Сюзан Шайблер
Хубава жена (4)

4

Едуард отвори вратата на апартамента си с кодова карта. След това пусна Вивиан да влезе.

Апартаментът имаше размери на средно голяма къща за едно семейство: състоеше се от голямо антре, хол, столова и спалня. Освен това имаше огромна баня с отделен дрешник. Розовият килим беше толкова дебел, че краката на Вивиан потъваха в него. И тук навсякъде имаше цветя, а зад френските прозорци се простираше огромна тераса.

В антрето Едуард включи осветлението за целия апартамент и Вивиан влезе в хола. Тя огледа мебелите, изработени от скъпо дърво, драпираните завеси от коприна и меките кресла и дивани, подредени на групи в различни места.

— Е? — попита Едуард с усмивка. — Впечатлена ли сте?

Тя се приближи към него.

— Впечатлена? Сигурно се шегувате! Аз често идвам тук. И за ваше сведение — все пак дават стаи за по един час.

— Да, разбира се.

Той отиде до писалището, остави пощата и включи настолната лампа. После се настани в едно креело, за да прегледа писмата и телексите.

Вивиан отвори една от вратите към терасата и излезе навън.

— Уау! Страхотен изглед! — извика тя и заразглежда светлините на града, които бяха ниско долу. — Бас държа, че оттук можете да виждате морето.

Едуард отвори един плик и извади намиращия се вътре лист.

— Вярвам ви. Още не съм бил на терасата.

Тя се върна в хола през втората врата.

— Как така, не излизате ли навън?

— Имам фобия от височина.

— Така ли?

Той кимна, а Вивиан се осведоми, малко объркана:

— А защо тогава живеете толкова високо?

— Защото така съм свикнал. — Той откъсна поглед от писмото и й се усмихна. — Напразно търсих апартамент на първия етаж. Всичко беше заето.

Чак сега тя осъзна, че все още е с палтото на Едуард. Тя го свали и го сложи на канапето. Направи няколко крачки из стаята и реши, че е време да пристъпи към истинската цел на посещението си тук.

— Така, след като ме взехте с вас тук, горе, какво ще искате от мен?

Докато чакаше отговора му, тя старателно разглеждаше една витрина и опипваше обковката от месинг, за да не гледа Едуард в очите. Все още подобни въпроси й бяха доста неприятни и тя се притесняваше много, когато трябваше да започва първа.

Едуард се опитваше отново да се концентрира върху писмото си.

— Ако трябва да съм точен, нямам представа.

— Жалко…

Вивиан продължи обиколката си и сега оглеждаше една овална стъклена маса. Едуард се почувства неловко.

— Защото не съм планирал това…

Вивиан смъкна палтото си.

— Ах, вие планирате всяка своя крачка?

— Да, винаги! — отвърна той убедено.

— Аз също! — изтърси тя и се поправи, щом видя недоверието в погледа му. — О, не, всъщност въобще не обичам да планирам. Честно казано, не мога да понасям плановете. Винаги съм била непостоянна. Там, където си оставя дрехите, съм си като у дома. Живея от ден за ден. Да, такава съм.

Тя седна в едно кресло и скръсти ръце, като се оглеждаше. Въздъхна няколко пъти, поизправи се и накрая предложи:

— Какво ще кажете, ако ми платите сега? Може би тогава ще се поотпуснем.

Той се завъртя на креслото си и за миг я изгледа неразбиращо.

— О, да, съжалявам… Предполагам, нямате нищо против да ви дам парите в брой?

Физиономията на Вивиан се разведри, когато го видя да вади портфейла си от сакото.

— В тях е истината!

Вивиан скочи, когато Едуард сложи на бюрото няколко банкноти. Бързо прибра парите, седна върху бюрото и пъхна стоте долара в ботуша си.

Погледът на Едуард, без да иска, бе привлечен от краката й. Но той побърза да погледне настрани.

— А-а… седнали сте на моя факс.

Тя се усмихна съблазнително.

— Каквото и да е това, на такова нещо още не бях сядала.

В края на краищата се наклони малко встрани и повдигна хубавия си ханш, за да може Едуард да измъкне отдолу писмата си.

— Благодаря, всичко е наред — промърмори той смутено и сложи нещата си на другия край на бюрото.

— Великолепно!

Вивиан отново се изправи, като се подхилкваше, и разкопча донякъде ципа на ботуша си. Оттам извади шепа презервативи и ги поднесе на Едуард, подредени като карти.

— Изборът е ваш! Имам червен, зелен, жълт… Само лилав не мога да ви предложа в момента. Но имам още един със златна монета. Кондом за шампион! — Тя го вдигна нависоко и го размаха, подобно на рекламите, пред носа на Едуард. — Най-хубавото, най-великото, най-доброто! Не пропуска нищо с абсолютна сигурност. Изненадан сте, нали?

Той се прикри зад ироничния си тон.

— Един шарен букет, пълен със сигурност — заключи той, а Вивиан се ухили.

— Човек трябва да е добре екипиран.

Развеселен, той стана. Вивиан подреди презервативите на бюрото и погледна към колана му. Очевидно размишляваше дали трябва да изчака той да пристъпи пръв, или би предпочел тя да поеме инициативата.

Най-накрая се реши на последното и понечи да разкопчае колана му.

— Ами, ризата можем първо…

Едуард я хвана за ръката.

— Не, аз… — Той се засмя смутено. — Аз просто бих искал малко да поговоря с вас.

— Да поговорите? — повтори тя слисана и започна трескаво да обмисля какво ли има предвид с това.

Да не би да е от ония типове, които си падат по секс по телефона или по нещо такова? Тя го погледна изпитателно и реши, че го е казал съвсем искрено, без задна мисъл. Да не би да не я харесва?

— Е, добре — каза Вивиан малко разочарована. — От мен да мине. Съгласна съм.

Тя наблюдаваше как Едуард свали сакото си и го метна на облегалката на креслото и се опита да започне любезен делови разговор.

— Едуард, по работа ли сте в града или на частно пътуване?

— По работа. — Той погледна към нея. — Поне така си мислех.

— По работа… — Тя си прехапа долната устна. — Е, добре. Нека да отгатна. Значи… значи най-вероятно сте… адвокат.

Докато тя говореше, той се беше настанил удобно в едно кресло и си беше протегнал краката на специално пригодено за това тапицирано столче. Вивиан слезе от бюрото и дойде при него. Някак си не й допадаше, че този елегантен, изглеждащ страхотно, мъж не я иска. Даже никак не й харесваше. Затова реши да направи нов опит. В крайна сметка беше платил сто долара и тя искаше да извърши съответната услуга.

— Адвокат значи — повтори Едуард, който явно се забавляваше, а Вивиан в това време се настани на столчето и започна да гали краката му. — Как ви дойде това наум?

Тя му хвърли един поглед с притворени очи.

— Имате това сухо, скучно излъчване.

Точно попадение! Вивиан видя как той сърдито изкриви уста.

— Предполагам, че познавате доста адвокати.

— Хм… — каза тя и го погали с крайчетата на пръстите си по вътрешната част на крака му. Усмивката й определено беше двусмислена. — Имала съм работа с мнозина.

Едуард се наведе напред и Вивиан не очакваше нищо друго, освен да я целуне, но в този момент на вратата на апартамента се звънна и Вивиан изненадано се обърна.

— Кой може да е това?

Едуард също беше изненадан, но повече по друга причина, а не поради звънеца.

— Шампанското — каза той след кратко размишление.

— О, колко мило! — Вивиан стана. — Тогава ще се опитам да бъда полезна. Ще отворя вратата.

Той я погледна, докато излизаше, и този път в погледа му явно имаше еротичен интерес.

Звънна се втори път и Вивиан със замах отвори входната врата. Отвън стоеше келнер със сребърен поднос, на който имаше покрито с капак блюдо и бутилка шампанско в сребърен съд, пълен с парченца лед.

— Добър вечер — каза келнерът вежливо, а Вивиан му кимна с едно любезно „Здравейте“. Затвори вратата след него и го последва до хола.

Келнерът спря и погледна Вивиан въпросително.

— Къде бихте искали да го оставя?

— Къде бихте искали да го остави? — предаде тя въпроса на Едуард, а келнерът възхитено разглеждаше голата й талия.

— Най-добре е на бара — отвърна Едуард.

— Разбира се, веднага.

Келнерът се откъсна от съблазнителната гледка и отиде до бара, следван от Вивиан. Като остави таблата и се обърна, той почти се блъсна в нея.

— О, извинете! — каза тя и искаше да му даде път. Келнерът се дръпна в същата посока, така че пак не можеше да мине. Вивиан се засмя и направи няколко крачки встрани.

— Ще го прибавя към сметката, мистър Луис — обясни келнерът, но остана да стои като закован на мястото си. Той гледаше ту Едуард, ту Вивиан.

Тя се намръщи.

— Какво зяпате така?

Вместо отговор се чу леко изкашляне и Вивиан се обърна за помощ към Едуард.

— Какво зяпа така?

Онзи най-сетне загря и извади портфейла от джоба си.

— Да, да. Това е за вас. Много ви благодаря.

Той бутна пари в ръката на келнера, който веднага се поклони и се насочи към вратата.

— Много ви благодаря. Приятна вечер.

— И на вас — каза Едуард с едва забележимо нетърпение.

След като келнерът излезе, Вивиан поклати глава, разбирайки какво е направила.

— Ах, много глупаво, бях забравила за бакшиша.

Едуард махна с ръка и тръгна към бара.

— Не се притеснявайте.

Тя направи няколко крачки из стаята, като клатеше ръце.

— Ще събуя ботушите. Нещо против?

— Ни най-малко — отговори той, докато слагаше две чаши за шампанско на стойката на бара и вадеше шишето от съда за охлаждане.

Вивиан седна на едно от двете стъпала, които отделяха гостната от преддверието и отвори ципа на единия ботуш.

— Всъщност имате ли си жена? Или приятелка?

— Имам и двете — обясни той и махна сребърното фолио от тапата.

Вивиан хвърли първия ботуш на пода.

— Ами къде са сега? Да не би да ходят заедно на пазар? — Тя се захили и разкопча втория ботуш.

— Моята бивша съпруга — обясни Едуард, натъртвайки думите, докато тапата с едно тихо „плопп“ изскочи от шишето, — е в моята бивша къща в Лонг Айлънд с моето бивше куче. Моята бивша приятелка — Джесика — живее в Ню Йорк. — Той напълни чашите. — Докато ние тук си говорим, тя тъкмо се изнася от моя апартамент.

Той донесе на Вивиан една чаша и я сложи на пода до нея. После се върна на бара, за да вземе блюдото, което келнерът бе сервирал заедно с шампанското.

Вивиан беше свалила втория ботуш и чорапите си и взе чашата. С учудване Едуард наблюдаваше как тя на един дъх глътна повече от половината, като че ли пиеше минерална вода.

Той свали капака на блюдото и й го подаде.

— Все пак опитайте с ягода.

— Защо? — попита тя учудено и той й обясни, че ягодите подчертават финия вкус на шампанското.

Вивиан огледа плодовете. „О, каква отрова…“ — промърмори тя оценяващо. После избра една особено голяма ягода, отхапа малко и доста звучно сръбна от шампанското.

— Хъм, не е лошо. Вие нищо ли няма да пиете?

— Не.

Едуард сложи капака на блюдото и го остави на бара.

Вивиан разглеждаше наполовина отхапаната си ягода и празната чаша.

— Честно казано, много ми харесва как играете на голям прелъстител. Обаче това е напълно излишно. Часовникът си върви, освен това времето е пари, а ние вече се посближихме. Няма ли да започваме?

Той беше седнал на един висок стол до бара.

— Имам чувството, че, що се отнася до времето, вие сте в голямо напрежение. — Вивиан кимна мълчаливо, а той продължи: — Мисля, че трябва да ви освободя от този товар.

— Точно това имам предвид! — викна тя с облекчение.

— Колко струва цялата нощ? — попита той решително, а тя за малко да скочи към него. Но веднага се усети и се постара гласът й да звучи колкото се може по-небрежно.

— Цялата нощ? — Тя се замисли, а после се засмя. — Нямаш толкова много пари.

— Кой ти каза това? — попита той спокойно и тя се реши да заложи всичко на карта.

Не можеше да каже нищо повече от „не“, а все пак й оставаха стоте долара.

— Струвам триста долара.

Едуард обаче не направи физиономия.

— Триста? Това все още мога да си позволя.

Той скочи от стола и дойде при нея, за да вземе празната й чаша. Вивиан го зяпаше с отворена уста, а той се усмихна.

— Много ви благодаря. Сега можем да се поотпуснем.

Докато й сипваше шампанското, тя изведнъж скочи.

— Веднага се връщам — извика тя, грабна чантата си и тръгна да търси банята. За нея имаше две врати: едната беше в антрето, а другата излизаше в спалнята.

Вивиан влезе през вратата в антрето в облицованата с мрамор баня, в която всички метални дръжки бяха позлатени. Изми си ръцете и ги избърса с един от мъхестите пешкири. После измъкна от чантата си малка кутийка.

— Бива си го твоето шампанско! — провикна се тя.

— Не те разбрах. Какво каза?

Тя изплашено се обърна, когато Едуард ненадейно се появи на вратата и с инстинктивно движение скри зад гърба си кръглата малка кутийка. Той обаче я виждаше в огледалото.

— Аз… ъ, аз само казах, че ей сега ще се върна — отвърна тя, като се усмихваше нервно.

Той я загледа с очевидно недоверие.

— Какво… какво държиш там? Какво криеш зад гърба си?

— Нищо — увери го тя смутено.

Лицето му стана още по-мрачно. С две бързи крачки той се озова до нея и взе чантата й, която беше на плота под огледалото.

— Да сме наясно — не понасям наркотиците. Вземи си нещата и парите и изчезвай оттук!

— Ама че глупости! — сърдито възкликна тя и се опита да се защити, докато той искаше да я избута към вратата. — Не взимам наркотици. Приключих с това, когато бях на четиринайсет.

Той посегна към ръката й, която тя все още държеше зад гърба си.

— А това какво е? — попита той ядосано, разтвори пръстите й и извади кутийката.

Той слисано погледна първо надписа на капачето, после съдържанието.

— Добрите стари клечки за зъби…

Едуард бутна кутийката обратно в ръката й.

— Съжалявам — призна си той и с учудване осъзна, че е почувствал облекчение. — Наистина съжалявам.

Той гледаше Вивиан с неопределим израз на очите и като че ли нямаше намерение да напуска банята.

— Какво има? — попита тя с раздразнение. — Да не би да искаш да гледаш?

Чак сега той забеляза, че чантата й още е в ръката му и побърза да й я върне.

— Благодаря — промърмори тя, все още малко обидена, и я сложи на плота.

Едуард се колебаеше.

— Не са много хората, които биха могли да ме изненадат…

Лицето й помрачня.

— При мен е обратното. Повечето хора ме плашат.

Тя отвори кутийката и видя в огледалото, че Едуард продължава да стои, облегнат на вратата.

— Ти все пак ме гледаш! — възмути се тя.

Той се усмихна.

— Вече съм вън.

 

 

„Това е една абсолютно побъркана вечер“ — мислеше си Вивиан. Най-побърканата и странна вечер, която някога е преживявала.

Едуард беше й включил телевизора, а самият той отново бе седнал зад бюрото и се занимаваше с писмата си, с някакви бизнес проблеми и от време на време се обаждаше по телефона.

Вивиан седеше на дебелия килим, пиеше шампанско и се тъпчеше с орехи. На екрана вървеше серия от поредицата „Обичам Луси“ и тя се забавляваше царски. Главната героиня, със затъкната на кръста рокля, изпод която се показваха дълги, набрани долни гащи, като луда пристъпяше от крак на крак в един чебур, докато една италианка се опитваше да влезе в огромна бъчва, за да мачка грозде за вино.

В стаята беше тъмно, светеше само малката лампа на бюрото, където Едуард работеше. В момента говореше по телефона с Уонс, негов сътрудник, а от време на време поглеждаше към Вивиан, която се смееше високо и от сърце като дете.

— Да, може и да е така, Уонс — каза Едуард. — Знам. Но ми трябват точни цифри за „Морс Индъстриз“.

Вивиан отново се разсмя и почти заглуши смеха на въображаемите зрители на серията.

— От Лондон вече ги имам — продължи Едуард. — Но ми липсват тези от Токио. По-късно ще се обадя пак, остави ги, за да могат да ми ги предадат. Много ти благодаря.

Той остави слушалката и отново се завъртя на стола си към Вивиан. Пред нея на пода бяха разхвърляни всички възможни закуски и напитки, които Едуард бе й извадил от бара. Тя усети погледа му и се усмихна.

— Направих си малък пикник. Наистина ли не искаш да пийнеш нещо?

— Аз съм бизнесалкохолик, не виждаш ли?

Той си записа нещо, а Вивиан отново се обърна към телевизора.

Междувременно Луси също се бе покатерила в бъчвата и маршируваше, правейки всевъзможни гримаси, докато италианската селянка я гледаше презрително, а Вивиан щеше да се пръсне от смях.

— Тая серия не я бях гледала — обясни тя и се обърна по корем.

Едуард се засмя, на не толкова на събитията, които се разиграваха на екрана, колкото на нейното въодушевление. Той стана и се премести на едно кресло до нея и протегна крака на съседното.

След малко Едуард леко докосна с върха на пръстите си гърба на Вивиан. Тя въобще не забеляза това, а продължаваше да се смее на гримасите на Луси, които онази правеше, докато тъпчеше гроздето.

Едуард продължаваше да я гали и накрая тя погледна нагоре към него. Спря да се смее и те се гледаха известно време мълчаливо. Вивиан видя топлината в очите на Едуард и усети как тя преминава в нея. Тя чувстваше, че тази нощ с този мъж всичко по необясними причини е някак по-различно от друг път. По-различно и по-хубаво.

Тя бавно се изправи, опря се на ръце и застана на колене. Без да става, пропълзя до креслото на Едуард и сложи ръце върху краката му. Тъй като той не каза нищо, а само я гледаше, тя пъхна пръстите си под панталоните му и започна бавно да го гали — все по-нагоре, докато стигна бедрата му.

Телевизорът още работеше, а Луси тичаше под съпровода на смеха на зрителите по бъчвата с грозде. В средата стоеше италианката и я гледаше безмълвно.

Вивиан хвърли един поглед към екрана, после отново се обърна към Едуард. Той започна да диша по-често, докато тя го докосваше, а Вивиан се усмихваше. Усмивката й беше съблазнителна, дори нежна.

Тя го остави, за да смъкне горнището си и го издърпа заедно с полата. Дойде ред на черните жартиери. Сега Вивиан беше само по слип и сутиен.

За момент тя се наведе напред и сложи лицето си в скута на Едуард. После стана, за да вземе една възглавничка от канапето. Хвърли я на пода пред Едуард и застана на колене върху нея. На една малка масичка напипа дистанционното управление и изключи звука. Когато в тоя момент погледна към екрана, италианката тъкмо хвърляше в лицето на Луси една шепа смачкано грозде. Вивиан се засмя, но веднага след това цялото й внимание отново бе само за Едуард.

Той тихо изстена, когато тя пак започна да го гали. Докато взимаше възглавницата, Едуард видя колко хубава фигура има — тънка талия, бедра с мека закръглена форма, стегнат, висок бюст. Беше слаба, но не и кльощава, а кожата й беше безупречна.

Бавно, с онази съблазнителна и нежна усмивка Вивиан започна да развързва вратовръзката на Едуард. На слабата светлина от телевизора и настолната лампа очите й изглеждаха тъмни и малко загадъчни.

Когато я погали по косата, стори му се, че е малко странна, макар да не разбираше защо. Той си дръпна ръката и предпочете да гали Вивиан по врата и раменете.

През това време тя беше развързала вратовръзката му и я хвърли на килима. После започна да разкопчава ризата. Щом свърши, пръстите й с нежни, възбуждащи движения се плъзнаха по гърдите му, слязоха надолу към колана, разкопчаха го и отвориха ципа.

Тя усети възбудата му и го побутна, за да седне по-дълбоко в креслото. После се изправи, за да го погледне в очите, и попита с тих, приглушен глас: „Как ме искаш?“.

— Ти какво предлагаш? — попита той също тихо, а тя отвърна:

— Каквото ти поискаш. Но няма да те целувам по устата.

— Аз също…

Лека усмивка пробяга по лицето й и премахна напрежението му. Тя се наведе и Едуард усети топлия й дъх по кожата си. Тя го целуваше по корема с уста и език, а през това време обхвана с ръце възбудената му, пулсираща мъжественост.

Само още един път вдигна глава, за да се усмихне на Едуард, преди отново да наведе лицето си и този път да я обхване с устните си.