътя. Погледна се и поклати глава. Дрехите му бяха окъсани, сандалите изтрити. Вече нямаха пари, нямаха и накити, които да заложат.

Пила беше на края на силите си. Пътуването по море й се отрази много зле. Лицето й беше бледо, почти бяло, около очите се бяха вдълбали тъмни кръгове. Стомахът й все така се свиваше от болка. Страхът от дълбоката тъмна вода и люлеещата се лодка я бе докарал почти до лудост.

Най-после усещаха твърда земя под краката си, но опасността още не беше отминала.

— На север — изохка Пила. — Трябва да вървим на север.

Слънцето се скри зад ниско надвисналите сиви облаци, стана доста хладно. Клавдий умираше от глад. Вече не помнеше кога за последен път беше ял нещо топло.

— Скрий се в тези храсти — нареди той и постла наметката си на влажната трева. — Почини си, опитай се да възстановиш силите си.

— Какво мислиш да правиш? — попита със слаб глас Пила.

— Рибарите са окачили улова си на брега да съхне. Ще открадна няколко риби.

Пила кимна, макар че при мисълта да яде риба стомахът й се сви на топка. Толкова време беше лежала върху вонящи и рибарски мрежи. Но беше твърде уморена, за да се възпротиви. Пък и беше свикнала да гладува. В детството гладът беше неин постоянен спътник. Дали щеше да види отново близките си? Струваше й се невъзможно.

Клавдий се върна по-скоро, отколкото беше очаквала. Беше скрил под ризата си няколко сушени риби и две прясно хванати, още хлъзгави скумрии. Ухилен с цялото си лице, той й показа гордо плячката си.

— Стани, ще повървим още няколко часа навътре в сушата. Щом намерим удобно местенце, ще запалим огън, ще си хапнем прясна риба и ще се наспим. Сухата риба ще бъде за следващите дни.

Той улови ръката на Пила, изправи я на крака и вдигна наметката си. Тя пое дълбоко въздух и се наслади на влажния аромат на есента. Предчувстваше, че тази страна ще постави любовта им на сурово изпитание.

 

 

Колкото по на север отиваха, толкова по-лошо ставаше времето. Непрекъснато валеше ситен дъжд, който забулваше горите в сиво. След като прекосиха обширна равнина, осеяна с хълмове, пред тях се издигнаха планини със странни форми, покрити с гъсти гори. Земята беше от черен камък, а когато се изкачиха на един връх, изведнъж се озоваха пред плосък зелен кратер. Явно бяха попаднали на вулканична планина: кратерите бяха наредени нагъсто един до друг, докъдето стигаше погледът. Изглеждаха отдавна заспали, защото гората се състоеше от високи стари дървета.

Пила погледна вулканите и потрепери. Не можеше да забрави страшния Везувий, който се издигаше заплашително над Помпей. Дали и тези кратери бяха дело на бог Вулкан? О, не, нали се намираха в страната на галите, които принадлежаха към келтската раса и почитаха същите богове като кимбрите. Можеше само да се надява, че малката им жертва в храма е била достатъчна да умилостиви огнения бог.

Кога бяха принесли жертва на Вулкан? Преди месец? Преди година, преди век? Или е било в друг живот?

Двамата се настаниха под една надвиснала скала, за да запалят огън и да си устроят лагер. Шумата, която събраха, беше влажна, от процепите в скалата се процеждаше студена вода и се събираше в малко кладенче. Макар и с много мъка, успяха да запалят огън и си приготвиха просто ядене от две птици, които Клавдий беше успял да убие с камъни, подправено с гъби и плодове, които растяха по склона. След това се сгушиха един в друг и се опитаха да заспят.

Пила наблюдаваше загрижено Клавдий. Влажното и студено време му създаваше проблеми, гладът го измъчваше, а от няколко дни кашляше продължително при всяко напрежение.

— Е, поне няма да умрем от жажда — опита се да се пошегува Клавдий и се премести малко по-далече от скалното поточе.

— Дай ми ножа си — помоли Пила. — Ще издялам няколко стрели от дърветата, които растат тук. Те са здрави, а със стрелите ще можем да ловим зайци.

Клавдий измъкна камата си от колана. Заедно с късия меч, това бе единственото, което им беше останало. Красивата, изкусно изработена кама бе принизена до нож за дялкане, но сега въпросът беше да оцелеят. Пила обели сръчно кората на стройните клонки, които беше отчупила от околните дървета, и подостри предните им краища. След това разцепи задните и мушна между двете трески тънки парчета кора и перата на убитите птици.

Клавдий я наблюдаваше и се възхищаваше на съсредоточеността й. Отскоро беше започнал да гледа на нея с други очи. Тя беше германско момиче, отрасло в тази пустош, свикнало с опасностите на дивата природа. Оттатък морето, под слънцето на Рим, тя беше чужденка. Там беше неговата територия, той бе успял да я изтръгне от подземния затвор, да я преведе през цялата империя, да я спаси от лапите на безмилостните и пресметливи патриции. Тук той беше чужденецът. Листът се обърна. Тук тя поемаше водачеството и той трябваше да й се довери. Тук той беше подчиненият.

Тази мисъл му беше неприятна и той разтърси глава. Пила вдигна поглед.

— Какво ти е? — попита с мека усмивка тя.

— Нищо. Мислите ми витаят по света — отговори той в напразен опит да се пошегува.

— Съжаляваш ли?

Клавдий вдигна ръце в отбранителен жест.

— В никакъв случай. Аз ще продължа да те закрилям и да се грижа за теб, както прави всеки истински мъж. Много скоро ще станем голямо семейство.

Пила избухна в смях и някъде отдалеч й отговори птица.

— Коремът ми все още не се е издул и мисля, че ще минат още няколко месеца, докато си проличи. В момента обмислям как да се измъкнем от тази проклета планина. Струва ми се, че напредваме твърде бавно.

— Вероятно трябваше да останем на пътя, който минава по брега…

— И да паднем в ръцете на римляните? Не, не сме прекосили цялата римска империя, за да ни заловят в Галия, нали? Ще намерим път. Където има планини, има и реки. Ще тръгнем по някоя речна долина. Там имаме по-добри шансове да намерим дивеч, а сигурно ще срещнем и малки селища, където ще ни подслонят и ще ни дадат нещо за ядене.

Клавдий я погледна одобрително.

— Ти говориш твърде разумно, моя Пила. Виждам, че хладният ти северен разум ще ни отведе на правия път.

— Знаеш ли, че името ми изобщо не е Пила? — попита с усмивка тя.

Клавдий зяпна смаяно.

— Никога досега не съм се замислял за това. Пила е на езика на римляните, не на твоя. И как е истинското ти име, о, непознато същество?

— Зигрун.

— Шгр… — Клавдий се потърси. — Кой би могъл да произнесе тази трудна дума?

— Трябва да упражняваш езика си, защото тук всички говорят с моите думи. Е, не е съвсем същото, но поне е подобно. На какъв език ти е говорила майка ти?

— Майка ми? — Клавдий я погледна стреснато. Наистина, когато беше дете, майка му му говореше на друг език. Само че той го беше забравил. Точно сега обаче трябваше да си спомни. — Ако ми помогнеш, вероятно ще си спомня стария си език.

Той улови ръката й и я целуна с цялата си нежност. Пила се засмя щастливо.

— Знам, че ще се справим. Ще се върнем при моя народ. След шест луни ще се роди детето ни и под покрива ни ще се възцари мир.

— Откъде си толкова сигурна?

— Сигурна в какво? Че след шест луни ще се роди детето ни?

— Не, че ще имаме покрив над главите си.

Тя се загледа в сивото небе и след малко с въздишка се облегна на силното му рамо. Ръката й нежно помилва тънката верижка от сплетена руса коса, която Клавдий не сваляше от шията си.

— Знаеш ли, на този свят има неща, които не могат да се облекат в думи. Знам, и толкова.

— Понякога ми вдъхваш страх — промълви задавено Клавдий.

— Ти трябва да усетиш божествената сила, която ни заобикаля. Тя е навсякъде, в дърветата, в камъните, във водата и въздуха. От нея хората черпят сили и се стараят да я използват.

— И как се прави това?

— Първо трябва да бъдеш вътрешно готов.

— Аз готов ли съм?

— Не.

 

 

На следващия ден напуснаха планината и тръгнаха на североизток. След половин ден път излязоха на просека, използвана от търговците на сребърна руда. Тръгнаха по този път право на север. В това мрачно време почти не се мяркаха търговци, а когато все пак срещаха големи кервани, двамата бързаха да се скрият в крайпътните храсти и ги пропускаха да минат. Заобикаляха и по-големите селища, промъкваха се само към отдалечените селски имоти, за да откраднат по някое яйце или пиле и да претърсят ожънатите ниви за остатъци от класове, цвекло или зеле. Тук живееше племето на арверните, което означаваше, че се намират още далече на запад от целта си. Трябваше да изоставят търговския път и да тръгнат на изток, където планината беше разделена от река.

Скоро пътищата окончателно изчезнаха. Прекосиха една гъста гора с надеждата, че скоро ще попаднат на река Роданус. Гладът и някаква странна болест бързо изтощаваха силите на Клавдий. Той продължаваше напред само с крайно напрежение на волята и с надеждата, че Зигрун няма да забележи слабостта му. Беше започнал да я нарича с германското й име и тя беше безкрайно щастлива. Рим беше останал окончателно в минатото и тя вече не беше робиня.

Зигрун усещаше, че и тя се разболява, но не искаше да повярва. Хвърляше билки в огъня и вдъхваше дълбоко аромата им, за да прогони черните духове, които дълбаеха вътрешностите й като бръмбари. Тревожеше се единствено за Клавдий. Нощем се притискаше в измършавялото му тяло и се стараеше да го стопли. Но лека-полека силите напуснаха и нея. Често се обливаше в студена пот и изпитваше непоносими болки в ставите.

От гората се издигаха влажни изпарения и между дърветата се оформяха причудливи фигури. Зигрун се олюля и протегна ръце към небето.

— Горски духове — простена задавено тя.

Боеше се от невидимите елбини, които излизаха от дърветата във формата на червеи, пеперуди или други гадини и се вмъкваха в човешките тела. Последствията бяха страшни болести. Зигрун искаше да ги прокълне, да ги прогони дълбоко в гората, да ги скрие отново в дърветата и храстите. Но нямаше сили да го стори. Може би елбините вече бяха завладели телата им.

Клавдий, който вървеше след нея, се закашля мъчително. Дробовете му свиреха и тя неволно си припомни звънтенето на робските вериги. Студеният вятър влизаше безпрепятствено под изтънелите му дрехи и тялото му се вледеняваше. По разкъсаните му сандали беше полепнала влажна шума. В гърдите му гореше изпепеляващ огън.

— Зигрун — прошепна с мъка той и видя бяла жена, прилична на лебед, която безшумно се издигна към облаците. Дърветата наоколо се раздвижиха и се приведоха към него. Усети силен мирис на гъби, след което му причерня и загуби съзнание.

 

 

В центъра на черния мрак се виждаше мъничко пламъче. То поглъщаше жадно тъмнината, ставаше все по-голямо и топло, идваше все по-близо. Клавдий се мъчеше да го достигне, но огромният натиск в гърдите му пречеше да диша. Като че отгоре му бе паднала цяла скала. Явно силите на мрака бяха завладели душата и тялото му. Когато чу шепот някъде в мрака над главата си, изпита още по-силен страх.

— Идва на себе си — промълви женски глас.

Зигрун се мяташе неспокойно върху дебелата кожена наметка. Беше цялата в пот, около нея миришеше на огън. „Това е моят език — помисли си тя. — Горските духове ме заблуждават, играят си с мен. Кой говори езика ми?“

— Дръж я здраво — нареди енергичен женски глас, една силна ръка хвана Зигрун и я притисна към постелята. Тя изпищя и се опита да се отбранява.

— Спокойно, спокойно, ти си на сигурно място — чу се отново женският глас. Зигрун отвори очи и се опита да различи нещо в мрака. В мътното сияние на огъня седеше възрастна жена, която бъркаше нещо в котлето над пламъците и я наблюдаваше загрижено. Очите на Зигрун обходиха мрачното помещение. Тя видя кожа, цялата в сажди, стена от дебели дървени прътове, греди, по които висяха сушено месо, букети от билки и кожени торбички. А когато отново погледна към огъня, огнището й се стори познато. Груби парчета печена глина заобикаляха вдлъбнатинката за огъня, на триножник беше поставено черно котле.

Жената клекна до нея и й подаде купичка с топла билкова отвара. Зигрун изпи жадно ароматната напитка и усети как по тялото й се разля топла вълна. Тя простена и падна на постелята си.

— Къде съм? — попитаха напуканите й устни.

Жената не отговори, а продължи да разбърква напитката в котлето. Зигрун имаше чувството, че я наблюдават безброй очи. Тя събра всичките си сили и се изправи. Острият й поглед успя да различи десетина души, които седяха по наровете край стените и я гледаха.

— Татко? — Тя потърси познато лице. След малко откри между мъжете продълговат вързоп от кожи. Той не се помръдваше. — Клавдий? — Гласът й затрепери от страх.

Жената се втурна към нея, натисна я да легне и я покри с кожата.

— Жив е — обясни тихо тя, — но е много болен.

— Трябва да му помогна — възпротиви се Зигрун, но не намери сили да се надигне.

Жената се усмихна уморено.

— И ти си болна. Но и двамата ще оздравеете. Коя си ти?

— Зигрун — прошепна едва-едва болната. — Зигрун, дъщерята на Зигмунд Наякс. Познаваш ли го?

— От кое племе си? — попита жената.

— От кое племе ли? — повтори неразбиращо Зигрун. — Нима не съм си у дома, при моя род?

— Не знам къде живее твоят род, Зигрун, дъщеря на Зигмунд Наякс, и не познавам баща ти. Ти сигурно си една от оцелелите в голямата битка?

— Каква битка?

— Носи се слух, че оттатък планините бушувала страшна битка. Но никой не знае подробности.

— Не, ние се заблудихме. — Зигрун разбра, че е попаднала при непознати и реши да бъде много предпазлива. Сега най-важното беше Клавдий да оздравее. — Как е моят… спътник?

От нара до стената стана един мъж, едър и силен, с червеникава коса. Изглеждаше груб и недодялан, но очите му гледаха добродушно.

— Той е римлянин, макар да не разбирам откъде сте дошли и какво искате — изръмжа той. — Римляните са наши врагове.

— Той не е римлянин. Откъде ти хрумна това? — Зигрун се надигна и жената веднага напъха няколко кожи зад гърба й. Зигрун се закашля мъчително.

— Ето защо! — Мъжът й показа окъсаните сандали на Клавдий. — Само римляните носят такова нещо на краката си.

— Аз също нося римски сандали — отговори спокойно Зигрун. — Да, ние идваме от Рим. Избягахме оттам.

— Не искам да си имам ядове — продължи мъжът. — Ние сме прости скотовъди и мисля, че е най-добре да си отидете.

Жената, която се беше оттеглила до огъня, поклати глава при тези думи на мъжа и отново се изправи. Без да каже дума, тя взе сандалите от ръцете му и ги хвърли в огъня.

— Тя е от келтите и е болна. Ще остане при нас, докато оздравее.

— Росмелда, това може да застраши рода ни! — отговори сърдито мъжът. — А какво ще стане с него?

Росмелда се усмихна.

— Той е неин съпруг. Затова ще остане, докато оздравее.

— Откъде знаеш, че са мъж и жена?

Росмелда се усмихна мъдро.

— Защото тя е бременна, глупчо.

Зигрун придърпа кожената наметка до брадичката си и примигна смаяно към Росмелда. Тази жена бе разбрала, че тя е бременна! Но как, в името на боговете! Още изобщо не й личеше!

Без да каже дума повече, мъжът излезе от къщата, последван от другите. Зигрун остана сама с Росмелда и Клавдий.

Клавдий беше трескав и се мяташе и гърчеше. Росмелда седна до него и му даде успокоително питие. След това сложи хладни компреси на челото и китките му.

— Твоят мъж е много болен — обясни тихо тя. — Ако след три дни състоянието му не се е подобрило, трябва да извикаме на помощ някого от мъдрите мъже.

— О, Росмелда, не знам как да ти благодаря. Надявам се да не ви изложим на опасност. Щом оздравеем, ще продължим пътя си.

— Къде отивате?

— Искам да се върна в родината си, я тя е някъде между тези високи планини. Там ме чака родът ми, там е отседнал народът ми, който преди доста време тръгна да търси нова земя, за да се изхранва. Засяхме нивите, изкарахме добитъка на пасищата и тогава римляните ме отвлякоха.

— Оттогава е минало много време — промълви замислено Росмелда. — А какво ще ми кажеш за него? Явно не е германец, щом не понася тукашния климат.

— Той ми спаси живота и избяга с мен.

Росмелда поклати глава.

— Много лекомислено — прошепна тя. — Ако не го е настигнал римският меч, есенната болест може да го убие. Той няма сили да издържи на зимата като келтите и германите.

— За съжаление си права. Животът под слънцето на Рим е приятен и лек, особено за хората, които не са роби.

— Ти робиня ли беше?

Пила сведе глава и не отговори.

— Не е нужно да ми казваш нищо. Видях клеймото на рамото ти. Но тук сме в Галия и това не ни смущава. Ратаите не те видяха. Най-добре е да криеш ръката си.

— Защо мъжът ти не смее да ни задържи?

— Боян е разтревожен за съдбата на семейството ни. Имаме седем деца, от тях пет са синове. Не искаме да попаднат в ръцете на римляните.

— Разбирам. Веднага щом се възстановим, ще си тръгнем.

 

 

Ала мина доста време, преди Клавдий да се възстанови напълно. Той остана почти три седмици на легло, изхвърли огромни количества вода от тялото си, изпи няколко котлета от отвратителната на вкус лечебна напитка, която му приготвяше Росмелда, и остана много часове под коженото покривало, за да вдишва пушека на горящи билки, при което измъчените му дробове едва не се пръснаха. След три седмици Росмелда му позволи да стане, изведе го пред къщата и го заля с леденостудена вода. След това го разтри силно, изсуши го, облече го с вълнени дрехи, които Зигрун междувременно беше ушила, и му заповяда да се храни добре, за да възстанови силите си.

Състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. Започна да работи на двора, макар че отначало му даваха само по-лека работа. Помагаше на ратаите в грижата за животните и един ден отиде с Боян на лов за зайци. Беше възхитен от красиво изкованите върхове на стрелите, от острите мечове и копия. Проведе няколко упражнения с по-големите синове на Боян и старият веднага разбра, че има насреща си отличен боец. Лека-полека Боян забрави сдържаността си към чужденеца и започна да се отнася към него като към свой син.

— След няколко дни ще празнуваме Самониос^[1]. Ще приберем стадата от пасищата и ще поздравим новата година. Каним те да посрещнеш Самониос с нас. Разбира се, и Зигрун.

Клавдий се усмихна зарадвано.

— Благодаря ти, Боян. Правиш ме много щастлив.

Боян го погледна въпросително.

— Ако се чувстваш достатъчно силен, можеш да помагаш при докарването на стадата. Синовете ми ще се радват да ни придружиш.

— С удоволствие! Този живот ми харесва. Много ми се иска да остана завинаги тук. — Той се огледа и погледът му се помрачи. Галия лугдунензис — това беше царството на боговете, от което произхождаше майка му и което го привличаше по странен начин, макар да беше роден в Рим.

Имотът на Боян се намираше в красива долина в подножието на Мон Арверн в близост до широка и дълбока река. По склоновете на планината бяха пасищата, където през лятото пасяха големи стада говеда. Сега животните трябваше да бъдат събрани и свалени в долината, където да прекарат зимата. В оборите и плевните беше натрупано прясно сено.

— По цяло лято сме на път с говедата — обясняваше Боян, докато яздеха към пасищата. — Естествено, по-голямата част от работата поемат ратаите. Но обикновено Росмелда остава сама с полските роби и слугините и се грижи за градините, нивите и къщата.

— Въпреки това имаш толкова много деца! — учуди се Клавдий.

— Зимните вечери са дълги и тъмни — засмя се весело Боян.

 

 

Зигрун стоеше с жените в двора и гледаше след отдалечаващите се мъже.

— Не бива да се тревожиш за него — опита се да я успокои Росмелда. — Ще се върнат само след три-четири дни.

Зигрун поклати глава.

— Знам, че е достатъчно силен и ще се справи.

— Въпреки това погледът ти е пълен с тъга. Знам, за влюбените дори няколко дни са цяла вечност.

Зигрун се усмихна и лицето й се обагри в нежна червенина.

— Не сме се разделяли от седмици, затова ме боли да гледам как любимият ми се отдалечава. Но този път знам, че ще се върне. В Рим не бях толкова сигурна.

Росмелда я погледна скритом отстрани. Очевидно двамата бяха преживели страшни неща, а никой не знаеше какво им предстоеше от тук нататък. Тя харесваше красивата Зигрун и се възхищаваше на мекия й характер. Тя беше много различна от онова, което се говореше за войнствените кимбри. Може би именно това меко очарование беше привлякло и Клавдий. Тя нямаше нищо против, ако двамата останеха през зимата в къщата й. Синовете й се радваха на бойните игри и упражнения, които Клавдий провеждаше с тях. Боян вече няколко пъти се беше запитвал дали Клавдий не е дезертирал римски войник, след като умееше да си служи така съвършено с късия меч. Отлично шлифованата бойна техника и умението му да си служи еднакво с двете ръце издаваха професионална школа. Росмелда пък се възхищаваше от предаческите умения на Зигрун. Германката умееше също да тъче и шие, а Боян хвалеше невъздържано умението й да вари бира, макар че хората тук предпочитаха да пият вино.

Зигрун прекарваше дните си в близост до Росмелда, помагаше й в къщната работа, вареше бира. Вечер седяха заедно до огъня, предяха овча вълна и шиеха дрехи. Една слугиня изтъка прекрасна наметка от вълна с естествен цвят, примесена със синя. Мислите на Зигрун следваха Клавдий, който беше в планината с другите мъже, събираше говедата и вероятно за първи път в живота си се чувстваше свободен като птица. Тя изпитваше копнеж по него и в същото време се радваше от сърце, че любимият й може да се наслаждава на свободата си.

Росмелда извади от раклата си няколко кожи.

— Зимата е студена, а аз не искам Клавдий да мръзне. Трябва да му ушиеш топли дрехи. Ето ти няколко овчи и една лисича кожа.

Зигрун кимна благодарно и зарови лице в меките кожи.

— Как да ти се отблагодаря?

Росмелда се усмихна добродушно.

— Това не ме засяга и не си длъжна да ми отговориш. Но често се питам дали Клавдий не е дезертьор от римската войска. Никога не съм виждала мъж да си служи така умело с меча.

Зигрун поклати глава.

— Не, Росмелда, Клавдий не е войник. Той е нещо много по-лошо. Той е — или по-скоро беше — гладиатор.

Жената вдигна учудено глава.

— Какво е гладиатор?

— Съдбата на тези хора не е по-добра от робската. Клавдий е смел и не се бои от смъртта. Той ме измъкна от подземията на арената в Помпей и ме преведе през цялата римска империя, без да ни заловят. За него няма връщане назад. Ако ни бяха хванали, щяха да ни хвърлят на дивите зверове пред очите на хиляди зрители.

— Разбирам. Но мислиш ли, че твоят народ ще го приеме? Какво ще кажат близките ти?

Зигрун прехапа долната си устна и вдигна рамене. Нравите на кимбрите бяха много строги. Твърде възможно беше те да не приемат не само чуждия мъж, но да отблъснат и Зигрун. Тя се бе отдала на римлянин и очакваше дете от него. Хелфгурд щеше да се почувства задължен да отмъсти за измяната й и общото събрание щеше да го подкрепи. Зигрун носеше късата коса на осъдена и нищо чудно двамата с Клавдий да бъдат удавени в мочурището или убити с камъни.

— Остани при нас, Зигрун! Клавдий ни харесва и вече започва да свиква с нашия начин на живот.

Зигрун стисна ръката й.

— Знам, че ни мислиш само доброто. Но аз не смея да ви излагам на опасност. Търговският път минава наблизо и ако римляните разберат за нас и разпространят новината, ще дойдат войници и ще опожарят дома ви, ще отведат говедата ви. Някога и аз бях отвлечена в област, която беше твърде далеч от Рим. След Самониос ще ви напуснем.

 

 

Докато приготовленията за празника вървяха с пълна пара, Клавдий и Боян се върнаха с ратаите от планинските пасища. Доведоха със себе си голямо стадо млади говеда. Старите крави бяха украсени с венци от дъбови листа.

Клавдий скочи гъвкаво от тромавия кон със сплъстена грива, който му бяха дали да язди. Лицето му все още беше бледо и хлътнало, но бузите бяха обагрени със здрава червенина. Той се втурна устремно към Зигрун и я заключи в обятията си.

— Така копнеех за теб — прошепна тя и притисна лице в свивката на шията му.

— И с мен беше същото, любов моя. — Погледът му беше безкрайно нежен и изпълнен с любов. Ала Зигрун видя в сините му очи още нещо, което я изпълни с неведом страх. Погледът му беше странно замъглен, сякаш беше надникнал в друг свят.

— Надявам се, че ездата не те е преуморила? — попита тихо тя.

Клавдий поклати глава.

— Точно обратното. Никога в живота си не съм се чувствал така добре — и така свободен.

Пила сведе глава.

— Знаех го. Орелът разтваря криле. Един ден ще отлети.

— Какво говориш? Много добре знаеш, че ще останем завинаги заедно. Пътищата ни никога няма да се разделят.

— Опасявам се, че вече започваме да се разделяме. По всичко личи, че животът на скотовъд и овчар ти харесва.

— Да, харесва ми. По някакъв странен начин се чувствам свързан с тази земя. — Очите му отново се замъглиха и Зигрун направи крачка назад. Какво беше станало с безумно смелия и жизнерадостен Клавдий?

— Скоро започва празникът Самониос — побърза да смени темата тя.

— Боян ми разказа за него. Мисля, че ще бъде много интересно. Това е най-големият празник на келтите и те се готвят за него през цялата година. Тържествата продължават няколко дни и са доста необуздани. Боян каза също, че в празниците и ритуалите участва цялата общност. Който се изключи от тях, остава извън общността.

— Доколкото разбрах, ще има истински панаир. Най-сетне ще се порадваме на живота си. Без бягство, без страх, без лишения. — Пила се засмя. Горещо се надяваше Клавдий да вземе участие в радостта й. Странната му занесеност я тревожеше все повече.

 

 

Малко преди началото на празника Боян и ратаите заклаха няколко свине. Свинското беше основно ястие на празничната трапеза. Жените приготвиха безброй мехове с вино и ги накачиха по гредите на покрива.

Клавдий предложи да убие глиган, за да обогати трапезата. Боян се зарадва, но не можеше да го придружи в гората. Клавдий се засмя самонадеяно.

— Ще ида сам. Знам, че мога да убия и най-едрия самец. Дължа ви го.

— Не отивай сам! — опита се да го вразуми Зигрун. — Още не си свикнал с живота в северните гори.

— Няма защо да се притесняваш за мен, скъпа моя. Аз съм мъж и спокойно мога да отида сам на лов. — Клавдий я погледна със смръщени вежди.

— Моля те, Клавдий, не е нужно да доказваш смелостта и силата си. Отдавна си го направил. Знам, че има нещо друго. — Тя стисна ръката му, но той я отблъсна едва ли не грубо.

— Какво говориш? Нищо не искам да доказвам, искам просто да отида на лов. Какво толкова опасно има?

Зигрун премълча, но сърцето й биеше като безумно. Тя не се страхуваше, че по време на лова може да стане някоя злополука. Знаеше, че той е в състояние да се справи и с най-едрия глиган. Инстинктът й подсказваше, че Клавдий иска да бъде сам, сам със себе си и света. Затова искаше да отиде на лов. Искаше да убие глиган, защото той му приличаше, беше като него — необщителен, самотен боец.

Безпокойството не я напусна и когато Клавдий се облече в топли кожи, въоръжи се с копие, къс меч, лък и стрели и пое на път към непрогледната гора оттатък долината.

Не мина много време и той улови следата на един глиган. Ако се съдеше по отпечатъците на стъпките му, животното беше много едро и силно. Клавдий проследи глигана през гъстите храсталаци. Минаха часове, докато чу тихо ръмжене и грухтене. Той провери посоката на вятъра и реши да опише кръг около животното, за да се доближи колкото се може повече. Промъкна се приведен покрай стъблата на могъщите дървета, като се прикриваше зад растящите помежду им храсти. Животното ровеше с муцуната си в меката шума и търсеше жълъди под дъбовите и буковите дървета. То грухтеше доволно и мляскаше звучно. Клавдий стисна здраво копието и направи още няколко крачки към глигана. В този момент животното усети чуждо присъствие, нададе тревожно ръмжене и вдигна глава. Малките му очички погледнаха право в очите на Клавдий. Ловецът беше твърде близо и глиганът не можеше да избяга, затова реши да нападне.

Клавдий метна копието и металното острие се заби в гърдите на животното. Глиганът изрева разярено, но не спря нападението си. Клавдий трябваше веднага да извади меча си, защото глиганът щеше да го разпори с огромните си бивни. За частица от секундата гладиаторът измери разстоянието между себе си и животното и спря, за да изчака нападението. Той направи лека крачка встрани, за да избегне фронталната атака, и в следващия миг мечът му се заби до дръжката в гърдите на глигана. Животното нададе последен болезнен вик и се свлече на земята. Клавдий се наведе да извади меча си.

Едва сега забеляза, че беше обкръжен от мъже — мрачно гледащи воини с ниски шлемове и изрисувани кожени щитове. Всички стискаха копия, насочени право към гърдите на Клавдий. Той осъзна веднага, че е безсмислено да се отбранява. Вдигна окървавения си меч и остана неподвижен.

— Ти ловуваш в кралската гора — заговори водачът на воините.

— За кой крал говориш? Светът има ли владетел? Доколкото знам, земята е обща собственост — отвърна спокойно Клавдий.

Върховете на копията се сведоха заплашително. Водачът погледна меча в ръката на бракониера.

— Той е римлянин! И посмя да се подиграе с нашия владетел! Пленете го!

Клавдий не оказа съпротива. Воините го обкръжиха и му отнеха оръжията. Двама от тях вързаха мъртвия глиган на дълъг прът и го понесоха на раменете си, другите хванаха Клавдий помежду си и го поведоха нанякъде.

След кратък марш стигнаха до широк ров, зад който се издигаше висок насип. Зад насипа се виждаха дървени наблюдателни кули и покриви на нещо като замък. В подножието на насипа цареше оживление, приготовленията за празника Самониос приближаваха връхната си точка.

Под един балдахин седеше едър силен мъж с червена коса и дълга брада, обкръжен от множество воини. Те наблюдаваха двубоя между двама млади бранници и ги окуражаваха с викове и ръкомахане.

Водачът на ловците се поклони пред червенобрадия.

— Благородни кралю Антеквос, водим ти един римски пленник. Заловихме го в гората близо до свещените извори да бракониерства. Носим и убития глиган.

Кралят се облегна назад в трона си, покрит със скъпи кожи, и огледа внимателно пленника и убитото животно.

— Сам ли беше? — гласеше първият му въпрос.

— Тъй вярно, господарю, съвсем сам. Видяхме как уби глигана. Какво да правим с него?

Преди кралят да отговори, прозвуча сигнал на барабани, след тях глухо протръбиха рогове. На площада излезе белобрад старец, загърнат в бели одежди и опрян на дебела тояга. Той крачеше бавно и величествено и хората се разстъпваха да му сторят път. Кралят стана лично да посрещне необикновения гост. Смеховете и виковете в навалицата заглъхнаха, дочу се страхопочтителен шепот.

Клавдий бе обзет от странна неловкост. От този слаб възрастен мъж с дълга брада и светли очи се излъчваше сила, която завладяваше всички присъстващи.

— Бъди поздравен, Веркуликс, и седни редом с мен! Както виждаш, радостта на празника не остана непомрачена. Воините ми са заловили непознат мъж, който е убил този глиган. Казват, че е римлянин. Или поне носи къс римски меч. — Антеквос направи широк жест с ръка. Старецът погледна мълчаливо окървавения меч, който почтително му бе представен.

— Какво да правим с него, господарю? — попита отново водачът на ловците.

Антеквос се наведе към стария друид.

— Не ти ли трябва жертва за нощта на нощите?

Вместо да отговори, старецът махна с ръка на Клавдий да се приближи. Пазачите го освободиха и той направи няколко крачки към друида. Странно, но коленете му се разтрепериха. Той не изпитваше страх от грамадния и очевидно извънредно силен крал, но се чувстваше странно слаб и безпомощен пред слабичкия старец до него. Тези двамата, мъдрият старец и силният крал, явно управляваха страната в странна хармония.

Клавдий се отпусна на колене пред стареца и усети, че трепери с цялото си тяло. Това не беше какъв да е друид, той беше най-главният между свещениците на кралството.

Веркуликс вдигна тоягата си и я мушна под брадичката на Клавдий, така че гладиаторът се принуди да го погледне. Погледите им се срещнаха, потънаха един в друг и Клавдий усети, че губи здрава почва под краката си. Духът му затрепка като птица, която се мъчи да отлети. Някаква неведома сила му попречи да преодолее силата на тежестта, прикова краката му към земята, докато духът му се стремеше към висините.

— Сам ли уби глигана? — попита старецът.

— Да, сам — отговори Клавдий, като напразно се опитваше да придаде твърдост на гласа си.

— Животното е голямо и много опасно. Не се ли уплаши от него?

Клавдий не можеше да отмести поглед от очите на стареца. Очевидно друидът знаеше всичко за него, цялото му същество беше изложено пред този мъж, прозрачно като водата на планински извор.

— Ти не се страхуваш, защото си гладиатор, римски гладиатор.

По тялото на Клавдий се разля гореща вълна, той се олюля и седна на пети. Нямаше смисъл да лъже, не и пред този човек. Воините се втурнаха да го вдигнат, но старецът вдигна успокоително ръце.

— Твоите очи са сини, а кестенявата ти коса блести червена под сиянието на огъня. Твоите предци са живели в тези гори. Те говорят в теб. По тази причина си се върнал.

Клавдий зяпна смаяно, дъхът му се ускори.

— Но ти не си сам. Една част от теб е тук, другата седи до огъня в една селска къща.

Клавдий усети как космите на тила му настръхнаха и по гърба му полазиха студени тръпки. Той сведе глава и се предаде на съдбата си.

Друидът се приведе към краля и му пошепна нещо, което Клавдий не можа да разбере. Кралят изръмжа нещо в отговор, кимна и махна на водача на воините да се приближи. Мъжът изслуша заповедта и се отдалечи с хората си. Клавдий остана сам на земята пред двамата управители на страната, без да смее да се изправи.

— Не стой така, а стани — каза му кралят. — Ще бъдеш мой гост.

Мина доста време, преди Клавдий да осъзнае смисъла на казаното. Той стана бавно и пристъпи към краля.

— Благодаря ти за гостоприемството — отговори просто той и това бяха точните думи.

 

 

Слугините и ратаите тичаха един през друг по двора, мъкнеха разни съдове, миришеше на кръв, мазнина и сварено месо. На откритите огньове димяха няколко казана. Надигналият се вятър не можеше да прочисти въздуха от тази миризма.

Зигрун пълнеше големи кани с бира и медовина, двама ратаи сваляха меховете с вино от гредите на покрива.

Насред бъркотията стоеше Росмелда, опряла ръце на хълбоците, и даваше указания на ратаите с пълно спокойствие.

Зигрун реши да си отдъхне малко и се присъедини към Росмелда. Дъхът й образуваше бели облачета в хладния въздух. Един студен порив на вятъра разбърка стълбовете дим, които се издигаха към небето, и за момент обгърна двора в гъста мъгла. Зигрун потрепери и наведе глава.

— Иди да си вземеш наметката — нареди строго Росмелда. — Едва преодоля тежката болест и тялото ти все още не е достатъчно силно, за да се справи с ново заболяване.

Зигрун влезе в къщата и намери вълнената си наметка. Вятърът влизаше свободно през отвора в покрива и огънят в огнището съскаше страховито. Зигрун се обърна уплашено и погледна в буйните пламъци. Изведнъж се стресна и едва не изпищя. Видя копие, меч — и кръв! Видя Клавдий! Нещо се беше случило. Тя излезе на двора и се огледа уплашено.

— Какво ти е, защо си така побледняла? — попита загрижено Росмелда.

Зигрун стисна ръце в юмруци и за миг затвори очи.

— Нещо се е случило — прошепна тя и очите й се разшириха от ужас. — Имах видение.

Росмелда се отдръпна уплашено.

— Видение? Ти имаш дарбата да виждаш невидимото?

— Не знам. Знам само, че нещо се е случило с Клавдий.

— Не бива да се тревожиш — опита се да я успокои Росмелда. — Клавдий ще се върне и ще ни донесе хубава и тлъста дива свиня.

Зигрун поклати глава и безмълвно посочи портата. Тя зееше отворена и в далечината се виждаха десетина въоръжени ездачи, които гледаха право към нея.

 

 

През нощта падна слана и посребри кафявите листа на дърветата и тревата по поляните. Черни птици се издигаха с глухи крясъци от оголелите клони на дърветата под насипа около замъка. В двора на кралската резиденция цареше оживление. Убитият от Клавдий глиган се вареше в огромен казан, подправен с див чесън и мащерка. Черните птици се караха шумно за кървавите остатъци от закланите животни.

Друидът Веркуликс наблюдаваше птиците. Клавдий стоеше на почтително разстояние от него.

— Едните умират, за да могат другите да живеят — заговори спокойно белобрадият старец. После се обърна и погледът му прониза бившия гладиатор. Клавдий отново изпита чувството, че този дребен стар мъж го е прозрял до дън душа. — Ти би ли умрял, за да запазиш живота й? — попита друидът и посочи с тоягата си Зигрун. Тя беше седнала на рушащата се стена от тъмни вулканични камъни, донесени от Мон Арверн, и поглеждаше плахо към тях.

— Да — отговори без колебание Клавдий.

Старият кимна, като че знаеше предварително отговора.

— Но твоята смърт не може да й бъде от полза. Ти си по-важен за нея, когато си жив. Тази нощ светът на боговете ще се свърже със света на хората, това е нощта на срещата между живите и мъртвите. Тази нощ времето спира и настъпва вечността. Онова, което притежаваш през тази нощ, ще ти принадлежи във вечността. Иди и легни при нея, Клавдий!