Сюзан Шайблер
Хубава жена (11)

11

На другата сутрин Филип Стъки имаше още един повод да се чуди на шефа си. Неговата секретарка Блеър влезе с няколко справки, които Стъки беше поискал, и съобщи, че се е обадил мистър Луис.

— Какво каза? — попита Фил и с неприятно чувство си спомни вчерашното им спречкване.

— Каза, че си взима един свободен ден.

Стъки погледна стъписано Блеър. Той познаваше Едуард от десет години и през цялото това време нищо подобно не се беше случвало.

— Казал е, че ще си вземе един свободен ден? — повтори адвокатът с малко глуповат вид, а Блеър кимна.

— Точно така каза.

Тя излезе от кабинета, а Стъки се загледа, като клатеше глава, в минибилярда, на който от време на време играеше.

През това време Едуард и Вивиан съвсем не бяха далеч от „Луис Ентърпрайсиз“. Бяха отишли в Даунтаун, центъра на Лос Анджелис, но не в деловия квартал с неговите небостъргачи, офиси и безбройните банки.

Дарил ги остави някъде между „Олвера стрийт“, със стари къщи, построени в испанско-мексикански стил, и Сити Хол и те се разхождаха по улиците като съвсем обикновени туристи.

Единственото, което не беше подходящо за случая, беше куфарчето на Едуард, с което не се беше разделил и този път.

По някое време те пристигнаха на един широк площад с голям фонтан. Вивиан се затича към него и се качи на каменния бордюр.

— Гладна съм. Ей там има една будка за снапдог. Имаш ли пари?

— Имам пари — отговори Едуард. — Но не знам какво е това снапдог.

Тя скочи на тротоара и го хвана под ръка.

— Няма значение. Ще бъде изненада за теб. Ще си вземем нещо за ядене и ще се метнем на сянка под някое дърво.

— Какво ще направим? — попита той озадачено.

Тя повтори:

— Ще се метнем под някое дърво.

— Да — каза той с усмивка и извади от джоба портфейла си.

В този ден Едуард Луис правеше напълно непривични за него неща.

Снапдогът се оказа обикновен хотдог, какъвто той всъщност за последен път беше ял като момче, а и тогава — доста рядко. Но сега му беше вкусно.

Хареса му също да седи на тревата в парка заедно с Вивиан. В такава обстановка още не беше водил делови разговор по телефона — през това време Вивиан му събуваше обувките и чорапите.

Тя хвърли пренебрежителен поглед към неизбежния телефон, който Едуард бе домъкнал със себе си. Той говореше — с кой друг би могъл — с Филип Стъки, този път за подготвяните варианти на договора с „Морс Индъстриз“ и поиска:

— Прочети ми първите две страници.

Известно време той слушаше и казваше ту „хм“, ту „окей“.

На Вивиан започна да й омръзва. Тя остави обувките и чорапите на Едуард на тревата и му взе телефона. След това натисна едно копче, за да прекъсне разговора.

— Това беше важно обаждане — каза той, но в никакъв случай сърдито, а Вивиан бързо го целуна по бузата.

Те прекараха целия следобед в парка, лежаха на тревата, гледаха слънцето, което блестеше между листата, наблюдаваха минувачите, майките с техните бебета, децата, които лудуваха наоколо. Накрая Едуард реши, че това е бил един чудесен ден.

По някое време той извади книга от куфарчето си. Заглавието беше „Шекспир — цитати“ и той зачете на глас на Вивиан, а тя се беше притиснала до него и от време на време нежно прекарваше пръсти през твърдата му, късоподстригана коса, която тук-там вече беше побеляла.

Късно вечерта, когато вече се беше стъмнило, те отново се разхождаха по улиците и накрая влязоха в един обикновен, евтин ресторант, който се казваше „Барб’с Куики Грил“, а на витрината му големи червени букви обещаваха „Хубава храна“.

Оттам Дарил отново ги взе с луксозната лимузина. Докато пътуваха към „Рийджънт Бевърли Уилшър“, почти не разговаряха. Седяха на задните седалки, а Вивиан беше сложила глава на рамото на Едуард.

В хотела тя веднага се пъхна под душа, а умореният Едуард се излегна на широкото легло. Вивиан облече една от новите си сатенени нощници, среса косата си и си сложи зад ушите няколко капки парфюм — също придобивка от голямото пазаруване преди четири дни на „Родео Драйв“. След това отиде в спалнята.

Едуард лежеше полуизправен на леглото, облегнал главата и раменете си на една възглавница. Беше със затворени очи и дишаше дълбоко и равномерно. Той не се помръдна, когато Вивиан спря до леглото.

— Той спи и сънува — каза тя тихо и нежно го гледаше.

Тя се приближи на пръсти и седна на ръба на леглото. След малко вдигна ръка и целуна върха на показалеца си, преди да докосне с него устните на Едуард.

Той все още не се събуждаше. Стаята беше осветена само от малка нощна лампа. Вивиан погледна устните на Едуард и дръпна пръста си. После се наведе напред и го целуна по бузата.

Една-две секунди тя се колеба, но после устните й продължиха по-нататък и стигнаха устата му.

Едуард отвори очи. Дъхът му спря, когато видя какво прави Вивиан. Тя го целуна по устата.

Той разбираше какво означава това за нея и че това бе повече от всичко, което му беше дала дотогава. Той мълчаливо я гледаше. Вивиан му се усмихна и в този момент цялото й сърце беше в блясъка на очите й. После тя отново се наведе към него и той усети топлите й устни да се притискат към неговите. Устата й леко се разтвори, докато целуваше устните му и нежно ги докосваше.

Когато за момент се откъснаха един от друг, за да се погледнат, очите й изглеждаха големи и сериозни.

После ръцете на Вивиан се плъзнаха по лицето му, а той отново я целуна, все така нежно и внимателно, като че ли се страхуваше да не разруши този миг.

Вивиан дишаше по-бързо и Едуард усети, че тя иска повече, че е готова да се отдаде изцяло с тази целувка. Тогава с тих стон той разтвори устните й и тя остави езикът му да проникне в устата й.

В началото като на шега, но с постепенно нарастващо желание Едуард докосваше с език зъбите на Вивиан, продължи до крайчетата на устата й и по вътрешната страна на устните й, преди да изпълни цялата й уста.

Всичко беше така, както Вивиан бе искала и бе жадувала в мечтите си. Тя се разтопи в тази целувка, сля се с нея, притисна се силно към Едуард, изпълняваше с готовност всяко негово желание и не можеше да му се насити.

Тя обичаше вкуса на устата му, усещаше диханието му и ръцете му, които галеха тялото й, и се притискаше още по-силно в прегръдката му. Тя прочете желанието в очите му и изведнъж се почувства невероятно щастлива, че има тази власт над него. В този миг той беше нейният мъж, а тя беше неговата жена, а всичко останало нямаше значение.

В един момент Вивиан смъкна нощницата си и Едуард я взе с почти болезнена страст, но болката се превърна в наслада. Вивиан цялата му се отдаде и си възвърна това, което му беше дарила, взе това, което Едуард й даваше, и се остави да я доведе до върха.

Но и тогава той не я пусна, а я прегръщаше и я галеше, докато диханието й се успокои и тя се отпусна удовлетворена.

Тя лежеше в прегръдките на Едуард. Той беше затворил очи, но тя го гледаше така, сякаш искаше завинаги да запечата в паметта си всяка черта на лицето му.

След малко тя сложи главата си на лакътя му и каза тихо: „Обичам те“.

Той отвори очи, но не каза нищо. Вивиан и не бе очаквала отговор. Тя лежеше и беше напълно доволна, че поне веднъж го е казала и че сега той знаеше.

 

 

На другата сутрин всичко беше, както предишните дни през тази седмица. Едуард закусваше бързо и преглеждаше новия брой на „Уол Стрийт Джърнъл“.

Вивиан стоеше до масата и гледаше наведената му глава. Беше поръчал за нея „Лос Анджелис Таймс“, но тя нямаше голямо желание да го чете.

— Бих искала да знам за какво мислиш сега? — попита тя, когато забеляза, че Едуард е престанал да чете.

Тя беше облякла сив копринен пеньоар на черни цветя, черна яка и маншети и беше вързала косата си на кок.

— Ще ти кажа. Имаме още само една нощ заедно. След това най-накрая ще се отървеш от мен.

Тя обиколи масата, за да седне на мястото си.

— Всъщност какво искаш да чуеш сега от мен? — попита тя с крива усмивка, седна и все пак отвори вестника си.

— Работата ми тук почти приключи — каза Едуард. — Трябва да се връщам в Ню Йорк.

Тя гледаше страницата за спорт, без обаче да чете, и се опитваше да скрие надигащата се у нея тъга. Но Едуард разбираше какво става с нея и я погледна с обич.

— Бих се радвал отново да те видя.

С усмивка на облекчение Вивиан вдигна поглед.

— Наистина ли?

— Да — потвърди той. — Да, това искам. Вече имам и апартамент за теб. И кола. И ти гарантирам нещо: има много магазини, които ще се състезават за теб, когато отиваш да пазаруваш. Всичко съм уредил.

Докато той говореше, Вивиан подпря глава с ръце. Усмивката й се смени с учудване.

— Нещо друго? — попита тя спокойно. — И след като си бил при мен, ще оставяш пари под възглавницата?

Едуард въздъхна.

— Между нас нещата няма да са такива.

— А какви? — този път тя не можа да скрие огорчението си.

Той я погледна и поклати глава.

— Няма да се връщаш на улицата. Това все пак е предимство.

— Но иначе за мен нищо не се променя.

Тя рязко стана и излезе на терасата. Едуард видя, че спира пред парапета. Той отново въздъхна и отиде до вратата.

— Вивиан, какво искаш всъщност? Как трябва да стоят нещата между нас?

Тя гледаше няколко гълъба, които с гукане кацнаха на покрива близо до тях.

— Нямам представа — каза тя тъжно.

Отдолу се чуваше уличният шум. Грееше слънце. Това беше един хубав, ясен ден. По небето имаше само няколко бели облачета.

— Когато бях дете и се държах лошо, а това се случваше доста често, майка ми ме заключваше на тавана — каза Вивиан, без да се обръща. — И когато аз… Там горе си представях, че съм принцеса, която една зла вълшебница държи затворена в кулата. — Тя се засмя тихо, но смехът й прозвуча тъжно. — Изведнъж пристига един рицар на бял кон, с развети знамена. Той галопира към кулата и… и после вади меча си. Аз му махам, а той скача от коня си. Моят рицар се изкатерва на кулата и ме спасява.

Вивиан млъкна и се обърна към Едуард.

— Да, точно така си мечтаех някога. Но не си спомням рицарят да казва: „Знаеш ли, бейби, имам луксозен апартамент и кола за теб“.

Сега Едуард я разбра и се почувства доста безпомощно — нещо, което рядко се случваше с него. Той не знаеше какво да й отговори.

В този момент звънна телефонът. Почти с облекчение той се върна в хола и вдигна слушалката.

— Да?

Обаждаше се Фил.

— Имам важна новина. Преди малко говорих с Джим Морс. Чуй, иска още днес да се срещне с теб.

— За какво става дума? — попита Едуард кратко.

— Това не каза. — Фил се смееше победоносно. — Едуард, най-сетне успяхме. Притиснахме го. Най-накрая то спипахме. Внимавай, ако наистина се предаде, трябва още днес да ни припише акциите си.

Вивиан се появи на вратата на терасата. Едуард я погледна, докато разговаряше. Днес следобед трябваше да говори с Вивиан, да се опита да я убеди…

— Това не ме устройва — каза той по телефона. — Ако наистина ще клекне, не мога да чакам толкова дълго. Кажи му, че искам веднага да се срещнем. Доскоро.

Той хвърли слушалката и бързо навлече сакото си. После се обърна към Вивиан. Няколко секунди мълчаливо се гледаха, докато Едуард каза:

— Трябва да тръгвам. Но искам да ти кажа още нещо: мога да те разбера. Но за повече… просто не ми стига смелост. Би било прекалено важна крачка за мен.

Тя оправи вратовръзката му и я приглади, като се стараеше да не се разплаче. Тя също го разбираше, той не можеше да се промени. Глупавото обаче беше, че и тя не можеше да се промени.

— Да, знам — отвърна тя и гласът й беше станал съвсем тънък. — За някой като мен това е едно страхотно предложение.

На бузата му трепна един малък мускул.

— Никога не съм се отнасял с теб като с проститутка.

Вивиан мълчеше и наведе глава. Тя го гледаше, докато излезе.

— Току-що го направи — каза тя.

Но това Едуард не можа да чуе.

 

 

След един час отново звънна телефонът. Вивиан вдигна слушалката и чу мъжки глас.

— Говори Бърнард Томпсън, мис Вивиан. Можете ли веднага да дойдете на рецепцията? Тук някой ви чака. Каза, че името й е мис Де Лука.

Гласът на управителя на „Рийджънт Бевърли Уилшър“ звучеше доста резервирано.

Вивиан чу Кит да казва: „Искам да говоря с нея“. Вивиан си представи как мистър Томпсън непреклонно й дърпа слушалката от ръцете и се оглежда нервно, за да види дали Кит не прави неприятно впечатление на гостите.

В следващия момент Кит вече беше на апарата.

— Ало, бейби, бързо слез долу. Тия прасета не ме пускат да се кача.

Вивиан бързаше колкото можеше, за да не създава ядове на господин Томпсън. Защото, като се има предвид характерът на Кит, това бе напълно възможно.

Все пак не успя да дойде съвсем навреме. Кит сложи слушалката и победоносно се обърна към управителя. Тя се беше облякла и нагласила така, както всяка вечер, когато отиваше „на работа“ на булевард „Холивуд“: с бюстие до пъпа от плат като кожа на леопард, с черен минижуп и дънково яке.

— Малката ей сега ще дойде.

— Чудесно — промърмори управителят и реши дотогава да държи Кит под око. Но намерението му бе осуетено от едно пиколо, който го заговори и му съобщи, че машината за миене на прозорци се е развалила.

— И точно в събота… — въздъхна Бърнард Томпсън.

Беше ясно, че той лично трябва да се заеме с тази работа.

— Чакайте тук, моля — каза той строго на Кит и се обърна към мис Уилсън, която беше на рецепцията: — Внимавайте — помоли той с половин глас, като погледна към Кит.

След това бързо се отдалечи.

Кит намръщи нос и небрежно се облегна на лакти върху плота на рецепцията. Тя разглеждаше лъскавата повърхност от махагоново дърво и духна отгоре. Със задоволство отбеляза, че Марджъри Уилсън я наблюдава с явно възмущение, и се ухили.

Кит се изправи и усмивката й стана още по-коварна, когато съзря една възрастна семейна двойка, която беше влязла във фоайето и я гледаше шокирано. Двамата бяха застанали на известно разстояние от нея, явно, за да са по-далеч от Кит.

Кит се приближи към тях, като поклащаше бедра.

— Петдесет долара, татенце. За седемдесет и пет старата може да ни гледа! — обясни тя на висок глас, така че думите прокънтяха в цялото фоайе.

Гостите ужасено се отдръпнаха и излязоха, без да продумат.

Кит се засмя и отново се облегна на рецепцията. Тя беше много доволна от акцията си, след като тук се отнасяха така високомерно с нея, и мляскаше дъвката си.

Най-накрая се появи Вивиан и за облекчение на мис Уилсън, изведе Кит в градината на хотела, където се намираше и басейнът.

Тук беше доста пусто. Само няколко души лежаха на шарените шезлонги и почти не обърнаха внимание на двете момичета, които слизаха по стълбите към градината.

— Опитах се да се свържа с теб — каза Вивиан, която беше хванала приятелката си под ръка.

Наистина тя няколко пъти бе звъняла, тъй като Кит още не беше взела парите от рецепцията, но не я беше заварила. Вивиан се опита да я открие дори в „Блу банана“.

Кит кимна.

— Да, знам, хората в „Банана“ ми съобщиха, че ме търсиш.

Тя говореше провлачено, тъй като още дъвчеше дъвката си.

— Защо не взе парите в четвъртък? — искаше да знае Вивиан.

— Трябваше да се крия от Карлос.

— С парите всичко щеше да се уреди — възрази Вивиан, която се безпокоеше за приятелката си.

Кит спря.

— Чакай, при мен също станаха някои неща. Преди няколко дни пребиха Нино. А Рейчъл я прибраха тъпите ченгета. — Тя извади плика от чантата си. — Във всеки случай сега имам парите. Благодаря ти, че ме измъкна. Карлос може да ми го оближе…

Докато разговаряха, бяха отминали басейна и Вивиан се насочи към една тераса, където имаше няколко маси и столове.

— В последно време непрекъснато говореше за тебе — продължаваше Кит. — Направо ще откачи, ако те види с тия фини парцали. Направо не смея да те прегърна, да не би да скъсам нещо.

Вивиан се засмя, а Кит я огледа оценяващо през слънчевите си очила.

— Бейби, изглеждаш страхотно.

Вивиан посочи една маса, която беше на слънце.

— Искаш ли да седнем тук?

— Не, по-добре на сянка — отказа Кит и Вивиан тръгна към една маса с чадър.

— Добре си се подредила, а? — каза Кит, когато се настаниха. — Така, както изглеждаш сега, не можеш повече да работиш при нас. Все едно не подхождаш за там.

— О, благодаря — каза Вивиан и погледна розовата си пола-панталон и сакото от същия плат. — С достатъчно пари всичко е лесно. — Думите й прозвучаха доста тъжно.

— Да — отговори Кит със завист.

Тя пъхна плика в широкия си джоб и си свали очилата.

— Е? — осведоми се тя. — Кога ще си заминава?

— Утре — отговори потиснато Вивиан.

— Ще задържиш ли нещата?

Тя кимна.

— Попита ме дали искам да продължим да се виждаме. Но аз смятам, че е глупаво. Не искам повече. Това трябва да е седмица като всяка друга.

Кит внимателно я наблюдаваше.

— С това не съм съгласна.

Вивиан се опита да се усмихне, но усмивката й излезе тъжна.

— Не, така е.

— Боже мой — промърмори Кит съчувствено. Чувството на завист, което за момент я бе обзело, се изпари.

— Какво има?

— Познавам този замечтан поглед.

Вивиан възмутено махна с ръка.

— Ах, не си въобразявай разни работи!

— Влюбила си се в него — каза Кит без всякакво увъртане.

— О, не, Кит! — възрази Вивиан невъздържано, но приятелката й отговори, без да се впечатли особено:

— Влюбена си. — Тя се наведе напред. — Да не си го целувала по устата?

Вивиан искаше първо да отрече, но след това все пак кимна.

— Да, направих го.

Кит я погледна почти ужасено.

— Истински ли го целуна по устата?

— Да, точно така, и беше много хубаво — отвърна Вивиан замечтано.

— Влюбваш се и го целуваш тоя тип по устата? Нищо ли не си научила?

— Не съм толкова загубена, колкото си мислиш — смело излъга Вивиан. — Аз… не съм се влюбила в него. Аз… го харесвам.

— Харесваш го — произнесе Кит така, сякаш става дума за екологична катастрофа, но после изведнъж се захили. А на тихото „Да“ на Вивиан тя каза съчувствено: — Много го харесваш. Обаче не е някой изпаднал бедняк, а е фрашкан с пари.

— А на мен ще ми разбие сърцето — добави Вивиан.

Кит поклати глава.

— Е, хайде, не преувеличавай. Нали те е питал дали не искаш да се видите пак. Може би заедно ще си купите една… къща, после ще ти подари диаманти, а после кон и… И така нататък. Случват се такива работи.

Вивиан се засмя, но в следващия момент отново стана сериозна. Помисли си за момичетата на булевард „Холивуд“.

— Такива неща се случват само в приказките. Че кой е имал такъв късмет? Например Хърбавата Мери или Рейчъл…

Кит презрително набръчка нос.

— Тия двете ги остави. Те за нищо не ставаха.

— Искам да знам кога наистина се случва така? — настояваше Вивиан. — Назови ми поне един-единствен пример с някого, когото познаваме.

— Някакво име? — попита Кит и започна напрегнато да мисли.

— Да, някой, с когото е станало нещо такова — притискаше я Вивиан.

Кит сложи ръце на слепоочията си и стисна очи, като мислеше напрегнато.

— Трябва да ти кажа едно име? Наистина ли очакваш ей така да се сетя? О, боже, откъде да ти измисля сега едно име?

Изведнъж физиономията й светна. Тя въздъхна с облекчение, отпусна ръце и се захили.

— Сещам се само за Снежанка.

За момент Вивиан я изгледа объркано. После започна да се смее, а Кит й пригласяше.