Сюзан Шайблер
Хубава жена (5)

5

На другата сутрин Едуард стана доста рано. Той беше работил до късно през нощта и бе предоставил на Вивиан широкото си легло, където тя, свита на кълбо като кученце, спеше, заровила лице в копринените възглавници.

Русата й перука висеше на облегалката на стола заедно с дрехите й. Едуард я откри още през нощта, когато, след като взе душ, още веднъж се върна в спалнята, и си припомни колко странно усещане бяха предизвикали косите на Вивиан, докато я галеше. Сега вече имаше обяснение за това.

Той любопитно се приближи до леглото и разгледа спящото момиче. Собствената й коса беше червеникава и гъста и трябваше да й стига до раменете. На Едуард му хареса. За миг той се поколеба дали да легне при нея в леглото, но после излезе на пръсти и отиде в хола.

Сега, на сутринта, Едуард беше по копринен халат, вече беше закусил малко, а също бе поръчал обилна закуска за Вивиан и говореше по телефона с адвоката си Филип Стъки.

В столовата келнерът подреждаше масата за Вивиан.

Разбира се, разговорът на Едуард се въртеше отново около „Морс Индъстриз“. Беше дошъл в Калифорния, за да купи това предприятие, което се намираше в доста големи финансови затруднения и искаше да приключи начинанието си до една седмица.

Филип Стъки не гледаше на нещата толкова оптимистично.

— Джим Морс няма да ти предаде фирмата си без борба — каза той, а Едуард кимна.

Не бе и очаквал нещо друго.

— Той е управлявал фирмата цял живот — каза той. — Не мисля, че ей така, без нищо, ще се остави да го отстранят.

— Той иска да се види с теб на всяка цена — продължи да докладва Стъки.

— Окей — веднага се съгласи Едуард, а Филип напразно изброяваше аргументи против това.

Едуард беше решен още същия ден да покани Джим Морс на обяд.

Докато продължаваше разговора вече по безжичния телефон, Едуард отиде в столовата и подписа сметката за закуската на келнера.

Филип Стъки опита още веднъж да откаже своя приятел и бос от среща насаме с мистър Морс.

— Поне недей да ходиш сам — увещаваше го той. — Казвам ти, той е опитен стар играч. Трябва страшно да внимаваме какво казваме, иначе като нищо ще се озовем пред съда.

— Положително. По принцип имам предвид вероятността нещо да се провали — каза Едуард невъзмутимо. — Затова ми доставя толкова голямо удоволствие.

Той погледна Вивиан, която се появи на вратата по халат. Тя видя, че той е в столовата и се поколеба, преди да влезе, да не би да попречи на разговора му.

— А, да, трябва да ти кажа нещо за колата ти… — започна Едуард с престорено променен глас, а Фил изстена.

— Знаех си аз!

Едуард се настани на масата.

— На завоите хвърчи като по релси.

— Какво? Какво значи това? — осведоми се Филип недоверчиво. — Тъй като Едуард мълчеше, той паникьосано извика в слушалката: — Отговори ми!

Но Едуард само се засмя и прекъсна разговора.

Той прибра телефона в дипломатическото си куфарче, което седеше отворено на масата, и взе „Уол Стрийт Джърнъл“.

През това време Вивиан разглеждаше в хола менюто, което келнерът беше оставил. Щом забеляза, че Едуард вече не говори по телефона, тя влезе в стаята.

— Добро утро — поздрави тя сковано.

Той за малко се откъсна от вестника си.

— Добро утро.

С почти срамежлива усмивка тя посочи косата си, която наистина й стигаше до раменете. „Рижава е…“

Едуард кимна.

— Така повече ми харесва.

След това отново се вглъби в четенето на вестника.

— Ти… ти не ме събуди, а виждам, че си зает — продължи Вивиан неуверено. — Веднага изчезвам.

Той махна с ръка.

— Не, няма нужда. Гладна ли си? Сигурно си гладна. Ела, седни и хапни малко.

Той стана, за да й отмести стола. После посочи двете големи, покрити блюда до приборите за закуска.

— Аз… аз си позволих да поръчам от всичко, което имаше в менюто. Понеже не знам какво обичаш.

Той отвори блюдата. На едното имаше бъркани яйца с шунка, на другото бяха подредени кифлички с ягоди.

— Благодаря — каза Вивиан и му се усмихна.

— Окей. — Той остави тежките сребърни капаци. — Няма нищо…

Без да сяда, Вивиан си взе един кроасан от кошничката в средата на масата, отхапа малко и излезе през отворената врата на огромната тераса. Едуард погледна след нея.

— Добре ли спа?

— Да, прекалено добре — отговори тя с пълна уста. — Почти забравих къде се намирам.

Той беше извадил от куфарчето календара си и записваше нещо в него.

— Рискове на професията? — осведоми се той.

Тя се върна в столовата и се настани на масата пред него.

— Да — потвърди тя и го погледна със съчувствие. — А ти спал ли си?

Той спря да пише.

— Малко, тук, на канапето. Трябваше още да поработя върху някои неща.

Вивиан кимна, като размахваше оживено ръката си с остатъка от кроасана.

— Ти не спиш, не взимаш наркотици, не пиеш… А също и не ядеш — добави тя, като хвърли един поглед към чинията, която почти не беше докоснал. — Какво правиш всъщност? Едно е сигурно — не си адвокат.

Той се засмя.

— Така е. Между другото тук има четири стола. Седни все пак.

Тя послушно се спусна от масата и се настани на един стол, а той отново посегна към своя „Уол Стрийт Джърнъл“.

Тя отново се загледа в Едуард и продължи да го разпитва:

— Ами какво правиш тогава?

— Купувам фирми — обясни той просто.

— А мога ли да попитам, що за фирми са това?

— Обикновено са фирми, които имат финансови затруднения.

Вивиан протегна ръка, топна един пръст в масленицата и сложи малко масло на остатъка от кроасана си, а Едуард продължаваше да преглежда вестника.

— Щом имат проблеми, сигурно ги получаваш на смешно ниска цена — предположи тя.

— Възможно е. Предприятието, което искам да купя тази седмица, струва смешната сума от един милиард.

Вивиан бързо пъхна последното парче от кроасана в устата си и почти се задави.

— Един милиард долара? — изломоти тя, а той потвърди развеселен.

— Уау! — Тя най-накрая успя да преглътне парчето. — Трябва да си много умен тип, а? Аз спрях след десети клас. А ти колко време ходи на училище?

— Аз завърших дори следването си.

Междувременно тя си взе сладкиш, отхапа едно парче и отново започна да говори с пълна уста.

— Бас държа, че семейството ти страшно се гордее с теб, така ли е?

Тя се усмихна и продължи да яде, но за нейно учудване Едуард не й отговори. Вместо това той започна подробно да й описва как стоят нещата с неговия бизнес. Докато тя си сипваше кафе, и след два сладкиша се захвана с бърканите яйца с шунка, той отиде в гардеробната, която се намираше до банята, за да се облече.

Той отново избра един коректен тъмносив костюм с жилетка, копринена риза и черни италиански обувки. После потърси подходяща вратовръзка с ненатраплива разцветка и застана пред огледалото, за да я върже.

През това време Вивиан беше привършила закуската си и отиде при него.

— Разбирам — каза тя. — Ти самият въобще го нямаш тоя един милиард долара. Нали?

— Не. Покупката се финансира от банки, частни инвеститори… Не е проста работа.

Тя седна на малката масичка до огледалото и наблюдаваше как се мъчи с вратовръзката.

— Значи не произвеждаш нищо и не строиш нищо — обобщи Вивиан това, което бе разбрала от неговите обяснения. — А какво става, след като купиш някоя фирма?

— Отново я продавам — обясни той. Беше си завързал възела, но не му хареса. Клатейки глава, той пак го развърза.

Вивиан стана.

— Остави аз да го направя.

Докато умело оправяше вратовръзката му, тя се върна на предишната тема.

— Значи продаваш ги.

— На практика става така: аз не продавам цялото предприятие, а фабриките поотделно. Така печалбата ми се увеличава.

Тя затегна възела на вратовръзката му.

— Точно това правят крадците на коли. Първо открадват колата, а после я разпродават на части.

— Да, нещо такова. Но съвсем законно! — добави Едуард, като наблегна на последното.

Вивиан се усмихна, поглаждайки вратовръзката му.

— Това се казва идеален възел — каза тя със задоволство.

Едуард разгледа отражението си в огледалото.

— Не е лошо. Съвсем не е лошо. Къде си се научила да го правиш?

Тя се промъкна отпред и също го заразглежда в огледалото.

— Ще ти призная. У дома спах с всички студенти по банково дело.

Той се обърна рязко към нея и тя забеляза в погледа му неприязън. Доволна, че го е преметнала така, тя взе сакото, за да му помогне да го облече.

— Имах много мил дядо, той ме научи. В неделя винаги слагаше вратовръзка.

Физиономията на Едуард доби по-ведър вид, а Вивиан махна въображаема прашинка от рамото му.

— Имаш ли нещо против, ако поплувам малко във ваната, преди да си тръгна? — попита тя, като се опитваше да говори непринудено, защото й беше ясно, че всеки момент той ще излезе от хотела и повече никога няма да го види.

— Разбира се, че нямам. Но остани в групата на неможещите да плуват.

Той се насочи към вратата, защото в този момент звънна телефонът в спалнята му. Беше Филип Стъки, който му докладва, че Джим Морс е приел поканата за обяд на Едуард. Освен това шефът на „Морс Индъстриз“ искал да доведе и внука си.

— Той трябва да поеме фирмата — добави адвокатът с насмешка.

Докато говореше по телефона, Едуард извади от костюма, който беше носил предишния ден, кодовата карта от апартамента и я сложи в джоба си.

— Ах, да. Един много енергичен млад човек. Казва се Дейвид и играе поло.

— Мога само пак да повторя — каза Филип троснато. — Не е добра идеята да се срещаш с него сам.

От банята се чуваше плискане на вода и пеенето на Вивиан. Със звънлив детски глас тя се опитваше да подражава на Принс: „I just want your extra time…“^[1].

Едуард взе телефона и тръгна към банята. Докато на другия край на линията Филип продължаваше да го увещава, Едуард отвори леко вратата на банята и надникна вътре.

— Мисля, че би било по-добре, ако се появиш с някоя мила спътничка — каза Филип. — Това ще придаде на срещата по-дружеска атмосфера. — Той се засмя. — Чуваш ли ме? — попита той. — Слушаш ли изобщо какво ти говоря?

Едуард не му беше отговорил, защото бе твърде зает да слуша пеенето на Вивиан и да я гледа как лежи в огромната вана.

Тя се къпеше в истинска оргия от пяна. Само главата й се подаваше. Беше си нахлузила слушалките на един уокмен и пееше със затворени очи, самозабравено и на висок глас заедно с Принс.

Едуард отвори вратата още малко и влезе с телефона, без Вивиан да го забележи.

— Да, да, слушам те — каза той в слушалката.

„If you want to impress me…“^[2] — пееше Вивиан и Филип я чу.

— Това пък какво е? — попита той нервно.

— Камериерката пее — обясни Едуард, като запази присъствие на духа.

„Oh, got to be too flirty, mama, I know how to undress me…“^[3] — кършеше глас Вивиан, а Филип се опитваше да я надвика.

— Слушай, познавам няколко мили момичета…

— Не може да бъде! — прекъсна го Едуард подигравателно, докато зяпаше Вивиан, която се плискаше с детинска радост в пълната с пяна вана и продължаваше да пее:

„I just want your extra time and your…“^[4]

С присвити устни тя млясна няколко целувки във въздуха.

„Your kiss!“^[5]

— Освен това вече си имам едно — добави Едуард, който отново се сети, че говори с Филип. Той дори не забеляза колко различно прозвуча изведнъж гласът му, почти нежно.

Той обиколи ваната, все още с телефона до ухото си.

Тонът му отново стана делови.

— Концентрирай се върху Морс. Трябва да знам какво си е наумил. Тръгвам веднага.

С това той остави апарата на мраморния плот и седна на ръба на ваната.

„I want to be your fantasy“ — продължаваше да пее Вивиан със затворени очи. — „Well, may be you could be mine.“^[6]

Изведнъж тя като че ли почувства присъствието на Едуард, отвори очи и го погледна малко уплашено. Но като чу тихия му смях, пак се отпусна и се присъедини към него.

Докато Едуард чертаеше с пръст малки кръгчета в пяната, тя свали слушалките и ги остави на ръба на ваната.

— Падам си по Принс. Да не би и ти да си падаш?

— Повече от всичко на света — потвърди той решително, а тя сбръчка чело.

— Никога ли не чукаш на вратите?

Той си пое дълбоко дъх.

— Вивиан, искам да ти направя едно предложение.

Тя изненадано го погледна.

— Какво предложение?

— Ще остана в града до неделя. Искаш ли да прекараш цялата седмица с мен?

Очите й се разшириха.

— Наистина ли?

— Да. Бих се радвал да ме придружаваш навсякъде. Една седмица. Ще издържиш ли толкова време с мен? — Тя се засмя, а той продължи: — Ще ти платя добре, така че да не си на загуба.

Тя поклати глава, като че ли още не можеше да проумее какво й предлага.

— Разбира се, ще приема смахнатото ти предложение и ще ти стана придружителка. Но ти си мъж с хубава външност, богат. Би могъл да имаш всички жени безплатно.

— Ценя професионализма — отвърна той сухо. — С аматьорите в последно време имам само трудности.

Тя изучаваше израза на лицето му и разбра, че наистина говори сериозно. Лицето й веднага придоби строг, делови израз.

— Щом ще съм на твое разположение двадесет и четири часа на денонощие, ще ти струва скъпо.

Той се усмихна и се изправи.

— О, да, разбира се. Е, добре, кажи ми някаква сума по твое усмотрение. Колко ще поискаш?

Вивиан се загледа в пяната, докато с трескава бързина пресмяташе докъде би могла да стигне.

— Шест цели нощи, а и дните с тях… Четири хиляди долара! — С тези думи тя вдигна глава, за да провери реакцията на Едуард. Той изглеждаше все пак малко шокиран.

— Шест нощи по триста излизат според мен само хиляда и осемстотин.

— Ами ти искаш и дните — контрира тя.

— Тогава две хиляди.

— Не, три хиляди — упорстваше Вивиан.

Няколко секунди се гледаха в очите. После Едуард се отпусна и й се усмихна.

— Съгласен съм.

Вивиан направо замръзна с отворена уста. След малко изпищя от радост.

— Е, това трябва да е съдба! Ха…

Продължението на изречението изчезна под водата, защото тя загуби равновесие и главата й потъна.

Едуард се наведе над ваната, в която сега се виждаше само пяната.

— Вивиан? Вивиан, това „Да“ ли означава?

Вместо главата й, на повърхността се показаха нейните колене, които тропаха радостно. Тогава Едуард я хвана и й помогна отново да се изправи. Главата и лицето й бяха целите в пяна.

— Да — каза тя и изпръхтя, като се опитваше да махне белите мехури от устата и очите си.

Едуард взе един пешкир, за да й помогне.

— Да, да — повтори тя щастлива и се отръска като мокра котка.

 

 

След десет минути вече беше крайно време Едуард да потегли. Вивиан отново бе облякла хотелската хавлия и беше омотала мократа си коса с пешкир като с тюрбан.

Едуард сложи още някои документи в дипломатическото си куфарче.

— Цял ден няма да ме има — обясняваше й той, докато вадеше от портфейла си една пачка банкноти. — Купи си нещо за обличане.

Вивиан презрително погледна дебелия портфейл и каза:

— По-добре носи пътнически чекове, по-сигурно е.

— Вечерта най-вероятно ще излезем — продължи той, без да обърне внимание на забележката й. — Имаш нужда от нещо подходящо.

— Какво например?

— Не прекалено екстравагантно… и не прекалено секси — разясни й той. — Разбра ли ме?

— Скучно — каза тя недоволно, а той я поправи:

— Елегантно — после се усмихна. — Мога ли да направя още нещо за теб?

Тя подпря ръце на хълбоците и се усмихна мило.

— Мога ли да те наричам Еди?

— Не, ако искаш да ти отговоря.

Той отиде в столовата и сложи в куфарчето си „Уол Стрийт Джърнъл“. После го затвори и се насочи към преддверието. Вивиан го последва.

— Щях да остана и за две хиляди — каза тя, за да го ядоса, но той парира:

— Аз щях да платя и четири хиляди. — Той отвори вратата. — До довечера.

— Бейби — изведнъж тихо каза Вивиан, — ще бъда толкова мила с теб, че никога няма да поискаш да си отида.

Той спря на вратата и я погледна замислено.

— Три хиляди за шест дни — каза той с тон, който не допускаше възражения. — И, Вивиан, ще те пусна да си отидеш.

Тя наведе глава и мълча, докато той излезе от апартамента и затвори вратата. За момент тя се вслушваше в стъпките му, които се отдалечаваха по коридора.

— Ще видим! — каза си тя, като се усмихваше с половин уста.

Тя се огледа в луксозното антре, изтича в хола и избухна в смях. Размахваше ръце, смееше се и танцуваше из стаята. Радостта от това, което й се бе случило, се отприщи. Та вчера тя не знаеше как ще си плати наема, а днес…

С гръмки ликуващи възгласи Вивиан връхлетя в спалнята и се метна в леглото.

„Три хиляди долара!“ — провикна се тя, полудяла от радост и от щастие почти направи стойка на глава. Боксираше възглавниците, въргаляше се и се смееше, докато след малко не седна, изморена и останала без дъх.

Тя грабна телефона от нощното шкафче и го сложи пред себе си на леглото. После набра номера на апартамента, в който живееха с Кит. Трябваше доста да почака, преди отсреща да вдигнат слушалката. Кит се обади със сънен глас: „Ало?“.

— От колко време се опитвам да те хвана? — започна Вивиан, без да й даде време да се опомни. — Къде се губиш?

— К’во? — попита Кит, която още не се беше събудила съвсем и взе тази, която й говореше толкова строго, за майка си.

Вивиан си каза името и Кит се засмя облекчено.

— Ах, ти ли си! Бях на ’но парти. А ти къде се губиш?

— О, бейби, дръж се да не паднеш! Тоя мен с лотуса… В стаята му съм в хотел в Бевърли Хилс. Това е апартамент. Банята е два пъти по-голяма от „Блу банана“.

— Трябва ли да ми надуваш ушите с такива работи? — попита Кит недоволно.

Очевидно малко й завиждаше. Но Вивиан беше прекалено развълнувана, за да може Кит да я спре.

— Иска да остана с него цялата седмица. Знаеш ли какво ще получа за това? Познай! Ах, няма да можеш да се сетиш. Три хиляди долара.

— Стига си ме будалкала! — каза Кит слисано.

— Кълна ти се, три хиляди. Има и отделно пари за парцали.

— Ама че късмет! — извика Кит, която изведнъж се събуди. — И тоя аз ти го намерих! И вярно ли ще се изръси с три хиляди? Перверзен ли е?

— Не.

— Тогава е грозен? — попита Кит, която предишния ден въобще не беше обърнала внимание на Едуард, а беше зяпала само лотуса.

— Страхотен е! — уверено заяви Вивиан.

— В тая работа нещо не е наред — настояваше Кит. Тя все още не вярваше и се осведоми със съмнение в гласа: — Е? Даде ли ти вече наема?

— В края на седмицата — призна Вивиан и Кит обясни триумфиращо:

— Знаех си, че нещо не е наред.

По време на разговора Вивиан беше легнала на кревата, но сега отново се изправи.

— Вече ми плати триста долара за предишната нощ… Кит, искам да ти дам нещо от тях. Ще ги оставя на рецепцията. Ела да ги вземеш. Аз съм в хотел „Рийджънт Бевърли Уилшър“. Запиши си го. Запиши си, иначе ще забравиш. Нали те познавам. — Тя чу Кит да повтаря полугласно името, докато си го записваше, и прибави: — Къде мога да купя хубави дрехи, все едно колко скъпи? Той плаща.

— В Бевърли Хилс? — искаше да се увери Кит и щом Вивиан потвърди, й каза възможно най-скъпото място. — О, на „Родео Драйв“, бейби.

Половин час по-късно Вивиан излезе от апартамента в същата екипировка като предишната вечер, но без русата перука, а със собствената си разкошна коса и слезе с асансьора надолу. Беше вързала червеното си палто на кръста, така че то представляваше нещо като втора пола, която прикриваше нейния минижуп.

Бърнард Томпсън, управителят на хотела, беше във фоайето и тъкмо разговаряше с един гост от Италия и със съпругата му, дама около четирийсетте, която седеше в инвалидна количка.

Мистър Томпсън имаше топли кафяви очи, леко оредяваща над челото коса и добре поддържани мустаци и бакенбарди. Като управител на такъв първокласен хотел той, разбира се, имаше отлични маниери.

Той стоеше с гръб към Вивиан, тихо разговаряше с италианците на матерния им език и затова не забеляза учудването, което Вивиан отново бе предизвикала.

Едно пиколо, който носеше ваза с цветя, спря и направо я зяпна. А администраторката, която бе застъпила на смяна сутринта и затова още не я бе виждала, положи големи усилия, за да не я поглежда много уплашено.

Вивиан, крачейки бодро с високите си ботуши, се насочи право към нея.

— Здравейте — каза тя любезно, а служителката — казваше се Марджъри Уилсън — изстиска една любезна, доброжелателна усмивка.

— Моля! Какво бих могла да направя за вас?

Вивиан сложи плик за писма на махагоновия плот.

— Имам съобщение. За Кит де Лука. Ще дойде да го вземе по-късно.

Мис Уилсън кимна и посегна да вземе плика. Тя се стресна, когато на тръгване Вивиан й подвикна:

— Но да не го отваряте!

— Разбира се, че няма — промърмори мис Уилсън, която беше потресена.

Тя с поглед потърси помощта на шефа си, мистър Томпсън, но той все още разговаряше с гостите. Той я съзря чак след като Вивиан мина покрай него и очите му станаха огромни.

Поклащайки бедра, Вивиан си проправи път между няколкото пиколо, които тъкмо внасяха в залата различни куфари и чанти. Управителят се извини на италианците и отиде на рецепцията.

— Мис Уилсън? — попита той обезпокоен. — Познавате ли тази дама?

— Не — отговори тя и загрижеността й нарасна. Какво правеше едно такова момиче в хотел като „Рийджънт Бевърли Уилшър“?