Сюзан Шайблер
Хубава жена (9)

9

През това време в небостъргача в Даунтаун на Лос Анджелис, където се намираше офисът на „Луис Ентърпрайсиз“, Едуард беше издържал един изтощителен разговор с Филип Стъки и неговия отбор.

Мненията относно това, как трябва да се процедира по-нататък със случая „Морс Индъстриз“ се бяха разделили рязко. Джейк все още настояваше да прекратят работата по сделката, ако Джим Морс постави твърде високи финансови изисквания, а Стъки несдържано му възразяваше. Той искаше на всяка цена да приключат тази работа и смяташе да използва всички възможни средства.

Уонс и Марк, другите двама, старателно преценяваха всичко „за“ и „против“ и затова няколко пъти се счепкаха със Стъки.

Тъй като беше време за обяд, Едуард отложи по-нататъшното обсъждане за следобеда.

— Не бива да насилваме нещата — предупреди той, но Стъки възрази:

— Приятели, още днес следобед можем да приключим с тая работа.

— Добре — съгласи се Джейк, който заедно с другите вървеше към вратата.

Стъки ги следваше.

— Джейк, договорете се с Блеър. Да кажем, между два и два и половина ще е най-добре.

— Добре — повтори младежът.

Филип затвори вратата след него и, потривайки ръце, се върна при Едуард.

Той без проблеми беше получил информацията, поискана от Едуард — кой е възможният кредитор на Джим Морс, който може да спаси компанията от заплашващата я катастрофа. Филип Стъки разполагаше с достатъчно отлични връзки, които му позволяваха винаги по най-бързия начин да узнава това, което иска.

— Ти имаше право — каза той, като се смееше. — Старият Морс издъхва. Ипотекирал е цялото си състояние, дори и долните си гащи. Трябва да вземе кредит. Но не от коя да е банка. Това трябва да е „Плимът тръст“… Което е твърде добре за нас, а?

Той седна до Едуард, който изучаваше въздушна снимка на корабостроителниците на Морс и нещо си мърмореше.

— Няма нужда да подчертавам. Там ти си много по-добър клиент от нашия приятел Морс. Така че просто ще се обадим в банката.

Филип бутна телефона към Едуард. Но онзи не реагира, а взе чашата, която беше най-близо до него, обърна я и я сложи на масата. Отново промърмори нещо, което можеше да означава както съгласие, така и отказ.

Филип го наблюдаваше намръщено. После изведнъж скочи.

— Едуард, не се сърди, но какво, по дяволите, става с теб тази седмица?

Отговор нямаше. Вместо това Едуард придърпа към себе си още чаши, които бяха наредени на масата до шишетата със сок и минерална вода, и, видимо концентриран, ги нареди една върху друга, все така с отвора нагоре.

Стъки се наведе към него.

— Да не би да искаш да пуснеш стария да се изплъзне от въдицата?

— Знаеш ли какво беше най-вълнуващото за мен, когато бях дете? — попита го Едуард, докато се занимаваше с чашите, сякаш няма нищо по-интересно от това.

Стъки се опита да скрие нетърпението си.

— Е, какво?

— Кубчетата. Винаги строях с тях най-високите кули.

Адвокатът прекара пръсти по доста оредялата си тъмна коса.

— Аз пък най-много обичах да играя на монополи. Бързо се печелят много пари. — Той нервно хвърли поглед към Едуард. — Какво всъщност целиш?

Лицето на Едуард беше замислено. Той си спомни думите на Вивиан за неговите сделки.

— Нашата фирма не строи нищо, Фил. Ние не произвеждаме нищо.

— Ние правим пари — каза Стъки с привидно мил, но младежки бодър тон, зад който обаче се усещаше бруталността му. Нещо в очите на Едуард го предупреди и той продължи с променен, увещаващ тон: — Инвестирали сме една година тежък труд. Ще получиш това, което искаше. Ще ти го сервирам на сребърен поднос. Ще получим Морс цял-целеничък. Трябва само да направим решителния удар. Да приключим най-накрая с това. Обади се на банката. Е, хайде!

Бавно, но категорично Едуард поклати глава.

 

 

Тази вечер той се прибра много късно в „Рийджънт Бевърли Уилшър“. Вивиан беше поръчала да донесат вечеря за двама. Масата беше празнично украсена със свещи и цветя. Тя седеше на масата, но не ядеше, а чакаше Едуард. Беше гола — само с вратовръзката на продавача на обувки, която си беше омотала около врата.

Свещите наполовина се бяха стопили, а ястията — изстинали. В апартамента беше съвсем тихо.

Вивиан за малко беше включила радиото, но веднага го беше изключила. Не искаше да слуша никаква музика. Искаше Едуард да дойде най-сетне. Тя целия ден си беше представяла какво ще стане, когато той се прибере.

Вивиан вдигна глава, когато чу да се отваря входната врата. Тогава бързо качи краката си, обути със сандали с висок ток, и зае съблазнителна поза. Тя се беше приготвила и фризирала с голямо старание, а сега, седнала на масата, само на светлината на свещите, изглеждаше много красива.

Едуард влезе в хола с една папка под мишница. Той видя Вивиан през отворената врата и се спря.

— Скъпи — осведоми се тя с нежен тон, — как мина днес?

Това беше въпросът, който тя беше чувала в безброй много филми да задават любящите съпруги на съпрузите си, когато се завръщат вечер у дома.

На напрегнатото лице на Едуард грейна усмивка.

— Хубава вратовръзка — отбеляза той и бавно се приближи.

— Донесох я за теб.

Вивиан стана и докато вървеше към него, шарените нишки на вратовръзката проблясваха от светлината. В очите на Вивиан Едуард видя очакване, което издаваше всичко, което не казваше на глас. Харесва ли ти? Радваш ли се? Подходящо ли е това, което съм избрала за теб?

И той реагира така, както тя бе очаквала: прегърна я и я целуна по двете бузи.

По-късно, когато вече бяха изяли отдавна изстиналата вечеря, Вивиан напълни ваната. Тя първа се потопи в топлата, ароматна пяна, а Едуард я последва.

Ваната беше достатъчно голяма, за да събере двама. Вивиан седеше зад Едуард и му сапунисваше гърба. Той тихо се засмя, когато тя с палеца на крака си завъртя позлатения кран за топлата вода, за да пусне още топла вода.

Успокоен, със затворени очи, той се облегна назад. Вивиан насапуниса една кесия, провря ръцете си под неговите и с кръгови движения започна да сапунисва гърдите му. Беше му много приятно, изведнъж с неочаквана лекота той заговори за това, което неотстъпно присъстваше в мислите му през целия ден, по време на всички съвещания, калкулации, прогнози и дебати — неговото минало. Събитията, които бяха го направили това, което беше сега.

Не че би искал да прави нещо по друг начин. Но въпреки това изведнъж Едуард беше започнал да подлага на съмнение това, което беше правил дотогава, и да си задава някои въпроси. Филип наистина имаше право. През последните дни нещо се беше случило с него. Нещо беше се променило.

Дали Джим Морс беше причината? Или Дейвид Морс, който очевидно обичаше и се възхищаваше на дядо си?

Преди време Едуард също си мечтаеше да има баща, когото да може така да обича и така да му се възхищава. Но на момчето, което толкова обичаше да играе с кубчета и да строи високи кули и къщи, не бе дадена тази възможност. Това бе оставило отпечатък върху Едуард Луис.

— Майка ми — каза той, докато ръцете на Вивиан се плъзгаха по тялото му — беше учителка по музика. Тя се ожени за баща ми, чието семейство имаше много пари. Той я напусна заради друга жена. Парите си взе със себе си.

Вивиан мълчеше. Тя остави кесията и взе една гъба, за да измие сапуна от гърдите му. Едуард се облегна още по-назад. Той знаеше, че историята, която разказва, е съвсем обикновена. Такова нещо се случваше всеки ден и винаги е имало потърпевши. Изоставена жена, дете, което не може да приеме, че баща му вече не е с него и се оказва човек, който няма нищо общо с героя, какъвто то може би е виждало у него преди.

Някои бързо се справят с това, други изобщо не могат. Той беше от последните.

— Майка ми почина — каза Едуард. — Страшно ме беше яд на него. След време за изречението „страшно ме беше яд на него“ психотерапевтът ми взе десет хиляди долара. Вече много добре се справям, нали? Добър ден, казвам се Едуард Луис, страшно ме е яд на баща ми.

Вивиан се захили, докато изстискваше гъбата с гореща вода върху раменете на Едуард.

— Мен щеше да ме е яд за десетте хиляди.

— Баща ми… — продължи Едуард с явна гордост — беше президент на една компания, която глътнах. И след като вече я имах, продадох я парче по парче.

Без да се обръща, той взе ръцете на Вивиан в своите и ги обхвана с дългите си, силни пръсти.

— И какво каза терапевтът? — осведоми се тя, а той сви рамене.

— Отново здрав!

— Наистина ли? Значи сте квит. Това би трябвало да те прави щастлив.

Той все още държеше ръцете й и ги гледаше. Наистина ли бяха квит с баща му? Или всичко, което бе правил досега, е било по-скоро несъзнателно продължение на разплатата му с него?

— Е? — попита Вивиан с усмивка, но тъй като той не отговори, тя го притисна с краката си и се засмя. — Не съм ли ти казала още? Кракът ми е дълъг един метър и десет. От бедрото до малкия пръст. Така че ако трябва да сме точни, става дума за два метра и двайсет сантиметра, които те обвиват. Терапия, която получаваш от мен за съвсем смешна сума. За три хиляди долара. Почти подарена.

Най-накрая и той се засмя.

— Три хиляди долара — потвърди той и съвсем леко я плесна.

Ах, беше му добре с нея. Вивиан му действаше добре.

 

 

На другия ден в изискания поло-клуб на Бевърли Хилс се състоя състезание по поло.

Беше опъната голяма шатра, в която предлагаха разхладителни напитки. Около игрището се тълпяха зрители и наблюдаваха играчите, които пришпорваха конете си по зелената морава, преследвайки топката.

Единият отбор бе облечен в червено и бяло, другият — с бели костюми, препасани със зелен ешарп. Младежите изглеждаха привлекателно на конете си. В една открита кабина говорител коментираше играта, която протичаше доста бурно:

„Ебърсъл от Фолкънс подава пас на Кийнън. Сега има думата Бил Фрикър. До мен седи Гуен Олсен. Ние ще ви държим в течение за играта“.

Гласът му, малко приглушен от уредбата, се загуби сред тропота на конските копита.

Играта току-що беше започнала. Само преди няколко минути отборите се бяха наредили за първата част.

Филип Стъки се появи малко след началото. Той влачеше от паркинга голяма кошница за пикник, а жена му вървеше пред него с одеяло в ръце. Площта на поло-клуба на Бевърли Хилс беше огромна, с пищна зелена морава и тук-там дървета и храсти, в чиято сянка се бяха настанили много от зрителите и наблюдаваха играта отдалече.

Само феновете стояха или седяха до игрището и на трибуната и коментираха постиженията на отделните играчи. Понякога ръкопляскаха при някой особено удачен пас, при вълнуващ дуел между двама играчи или при гол.

Беше горещо, но подухваше лек ветрец, който смекчаваше жегата от слънцето.

Елизабет Стъки се спъна в нещо, а Филип Стъки, който вървеше след нея, каза ядосано:

— Внимавай къде стъпваш. Да не вземеш да си изцапаш краката. Не искам боклуци в колата си.

Жена му не отговори нищо, а само сви рамене и се насочи към един клонест бук, под който разстла шареното си одеяло на цветя.

— Не толкова близо до дървото — мърмореше Фил. — Сигурно има мравки.

Тя мълчаливо дръпна малко одеялото, но така, че да остане на сянка, и Филип остави кошницата. Те откриха една позната двойка и поздравиха, като размениха няколко банални фрази. След това Филип попита:

— Виждали ли сте Едуард?

Двамата отговориха отрицателно, а адвокатът усети, че го обзема безпокойство. Наистина бяха се уговорили да се срещнат тук, но кой знае дали Едуард изведнъж не е променил плановете си? В последно време от него можеха да се очакват всякакви изненади.

Но опасенията на Стъки не бяха основателни. Едуард беше дошъл в поло-клуба малко след Стъки. Беше пристигнал с хотелската лимузина, придружен от Вивиан.

Тя носеше една от новите си рокли. Беше кафява на големи бели точки. Към нея беше сложила бяла сламена шапка, на която беше вързан шал от същия плат. Беше си прибрала косата на кок и когато на излизане от хотела хвърли още един поглед към огледалото в асансьора, остана доволна от себе си.

Но сега, щом видя многото паркирали луксозни коли, елегантните посетители в летни рокли и ленени или копринени костюми — все скъпи и луксозни — Вивиан отново я обзе нервност и би предпочела по-скоро да си остане в колата.

— Какво ще стане, ако някой ме познае? — попита тя с безпокойство.

Едуард, и този път в коректен светлосив еднореден костюм, към който бе вързал вратовръзката на Вивиан, с усмивка я утеши:

— Невъзможно. Тези тук не прекарват времето си на булевард „Холивуд“.

— Ами ти! — възрази тя.

Той я прегъна.

— Е, хайде, ела, ела. Не се страхувай. Изглеждаш добре, изглеждаш като лейди. Ще се забавляваш чудесно.

Все още с голямо притеснение в погледа тя стоеше облегната на лимузината. Едуард хвана ръцете й, които тя беше сложила зад гърба си.

— Хайде, стига си треперила, ами се усмихни.

Той я повлече след себе си, а тя го следваше и се опитваше да сложи на лицето си особено лъчезарна усмивка. Изглеждаше смешно, но и доста тъжно.

Едуард се насочи към кабината на говорителя. Двама играчи от противоположни отбори минаха с конете си доста близо до оградата, единият насочи топката назад, към свой съотборник, който галопираше към тях.

Гуен Олсен, хубава блондинка с червена шапка, седеше до коментатора, а една друга млада жена се бе облегнала на бялата кабина. Щом стигнаха до нея, Едуард избута Вивиан малко напред.

— Това са Гуен и Гретхен, прочутите сестри Олсен. Те превърнаха омъжването за богати мъже в изкуство — обясни Едуард подигравателно и им представи Вивиан.

Двете се закискаха и хвърлиха небрежен поглед към нея, на който обаче не убягна нито една подробност от облеклото, прическата и грима й. След това с кокетна усмивка Гуен Олсен се обърна към Едуард.

— О, Едуард… — поде тя, но той я прекъсна с усмивка на извинение.

— Веднага се връщам.

Той махна с ръка и се насочи към двама възрастни мъже, които разговаряха наблизо.

Едуард едва бе успял да им обърне гръб и Гуен „изключи“ усмивката си на фотомодел и започна подигравателно да я разглежда.

— Значи вие сте фаворитката на месеца, така ли?

Сестра й Гретхен се засмя предвзето.

— Ах, знаете ли, малко сме обидени. Всички сме хвърлили око на Едуард. Всяка жена би искала да го хване на въдицата си.

— Глупости — парира Вивиан с доброжелателен тон. — Не искам да хвана този мъж на въдицата си. Искам само да спя с него.

Гуен и Гретхен Олсен я погледнаха шокирано, а тя се обърна, за да последва Едуард. Гретхен се засмя.

— Ама че нахалница!

Междувременно Едуард беше продължил към шатрата, която беше с три изхода, за да вземе нещо за пиене. Вивиан го настигна малко преди нея.

Съвсем близо до тях профуча един ездач и дриблира топката от положение пас с палката си. Зрителите аплодираха. Макар че Вивиан нямаше никакво понятие от поло, тя също започна да ръкопляска, после вдигна ръце и въодушевено се провикна, сякаш се намираше на футболен мач между отбори на две гимназии: „Браво! Добре, добре, добре!“.

Някои зрители се обърнаха към нея с недоумение. Тя веднага млъкна и хвана Едуард под ръка.

— Кажи ми все пак защо сме тук? — осведоми се тя тихо.

— По работа.

— Ще водиш тук делови разговори? — искаше да се увери тя, защото все още се съмняваше, а той кимна.

— Точно така.

Сигнал на тръба оповести края на тази част, а коментаторът обяви по високоговорителя досегашните резултати на двата отбора.

„Дами и господа! Фолкънс: седем, Джемс: четири.“

Вивиан наблюдаваше как двата отбора напускат полето, а през това време публиката отново ги аплодираше.

Изведнъж някой извика Едуард по име. Беше Филип Стъки, който разговаряше с няколко души на бара и откри приятеля си пред входа на шатрата. Филип побърза да се извини на събеседниците си и му махна с ръка.

— Едуард! Едуард, ела насам!

Той се беше снабдил на бара с две чаши шампанско и си проправяше път навън, където под големи чадъри бяха наредени маси. Елизабет Стъки беше разопаковала кошницата си за пикник на една от тях.

Едуард също му махна с ръка. Той прегърна Вивиан и се запромъква с нея между стоящите наоколо към семейство Стъки.

Фил се ухили облекчено.

— Радвам се да те видя, Едуард!

Той беше дал на Елизабет едната от чашите и разглеждаше Вивиан с нескрито любопитство. Едуард леко стисна ръката му.

— Бих искал да ти представя новата ми приятелка: Вивиан Уорд.

— Добър ден — любезно каза Фил. — Аз съм Филип Стъки. Това е съпругата ми Елизабет.

Мисис Стъки се здрависа с Вивиан.

— Винаги е удоволствие да се запознаеш с приятелките на Едуард.

Една много слаба и много елегантна дама мина покрай тях и Елизабет викна предвзето:

— О, мили боже, та това е Тейт Уитли Уолингтън. Тейт! Аз съм, Елизабет! От „Уъркаут Уърлд“.

Тя се затича след дамата, а Филип саркастично поясни:

— Това е ненадминатата царица на аеробиката. Абсолютен сноп от енергия. Приятели, мога ли да ви поканя на едно питие? Вивиан, можете да вземете моята чаша. Веднага се връщам.

Той й връчи чашата с шампанското си и искаше да тръгне към бара, за да донесе питие за себе си и за Едуард, но спря за малко.

— Между другото, знаеш ли, че сенаторът Адамс е тук?

Едуард кимна.

— Аз го поканих.

Стъки го потупа по рамото.

— Отлично! За това трябва вечно да съм ти благодарен.

Той тръгна, а Вивиан го гледаше с присвити очи. Някак си не й харесваше тоя Филип Стъки. Но тя не искаше да казва това на Едуард, а спомена само:

— Приятен млад човек. Кой е той?

— Моят адвокат — обясни Едуард. Очевидно беше усетил антипатията на Вивиан и добави: — С него всичко е наред.

— А жена му е студена като лед — изпусна се тя все пак, а Едуард вдигна вежди, но явно развеселен.

— Можем да й го кажем по-късно.

Тя не отговори на шегата му.

— И те са твои приятели?

— Прекарвам с тях по-голямата част от времето си — добави той.

— Е да, нищо чудно… — Вивиан кимна няколко пъти.

— Какво — нищо чудно?

— Нищо чудно. Това с нас трябваше да се случи така — заяви тя и го погледна нежно.

По време на почивката на състезанието по поло по високоговорителите звучеше диксиленд. Но сега микрофона в кабината на коментатора взе Гуен Олсен.

— Бих искала да помоля дамите и господата за една малка услуга — викна тя и всички се обърнаха към нея.

Очевидно мнозина вече знаеха за каква услуга става дума, защото доста млади хора скочиха от столовете си, провряха се под бариерата и изтичаха на игрището.

— Помогнете ни отново да загладим тревната площ! — прозвуча високият, малко рязък глас на Гуен. — Тя е доста повредена от играта.

Говорителят, който продължаваше да седи до нея, й асистираше.

— Елате! Елате всички. Нали чухте: и помогнете ни да изравним тревната площ. Това е една древна традиция, дами и господа. Тя е стара, колкото и самата игра на поло. Дори кралете някога са тъпчели терена, за да го изравнят.

Вивиан наблюдаваше как все повече хора излизат на полето и се присъедини към тях, след като Едуард й кимна подканващо в отговор на въпросителния й поглед. С голямо старание тя пъхаше чимовете, откъснати от копитата на конете, в дупките по поляната, утъпкваше ги и махаше от време на време на Едуард.

Елизабет Стъки отново се беше присъединила към него.

— Тя наистина е очарователна — каза тя. — Къде си се запознал с нея?

— Това ще си остане моя тайна, бейби — отговори той и изведнъж реши да се провре под бариерата, за да помага на останалите в изглаждането на терена. Елизабет гледаше объркано след него, а Вивиан, която очевидно се забавляваше, го хвана за ръката и заедно продължиха да утъпкват тревата.

През това време се върна мъжът й с две питиета и Елизабет с кисела физиономия отбеляза, че той разглежда Вивиан с чисто мъжки интерес. Но естествено, нищо не каза.

Всъщност, вниманието на Фил бе привлечено не само от Вивиан. Той с учудване наблюдаваше приятеля си Едуард. Обикновено сдържан, днес той изглеждаше необичайно развеселен. Почти като колежанин, който за първи път излиза с момичето си.

Двамата с Вивиан бяха начело на предимно младите хора, които утъпкваха поляната и Филип се питаше дали влиянието на Вивиан не беше причината за голямата промяна у Едуард. Той изглеждаше значително подмладен и може би щастлив. Смехът им — на Едуард нисък, на Вивиан звънък — се чуваше чак при Филип.

Малко по-късно, във всеобщата весела бъркотия, Вивиан се раздели с Едуард. Един член на клуба я заведе при оборите, за да изчисти обувките й.

Вивиан се настани на капака на откритата червена спортна кола, а младежът клекна пред нея, за да събуе обувките й.

— Това също е част от играта на поло — обясни той. — Дамите получават от нас обувките си полирани. Мисля, че имам парцал в колата.

— Благодаря много — каза тя, а той тръгна към паркинга с белите й обувки в ръце.

В този момент от обора излезе Дейвид Морс. Беше облечен с червено-бялата униформа на отбора, а под мишница държеше шлема си. Когато откри Вивиан, изненадано й махна с ръка.

— Вивиан, аз съм Дейвид Морс. Спомняте ли си?

— Здравей, Дейвид!

Тя скочи на земята и както си беше боса, се затича към него. Той очевидно се радваше да я види отново.

— Как сте? — попита той сърдечно.

— Благодаря, много добре.

— Веднага ви познах.

Той се усмихна и избърса потното си чело с ръкава на тениската си.

— Хубава шапка — каза той и посочи шапката, която Вивиан държеше в ръце.

— Нова е — каза тя гордо.

— Така ли? Харесва ми.

— И на мен — отвърна тя, а той я хвана за ръката.

— Елате, ще ви покажа един хубав кон.

Той искаше да тръгнат, но тя се колебаеше.

— Не знам… Едуард ме чака.

— Няма да ви отнеме много време.

Той посочи един кафяв кон, който беше вързан пред обора.

— Е, добре. Но наистина само за една минута.

На тръгване Вивиан притеснено погледна към шатрата, но не можа да го открие в навалицата.

Той тъкмо беше влязъл заедно с Филип в шатрата, към която през това време се бяха устремили много гости на клуба.

Филип, любопитен, но и обезпокоен, искаше непременно да узнае нещо повече за Вивиан и точно като жена си преди малко попита Едуард къде се е запознал с нея.

На него Едуард искаше да признае поне част от истината. Затова му разказа как онази вечер след партито безнадеждно се е объркал в Холивуд, а освен това е имал доста големи трудности с управлението на колата.

— Исках да питам за пътя. И тогава се появи тя.

— Значи се е появила на пътя ти? — Филип цъкна с език. — Имал си късмет!

— Да — каза Едуард с усмивка.

— И какво прави по цял ден? — продължаваше да разпитва Фил. — Има ли си работа?

За да спечеля време, Едуард се приближи малко към заобиколения от множество хора бар.

— Да, тя… тя продава — каза той най-накрая неопределено.

— Интересно. Великолепно… много добре! — провикна се Филип с въодушевление.

И това беше нещо ново за Едуард — тази тайнственост. Направо трябваше да му вади думите с ченгел от устата.

— Ами какво продава?

С престорена заинтересованост Едуард наблюдаваше как келнерите зад бара пълнят чашите.

— Какъв беше въпросът?

Филип го разглеждаше с наклонена встрани глава.

— Ах, мен не можеш да ме преметнеш. Познаваме се от няколко годинки, нали? Аз… забелязвам промени у теб. — Той посочи лъскавата вратовръзка. — Вратовръзката е нова… И се питам дали момичето не стои зад тая работа? — Докато довършваше изречението си, той се беше обърнал назад и посочи навън. — Особено когато виждам, че тъкмо разговаря с Дейвид Морс.

Едуард също погледна натам; действително Вивиан и Дейвид стояха до един кон. Те оживено разговаряха, а Вивиан се засмя и кимна няколко пъти.

Едуард не разбра, че изражението на лицето му се е променило. Но Филип веднага регистрира по израза му, че е засегнат, а също и зародилото се съмнение, но адвокатът разчете тези чувства по свой начин.

— Запознах ги на вечерята онзи ден — каза най-накрая Едуард.

Той си помисли: „Какво, по дяволите, има да си говори с това момче? Да не би да го смята за евентуален клиент, след като седмицата с мен свърши?“.

— Ах, и днес те вече са най-добрите приятели?! — Гласът на Филип звучеше саркастично. — Тя изведнъж се появява отникъде и оживено разговаря с мъжа, чиято фирма искаме да купим?

— О, престани — подметна Едуард, но Филип не можеше да бъде спрян.

— Тук нещо не е наред. Може да се окаже, че е мила с теб, защото трябва да снабдява стария Морс с информация за нашите намерения?

Едуард напразно се опитваше да откаже Филип от тази абсурдна идея. Адвокатът беше убеден, че е на вярна следа.

— Такива неща стават всеки ден. Кълна ти се, индустриалният шпионаж днес е…

— Фил, Фил — каза Едуард, след като няколко пъти се беше опитвал да вземе думата. — Чуй ме най-сетне!

— Защо не ми вярваш? — попита Стъки ядосано.

Едуард наблюдаваше Вивиан все още да разговаря с Дейвид Морс и това така го смути, че той все пак разкри на Филип това, което той при никакви обстоятелства не биваше да узнава.

— Тя не е шпионка. Тя е проститутка.

За момент Филип онемя. След това каза с огромно облекчение:

— Е, тогава добре.

— Чуй ме. Тя е проститутка. Всичко започна на булевард „Холивуд“. В твоята бричка.

Стъки започна да се смее. Чак сега той напълно осъзна какво му е признал Едуард. Той се смееше с цяло гърло и за малко да се тупне с ръце по бедрата от удоволствие.

— Не! — цвилеше той.

— Но да! — потвърди Едуард, а Филип се засмя още по-високо.

— Ти си единственият милионер, когото познавам, който е успял да забърше на улицата такова парче.

На Едуард му стана ясно, че е направил голяма грешка, като е признал на Фил истината.

— Глупаво беше от моя страна да ти разкажа това — каза той ядосано.

Той искаше да помоли Фил под никакъв предлог, в никакъв случай да не споменава за чутото от него, но не успя, защото го повика един набит плешив мъж.

— Едуард…

Докато Стъки все още се смееше, Едуард просто се обърна и се насочи към него.

— Сенатор Адамс, радвам се, че дойдохте.

Сенаторът му подаде ръка.

— Благодаря много. Надявам се, че дребната информация е била полезна за вас.

— Много съм ви благодарен за това — отговори Едуард. — Нищо не се е променило, нали?

— Не, работата все още е замразена.

Едуард кимна доволно. Той знаеше, че може да разчита на сенатор Адамс. Поръчката на флотата за „Морс Индъстриз“ беше почти провалена.

Междувременно Филип Стъки наблюдаваше Вивиан. Тя се сбогува с Дейвид Морс и очевидно търсеше Едуард — стоеше в сянката на едно дърво и се озърташе във всички посоки.

С широка усмивка на лицето Филип се насочи към нея.

— Харесва ли ви тук, Вивиан?

Тя погледна към него.

— Ах, да. Намирам, че всичко тук е много вълнуващо.

Филип се хилеше някак подозрително.

— Сигурно е по-вълнуващо, отколкото на булевард „Холивуд“?

Усмивката на Вивиан замръзна.

— Какво? — попита тя сковано.

— Едуард всичко ми разказа. — Той забеляза ужаса в очите й и добави доброжелателно: — Не, не, ням съм като риба. Не се страхувай.

Вивиан стоеше като замаяна. С треперещи устни тя гледаше тревата пред краката си. Филип пристъпи към нея и със слънчевите си очила, които беше свалил, закачливо я погали по ръката.

— Не можем ли ние двамата… да се срещнем, когато Едуард отново се върне в Ню Йорк? — попита той провлачено.

Вивиан преглътна и се обърна към него. Той беше прекалено безчувствен, за да разбере какво става с нея, затова продължаваше да се усмихва самодоволно, когато тя тихо му отговори:

— Да, разбира се, защо не? Да…

Той я докосна по рамото.

— Хм, непременно трябва някой ден да го направим.

В този момент жената на Филип Стъки го повика и той рязко се отдръпна. Усмихна й се още веднъж, което тя изобщо не забеляза, и бързо се отдалечи.

Вивиан се бореше със сълзите си. Денят беше все така светъл и слънчев, но тя се чувстваше така, сякаш всичко се е покрило с пелена.

Как можа Едуард да постъпи така с нея!

Гуен Олсен отново се бе настанила до микрофона. Гласът й заглуши смеха и гласовете на хората и те един по един млъкнаха. Паузата беше приключила, след няколко минути мачът щеше да продължи.

— А сега бих искала да спомена някои от спонсорите! — чу Вивиан гласа на Гуен. — „Джейкъб Къмпани“, Норъл Седлъри и накрая бих искала да изкажа специална благодарност на нашия най-голям спонсор: „Едуард Луис Ентърпрайсиз“.

Някои започнаха да ръкопляскат и в този момент тя го видя. Едуард стоеше близо до палатката и й кимна с глава.

Стомахът на Вивиан се сви. Тя рязко се обърна и наведе глава. Не искаше да плаче. Пък и защо? Нямаше причина за това. В крайна сметка Едуард беше казал истината на приятеля си Филип Стъки. Тя беше една курва от булевард „Холивуд“, на която той плащаше. И на която след него ще плащат други мъже. Мъже като Филип Стъки например…

Вивиан скръсти ръце. Въпреки лятната горещина й стана студено. „Само недей да цивриш, крава такава!“ — помисли си тя, а по лицето й вече течаха сълзи.

Играчите на поло отново бяха заели позиции с конете си на игрището. Последната, решителната част на мача бе обявена със сигнал на рог, а Гуен Олсен се провикна по радиоуредбата:

— И така, топката е у играч номер четири!

В следващия миг конете вече галопираха, а Вивиан избърса бузите си с опакото на ръката. После бавно тръгна към Едуард.