Сюзън Хейстингс
Гладиатор (12)

12

Не слънцето събуди Ромелия от неспокойния й сън, а шумът пред вратата на гостилницата. Тя се огледа сънено и протегна скованите си крайници върху сламеника. Изведнъж осъзна къде се намира и се надигна. Къде беше Клавдий? Нима не я бе намерил?

Тя стана и излезе от задушната стаичка. В кръчмата слугите нареждаха закуската по грубо скованите маси. Някъде в кухнята съдържателят крещеше гневно на робите си. Жена му изгони гъските от обора и те се разпръснаха с шумно крякане по ливадата в задния двор.

Ромелия излезе от гостилницата и се огледа. От Клавдий нямаше и следа. Но нали беше обещал да се преоблече и да доведе две мулета? Ромелия погледна в обора, където бяха настанени конете, магаретата и мулетата на пътниците. Пред входа бяха натрупани чували с багаж, край кладенеца робините перяха спалното бельо.

Обзе я неприятно чувство. Въпреки това тя побърза да се успокои и се опита да си внуши, че Клавдий е имал някакви проблеми, че не е намерил товарни животни. А тя можеше да изведе два коня от собствения си обор!

За да не прави впечатление с поведението си, Ромелия се отдалечи от гостилницата и се изкачи на малък хълм, от който се виждаше цялата околност. Пътят беше много оживен. От всички околни села пристигаха селяни с тежки волски коли на път към пазара на Помпей. Повечето пътници, пренощували в гостилницата, тръгнаха по работата си. Явно не бяха богати. Заможните търсеха квартири в Помпей.

Утрото мина, стомахът на Ромелия се разбунтува от глад. Но тя не можеше да си позволи закуска, защото беше платила нощувката с няколкото си медни монети. Мрачна и разтревожена, тя се подслони под сянката на един кипарис и продължи да се оглежда за Клавдий. Може би са го спрели? Може би през нощта не са го пуснали в гостилницата? Може би… са го заловили по време на бягството? Ромелия потрепери от уплаха. Ами ако Клавдий беше арестуван? Сигурно беше откраднал мулетата и го бяха заловили. Какво ли беше станало в действителност?

Стана следобед и Ромелия реши, че е време да напусне наблюдателния си пост. Вече не издържаше. Съзнаваше, че не може да се върне в гостилницата, защото щеше да събуди подозренията на гостилничаря. Реши да обиколи околността и да се оглежда за просто облечен мъж с две мулета. Видя две подобни личности, веднъж с магарета, друг път с волски впряг. По никой от мъжете не беше Клавдий.

Когато слънцето се наклони към залез, Ромелия реши да се върне на мястото, където беше скрила вързопа с дрехите и парите. Дотам имаше доста път и когато най-после навлезе в маслиновата горичка, слънцето беше залязло. На дневна светлина дърветата изглеждаха съвсем различни. Тя затърси отчаяно кухото дърво. Когато най-после го намери и пъхна ръка в дупката, уплахата й беше толкова силна, че нададе вик. Кухината беше празна, вързопчето бе изчезнало!

Сигурно някой разбойник е открил скривалището ми — беше първата мисъл на Ромелия. Ами сега? Вече нямаха пари за бягство. Тя беше останала и без дрехи. Накъде да бягат, след като не можеха да си платят пътуването с кораб? И къде, в името на всички римски богове, беше изчезнал Клавдий?

Ромелия вдигна грубата си вълнена рокля и затича с все сила обратно към имението си, макар че болките в изранените стъпала се засилваха. Още отдалече видя, че във вилата цареше необичайно вълнение. На портата стояха войници, робите тичаха насам-натам като подплашени пилета. Ромелия се мушна през малката портичка, прекоси на бегом градината, мина като хала през стопанското крило и стигна задъхана в покоите си. Пред вратата на спалнята си се сблъска с Друзила.

— В името на Юпитер, господарката! — изпищя робинята и вдигна ръце над главата си. Очите й бяха зачервени и подути, но тя забеляза веднага странното облекло на Ромелия и в погледа й блесна учудване.

— Да мълчиш! — изрева вбесено Ромелия. — Какво става тук?

— Търсихме те, господарке — изхълца Друзила. — Не мога да разбера как съм заспала толкова дълбоко и не съм те усетила. Открихме въжето от чаршафи на балкона ти и си помислихме, че си била отвлечена. Целий веднага повика полицейската стража.

— Полиция… — прошепна стреснато Ромелия.

Друзила кимна.

— Пратеникът веднага хукна към Рим, за да уведоми съпруга ти.

Ромелия скочи като ужилена от столчето, на което се беше отпуснала, за да си почине.

— Къде е Клавдий? — извика ядно тя.

Преди Друзила да е успяла да си отвори устата, господарката й хукна към крилото за гости. Стаята, която беше обитавал Клавдий, зееше празна. Само парадната му ризница лежеше небрежно захвърлена на пода. Оръжията, парите, дрехите — всичко беше изчезнало.

Ромелия започна да проумява, че е била въвлечена в коварен капан — от Клавдий! Трябваха й минути, докато обхване целия размер на предателството му. Тя стоеше безпомощна насред празната стая и трепереше от безсилен гняв. Клавдий! Тя стисна ръце в юмруци и ги удари един в друг. „Клавдий, ти ще умреш на арената редом с Пила, кълна се в честта си!“

Трябваше веднага да отиде в Помпей и да говори с полицейския префект.

— Друзила! Кажи да впрегнат колата. Трябва веднага да отида в Помпей.

Друзила се втурна насреща й.

— Не може, господарке. Целият град е под тревога, пристигнаха нови отреди войници. Незнайно как, Пила е успяла да избяга от подземията на арената.

 

 

Ръка за ръка, Клавдий и Пила тичаха под звездното небе към мощния връх на Везувий. Те заобиколиха предпазливо летните патрициански вили и имоти на южния склон на планината, за да стигнат до храма на огнения бог. Пила потискаше с мъка хилядите въпроси, които я измъчваха. Какво беше станало? Защо Клавдий я предаде, а после я освободи? Къде я водеше?

Клавдий мълчеше, дъхът му излизаше на пресекулки, докато теглеше Пила след себе си. Намираха се в близост до имението на Ромелия. Нима Клавдий искаше да я върне?

— Ромелия ще ни търси — прошепна задъхано тя.

— Със сигурност не — отговори Клавдий. — Не говори, някой може да ни чуе.

Мислите се надпреварваха в главата на Пила. Защо Ромелия няма да ги търси, след като войниците вече претърсваха целия град? Къде можеха да се скрият в тази гъсто населена област? Може би в кратера на Везувий? Пила се огледа ужасено.

Скоро стигнаха до малкия храм, разположен на едно тихо местенце в подножието на вулкана. Клавдий забави крачка и се постара да успокои дишането си. Бързият бяг го бе изморил. Пила също дишаше тежко, макар да не беше чак толкова уморена.

— Тичаш като сърна — отбеляза Клавдий, когато успя да си поеме дъх. — Сигурно в Германия често ти се е налагало да бягаш? — В гласа му имаше смях. Как можеше да си прави шеги в тази ситуация?

Пила не отговори, само стисна по-силно ръката му. Клавдий усети страха й.

— Ще помолим огнения бог за подкрепа — обясни тихо той. — Мисля, че имаме нужда от помощта му.

— Трябва да му принесем жертва — настави Пила. — А нямаме нищо, което би могло да ни послужи.

— Ще вземем плодове от това дърво. — Той откъсна няколко клонки с узрели маслини от надвисналите клони. Двамата влязоха в малкия храм и коленичиха пред колоната със статуята на могъщия бог. Клавдий вдигна една стомна със светена вода и поръси жертвения дар, за да го пречисти. Обикновено това се правеше от свещениците.

— Надявам се Вулкан да ми прости, че извършвам сам свещените действия — промърмори той и предаде тънките клонки, отрупани с плодове, на жертвения огън. Докато гледаше как пламъците поглъщаха дара му, той шепнеше пламенни молитви. Пила, която изпитваше голяма плахост и уважение пред всички богове и храмове, гледаше учудено мъжа, който само преди няколко часа я освободи от затвора с безумна смелост и я спаси от сигурна смърт. Клавдий беше коленичил смирено пред статуята на Вулкан и се опитваше да измоли подкрепата му за начинанията си. Като видя приведения му гръб, скръстените за молитва ръце и замъгления поглед, Пила се трогна до дън душа. Тя коленичи до него и също помоли страшния и силен бог на огъня да ги подкрепя в бягството им.

Когато вдигна глава, тя забеляза един барелеф на стената и за момент спря да диша.

— Виж какво има там, Клавдий — прошепна тя и посочи с пръст една сцена от барелефа. Мъж и жена лежаха на постелята в любовна прегръдка, овързани с дебели вериги.

Клавдий кимна.

— Нали съм ти разказвал за тази сцена. Ела да я разгледаме. — Той стана и я поведе към стената на малкия храм, покрита с барелефи. Мъж и жена седяха на леглото и се гледаха с любов. Мъжът носеше шлем, който го представяше като бога на войната Марс, гърдите му бяха голи. Наметката се беше свлякла на бедрата му. Партньорката му лежеше разголена в обятията му, той беше обхванал с две ръце гърдите й. Зад тях се виждаше мрачен брадат мъж, отметнал завесата, която трябваше да скрие любовната двойка от любопитни погледи.

— Какво означава това?

— Това са Марс и Венера. Те се обичат. Само че Венера е съпруга на Вулкан. Богът заварва двамата в спалнята си и хвърля отгоре им мрежа от вериги, за да ги обвърже за вечни времена.

— Красива история — прошепна трогнато Пила. После се обърна към него и лицето й пламна. — Това е нашата история! — Прозрението я уплаши, дъхът й спря. — Нима това означава…

— Да, означава. Ние с теб сме свързани завинаги, ти си моята прекрасна Венера. Никой не може да ни раздели, само богът на огъня е способен да отвори веригите. Затова ще избягаме заедно.

Пила се отдръпна уплашено.

— Ти искаш да избягаш с мен? Но къде?

— На север, в твоята родина.

— Искаш да напуснеш Рим? Заради мен? — Очите й се разшириха.

— Не заради теб, а с теб. Тук не ме задържа нищо. Никога вече няма да се върна на арената. Животът е твърде хубав, за да го излагам на риск. Идвам с теб, защото съм твой съпруг.

Пила се разхълца и падна в обятията му. Той беше готов да се откаже от всичко заради нея, от славата и живота си, от скромното си благосъстояние! Пред тях се простираха безкрайни опасности и никой не знаеше какво ги очакваше, след като минеха границата.

Ръка за ръка двамата напуснаха храма. Пила погледна още веднъж панорамата, която се разкриваше под краката им. В самия край на планината се беше разположил градът Помпей, чак до брега на морето, където реката Сарна се вливаше в солените вълни. На пристанището светеха огньове.

— Един ден богът на огъня ще си отмъсти жестоко на този град — прошепна Пила, обзета от мрачни предчувствия. — И всички ще си платят за злодеянията.

Клавдий сложи ръка на рамото й.

— Опасността не е отминала. Бягството ни няма да остане незабелязано. Готова ли си да рискуваш с мен?

— Да, готова съм. Коя жена би се поколебала с такъв силен защитник? — Гласът й звучеше напълно уверено.

Клавдий премълча. Опасяваше се, че отговорът ще издаде страха му.

 

 

Ромелия лежеше апатично в леглото си и се взираше в тавана. Друзила й приготви успокоителна напитка и остави чашата на масичката с трепереща ръка.

Сега всичко й беше ясно! Клавдий я беше излъгал и измамил. Никога не е имал намерение да избяга с нея. Това е било мярка за отклоняване на вниманието, за да може да освободи Пила. Тя не би могла да избяга сама. Кой друг би успял да измъкне окованата робиня от подземните затвори? Дали беше подкупил пазачите? А щом се бяха оставили да ги подкупят, значи тя можеше да им плати повече, за да преследват бегълците. В казармата зад театъра със сигурност имаше гладиатори, които с удоволствие щяха да подгонят избягалия си другар. Тези мъже бяха студенокръвни и неустрашими, особено когато им предложеха достатъчно пари.

Ромелия стисна зъби и сви ръце в юмруци. Бегълците имаха цял ден преднина! Но те бяха с две тромави мулета и надали бяха стигнали далеч. Преследвачите щяха да бъдат на бързи коне и скоро да ги настигнат. Щяха да ги заловят още преди Брундизий, и тогава любовта им щеше да се превърне в ужасно мъчение.

Ромелия скочи и се втурна към вратата.

— Стража! Стража!!! — Робите, които бяха поставени около къщата, се втурнаха към покоите на господарката. Зазвъняха оръжия. — Вземете най-бързите коне от обора и намерете избягалите! Минете по краткия път през Абелин към Виа Апия. Онези имат един ден преднина, но вие ще наваксате бързо. Трябва да ги заловите преди Брундизий, за да не могат да се качат на някой кораб. Веднага впрегнете колата ми, трябва да отида в казармата на гладиаторите.

Тя излетя навън и пътьом се загърна в тъмна наметка. Скочи в двуколката си и грабна юздите. Блъсна грубо роба, който обикновено управляваше колата й, и той се строполи в праха. Ромелия зашиба конете си с камшика, които препуснаха в безумно темпо по нанадолнището към Помпей. Тя спря колата пред казармата зад театъра и площадът се забули в облак прах.

— В името на боговете, матрона^[1]! — Полицейският префект се втурна да я посрещне.

— Защо се мотаеш тук, вместо да преследваш бегълците? — изграчи разярено Ромелия.

— При всичкото ми уважение към теб, благородна Ромелия, ще си позволя да възразя. Моите хора преследват избягалата робиня и претърсват целия град. Не се тревожи, тя няма да стигне далеч.

— Целият град? — Ромелия беше толкова възбудена, че вдигна камшик срещу префекта. — Ти си един безмозъчен, тъп и страхлив негодник. Тя не е избягала сама, а е била освободена. Гладиаторът Клавдий я е измъкнал от затвора. Двамата са на път към Брундизий, за да избягат с кораб през морето. Аз ли трябва да те уча как да преследваш бегълци?

Побесняла от гняв, тя заудря префекта с камшика си. Той вдигна ръце и сведе глава, за да се опази от тази фурия. Около тях се събра тълпа зяпачи, които крещяха и насъскваха двете страни една срещу друга. Отстъплението на префекта беше посрещнато с подигравателни смехове.

— Аз вземам нещата в свои ръце. Моите пазачи вече преследват избягалите с най-бързите ми коне и съм сигурна, че ще успея да наема няколко гладиатори, които също да се включат в преследването. А щом ги заловят, ще ги доведат тук, за да умрат на арената, и ти ще умреш заедно с тях, негоднико! В името на боговете, Помпей няма нужда от такъв префект!

Тя му обърна гръб и забърза към казармата. Префектът остана на мястото си, загледан смаяно след крехката жена, като несъзнателно разтриваше болезнените червени ивици по ръцете си.

* * *

— Какво е това? — пошепна Пила, когато Клавдий клекна пред едно кухо маслиново дърво.

— Добро скривалище. Тук ще намерим вързоп с дрехи за теб, пари и накити.

— Но… но… откъде си ги взел? — заекна Пила.

Клавдий се ухили до ушите.

— Сигурно ще го сметнеш за невероятно, но вързопът е бил скрит тук лично от Ромелия.

Пила зяпна смаяно.

— Какво говориш?

— Така е. И тъй като вързопът е още тук, аз знам, че Ромелия послушно чака в странноприемницата край Пиценция да се върна и да я взема. Живей си весело, скъпа Ромелия, и хиляди благодарности!

— Нищо не разбирам, Клавдий. Какво общо има Ромелия с нашето бягство? Не разбирам и защо, след като стражите ме хванаха, ти побърза да я грабнеш в обятията си и…

Клавдий нетърпеливо я повлече към края на горичката.

— Спести си дъха, мила, защото ни предстои дълъг път. Един ден ще ти разкажа цялата история. Но сега трябва да бързаме. Ще заобиколим планината от изток и пътят ще бъде дълъг и труден. Там е имението Октавиум и трябва да го преминем в тъмнината, за да не ни видят. Ако двете мулета са били послушни, ще ни чакат на северния склон и ще можем да се придвижваме по-бързо. Бедният, но почтен дърводелец и съпругата му ще се запътят към Рим, за да си опитат късмета в столицата.

— В Рим? Но там непременно ще ни открият!

— Ако искаме да стигнем до родината ти, трябва да тръгнем на север. А всички пътища водят първо към Рим. Ако пътуваме предрешени като прости занаятчии, никой няма да ни заподозре. Освен това няма да минем по Виа Апия, а ще използваме Виа Латина. Никому не би хрумнало, че сме се запътили право към бърлогата на лъва. Следата ни води на юг, към Брундизий.

— Ти си подготвил всичко това и си го обмислил до най-малките подробности? — попита тя и лека-полека започна да осъзнава, че и странното му поведение след нахлуването на Ромелия е било част от този безумно дързък план.

В името на Один! Този мъж беше не само безумно смел, но и умен. Нямаше друг като него.

Нощта беше мрачна, а пътят — безкрайно труден. Не смееха да запалят факла, за да не ги открият, затова се препъваха мъчително по каменистата пътека между лозята, плодните дървета и градините. Когато минаха покрай голямото имение, чуха далечен лай на кучета, но животните скоро се успокоиха.

Нощният въздух беше приятно хладен. Двамата не намалиха темпото нито за миг и Клавдий отново се възхити на издръжливостта на Пила. Тя тичаше до него с големи крачки, от време на време се спъваше в някой камък, но двамата си помагаха и си даваха опора, не само физически, но и в сърцата си. Пила си припомни едно отдавна отминало време, един друг свят, когато носеше друго име. Там тя тичаше през шумящите широколистни гори, прекосяваше хълмове и долини по недостъпни пътеки, през бодливи храсталаци. Бърза и гъвкава като сърна, тя бягаше и нито един ловец не беше в състояние да я настигне. Като дете се бе научила да оцелява в огромните гори. Можеше да гладува дни наред, да си построи колиба от съчки и шума, познаваше всички ядливи корени, плодове и гъби. Можеше да се бие с тояга и меч, да улови бърз заек или да заложи капан за птица. Улучваше със стрелата си цели на големи разстояния и ловеше риба с голи ръце от бързите планински потоци. Тогава не беше просто Зигрун, момичето от племето на кимбрите, а кошута с будни очи и бързи крака. Тогава бурните и слънчевите дни се стопяваха в единното настояще. Тогава…

Тя почувства полъха на свободата, който повя от миналото и й върна старите инстинкти, които й бяха необходими, за да оцелее. Животът в Рим я бе направил ленива и даже мързелива. Макар че се наслаждаваше на добрата и богата храна, на отпускащите бани и нежните материи на дрехите си, те бяха отрова за стоманените й мускули, за свикналото с лишенията тяло, за будния й дух. Сега беше длъжна да преоткрие всичко това, да събуди дремещите дълбоко под повърхността инстинкти. Сега трябваше да оцелеят. Клавдий беше смел и силен, неустрашим и безумно дързък. Но дали щеше да се справи с трудните условия в суровата й германска родина? Там светът беше мрачен и негостоприемен, изпълнен с опасности.

Пила се усмихна. Сега не биваше да мисли за опасностите на германските гори. Сега се намираха тук, под топлото южно слънце и мекото синьо небе, където всеки мост беше охраняван, където всеки любопитен гостилничар можеше да ги предаде на властите.

Северната страна на вулкана лежеше в непрогледен мрак. Капчиците роса по листата свидетелстваха за наближаващото утро. Клавдий мина през храсталака и цъкна тихо с език. Вслуша се внимателно и много скоро долови шум от спокойно дъвчене. Скочи и се втурна зарадвано към дремещите мулета, които продължаваха да преживят шума от бодливите храсти наблизо. Въздишката му издаде облекчение.

— Даже товарните животни ни подкрепят — пошегува се той и благодарно потупа едното муле по шията. Пила, която го следваше по петите, също се усмихна облекчено.

Клавдий свали вълнената си наметка и я постла на тревата.

— Сега ще си починем малко, за да можем да потеглим на разсъмване и да се смесим с пътуващите занаятчии. Ако тръгнем в мрака, ще събудим подозрения.

Той привлече Пила към себе си. Тя се настани удобно до него и се наслади на топлината на тялото му. Едва сега усети колко беше изтощена. Мислите й все още не можеха да се успокоят и странно защо се въртяха непрекъснато около миналото. Ромелия! Затворът! Скулпторът! Валерий! Събитията се точеха пред вътрешния й взор, накъсани и неясни. Въпреки тежката умора тя беше нервна. Дали заради опасностите на бягството, или заради невероятната промяна в живота й? Вече не беше сама, не разчиташе единствено на себе си, не отговаряше единствено за себе си. До нея имаше близък човек, с когото беше обвързана за цял живот. Въпреки всичко той не беше товар за нея, беше прекрасно, че съществуваше. Той беше спасил живота й и сега бягаше заедно с нея. Той се бе отказал от досегашния си живот, без да знае какво го очаква, какво му е подготвило бъдещето.

Но нима двамата не бяха обвързани от съдбата още от мига, когато той се биеше на римската арена, а тя призова демоните на подземния свят да му помогнат? Или още по-рано, когато внезапно погледна в дълбоките му сини очи?

— Ти се усъмни в мен, нали, любов моя? — попита тихо Клавдий, който явно беше отгатнал мислите й, и помилва успокояващо ръката й.

— Ами аз…

— Веднъж ти казах, че каквото и да се случи, не бива да забравяш колко много те обичам.

— Не съм забравила — отвърна съвсем тихо тя.

— Но не ми повярва.

— Хмм… — Пила се засрами за мислите, които бяха минали през главата й. Но си призна, че наистина беше сметнала Клавдий за предател. Тя се почувства предадена от него в мига, когато стражите я повлякоха към затвора. Но се оказа, че се е излъгала. Той беше показал достатъчно самообладание, като беше прегърнал омразната Ромелия и беше изиграл съвършено ролята на влюбен петел, за да има свобода на действие и да спаси любимата си.

Само той знаеше колко му е било трудно да се преструва. Сигурно му бе струвало свръхчовешко усилие да не убие Ромелия, докато я бе държал в обятията си. Сигурно му се е искало да я натроши на парченца, да пречупи всяка костичка поотделно, да я удуши, да я смачка в ръцете си. Но смъртта й не би му донесла нищо, а и тази смърт щеше да бъде твърде лека за нея, недостатъчно наказание за злодеянията, които беше извършила. Разочарованието и озлоблението на захвърлената, страшният момент, в който щеше да открие, че е била измамена — това беше по-добро наказание и сигурно щеше да отрови още повече и без това злобния й характер. Едновременно с това Клавдий съзнаваше, че, докато беше жива, Ромелия щеше да представлява постоянна опасност за Пила и за него. Двамата трябваше да напуснат Рим, за да избягат от злобата и отмъстителността на тази красива и студена жена.

 

 

Ромелия се разхождаше нервно напред-назад в атриума на вилата си. Пред нея, наредени в редица, стояха петима от робите й и четирима гладиатори от Помпей. Тя стискаше в ръката си тънка пръчка и нервно се удряше по дланта.

— Как можахте да ги изпуснете? — изфуча ядно тя. — Да не сте слепи или негодни за нищо?

— Уверявам те, благородна Ромелия, че огледахме внимателно всички хора, които срещнахме по пътищата. Дори джудже от Африка не би ни се изплъзнало. Двамата бегълци не са минавали по този път! — Ниският, набит гладиатор я погледна право в очите и кимна с достойнство.

— Това е невъзможно! Значи са минали по обиколни пътища!

— И тогава щяхме да ги забележим, защото се разделихме и претърсихме околността.

— Ще ми се да разпъна всички ви на кръст, негодни твари! Девет души не могат да заловят двама жалки бегълци, робиня и гладиатор! Не вярвах, че може да съществува такава глупост. — Очите на Ромелия изпущаха светкавици. Пръчката изсвистя във въздуха. — Три дни! Загубихме три дни! — изрева вбесено тя.

Набитият гладиатор извъртя очи.

— Ние не сме с благороден произход като теб, матрона, но ти нямаш право да ни говориш с този тон. Направихме всичко, което беше възможно. Може би ти се лъжеш и избягалите изобщо не са тръгнали към Брундизий.

Той се обърна и махна на другарите си. Мъжете кимнаха за поздрав и излязоха от атриума. Ромелия погледна след тях, неспособна да каже и дума. Почувства се унизена от тези груби типове, от Клавдий, от Пила…

Тя вдигна пръчката и заудря безразборно петимата роби, които нямаха право да се съпротивляват и бяха безпомощни срещу произвола й. По лицата им потече кръв и това предизвика у нея диво опиянение. Лицето й се разкриви в грозна маска. От гърлото й излизаха животински звуци и тя спря, едва когато пред нея се строполиха пет окървавени тела. Тогава Ромелия захвърли пръчката и в пристъп на безпомощен гняв заудря с юмруци по стената. Пристъпът отмина и тя се разхълца. Когато осъзна какво е направила, тя приглади безпомощно окървавената си туника и се огледа.

Къде можеха да бъдат, освен в Брундизий? Къде? В името на боговете! Ромелия се отпусна на един стол и посегна към чашата с вино. Изпразни я на един дъх и въздъхна дълбоко. Но, разбира се! Пила произхождаше от Германия! Тя щеше да пожелае да се върне там и да отведе със себе си проклетия гладиатор. Защо веднага не се сети за целта на бягството им? Сега бегълците имаха три дни преднина. Но дори най-бързата сърна на света не можеше да избяга от вълците, особено когато са цяла глутница, каза си злобно Ромелия.

— Целий!

Повиканият роб се появи веднага и за всеки случай се хвърли на пода.

— Стани, жалки блюдолизецо! Нямам нужда от змии, които се влачат в пясъка. Иди веднага в Помпей, изпрати хора в Стабия и Херкуланеум. Напиши на всички стени следните думи: Ромелия, съпругата на благородния сенатор Валерий, ще подари десет хиляди сестерции на онзи, който залови и й предаде избягалата робиня Пила и гладиатора предател Клавдий.

Целий скочи и се втурна да изпълни заповедта. Ромелия нямаше представа откъде ще вземе десетте хиляди сестерции, защото беше вложила цялото си налично богатство в неуспялото бягство. Но в момента това беше последната й грижа. Тя трябваше да хване бегълците. На всяка цена!

Доволна, тя се отпусна в стола си и заповяда на Друзила да й налее още една чаша вино. Изпи го неразредено и се отдаде на еуфоричното чувство, което предизвика силната напитка. Изведнъж стана и отвори раклата до леглото си. Изрови изпод скъпите платове дългата руса плитка, която беше отрязала от главата на Пила. Сега имаше възможност да носи открито този трофей. Но щеше да се въздържи и да сложи перуката за първи път в деня, когато Пила и Клавдий щяха да умрат на арената.

— Друзила!

— Да, господарке, стоя до теб и чувам всяка дума — отговори уплашено робинята.

— Веднага изпрати един роб в Помпей да намери майстор на перуки и да го доведе тук. Искам да ми доведе най-добрия майстор в града!