Сюзън Хейстингс
Гладиатор (3)

3

Зигрун се показа прилежна и бързо овладя езика на римляните. Веднъж научила думи и изречения от Друзила, тя не ги забравяше никога.

И в кухнята работеше усърдно, макар че повечето уреди и ястия й бяха непознати. Кухненският надзирател Аурус й обясняваше само веднъж и тя го запомняше завинаги. Яденето, което приготвяха в кухнята, беше много вкусно. Макар че робите ядяха проста храна, те не гладуваха. Аурус беше дори закръглен, нали опитваше всички ястия, преди да ги поднесат на масата на господарите.

Зигрун опозна всички помещения на къщата, но така и не разбра защо господарите имаха нужда от толкова много стаи, след като сенаторът почти не се прибираше. Винаги когато той беше вкъщи, Зигрун получаваше заповед да се свре в кухнята и да не излиза оттам. Тя виждаше само децата и бавачките им. Двете момичета много я харесваха и с удоволствие дърпаха дългите й плитки.

 

 

След около две седмици Ромелия нареди да й изпратят новата робиня. Зигрун за първи път застана лице в лице със сенатора и съпругата му. Трябваше да ги обслужва. Друзила я бе научила на всичко необходимо. Последните два дни бяха минали в непрекъснати упражнения. Личната робиня провери за последен път одеждите на Зигрун, подаде й таблата със зеленчуците и й нареди да я следва.

В трапезарията Валерий се беше излегнал на удобния диван, Ромелия лежеше срещу него. Когато се появиха Друзила и Зигрун, сенаторът вдигна изненадано глава.

— Това ли е робинята, която купихме от пазара? — попита невярващо той.

— Да, господарю, тя е — отговори Друзила.

Очите на сенатора измериха фигурата на новата прислужница от главата до петите и отново се върнаха на лицето. Късата зелена туника й стоеше чудесно. Под леката материя се очертаваха меките извивки на съвършеното тяло. Краката й сякаш нямаха край, очите блестяха като утринното небе.

Валерий кимна одобрително и й махна да се приближи. Зигрун пристъпи към него и му подаде таблата, за да се обслужи. Знаеше, че не бива да говори, преди да й наредят.

— Как ти е името? — попита Валерий.

— Зигрун, благородни господине — отговори тихо тя.

— Какво? — Валерий смръщи нос.

— Що за име? — изръмжа Ромелия. — Никой нормален човек не може да го произнесе.

Зигрун я погледна безпомощно и сведе глава.

— Не стой като стълб! — скастри я сърдито Ромелия.

Зигрун се оттегли стреснато и Друзила й посочи с очи да застане до печката за топлене на ястията. Валерий беше впил очи в дългите крака под късата туника.

— Като дорийски мраморни колони — прошепна замислено той.

— И аз веднага си казах, че прилича на стълб — чу се ядният глас на Ромелия.

— Кажи ми още веднъж името си — обърна се сенаторът към робинята.

— Зигрун — повтори все така тихо тя.

— Звучи като съскане на усойница. — Ромелия се потърси. Валерий нямаше право да се интересува от домашните й роби. Момичето трябваше да си върши работата и да мълчи.

Валерий поклати загрижено глава.

— Наистина не мога да го произнеса. Защо не са ти дали прилично име, което да ти подхожда? Ти си висока, светла и стройна като…

— Като стълб — прекъсна го с нарастващ гняв Ромелия.

— А твоята уста е като гъша човка — промърмори Валерий. — Добре, ще я наречем Пила^[1], мисля, че звучи чудесно.

Той махна с ръка. Друзила и Зигрун се поклониха и побързаха да се оттеглят.

— Чу ли, от днес се казваш Пила — прошепна й Друзила, щом излязоха.

— Но защо? Името ми е Зигрун — възрази германката.

— Тихо! Ти си робиня и те могат да правят с теб каквото си искат. Радвай се, че ти дадоха ново име, защото можеха да направят и нещо много по-лошо — продължи настойчиво Друзила.

Двете влязоха в кухнята и Зигрун се настани на едно трикрако столче.

— Ти не познаваш Ромелия — зашепна отново Друзила и се огледа страхливо. Никой не биваше да чуе думите й. Даже между робите беше опасно да се говори за господаря или господарката. — Тя е надменна и жестока. Не предизвиквай гнева й. Познавах една робиня, така жестоко бита лично от Ромелия, че умря.

— И защо не се е отбранявала? — попита сърдито Зигрун и поклати глава.

— Ама ти още ли не разбираш? Ти си робиня, момиче! Ромелия е твоя господарка и разполага с живота и смъртта ти.

Зигрун скочи и очите й засвяткаха гневно.

— Тя е само едно джудже. Мога да я смачкам в ръцете си. Ако посмее да ми стори зло, ще й разбия черепа!

Друзила я погледна загрижено.

— Ти си истинска германка. Силна като мечка, готова да се бие с всекиго — и глупава. Говориш, без да мислиш, а тези думи могат да означават смърт за теб. Роби има, колкото водата в Тибър. Щом един умре, веднага го заменя друг. Да не мислиш, че ще те пощадят? Най-малкото Ромелия.

— Мога да понасям болка — защити се Зигрун.

— И каква полза да бъдеш смела? Осъдените роби отиват на арената, където ги хвърлят на дивите зверове. Каква геройска смърт! — Друзила опря ръце на хълбоците си. — Повярвай, ако си била робиня на тази жена в продължение на много години, както съм аз, щеше да знаеш за какво говоря. Примири се с участта си! Един ден може би ще имаш късмет.

Зигрун вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Има немалко роби, които биват освобождавани за вярната си служба. Например Тибул.

— Защо тогава е останал тук?

— Защото живее много по-добре, отколкото, ако трябваше сам да се бори с живота в града. Знаеш ли, че Тибул е богат? Сенаторът му подари много пари.

— Сенаторът?

— Да, Валерий е великодушен господар, когато му служат вярно и му угаждат. Мисля, че имаш добри шансове с него.

— Май не те разбирам…

— Не съм сляпа. Видях как те гледаше. Ти му харесваш.

— Но той си има жена — възрази Зигрун.

Друзила избухна в смях.

— Тя му роди деца. Аз говоря за жените, които му служат за отмора и развлечение. Обикновено изпраща да му доведат проститутки от бордея и се забавлява с тях. И винаги им плаща щедро за услугите.

— Искаш да кажеш, че трябва да му се… отдам?

— Разбира се. Той ще ти се наслаждава. Ти си необикновено красива, макар че си напълно различна от тъмнокосите и плоски римлянки. — Тя избухна в смях и се плесна по хълбоците. — Ами да, той вече не поглежда към жените като мен. За щастие, защото пиршествата му винаги са… доста диви.

Кръвта се отдръпна от лицето на Зигрун.

— Никога — прошепна тя. — Никога няма да му се отдам. Аз съм обещана на Хелфгурд. Ако ме опозорят, ще се самоубия. — Тя скри лице в ръцете си.

— Варварски обичаи — махна сърдито Друзила. — Животът в Рим е лек, весел, пълен с наслади. Приеми приятните неща, които не съществуват в родината ти. Не се противи. Ако се понравиш на сенатора, сигурно ще ти излезе късметът. Пък и какъв избор имаш?

Зигрун страдаше неописуемо, че вече нямаше свободна воля, а трябваше да прави само онова, което изискваха от нея господарите й. Много пъти й се искаше да избяга, но Друзила й се надсмиваше. Къде щеше да отиде? Войниците щяха да я заловят още на следващия ъгъл. А наказанието, което се налагаше на избягалите роби, беше повече от страшно.

— През целия си живот съм била домашна робиня — обясняваше Друзила. — Примирила съм се със съдбата си и намирам, че в дома на сенатора не се живее зле. Във всеки случай е много по-добре, отколкото да работиш на полето или в работилниците за кожи. А може да те пратят и в някоя кланица.

Зигрун непрестанно премисляше думите на Друзила. Макар че беше прогонила мисълта за бягство в най-далечното ъгълче на съзнанието си, засега не можеше да се откаже от нея. Ако й се отдадеше благоприятен случай, щеше да си възвърне свободата.

Ами ако господарят поискаше да му се отдаде?

— Тогава ще избера смъртта! — Зигрун скочи и погледна решително Друзила в очите.

— Няма да го направиш. И аз съм робиня като теб, но ако мога да те предпазя от някоя лудост, ще го направя. А сега се опитай да свикнеш с новото си име и отивай да си вършиш работата, Пила!

 

 

След няколко дни Ромелия заповяда на двете робини да я придружат в банята. Друзила събра няколко кошници с амфори и фиоли^[2], пълни с тайнствени микстури. Зигрун, която все още не можеше да свикне с името Пила, вече беше обслужвала Ромелия в банята, но това беше в дома на сенатора. Друзила й обясни подробно всички манипулации и младата германка се показа много сръчна.

Ромелия не показа с нито една дума или жест дали беше доволна от новата робиня. Тя сякаш не я забелязваше. Само веднъж нареди на Друзила да полага особени грижи за косата на Пила. Друзила не беше съвсем наясно какво имаше наум господарката й. Но тъй като Ромелия беше изискала Пила да бъде винаги чиста и добре облечена, Друзила бе повярвала, че новата е предвидена за забавление на Валерий.

Пила помогна на приятелката си да съберат необходимото в кошниците, след това отидоха да облекат Ромелия. Пила усещаше върху себе си изпитателните погледи на Ромелия, но не можеше да си представи, че тя сравнява цвета на косата й със своята. В действителност Ромелия се разкъсваше от завист, че тази варварка беше по-красива от нея. Ала по лицето й не пролича нищо. Не беше далеч денят, когато щеше да се украси с великолепната коса на робинята!

За първи път, откакто живееше в Рим, Пила излезе на улицата. Досега само Друзила придружаваше господарката си, когато Ромелия излизаше да се забавлява или посещаваше съседи и познати.

— Забрави глупавите си мисли за бягство — предупреди на излизане Друзила. — Не забравяй, че веднага ще те убият.

Пила вирна упорито силната си брадичка.

— Един ден ще бъда свободна. Кълна се!

Друзила избухна в смях.

— По-добре внимавай да не настъпваш боклуците, които са нахвърляни навсякъде по улиците. И гледай да не се влюбиш в някой от яките войници, които стоят по ъглите и задяват красивите момичета.

— По-скоро ще усетят юмрука ми — отговори ядно Пила.

Друзила сложи ръка на рамото й.

— Моля те, Пила, слушай какво ти говоря и не се обричай на гибел! Не забравяй, че покрай теб ще пострадам и аз. Ромелия те предаде на моите грижи. Аз отговарям за теб с живота си.

Пила я погледна мълчаливо, после сведе очи.

— Ти не разбираш колко ми е трудно да понасям участта си на робиня — прошепна нещастно тя.

— Слушай, засега си живееш много добре. Искам и занапред да бъде така. А сега побързай, защото Ромелия ще се ядоса!

Господарката се качи във великолепната си носилка и четирима силни роби с червени одежди я вдигнаха на раменете си. Други двама носеха кошниците с принадлежностите за баня, а Друзила и Пила тичаха редом с носилката. Ромелия беше дръпнала завеските. Правеше го често, когато не беше на път със съпруга си. Това не беше редно за жена с нейното положение, но тя обичаше, когато минувачите се възхищаваха на скъпоценните й тоалети. И днес носеше изискани накити, стола^[3] от тънък, богато избродиран лен и пала^[4] от ориенталски памук.

Беше отказала охрана, защото вилата на сенатора беше съвсем близо до термите край Форума.

По улиците вървяха много хора, навалицата беше гъста, но повечето се разстъпваха доброволно, когато забелязваха богато украсената носилка на сенаторската съпруга. Но истинската причина беше, че всички дами от висшето съсловие пращаха напред роби, които в случай на нужда освобождаваха пътя с камшиците си.

На Виа Сакра, точно пред Базилика Емилия, малката процесия спря. Гъсто човешко множество беше препречило пътя и явно аплодираше някого. Ромелия се намръщи и се огледа недоволно. Не знаеше, че днес има шествие, но при многото различни храмове и богове, на които се кланяха римляните — хора от най-различни племена и култури — никога не се знаеше какво ще ти поднесе денят.

— Мини напред, Пила, и освободи пътя — заповяда тя, когато носачите й спряха.

Пила излезе пред носилката.

— Път за съпругата на сенатора! — извика гръмко тя и изведнъж се озова в непосредствена близост до тъмнокафявата, блестяща от пот грива на някакъв жребец. Ездачът беше спрял благородното животно и препречваше пътя на носилката. Пила вдигна глава и погледна в две дълбоки сини очи, засенчени от венец тъмни мигли. Конникът носеше лека ризница, прилична на войнишките. Но не беше войник.

Очите му пронизаха нейните и сякаш я приковаха на място. Пила не беше в състояние да се помръдне. Устните й се открехнаха, тя протегна шия и погледна ездача в лицето. Всичко около нея сякаш потъна зад невидимия хоризонт. Останаха само тя и двете сини очи.

Изненаданият ездач бе спрял коня си и се взираше като замаян в странното видение. Без съмнение това момиче беше робиня. В Рим беше виждал безброй девойки, дошли от всички краища на големия свят, доведени в града на градовете по странните прищевки на съдбата. Но никога не беше срещал такова съвършено същество. Опитният му поглед обхвана бързо високия ръст, светлата кожа и русата коса, която падаше почти до коленете. Ала най-възхитителното бяха сините очи, които святкаха като скъпоценни камъни и бяха с цвета на небето. Все пак той се овладя бързо и я погледна с известно пренебрежение.

— Кой говори? — попита той.

— Аз съм Пила, лична робиня на Ромелия, благородната съпруга на почтения сенатор Валерий. — Пила беше научила без грешка трудното изречение, втълпено й от Друзила. Само странният й изговор издаде, че не е римлянка.

Друзила се втурна да й помогне.

— Освободете пътя за съпругата на сенатора! — извика нетърпеливо тя.

Ромелия се подаде от прозорчето и сърдито смръщи вежди. Поне петнадесет коне бяха застанали точно пред нея и безнадеждно препречваха улицата. В този миг прозвуча рязка заповед, дадена от невидим мъж, ездачите скочиха като един от конете си и ги изведоха настрани, за да освободят пътя на носилката.

Носачите вдигнаха Ромелия на раменете си и продължиха напред. Друзила и Пила отново хукнаха редом с носилката. Ала мъжът с дълбоките сини очи задържа Пила за китката. Двамата застанаха един срещу друг и разстоянието между телата им не беше повече от две педи. Пила беше на ръст почти колкото непознатия. Той изглеждаше атлетичен, мускулест и все пак строен. Тя погледна право в лицето му. Кожата му беше с цвят на светъл бронз. Когато й се усмихна, блеснаха два реда бели зъби. Все още стискаше китката й и не й позволяваше да догони носилката.

— Пила — проговори тихо, почти нежно той.

— Това е името, което ми даде господарят — отговори почти сърдито тя. Искаше да сведе поглед, както беше редно за робиня, но не можа. Очите на мъжа я хипнотизираха.

— Хайде, Пила, не се бави! — извика Друзила и се обърна уплашено.

— Трябва да продължа, господине — прошепна тя и издърпа ръката си.

Развълнуваната Друзила я дръпна, за да догонят носилката. От опит знаеше колко страшен е гневът на господарката.

— Кой беше този? — попита като замаяна Пила, когато отново тръгнаха редом с носилката.

— Не го ли позна? Всички в Рим са полудели по него. Клавдий, най-известният гладиатор от Капуа.

— Откъде да го познавам?

— Права си, разбира се. Побързай, трябва да подготвим банята на господарката.

 

 

Женските бани бяха обществена градска собственост. Сградата беше великолепно украсена. Пъстри колони крепяха сводовете над отделните помещения. Имаше седящи вани, лежанки, виещи се коридори и големи басейни с топла и студена вода. Робите, които работеха в баните, тичаха усърдно насам-натам и обслужваха гостите: миеха ги, мажеха ги с благовонни масла, масажираха ги. Имаше и музика. Леко облечени флейтистки и арфистки забавляваха къпещите се дами.

Банята служеше не само за почистване на тялото, но и за отпускане и душевна отмора — и за разговори. Защото тук се срещаха всички жени, които искаха да ги видят и да се срещнат с познати. Тук се обменяха новости и клюки, тук узнаваха за пикантни любовни истории, за последния пожар, новите магазини и работилници, обсъждаха последната мода и се опитваха да се надминат в хвалбите и ексцентричностите.

Банята на Ромелия в сенаторската вила беше предостатъчна да задоволи нуждите й от хигиена. Но тя ходеше в обществената баня, за да има компания.

Пила беше смаяна от великолепната постройка, но Друзила беше успяла да я отучи от зяпането с отворена уста и страхливото изражение. Огромните помещения и зали бяха, както и преди, страшни за нея, макар че вече се беше научила да цени красотата им.

Ромелия не търпеше бавни роби и вече на няколко пъти беше готова да напляска новата си робиня, която си позволяваше да проявява несръчност. Друзила всеки път й се притичваше на помощ, за да предотврати най-лошото. А тъй като Пила учеше бързо латинския език, възрастната робиня й даваше тихи напътствия какво да прави и кое къде да сложи.

В аподитериума^[5] Ромелия заповяда на Пила и Друзила да я съблекат и с престорена срамежливост уви слабините си с кърпа. Ала никой не й обърна внимание. Другите изискани дами, заобиколени от робините си, бързаха към големите зали.

Робите от банята, жени и евнуси, наляха гореща вода в едно банско кресло. Ала преди да се отпусне в топлата вода, Ромелия огледа изпитателно компанията. Позна някои дами, повечето съпруги на сенатори, и им кимна с достойнство. След банята щеше да поговори с тях. Заповяда на Друзила да провери температурата на водата и седна в креслото. Веднъж водата се бе оказала твърде топла и болката от попареното стъпало се изля върху главата на нещастната робиня под формата на страшен побой. Този път обаче водата беше добра и Ромелия се настани удобно. След това махна на Пила.

— Донеси млякото!

Пила грабна кошницата с голямата амфора^[6] и я донесе сама за учудване на Друзила. Ала когато погледна в кошницата, младото момиче потрепери от уплаха.

— Какво има? — попита несдържано Ромелия.

— Прощавай, господарке! — заекна нещастно Пила. — Забравили сме чашата ти за пиене.

— Каква чаша?

— Чашата за мляко. Без нея не можеш да пиеш.

В първия момент Ромелия я погледна слисано, после избухна в смях.

— Млякото не е за пиене, тъпачке! Излей го във водата!

Пила я зяпна неразбиращо.

— В името на всички богове, Друзила! Тази глупава горска коза стои като стълб. Знаех си аз! Ненапразно носиш това име! Хайде, излей млякото във водата, какво чакаш!

Друзила се втурна на помощ и отпуши голямата амфора. Вдигна долния край и Пила най-после разбра какво се искаше от нея. Ромелия възнамеряваше да се изкъпе с мляко. Тя не можеше да проумее как господарката можеше да се къпе в нещо за пиене, но римляните вършеха много необясними неща. При случай щеше да разпита Друзила. Явно Ромелия се наслаждаваше на млечната баня, защото Друзила непрекъснато я поливаше с топлата течност от ваната. Всички части на тялото трябваше да влязат в досег с млякото. Пила се зае да помага на Друзила и много скоро усети колко мека стана кожата на ръцете й след банята с мляко.

Едва когато водата започна да изстива, Ромелия стана от креслото и тръгна към помещението за масажи. Легна на една от каменните маси, покрита с чист чаршаф.

— Пила, ти ще ме масажираш. Вземи розово масло!

Друзила посочи една от малките амфори в кошницата, която бяха донесли. Ромелия настояваше да използва само собствените си ароматни масла.

Друзила капна няколко капки розово масло на гърба на Ромелия и Пила се зае с масажа. Ромелия се протегна сладостно под ръцете й и Пила усети колко гладка и мека беше кожата й. Дали това беше от топлото мляко?

— Малко по-силно! — заповяда Ромелия. Пила размачка гърба и раменете й и спря. — Продължавай! — заповяда почти сърдито Ромелия.

Пила погледна безпомощно към Друзила и робинята й нареди с поглед да продължи надолу. Пила разбра, че трябваше да продължи масажа и да размачка кръглото задниче на Ромелия. Всеки момент очакваше сърдития протест на господарката, но за нейна изненада Ромелия промърмори нещо одобрително. Съпругата на сенатора беше скрила лице в ръцете си и очите й бяха затворени. Тя вдигна глава, едва когато Пила бе разтрила със силни движения краката й чак до стъпалата. Обърна се и легна по гръб.

— Продължавай — нареди тя и отново затвори очи.

Пила продължи с масажа, като милваше и мачкаше нежната женска кожа. Разтри малките гърди и издутото коремче, закръглените хълбоци и стройните крака. Ромелия се протегна и дъхът й се ускори. Явно движенията на Пила я възбуждаха. Ала младата робиня не посмя да прекъсне масажа, защото се боеше да не си навлече гнева на господарката.

— Продължавай — промърмори Ромелия, когато Пила стигна до ходилата. Друзила посочи нагоре и Пила повтори масажа в обратна посока. Докато масажираше гърдите на Ромелия, тя усети как по тялото на жената пробяга силна тръпка. Пила затаи дъх, тъй като не знаеше какво означава това. Изведнъж Ромелия се усмихна, отвори очи и вдигна глава.

— Друзила, донеси ми кърпата. Време е за судаториума^[7]. — Тя погледна към Пила, която се бе оттеглила на три крачки от нея. — Не подобава на положението ти на робиня, но ти позволявам да използваш банята. Друзила, ти ще измиеш косата на Пила и ще я натриеш с розово масло. Искам да блести като злато.

Очите на Пила се окръглиха и тя направи дълбок поклон.

— Благодаря, господарке — промълви почтително тя.

Без да отговори, Ромелия се уви в кърпата и се запъти към изпълнената с пара сауна, за да прочисти кожата си.

И Друзила беше учудена. Строгата й господарка рядко показваше подобно великодушие. Случаите се брояха на пръсти.

— Явно си го направила особено добре — обясни с усмивка тя.

— А аз си мислех, че я боли, защото трепереше — отговори момичето.

— Трепереше от наслада. Тя се наслаждава на масажа като на любовна игра.

— Не те разбирам.

— Ти не разбираш много неща. Никога ли не си се къпала в твоята Германия?

— О, разбира се, винаги когато наблизо имаше река или езеро. Но не всеки ден като тук. И не с топла вода.

— Банята е част от всекидневието. Няма нищо по-лошо от мръсен човек, който вони. Ромелия изисква всички роби да се къпят всеки ден или поне да се измиват основно. Тежко ти, ако обидиш чувствителния й нос! — Двете се засмяха весело и Друзила среса грижливо прясно измитата руса коса на приятелката си. — Не преставам да се чудя защо Ромелия толкова държи косата ти да изглежда добре. Сигурно иска да се изфука с теб. Нито една сенаторска съпруга няма такава робиня. — Тя намаза косата на Пила с розово масло и отново я разреса. Докато работеше, няколко пъти се огледа изпитателно. Ромелия все още беше в судаториума на една каменна пейка. Там бяха насядали и други жени и разговаряха оживено.

— Ела да се скрием зад тази колона — прошепна възбудено Друзила. — Има още много розово масло и ще натрия и тялото ти. Легни на пода!

— Ще разсърдим Ромелия — възрази плахо Пила.

— Не ми противоречи! Ще усетиш защо Ромелия харесва масажа.

Пила легна на топлите плочки и сладостно се протегна. Друзила намаза ръцете си с розово масло и се зае да масажира тялото й.

— Боже, какви големи гърди имаш — отбеляза укорно тя, докато ги разтриваше.

— Това може ли да се промени? — попита неспокойно Пила и възрастната жена избухна в смях.

— Не, сега вече не. Изглеждаш, като че си кърмила поне две деца. Знаеш ли, Ромелия и насън не си помисли да кърми децата си. Това е работа за дойките. Затова и гърдите й си останаха малки. Освен това още като дете са я стягали.

— Защо е нужно това?

— За да не й пораснат големи гърди. В Рим харесват жените с малък бюст.

— Значи аз не съм красива — промърмори нещастно Пила.

— Напротив, ти си дори много красива! Кожата ти е толкова светла. Мисля, че Ромелия се разкъсва от завист и страшно й се иска да ти одере кожата и да си я наложи.

Пила усети, че милващите ръце на Друзила събудиха в тялото й неизпитвано досега чувство. Тя затвори очи и се отдаде цялата на непознатите усещания. Кожата й затрептя, гърдите й се опънаха, в корема зейна странна празнота. В следващия момент потъна в дълбините на две огромни сини очи. Погледът им беше толкова интензивен, че дъхът й се ускори. Очите я гледаха и не се отвръщаха от нея. След минута видя и красиво оформеното лице с тесен нос и медноцветна кожа. Сините очи милваха тялото й, проникваха до най-интимната му същност. Тя се протегна и простена сладостно. Този поглед беше на магьосник, той я приковаваше и я правеше безсилна.

Изведнъж Пила чу тихия писък на Друзила и стреснато отвори очи. Ромелия беше изникнала безшумно зад тях и сърдито беше изритала Друзила. Сега тя сложи крак върху корема на Пила и натисна с все сила. Младото момиче не беше в състояние да се помръдне.

— Какво правите тук, вие двете? — изсъска злобно тя. — Нали ти казах да й намажеш косата! И защо още не си отстранила космите по тялото й? Това е отвратително!

Петата й се мушна между бедрата на Пила. Космите на венериния хълм бяха също така руси като плитките й. „След като отрежа косата на робинята, може да я продам в някой бордей“, каза си злобно Ромелия. Пила имаше красиво тяло и сигурно щяха да дадат добра цена за нея. Засега щеше да я храни и да се грижи за нея, но това щеше да свърши скоро. Тя беше решила да сложи русата перука едва когато Валерий организира новите си игри.

Ромелия кимна доволно и се запъти към последното помещение на банята, балинеума^[8]. В басейна с топла вода беше пълно с жени — млади, стари, с различни фигури: от деца, които едва бяха започнали да се развиват, до тлъсти или съсухрени старици. Ромелия закрачи бавно покрай басейна, като влачеше кърпата подире си. Даже тук, където публиката се състоеше само от жени, тя държеше всички да видят прелестите й. Поклащаше бедра, като че трябваше да прелъсти цял легион. Без да бърза, тя се плъзна във водата и заплува с широк замах. Жените с готовност й направиха място. Друзила и Пила клекнаха на плочките и зачакаха.

Ромелия се наслаждаваше на водата. Винаги имаше чувството, че си почива след любовно приключение. Друзила мълчеше, защото усилено размишляваше каква ли роля играеше младата Пила в плановете на господарката й. В никакъв случай не беше взета само като робиня за банята, макар че Ромелия очевидно се наслаждаваше на докосванията й. Ала старата робиня знаеше от опит колко бързо синьото небе се покриваше с черни облаци.

— Съберете багажа, искам да се върна вкъщи.

Двете робини скочиха, събраха амфорите, фиолите и кърпите с най-голямата възможна бързина и придружиха Ромелия до аподитериума. Носачите и носилката чакаха пред банята.

По обратния път Пила попита плахо:

— Друзила, какво значи гладиатор?

Робинята я погледна неразбиращо.

— Гладиатор ли? Ами… боец с меч.

— Значи воин?

— Не, не е воин.

— Защо тогава се бие с меч? Това е работа за воини.

— Да, така е.

— Война ли има? — попита упорито Пила.

Друзила избухна в смях.

— Гладиаторите не ходят на война. Те се бият за удоволствие.

— За удоволствие? Ами ако се наранят или дори загинат?

— В това е смисълът на битката, момиче. За какво друго са създадени?

Пила премълча. Отново си припомни дълбоките сини очи и се почувства странно безсилна.