Сюзън Хейстингс
Гладиатор (18)

18

— Оставете ме! Трябва да ида при нея! — Гневен и отчаян, Велокс затропа с юмруци по вратата и удари по ръката една от жените, които се опитваха да го спрат.

— Мъжете няма какво да търсят тук! — отговори енергично жената, без ни най-малко уважение към новоизпечения кралски воин.

— Но аз съм й съпруг и тя има нужда от подкрепата ми! — възрази сърдито Велокс. Не се доверяваше на стариците, затова смяташе за свой дълг да присъства в малкото помещение, където Зигрун щеше да роди първото им дете.

При това той не го очакваше, защото по време на празненството Зигрун седеше до него, двамата ядяха, пиеха медовина и се вслушваха във веселите разкази и хвалбите на другите воини. Той й предлагаше най-хубавите късчета месо, но тя се задоволи с коричка прясно опечен хляб.

Мъжете си пийваха порядъчно от ароматната медовина и просената бира и никой не забеляза, когато Зигрун пое тежко въздух и се надигна. Тя се олюля и се подпря на стената, за да се измъкне незабелязано от залата. Една от жените забеляза бледото й лице и скочи да й помогне.

— Ти ще раждаш, нали, Зигрун?

— Аз… ами, имам чувството, че в корема ми има юмрук, който се кани да ме разкъса — изстена мъчително тя. — Трябва ми малко чист въздух.

Двете излязоха навън, но Зигрун се чувстваше толкова зле, че не посмя да се върне в задимената зала.

— По-добре да те отведем в женската къща.

— Имам болки — простена задавено Зигрун и се опита да се изправи.

Мина доста време, преди Велокс да забележи изчезването й.

— Къде е съпругата ми? — извика с надебелял език той.

Мъжете около трапезата се огледаха и избухнаха в смях.

— Явно си е легнала — отговори весело един.

— Какво? Това е моят празник! Защо се е оттеглила без мое позволение? — Велокс скочи и се запъти с големи крачки към стаята им. В гърдите му бушуваше гняв. Но Зигрун не беше в леглото си. Една жена мина покрай него с кофа топла вода.

— Съпругата ви е в женската къща — съобщи на минаване тя.

Велокс се втурна след нея.

— Защо? Какво се е случило?

— Още нищо, но скоро ще се случи. А вие се упражнявайте в търпение.

— Какво ще се случи? Още е рано, детето трябваше да дойде след Белтен!

— Детето само избира кога да излезе — отговори слугинята и затръшна вратата под носа му.

Той затропа с юмруци по дебелото дърво, но жените не се смилиха над него. Велокс изръмжа гневно и се върна бавно в залата.

— Е, намери ли съпругата си? — попитаха полупияните воини.

— Тя е в женската къща. Ще роди детето ни. Сега. — Лицето му побеля от тревога.

— Това е добър повод да пием още по едно, Велокс! — развикаха се зарадвано те. — Донесете медовина! Ще пием за детето на новия ни воин!

Велокс нямаше друг избор, освен да пие с новите си приятели.

 

 

Нощта мина, а Зигрун продължаваше да се превива от страшни болки. Краят не се виждаше.

— Колко време трае раждането? — попита отчаяно тя.

— Не се бой, всичко върви нормално — успокои я една от жените. — Не бива да се браниш срещу болката, това забавя раждането.

Ала Зигрун беше научена да се бори с болките. Беше опознала болките на глада, на студа, на раните. Те я заливаха като морски вълни, могъщи, неспирни. Между пристъпите тя си поемаше дъх и трепереше пред следващата болка.

— Викай, така ще ти е по-лесно! — подкани я една възрастна жена.

— Не, няма да викам! Аз съм свободна кимбрийка и мога да понасям болки… — Зигрун изкриви лице.

Жената поклати неодобрително глава.

— Никога не бях виждала такова своенравно същество. Не ни трябват герои. Всяка крава знае какво да прави, когато се отелва. Същото важи за кобилите и кучетата. Само хората си мислят, че са много умни.

— Много съм уморена — прошепна Зигрун. — Оставете ме да поспя.

— Не бива да заспиваш. Детето може да се задуши. То е тръгнало да излиза и не може да спре. Ето, изпий този чай, той ще усили болките.

Отварата от малинови листа и овчарска торбичка имаше отвратителен вкус и Зигрун се задави. Жените увиха корема й с топли кърпи.

Първите лъчи на зората прорязаха нощното небе, но Зигрун продължаваше да се мъчи и детето все още не беше тръгнало към белия свят. Кожата й се обливаше в студена пот, устните й кървяха, защото тя постоянно ги хапеше, за да устои на болките.

— Стига толкова! Искам да престане! — изплака тя.

— Първото раждане винаги е трудно — каза една от жените, но Зигрун чу гласа й някъде много отдалеч.

— Дългото пътуване е изтощило силите й — прошепна другата и лицето й помрачня.

— Е, добре, ще повикаме жрицата. Тя ще намери най-добрите заклинания, за да й помогне.

Зигрун лежеше апатично, тялото й се гърчеше от болка. Най-после пристигна жрицата, жена със сбръчкано лице и синя одежда. Тя разголи корема на родилката и се съсредоточи върху него.

— Детето се е извъртяло и трябва да се обърне — обясни тихо тя. — Виждам светлинката на живота му, но тя отслабва. Нямаме много време.

Тя застана зад главата на Зигрун и сложи ръка на челото й.

— Готова ли си, дъще? — попита тя.

— Готова съм — промърмори Зигрун, но не знаеше за какво. Времето за отдих между пристъпите ставаше все по-кратко.

— Ти си земята, майката на живота, изворът на плодородието, чашата за вода. Освободи живота, остави го да изтече, да тръгне по течението. Изворът ще се превърне в поток, потокът в река, реката в силно течение, което ще се влее в морето.

Макар че жената шепнеше, Зигрун чуваше всяка дума. Тя усети неустоим натиск, изворът избликна, оформи се в ромолящ поток. Потокът набъбна и се превърна в блестяща река… Зигрун се надигна, тялото й се опъна и една от жените подкрепи гърба й.

— Още не — спря я жрицата и изрисува защитен знак върху корема на Зигрун. Две жени вдигнаха краката на родилката и ги притиснаха към корема.

… Реката се превръща в широко течение… Зигрун изпищя.

— Още веднъж, викай! Остави течението да мине по пътя си, то ще се влее в морето!

Зигрун изпищя втори и трети път и най-после видя пред себе си безкрайното море. С последен сърцераздирателен вик, който бе събрал цялата болка на света, течението се изля в безкрайността на океана.

После настъпи тишина. Зигрун изпъшка и обгърна с ръце коленете си. Изведнъж тънък гневен вик разкъса тишината и заглуши ликуващите викове на жените.

— Син! Имате син! — Свещенослужителката се засмя и сложи хлъзгавото, червено, сбръчкано същество на корема на Зигрун. Младата жена погледна смаяно бебето, което се движеше и търсеше с мъничките си пръстчета.

— Син! Моят син! Нашият син!

Тя се засмя, изплака, простена задавено. Тялото й още трепереше от преживените болки, но беше безкрайно щастлива, както може да бъде само жена след раждането.

— Трябва да го измием и да превържем пъпчето — обясни една от жените и вдигна детето.

Зигрун се отпусна безсилно в постелята. Чувстваше се лека като облаче.

Жените я измиха и й облякоха чиста риза. После й приготвиха напитка от мед, мляко и жълтък и тя я изпи жадно.

— Идете да уведомите бащата. Нали трябва да види детето си.

— Велокс! Къде е той! — Зигрун едва сега помисли за любимия си. Как ли беше треперил през дългите часове на нощта и изпълнените с болка минути на новия ден! Колко ли бавно беше минавало времето, докато жените не му позволяваха да пристъпи прага на женската къща! О, Велокс, ти имаш син! Толкова съм горда, че те дарих с този прекрасен син!

Зигрун се почувства малко по-силна и жените отново сложиха в ръцете й окъпаното и увито в меки кърпи дете. Тя погледна очаквателно към вратата, но слугинята се върна сама.

— Къде е Велокс? Нима не го намери? — попита разтревожено младата майка.

— О, да, намерих го. — Момичето се покашля и погледна смутено присъстващите. — Ще дойде, но… малко по-късно.

— Как така по-късно? Къде е сега?

— Лежи в леглото си, но не можах да го събудя. Той е… мъртво пиян!

 

 

Събранието на друидите се състоя в Лугдунум. С магиите си те призоваха тъмните духове да се оттеглят в царството си и светлите духове да слязат в света на смъртните. Белен, богът на светлината и слънцето, щеше да разпръсне силата си по земята и да събуди живота, семето, което почива в утробата на земята.

Антеквос удържа на думата си и подари на Велокс голяма ферма с ратаи, добитък и ниви, градина с ябълкови дървета и къща, построена от дъбови, букови и борови дървета. Дворът беше в плодородната долина на Роданус, южно от свещената крепост на Луг.

— Когато водата на Роданус минава покрай вашия двор, тя носи божествената сила от светилището — каза Антеквос и Зигрун беше сигурна, че друидът лично е избрал мястото. По околните хълмове и ниви вече бяха натрупани купчини дърва за огньовете на Бел, които щяха да пламнат в нощта, когато друидите излизаха от светилището.

След изтощителното раждане Зигрун се възстанови учудващо бързо. Смутен и малко засрамен след пиянската нощ, Велокс влезе на пръсти при съпругата си. Обвиняваше се горчиво, че не е останал в близост до нея, макар че жените не го пускаха да влезе и да държи ръката й. Ала радостта при вида на хубавото бебе го накара да забрави неприятните мисли и той прегърна прещастлив майката и сина.

Когато предпазливо остави бебето в люлката, изплетена от върбови пръчки, той откри вътре две тънки пръчки. Отначало се ядоса на слугините, които не се бяха погрижили достатъчно добре за постелята на сина му, но изведнъж се стъписа. На тояжките бяха издълбани магически знаци.

— Това не са ли пръчките, които взехме на нашата сватба? — Той не посмя да ги докосне.

Зигрун внимателно ги извади от кошчето.

— Да, познах ги. — Тя се взря в руните. — Дерв — дъб, виду — гора… — Изведнъж тя потрепери. — Велокс, това е името на сина ни. Дервидиос!

— Дервидиос? Дъбова гора? Този от дъбовата гора? Звучи загадъчно.

Ала не им остана време да размишляват върху името на сина си. Предстоеше празникът Белтен и трябваше да се преместят в новия си дом.

— Това е твоето царство, Зигрун — обяви гордо Велокс. — Сега си богата жена с двадесет говеда, безброй пилета и свине. Имаш ратаи и слугини, които ще ти помагат в работата.

— Не се бой, аз съм дъщеря на свободен селянин и знам как се управлява стопанство. Странно — някога бях робиня, сега съм господарка на много хора. — Тя стисна ръката му. — Никога няма да забравя колко унизително се отнасяха към робите римските господари.

— Внимавай, защото слугите скоро ще ти се качат на главата! — предупреди я шеговито Велокс.

— Да не мислиш, че ще им позволя? — попита предизвикателно тя.

Велокс избухна в смях.

— Със сигурност не!

 

 

Беше дълбока нощ, но само Дервидиос спеше във върбовото си кошче, когато тайнственото шествие на друидите излезе от близкия Лугдунум. Кралят ги очакваше в края на долината.

Велокс запали факла и я подаде на Антеквос.

Цареше пълен мрак и факлата блесна като искра в нищото. Антеквос поднесе факлата към купчината дърва, струпана сред нивата на Велокс. Пламъците обхванаха сухите съчки, захвърчаха искри, огънят пламна буйно и потопи околността в жълта светлина.

— Годината се върти в кръг, след нощите и дните идват сезони, след светлината идва мрак, а след мрака отново светлина. Каквото се ражда, умира, а от смъртта се ражда нов живот! — отекна силният му глас в нощта.

В далечината пламна втори огън, след него трети и четвърти. Благословената светлина се разпространи бързо по земята, навсякъде хората палеха огньовете за Белтен и гонеха мрака и студа на зимата.

Велокс и ратаите му прекараха животните, украсени с клонки имел, през догарящите огньове, за да измолят плодородие. Веркуликс благослови двора и оборите и произнесе магически формули над главите на добитъка. След това отмина към следващия двор.

Антеквос и свитата му седяха край огъня до разсъмване, за да проследят как Велокс прекарва говедата си през огъня, без да им навреди. Кралят усещаше, че новият му воин е особен човек. Ненапразно Веркуликс беше поставил съдбата му в кралските ръце. Явно друидът знаеше какво е тайното предопределение на тази странна двойка.

Когато настъпи утрото и долината пламна от утринната заря, Велокс впрегна пред плуга два силни вола и ги отведе на поляната. Антеквос натисна силно плуга, ратаите подкараха воловете. Права бразда се очерта в тъмнокафявата, сладко ухаеща земя. Антеквос спря и засади няколко зелени клонки в прясно изораната земя.

— Дано нивите ти бъдат плодородни като стадата ти — и жена ти. — Той се усмихна и грубо изсеченото му лице омекна. Направи властен жест с глава, отметна назад червеникавите си плитки и Зигрун се изчерви при думите му. Изгряващото слънце потопи света в червено сияние и косата на краля заблестя като огън в чест на Белтен.

— На конете! — извика Антеквос и хората от свитата побързаха да изпълнят заповедта. — Чака ни празничната трапеза, а след нея ще има игри и увеселения. — Той се обърна към Велокс, който беше прегърнал своята Зигрун. Детето спеше в ръцете й. — Разбира се, ти трябва да бъдеш гост на трапезата ми заедно с всички останали воини — каза кралят. — Но няма да ти се разсърдя, ако днес предпочетеш да останеш в собствения си двор със семейството си. Сигурно често ще ти се налага да ги оставяш сами, затова сега използвай времето си с тях.

Конниците препуснаха към крепостта и Велокс не успя да отговори дали приема кралската покана.

 

 

Веркуликс стоеше на хълма и се взираше очарован в широката долина на Роданус. Светлината на пълната луна я обгръщаше в сребърно сияние. Той се опря на тоягата си и бавно заслиза по склона към къщата между ябълковите дървета. Почука силно по дървената врата и отстъпи няколко крачки назад.

Велокс скочи и посегна към меча си. Зигрун уплашено притисна детето до гърдите си. Дали бяха дошли разбойници, които бродеха из страната в търсене на плячка? Дали бяха нахлули чужди племена, които си търсеха нова земя? Или бяха демоните на нощта, които играеха злобна игра?

Тъй като не чу звън на оръжие, Зигрун последва Велокс към вратата, като продължаваше да притиска малкия си син към гърдите си.

Облян от ярката светлина на луната, Веркуликс стоеше в подножието на хълма и сякаш сияеше с неземен блясък. Зигрун се отдръпна ужасено назад, Велокс вдигна заплашително меча си.

— Какво искаш? — попита мрачно той.

— Да ти напомня за клетвата ти, Велокс.

— Не съм положил клетва пред теб, стари друиде. Заклех се да служа вярно на краля си, това е всичко.

Веркуликс не се помръдна, само топлият летен вятър развя светлата одежда и дългата снежнобяла брада. Това беше Симивисониос, богът на луната. Зигрун впи поглед в лицето му и прозрението я прониза като светкавица.

— Не! — изпищя тя и притисна бебето до себе си.

Велокс нерешително местеше поглед между Веркуликс и жена си. След малко отпусна меча си.

— Какво има?

— Недей! Остави ми детето! — Викът на Зигрун се издигна към черното нощно небе.

Велокс отново вдигна меча си, но в същия момент Зигрун го изби от ръката му. Дали ярката светлина на пълната луна беше направила лицето й така призрачно бяло, или беше заради внезапния ужас, който я обхвана?

Веркуликс протегна ръка и посочи детето.

— Ти знаеше! — заговори с ясен глас той. — Велокс трябва да изпълни повелята на гессата^[1]. В шестия Симивисониос^[2] на живота му ще дойда да го взема. Ще го отведа на островите на мъглата, за да отрасне между свои, ще живее в светилищата, за да слуша напътствията ми. Запомни, Велокс: има много призвани, но твърде малко избрани. А вие сте избрани от съдбата.

Той се обърна и бавно се изкачи по хълма, като се опираше на тоягата си. Двамата се взираха в приведения му гръб, който приличаше на лебедова шия.

— Какво искаше да каже с това, че сме избрани? Защо иска детето ни? — попита гневно Велокс и отново вдигна меча си.

— Това е гесса — обясни с болка Зигрун. — Забрави ли гессата? Нашият син ще стане жрец в дъбовата гора.

Велокс се отпусна на тясната пейка пред къщата, Зигрун седна до него и му подаде повитото кърмаче. Той го притисна до гърдите си и нежно целуна русата му косичка.

— Дервидиос няма да остане единственото ни дете — каза тихо Зигрун. — Ние сме избрани да продължим рода си. Нашите деца и внуци ще живеят в тази страна. Нима това не е прекрасна задача?

Велокс стисна ръката й. Тя се усмихна знаещо.

— Кой знае, може би един ден нашите синове ще станат велики воини, смели герои като баща си.

Велокс остави синчето си в плетеното върбово кошче, което висеше от гредата на покрива, и нежно го залюля.

— Нима не искаш дъщери? — попита шеговито той.

— А ти искаш ли? — отзова се през смях Зигрун.

— Разбира се, защото знам, че ще станат красиви като майка си.

— Откъде можеш да знаеш?

Велокс избухна в смях.

— Има неща, които природата урежда съвсем сама. — Той я привлече на постелята и започна да я милва. — Имало едно време под слънцето една далечна страна — започна да разказва той. — Под едно маслиново дърво лежало същество, което приличало на богиня. Красотата й била неземна, косата й блестяла златна като слънчевите лъчи, очите й сияели като синьо планинско езеро, а тялото й блестяло бяло и кораво като мрамора в планините на Карара. И когато луната се подавала иззад облаците, тялото й светело отвътре като алабастрова лампа. Един воин видял богинята и пламнал от любов по нея. Той коленичил пред нея, за да почете красотата й. Но тя не пожелала тялото, а душата му. Тогава воинът отворил гръдта си и положил сърцето си в краката на богинята.

— Каква е тази история, която разказваш? — попита с усмивка Зигрун. — Струва ми се позната.

— Това е история за любов. За нашата любов. Това е божествена история, преживяна от двама смъртни.

Тя се притисна към топлото му тяло.

— И те продължават да я преживяват — пошепна страстно тя.

Устните им се сляха и мигът се превърна във вечност.