Сюзан Шайблер
Хубава жена (8)

8

Когато Вивиан излезе от банята, в спалнята влизаше лека светлина от хола. Тя все още беше облечена с черната си рокля за коктейли, но беше събула обувките и чорапите.

— Едуард? — извика тя.

— Навън съм — чу се гласът му от терасата.

Вивиан си пъхна краката в големите му кожени пантофи, които бяха до леглото, и отиде в хола.

Вратата на терасата беше отворена, а Едуард седеше до нея на един стол.

— Нали каза, че никога не излизаш на терасата? — попита Вивиан, докато се приближаваше към него.

— Как така? — отвърна той с вяла усмивка. — Та аз съм само наполовина навън.

Тя погледна надолу към него.

— В колата беше толкова мълчалив. За вечерта ли мислиш? — С наведена глава тя отиде до парапета на терасата и с един скок седна отгоре. — Е, да, аз направих няколко гафа. Но мисля, че всичко мина добре. Или не е така?

Едуард мълчеше и тя продължи да говори:

— Той има трудности. Ти искаш да купиш фирмата му, но тъкмо с това той не е съгласен.

— Благодаря за обобщението — отговори той сухо.

— Проблемът е, струва ми се, в това — продължи тя, без да се засегне, като си клатеше краката, — че ти харесваш мистър Морс.

— Бъди така добра, да не седиш на парапета — помоли Едуард. — Това много ме изнервя. Слез, моля те.

— Това те изнервя? — повтори тя подигравателно и се наведе малко назад. — Какво ще стане, ако се наведа още по-назад? Ако падна? Тогава ще ме спасиш ли?

Ужасен, той извърна глава.

— Престани! Не мога да гледам това!

Вивиан се наведе още по-назад и погледна надолу в бездната.

— Доста е високо — отбеляза тя и отгоре на всичко протегна ръце във въздуха. — Без да се държа! Без да се държа! — извика тя триумфиращо.

Едуард отново я погледна ужасено и тя забеляза измъчения израз на лицето му.

— Е добре, окей — каза бързо и пусна ръцете си надолу. — Съжалявам.

Тя отново седна изправено, а Едуард каза:

— Истината е, че това, дали харесвам този човек, или не, няма никакво значение. В деловите си отношения не допускам да се влияя от чувства.

— Да, това го знам. Кит винаги ми е казвала: никакви чувства, когато си с клиент. А не можеш да се целуваш без чувства. Същото е като при теб. Оставаш студен, не се обвързваш. Когато спя с някого, съм като робот. Просто го правя. — Тя кимна няколко пъти, но улови погледа на Едуард и се притесни. — Може би невинаги — поправи се тя с плаха усмивка. — С теб… е различно.

— Надявам се да е така — каза той бързо.

Но тя не знаеше дали наистина й вярва, или й се подиграва.

— Да, да, между нас двамата има определени прилики, Вивиан. Ние и двамата използваме хората за пари.

Няколко секунди мълчаха. Отдолу се чуваше шумът от минаващите коли. Вивиан прегърна с ръце коленете си.

— Съжалявам, че баща ти е починал. Кога е станало това?

— Миналия месец.

— Липсва ли ти?

На лицето му се появи горчива усмивка.

— Последните четиринадесет години не си говорихме. Не бях при него, когато е умрял.

— Сигурно не искаш да говориш за това?

— Не — отвърна той.

Отново за няколко минути се възцари тишина. След малко Вивиан изведнъж скочи от парапета.

— Мисля, че имам идея. Имам страхотна идея! Ще си направим една вегетарианска нощ. Ще се заковем като пенсионери пред телевизора и ще гледаме стари филми.

— Ще се заковем като пенсионери? — повтори той развеселен, а тя кимна.

— Да. Вегетарианска телевизия. Ще се настаним уютно. Ще мързелуваме. Е?

С усмивка, пълна с очакване, тя клекна на пода до него.

Няколко минути той мълчаливо я гледаше. После леко я отдръпна от себе си и стана.

— Вивиан, сега не искам да гледам телевизия. Утре ще играем на пенсионери, а?

— Ами къде отиваш? — попита тя, като го видя да прекосява хола.

— Слизам долу, в бара — отговори той и излезе от апартамента.

Вивиан се почувства изведнъж съвсем самотна и изоставена. Но скоро преодоля обзелата я тъга и реши въпреки всичко да гледа телевизия. Все някога Едуард щеше да се върне. Нали живееше тук.

Вивиан пусна телевизора и превключваше различните канали, докато намери игрален филм. Тя се настани удобно на дивана, изгледа и края на едно шоу, а после още един филм. Казваше се „Шарада“ с Одри Хепбърн и Гари Грант.

Филмът беше много вълнуващ и Вивиан го гледаше с огромно удоволствие. През това време дори престана да се безпокои за Едуард. На заключителната сцена почти се разплака, когато Одри Хепбърн радостно попита: „Венчално свидетелство ли… спомена току-що?“.

Гари Грант вдигна със своя неповторим маниер едната си вежда.

„Недей да сменяш темата. Дай ми мярката.“

Огромните очи на Одри блестяха.

„О, обичам те, Адам, Алекс, Питър, Брайън — или както и да се казваш! Обичам те!“

И под съпровода на нежна музика Одри и Гари се целуваха, докато на екрана не се появи надписът „Край“.

Вивиан се изправи и напипа дистанционното управление, за да изключи телевизора. Стана тихо. Като оставяше дистанционното, погледът й падна върху часовника до него. Той показваше три без четири минути. А Едуард още не се беше върнал.

Безпокойството й стана изведнъж толкова силно, че тя решително придърпа към себе си телефона и набра номера на рецепцията.

— Ало — каза тя несигурно, щом чу гласа на служителката. — Обаждам се от апартамента. Мъжът, който живее тук, мистър Луис… Щеше да е на бара. Виждали ли сте го някъде?

Пет минути по-късно тя вече слизаше надолу с асансьора. Дори не се беше облякла, ами беше с халата, с който за по-удобно бе седяла пред телевизора. Освен това беше боса.

Момчето от нощната смяна надникна от лифта, огледа се в безлюдния коридор и даде знак на Вивиан. Тя бързо го следваше, докато я водеше към ресторанта, откъдето иззад затворената врата се чуваше свирене на пиано.

Картината, която се представи на Вивиан, когато влезе вътре, беше наистина особена. Голямата зала беше слабо осветена. На рояла в дъното седеше Едуард и свиреше в самозабрава.

Масите бяха изчистени, върху някои бяха сложени столове. Няколко келнери събираха използваните салфетки и ги слагаха в големи торби. На една маса близо до рояла седеше един работник от хотела и слушаше свиренето на Едуард. Друг беше зает с подреждане на столове върху масите, за да могат чистачките рано сутринта безпрепятствено да минават с прахосмукачка.

Вивиан плахо се приближи към него. Едуард не я забеляза. Той беше напълно погълнат от свиренето.

Тя спря зад него и се загледа в ръцете му и в наведената му глава. Тя нищо не разбираше от музика, но й харесваше това, което свири Едуард. Звучеше тъжно и изпълнено с копнеж и я трогна много.

След малко Едуард свърши с няколко бързи, брилянтно изпълнени пасажа и тих заключителен акорд, а мъжете в залата започнаха да аплодират.

Той стана и се обърна към тях.

— Благодаря ви. Много благодаря.

Вивиан се облегна на рояла.

— Изобщо не знаех, че можеш да свириш на пиано — каза тя.

— Свиря само пред непознати.

Той отново седна на табуретката и погледна нагоре към нея.

— Чувствах се така самотна там горе — промърмори Вивиан, като че ли трябваше да се извинява за появяването си.

Едуард продължаваше да я гледа и на лицето му се появи нещо, което тя вече добре познаваше: желание. От това тя се почувства по-уверена и му се усмихна.

Тя изглеждаше много съблазнително, облечена с белия си халат, който леко се беше разтворил на гърдите, и с буйната си червеникава коса. Очите й бяха големи и сериозни, въпреки усмивката.

Едуард се обърна изведнъж към мъжете в залата.

— Господа, бихте ли ни оставили насаме?

Той не изрече тези думи високо, нито пък със заповеден тон, но въпреки това мъжете изпълниха молбата му, без да възразят. Един след друг те напуснаха залата.

— Благодаря ви — викна Едуард след тях, а Вивиан попита:

— Хората винаги ли правят това, което искаш от тях?

Той не отговори, а пое дълбоко дъх, прегърна я през кръста и я придърпа към себе си. За миг, преди да притисне глава в скута й, тя видя изражението на скрита мъка на лицето му.

За малко остана така, а Вивиан стоеше неподвижно и усещаше топлото му дихание през плата на халата си и галеше косата му. После той погледна нагоре, докато развързваше колана на халата й. Отдолу тя беше с късо черно потниче от дантела и слип.

Едуард разтвори халата й и вдигна потника. Той продължаваше да мълчи, когато започна да гали тялото на Вивиан. След малко стана и я прегърна още по-силно с едната ръка, докато другата не спираше да се плъзга по талията, бедрата и гърдите й.

— Да, те го правят — промърмори Вивиан и сама даде отговор на въпроса си отпреди.

Тя усети как докосванията на Едуард събуждат нещо у нея — желание, отдаване… Чувства, които тя не искаше, но срещу които не бе в състояние да се бори.

Тя знаеше, че е грешка, че е съвсем, ала съвсем безсмислено, опитваше се да мисли за съвета на Кит: остави чувствата вън от играта. Но Вивиан инстинктивно усещаше, че вече е твърде късно за това.

Тя погледна Едуард и прочете в очите му колко много я желаеше. Несъзнателно започна да диша по-бързо. И тогава Едуард с едно движение я вдигна и я сложи да седне на рояла. Стъпалата й докоснаха клавишите и се чуха няколко нехармонични акорда, а Едуард обхвана лицето й и го притегли към себе си, за да я целуне по устата.

Вивиан се възпротиви. „Това не“ — помисли си тя в паника и извърна глава.

Едуард разбра какво става с нея и поиска да я накара да го направи. Той сложи ръка на врата й и обърна главата й към себе си.

„С теб е различно“ — беше му казала тя, а той не й повярва. Но сега искаше за нея наистина да бъде по-различно, отколкото с който и да е мъж, който е имала преди това.

Вивиан задъхано се отбраняваше. Най-накрая просто се отпусна напред и започна да целува врата на Едуард.

Устните й бяха горещи и влажни и той усети, че тя трепери. С изстенване той й разтвори краката, така че да застане между бедрата й. После сложи ръцете си на гърба й и я притисна към себе си.

Стъпалата на Вивиан отново докоснаха клавишите на рояла, но двамата не обърнаха внимание на това. С едно бързо движение Едуард издърпа слипа й, а когато се наведе, за да притисне устните си към корема й, Вивиан отметна глава назад и го прегърна.

Той продължи да я гали и да я целува, и всяко негово докосване предизвикваше у нея тръпки, които преминаваха по тялото й на горещи вълци и я правеха мека, безсилна и съвсем открита пред него.

И макар да знаеше, че е неправилно, съвсем-съвсем безнадеждно да обича този Едуард Луис, тя все пак не можеше другояче. Тя го искаше така, както не бе искала нищо друго през живота си.

 

 

Когато Вивиан се събуди, слънцето светеше в стаята, а тя лежеше сама на голямото двойно легло. Едуард се появи на вратата, облечен за излизане.

— Ставаме! — каза той. — Време е да се ходи на пазар.

Той седна на ръба на леглото, а Вивиан го погледна с усмивка.

Тя видя, че той вади от джоба една от кредитните си карти.

— Ако в някой магазин имаш затруднения с тази карта, нека се обадят в хотела. Разбра ли?

Тя се протегна, прозявайки се, и седна. Той й даде картата, която тя огледа от всички страни.

— Още веднъж да пазарувам? — попита тя без особено въодушевление.

Едуард се наведе, за да завърже наново връзката на едната си обувка.

— Хм. Бях изненадан от това, че вчера си си купила само една рокля.

— Не беше толкова весело, колкото си мислех.

Той се изправи и я погледна внимателно.

— Как така?

— Държаха се грубо с мен.

— Грубо? — повтори той с недоумение, а тя кимна.

Тогава той разбра и у него се надигна силен гняв, който не можеше да си обясни разумно. Тия проклети високомерни лешояди! О, можеше да си представи как са се отнесли с Вивиан. Но това не биваше да й се случва още веднъж. Не на Вивиан.

Той я погледна и у него се надигна чувство, което беше изпитвал много рядко през живота си. Поне откакто бе станал възрастен човек: желанието да закриля някого.

Той хвърли поглед към ръчния си часовник. По принцип изобщо нямаше време. Трябваше да отиде във фирмата, защото… О, това не беше чак толкова важно.

Едуард се чудеше сам на себе си. Откога деловите проблеми станаха за него не чак толкова важни? Досега те заемаха първо място в живота му. Той искаше да прави кариера, да стигне на върха. Успя да постигне това само благодарение на упоритата си, постоянна работа. Освен това нямаше нищо друго, което да го въодушевява повече от жонглирането с акции, с пари, от преследването с всичките му правила на водене на борба — понякога брутални, понякога скрити. Той обичаше да дърпа конците и да упражнява власт.

И все пак днес в тази слънчева сутрин вече не беше толкова важно. Нещо друго изглеждаше по-съществено. Освен това някои неща би могъл да уреди по пътя и по телефона.

Половин час по-късно Едуард и Вивиан излязоха от хотела. Тя носеше старата си минирокля, но беше облякла отгоре една риза на Едуард и я беше вързала на кръста.

Въпреки всичко тя се чувстваше много неуверено, когато вървяха по „Родео Драйв“. Беше същото като предишния ден. Най-страхотните луксозни коли се плъзгаха по улицата, невероятно шикозно облечени жени се отдаваха на удоволствието да пазаруват, плащаха, без да им мигне окото за една-две рокли на прочути дизайнери повече пари, отколкото Вивиан е имала, за да живее цяла година, или си почиваха от тежестите на пазаруването в някое луксозно кафене.

— Всички хора ме зяпат — оплака се Вивиан.

Тя дъвчеше дъвка и нервно я местеше натам-насам.

— Те не зяпат теб, а мен — отвърна Едуард и леко стисна ръката й.

— В магазините се държат лошо. Не мога да го понеса — продължаваше тя да се оплаква.

— Магазините не са мили с хората, а с кредитните карти.

Той спря пред един елегантен бутик, чиито витрини явно му харесаха, и се обърна към Вивиан.

— Окей. Стига си се притеснявала.

— Добре — промърмори тя послушно и се опита да се отпусне.

— Дъвката вън — заповяда той и тя изплю бялото парченце точно когато от магазина излизаха две клиентки.

— Доволен ли си? — попита тя и се засмя, когато той възмутено вдигна вежди.

— Мечтаех за това — промърмори той, докато гледаше как двете дами отдалече заобиколиха дъвката, като че ли е някакво отвратително насекомо.

Вивиан се ухили злорадо и се почувства видимо по-добре. Но това й състояние не трая дълго. Когато влязоха с Едуард в магазина, тя отново имаше усещането, че всички я разглеждат враждебно или презрително и най-много й се искаше да се скрие зад някоя закачалка с рокли.

Все пак Едуард — с неговия светлосив двуреден костюм, който явно беше шит от първокласен шивач, вдъхваше доверие и изглеждаше достатъчно платежоспособен, така че един издокаран мъж на около тридесет години веднага се втурна към него.

— Името ми е Холистър. Аз съм управителят. Мога ли да ви помогна с нещо?

Едуард се представи и му подаде ръка. После се обърна и посочи Вивиан.

— Виждате ли тази млада дама?

— Да…

Управителят не успя напълно да скрие неодобрението си при вида на нейната „екипировка“. Мини и завързана отпред мъжка риза? Но все пак тя явно му харесваше, защото я гледаше като някакъв особено апетитен стек.

Едуард се усмихна незабелязано и прегърна Вивиан.

— Имате ли във вашия магазин нещо толкова хубаво, колкото нея?

Вивиан се засмя, а мистър Холистър осъзна, че не е много уместно да я зяпа така.

— О, да — измънка той, но веднага се поправи: — О, не. Не, извинете ме, трябваше да го формулирам по друг начин. Имаме някои неща, които само ще подчертаят красотата й. Да, това исках да кажа, точно това. Мисля, че в това отношение мненията ни съвпадат. Щом ви видях, веднага разбрах…

Едуард прекъсна този словесен поток.

— Извинете. Имаме нужда от… — Той млъкна и дръпна мистър Холистър малко встрани. — Ще трябва да ни предоставите няколко от вашите служители. Веднага ще ви кажа защо.

— Да? — попита управителят с готовност.

— Бих искал да похарча при вас, как да ви кажа, почти цяло състояние. В замяна на това обаче очаквам да ни обслужите извънредно добре, ако разбирате какво искам да кажа.

Мистър Холистър изглеждаше въодушевен.

— О, сър. Бих искал да ви поздравя. Вие сте в нужния магазин, в нужния град.

Той заведе Вивиан и Едуард до едно канапе, взе от масата един каталог и го бутна в ръцете на Вивиан.

— Всичко, което виждате тук, можем да ви осигурим. Чувствайте се като у дома си.

— Благодаря — каза Вивиан и се отпусна на мекия диван, а мистър Холистър плесна с ръце.

— Мери Пат, Мери Кейт, Мери Франсис… — провикна се той, като продължаваше да пляска с ръце, и седна до Вивиан. — Покажете й всичко. Елате, донесете новите модели.

Изведнъж от всички страни изникнаха продавачки с рокли в ръце или на закачалки на колелца. Те наобиколиха Вивиан, а мистър Холистър заповяда:

— Няма да се отделяте от нея!

Междувременно Едуард беше извадил от куфарчето си телефона и го беше сложил на един щанд, за да проведе няколко разговора. Когато след малко остави слушалката, за да запише нещо в тефтера си, мистър Холистър се обърна към него:

— Извинете, сър, един въпрос. Какво точно е състоянието, което смятате да похарчите при нас? Малко, средно или истинско състояние?

Едуард набираше нов номер по телефона. С крайчето на окото си той виждаше как продавачките предлагат рокли на Вивиан и се стараят да я накарат да ги хареса.

— Истинско, нали вече ви казах — обясни Едуард небрежно и отново долепи слушалката до ухото си.

И без това възхитената физиономия на мистър Холистър направо светна. „Този мъж ми харесва!“ — каза си той, докато, въодушевен, се връщаше при продавачките си.

Едуард провеждаше телефонните си разговори и от време на време поглеждаше към Вивиан. Тя беше направо затрупана от дрехите, които й показваха, и не знаеше накъде да гледа.

Когато хвана един яркочервен костюм и въпросително го вдигна, Едуард незабележимо поклати глава. Вивиан остави костюма настрана, а през това време една от продавачките й нахлупи върху къдриците сламена шапка. Вивиан отново му хвърли въпросителен поглед и този път Едуард се усмихна оценяващо и кимна. При следващата рокля той отново с неодобрение махна с ръка.

След половин час на Вивиан вече й се виеше свят. Продавачките влачеха все нови и нови неща: рокли, костюми, палта, блузи и панталони. Те говореха една през друга и хвалеха всяко нещо поотделно като най-доброто.

От една страна, на Вивиан й беше много приятно да избира сред всички тези скъпи неща, от друга обаче, не беше сигурна колко може да си позволи да купи. Той каза, че иска да похарчи цяло състояние. Но колко беше за него едно състояние?

Най-накрая тя се реши да пробва някои неща. Говорейки една през друга, продавачките я придружиха до пробната, а през това време Едуард пиеше еспресото, което мистър Холистър бе наредил да му донесат.

Вивиан много искаше той да дойде при нея и да каже какво му харесва, но Едуард беше извадил от куфарчето си най-новия брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ и го прелистваше.

След известно време мистър Холистър отново се приближи до него.

— Мистър Луис… сър? — осведоми се той загрижено. — Е, мистър Луис, всичко наред ли е? Доволен ли сте?

Едуард направи своята възможно най-арогантна физиономия. Той видя, че бузите на Вивиан са зачервени и че тя намира тази битка с пазаруването за чудесна. Но беше решен да направи удоволствието й още по-голямо. Тя трябваше да се чувства като принцеса — като компенсация за това, че вчера се бяха отнесли така нагло с нея.

— Под изключително обслужване аз разбирам нещо съвсем друго — каза той студено.

Холистър се стресна.

— Аха — измънка той неразбиращо. — Да, сър. Вие… Вие не само изглеждате много добре, вие също така съчетавате власт и характер. Такова нещо аз разпознавам от пръв поглед.

Едуард отпи една глътка от кафето и отново остави чашата.

— Холистър?

— Да, сър?

Той посочи с кимване на глава към Вивиан, която тъкмо излизаше от пробната, заобиколена от продавачките.

— Не аз, тя е важната личност!

Управителят учтиво се поклони.

— Имате пълно право, сър. Пълно право!

Той се засуети и се втурна към Вивиан.

— Мога ли с нещо да ви бъда полезен? — попита той раболепно, а Едуард, доволен, отново взе своя телефон.

Този път той се обади в „Луис Ентърпрайсиз“, където Филип Стъки изпита голямо облекчение, че най-сетне го чува.

— Едуард, старче, къде беше досега? Момчетата навън знаят със сигурност, че Морс готви контраудар.

— Аха, значи ще отговори на удара? — Едуард беше изненадан, но заедно с това се забавляваше. Импонираше му борбеният дух на стария Морс.

— Проклет твърдоглавец! Той знае, че поръчката на военноморската флота е блокирана. Откъде смята да намери пари?

— Нямам представа. Може да въвлече и служителите си.

Едуард наблюдаваше как мистър Холистър лично довлече няколко рокли и Вивиан отново изчезна в пробната.

— Такъв договор той при всички положения не може да подпише сам — каза Едуард. — Разбери кой дава парите. Ще дойда след един час.

— Добре, всичко е наред — отговори Филип и Едуард прекрати разговора.

Той известно време чете вестник, отбеляза със задоволство, че мистър Холистър и продавачките са удвоили усилията си и се стараят не само да показват дрехи на Вивиан, а да я консултират какво е най-подходящо за нея и отиде да й даде кредитната си карта.

В този момент Вивиан тъкмо беше облечена с хубава рокля в синьо и бяло, с подходящо синьо сако и се оглеждаше в огледалото. Едуард пъхна картата в ръката й и каза:

— Оставям те сама. Имам спешна работа.

Той видя неувереността в очите й и добави с искрено възхищение:

— Изглеждаш направо страхотно.

Мистър Холистър го изпрати до вратата.

— У нея е кредитната ми карта — обясни му Едуард, а управителят гордо заяви:

— А ние ще й покажем какво може да направи с нея.

Те наистина показаха на Вивиан какво може да направи с нея. Скоро нещата, които беше избрала, се понатрупаха, но мистър Холистър и продавачките непрекъснато намираха още нещо, от което тя много ще се нуждае. След роклите за всеки ден, вечерните рокли, костюмите, чантите и шапките, панталоните и блузите дойде ред на бельото и пеньоарите. Вивиан беше вече доста изтощена от неколкочасовото обличане и събличане, но независимо от това намираше, че е прекрасно. А колко мили бяха към нея всички!

Накрая Вивиан се снабди и с една дузина фини чорапи с най-различни оттенъци, едноцветни или с дискретен рисунък, а после мистър Холистър лично я придружи до отдела за обувки, защото елегантните обувки, разбира се, са необходими за пълния блясък на един тоалет.

Тук я обслужваше един млад продавач и докато й помагаше да пробва сандали, половинки, официални обувки и спортни модели, погледът й се спря на неговата вратовръзка. Тя доста биеше на очи, тъй като беше извезана с блестящи нишки.

— Тази вратовръзка сигурно ще се хареса на Едуард — каза тя въодушевено.

Мистър Холистър, който беше клекнал до нея, за да провери професионално дали всяка една обувка й стои добре, вдигна поглед.

— Дайте я — заповяда той на объркания продавач.

— Вратовръзката? — попита младежът, заеквайки.

— Никакви възражения. Нали искате дамата да е щастлива? Развържете я.

Продавачът стана и направи това, което така категорично поиска неговият шеф. С любезен поклон той подаде ценната вратовръзка на Вивиан.

— Моля, заповядайте.

Вивиан цъфтеше.

— Благодаря. Той ще е възхитен, абсолютно съм сигурна.

Мистър Холистър стъписано видя как вратата се отвори и влезе една от неговите продавачки с огромна пица в ръце.

— Кой е поръчал това? — попита той недоволно, а младата жена посочи Вивиан, при което мистър Холистър отново светна като слънчице.

Щом тази неимоверно платежоспособна клиентка беше гладна и искаше да изпълни неговия суперелегантен бутик с миризма на пица — моля, разбира се!

Вивиан напусна магазина толкова натоварена с всевъзможни пакети, пликове, чанти и кутии за шапки, че нямаше нито един свободен пръст. Мистър Холистър искаше да изпрати всичко това в хотела, но тя бе толкова щастлива с новия си гардероб, че не искаше да се разделя с него нито за миг. Освен това кой й гарантираше, че наистина всичко, което бе платила с кредитната карта на Едуард, ще бъде доставено в хотела? Досегашният живот на Вивиан я беше научил да не се доверява.

Така че тя маршируваше по „Родео Драйв“, натоварена като Дядо Коледа, по посока на булевард „Уилшър“.

Сега пак се заглеждаха по нея, но вече по друг начин. Тя бе облякла една от новите страхотно елегантни рокли, с подходящи обувки на висок ток. Роклята беше бяла, с копчета отпред и с къси ръкави. Към нея Вивиан си беше сложила дълги бели ръкавици и черната сламена шапка, която преди това толкова се хареса на Едуард. Малка черна чантичка от лачена кожа завършваше елегантния ансамбъл, с който Вивиан се чувстваше чудесно.

Тя забелязваше възхитените погледи на мъжете и завистливите погледи на някои жени, които не бяха нито така млади, нито така хубави като нея, и самочувствието й растеше.

На връщане Вивиан мина покрай бутика, където предишния ден се бяха отнесли така грозно с нея. Вече бе отминала вратата на магазина, но спря, размисли малко и със злорада усмивка се върна.

Арогантните продавачки от вчера бяха там. Едната говореше с някого в дъното, а другата, за която Вивиан си спомняше, че се казва Мари, се приближи към нея със сладникава усмивка, след като с бърз поглед беше отбелязала не само многото пликове и пакети, а и скъпия тоалет на Вивиан.

— Какво мога да…

— Не, благодаря! — Вивиан я отряза с високомерен тон и се обърна към другата продавачка. — Хей, помните ли ме още?

— Не, много съжалявам — отговори любезно по-възрастната.

— Вчера бях при вас. Отказахте да ме обслужите.

— О-о… — Лицето на продавачката доби доста глуповато изражение.

Вивиан я обиколи, като я разглеждаше с присвити очи.

— Вие получавате процент от продажбите, нали?

Продавачката кимна. „Да…“

Вивиан се обърна към нея и вдигна многото си пликове и торби.

— Колко глупава грешка! — каза тя доволно. — Тъпа! Идиотска!

Тя хвърли още един унищожителен поглед.

— В този магазин няма да пазарувам. Желая ви приятен ден.

С тези думи тя изхвърча навън, а двете продавачки безмълвно гледаха след нея.

Щом отново се озова на улицата, Вивиан вдъхна дълбоко въздух. Ах, колко добре й дойде! Искаше й се да целуне Едуард за това, че й бе дал възможност така да си го върне на тия високомерни кози!

Когато наближи „Рийджънт Бевърли Уилшър“, портиерът побърза да повика пиколо, който пое част от покупките й. Младежът вървеше пред нея към асансьорите.

Мистър Томпсън стоеше до една колона и разговаряше с двама служители. Когато Вивиан минаваше покрай него, той се обърна, за да я види. В първия момент дори не можа да я познае. Но тя се усмихна и очите му станаха огромни от учудване.

Той също й се усмихна и я поздрави с почтителен поклон, като особено любим и високо ценен гост.

Пиколото занесе покупките на Вивиан горе в апартамента. Той остави нещата в хола и се обърна към вратата.

— О, почакайте — каза Вивиан бързо и потърси пари в чантичката си.

Зарадван, младежът се върна и взе банкнотата.

— Благодаря много — викна Вивиан след него, докато сваляше шапката си и се тръшна в едно кресло. Тя огледа всичките си пакети, пликове и торби и смаяно поклати глава.