Сюзан Шайблер
Хубава жена (13)

13

Беше станало късно през нощта, а в апартамента на Едуард още светеше. Той седеше на стол до вратата на терасата и размишляваше.

В апартамента беше съвсем тихо без Вивиан. Едуард не вярваше, че тя ще си отиде. Та нали го обичаше. Тя му го беше казала и затова той беше сигурен, че в последния момент все пак ще се съгласи с неговото предложение. Но тя го напусна, защото искаше всичко или нищо.

Упорита, глупава Вивиан! Или по-правилно би било: упорит, глупав Едуард? Той стисна устни. Не, да му се не види, та той не беше рицар, който с меч и развято знаме освобождава принцеса от кулата й. В края на краищата имаше страх от височина.

Едуард погледна парапета на терасата. Там беше застанала Вивиан и му разказваше за детската си мечта. Но той не искаше да й подари мечта, а пари. Луксозен апартамент, кола, кредитна карта. Друга, по-луксозна кула от тази, в която бе затворена дотогава. Тя много добре го разбра.

Само да не насилва нещата! Човек не може да промени нрава си!

Днес на обяд, когато преговаряше с Джим Морс, Едуард промени нрава си. Тогава се осмели да изпълни една своя детска мечта. Да строи нещо. Не само да разрушава. А после се разхождаше бос по една ливада като ученик, избягал от училище, и се чувстваше прекрасно. А за това всъщност трябваше да благодари на Вивиан…

Едуард стана. Няколко секунди гледаше парапета и накрая събра цялата си смелост, за да се приближи към него. Той направи няколко крачки, но отново спря и усети, че се изпотява. Не, не можеше да го направи. Просто не можеше.

Той бързо се върна в хола.

Беше вече късно. Трябваше да ляга. Рано сутринта ще лети за Ню Йорк. Отново ще се върне към стария си начин на живот и ще забрави Вивиан. Глупавото обаче беше, че той изобщо не искаше да я забравя. Искаше да помни всеки час, прекаран с нея, топлината, смеха й. Разбира се, ще може да живее без нея, но никак няма да е забавно.

Тази нощ Едуард спа ужасно. Когато се съмна, той стана и си събра нещата. После повика пиколо, за да свали багажа му долу.

Иззад планините беше дошла буря. По небето бляскаха мълнии, чуваха се гръмотевици.

Едуард взе кутийката за бижута, в която беше сложено колието от рубини и брилянти, което беше взел под наем за Вивиан, когато бяха отишли на опера в Сан Франциско.

Едуард усети с пръстите си меката сърмена калъфка на кутийката и затвори за момент очи, когато си спомни как слагаше на шията на Вивиан скъпото украшение.

Поредната гръмотевица го накара да излезе на терасата. И изведнъж той усети, че може да го направи.

С няколко бързи крачки Едуард се озова до парапета, спря и погледна нагоре в небето. Той все още държеше кутийката с колието.

Пиколото се появи на вратата зад Едуард с две чанти в ръце.

— Имате ли други желания? — попита той любезно и тръгна, щом Едуард отказа. — Ще ви чакам долу, сър.

— Да, благодаря — промърмори Едуард.

Той все още стоеше до парапета. Вивиан беше права, оттук наистина можеше да се види морето…

Мистър Томпсън беше на рецепцията, когато десет минути по-късно Едуард слезе долу и отиде при него. Сметката му беше готова и Едуард я подписа. После погледна към мистър Томпсън.

— Имате ли съобщение за мен? — попита той с надежда, а управителят със сигурност знаеше какво точно съобщение чака той. С искрено огорчение той поклати глава.

— Не, за съжаление не, сър.

Едуард кимна и погледна сметката, която беше на плота пред него.

— Трябва да тръгвам за летището.

— Разбира се. Както винаги Дарил е на ваше разположение.

Шофьорът, който вече чакаше, се приближи.

— Моля, докарайте колата пред главния вход — нареди мистър Томпсън и Дарил излезе.

Едуард върна сметката на мистър Томпсън.

— А, има още нещо.

Той извади от джоба си синята кутийка и я сложи на плота.

— Моля, бъдете така любезен да пратите тази кутийка във „Фред“.

— Да, разбира се.

Мистър Томпсън я взе и я погледна. Той предполагаше какво има вътре, тъй като точно си спомняше как изглеждаше Вивиан и какво носеше онази вечер, когато отиде с Едуард Луис на летището.

— Ще разрешите ли, сър? — попита управителят.

Едуард не разбра веднага какво иска, но после кимна в знак на съгласие.

— Да, разбира се.

Мистър Томпсън отвори кутийката и разгледа колието и обеците, сложени върху бяла коприна. Той забеляза, че и Едуард ги гледа и отнесеният му, нещастен вид окуражи мистър Томпсън за следващите му думи.

— Сигурно не е лесно да се раздели човек с толкова скъпо нещо.

Едуард вдигна поглед, а мистър Томпсън затвори кутията.

— Може би ще се радвате да чуете, че вчера Дарил закара младата дама до дома й. — Той погледна изпитателно Едуард, преди отново да вземе бижутата. — Ще ги върна обратно.

Изведнъж Едуард започна да се усмихва.

— Много ви благодаря, мистър Томпсън.

Дарил беше докарал колата. Пиколото натовари багажа и Едуард се настани на задната седалка.

Бурята беше отминала към морето и Дарил каза, докато потегляше:

— Дъждът спира, мистър Луис. Самолетът ще може да излети без закъснение. Ще пристигнете навреме в Ню Йорк.

„Не — помисли си Едуард. — Няколко часа закъснение все пак ще имаме.“ После се наведе напред, за да обясни на Дарил какво има предвид.

 

 

Вивиан също бе прекарала една безсънна нощ. Часове наред беше разговаряла с Кит, а когато се съмна, стана, за да опакова нещата си.

Парите на Едуард й даваха възможност да напусне Холивуд и да започне отначало някъде другаде. Вивиан имаше намерение да отиде в Сан Франциско. Тя бе казала на Едуард, че той я е променил и няма връщане назад.

Все още валеше, когато Вивиан напъха целия си багаж в куфари и чанти. Кит, която й помагаше да събере нещата си, откри една снимка, на която тя и Вивиан позираха с „работното“ си облекло на булевард „Холивуд“ пред една будка за закуски. Вивиан беше с русата си перука. Кит захихика.

— Сигурно изглеждаме доста скапано.

Тя се обърна с гръб към прозореца и взе мечето си и една малка покривка.

Вивиан се появи на вратата на малката кухничка, а Кит каза преценяващо:

— Всъщност в Сан Франциско не е чак толкова готино. Студено е и има мъгли. Човек никога не знае какво го чака.

Тя сложи покривката върху един куп с дрехи на Вивиан.

— Тогава ще си сложа пуловер — отсече Вивиан и се огледа дали не е забравила нещо.

Тя взе сешоара си и го пъхна в една чанта. Кит седна на един стол до масата.

— Какви планове имаш?

— Ще си намеря работа и ще завърша училището — отговори Вивиан, вдигна дрехите с покривката и ги занесе до един куфар. — Знам, че ще мога. Не е чак толкова трудно. Навремето имах доста добри оценки.

— Възможно е. Всичко е възможно — потвърди Кит мрачно и притисна до гърдите си мечето, с което дори лягаше да спи.

После отново погледна снимката, където са заедно с Вивиан, и въздъхна. Вивиан се изправи.

— Не искаш ли все пак да дойдеш? — попита тя сърдечно, но Кит категорично отказа.

Тя посочи с едно движение на ръката целия апартамент.

— И да оставя всичко това? Няма, и за десет милиона. — Тя се засмя, но явно не съвсем искрено.

Вивиан за миг се поколеба.

— Ела — помоли я тихо тя.

Кит послушно остави мечето си на стола и дойде при Вивиан. Тя извади от джоба на жилетката си една пачка банкноти и я пъхна в джоба на якето на Кит.

Хубавото лице на Кит светна.

— О! О, какво е това?

— Това е… стипендия от фондацията за образователни цели „Едуард Луис“. Ние смятаме, че вие имате много добри възможности, Кит де Лука.

— Наистина ли? — попита Кит, на която чак й спря дъхът. — Смяташ ли, че съм способна?

— Дори повече от способна — потвърди Вивиан. Гласът й трепереше, тя се опитваше да спре сълзите си. — И не се оставяй някой да ти втълпи нещо друго, окей?

— Окей — каза Кит, подсмърчайки.

Вивиан отиде до една чанта и извади каскета, който толкова често носеше и който беше сложила и онази вечер, преди една седмица, когато се качи в колата на Едуард Луис. Тя го нахлупи върху тъмните къдрици на Кит.

— И се пази — помоли я Вивиан през сълзи.

Кит изплашено смъкна шапката.

— О, не, не мога. Това е любимата ти шапка.

Тя бутна каскета обратно в ръцете на Вивиан и изтича при мечето си.

— Кога тръгва автобусът ти? — попита тя, като гледаше встрани.

Вивиан подържа за малко шапката си, като не знаеше какво да прави, после отново я сложи при багажа.

— След един час.

Кит подсмръкна звучно.

— По-добре е да изчезвам. От разделите направо се поболявам.

Тя прегърна Вивиан.

— Е, чао.

Вивиан за миг силно я притисна.

— О, Кит…

После приятелката й се отскубна и се втурна навън.

Вивиан избърса очи с опакото на ръката си. Тя погледна навън и видя, че бурята е преминала. Дъждът беше спрял и отново изгряваше слънце.

През това време Кит изтича зад ъгъла към булевард „Холивуд“ и си купи газирана вода от павилиончето за закуски, където се бяха снимали с Вивиан. Колежката й Ейнджъл също беше там. Кит още предишния ден й беше предложила да се пренесе при нея, след като Вивиан си замине.

— Обаче трябва да ти искам по-висок наем, отколкото на Вивиан — заяви тя. — Ще карам курс по козметика, а за това трябват страшно много мангизи. Вероятно често няма да ме има вкъщи. Ами така е. Не може цял живот да се работи на улицата. Човек трябва да има истинска цел. Ти имаш ли някаква цел?

Ейнджъл кимна.

— Да, исках да се занимавам с балет на лед. Но не стана.

— Чудесно — пошегува се Кит. — Ще донесеш ли много парцали, когато дойдеш при мен?

— Не. Карлос изгори всичко, когато му казах, че се изнасям.

Докато двете разговаряха, до тротоара спря сребристата лимузина от хотел „Рийджънт Бевърли Уилшър“ и от нея излезе Едуард. До павилиона за закуски беше се настанила една продавачка на цветя. Едуард отиде при нея и купи един букет. Той плати, благодари и се върна в колата.

Дарил потегли и на следващата пряка зави към дома на Вивиан. Шибидахът на колата беше отворен. Едуард беше стъпил на задната седалка и беше вдигнал букета и чадъра си. През това време Дарил включи радиокасетофона. Беше сложил касета с арии от „Травиата“.

Едно ято гълъби изплашено изхвърча, когато Дарил натисна клаксона и едновременно усили докрай звука. Прозвуча прочутата ария на Виолета.

Горе, в апартамента си, Вивиан чу клаксона и музиката. В първия момент не повярва на ушите си, но след това изведнъж я обзе отчаяна надежда. Тя изтича до прозореца и го отвори.

Видя колата, която спря пред входа на дома, и позна Едуард, който беше застанал на задната седалка, а главата и раменете му се подаваха през люка.

— Вивиан! — викаше той, като й махаше. — Вивиан!

Тя се показа от прозореца и избухна в щастлив смях. Това беше той! Той беше дошъл! О, Едуард, Едуард…

Тя гледаше как той вдигна букета и чадъра си и започна лудо да го размахва, като че ли беше меч, а музиката и ликуващият глас продължаваха да звучат все така силно и правеха сцената още по-вълнуваща.

— Принцесо Вивиан, слез! — викаше Едуард, колкото му глас държи, докато се катереше на покрива на лимузината. Тя се засмя още по-силно и изтича към втория прозорец на апартамента, от който се излизаше на пожарната стълба.

Когато тя се показа, Едуард тъкмо беше скочил на тротоара. Дарил беше излязъл и наблюдаваше сцената с широка усмивка.

Вивиан се прехвърли през перваза и стъпи на площадката на стълбата. Тя се наведе над железния парапет и започна да маха на Едуард.

— Защо трябва да е най-горният етаж? — извика той, а тя му викна през смях:

— Той е най-хубавият!

— Е, добре, тогава ще се кача! — гордо каза той и закачи с дръжката на чадъра най-долното стъпало, за да издърпа края на стълбата. Захапа букета и започна да се катери.

На Вивиан й спря дъхът от щастие. Като се смееше, тя махна фибите, с които беше прибрала косата си, разтърси я и я остави да падне свободно на раменете й, както се полагаше на една принцеса от приказките, която чака своя принц. След това се наведе още повече, за да не изпусне и най-малката подробност, докато принцът й се катери при нея с букет и чадър.

Едуард беше стигнал първата площадка. С малки, предпазливи крачки, като се държеше за стената, той се придвижваше към следващото стъпало, за да може да се хване за него.

Когато хвърли един поглед надолу, отново го обзе старият страх. Той погледна Дарил, който стоеше до колата, и в този момент най-много му се искаше да се върне долу.

Но после се взе в ръце. Детската мечта на Вивиан трябваше да се сбъдне — на всяка цена! Той стигна до следващата стълба и се покатери нагоре, а Вивиан повече не можеше да издържа чакането и реши да тръгне към Едуард.

Когато му оставаше вече съвсем малко, за да стигне до нея, той протегна ръце и изглеждаше толкова щастлив, както никога досега.

Вивиан бързо се спусна по стълбите, които още я деляха от него, а той се устреми към нея със същата бързина. Когато застанаха един срещу друг, Едуард тържествено й поднесе посмачкания букет.

— А какво става, след като принцът освободи принцесата от кулата? — попита той тихо.

В очите на Вивиан грееше любов. Сега тя беше съвсем сериозна.

— След това принцесата спасява живота му — каза тя, а Едуард я притисна към себе си и я целуна.

Така те стояха между небето и земята, слушаха музиката, която долиташе отдолу, и не я чуваха, защото за пръв път в живота си имаха усещането, че са съвсем сами на света, двама души, които се обичат.

Те се целуваха, а Едуард галеше косите и раменете й. Той знаеше, че тя му бе казала истината. Тя спасяваше живота му, защото внасяше в него радост, топлина и любов.

Отдолу ги гледаха минувачите. Сред тях имаше много туристи, въоръжени с фотоапарати и пътеводители. Отнякъде изникна младият негър с кръглата плетена шапка, който беше част от булевард „Холивуд“, както и петолъчките на тротоара с имена на прочути звезди, и поздрави новодошлите по своя привичен начин.

— Добре дошли в Холивуд! — викаше той. — За какво мечтаете? Все някога всеки идва тук. Това е Холивуд — страната на мечтите. Някои мечти се сбъдват, други — не! — Той се засмя и мина през групата на туристите. — Но не спирайте да мечтаете! Това е Холивуд — страната на мечтите. Така че не спирайте да мечтаете!

Той пресече улицата, още веднъж махна на хората с ръце и се скри зад една голяма стена.