Сюзън Хейстингс
Гладиатор (4)

4

Игрите на Валерий бяха обявени с голяма помпозност на Форума дълго преди началото им. В първия ден на месеца понтифексът Максимус, главният жрец на Рим, възвестяваше най-важните дни, които предстояха. А най-важни през този месец бяха планираните и финансирани от Валерий игри за Рим. Херолдите оповестиха новината дори от стълбите на курията^[1], където се събираше сенатът. Народът се събра и устрои овация на сенатора, който беше напълно наясно, че по този начин увеличаваше значително популярността си. Игрите щяха да продължат пет дни. Обявиха надбягвания с коне в Големия цирк, театрални представления от гръцки автори в театър Помпей, процесии до хълмовете на Капитолия и гладиаторски борби в цирк Фламиний.

Докато целият град се подготвяше за голямото събитие, в къщата на сенатора цареше трескаво оживление. Ромелия не беше на себе си. За игрите й беше необходим нов гардероб, който да изложи на показ. Защото за нея игрите бяха не само приятно разнообразие и развлечение, но главно чудесно оправдание да се представи пред народа, все едно плебеи^[2] или патриции, с целия лукс на одеждите и накитите си. Вилата беше препълнени с търговци на платове, шивачи, кожари, бижутери и всевъзможни улични продавачи, подушили добра сделка. Те се настаняваха пред портата още на разсъмване, с надеждата да ги пуснат вътре. Немалко успяваха да подкупят пазача.

Ромелия си уши няколко тоалета, но нито един от тях не й хареса достатъчно. Донесоха нови платове, ушиха още дрехи. Господарката изпрати Друзила като шпионка при Флавия, за да види как се е подготвила съседката за игрите и евентуално да измисли нещо по-екстравагантно от нея.

Пила опозна Ромелия от лошата й страна, а именно когато беше недоволна, раздразнена, нервна и непоносима. Домашните роби страдаха от постоянно менящите се настроения на господарката. Тя им крещеше, риташе ги, бодеше ги с остри игли или ги пребиваше от бой. Даже търпеливата Друзила получи удар по главата с тежка сребърна купа, която я свали за три дни на легло.

Пила започна да се страхува от Ромелия. Гневните й изблици идваха като гръм от ясно небе и обикновено бяха предизвикани от дреболии. А Ромелия никога не беше доволна. Само преди няколко месеца Пила изобщо не можеше да си представи, че ще бъде изцяло зависима от капризите на някаква си жена. Но междувременно беше осъзнала, че ако иска да остане жива, няма друг избор.

За щастие на Пила, сенаторът беше пълната противоположност на жена си. Явно беше изпитал съчувствие към младата германка, защото успя да се наложи пред жена си, и Пила беше определена да прислужва само на него.

За да избегне горещината, той лежеше по цял ден на удобен диван в градината и караше Пила да му смесва вино и да му поднася плодове.

— Седни тук — покани я един ден той и посочи земята. Пила приседна пред дивана му. — Обичам, докато почивам, да слушам духовити разговори — обясни с усмивка Валерий. — Ромелия умее да ме забавлява, но сега има в главата си други неща. Много от моите роби са учени, познават писмеността, четат драмите на гръцките автори и разказват басни. Разкажи ми за себе си. Коя писменост познаваш?

— Аз не умея да пиша, господарю. За разлика от римляните ние нямаме писменост. Има знаци, които се казват руни, но те служат за магически цели.

Валерий кимна.

— Това е много интересно. Вие сте варвари и диваци, но поне си имате богове. Нали не бъркам?

Пила кимна.

— Да, имаме богове, които почитаме, макар и не в храмове от камък. Но има места, където боговете са всемогъщи. Один е на първо място между боговете, той язди осемкракия жребец Слейпнир. Один е най-великият бог, той разпространява сред хората власт и дух и хвърля копие. Тор е богът, който размахва чук. Той се носи по облаците с колесница, в която са впрегнати козли, и прави гръмотевицата. Той е силен и могъщ. Селяните го обичат, но се и боят от него. А Циу мята светкавици и води войни.

— Боговете ви са като вас — отбеляза Валерий. — Те отразяват вечното германско безпокойство, непостоянността, жаждата за приключения, бушуващия гняв и мрачните размишления, желанието за мистични предсказания и тъмни пророчества. Вие сте много по-различни от нас, римляните. Липсва ви изкуството да живеете, да обичате, липсва ви радостта от красивите неща в живота. При това и вие имате какво да предложите. Красиви момичета като теб, например. Нима има мъж, който те е видял и не те е пожелал? — И той избухна в смях.

Пила се стресна до смърт. След като Друзила й каза право в очите, че Валерий със сигурност ще я пожелае, тя чакаше със страх момента, когато той щеше да я поиска. Но Валерий не бързаше. Очевидно общуването с Пила и разговорите, които водеха, му доставяха удоволствие. Лека-полека младата германка се изпълни с доверие към него, макар че постоянно беше нащрек. Беше й много приятно да разговаря за родните богове с човек, който я разбираше. Иначе си нямаше никого. Никой друг не беше в състояние да вникне поне малко в мислите и чувствата й, а не се и опитваше. Римляните никога нямаше да я разберат напълно, схващанията им за живота бяха твърде различни.

— Жалко, че вие, германите, не почитате боговете си в храмове. Аз бих се застъпил в сената да построят храм за германските роби, където те да се обръщат към собствените си богове.

Очите на Пила се разшириха.

— Наистина ли би го направил, господарю? — попита тя и в същия момент се стресна. Нали Друзила й беше втълпила, че не бива да задава въпроси! Ала Валерий не се разсърди.

— Да, бих го направил. Нямам нищо против, че ти почиташ други богове. Принасяш ли им жертви? Животни? Или може би хора?

— Не, господарю, това е задача на мъдрите жени, на гадателките. Аз съм само една селска дъщеря. Но се моля на боговете и понякога виждам второто лице.

— О, мисля, че първото ти лице ми е напълно достатъчно. Имаш най-прекрасните сини очи на света. Доколкото знам, почти всичките ти съплеменници имат сини очи. Дали това има някаква връзка с боговете ви?

— Не знам, господарю. Никога не съм мислила за това.

— Всъщност няма за какво да мислиш. Аз се радвам на хубостта ти, все едно на кого трябва да благодариш за нея. Ела, налей ми още вино.

Пила се наведе да напълни чашата и Валерий погледна дълбоко в деколтето на туниката й. Белите пълни гърди въодушевяваха естетическото му чувство. Той извади една сребърна монета от кожената торбичка, която винаги носеше под одеждата си, и я хвърли в деколтето й. За негова радост монетата спря между гърдите й.

— Това е прекрасна игра, хубава Пила. Можеш да задържиш монетата. От днес нататък имаш право да си запазваш всяка монета, която падне на същото място.

Пила сведе засрамено глава.

— Благодаря ти, господарю — прошепна тя.

Ромелия влезе шумно в градината и изтощено се отпусна на втората лежанка. Явно беше изнервена и Пила побърза да се оттегли.

— Не знам какво да правя — изохка театрално тя и посегна към чашата с вино. — Робите са глупави и мързеливи. Така и не можах да се снабдя с достатъчно тоалети за игрите. Как ще се явя пред хората без подобаващо облекло?

Тя погледна след Пила, която бързо изчезна между колоните в къщата.

— О, как забравих! Трябваше да повикам перукера.

Валерий, който беше отлично осведомен за капризите на жена си, наостри уши.

— Перукер? Да не си решила да си правиш перука?

— Да, и ще я сложа за откриването на игрите. Това е най-новата мода. Флавия също носи руса перука.

— Руса?

— Ама разбира се! Ти какво си помисли? За какво купих тази скъпа робиня?

Валерий изпръхтя недоволно.

— За Пила ли говориш?

— За коя друга? Ще й отрежа косата и ще си направя най-разкошната перука, която Рим някога е виждал.

Валерий стана бавно от удобния диван и вените на челото му се издуха от внезапно нахлулия гняв.

— Искаш да й отрежеш косата? А аз си мислех, че си решила да се показваш с нея пред римските матрони. Нима съм платил петдесет хиляди сестерции за една перука?

— Ти да не мислиш, че я водя със себе си в банята само защото е красива и руса? Исках да поддържа добре косата си, преди да я отрежа.

— А после?

Ромелия вдигна рамене и направи пренебрежителен жест.

— Ще я продам. Най-вероятно в бордей. Войниците ще се забавляват със студения мраморен стълб. Може би ще я бият, докато почне да вика от наслада.

— Не говориш сериозно, Ромелия!

Тя погледна учудено съпруга си.

— Разбира се, че говоря сериозно. Нима имаш нещо против?

— И още питаш! Аз купих Пила такава, каквато е. Не смей да вдигнеш ръка срещу нея и да й отрежеш косата. Заклевам се в името си Валерий Северий Атикус, сенатор на римската република, че ще те пусна гола на арената, ако посегнеш към косата на Пила.

Ромелия понечи да възрази, но Валерий я пресече с яден жест.

— Млъкни, проклетнице! Не съм забравил как ме изложи пред очите на целия град на пазара за роби, само за да купиш тази робиня. Плати най-високата цена. Тази жена ме възхищава, тя е единственото радващо нещо в тази прогнила къща. Искам от теб да я оставиш такава, каквато е, моя лична прислужница, радост за очите ми!

— Тя е моя робиня! — изграчи вбесено Ромелия.

— Беше, мила моя, беше. От днес нататък Пила ще прави само онова, което й казвам аз. От време на време ще ти позволявам да я използваш и за свои нужди, но нищо повече. А сега ме извини, имам ужасно главоболие. Резкият ти глас ме подлуди! — Валерий стана и гневно напусна градината. Ромелия отново бе успяла да му развали настроението. Трябваше да излее някъде гнева си.

— Пила! — изкрещя той и гласът му отекна в цялата къща.

Младата германка изскочи уплашено от кухнята.

— Да, господарю?

Мъжът я погледна и въздъхна облекчено.

— Ела, ще ме придружиш в града.

— Да, господарю — отговори тихо тя. Не можеше да си обясни внезапното вълнение, но не посмя да попита какво е станало. Последва го, когато той забърза с големи крачки през атриума и извика носачите си. Трябваше да върви сама след носилката. Сега имаше възможност за бягство, никой не й обръщаше внимание. Валерий седеше с мрачно лице в носилката си и не поглеждаше навън, носачите тичаха и пъшкаха. Пила, която беше свикнала с дългите бягания, без усилие поддържаше темпото. Но в момента тя изобщо не мислеше за бягство, мислите й кръжаха около Валерий. Какво беше намислил?

Носачите спряха пред магазин за платове.

— Ела тук! — заповяда Валерий и Пила изтича при него. Той махна заповеднически на собственика. — Покажи ми зеления си лен, но от най-доброто качество! Повикай шивач и му нареди да ушие красива одежда за тази робиня. Дълга туника с брошка на рамото, ето тази. — Той хвърли на масата една златна брошка.

— Ела с мен, Пила, сега ще ти намеря красива гривна за рамото. Не искам да изглеждаш като беднячка, защото по време на игрите ще седиш зад мен в почетната ложа. От днес нататък си лично отговорна за физическото и душевното ми благополучие.

— Да, господарю. — Пила беше твърде объркана, за да мисли ясно. Дали се беше стигнало дотам? Дали това беше мигът, за който беше говорила Друзила? Дали Валерий искаше да я направи своя?

Пила беше потресена от прекрасната и невероятно скъпа гривна, която Валерий нахлузи на ръката й. Той видя смущението й и избухна в смях.

— Горе главата, момиче! Толкова обичам да се вглеждам в сините ти очи! Хайде сега, тичай вкъщи и бъди много внимателна. Аз ще ида да си търся други забавления. — Без Пила да забележи, двамата бяха продължили пътя си и стояха пред голяма къща. Без съмнение публичен дом, и то ръководен от жена. „Лената“ излезе да посрещне Валерий и усмивката й показа, че го познаваше добре. Сенаторът й кимна величествено и изчезна във вътрешността на къщата. В същия момент от вратата излезе друг мъж, който вдигна глава и погледна Пила право в очите.

— Один, помогни! — прошепна стреснато момичето. Беше ездачът от онзи ден, гладиаторът Клавдий. Мъжът също се изненада и спря пред нея.

— Пила — проговори смаяно той. — Господарят си ли чакаш?

Пила не можеше да откъсне очи от неговите. Съзнаваше, че не е редно да го зяпа така, но не можеше другояче.

— Не, господине. Господарят ме освободи да си отида вкъщи.

— Нека да те придружа. Едно толкова красиво момиче е изложено на многобройни опасности по римските улици. — Клавдий не можеше да й се нагледа. Ала тя беше робиня и собственост на друг. Все пак на робите беше позволено да се отдават на естествените си потребности. Той вече гореше от желание да грабне в прегръдката си това светло и замайващо красиво същество. Ала, първо, току-що беше излязъл от бардака, където се беше забавлявал до насита с красиви проститутки, и второ, в тази робиня имаше нещо, което го привличаше по странен начин. Не само, че беше по свой начин прекрасна. От нея се излъчваше нещо чуждо, което го възхищаваше. В нея имаше някаква плахост, добродетелност, крехкост. Той се усмихна на глупостта си и разтърси глава. Ала Пила изтълкува усмивката му другояче.

— Ти ме засрамваш, благородни Клавдий. Аз съм само робиня и не си струва усилията славен воин като теб да се грижи за защитата ми.

— Воин! — Клавдий едва не се задави. После сведе поглед. — О, с удоволствие ще го направя. И без това нямам друга работа.

Двамата прекосиха един парк. Между храстите и живите плетове бяха поставени каменни пейки, красиви павилиони канеха за почивка. По това време в парка се разхождаха малцина. Робите бързаха по пътя си, без да поглеждат встрани. Клавдий придърпа Пила към задната страна на един малък храм. В стената беше вдълбана ниша с малка пейка.

— Седни при мен, Пила — покани я той и издърпа шала й над дясното рамо, където беше дамгосан знакът на господаря й. Сега изглеждаха като нормална любовна двойка. Сърцето на Пила биеше в гърлото. Близостта на този мъж я объркваше. Той предизвикваше в сърцето й буря от чувства, която тя не можеше да си обясни.

— Много искам да докосна косата ти — прошепна задавено той.

— Щом ти доставя радост — отговори просто тя.

— Никога не съм виждал толкова дълга коса. И римските жени са с дълги коси, някои харесват повече къса прическа, зависи от модата. Но твоята… — Той помилва русата плитка и Пила се разтрепери.

— Аз… не знам какво искаш от мен, благородни Клавдий. Мисля, че трябва по-скоро да се върна в дома на господаря.

Клавдий избухна в смях.

— Твоят господар вече се е посветил на удоволствията в публичния дом. Сигурен съм, че няма да излезе скоро оттам. Когато е там, вътре цари веселие, той вика при себе си едва ли не всички меретриси^[3] на Клавдия Доменика. Няма друг толкова щедър клиент като него. Имаш предостатъчно време.

— И ти ли си бил в тази къща? — попита плахо Пила.

— Разбира се. Не е евтина, вярно, но пък получаваш само най-доброто. Понякога си позволявам да се насладя на разнообразието.

— Всички тукашни мъже ли правят така? — попита смаяно Пила.

— Разбира се. Какво друго да правят, когато слабините им ги болят? Нали затова са бордеите. Задаваш странни въпроси.

— Извинявай, знам, че не ми подобава да задавам въпроси.

— Напротив, устата ти е дадена, за да говориш, а главата — за да мислиш — отвърна с усмивка Клавдий. — Има много роби, които са получили добро образование.

— И моят господар каза същото.

— А ти си не само умна, но и красива. — Клавдий вдигна с два пръста брадичката й, за да я погледне в очите.

„О, Один, какви очи! Сини като среднощно небе“ — помисли си Пила. Защо очите му са сини? Нали е римлянин? Кой бог го е дарил със сини очи?

При докосването на ръцете му бузите й пламнаха. Клавдий беше запленен от срамежливото й изчервяване.

— Сигурно те е създала гръцката богиня Еос^[4]. Взела е бялото на облаците, синьото на небето и златото на слънчевите лъчи и зората.

При тези поетични думи Пила усети странно затопляне, по кожата й пролазиха тръпки. Тя придърпа кърпата около раменете си.

— Боиш ли се? — попита Клавдий.

Пила поклати глава.

— Не, само че… никой не ми е казвал такива красиви думи.

Следвайки внезапния си импулс, тя развърза една от плитките си и издърпа една руса къдрица.

— Дай ми ножа си — помоли тя.

Учуден, Клавдий й подаде късата кама, която винаги носеше в колана си. Пила отряза къдрицата, приглади я и му върна камата. После сплете отново плитката си, а от кичура направи филигранен шнур, украсен на равни разстояния с малки възелчета. Работеше с учудваща сръчност. Получи се красива верижка, която тя завърза на шията на Клавдий. Той я погледна трогнато.

— За да те пазят боговете — прошепна смутено Пила.

— О, Пила, не знам какво да кажа… — Той я привлече към себе си и потърси устните й.

— Моля те, недей! Не бива да правя това, макар че сърцето ми прелива от топлота. — Тя сведе поглед. — Време е да се връщам вкъщи. Ако господарят се прибере преди мен, ще изпадна в немилост.

— Не искам да имаш неприятности заради мен. Но знай, че горя от желание да те видя отново.

— Аз не мога да решавам сама, Клавдий. Нямам тази власт. Всичко е в ръцете на боговете. — Тя стана от мястото си и го погледна с копнеж.

Клавдий я привлече към себе си и нежно я целуна по челото.

— Мисля, че хората също могат да помогнат поне малко на боговете — прошепна съзаклятнически той.

 

 

Цирк Фламиний приличаше на врящ котел. Разположен северно от Капитолия в посока Марсово поле, той беше по-малък от Големия цирк, но по-подходящ за гладиаторските игри. Преди няколко дни в Големия цирк бяха проведени надбягванията с колесници и Пила през цялото време бе седяла в ложата зад Валерий. Той не поиска от нея да стои с часове права, както правеха с другите роби, а нареди да й донесат сгъваемо столче. До него беше поставена масичка с вино и плодове, дребни сладки и маслини, които Пила трябваше да поднася на господаря си в зависимост от желанията му. Като спонсор на тези великолепни игри, той имаше право на почетната ложа. Семейството му седеше няколко реда по-нагоре заедно с личните роби и бавачките.

Макар че беснееше и скърцаше със зъби, Ромелия се видя принудена да се откаже от великолепния си план да се появи на игрите с руса перука. Затова пък носеше скъпоценна стола с ориенталска бродерия от метални конци, а над нея яркосиня пала, която сигурно беше струвала цяло състояние.

Робите непрекъснато говореха за новата фаворитка на господаря и бяха особено внимателни в отношението си към Пила. Сега те се отнасяха към нея много по-благосклонно отпреди. Никой не беше сигурен дали тази руса дивачка не шепне в ухото на господаря си разни неща, които можеха да им струват главите. Никой не подозираше, че Пила изобщо не помисляше да се възползва от сегашното си положение в своя изгода и във вреда на другите. Само Друзила изглеждаше спокойна. В близост до Валерий Пила беше много по-сигурна, отколкото под крилото на Ромелия.

Пила беше безкрайно възхитена от безумно смелите и неустрашими водачи на колесници, в които бяха впрегнати по два или четири коня. Мъжете се носеха с луда скорост по пистата и не се плашеха от сблъсъците. Имаше тежки злополуки, но тя се зарази от въодушевлението на тълпата и възликува заедно с нея в прослава на победителя.

На следващия ден посетиха театрално представление. Пила не разбра смисъла на грубо комичната гръцка пиеса, макар че думите на артистите достигаха ясно дори до най-горните редици на театъра. Но се забавляваше чудесно с тромавите опити на едно тлъсто и несръчно приказно същество с копита, конска опашка, рога и огромен, гордо щръкнал фалос, което непрекъснато се възкачваше върху жените, наречени менади^[5]. Сатирите^[6] танцуваха на дива музика, флейтите и барабаните гърмяха. Ала менадите бяха много по-умни, и тлъстите, страхливи и лакоми сатири бяха в неизгодно положение. Появиха се още прости селяни, високомерни дами, пияници, старци, даже богове, приели човешки образ. Всички се забавляваха, надсмиваха се дори на себе си, пускаха шеги по адрес на видни личности, не подминаха дори сенатора Валерий. А той се тресеше от смях. Даже децата се радваха на тубите шеги. Вечерта завърши с весел пир, на който сенаторът беше поканил освен семейството си и най-близките си приятели. Музиканти бяха дошли и в къщата.

Пила беше на крак от рано сутрин до късна вечер, както всички роби и робини в къщата. За представленията обличаше новата си светлозелена туника и слагаше гривната, която й бе купил Валерий. Всеки ден получаваше и по една монета, която криеше в торбичката под одеждата си.

Дойде и последният ден от вълнуващите игри. Народът изпълни до краен предел цирк Фламиний. Всички знаеха, че предстои грандиозен спектакъл и се събраха да наблюдават тържественото влизане на гладиаторите. Пейките бяха претъпкани. Отдавна не беше имало такива щедро организирани игри като тези на сенатор Валерий. Първо почетният гост направи обиколка на арената с колесницата си, следван от гладиаторите, които щяха да се бият. Той управляваше сам бойната колесница и показа голяма сръчност. Гладиаторите, които го следваха също в колесници, носеха блестящи брони. Пила откри между тях Клавдий и дъхът й спря. В блестящата си ризница той изглеждаше като бога на войната. Сърцето й заби безумно, особено когато разбра, че Клавдий я търси с поглед между зрителите. Римляните обичаха такива спектакли и всички бяха въодушевени от многоцветния парад. Нали популярността на спонсорите се измерваше според великолепието на игрите, които организираха.

Валерий слезе от колесницата и отново зае мястото си в почетната ложа. Пила му подаде чаша студено вино. Сенаторът въздъхна и прие с благосклонна усмивка ликуването на тълпата. Беше доволен от себе си. Беше изпълнил най-важната си цел: да отклони вниманието на народа. Бурите, които за малко не бяха предизвикали гражданска война, бяха утихнали поне засега. Тълпата, разглезена от римския начин на живот, имаше нужда от развлечения, за да не вреди на държавата.

Първо на арената излязоха млади гладиатори, които се биеха с дървени оръжия. Валерий не се интересуваше от тях и се разбъбри непринудено с друг сенатор, когото бе поканил при себе си в почетната ложа. Първите истински гладиатори излязоха на арената около обед. Битките все още бяха фиктивни и не се лееше кръв. Зрителите вече започваха да мърморят, когато най-сетне се явиха известните гладиатори. Избухна диво ликуване, докато извикваха имената им и воините се представяха гордо един след друг. Даден бе сигнал за борба с остри оръжия. Роговете протръбиха мрачно, след тях прозвучаха тромпети, свирки и флейти и зрителите притихнаха в очакване. Няколко двойки се биеха едновременно. Почти всички бяха леко облечени, въоръжени само с мрежа, тризъбец и кама. Това бяха мъжете, които се биеха срещу секуторите. Но имаше и гладиатори с шлемове, щитове и мечове. Някои от тях бяха въоръжени с къс крив меч и малък кръгъл щит, краката и ръцете им бяха защитени с кожени плочки. Те се биеха срещу гладиатори с къси мечове и големи четириъгълни щитове. Пила изпита истински ужас, когато разбра, че борбата се водеше на живот и смърт. Преди победителят да нанесе смъртоносния удар, той беше длъжен да изчака знака на публиката. Ако победеният се беше бил смело, можеше да се надява на благоволението на зрителите и оставаше жив. Но страхливецът биваше освиркван от бушуващите маси и всички искаха смъртта му с диви ревове.

В гърлото на Пила се надигна паника. Един от бойците на вече окървавената арена щеше да бъде Клавдий! Горещият следобед й стана непоносим. Безсмисленото кръвопролитие на арената будеше у нея само отвращение. Германите бяха смели воини и не се бояха от смъртта. Но те залагаха живота си във война, когато трябваше да защитават интересите си. Мъжете от племената посягаха към оръжията, когато трябваше да оцелеят. Онова, което ставаше долу на арената, нямаше нищо общо с честната битка, с необходимостта да рискуваш живота си, за да защитиш семейството и народа си. Гладиаторите се биеха за развлечение на тълпата и заплащаха за това с живота си. Доколкото знаеше Пила, повечето гладиатори бяха роби или пленници и арената им даваше минимален шанс да се освободят от тежката си участ. Различните оръжия и различното състояние на пленниците често не оставяха съмнения в изхода от борбата.

Когато улучваха някого, зрителите почваха да реват: „Раниха го! Раниха го!“. Някои смели бойци отблъскваха намесата на зрителите и с жестове и махания показваха, че раните им са незначителни, макар че кървяха силно. Така печелеха симпатиите на публиката, която харесваше само смелите. Колебливите и страхливите обаче, бяха обида за римския народ и масите крещяха възмутено, когато гладиаторът не искаше да умре достойно. Надзирателите връщаха страхливците на арената с помощта на нажежени клещи и камшици.

Пила се сви на столчето и скри лице в ръцете си. Това ли бяха хората, които беше започнала да дарява с доверието си? И можеха ли изобщо хората да изпитват радост от гледката на това масово убийство? Та те буквално настояваха и окуражаваха гладиаторите да се избиват взаимно!

Дадоха кратка почивка. Слугите изнесоха труповете, млади момчета разчистиха арената, черни роби насипаха нов пясък. Победителите бяха увенчани с палмови клончета.

— Най-после става интересно — засмя се Валерий и потърка ръце. — Сега ще влязат гладиаторите от Капуа. За мен те са най-добрите!

Отново прозвуча сигналът на роговете, които възвестиха началото на последните битки. Зрителите бяха чакали цял ден именно заради тях. Победителите от предварителната битка щяха да излязат срещу гладиаторите от школата на Лентул.

— Този път за победените няма да има милост — заяви Валерий. — Един от двамата остава на арената. — Той се обърна към Пила, която не смееше да го погледне. — Какво има, не ти ли харесват моите игри?

— Ужасяват ме — пошепна едва чуто момичето.

— Така ли? И какво ужасяващо има в смелостта? Вие, варварите, също сте смели воини. Впрочем ще има и една особено вкусна хапка. Петимата победители от сегашната битка ще се бият с петима германи. Така ще им създам малко повечко работа.

Пила спря да диша. Не стига, че щеше да трепери за живота на Клавдий, ами сенаторът се готвеше да хвърли в жестоката битка и нейни сънародници! Когато на арената излязоха елитните гладиатори от школата в Капуа, тя позна Клавдий и изтръпна. Всички бяха свалили великолепните ризници. Носеха само кожени престилчици с широк колан и кожени каишки на китките. Двубоите се водеха един по един. Гладиаторите от Капуа трябваше да се преборят с победителите от предишната битка. Противникът на Клавдий беше гладиатор, останал съвсем без сили, с голяма рана на рамото. Пила отчаяно закърши ръце. Макар да беше ранен, този мъж беше много смел и можеше да стане опасен за Клавдий.

Битката се реши бързо. Клавдий подгони слабия си противник по арената.

— Я виж, Клавдий се бие с лявата ръка! — Валерий скочи от мястото си. Два удара с меча проснаха противника в пясъка. Без да пита за присъдата на зрителите, Клавдий нанесе смъртоносния удар и гневно захвърли меча си в пясъка.

— Това не беше противник за мен! — изкрещя той. — Да не би да искаш да ме обидиш, Валерий?

Тълпата зарева одобрително. Всички бяха във възторг от постъпката на Клавдий. Валерий се усмихна благосклонно и му махна да се приближи.

— Много добре знаеш, че аз изпълнявам обещанията си, Клавдий. Ще имаш достоен противник, дължа това на народа. — Този път масите ликуваха за сенатора. В тази битка загинаха четирима победители от предишната, и един гладиатор от Капуа. Петимата победители се наредиха в овала на цирка.

След нова пауза, през която изнесоха мъртвите и загладиха пясъка, дойде ред на решаващата битка. Петимата победители трябваше да се бият с петима силни германи. На арената излязоха брадати мускулести варвари, които надвишаваха противниците си с цяла глава. Клавдий беше най-високият между римските гладиатори, но и неговият противник го превъзхождаше по сила и ръст.

— Один, помогни! — помоли се пламенно Пила, но не беше наясно за кого всъщност се молеше, за сънародниците си или за Клавдий. Това ли беше мъжът, който бе нашепвал в ухото й поетични думи, който караше сърцето й да тупти и бузите й да пламтят? На този мъж ли беше подарила къдрица от косата си, за да го увери в чувствата си? Със смесица от възхищение и отврата тя разглеждаше бронзовото му тяло, блестящо от масло и пот. Той се биеше срещу превъзхождащия го германец като истински герой, но отстъпваше стъпка по стъпка. Противникът му направи успешно нападение, разпори кожата на корема му и по кожената престилчица потече кръв. Зрителите изкрещяха ужасено, повечето надигнаха глас в негова защита. Ала постепенно благоволението на тълпата се раздвои. Много минаха на страната на германеца, който изрева като мечка и се нахвърли върху отслабения си противник, изпълнен с презрение към смъртта. Това вече не беше честен двубой, това беше грозно клане със сигурен смъртоносен изход. Везните се наклониха във вреда на Клавдий.

Кръвта се оттече от лицето на Пила. Откакто беше попаднала в робство, в живота й бе имало само няколко щастливи мига, и те й бяха дарени от Клавдий, гладиатора с красивите тъмносини очи и сърдечните думи. Това беше същият Клавдий, който презрително беше пратил на смърт слабия си противник, а сега му оставаха само няколко мига живот. Пила се надигна и втренчи поглед в лицето му. Макар че Клавдий беше на доста голямо разстояние от нея, тя откри на шията му нежната плетеница от косата си. Духът й се съсредоточи и тя призова всички тъмни сили на небето и подземния свят.

„В косата е силата, която ще ти вдъхне нова смелост. Душата на вълка прониква в теб. Тялото ти става неуязвимо срещу огън и желязо. Човекът в теб се оттегля, идва вълкът. Обзема те луд гняв. Върви и не щади никого, бий се като чудовище, това ще бъде най-великата ти битка!“

При тези думи Пила вдигна ръце. От гърлото й излезе страховит вълчи вой. Обърнала лице към небето, затворила очи, тя обедини силите на добрите и злите духове, и душата на вълка влезе в човешкото тяло.

Изведнъж Клавдий се изправи и мускулите му се опънаха. Лицето му се разкриви, на устните му излезе пяна. Нададе див вой, който подплаши грамадния противник. Гладиаторът се нахвърли като обезумял срещу германеца и му нанесе няколко удара с меча си. Без да съзнава какво прави, той удряше ли, удряше, пробождаше масивното тяло. Германецът, който не видя нищо човешко в лицето на противника си, разбра, че краят му бе дошъл.

— В името на Один, той е берсеркер! — изпищя той, преди да рухне смъртно ранен. Но Клавдий продължи да удря с меча си и да му нанася рани. Явно не бе проумял, че битката е свършила. Бушуването на масите премина в сковаващ ужас.

— Клавдий! — Гласът на Пила прозвуча високо и остро.

Клавдий сякаш се събуди от сън, магията се разруши. Той погледна неразбиращо жестоко обезобразеното тяло на противника си, паднало в локва кръв, после премести очи към меча си. Погледът му обходи трибуните, докато намери очите на Пила. Тя го погледна питащо, изпълнена със страх. Бавно, съвсем бавно, той вдигна окървавения меч за поздрав и се опита да се усмихне. Ала краката отказаха да му служат и той се строполи пред почетната ложа.

Валерий скочи и огледа смаяно припадналия гладиатор.

— Какво стана, о, богове? — запита се изумено той. И той беше проследил битката с нарастващо учудване и бе преживял този невиждан изблик на животинска сила и жестокост.

Докато народът се взираше безмълвно към арената, Пила падна в несвяст на пода.