Сюзан Шайблер
Хубава жена (6)

6

„Родео Драйв“, където пазаруваха богатите и красивите, се намираше съвсем наблизо. За да стигне дотам, Вивиан трябваше само да пресече булевард „Уилшър“.

Тя никога не бе идвала тук и с учудване разглеждаше суперелегантните витрини на магазините и, разбира се, също толкова елегантно облечените хора, които вървяха по тротоарите, спираха от време на време пред витрините или влизаха в някой магазин.

Евтините неща, с които Вивиан беше издокарана, тук правеха същото впечатление, каквото биха предизвикали в „Блу банана“ скъпите модни облекла и аксесоари на тукашните дами. Но щом някой се загледаше в нея, тя също го зяпаше дотогава, докато любопитният отместваше поглед и си продължаваше пътя. Обаче при една особено настойчива госпожа този номер не мина. Тогава Вивиан извади дъвката от устата си и с размах я залепи на стъклото на витрината на един бижутерски магазин. Дамата ужасено отстъпи няколко крачки назад, а Вивиан, смеейки се, продължи да върви.

Една седмица с Едуард! Една седмица за три хиляди долара! И освен това още цяла пачка пари, за да си купи рокля от „Родео Драйв“! Хората могат да я зяпат, колкото си искат, това няма да помрачи радостта й.

„Луи Вюитон“ — беше написано над входа на един елегантен магазин за кожени облекла. На друго място тя прочете: „Шанел“, а няколко крачки по-нататък: „Даймъндс он Родео“. След това — „Гучи“… Имената бяха познати на Вивиан от списанията, а представата, че сега можеше да влезе в някой от тия прочути магазини и да си купи рокля, направо я опияняваше.

Но тя не бързаше. Първо разгледа всички възможни витрини и пасажи, чудеше се на скъпо облечените манекени, после, клатейки глава, разгледа едно монополи, изложено в бижутерски магазин, на чиято дъска бяха наредени долари на пачки и скъпоценни камъни, полюбува се на един „Ролс Ройс“ и на другите луксозни коли, паркирани на улицата.

Покрай нея бавно мина едно открито „БМВ“. Мъжът, който го караше, говореше по телефона, а малкият му син правеше същото с телефон-играчка. Вивиан се засмя наум и поклати глава.

След малко спря пред витрината на един бутик, събра смелост и решително влезе.

Вътре магазинът беше обзаведен като елегантен салон: с полилеи във форма на корона, с аплици и килими. На тапицирано с коприна канапе седеше клиентка и разглеждаше роклите, които й представяха. За нея се грижеше една руса продавачка.

Друга, малко по-възрастна, стоеше в дъното и махаше с лакираните си нокти повехналите листенца от едно цвете в скъпа керамична ваза. Влизането на Вивиан я накара да вдигне поглед.

Вивиан нерешително бе застанала близо до вратата. Тя разгледа изложените в магазина рокли и накрая се обърна към една въртяща се стойка, за да огледа моделите, закачени там.

Професионално любезната усмивка на продавачката се стопи. Тя изостави вазата и тръгна към Вивиан.

— Мога ли да ви помогна? — осведоми се тя с кисел тон.

Вивиан поклати глава.

— О, не, само разглеждам.

— Търсите ли нещо определено? — Ако това изобщо беше възможно, тонът на идеално фризираната госпожа стана с три степени по-студен и самоувереността на Вивиан изведнъж се изпари във въздуха.

— Не, не… — Тя все още разглеждаше роклите на стойката. — Всъщност да. Аз… аз… имам нужда от нещо по-обикновено.

Погледът на наконтената продавачка се плъзна презрително по дрехите на Вивиан.

— И аз мисля така — каза тя язвително.

Вниманието на Вивиан бе привлечено от един манекен, който стоеше вътре в магазина. Манекенът беше облечен с ансамбъл в бяло и златистокафяво. На Вивиан явно й хареса и тя се приближи до него.

— Имате много елегантни неща. Колко струва тази рокля?

Веждите на продавачката се вдигнаха почти до края на челото й.

— Мисля, че това не ви отива.

Вивиан постепенно започна да се ядосва.

— Извинете, но аз ви попитах колко струва тази рокля, а не дали ми отива.

Продавачката се обърна към по-младата си колежка.

— Мари, колко струва тази рокля? — осведоми се тя високомерно, а русата отговори:

— Този модел е недостъпен за вас.

— Този модел е недостъпен за вас — повтори по-възрастната като папагал.

Вбесена, Вивиан започна да рови в чантата си, за да извади парите, които Едуард й беше дал.

— Все ми е едно! Имам достатъчно пари! — обясни тя и протегна на жените смачканите банкноти.

Двете се спогледаха мълчаливо, после едната каза с леденостуден тон:

— Не мога да си представя, че имаме нещо за вас. Очевидно сте сбъркали магазина. Моля, вървете си.

Вивиан ги изгледа — първо едната, после другата и усети как лицето й пламва. Срам и яд се надигнаха в нея. Тя сви рамене и безмълвно се обърна. Тръгна бавно, но после почти тичешком излезе навън.

На улицата облече палтото си и въпреки лятната горещина, го закопча догоре. Почти бегом се върна в хотела.

Пред входа стояха двама мъже и разговаряха. Докато минаваше покрай тях, Вивиан дочу няколко фрази от разговора им и забеляза с крайчето на окото си, че и двамата погледнаха след нея и още повече се засрами. Тя припряно влезе в хотела и се насочи право към асансьорите.

Мистър Томпсън, управителят, я забеляза и я спря.

— Извинете, мис, мога ли да ви помогна? — попита той учтиво.

— Искам само да се кача в стаята си — отвърна тя.

Сега не можеше да понесе никакви любопитни въпроси или унизителни забележки, а искаше да се скрие в стаята като някое животинче в дупката си.

— Имате ли ключ?

Вивиан спря пред асансьорите и погледна уплашено мистър Томпсън.

— О, забравила съм онова пластмасово нещо. Живея на най-горния етаж.

— Гост на хотела ли сте? — осведоми се управителят с неизменна учтивост.

— Съпровождам един приятел.

Тя забеляза недоверието в погледа му.

— Хм… и кой е този приятел?

— Едуард — каза тя просто и мистър Томпсън кимна все пак малко подигравателно.

— Аха, Едуард.

— Едуард… Едуард… — Тя млъкна, като си блъскаше главата да се сети за фамилното му име. Да му се не види, как се обръщаха към него вчера вечерта жената на рецепцията и келнерът?

В този момент пристигна единият от асансьорите, вратите се отвориха и в коридора излезе момчето от предишната вечер. Вивиан се усмихна с облекчение и посочи към него.

— О, той ме познава!

Младежът кимна, а мистър Томпсън му махна с ръка да дойде.

— Денис, бил сте нощна смяна вчера, нали?

— Да, сър.

— И познавате ли тази млада дама?

Момчето отново кимна.

— Тя е тук с мистър Луис.

Вивиан успокоено си пое дъх и го потупа по рамото.

— Точно така се казва. Едуард Луис! Благодаря ти, Денис.

Мистър Томпсън направи една крачка към него и оправи яката на униформата му. Денис прошепна:

— Вчера вечерта се появиха тук заедно…

Управителят на хотела кимна и отговори също шепнешком:

— Благодаря ви.

После отново се обърна към Вивиан, която тъкмо беше влязла в асансьора, и любезно, но настойчиво я издърпа обратно в коридора. Вивиан ядосано изфуча:

— О, господи, какво има пак, бе? Какво има?

Тя говореше вече на висок глас, но мистър Томпсън продължаваше да я държи за ръката с невъзмутима любезност.

— Само спокойно. Не се вълнувайте. Всичко е наред. Да идем в кабинета ми и да поговорим.

— Идвам, идвам — троснато каза Вивиан, докато мистър Томпсън кимаше за довиждане на момчето. То установи, че мистър Томпсън изглежда доста нервен, макар че изключително малко бяха нещата, които биха могли да нарушат неизменното му спокойствие.

В кабинета си управителят предложи на Вивиан да седне и взе кана с вода, за да полее цветето, което се намираше на една малка масичка. Той направи това нарочно, защото не искаше Вивиан да се почувства като на разпит. Наистина съмненията му относно нейната професия бяха изчезнали, защото целият й вид я издаваше, но в същото време тя не му беше антипатична. Той намираше, че въпреки опърничавото й и малко шумно поведение у нея имаше нещо много мило и непосредствено. Но все пак — проститутка в „Рийджънт Бевърли Уилшър“?!

Мистър Едуард Луис го беше поставил в извънредно трудно положение и мистър Томпсън се надяваше, че ще може да излезе от него по дискретен начин.

— Как се казвате? — попита той Вивиан.

Тя беше разкопчала палтото си и сложи крак връз крак.

— Изберете си някое име! — сопна се тя.

Мистър Томпсън сложи каната на мястото й и се обърна към нея:

— Оставете шегите настрана, млада госпожице.

Малко изплашена, тя си каза името, а той учтиво й благодари.

— Е, добре, мис Вивиан. — Той отиде до бюрото си и се облегна на него със скръстени ръце, като я гледаше леко усмихнат. — Това, което става в други хотели, не е допустимо в „Рийджънт Бевърли Уилшър“. Мистър Луис — както е било винаги досега — е наш специален гост, а ние полагаме големи усилия да се отнасяме със специалните ни гости като с приятели.

Тя се усмихна подигравателно и предвзето вдигна очи нагоре, защото намираше неговия начин на изразяване за доста надут. По дяволите, до гуша й беше дошло от тия сноби!

Но мистър Томпсън не се остави да бъде изкаран от равновесие от нейната мълчалива враждебност.

— Тъй като е наш гост, ние очакваме от мистър Луис да регистрира придружителите си. Но тъй като той е наш приятел, естествено ще му простим. Мога да предположа, че вие сте… — той спря, за да потърси подходящ израз, — негова роднина…

На настоятелния му поглед Вивиан отговори с пълно неразбиране. После загря и кимна припряно.

— Да…

— Така си и мислех — каза той с облекчение. — Тогава, предполагам, сте негова…

Той отново спря, а Вивиан вметна несигурно:

— Племенничка?

Мистър Томпсън кимна и се усмихна почти бащински.

— Милата племенничка! Ако изхождам от това, предполагам, че когато мистър Луис си замине, повече никога няма да ви видя в този хотел.

Вивиан мълчеше и само пак отегчено вдигна очи нагоре: „Господи, защо този човек използва толкова много «завързани» думи?!“.

— Освен това много се надявам, че няма да имате други чичовци тук! — добави мистър Томпсън многозначително.

Тя поклати глава и той въздъхна облекчено.

— Добре. Виждам, че с вас се разбираме. И накрая бих искал да ви помоля да се облечете малко по-подходящо. Това е всичко.

— Не, това още не е всичко — изтърси Вивиан. — Точно това опитах да направя сега. Днес вече бях на „Родео Драйв“ и исках да си купя рокля. Но ония жени в магазина не искаха нищо да ми продадат. Сега имам една купчина пари, но си нямам рокля.

Докато говореше, тя си отвори чантата и показа на управителя смачканите банкноти, които й беше дал Едуард. Гласът й трепереше и издаваше колко разстроена и ядосана се чувстваше все още. Тя погледна мистър Томпсън.

— Не очаквам от вас да ми помогнете, но какво да направя? Знам само, че за днес вечерта ми трябва рокля. И… никой… не иска да ми помогне…

Тя млъкна и просто бутна парите в ръцете на озадачения мистър Томпсън. Тя наистина никак не искаше да се разплаче, но повече не можеше да сдържа сълзите си. Помисли си за Едуард и за това, какво ще й каже, ако вечерта му отвори вратата, облечена със старите си парцали. При това вече си беше мечтала как ще се нагласи за него. Беше си го представяла как ще й се възхищава. А сега?

Най-вероятно ще я изхвърли и тогава — край с трите хиляди долара. Какво можеше да прави мъж като Едуард Луис с момиче като нея, което дори не е в състояние да си купи прилична рокля! Съвсем ясно е — ще я отпрати и тя вече никога, никога няма да го види.

Вивиан подсмърчаше и си бършеше очите и носа с опакото на ръката си, а мистър Томпсън извади снежнобялата си кърпичка и заедно с парите й я тикна в ръцете. После заобиколи бюрото си и вдигна слушалката на телефона.

— Е, чудесно — каза Вивиан, която още плачеше. — Искате да извикате ченгетата? — Тя се втренчи в ръцете си, където бяха парите. Може би тоя откачен тип си е въобразил, че тя ги е откраднала от Едуард? — Хайде, повикайте ченгетата. Това е добра идея. Предайте им много здраве от мен.

Той беше набрал номера и чу свободния сигнал. След малко някой вдигна слушалката.

— Дамски облекла, моля — поиска мистър Томпсън, а Вивиан изненадано вдигна глава. — Да, Бриджит, моля.

В объркването си тя искаше да си избърше носа с парите и в последния момент забеляза грешката си и силно и звучно си издуха носа в кърпата на мистър Томпсън. Той пък се опита да не гледа прекалено ужасено тази шмъркаща фанфара, ами каза в слушалката:

— Ало, Бриджит. Добър ден, тук е Бърнард Томпсън от „Рийджънт Бевърли Уилшър“… — Той спря да говори за момент, защото жената на другия край на линията каза нещо, и се усмихна. — Имам една молба към вас. Ще бъдете ли така добра да ми направите една услуга? След малко ще ви посети една млада дама. Името й е Вивиан. Моля, погрижете се за нея. Тя е племенничка на един от специалните ни гости.

Смехът му се усили, когато при тези думи погледна към Вивиан, а тя му отговори с такова облекчение и благодарност в погледа, че сърцето на мистър Томпсън, което не можеше лесно да бъде трогнато, сега щеше да се разтопи.

Четвърт час по-късно Вивиан отново се появи на „Родео Драйв“. Мистър Томпсън беше се обадил в единия от магазините на „Гучи“. Малко неуверено тя влезе в голямата зала на партера и се огледа.

Една мила, вече недотам млада продавачка тъкмо слизаше надолу по стълбите от горния етаж с една клиентка, която изпрати до вратата. „Не се безпокойте, мисис Рейни, ще ви се обадя веднага, щом бъде доставена“ — чу я Вивиан да казва, докато минаваха покрай нея, а клиентката кимна. „Много мило.“

Продавачката й отвори вратата и й пожела приятен ден. После се обърна към Вивиан, която стоеше пред едно огледало със златна рамка и полираше с пръст и без това безупречните си зъби. Продавачката й се усмихна.

— Добър ден. Вие сигурно трябва да сте мис Вивиан. Казвам се Бриджит.

Тя й протегна ръка, а Вивиан я хвана и я раздруса. Падна й камък от сърцето. Тая Бриджит наистина е мила, както я беше уверил мистър Томпсън, и не е ни най-малко високомерна. Вивиан се усмихна с облекчение.

— Да. Барни каза, че ще бъдете мила с мен…

Бриджит се засмя, докато вървеше с нея към един от многобройните стъклени щандове.

— Той наистина е най-очарователният мъж, когото познавам. Какво имате намерение да правите? Ще разглеждате града?

— Днес отиваме на вечеря — отвърна Вивиан, която въпреки любезността на Бриджит все още беше малко нервна. Тя сложи ръце в скута си и понечи да седне върху един щанд, но Бриджит я спря.

— О, моля ви, не сядайте там!

Изплашена, Вивиан се дръпна от стъкления плот. Но Бриджит продължаваше да се усмихва все така любезно.

— Значи ще излизате на вечеря? Тогава една рокля за коктейл ще е най-подходяща. Моля, елате с мен. Ще намерим за вас една хубава рокля. Чичо ви ще я хареса.

Тя огледа Вивиан, докато вървяха към стълбите, покрити с килим.

— Носите размер 38, нали?

— Да. Откъде знаете? — попита Вивиан объркано, докато се качваше до нея.

Онази се засмя и сви рамене.

— Та това е професията ми!

Вивиан спря на едно стъпало и я погледна неуверено.

— Бридж… той съвсем не ми е чичо.

— Винаги е така, скъпа! — отвърна продавачката и весело й намигна.

Когато след един час Вивиан отново се върна в хотела, носейки плик с надпис „Гучи“, лицето й беше пламнало от вълнение. Тя се огледа във фоайето, търсейки мистър Томпсън, и го откри с една двойка японци, с която той тихо разговаряше. Разбира се, на японски.

— Барни! — викна Вивиан и се затича към него.

Тя смъкна плика от рамото си и закачи с него японеца.

— Извинете, мистър — каза му тя и веднага пак се обърна към управителя. — Най-сетне имам рокля!

Мистър Томпсън кимна на японците, молейки за разбиране, и дръпна Вивиан няколко крачки встрани.

— Колко жалко, че веднага не сте я облекли — каза той, гледайки „работното облекло“ на Вивиан.

— О, не — възрази тя, — трябва да я пазя. Имам и обувки. Искате ли да ги видите?

Тя понечи да извади от плика кутията с обувки, но мистър Томпсън я спря.

— Не е необходимо. Предполагам, че сте купили много красиви неща.

Той нервно хвърли поглед към японските гости, а Вивиан каза притеснено:

— Е, добре. Съжалявам, не исках да попреча. Бриджит много ми помогна. Беше страхотна идея. Много сте мил.

Тя го погледна с признателност и в този миг изглеждаше толкова млада и въпреки невъзможния си външен вид толкова мила, че мистър Томпсън я намери направо за очарователна.

— Радвам се, когато вие се радвате — каза той искрено и леко се поклони.

Вивиан му кимна за довиждане и се затича към асансьорите, здраво притиснала покупките си.

Щом влезе в антрето на апартамента, чу телефонът да звъни. Тя с крак затвори вратата, хвърли чантата си на земята и се втурна към апарата, който беше в хола. Но продължаваше да държи плика за дрехи с надписа „Гучи“.

— Да, ало? — обади се тя, останала без дъх, и чу строгия глас на Едуард.

— Друг път въобще да не ти идва наум да вдигаш слушалката!

Тя се усмихна и седна на масата, на която беше сложен телефонът.

— Тогава защо ми се обаждаш?

— Купи ли си нещо хубаво? — попита той и тя го чу да се смее.

— Да, нещо страшно шикозно. Рокля за коктейли.

— Добре, ще бъда във фоайето на хотела точно в деветнадесет и четиридесет и пет.

— Няма ли да се качиш преди това? — попита Вивиан малко разочарована.

Тя си беше представяла колко страхотно ще бъде, когато Едуард влезе и тя му се покаже в новата си рокля. Освен това искаше да му зададе няколко въпроса. Много важни въпроси…

— За съжаление няма да може — отвърна Едуард. — Ще ни чакат.

— Къде ще ходим? Ще ми кажеш ли?

— Отиваме във френски ресторант. Във „Волтер“. Много е елегантен.

— Добре. Ще те чакам във фоайето. Но само защото ми плащаш за това.

— Много ти благодаря. Невероятно мило от твоя страна — каза Едуард малко ядосан.

Тя чу, че затваря телефона, и се усмихна сама на себе си.

След няколко минути телефонът звънна за втори път. Вивиан, която тъкмо искаше да разопакова покупките си, изтича до него и се обади. Отново беше Едуард.

— Нали ти казах, че телефонът е табу за теб!

— Много просто е — не ми се обаждай повече — възрази му тя и чу, че той се смее развеселен, преди отново да затвори. Тя също хвърли слушалката и промърмори, свивайки рамене: „Тоя не е в ред“.

Междувременно мистър Томпсън се чувстваше напълно спокоен, че е разрешил случая „мис Вивиан“ с необходимата дискретност и че младата дама от апартамента ще си остане горе до завръщането на мистър Луис. Във всеки случай повече няма да шокира гостите на изискания „Рийджънт Бевърли Уилшър“ с крещящото си одеяние.

Затова той още по-болезнено прие факта, че „мис Вивиан“ очевидно притежава по-слабо чувство за такт, отколкото той беше преценил според последните си наблюдения. Тя не остана да си седи в апартамента, за да чака там мистър Луис, ами отново се появи във фоайето, облечена, разбира се, по същия начин, както и преди.

Мистър Томпсън беше с гръб към нея, тъй като в този момент говореше с двама служители на хотела за пожарогасителите, които трябваше пак да бъдат проверени. По променилите се физиономии на двамата съсипаният управител веднага разбра какво точно ставаше. Имаше само една личност в „Рийджънт Бевърли Уилшър“, която предизвикваше този смаян, полуужасен, полувъзхитен израз на мъжките лица.

Той се обърна и видя Вивиан, която вървеше към него.

— Барни — каза тя умоляващо и гневът му моментално се изпари.

— Нещо не е в ред с роклята? — осведоми се той, като отпрати двамата служители.

— О, не, не, не, не е това. Аз… имам малък проблем.

И тогава Вивиан с голямо смущение си призна, че я е страх от вечерята във „Волтер“. Защото това е много представителен ресторант. А тя няма никакво понятие от правилата за поведение на маса. И дали той, Барни, не би могъл да й даде няколко съвета.

Всъщност Вивиан искаше да пита Едуард за това, когато той се върне в хотела. Но той щеше направо да я вземе от фоайето, а по пътя за ресторанта нямаше да остане време. Но Вивиан в никакъв случай не искаше да се държи неправилно и преди всичко не искаше да излага Едуард.

Мистър Томпсън наистина беше рядко мил човек, както вече беше казала Бриджит. Когато можеше да помогне на някого, правеше го наистина с удоволствие. А на умоляващите очи на Вивиан той нямаше как да устои. И преди това беше станало така, когато тя, плачейки, седеше в кабинета му. Оттогава тя явно беше се изпълнила с голямо доверие към него.

Тя приличаше на малко бездомно куче, което е получавало само ритници, и сега тичаше след тоя, който за първи път се отнасяше добре с него.

Освен това на мистър Томпсън му харесваше, че не е нито нахална, нито глупава. Тя искаше да учи и да прави всичко толкова добре, колкото й бе възможно. „Това, намираше той, бе качество, достойно за уважение.“

В този момент в хотела беше относително спокойно. Времето за обяд беше минало, а до вечерята оставаха още няколко часа, но мистър Томпсън знаеше, че в ресторанта вече подреждат масите за вечерта. Така че какво пречеше да даде на младата дама — при тази мисъл той все пак трябваше да се усмихне наум — няколко урока по добро поведение? С това щеше да направи услуга не само на нея, но и на мистър Луис. И трето, така щеше да измъкне Вивиан от фоайето и да я отърве по този начин от любопитните погледи на гостите и персонала.

Ресторантът, с благородния порцелан, розовите покривки от дамаска, красиво аранжираните букети, среброто и кристала, имаше празничен вид.

Мистър Томпсън настани Вивиан на една кръгла маса и търпеливо и обстоятелствено й обясни как трябва да сяда и какво да прави със салфетката, от коя страна се сервират ястията и от коя се отсервират, а също и кои чаши и прибори за коя част от менюто са предназначени.

Скоро на Вивиан започна да й се вие свят, но тя с трогателно старание се опитваше да запомни всичко, което мистър Томпсън й показваше и обясняваше.

— Е, добре — каза той накрая, — още веднъж отначало. Първо салфетката.

Той стоеше зад нея, а тя извади сгънатата салфетка от една чаша, сложена сред останалите прибори.

— Салфетката — повтори тя. — Слага се внимателно в скута.

Тя го направи, а мистър Томпсън я похвали.

Но в следващия момент застина със страдалчески израз, защото Вивиан се облегна на масата с двете си ръце.

— Махнете лактите от масата! Стойте изправена.

Той се наведе малко напред и започна да посочва една по една наредените до чинията на Вивиан вилици.

— Вилицата за раците. А тази за салатата. А тази за основното ястие.

В дъното на залата няколко келнери тичаха напред-назад и се занимаваха с подреждането на последните маси. От време на време хвърляха любопитен поглед към шефа си и Вивиан. Но тя не им обръщаше внимание, а се напрягаше да запомни как изглеждат различните вилици.

— Вилицата за салата ще разпозная при всички положения — каза тя отчаяно. — Но останалите работи направо ме влудяват.

Мистър Томпсън се усмихна успокояващо.

— Ах, ако се изнервите, просто пребройте зъбците. — Той вдигна вилиците една по една, за да й покаже. — Четири зъбеца — за основното ястие. Понякога вилицата има само три зъбеца. Това е вилицата за салата.

Вивиан имаше огромно желание отново да опре лакти на масата. Но не го направи, а стисна зъби и смело продължи да упражнява как трябва да се държи в изискано общество по време на обяд, докато стана време да се качи горе, за да се приготви за вечерта.

Тя беше неописуемо благодарна на мистър Томпсън за усилията, които бе положил за нея, и с най-голямо удоволствие би го целунала по бузата. Но все пак не се реши да направи това.