Сюзан Шайблер
Хубава жена (10)

10

Стъмваше се, когато Вивиан и Едуард се върнаха в „Рийджънт Бевърли Уилшър“. Пощата му беше сложена на малка масичка в преддверието на апартамента.

В яда си Вивиан със замах блъсна вратата и хвърли шапката си на масата отсреща. После мълчаливо влезе в хола.

Едуард вдигна поглед от пощата си.

— Всичко наред ли е?

— Ами да — отговори тя остро.

Той взе писмата си и я последва.

— Колко мило! Това вече го чувам за седми път, откакто си тръгнахме от поло-клуба. Не можеш ли за разнообразие да кажеш нещо друго?

Вивиан профуча покрай него към спалнята.

— Задник! — извика тя. — Това е нещо съвсем друго!

Едуард остави пощата си на бюрото и искаше да тръгне след нея. В този момент отново се чу тряскане на врата, този път на банята, където Вивиан изчезна.

— Предишното беше по-добро — промърмори Едуард с въздишка.

Тя рязко отвори вратата.

— Едно трябва да ми обясниш: защо трябваше да се издокарвам толкова шик?

— Съвсем просто. Защото така най-много ми харесваш.

Той влезе в спалнята и си свали сакото, а Вивиан през това време беше в гардеробната и махаше фибите и гребенчетата от вдигнатата си на кок коса.

— Не, нямам предвид това. Ако смяташ на всеки срещнат да разправяш, че съм проститутка, защо не мога да съм облечена със собствените си дрехи?

Ето какво било! Проклетият Фил! Едуард се отпусна на леглото и хвърли сакото си.

— Не съм го правил! Не съм! — защитаваше се той разпалено, но тя изобщо не го слушаше.

— Защо не? — повтори тя въпроса си. Гласът й трепереше от гняв. — В собствените си парцали се чувствам по-уверено, когато ме сваля такъв мазен тип като Стъки. Тогава съм подготвена.

Той погледна след нея, когато тя отново отиде в хола, и се почувства с много гузна съвест. Защо не беше си държал езика зад зъбите пред Фил?!

— Много съжалявам. Аз също не се радвам особено на това, което Стъки е казал или е направил. Но той е моят адвокат и се познаваме от десет години. Той смяташе, че ме шпионираш. Той навсякъде вижда призраци.

Вивиан беше отишла до бара и беше извадила от хладилника една бутилка кола-лайт. Тя безуспешно се опитваше да отвие капачето.

— Да не би да си ми сутеньор? — Тя ядосано тресна шишето на лъскавия плот на бара. — Искаш да ме пуснеш на най-добрия си приятел? Не съм твоя играчка!

— Не си, разбира се, и ти го знаеш. Вивиан… Вивиан, говоря с теб!

Той се опита да я спре, когато тя отново се втурна в гардеробната.

— Върни се!

Тя наистина спря, а Едуард поклати няколко пъти глава.

— Мразя да казвам нещата по този начин, но ти наистина си проститутка. Освен това си моя подчинена! — добави той триумфиращо, защото ядосаното й лице започна да го дразни. — Откога служителите се държат така нагло?

— Но не съм твоя собственост! — изкрещя Вивиан. — Аз решавам! Аз казвам кой, аз казвам кога, аз казвам къде!

Лицето на Едуард доби измъчено изражение и той също повиши тон.

— А сега край! Не искам следващите три дни само да се карам с теб. Извиних се, съвсем искрено. Стига толкова!

Няколко секунди се гледаха сърдито. После Вивиан наведе глава.

— Съжалявам, че те срещнах. Съжалявам, че седнах в глупавата ти кола.

Тя се бореше със сълзите и изтича в банята. Едуард я последва, но тъй като не искаше повече да говори с него, тя изтича през втората врата.

— Не се прави, че си имала по-добри предложения! — каза той саркастично.

Вивиан дърпаше дрехите си от шкафа. Ботушите, палтото, минироклята, изрязана в талията. Едуард стоеше в коридора и си смъкваше вратовръзката, когато тя се появи пред него с дрехите под мишница.

— Никога не се бяха отнасяли с мен така лошо, както ти днес. Чувствам се толкова отвратително.

Сега вече плачеше пред него, но Едуард беше прекалено ядосан, за да обърне внимание на сълзите й.

— Да не би да очакваш, че ще ти повярвам?

Той се беше извинил, но тя очевидно не беше готова да приеме това. Представете си само! Мис Вивиан Уорд е обидена, защото той е нарекъл една проститутка — проститутка!

Той отново изтича в банята, а Вивиан припряно събираше в гардеробната дрехите, които той й беше купил. В спалнята, хлипайки, взе от леглото елегантната си чантичка, в хола измъкна изпод едно кресло старата си чанта и почти се сблъска с Едуард, когато отново се втурна към спалнята.

Той видя опърпаната чанта, която беше метнала през рамо, и всичките дрехи, които беше събрала, и попита вече доста обезпокоен:

— Къде отиваш?

Доста беше ревала, но очите й все още гневно блестяха.

— Искам си веднага парите и после изчезвам.

Няколко секунди той я гледаше явно шокиран. После отиде до леглото, извади портмонето от сакото си и взе една дебела пачка стодоларови банкноти. Мълчаливо, без да ги брои, Едуард ги остави на леглото. Накрая с големи крачки отиде в хола. За момент Вивиан затвори очи. После погледна след Едуард, погледна парите и нещо в нея мислеше съвсем ясно и трезво: вземи парите! Това означава няколко месеца живот. Няколко месеца сигурност.

Но изведнъж почувства, че просто не може да го направи. Не можеше да вземе пари за това, че е обичала Едуард Луис.

Едуард, който стоеше на бара и се правеше, че чете писмо, чу как Вивиан тичешком прекоси хола зад него и излезе навън. После вратата на апартамента се затвори.

При силния трясък той се стегна. Изтича в спалнята и видя, че парите стоят, недокоснати на леглото.

През това време Вивиан стоеше пред асансьора и отчаяно натискаше копчето.

— Хайде, идвай — молеше се тя.

Тя хвърли един поглед към вратата на апартамента на Едуард и бързо извърна глава, когато той я отвори и излезе в постлания с килим коридор. Тя чу как той се приближи и спря зад нея. Но не се обърна към него, ами напрегнато гледаше затворената врата на асансьора.

— Съжалявам — каза Едуард тихо.

Той очакваше някаква реакция на помирение от нейна страна, но Вивиан не помръдна, а продължаваше да гледа втренчено напред. Едуард си пое дълбоко дъх.

— Аз исках… не бях подготвен да споря с теб. Беше глупаво от моя страна и… грозно. И напълно излишно.

Когато тя най-накрая се обърна към него, в очите й отново имаше сълзи и той бързо добави:

— Не искам да си тръгваш. Моля те, остани при мен.

— Защо? — попита тя със сподавен глас.

Той избегна погледа й.

— Ти разговаряше с Дейвид Морс. Това не ми хареса.

— Та ние само си говорихме… — каза тя учудено.

На лицето му се появи леко иронична усмивка. После той отново погледна Вивиан.

— Съвсем не ми хареса… — повтори той и тя разбра колко трудно му беше да направи това самопризнание.

В този момент се чу звънчето на пристигащия асансьор и вратата се отвори.

Денис беше на смяна. Той излезе в коридора и предано погледна Вивиан. Тогава обаче откри Едуард и побърза да попита: „Надолу?“.

Вивиан погледна Едуард, но той мълчеше и явно чакаше решението й. Но в очите му имаше нещо, което й помогна изведнъж съвсем лесно да поклати глава, отказвайки на Денис.

Младежът се върна в кабината и натисна копчето за партера. Вивиан и Едуард все още се гледаха, когато вратите се затвориха и асансьорът потегли.

Вивиан не помръдваше от мястото си.

— Ти ме нарани — каза тя, а Едуард кимна.

— Да.

— Никога повече не го прави.

Той нищо не отговори. Тя все още го гледаше, но погледът й вече не беше толкова решителен, а стана по-мек. Вивиан се обърна и бавно тръгна към отворената врата на апартамента.

Едуард веднага взе от ръцете й двете чанти, пусна я да мине пред него и затвори вратата.

Тази нощ лампите в спалнята изгаснаха много късно.

Едуард и Вивиан се любиха с отчаяна страст, добре знаейки колко крехък и несигурен беше мостът между тях. Дали щеше да издържи още по-големи натоварвания? Те и двамата не бяха сигурни и точно това даваше на прегръдките им тази болезнена сила, на която те се наслаждаваха до изтощение.

Още дълго след това, успокоени, те тихо лежаха един до друг и се гледаха, от време на време се докосваха нежно, докато Вивиан не наруши мълчанието.

Тя още на никой не бе разказвала как е попаднала на булевард „Холивуд“. Но изведнъж реши, че Едуард трябва да знае. Не че искаше да се оправдава. Но той просто трябваше да узнае това и може би щеше да разбере…

— Първият ми приятел беше едно нищо и нямаше нищо. Вторият беше още по-зле. Майка ми винаги казваше, че аз магически ги привличам. — Вивиан се усмихна. — Винаги щом наоколо се появяваше такъв неудачник, аз веднага се влюбвах в него. Стана това, което трябваше да стане. С третия избягах.

Едуард произнесе само едно „Хм…“, но по очите му Вивиан разбра, че трябва да продължи да говори.

Тя вдигна рамене.

— Така се озовах в този град. Без пари, без него, без приятели.

Той подпря главата си с ръка.

— Защо не си потърси нормална работа?

— Първо работих в няколко закусвални. Известно време пазих на един паркинг. Едва стигаше за наема, но се срамувах да се върна у дома. Тогава срещнах Кит. Тя ми описа колко страхотно е да си проститутка. — Тя погледна нагоре към тавана. — Един ден го направих… и през цялото време ревах. Появиха се постоянни клиенти. Е, да… Така ме засмука, че край с детските ми мечти.

— Има толкова много други възможности — предположи Едуард, без да я упреква.

Вивиан поклати глава.

— Когато си паднал толкова ниско, вече няма много възможности.

Тя се усмихна притеснено и отново обърна глава към него. Той я разглеждаше.

Тя беше хубава и въпреки всичко, което беше изживяла, беше запазила нещо, което други хора, имали много по-добри възможности от нея, бяха разрушили у себе си — или бяха допуснали други да го направят: своята гордост. Тя беше минала през мръсотията, без да изгуби вътрешната си чистота. Това малко хора биха могли да твърдят за себе си.

— За мен ти си една много умна жена — каза Едуард. — Една съвсем необикновена жена.

Очите й се насълзиха.

— Когато казват лоши неща за мен, ми е по-лесно да повярвам. И с теб ли е така?

Той съвсем леко кимна.

 

 

Филип Стъки стоеше във фоайето на „Луис Ентърпрайсиз“ и нетърпеливо махаше с ръка.

— Не, сега нямам време. Ще му се обадя утре.

Служителката зад белия плот кимна: „Да“.

Стъки леко се извърна, когато секретарката му Блеър излезе от залата за съвещания с дузина документи в ръце.

— Къде отивате? Подписа ли ги вече? — попита той и посочи документите.

— Не, каза само, че след малко излиза.

В следващия момент Едуард се появи на вратата с намерението да напусне фирмата. Филип се втурна към него.

— Хей, Едуард, не можеш просто така да се измъкнеш. Работата е много важна.

— Само без паника, Филип — спря го Едуард. — Морс няма да ми се измъкне. Утре се връщам.

Той сложи два билета за театър на масата на служителката.

— Изпратете, моля, тези билети в хотела.

— Да, сър — отговори младата жена с възхитена усмивка на лицето, която тя винаги пазеше за своя шеф.

— Благодаря.

— Какво смяташ да правиш? — поинтересува се Стъки невъздържано, а Едуард отговори кратко:

— Имам среща.

— С малката проститутка, а?

Едуард, който вече се беше обърнал към изхода, спря.

— Внимавай, Филип — тихо каза Едуард, а в очите му се появи нещо студено и Филип неволно наведе глава.

Без да каже нито дума повече, Едуард напусна залата.

След един малък ангажимент на „Родео Драйв“ той се върна в хотела. Беше се обадил на Вивиан още от офиса и я бе помолил да облече вечерна рокля и да се приготви старателно. Повече нищо не й бе издал.

И сега, докато се къпеше и обличаше смокинга си, не пророни и дума за намеренията си.

Когато се приготви, Едуард си наля на бара едно питие, а Вивиан още беше в спалнята. След малко се появи с една фантастична, яркочервена дълга рокля от шифон, с голямо деколте, което оставяше непокрити раменете й. Набраният плат стягаше талията й, а по-надолу полата леко се разклоняваше. Беше добавила и дълги бели ръкавици и малка златна вечерна чантичка. Косата си беше прибрала на кок.

Тя намираше, че изглежда добре, и застана по средата на стаята, за да може Едуард да й се възхити.

— Може ли да се излезе с мен?

Той отстъпи една крачка назад и я огледа от главата до петите.

— Хм…

— Хм? — повтори тя, а той скри усмивката си.

— Липсва още нещо.

— Какво? — Тя нервно погледна надолу. — Роклята… мисля, че повече нищо не може да се добави към нея.

Тя опипа деколтето и оправи роклята около ханша си, а Едуард взе от плота на бара една плоска кутийка от сърма.

— Просто погледни насам — каза той небрежно. — Но недей да припадаш. Само е взето под наем.

Тя погледна първо него, после тъмносинята кутийка, която Едуард отвори. В нея имаше невероятно хубаво колие и клипсове от тъмночервени рубини и брилянти.

Онемяла от учудване, Вивиан докосна с един пръст разкошното бляскаво бижу, а Едуард изведнъж затвори кутийката. Вивиан изпищя и уплашено си дръпна ръката. После избухна в смях.

Едуард също се засмя и я задърпа към спалнята, където сложи на врата й колието пред едно огледало. Тя гледаше със затаен дъх.

— И ти можеш просто така да вземеш под наем такова нещо от един бижутер?

Той се подсмихваше.

— Защо не? Аз съм един от най-добрите му клиенти.

Вивиан се въртеше пред огледалото ту натам, ту насам.

— Аха. — Тя го погледна с любопитство. — Ако купиш такова нещо, колко ще струва?

— Четвърт милион.

Тя се засмя недоверчиво.

— Четвърт милион долара?

Тя опипваше украшението и видя в огледалото как Едуард кимна. Значи не се е пошегувал. Вивиан онемя от уплаха.

Едва когато пътуваха надолу с асансьора, тя намери сили да говори. Искаше да узнае къде отиват, но Едуард поклати глава и само тайнствено се усмихна.

— Това е изненада.

Тя го погледна с любов.

— Да не забравя да ти кажа: днес много се забавлявах.

— Аз също — каза той и нежно докосна ръката й.

Когато излязоха от асансьора, Вивиан привлече погледите на всички. Пиколо, гости на хотела, служителите на рецепцията я гледаха с възхищение. Едуард сложи ръката й върху своята и се усмихна доволно, а Вивиан нервно опипваше колието. Боже господи — на шията си носеше четвърт милион долара!

Мистър Томпсън също се намираше във фоайето. Когато зърна Вивиан, лицето му грейна от почти бащинска гордост и той се поклони с особено уважение. На управителя на хотел „Рийджънт Бевърли Уилшър“ му харесваше как се развиват нещата.

— Когато не нервничиш, изглеждаш прекрасно — прошепна й Едуард. — Толкова тайнствено…

Вивиан се опита да не нервничи и да не прави нищо друго, което би могло да навреди на тайнствената й хубост.

Дарил, шофьорът, чакаше с лимузината пред портала и отвори вратите за Вивиан и Едуард. След малко колата почти безшумно потегли.

По време на пътуването Вивиан гледаше през прозореца и се опитваше да познае къде я води Едуард. Но не можа да се сети и когато Дарил пристигна на едно летище. Той обиколи терминала и накрая спря пред един частен реактивен самолет, готов за излитане. Трапът беше спуснат, вратата — отворена.

Вивиан объркано разглеждаше самолета. Вълнението й нарасна, когато Едуард я поведе към машината. Слънцето светеше срещу тях и леко ги заслепяваше, докато се качваха по трапа.

Отвътре самолетът беше луксозно обзаведен — с ламперия от скъпо дърво и широки, удобни кресла.

Веднага след влизането им моторите забучаха, самолетът потегли, засили се по пистата и излетя. Движеше се срещу залязващото слънце.

— По време на полета до Сан Франциско ще имаме хубаво време, мистър Луис — съобщи пилотът по радиоуредбата. — Ще се приземим след петдесет минути.

Чак сега Едуард разкри каква е изненадата. Беше взел билети за операта в Сан Франциско. И отиваше там със самолет така, както другите хора отиват с автобус или с кола от Лос Анджелис до морето — до Венис, Малибу или Марина дел Рей.

Когато кацнаха в Сан Франциско, беше се стъмнило. Кацането беше фантастично. От прозореца Вивиан виждаше милионите светлини на града, фаровете на колите по магистралите и на Голдън Гейт изглеждаха като златни ленти, а между тях светеха бели, червени, сини, зелени неонови реклами.

Самолетът меко кацна на летището. Там също ги чакаше кола, която закара Вивиан и Едуард до операта.

С туптящо сърце Вивиан изкачи заедно с Едуард широките стълби пред сградата, фоайето, цялото в мрамор, беше осветено от огромни кристални полилеи. Облечени в ливреи служители съпровождаха посетителите до местата им. Не бяха останали много свободни места, партерът и балконите вече бяха пълни и Вивиан каза нервно:

— Закъснели сме.

Едуард махна с ръка и я успокои:

— Не се притеснявай. Една премиера никога не започва навреме.

Те се качиха по постланите с килим стълби до ложите и Едуард взе от една служителка две програми. После влязоха в отделената част от коридора, която водеше към ложите. Един служител ги чакаше пред отворената врата и ги пусна да влязат.

В залата беше още светло. Музикантите в оркестъра настройваха инструментите си и разпилените тонове се смесваха с шума от гласовете на елегантната публика.

Вивиан се приближи до парапета и с широко отворени очи огледа залата, а през това време Едуард поздрави една по-възрастна двойка от съседната ложа.

— Как сте, Дорис? — попита той сърдечно. — Радвам се да ви видя.

— Аз също — отвърна белокосата дама и му кимна с усмивка. Беше облечена в черна рокля от пайети и носеше скъпо бижу. Мъжът й беше със смокинг. Той протегна ръка на Едуард и го поздрави.

— Колко мило, че и вие сте тук — каза той.

Вивиан не им обърна внимание. Тя беше очарована от голямата, празнично осветена зала, пълна с толкова елегантни хора. За първи път в живота си беше в опера и намираше, че е прекрасно.

— Хей, ела насам, трябва да видиш това! — извика тя на Едуард възбудено.

Разпоредителят стоеше на няколко крачки зад нея и чакаше, за да я настани на стола, боядисан в бяло и златно и тапициран с червен сърмен плат.

Едуард се усмихна измъчено и остана в дъното.

— Няма нужда, вече съм го виждал.

— Защо сядаш горе, след като имаш страх от височината? — попита тя, а той направи най-арогантната физиономия, която можеше да си позволи.

— Защото това са най-добрите места.

След това той седна на стола си. Разпоредителят се наведе към него.

— Мога ли да направя още нещо за вас, сър?

— Не, благодаря.

Мъжът посочи към една вдлъбнатина в парапета.

— Биноклите са там отпред.

Едуард взе двата бинокъла и подаде единия на Вивиан.

— О-о! — възкликна тя изненадано. После попита озадачено: — Ти… ти каза, че пеят на италиански?

Той кимна.

— Да.

— А как ще разбера какво пеят?

Тя хвана бинокъла си за дръжката, подобна на тази на един монокъл, но той не заставаше както трябва, а непрекъснато падаше надолу.

— Това нещо е счупено, бинокълът ми е счупен.

Едуард й показа, че трябва да завърти бинокъла на другата страна, за да се закрепи.

— О-о — отново каза Вивиан, когато погледна в него и откри колко са се приближили изведнъж някои хора от партера.

Чу се звън и светлините в залата постепенно угаснаха.

— Не се безпокой, всичко ще разбереш. Музиката е много впечатляваща — каза Едуард с приглушен глас.

Един по един разговорите в огромната зала спряха, а зрителите в съседните ложи, които дотогава стояха на групички и разговаряха, заеха местата си. Навсякъде се затвориха вратите.

Вивиан гледаше през бинокъла си и посочи долу слабо осветения оркестър.

— Та там има един състав! — извика тя с половин глас, а Едуард скри усмивката си.

В залата стана съвсем тъмно. Само завесата беше осветена от рампата.

След малко прозвучаха първите тактове на увертюрата на „Травиата“.

Вивиан все още държеше пред очите си бинокъла и като омагьосана гледаше наоколо. Едуард се наведе към нея.

— Хората, които за пръв път идват на опера, често реагират много… изненадващо. Те или обикват операта, или я намразват.

Тя свали бинокъла и го погледна учудено, а той продължи да шепне:

— Ако обикнат операта, то това е завинаги. Другите са за съжаление, защото музиката никога няма да стане част от душата им.

Тя разбра, че той би искал тя да се научи да обича операта. Затова тя също си го пожела.

— Хм — промърмори тя и отново погледна към сцената.

Едуард наблюдаваше как тя напрегнато слушаше музиката, постепенно се отпусна и очарована се наведе напред, когато завесата се вдигна за първото действие.

В началото Вивиан преди всичко разглеждаше пищните декори и костюмите на изпълнителите, но постепенно представлението и музиката я погълнаха. Едуард имаше право, не беше необходимо човек да знае италиански, за да разбере какво става. Вивиан седеше на стола си като омагьосана, все още наведена напред, като че ли иначе би могла да пропусне нещо. Красивите гласове и мощта на музиката събуждаха у нея чувството, че пред нея се е открил един свят, който дотогава е бил затворен и за чието съществуване тя дори не е подозирала. Един прекрасен свят.

От време на време Едуард поглеждаше към нея. Той виждаше всяко трепване на лицето й, което издаваше всички нейни мисли и чувства, и усещаше дълбоко удовлетворение. Той беше предположил, че тя ще реагира така.

Вивиан беше възхитена от любовния дует на Виолета и Алфредо в края на първо действие и се трогна до сълзи. Когато завесата падна, тя възторжено аплодираше заедно с останалите.

Любовната история между Алфредо и Виолета продължаваше. Вивиан следеше действието с почти детско напрежение. Тя дълбоко се развълнува, когато се появи бащата на Алфредо и Виолета се закле да се откаже от сина му, за да не погуби бъдещето му и щастието на неговата сестра. Все пак тя направи някакъв паралел с историята между нея и Едуард. Макар че той нямаше баща, който да ги раздели. Затова пък имаше други неща между тях.

Но не само действието завладя Вивиан. Музиката я развълнува силно. Тя беше толкова красива, че направо да се разплаче човек. А и тези прекрасни гласове…

Когато в трето действие Алфредо хвърли в краката на Виолета парите, спечелени на карти, а тя рухна, разтърсена от ридания, сълзите на Вивиан потекоха свободно. Едуард извади кърпа от джоба си и я тикна в ръката й. Тя се усмихна с благодарност и си избърса носа.

Разбира се, кърпичката послужи най-вече по време на четвърто действие, когато Алфредо се върна при смъртно болната си любима и тя издъхна в ръцете му.

След като завесата падна, няколко секунди Вивиан седеше неподвижно с мокро от плач лице, преди да се присъедини към аплодисментите на публиката.

Тя ръкопляскаше като полудяла, викаше заедно с другите „Браво!“, а Едуард установи, че никога не се е наслаждавал така на един оперен спектакъл.

Вивиан продължаваше да ръкопляска и когато залата започна по малко да се изпразва, а дамата от съседната ложа се обърна към нея с усмивка:

— Е, скъпа, хареса ли ви операта?

Вивиан й отговори съвсем непосредствено:

— О, страхотна е. За малко да намокря гащите.

Усмивката на дамата замръзна.

— Моля?

Едуард с мъка се сдържа да не се засмее.

— Тя иска да каже, че й харесва повече от „Веселите уиндзорки“ — каза той небрежно.

Беловласата дама явно усилено мислеше как е могла така погрешно да разбере думите на Вивиан и объркано поклати глава. След това изведнъж се закиска, а Едуард протегна ръка на Вивиан.

— Да — потвърди той и учтиво се поклони. — Довиждане, скъпа.

Дамата им махна с ръка за довиждане и те напуснаха операта.

По време на обратния полет за Лос Анджелис Едуард посвещаваше Вивиан в тайните на шаха. Тя съвсем бързо схвана основните правила и беше толкова въодушевена от играта, че непременно искаше да продължат и в хотела.

Всъщност тя не се придържаше кой знае колко към правилата и Едуард много се забавляваше на предпочитанието й към дамата.

— Не я пипай — предупреди я той, когато тя за пореден път искаше да направи с нея напълно излишен ход. — Не я пипай.

— Обичам дамата, затова и ще я взема — упорстваше Вивиан, а той сложи пръстите си върху нейните.

— Не, там не може да я сложиш.

Тя се захили и все пак я сложи. Едуард се засмя и поклати глава.

— Наистина ли го направи?

Тя се радваше като дете и с набръчкано чело размишляваше как трябва да продължи, а той погледна часовника си.

— Не искаш ли да продължим утре? Вече е много късно, а аз трябва още да поработя.

Тя го погледна с умоляващ поглед.

— А ако утре не отидеш на работа и просто си вземеш един свободен ден?

— Какво? Да не отида на работа? — Думите му прозвучаха така ужасено, сякаш бе поискала от него да мине по парапета на терасата.

— Да — просто каза тя, а той се замисли.

— Е, всъщност фирмата е моя… — каза той най-накрая и се ухили като ученик.