Сюзън Хейстингс
Гладиатор (2)

2

Градът на седемте хълма се събуждаше бавно в здрача преди разсъмване. Слънцето изпращаше златните си лъчи в хладния утринен въздух. От хълма Яникулум човек можеше да разгледа цял Рим. Великолепните мраморни вили, дворци, храмове и обществени сгради блестяха ослепително бели, пищната зеленина показваше къде бяха просторните паркове и градини, обществените площади. По хълмовете и в долините се бяха скупчили жълти, розови и светлокафяви къщи, много от тях с по пет до седем етажа. На запад Тибър спокойно носеше водите си, по които плаваха безшумно безброй товарни лодки и корабчета с пътници. Градските стени напразно се опитваха да обхванат огромния град. Рим явно се пукаше по шевовете. Тук живееха повече от половин милион души. Каменните пътища простираха пипалата си към околните земи. Търговци строяха щандовете си, роби бързаха по тесните улички за първите покупки, патрулираха войници. От бялата вила на Палатин се разкриваше чудна гледка към града и реката. Високи дървета, разкошни лехи с цветя, обградени с жив плет, закриваха вилата от погледите на любопитните. Тук живееше богатият и влиятелен сенатор Валерий Северий Атикус със семейството си.

В атриума^[1], обляната от светлина приемна на вилата, обградена със стройни колони, се бяха събрали тълпа мъже, които седяха търпеливо на каменните пейки покрай стените и чакаха. Това бяха безбройните клиенти на сенатора. Домашните роби внасяха табли, отрупани с изискани ястия и напитки, и обслужваха чакащите.

Встрани от голямата, облицована с мрамор приемна, бяха частните помещения на сенатора. Всяко от тях беше разкошно обзаведено. Стените бяха облицовани със скъпоценен, умело нюансиран мрамор, таваните блестяха с картини от стъклени мозайки, повечето помещения имаха отделен водопровод, красиви фонтани и подово отопление. Колоните, които крепяха сводовете, бяха от пъстър мрамор.

Разноцветни плочки, които се състезаваха с цветовете на морето и пурпура, или мозайки, представящи сцени от римската и гръцката митология, настилаха подовете.

Ефектно беше и обзавеждането, то свидетелстваше за изискания вкус и богатството на собственика. Мебелите бяха твърде малко, но всяка вещ беше истински скъпоценна и се набиваше на очи, повече за украса, отколкото за всекидневна употреба. Особено скъпи бяха масичките от цитрусова дървесина, положени върху крачета от слонова кост, лежанките, украсени с черупки на костенурки, вавилонските килими, великолепните вази от коринтски бронз и канделабрите от сребро. Всички стаи, както и градината, бяха украсени със статуи и картини на известни творци. Една скъпоценна купа от планински кристал беше струвала годишната заплата на сенатора. По-голямата част от съдовете, чашите, бокалите, чиниите и купите бяха от сребро.

Дори стопанските помещения като кухнята, складовете и стаите на робите изглеждаха удобни и излъчваха благосъстояние. Имаше луксозна баня с топъл и студен басейн, подово отопление и мраморни пейки за почивка.

В трапезарията, продълговато помещение, което се отваряше към перистила^[2], обкръжения с колони и засаден с безброй растения вътрешен двор, вече цареше оживление. Утринният вятър издуваше фините завеси, които отделяха помещението от перистила. Трапезарията беше с великолепни подови мозайки, които привличаха всички погледи, докато стените бяха скромно боядисани в охра. Само едната беше украсена с огромна картина, която изобразяваше млади гроздоберачки. Таванът блестеше в пъстри стъклени фаянси и пречупваше падащата светлина във всички цветове на дъгата.

В средата на помещението бяха поставени няколко лежанки, а пред тях — голяма маса. До нея имаше желязна печка за топлите ястия и напитки. Една домашна робиня взе от бронзовия съд на печката топла вода и я смеси с вино. Масата беше наредена с купи, пълни с плодове, тестени сладки с мед, парченца студено месо и бял хляб.

В стаята влезе крехка жена в светла туника^[3]. Тъмната къдрава коса беше вдигната в сложна фризура, поддържана от златни обръчи и шноли. Това беше Ромелия, съпругата на сенатора. Тя огледа изпитателно масата.

— Друзила, сложи и сребърната купа със захаросаните плодове — заповяда тя.

Робинята послушно донесе голямата сребърна купа и я постави върху мраморната маса, поддържана от четири крилати приказни същества.

От перистила се чуха детски крясъци, прекъсвани от сърдитите викове на някаква жена. Две момчета на възраст седем и десет години се биеха с дървени мечове. Бавачката напразно се опитваше да ги разтърве. Ромелия смръщи гневно фино изписаните си вежди.

— Остави момчетата, нали трябва отрано да се научат да налагат волята си — обади се дълбок мъжки глас. Валерий стоеше зад нея, вече облякъл официалната си тога^[4].

— Всичко с времето си — възрази Ромелия. — Часът по фехтовка е едва следобед. Сега трябва да закусят с нас.

Тя се обърна отново към наредената маса. На вратата се появи още една бавачка, която водеше за ръка малко момиче и носеше друго.

— Какво е направила Ливия? Цялата е мокра — поиска да узнае Ромелия и попипа рокличката на момичето.

— Заигра се на басейна, Тит беше забравил лодчицата си там — извини се бавачката.

— А ти за какво си, сляпа ли си? — изкрещя сърдито Ромелия. — Трябва да внимаваш за децата! Ливия можеше да се удави! — Тя замахна да удари бавачката, но сенаторът застана бързо пред нея и взе детето от ръцете й.

— Моята малка Ливия е водна нимфа — пошегува се той и заподскача по залата с възхитеното дете. — Я опитай от захаросаните плодове. От сега нататък ще си играеш край басейна само когато и бавачката е там, ясно ли е? Обещаваш ли ми?

Малката кимна сериозно и захапа сладко една захаросана смокиня. Валерий върна детето на бавачката и полегна на дивана. Задъвка една медена сладка и повика при себе си голямото момиче.

— Валерия, седни при мен. Твоята бавачка ми разказа, че си научила наизуст едно гръцко стихотворение. Много се гордея с теб и се надявам винаги да учиш така добре. И учителят ти е доволен. — Той подаде на дъщеря си една сладка.

— Не й давай да се тъпче, че ще напълнее и ще заприлича на гладиатор — скара му се Ромелия и огледа стройното тяло на момиченцето. Трябваше да заповяда на бавачката да стегне гърдите на малката, за да не станат твърде пищни. В римското общество младите момичета се ценяха според красотата им. Един ден Валерия трябваше да вземе най-добрия мъж.

Малката погледна баща си и се усмихна.

— Днес учителят по гръцки обеща да ни разкаже за феите. Урокът ще се проведе в градината. Татко, позволяваш ли да ти изплета венец от цветя?

— Разбира се, миличка. Искам и ти да се украсиш с цветя, така ще станеш още по-хубава.

В залата влязоха двете момчета, запотени и със зачервени лица. Леките им туники с цвят на канела бяха целите на петна. Валерий избухна в смях.

— Още от сутринта ли се карате, петлета? — попита с привидна строгост той и двете момчета смутено сведоха глави.

Ромелия се разположи на съседната лежанка и отпи глътка вино. После с небрежен жест посочи на бавачката да измие и преоблече момчетата.

— Северий, мисля, че вече правиш добри попадения — извика подире им сенаторът, когато тръгнаха към вратата. — Само че трябва да внимаваш как извърташ горната част на тялото.

— Вместо да се бият, трябваше да учат — промърмори сърдито Ромелия. — Гъркът се оплака, че не проявяват интерес към математиката.

— Тогава се погрижи да ги заинтригуваш — отговори, дъвчейки, сенаторът. — Твоя работа е да възпитаваш децата. Време е да дам Северий на училище. Препоръчаха ми това на Пропий. Казват, че е много скъпо, но там се допускат само деца на патриции.

Ромелия премълча. Не обичаше, когато мъжът й се месеше в нейните работи. Нейна задача беше да надзирава огромното домакинство на сенатора. Сто и седемнадесет роби работеха само в къщата, както и няколко освободени заедно с гръцкия учител на децата.

Ромелия също произхождаше от изискан и богат дом. Притежаваше къщи в Рим и доходите от наемите й носеха всеки месец по едно малко богатство. Но то беше нищожно в сравнение с доходите на съпруга й от сенаторската длъжност, които възлизаха годишно на повече от един милион сестерции. Докато той печелеше парите, Ромелия, надарена с ум и хладна пресметливост, управляваше имуществото, организираше огромното домакинство и умножаваше богатствата му. Тя беше високо образована, познаваше науките и изкуствата.

Когато на шестнадесет години стана съпруга на двойно по-възрастния Валерий, тя знаеше, че я очаква луксозен живот. Валерий Северий Атикус беше виден, богат и уважаван римски гражданин. Красотата на Ромелия го омагьоса, а много скоро бе разбрал, че е направил чудесен избор с тази умна и оправна жена. Тя водеше домакинството с желязна ръка. Знаеше как да поддържа дома му в съответствие с положението, което заемаше семейството, и не допускаше пропуски. Управителят Тибул, освободен роб с отлично математическо образование, й помагаше усърдно. Той беше безусловно предан на господарката си и отказа да я напусне, дори след освобождаването си.

Ромелия дари съпруга си с двама сина и две дъщери и сенаторът ги обичаше повече от всичко на света. Грижата за децата бе предоставена на бавачки, гръцки робини, които умееха да възпитават малките римляни.

— Носилката ми е готова — промълви сенаторът, гледайки към облечения в червено роб, който застана на вратата на трапезарията и мълчаливо се поклони.

Ромелия стана и придружи съпруга си до изхода на залата. Не искаше да напуска частните покои на къщата, приемната все още беше пълна с многобройните клиенти на сенатора, които чакаха появата му.

Валерий се наведе и улови ръката й.

— Красива Ромелия, сега трябва да те напусна. Желая ти добър и ползотворен ден.

Тя отговори на поздрава му с любезна усмивка. Той се обърна и се запъти към приемната. Грубите ботуши тракаха по розовия мраморен под. Полугласните разговори между клиентите се издигнаха в шумни приветствия. Валерий кимна благосклонно и се отпусна в носилката си. Обкръжен от свитата си, той напусна великолепния дом, за да се отдаде на обществените си задължения.

Когато съпругът й напусна къщата, усмивката изчезна от лицето на Ромелия. Тя хвърли кратък поглед към робите, които почистваха атриума след многобройните клиенти, изнасяха таблите с ядене и бършеха пода.

— Повикай управителя, искам да прегледам сметките за вчерашния ден. След това ще го изпратя да състави списъците за покупки с надзирателя на кухните. Утре е големият пазар и трябва да попълним килерите със запаси. — Тя забърза към частните си покои, следвана от личната си робиня Друзила.

— Пристигнаха ли учителите? Момчетата ще учат математика и художествена реч, момичетата танци и музика.

— Да, господарке, учителите са тук, момиченцата са вече в градината. — Друзила подаде на Ромелия златножълта кърпа и я надипли изкусно върху туниката. Докато робинята носеше само проста едноцветна туника, която й стигаше до глезените, одеждата на Ромелия беше богато избродирана. Туниката завършваше с широк, изкусно извезан кант, китките й бяха украсени със златни гривни. Особено красиви бяха обиците, които свидетелстваха за изискан вкус.

След като се облече и се огледа критично в полираното медно огледало, Ромелия зае мястото си пред голямата мраморна маса. След минута пристигна управителят Тибул. Мъжът се поклони почтително пред господарката на дома. Извади от кошницата си няколко свитъка и ги разгъна пред Ромелия, която зачете внимателно.

Сутринта мина бързо, защото Ромелия имаше много работа с голямото домакинство. Трябваше да организира покупките, приготвянето на храната, да контролира работата и да държи в напрежение робите. Около обед господарката се почувства изтощена и се оттегли в спалнята си. В Рим беше обичайно всички служебни и домашни дела да се уреждат в часовете до обед.

Друзила донесе на господарката си купа със студена вода, освежи лицето и ръцете й и я преоблече. Ромелия реши да си почине на мек диван в градината, за да избегне горещината под сянката на големите дървета. Друзила й приготви студена лимонада, две робини й вееха с големи ветрила от паунови пера. Стана толкова горещо, че дори птиците замлъкнаха.

Градината беше великолепно творение на римската архитектура. Входната алея беше заобиколена от могъщи колони. Дървета и храсти растяха в строг ред, на няколко места бяха построени красиви фонтани, из цялата градина бяха разпръснати скъпоценни скулптури на мраморни постаменти. Част от градината бе покрита с пурпурен балдахин, опънат между пъстри колони. Сенникът спираше слънчевите лъчи и хвърляше червеникави отблясъци върху паважа. Между скъпоценните плочи растеше нежнозелен мъх, примесен с дребни цветчета. Фонтаните ромоляха успокоително.

Ромелия затвори очи и се отпусна. Но мисълта й работеше. С началото на лятото климатът в Рим ставаше нездравословен. Тя копнееше да замине в имението си на юг и в същото време не можеше да се отдели от безбройните удоволствия, които предлагаше големият град. Все пак и тихият селски живот в имението имаше своите предимства. Колко прекрасен беше освежаващият морски бриз край брега на Тиренско море^[5], как сладко ухаеха олеандрите и как омайващо пееха цикадите…

Когато чу гласове в къщата, Ромелия въздъхна и се протегна лениво. Една млада робиня дотича и се поклони. Ромелия я познаваше. Емилия, робинята на съседката й Флавия, дошла да съобщи за посещението на господарката си. Ромелия кимна и милостиво се съгласи да приеме посетителката. Сигурно беше станало нещо интересно, щом Флавия беше дошла посред обедната горещина. Естествено, тя не бе пристигнала пеша, макар че имението, което обитаваше със съпруга си Барбилий, беше точно до това на сенатора. Двете вили бяха заобиколени с просторни паркове и Флавия беше дошла с носилката си. Тя се изправи под колоните и пооправи дрехите си. И тя носеше лека въздушна одежда, хваната под бюста с тесен колан. Косата и раменете бяха покрити с тънък воал, както подобаваше на омъжена жена. Краищата му бяха стегнати около хълбоците.

Ромелия изкриви презрително уста. Фалшива змия, каза си сърдито тя. В същото време се усмихна любезно и приветства Флавия с поток от изискани слова. Двама роби донесоха още един диван под пурпурния сенник и го покриха с хладни чаршафи. Флавия се отпусна доволно на меката тъкан, въздъхна и започна да си вее хладен въздух. При това се усмихна на приятелката си.

Ромелия направи знак на Друзила и робинята подаде на гостенката чаша лимонада. Флавия отпи голяма глътка и внимателно свали воала си. Ромелия не можа да повярва на очите си. Чернокосата Флавия имаше разкошна червеникаворуса коса! Домакинята преглътна и изчака малко, докато се овладее. Как беше възможно това?

— Учудена си, нали? — разбъбри се възбудено Флавия. Най-после беше направила впечатление на високомерната Ромелия.

— Разбира се, че съм учудена — отговори домакинята и стисна зъби. — Как го направи?

— Нищо не съм правила. Помниш ли, че след като жената на патриция Александър си развали косата с всевъзможни бои и остана едва ли не плешива, тя трябваше да повика куп лекари и да изпробва какви ли не лекарства, за да си възвърне поне част от предишната разкошна грива. За щастие моята робиня Емилия ми направи чудесно предложение. Един ден, докато правила покупки в града, открила работилница на перукер, дошъл чак от Египет. Знаеш, че египтяните са майстори на перуките. Избрах си една германска робиня, която имаше великолепна коса, отрязах я и египтянинът ми изработи перука. Харесва ли ти?

Флавия се завъртя кокетно, за да позволи на Ромелия да я разгледа в цялата й хубост.

— Е, не е зле — промърмори домакинята и мисълта й отново заработи трескаво. На всяка цена трябваше да се сдобие с такава перука!

— Представи си какъв шум ще вдигна, като посетя игрите с тази перука! Там се събира цял Рим и всички ще ми се възхищават.

Ромелия не беше в състояние да отговори нормално.

— Какво каза мъжът ти? — попита най-после тя.

Флавия избухна в смях.

— Хареса ме, но нали знаеш, той не се интересува от тези неща. Болнав е и отдавна се е оттеглил от обществения живот. Ала ми подари прекрасни зелени обици, специално за новата ми коса.

— Според мен не е удачно да си нахлупиш перука на главата в тази горещина. Не те ли сърби отдолу, като че имаш въшки?

Флавия се нацупи обидено.

— Изобщо не сърби. Дори напротив, светлата коса отблъсква горещината. Знаеш ли, че когато съм на слънце, свети като злато?

— Внимавай само джебчиите по улиците да не ти издърпат накитите заедно с косата! — Ромелия се изсмя злобно, защото знаеше, че шегата й е засегнала болезнено Флавия. Правеше й удоволствие да дразни и обижда съседката си. Глупавата Флавия приемаше безропотно и най-острите убождания, макар по лицето й да личеше обида и мъка. Ала дружбата с дома на сенатора и съпругата му явно беше много по-важна от постоянните заяждания на Ромелия.

Тя помоли с жест Друзила да й налее още лимонада. Мълчанието бе прекъснато от Тибул, който се появи в градината и се поклони от разстояние. Ромелия му махна да дойде при тях.

— Господарке, искам да ти съобщя, че пекарната достави хляб, а от пристанището дойде пратка платове. Най-фин египетски памук.

Ромелия кимна величествено.

— Има ли нещо ново в града? Какво говори народът, какви слухове се разпространяват по улиците? Знам, че нищо не убягва от големите ти уши.

— Говорят разни неща. Можеш ли да запушиш устите на простолюдието? Но не бива да вярваме на всичко, което дрънкат по кръчмите и площадите. Впрочем Понтий е получил нова стока и утре ще я изложи на показ в голямата зала. Утре е пазарен ден и е сигурен, че ще има много клиенти и любопитни.

Ромелия знаеше, че Понтий беше най-големият и най-богатият търговец на роби в Рим.

— И каква стока е получил? — поиска да узнае тя.

— Имало негри от Африка и момичета от Египет, но повечето идват от Галия и Германия.

— О, негри, това е чудесно! — Флавия плесна възбудено с ръце. — С удоволствие ще си купя едно малко негърче. Много са сладки. Ще го обличам с пъстри дрехи и ще го науча да язди кучета.

Ромелия не обърна внимание на възбудата на приятелката си. Значи имаше и роби от Германия! А те бяха руси! Утре непременно трябваше да посети пазара за роби.

 

 

— Не намираш ли, че за съпругата на един сенатор е неприлично да се мотае по пазара за роби? — попита сърдито Валерий, който по принуда беше дошъл с Ромелия в голямата зала за продажби. Никакви доводи не бяха успели да я убедят, че не е редно да върши такива неща. На всичкото отгоре беше отказала да го уведоми защо е толкова заинтересувана от покупката на нови роби.

— Жена с моето положение е длъжна да участва в обществения живот — възрази спокойно Ромелия.

— Общественият живот е нещо друго. Можеш да посещаваш храмовете, да се разхождаш под обраслите с лози перголи, да си почиваш в басейна. Можеш да отидеш в цирка, на театър, да гледаш гладиаторските борби. Можеш да посещаваш библиотеката или съседката си Флавия. Но не е редно да се мотаеш из мръсните пазари!

Ромелия направи нетърпелив жест.

— Флавия също е тук. Иска да си купи негърче.

— Не е така. Флавия е поръчала да отведат негрите в дома й, както подобава на жена с нейното положение. Какво всъщност търсиш тук?

— Искам да погледна какво е докарал Понтий.

— Не ни трябват нови роби, поне не за къщата. За работниците в именията ни отговаря управителят. Дал съм му достатъчно средства. Той сам избира работниците си.

— Флавия каза, че имало германи. — Ромелия протегна врат. Понтий се беше разположил като император на богато украсен стол и няколко роби му вееха прохлада. От двете му страни се бяха струпали жалки същества, облечени в окъсани дрехи и оковани във вериги, отчасти мълчаливи и апатични, отчасти плачещи и стенещи.

— Не е лоша идея — промърмори замислено Валерий. — И без това за следващия месец съм планирал игри. Мога да използвам германи вместо гладиатори. Ще бъде пикантно, не намираш ли? Я погледни какви великани. Надвишават нашите гладиатори с цяла глава. Борбата ще бъде крайно напрегната. Е, добре, ще говоря с Понтий. Да видим какво ще ми предложи.

Валерий си проби път през навалицата, която зяпаше любопитно. Понтий го позна веднага, скочи от мястото си и се втурна да го посрещне. Веднага бе подушил добра сделка.

— Поздрав, благородни сенаторе. Какво желае сърцето ти, какво мога да сторя за теб? Красива нубийка, мъж от Галия, силен като мечка, или малко негърче? Избери си, имам всичко.

— Пощади ме с щедрите си предложения, стари мошенико — отговори Валерий и поклати глава. — Миналия път ме измами с петимата жалки даки и двамата юдеи. Не успяха да наситят даже лъвовете на арената и тълпата ме освирка. Не, благодаря, няма да се занимавам повече с теб! — Той му обърна гръб.

Понтий, едър и дебел мъж, се втурна подире му с учудваща подвижност и успя да му препречи пътя.

— Не си справедлив с мен, Валерий. Погледни стоката ми! Първокласни са, наистина първокласни! Могат ли тези очи да лъжат? — Той вдигна глава към Валерий и задърпа клепачите си, така че лицето му се разкриви в грозна маска.

Валерий простена изнервено и уж неохотно се върна към подиума, който беше издигнат за представянето на робите. След малко махна на надзирателя, който изплющя с дългия си камшик и подкара към него петима завързани с една верига роби.

— Това са варвари, германи. Погледни колко са едри и силни. Можеш да ги използваш и за полска работа. Да не говорим, че ще бъдат чудесни гладиатори. Имат мускули, кураж и не ядат много.

Валерий издаде напред долната си устна, сякаш размишляваше усилено.

— Не — промърмори най-сетне той. — Пак искаш да ме измамиш.

— Само по три хиляди сестерции на роб — предложи Понтий.

Валерий избухна в подигравателен смях.

— Ти май се шегуваш! Три хиляди! — Той отново обърна гръб на подиума, но Понтий сграбчи ръката му.

— Две хиляди и петстотин!

Един от личните роби на сенатора застана между двамата мъже, за да предпази господаря си от нови атаки.

— Не е ли множко за пет порции храна за лъвовете? — изрева Валерий. — Робите ти не струват повече от хиляда и петстотин.

— Ти ще ме разориш! — оплака се лицемерно Понтий. — Две хиляди! Последно предложение!

Докато Валерий се пазареше с дебелия търговец, Ромелия разглеждаше жадно чакащите зад подиума роби. При това откри едно момиче, свито на пода малко настрана от другите. Макар че беше много мръсно и увито в жалки дрипи, тя видя светла кожа и великолепна руса коса.

Открила, каквото й трябваше, Ромелия дръпна съпруга си за тогата и посочи робинята.

— Искам да я видя!

— Какво? Защо ти е?

— Само така. Искам да я видя. Кажи му да я доведе на подиума.

— Понтий, какво ще кажеш за онова момиче? — попита Валерий.

Търговецът погледна объркано в посоката, която сочеше сенаторът.

— Ами… ами… но тя е жена! Аха, разбирам! Ще покажеш жени на арената! — Той премлясна с наслада.

Валерий не отговори. Надзирателят изплющя с камшика си и издърпа момичето на подиума. Едва сега Валерий видя, че жена му беше избрала висока германка с безкрайно дълги крака, светла кожа и невероятни руси плитки. След като я измиеха и й сложеха късата туника… Възбуждаща представа.

Понтий, който се беше отчаял от упоритостта на сенатора, отново подуши добра сделка.

— Хубава стока — промърмори провлечено той и го погледна с хитрите си очи. — Тя е нещо съвсем особено. Всъщност изобщо не исках да се разделя с нея.

— Не ме лъжи, негоднико! Искаш да завишиш цената!

— Струва си, сенаторе. Момичето е девствено.

— Не ми разправяй глупости! Тя е поне на осемнадесет години!

— Вярно е, но е девица, защото всички варвари от север пазят жените девствени до сватбата. Имам гаранция, че нито един от войниците не я е докоснал.

— Аха, значи ти дадоха гаранция! А аз ще получа ли гаранция от теб?

— Но разбира се. Накарах лекаря си да я прегледа.

Ромелия се взираше като хипнотизирана в дългите руси плитки. Каква прекрасна перука щеше да си направи от тях!

— Искам я — проговори нетърпеливо тя.

— Какво? Защо ти е тази дивачка?

— За лична робиня. Ще я направя камериерка.

Валерий се разтресе от смях.

— Варварите дори нямат представа, че водата може да се използва за миене. Ромелия, избий си тази глупост от главата.

— Няма да го направя. Друзила остарява и има нужда от помощница.

Валерий си заскуба косата. Знаеше от опит, че щом жена му си втълпеше нещо, ставаше недостъпна за разумните аргументи.

— Знаеш ли колко ще струва? Тя е още девствена!

— Това не ме интересува.

Валерий така и не разбра от какво не се интересуваше Ромелия: дали от високата цена или от девствеността на момичето. На всичкото отгоре Понтий беше изслушал спора им с развеселено лице.

— Петдесет хиляди — прошепна той.

Валерий пое дълбоко дъх.

— Какво? О, богове! Ти искаш да ме разориш!

Понтий избухна в доволен смях.

— Дори хиляда такива робини не са в състояние да те разорят, уважаеми Валерий. Я погледни белите й крака, кръглото задниче, пълните гърди. Тази жена ще ти достави висше удоволствие.

— Пфу, това мога да го имам във всеки бардак — отзова се небрежно Валерий. — Момичето не струва повече от десет хиляди. Какво като е девствено?

— Двадесет хиляди — прозвуча глас зад гърба му.

Понтий и сенаторът се обърнаха учудено. Усмихнат пренебрежително, скръстил ръце на гърдите си, зад тях стоеше Хортулий.

Ръцете на Ромелия затрепериха. Най-после съпругът й се бе съгласил да купи скъпоценната робиня и тъкмо в този момент се намеси трети човек.

— Двадесет и пет хиляди! — извика тя.

— Ромелия! — изпъшка ужасено Валерий.

— Тридесет хиляди! — Хортулий гледаше безизразно пред себе си, сякаш ставащото изобщо не го засягаше.

— Знаеш ли кой е този човек? Хортулий, собственик на най-големия публичен дом в Рим! — Лицето на Валерий пламна в тъмночервено.

— Трябва ли да го познавам? — попита небрежно Ромелия и се нацупи. — Тридесет и пет хиляди!

Валерий побесня от гняв.

— Стига толкова. Жена с твоето положение не се пазари със собственик на бордей. Веднага се върни в носилката си!

Ромелия издърпа ръката си от желязната му хватка.

— Аз искам тази робиня! — Тя посочи с пръст момичето на подиума и Валерий разбра, че нямаше смисъл да се съпротивлява.

— Четиридесет хиляди! — Хортулий не се предаваше.

Валерий смаяно местеше очи между жена си и собственика на бордея.

— Е, добре, петдесет хиляди! Последната ми дума! Но заедно с онези петимата. Можеш веднага да ги изпратиш в цирка!

Понтий погледна към Хортулий, който направи пренебрежителен жест.

— Съгласен съм, уважаеми! Със сигурност няма да съжаляваш. Понтий предлага само най-добрата стока и…

— Млъкни! — изръмжа гневно Валерий, обърна му гръб и се запъти към носилката си. Искаше му се да набие Ромелия. Не се ядосваше толкова на високата цена, която беше платил за варварката, беше вбесен от начина, по който съпругата му го изложи пред очите на цял Рим. Тя беше високопоставена дама и подобно поведение беше непростимо. Ала не можеше да й направи сцена на публично място. Утре целият град щеше да говори за това, а той трябваше да пази доброто име на семейството си. Сега щеше да я отведе вкъщи и там да й натрие носа, а може би да я удостои с поредната порция бой. В последно време беше станала още по-дръзка.

— Отведи я в банята, кажи да я изкъпят добре и да я облекат! Ще живее в твоята стая. Ще я научиш на нашия език и ще я посветиш в домакинската работа. Първо ще работи в кухнята и ще прислужва на масата. — Ромелия размаха нетърпеливо ръце, докато Друзила се взираше ужасено в мръсната великанка, доведена от двама роби в атриума. Понтий беше свалил веригите й, но не без да предупреди Валерий, че робинята умее да бяга изключително бързо и е готова да си опита късмета. Освен това честно му каза, че германката предпочита смъртта пред робството.

 

 

Мислите на Зигрун се влачеха лениво. Почти не усещаше живот в себе си. След като римските войници й попречиха да сложи край на живота си, тя бе рухнала в дълбока черна дупка. Откъсна се от своята същност, от силата на духа, която я поддържаше жива. Норните, богините на съдбата, предяха и тъчаха и сега бяха хвърлили изтъканото си платно върху нея като мрачна, ужасяваща паяжина. Това беше присъдата им, а никой, без значение бог или човек, не можеше да се освободи от предначертаната му съдба. Единствено норните вземаха решение за човешките пътища, а те отсъждаха и разпределяха различно за всеки. На един даваха щастие и уважение, на друг нещастие и мизерия. Сигурно норните, които бяха изтъкали платното на нейната съдба, бяха крайно жестоки жени.

Зигрун осъзнаваше колко жесток и унизителен живот е осъдена да води. Римляните й отнеха най-висшето благо, което притежаваше — свободата. Какво я различаваше сега от полските ратаи, от слугините, които хранеха свинете, от крепостните? Но нали имаше и норни, които подкрепяха людете в нещастието им? Къде бяха те? Всяка нощ Зигрун се взираше с надежда към небето, за да открие Урдамани, призрачния полумесец, който предвещаваше близка смърт. Ала луната светеше над нея кръгла и бездушна. Нощите бяха меки и тихи.

Колоната на робите напредваше бавно и апатично. Мъчително преминаха планините и навлязоха в римската държава. Веригите бяха тежки, топлината и жаждата бяха по-страшни от глада и студа. Грубите надзиратели не скъпяха камшиците си, за да подкарват изтощените роби, а онези, които безсилно се свличаха на земята, бяха довършвани с мечове и оставяни за храна на вълците и лешоядите.

Минаха много хиляди стъпки, докато стигнаха града на градовете, мръсни, изтерзани, унизени. Всички щяха да умрат. Който бе стигнал жив дотук, удължаваше мъченията си до мига на смъртта.

Краят на пътуването дойде на един площад, пълен с хора, заобиколен от огромни каменни сгради, каквито Зигрун не беше виждала дотогава. Кой ги бе построил? Великани, богове? Кой беше натрупал толкова къщи една върху друга? Кой беше набил камъни, за да направи пътища? Кой беше издигнал огромните колони? Очите й не можеха да понесат гледката на това дело на гиганти. На всичкото отгоре площадът беше пълен с хора, които се смееха, говореха и сочеха с пръст колоната на робите. Това ли беше обетованата южна земя, обляна от вечно слънце? Или бяха попаднали на прага на Валхала, където земните стойности вече не бяха валидни? Зигрун вдигна ръце над главата си и се отпусна безсилно на земята.

Тя усети удара на камшика, с който надзирателят я принуди да стане, ала стисна устни и сведе поглед, за да не гледа в лицата на крещящите и жестикулиращи хора. Не разбра какво става, когато я принудиха да се качи на подиума. Двама мъже свалиха веригите й. Защо? Нима беше свободна?

Силите се върнаха бавно в тялото й и това бяха сили на отчаяние. Тя се огледа, за да открие пътя към свободата, който щеше да я върне в родината. Но видя само смеещи се човешки лица, любопитно зяпащи очи, море от люлеещи се тела. Видя и окованите, които скоро щяха да се простят с живота си. Какво искаше този богато облечен мъж, който сърдито говореше на търговеца? Та тя беше Зигрун, единствената дъщеря на смелия селянин и воин Зигмунд Наякс! Никой нямаше право да я прави робиня!

Зигрун разбра много бързо, че беше сменила собственика си. Явно я бе купил богат и виден мъж, който седна в носилката си и облечените в червено момци го отнесоха незнайно къде. Двама мъже я хванаха помежду си и я подкараха напред. Принудиха я да последва непознатия. Той беше новият й господар.

Зигрун се огледа трескаво. Трябваше веднага да избяга! Но къде? От двете страни на пътя се издигаха вериги от огромни къщи, улиците гъмжаха от хора, между тях много войници. Зигрун нямаше шанс. Потиснатостта й се върна и тя сведе глава. Ала дълбоко в сърцето й мъждукаше надежда. Един ден непременно щеше да избяга.

Къщата, в която влязоха, сигурно също беше построена от богове, толкова огромна и заслепяваща, че я замая. Една закръглена тъмнокоса жена в дълга одежда я гледаше скептично. Каза й нещо, но Зигрун не разбра. Войниците също й бяха говорили, но тя не се постара да схване смисъла на думите им. С жената обаче беше друго. Тя имаше добродушно лице и се усмихваше. А когато я отведе в голямото помещение, където течеше вода, носеха се чужди благоухания и на каменните пейки бяха нахвърляни скъпоценни дрехи, тя повярва, че най-после е влязла във Валхала.

— О, богове, това ще ми струва доста работа — промърмори Друзила и махна на две домашни робини да й помогнат. Двете жени понечиха да свалят дрипите на новата робиня, но Зигрун се отдръпна ужасено и вдигна отбранително ръце.

— Така нищо няма да излезе — прошепна Друзила и изгони робините. Усмихна се на чужденката, посочи с пръст себе си, после басейна. Съблече се демонстративно и скочи във водата. След това се обърна и махна на Зигрун.

Младата германка се поколеба. Дали това беше хитрост, дали искаха да я удавят? Но какво можеше да й навреди, ако последваше любезната жена в басейна? Тя свали колебливо жалките си дрипи и Друзила зяпна смаяно. Чужденката беше много висока, със съвършена фигура и стройна като младо дърво. Гърдите й бяха малко големи за римския вкус, но пък краката й бяха невероятно дълги, а кожата светла. Само че беше ужасяващо мръсна, а дългите червени ивици, покрити със засъхнала кръв и кал, свидетелстваха, че надзирателите са били щедри на удари с камшик.

Зигрун слезе бавно по каменната стълбичка, която водеше в басейна. Ала когато стъпи във водата, тя се отдръпна уплашено. Водата беше топла!

Друзила зашляпа весело във водата и й махна окуражително. Зигрун все още не можеше да осъзнае какво става. Защо водата беше топла, по-топла от въздуха? Това не беше възможно! Едновременно с това тя усети диво желание да се потопи в топлата вода и да се сдружи с милата жена, която пляскаше и се смееше.

Зигрун преодоля себе си и влезе стъпка по стъпка в басейна. Двете робини влязоха отново и подадоха на Друзила няколко кърпи и малки съдчета на една табла. Зигрун ги проследи с недоверие. Ала когато Друзила отвори едното съдче и се намаза цялата с ароматно масло, колебанията й изчезнаха и тя направи същото. Друзила кимна доволно и се зарадва още повече, когато чужденката й позволи да измие гърба и косата й. Топлата вода отпусна нервите на Зигрун и тя започна да се наслаждава на банята. Въпреки това подскачаше уплашено при всеки непознат шум и постоянно беше готова за бягство. Банята й се отрази благотворно. Прекрасно беше да измие натрупалата се мръсотия и да среши косата си.

След като почисти новата, доколкото можа, и приглади дългата й коса, Друзила застана пред нея, посочи се с пръст и каза:

— Друзила. — След това посочи с пръст Зигрун и замълча.

Зигрун разбра веднага. Посочи с показалец жената насреща си и каза:

— Друзила.

Робинята се засмя и кимна. Зигрун посочи с пръст гърдите си и каза:

— Зигрун.

Друзила зяпна смаяно.

— Шгр… — Не можа да произнесе името й и поклати глава.

— Зигрун — повтори германката и се засмя.

— Шгр… — Друзила избухна в смях и запляска ръце във водата. — Аква! Вода!

— Аква — повтори Зигрун.

Друзила кимна и се засмя одобрително. Взе едното съдче, капна малко на ръката си и го подаде на Зигрун да го помирише.

— Олеум.

— Олеум — повтори Зигрун, вдигна ръката си и я показа на Друзила.

— Манус. — Друзила беше много радостна, че чужденката я е разбрала. Улови една тежка руса къдрица и поясни: — Капилус. — Посочи устата си — орис, окото — окулус, носа — назус, гърдите — пектус, рамото — брахиум.

Зигрун слушаше внимателно.

— Капилус, орис, окулус, назус, пектус, брахиум — повтори тя, като посочваше частите на тялото си.

Друзила се засмя и я опръска с вода.

— Аква — извика Зигрун. — Аква, аква! — Тя се отпусна в басейна и запляска с крака.

Друзила излезе от басейна и махна на Зигрун да я последва. Уви я в голяма мека кърпа и я изсуши грижливо. Огледа неодобрително раните й и ги намаза с охлаждащ мехлем. Зигрун не се помръдваше. Тази жена явно не искаше да й стори зло.

Друзила й помогна да се облече. Зигрун огледа възхитено чуждата дреха. Това фино платно явно беше извезано от феите и изглеждаше недействително красиво в сравнение с грубите й вълнени дрехи. Друзила навлече през главата й скромната рокличка без ръкави и я прикрепи на лявото рамо. Дясното трябваше да остане голо, но Зигрун нямаше понятие от римската носия. Тя се погледна смаяно и несъзнателно приглади тънкото памучно платно, което падаше на фини гънки. Туниката беше къса и разкриваше стройните й крака. Друзила въздъхна тъжно. Валерий щеше да бъде възхитен от тези невероятни крака, в това нямаше съмнение.

След като облече новата робиня, Друзила я поведе през многобройни коридори и помещения, толкова разкошни, че Зигрун не смогваше да затвори устата си от учудване. Зарадва се, когато влязоха в едно доста по-скромно крило на къщата, където стаите бяха простички, пригодени за домашните роби. Ала дори скромната стаичка, която щеше да споделя с Друзила, й се стори направена за господари. В нея имаше две кушетки, застлани с чисти чаршафи и пъстри завивки. Друзила посочи леглото на Зигрун.

— Кубиле.

Младата германка я погледна колебливо, но се осмели да си легне. Дюшекът беше мек, чаршафите чисти, завивката ухаеше на лавандула. Друзила приседна на ръба на леглото си и огледа внимателно новата робиня с неподдаващо се на изговаряне име. Възхити се на дългата руса коса, сините очи и гъвкавите движения. Още от самото начало й беше ясно, че новата ще събуди завистта и омразата на Ромелия.

Зигрун не подозираше какви мисли измъчват приятелката й. Беше толкова объркана от многобройните нови впечатления, връхлетели я за толкова кратко време. Изведнъж притисна лице в ухаещия чаршаф и избухна в плач.