Сюзън Хейстингс
Гладиатор (1)

1

Утринна мъгла се издигаше от кръглата долина, огряна от първите слънчеви лъчи. Обкръжено от светлосивите върхове на Алпите, които приличаха на прострени над него ръце, селото още спеше. То се състоеше от двадесетина продълговати колиби, разпръснати из малката долина. Само по кукуригането на петлите, лаенето на кучетата и издигащия се от покривите дим можеше да се разбере, че тук живееха хора. Всички къщи бяха обърнати на изток. Вратите бяха от южната страна и през тях в сумрачните стаички проникваше светлина. Две редици яки дървени греди преграждаха просторните помещения. Пред една от къщите се бяха струпали дребни волове и крави и мучаха неспокойно.

От западната част на дома се чуваше многогласно хъркане. По продължение на изплетените от пръчки стени бяха наредени пейки и кушетки, в центъра беше огнището. Между камъните догаряха последните въглени.

Едно високо момиче излезе изпод навеса и се протегна. После награби наръч съчки, натрупани до вратата, и ги отнесе до огнището. Разбута жаравата с желязна маша, нареди внимателно съчките и вършините, и изчака да се запалят добре. Едва след това сложи отгоре дебели цепеници.

През това време от постелята се надигна и втора жена. Тя беше доста по-стара и русата й коса бе прошарена със сиви кичури. Двете взеха големите керамични съдове и излязоха от къщата. Пътят им водеше покрай оградите от върбови пръчки надолу по склона, където през долината се виеше тесен проток. Жените седнаха на тревистия бряг и започнаха утринния си тоалет, който трая учудващо дълго. Свалиха дрехите си и се измиха с ледената ручейна вода, докато светлата им кожа пламна. След това отново се облякоха. И двете носеха ленени долни ризи без ръкави, които стигаха до глезените им, прости блузи с дълги ръкави и богато набрани поли, придържани от кожени колани. Единственото им украшение бяха големите кръгли токи на коланите. След това сресаха косите си и ги сплетоха. Младата имаше извънредно дълга, ослепително руса коса, която възрастната сплете на две дебели плитки. Тясна лента на челото, направена от боядисана кожа, допълваше прическата.

Едва след като завършиха тоалета си, двете напълниха керамичните съдове с вода. Натовариха се и поеха към къщи. Воловете и кравите вече се бяха разпръснали по просторната морава, която обкръжаваше къщата. Зад животните се показа едро русо момче, което размахваше тънка пръчка. То прогони навън и последните волове, прозя се широко и потърка очи. Беше чисто голо.

— Сега не можеш да се събудиш, а, пияницо? — скара му се възрастната жена и го напръска със студена вода.

Момчето се засмя и се отърси като куче. Хвърли пръчката, втурна се надолу по склона и скочи с вик в ледените води на потока.

— Отивам да събудя мъжете — каза младата жена и изчезна в къщата. Старата седна зад една крава и започна да дои.

Момичето с русите плитки остави ведрото с вода на камъните пред печката и отново разпали огъня. Разгорелите се пламъци озариха другите хора в помещението и ленивите им движения. Един едър мъж се обърна, изтърколи се от пейката си и се приземи на твърдия под. Изруга ядно и се измъкна изпод кожената си завивка.

— Добро утро, татко! Денят е прекрасен и мисля, че е крайно време да засеете северната нива. Земята мирише хубаво и ако принесем жертва на земната богиня Нертус^[1], тя ще ни дари с богата жътва.

— Зигрун, ти си гледай домакинството и бирата — ох, биричката беше добра! Черепът ми бучи, като че ме е цапнала мечка!

Зигрун избухна в смях и помогна на баща си да се освободи от кожата.

— Знаеш, че днес Хелфгурд ще изпрати сватовник. Трябва да се подготвим за посещението му. Киселото тесто вече е втасало и ще опечем хляб. Но снощи изпихте толкова много бира, че се боя да не се свърши.

— Ами, ами! На сватовника ще предложим медовина, не кисела бира! Какво ще си помисли родът на Хелфгурд, ако ги почерпя с кисела бира? Все пак аз съм свободният мъж Зигмунд Наякс, не съм кой да е. Ти трябва да опечеш хляба и да заколиш агне. И не забравяй да внесеш стомните с медовина!

— Едва когато дойдат гостите, татко — възрази спокойно Зигрун. — Иначе медовината ще свърши.

— Не ми противоречи, момиче! — изрева Зигмунд, но се усмихна. Той се гордееше с красивата си и самоуверена дъщеря. Тя приличаше много на жена му Херта, когато тя беше млада и той я ухажваше. Някога, когато живееха на брега на северното море. Погледът му се помрачи.

Зигмунд излезе навън и се огледа. Пред него се простираше красива и плодородна долина. Тя беше тясна и от всички страни беше заобиколена с гъста тъмна гора, над която стърчаха голи сиви скали. Заедно с четиримата си ратаи Зигмунд се бореше упорито с тази земя и през последните дни бе успял да я подготви за засяване. Но все още не знаеше дали тя щеше да изхрани рода му. Кимбрите^[2] бяха вървели дълго на юг, без да намерят земята, която можеше да ги снабди с достатъчно жито. Зимата в планината беше дълга и студена, земята се стопляше късно, лятото не траеше дълго.

Херта донесе купа с мляко. Стопли я на огъня и я разбърка с мед. Така мъжете щяха да имат сила за дневната работа. Зигмунд и днес щеше да излезе на оран с ратаите. Той се срамуваше от себе си. Свободният мъж не вършеше ратайска работа. Ала след като миналата зима трима от работниците умряха от глад и болести, той се принуди да тръгне след ралото. Беше доволен, че Хелфгурд поиска ръката на Зигрун. Дъщеря му щеше да живее добре в другия род. Там имаше достатъчно силни мъже, които се грижеха за полската работа.

Всички насядаха около огъня, изпиха горещото мляко в купите си и задъвкаха ръжения хляб. След това Зигмунд събра ратаите, впрегнаха недоволно мучащите волове и те потеглиха към северния склон, за да го изорат. Студеният утринен въздух вледени голите им гърди. Но докато пореха каменистата нива, и четиримата плувнаха в пот и се сгорещиха.

Едрото русо момче, което най-после благоволи да облече ленения си панталон, приседна с въздишка на една кушетка. Обу кожените си цървули и грижливо завърза вървите им. После взе желязната брадва от ъгъла на тъмното помещение.

— Отивам в гората да насека дърва, за да имаме буен огън, когато дойде сватовникът. Впрочем знам кого ще изпрати Хелфгурд. Червенокосият и едноок Айзенхард.

— Откъде знаеш, любопитни братко? — попита Зигрун. — Но даже да е едноокият Айзенхард, който не вижда добре, той със сигурност ще усети разликата между ечемичена бира и медовина. Може да дойде лично Один^[3], защото и Один е едноок, откакто погледнал в кладенеца на познанието и загубил едното си око. Хората разправят, че понякога на рамото на Айзенхард кацал черен гарван. А сивият му кон прилича на Слейпнир, коня на Один. Не току-тъй крал Бойорикс произхожда от неговия род. Сигурна съм, че Айзенхард е особен човек и точно затова Хелфгурд го изпраща като сватовник.

— Пфу! — отзова се презрително Наякс. — Какво си въобразяваш? Айзенхард загуби окото си при едно сбиване, той започна караницата и едва не го убиха. А гарваните летят подире му, защото мирише на мърша.

Зигрун се обърна гневно и замери брат си с една цепеница.

— Ако веднага не млъкнеш, гарваните ще изкълват нахалния ти език. А сега изчезвай! Върви да насечеш дърва, безделнико! Не искам годеникът ми да помисли, че произхождам от мързеливо семейство.

Братът метна на рамо тежката брадва и излезе навън. Зигрун въздъхна. Не можеше да му се сърди. Припомни си четиримата братя, които беше загубила в битки с боите по време на дългия път на юг, и лицето й още повече помрачня.

Херта не можеше да преодолее загубата. Всички знаеха, че стопанството има нужда от силни мъже. Но какво стопанство беше това? Възрастната жена огледа набързо построената продълговата кимбрийска къща, която бяха издигнали миналата есен, за да се опазят от идващата зима, когато бяха принудени да спрат пътуването си заради снежните бури. Грижата за насъщния беше издълбала дълбоки бръчки по лицето й. Какво бе останало от някога гордия род, след като напуснаха родните места край морето? Тя се обърна и изпрати тъжен поглед към голямата дървена кола, с която пътуваха. Инстинктът й подсказваше, че няма да останат дълго тук. Жертвите, които принасяха на Нертус, не бяха от особена полза. Въпреки това трябваше да опитат. Кръв от заклано агне, мляко от най-добрата крава, хляб от бяло брашно и ядки — тези богати дарове трябваше да умилостивят Нертус. Хората обикаляха по три пъти нивите срещу слънцето и поднасяха жертвите си. Нертус трябваше да ги приеме! Херта отново съсредоточи вниманието си върху тестото, което бе оставила да втаса от снощи. В движенията й имаше гняв. Ала когато погледна ведрото лице на дъщеря си, устните й се разтеглиха в усмивка. Тя изтри брашнените си ръце в полата и отведе Зигрун до постелята си. Изрови под сламеника красиво изработена кама с дръжка от еленов рог и Зигрун я погледна с разширени от изненада очи.

— Това ли ще подаря на Хелфгурд? — попита страхопочтително тя.

Херта кимна.

— Аз получих тази кама в дар и мисля, че е напълно достойна да освети началото на вашия брак. Разбира се, стига Хелфгурд да ти поднесе също така достоен подарък. Мъжките дарове са други. Двойка волове или кон с всичките такъми. Щит, меч и копие.

— Знам — усмихна се Зигрун. — Съмняваш ли се в даровете му?

— Не — отговори категорично Херта. — А сега побързай да си свършиш работата! Сватовникът ще дойде по залез-слънце. Дотогава трябва да сме напълно готови.

 

 

Към обед Зигмунд се върна от полето изпотен и мрачен. Намираше, че е под достойнството му да върви след воловете редом с ратаите и да оре каменистата нива. Колко ниско бяха паднали гордите и войнствени кимбри! Жалки земеделци, това бяха те сега. Роби на земята! Той напълни голяма чаша с ечемичена бира и я изпразни на един дъх. Избърса се с опакото на ръката, отиде на потока и се изми. Днешната му задача беше да посрещне достойно сватовника за Зигрун. За тази цел трябваше да бъде чист и отпочинал и да носи най-хубавите си дрехи.

Застанал до потока, Зигмунд наблюдаваше пораслата си дъщеря, която хранеше свинете в кочината зад къщата. Отново смръщи вежди. Не беше работа за дъщерята на свободен мъж да храни свине. Но последната слугиня умря през зимата, и тя като ратаите от глад и болест.

— Желая ти по-добър живот, Зигрун — промърмори Зигмунд и започна да се бръсне с бавни отмерени движения.

 

 

Едноокият Айзенхард пристигна на великолепно украсен мишосив кон и изгледа с известно презрение грозната продълговата къща. Нима тези хора заслужаваха да се свържат в брак с неговия род, от който произхождаше самият крал Бойорикс?

Зигмунд излезе насреща му и го поздрави с добре дошъл. Подобно на Айзенхард, Зигмунд носеше плътно прилепнала долна одежда с дълги ръкави, дълги панталони и яркоцветна тъкана наметка, хваната на дясното рамо с кована игла.

Пред къщата Айзенхард свали оръжията си. Зигмунд неволно се възхити на ценния кожен щит с магически руни. Дали наистина не беше самият Один? Зигмунд си заповяда да бъде изключително любезен.

Щом влязоха в стаята, Айзенхард се разположи на едно трикрако столче, а господарят на дома се настани на високия си дървен стол, приличен на трон. Масата беше отрупана с купи и чинии, препълнени с агнешко месо, ръжен хляб, овесена каша, сирене, сухи плодове и ядки. Стомните бяха пълни с плодово вино и медовина. Херта се бе оттеглила в ъгъла на одаята и чакаше заповедите на мъжа си, в случай че гостът пожелае да яде и пие още. Тя знаеше, че преговорите ще продължат до късна нощ. Синът й и ратаите щяха да се присъединят към пиршеството, Айзенхард щеше да се напие до безсъзнание и да падне от коня си. Но засега животното беше настанено удобно в конюшнята и дъвчеше ароматното сено.

Зигрун беше в стаичката за правене на бира и пълнеше стомни с ечемиченото пиво.

— Ей, Зигрун! Ей!

Кошарата беше заградена с висок плет от върбови пръчки и Зигрун разпозна индиговосинята карирана наметка на Хелфгурд.

— Ей, какво правиш тук? Айзенхард е вкъщи и преговаря с татко! — Тя остави стомната с бира и сложи ръце на хълбоците си.

— Шшт! Не говори така високо! Разбира се, аз знам, че Айзенхард е дошъл да преговаря. Баща ти е твърде упорит.

Зигрун избухна в смях.

— Знам, знам. Аз съм едва на деветнадесет години. Ако не искаш да чакаш още една година, трябва да донесеш скъп годежен подарък.

— Непременно ще донеса, можеш да разчиташ на мен! Копнеех за теб, Зигрун, трябваше да те видя! — Хелфгурд разтвори великолепната наметка, в която се беше увил целият. Зигрун видя мускулестото му тяло и се усмихна.

— Почакай — прошепна тя, — ще занеса стомните в къщата и ще се срещнем зад градинката. Внимавай да не те видят ратаите!

Младата жена вдигна тежките стомни и ги отнесе без усилие в къщата. Спря плахо до вратата и зачака баща й да я повика.

— Не е ли чудесна девойка? — попита гордо той и я прегърна с обич. — Тя ще ви благослови с много деца, защото има широк таз и силни рамене.

Айзенхард кимна и примигна със здравото си око. Помещението беше сумрачно, но той и без светлина знаеше каква красавица е Зигрун. Съзнаваше, че посредничеството му е само формалност, но въпреки това много държеше на мисията си. Пък и бирата, която малката вареше, не беше за изхвърляне.

Зигрун се засмя, освободи се от прегръдката на баща си, излезе от къщата и хукна към градината, в която с майка си садяха грах, боб и цвекло.

Хелфгурд я чакаше, скрит зад една дива круша, и веднага я привлече в прегръдката си. Младото момиче се отдръпна и се засмя весело.

— Хелфгурд, не бива да нарушаваш свещения обичай! Не можеш ли да потърпиш?

Момъкът се засмя и широкото му лице със силни скули светна.

— Наистина не мога. Какъв е този обичай, щом не ми позволява да прегръщам бъдещата си съпруга? — Той я стисна отново в обятията си, устните му потърсиха устата й, но тя извърна лице. Годеникът трябваше да се задоволи с лебедовата й шия и я покри с нежни целувки. Прониза я сладостна топлина, сърцето й заби по-силно.

— Знаеш, че трябва да се омъжа девствена — пошепна безсилно тя.

— Знам — отвърна той, без да прекъсва милувките си. — Искам само да те целувам, устните ти, шията, прекрасните гърди… — Той мушна ръце под скромната й блуза и с мъка потисна надигналото се в гърлото му ръмжене. — Какво жестоко изпитание! Защо трябва да чакам?

Зигрун усети ръцете му върху гърдите си и спря да диша. Коленете й омекнаха.

— О, любими, не бива да правим това. — Тя се вкопчи в силните му рамене.

— Кой смее да съди там, където властва любовта? Аз те обичам!

— Не се съмнявам. Но тъкмо затова трябва да уважаваме старите обичаи. — Пръстите й се заровиха нежно в червенорусата коса, която падаше до раменете му. Залязващото слънце я позлатяваше.

— Покажи ми любовта си, Зигрун, поне мъничко! — помоли дрезгаво Хелфгурд.

Тя отговори на целувката му и усети топлината на устните му, горещи като жаравата на лятното слънце. Ръцете му обхванаха гъвкавото й тяло и тя усети как всичките й добри намерения се стопиха в пламъка на страстта. Тялото му се притискаше в нейното, възбудата го надви, сетивата му се замъглиха и той се отдаде цял на насладата, която му доставяше Зигрун.

— Не, любими, трябва да потърпиш. Много скоро ще стана твоя жена. Но първо трябва да ме уловиш!

Тя избухна в дързък смях, откъсна се от ръцете му и хукна из градината. Прекоси с големи скокове зелената морава.

— Как може жената да бъде толкова жестока! — изруга задъхано той и се втурна след нея. Зигрун продължи да тича, като внимаваше да не бърза много.

— Напрегни се, Хелфгурд, трябва да хванеш годеницата си. Тя е като сърна, която с лекота прескача падналите дървета. А глупавият ловец се чуди къде е изчезнала! — Зигрун отново се изсмя тържествуващо и изчезна между стъблата на дърветата в близката гора.

— Аз съм добър ловец — извика Хелфгурд и се втурна с широки крачки нагоре по склона.

— Съмнявам се — подразни го Зигрун. — За мен няма нищо по-свято от свободата.

— Знам, знам. Ти си най-гордото момиче, което познавам. Но знам също, че ме обичаш. Затова ще се оставиш да те хвана.

— Ти така си мислиш, диви ловецо! Хайде, напрегни се и догони желаната сърна!

Тя пое дълбоко дъх и си запроправя път навътре в гората, където възнамеряваше да се скрие.

Косите слънчеви лъчи проникваха през тъмните клони на дърветата и разпръскваха магическа жълто-зелена светлина. От земята се издигаха бели ивици мъгла. Зигрун клекна сред широко разлистената папрат. Миришеше на влажна пръст и смола. Тя извика като сова, за да примами Хелфгурд, и зачака.

Нещо прошумоля зад нея и Зигрун се обърна със смях. В следващия момент се вцепени. Видя силни крака, покрити с черни косми, стегнати в кожени сандали. Очите й бавно се плъзнаха нагоре към късата кожена престилчица и блестящата желязна ризница. Под изкусно изкования шлем, украсен с пера, я гледаха студени черни очи. Римски войници!

— Один да ми е на помощ! — прошепна стреснато девойката, в миг скочи и се втурна да бяга. Краката й бяха дълги и силни, а и сега тичаше, за да спаси живота си. Бягаше на зигзаг между дърветата, правеше остри завои, устремена към светлината, където беше краят на гората, спасителната долина. Силните ратаи на баща й щяха да разбият главите на проклетите римляни. Къде, за бога, беше Хелфгурд?

Един от войниците се ухили широко.

— Момата тича като сърна! — промърмори учудено другарят му. — На конете! Трябва да хванем дивата котка!

Римляните се метнаха на мощните си коне и препуснаха след бягащата Зигрун. Смехът им огласи гората. Сякаш бяха на лов за зайци.

— Обкръжете я! — извика водачът, когато Зигрун стигна края на гората и излезе на голия склон. Надавайки диви крясъци, войниците подгониха отчаяното момиче ту на една страна, ту на друга, за да го изтощят. Ала Зигрун имаше предостатъчно сили. Вбесена, тя протегна ръка и с мощен жест свали единия войник от коня му. Мъжът се претърколи по тревата, седна и се огледа замаяно. Момичето се опита да скочи на гърба на коня, като се вкопчи в гъстата му грива. За малко да успее, но вторият войник я издебна и я удари по главата с тъпото на меча си. Тя извика глухо и се строполи на земята.

— Мъртва ли е? — попита водачът.

— Не, разбира се, че не! Би било жалко за такава красавица. Вижте косите й, блестят като слънце. Знаете ли какво ще ни донесе на пазара за роби?

Падналият римски войник се метна отново на коня си и се загледа замислено в припадналата Зигрун. Полата й беше разкъсана и разкриваше дълги бели крака.

— Висока, силна… а тези великолепни нозе! Защо да не се позабавляваме малко с нея? Аз съм пръв, вие ще й държите краката и ръцете — предложи през смях той.

— Стига глупости! Центурионът каза да му донесем красиви девици. Само за тях дават висока цена. Ако я вземеш сега, няма да струва нищо.

— Е, добре, няма да я пипам. Ще я вземем с нас и центурионът ще реши какво да я прави. Качете я на коня, вече не се интересувам от нея.

Войникът равнодушно обърна коня си. Двамата му другари хванаха Зигрун за ръцете и краката и я хвърлиха по корем на гърба на коня. Единият се метна зад нея. Докато спокойно напускаха долината, римлянинът разглеждаше люлеещото се пред него тяло. След малко вдигна нагоре вълнената рокля.

— Ей, вижте какъв стегнат задник, бял и кръгъл като луната. Наистина ли трябва да я откараме в лагера?

— Няма да си навличаме ядове с центуриона заради една варварка — отсече водачът. — Какво от това, че има коси като слънце и задник като луна? За това момиче ще получим толкова богато възнаграждение, че ще си позволим най-скъпите уличници.

Другарите му закимаха в знак на съгласие и пришпориха конете си.

 

 

Хелфгурд имаше чувството, че лежи в топла каша. Опита да се раздвижи, но болката, която го прониза, беше толкова силна, че го прикова на място. След малко предпазливо вдигна ръка и попипа рамото си. Усети нещо топло и лепкаво — кръв! Изведнъж спомените се върнаха. Видя Зигрун, която тичаше със смях между дърветата, чу как го викаше с гласа на сова. Последва я, подозирайки, че се е скрила в гъсталака. Там, където дърветата бяха разредени, растеше висока папрат. Красивата сърна със сигурност беше клекнала зад разперените листа. Ето! Пак вик на сова. Зигрун го викаше. Но защо зад него изпръхтя кон? Когато се обърна, видя замахването на широк къс меч. Сякаш светкавицата на Циу^[4] се стовари върху рамото му. Падайки, момъкът се бе вкопчил в стъблото на най-близкото дърво. Вторият удар едва не го прати на оня свят.

Зигрун? Къде е Зигрун? Името й кънтеше в мислите му. Хелфгурд направи мъчителен опит да се надигне. Огледа се и видя, че вече притъмняваше.

— Зигрун!

Гласът му прозвуча дрезгаво. Той се ослуша, но само вятърът шумолеше във високите върхове на елите. Той събра сили и се изправи на крака. Грозната рана на рамото болеше и продължаваше да кърви.

— Зигрун!

Мълчанието на гората му подсказа, че е сам. Олюлявайки се, той тръгна надолу по склона, падна няколко пъти, но успя да се завлече до къщата.

В малката одая Зигмунд, Айзенхард, Наякс и ратаите празнуваха успешно изтъргувания брачен договор. Медовината и киселата бира се лееха без мяра, всички говореха един през друг и се смееха.

Херта беше първата, която забеляза обляния в кръв Хелфгурд. Нададе остър вик и пиячите замръзнаха по местата си. Айзенхард скочи и притисна ранения в мечешката си прегръдка.

— Какво стана? — попита смаяно той.

— Зигрун! — изхленчи безпомощно момъкът. — Зигрун!

— Къде е Зигрун?

— Отвлякоха я! Римляни! — изхъхри Хелфгурд и загуби съзнание.

Зигмунд скочи като опарен, Наякс го последва. Ратаите посегнаха към оръжията. Всички мъже като по команда се хвърлиха към вратата и изскочиха в мрака. Долината лежеше в мирно мълчание. Наякс размаха копието си.

— Отмъщение! — изрева Зигмунд. — Да отмъстим на римляните! — Изведнъж падна на земята и захленчи нещо неразбрано.

 

 

Първото, което Зигрун усети, беше необичайната миризма. Опита се да отвори очи. Главата й бучеше, а когато в очите й надникна лъч светлина, болката беше непоносима. Бе светъл ден. Наоколо се носеше глъчка, чуваха се смехове и пръхтене на коне. Дрънчеше метал, звънтяха оръжия. Уплашена, тя понечи да скочи, но политна назад и падна. Краката й бяха стегнати с вериги, прикрепени към каменен зид. Тя примига срещу светлината и най-после забеляза римските войници, които тичаха насам-натам. Повечето се упражняваха на плаца под ръководството на началника си. Други се занимаваха с конете, прибрани в заградено място. На поляната бяха издигнати кръгли палатки. Зигрун бавно осъзна, че е пленница в римски походен лагер.

Никой не се интересуваше от нея. Едва сега тя забеляза, че на стената бяха оковани и други пленници, мъже, млади жени, деца. Зигрун пое дълбоко дъх — и най-после разбра откъде идваше странната миризма, която я бе събудила. В дъсчената барака наблизо беше кухнята. В огромен казан вреше месо. Стомахът й се разбунтува и веднага й стана зле. Тя беше пленница. Пленница на врага! От днес нататък нямаше да хапне нито залък. Щеше да се убие с глад. Веднага! Една свободна германка не можеше да понесе този позор. Свободата беше най-висшето благо. Ако й я отнемеха, единственото спасение беше смъртта. Единственият път!

Зигрун се облегна на стената. Главата я болеше, но тя потисна болката. За нея не беше проблем да забрави физическата болка. Ала не можеше да понесе позора, който римляните й бяха причинили. Те й отнеха свободата!

След малко Зигрун се огледа. Как да сложи край на живота си? С какво? Краката й бяха оковани в желязо, ръцете й също. Веригата беше преметната даже около шията й. Тя беше тежка и я притискаше към земята. Почти не можеше да се движи. Лежеше върху наръч слама, изсипана до стената. Никакво оръжие, никакъв нож, дори пръчка, която би могла да използва, за да сложи край на живота си.

Един римски войник се наведе към нея и й подаде купичка супа. Изкусителният аромат я удари право в носа и стомахът й отново се разбунтува. Тя погледна войника в лицето и той се усмихна. Този мъж се усмихваше, защото тя беше пленница! С мощно движение на окованите си ръце тя изби купичката от ръцете му. Горещата супа се изля на голите му крака и изразът на лицето му рязко се промени.

— Жалка мръсница! — изсъска той и я удари през лицето с опакото на ръката. Главата й се удари в каменната стена и тя загуби съзнание. Когато отново отвори очи, войникът беше изчезнал.

Очевидно римляните се готвеха да я измъчват и унижават. Тя трябваше да им се изплъзне. Но как? Погледът й падна върху разкъсаните дрехи и изведнъж лицето й се озари от усмивка. Один й бе посочил пътя.

Напрягайки до крайност силите си, тя накъса полата и долната си риза на тесни ивици и ги сплете така, че се получи здраво въже. После уви въжето около шията си, кръстоса двата края и ги задърпа с все сила.

— О, норни^[5] на съдбата, защо ми сторихте това? — запита се тихо тя и отново се изправи. — Защо се гневите на чедото си, богове, защо ми отказвате помощта си? Сигурно вашата воля е да заменя свободата срещу живота си. Така да бъде, о, мъдри жени, ще се отправя към Валхала.

С тези думи тя дръпна още по-силно двата края на въжето и ги затегна около шията си. Усети силен натиск в главата, дробовете й сякаш се разкъсаха, а режещата болка в гърлото едва не й отне съзнанието. Тя дръпна още по-силно и в този момент някой стисна ръцете й.

Един римски офицер се бе нахвърлил върху нея и теглеше китките й. Той извика нещо и войниците се втурнаха да му помогнат. Зигрун усети силни удари по лицето, които я върнаха в съзнание. Отвори очи и се огледа замаяно.

— Видяхте ли? Тази глупачка щеше да се самоубие! Трябва да внимаваме с тези варвари, те предпочитат смъртта пред робството. Знаете ли какво ще получим за тази гълъбица на пазара? Погледнете разкошната руса коса и дългите бели крака. — Центурионът се изправи с въздишка. — Искам един от вас постоянно да стои тук и да я пази. Да няма втори опит за самоубийство. Смъкни всичките дрехи от гърба й, за да не й хрумват повече безумни мисли.

Той се отправи отново към лагера и остави отчаяната Зигрун сама с охранителя й. Войникът клекна наблизо, но така, че ръцете й да не го досягат. Човек никога не знаеше какво ще измислят тези диваци.

 

 

Езерото беше обляно от лунната светлина, заобикалящите го планини се отразяваха в кристалночистата вода. Там, където брегът се вдаваше навътре в блестящата водна повърхност, се издигаше криво дърво. Под него бяха наклякали безброй мъже, оставили край себе си копия, щитове и мечове. Пламтящите огньове потапяха събранието в призрачна светлина. Това беше сборът на кимбрите, наричан от тях Тинг^[6]. Един от страшните воини се надигна и огледа събралите се.

— Напуснахме старата си родина, защото вече нямахме достатъчно земя за децата си, нямахме плодородни ниви и зелени пасища за стадата си. Гадателките хвърлиха зарове, вслушаха се в цвиленето на свещените коне, разгадаха извивките на потоците. Принесохме жертви на боговете, за да са с нас и да ни водят. А ето че сега седим между тези голи и студени скали, ровим се в земята и чакаме жътвата, която Нертус не е благословила. Защото още не сме стигнали до целта на пътуването си. Това не е топлият и слънчев юг, видян от мъдрите жени. Затова не бива да стоим бездейни и да чакаме, да гладуваме и да измираме от тежки болести. Аз предлагам да продължим напред и да търсим благословената земя!

Говорилият седна и сведе глава. Речта му бе подкрепена с многогласен одобрителен рев. Седящите наблизо мъже заудряха щитовете с дръжките на копията си. Оглушителното дрънчене се издигна към небето и със сигурност бе чуто от Донар^[7].

Надигна се втори воин.

— Носи се слух, че на юг живеят римляните. Носи се слух, че отрядите им са стигнали чак до нашите земи. Ако продължим пътя си на юг, неизбежно ще се сблъскаме с тях. Ние сме гладни и слаби. Борбата ще бъде тежка и се нуждаем от сили. В битките срещу боите паднаха много смели воини. Аз предлагам да дочакаме поне жътвата, за да имаме достатъчно припаси за предстоящия поход.

Недоволното мърморене, надигнало се по време на речта му, премина във възмутен протест.

— Ти, страхливецо, не искаш да се биеш!

— Скрий се зад печката и иди да сучеш от кравата!

— Чуйте, този страхопъзльо иска да ни убеди да спрем!

— Докога ще седим в тези негостоприемни планини, след като целият юг е в краката ни?

Изправи се млад мъж. Хелфгурд. Захвърли наметката, в която беше увито тялото му. Носеше ленен панталон, гърдите му бяха голи. Посочи грозната, едва заздравяла рана на рамото си.

— Ето какво правят римляните! — провикна се той. Отговори му сподавен шепот. — Те откраднаха невестата ми! И ще продължат да крадат нашите девици и деца, ще отвличат най-добрите ни мъже в робство. Трябва да се бием с тях, да отмъстим за опозорените родове. Бойорикс, ти произхождаш от моя род, ти ни доведе чак дотук. Поведи ни сега към отмъщението, поведи ни срещу римляните, за да отмъстим. Нашето отмъщение ще бъде страшно! — Отново одобрителни викове и дрънчене на метал.

Изправи се Бойорикс, избраният крал, водач, гореща глава и смел боец. Беше още млад, само няколко години по-възрастен от Хелфгурд. Направи властен жест с ръка и всички замлъкнаха.

— Тези римляни се смятат за непобедими. Казаха ми го право в лицето, дотам стигна наглостта им. Ала нямат шанс срещу нас, кимбрите, защото са само дребни черни петли с пера на главите. — Мъжете избухнаха в смях. — Ние ще си отмъстим, това повелява честта ни. Ще отмъстим за всеки отвлечен човек от народа ни, за всяко откраднато животно, за всяко опожарено село!

— Отмъщение! Разплата! — изреваха гръмко мъжете.

— Дори само затова трябва да тръгнем надолу, на юг, да потърсим нова земя. Разбира се, ще ни води не само жаждата за отмъщение. На юг има земя за всички. Там нашият народ най-после ще засити глада си. Затова отиваме на юг. Заповядвам всички да съберат имуществото си в колите, да качат жените и децата си, да впрегнат воловете и да тръгнем на път. Напред, смели воини на кимбрите, на юг! Боговете са с нас!

Шумът, който последва този призив, беше оглушителен. Мъжете крещяха с пълно гърло, удряха по щитовете с дръжките на копията си, тропаха с крака.

— Бойорикс! Бойорикс! Бойорикс!