Сюзан Шайблер
Хубава жена (12)

12

Междувременно Едуард се срещна в „Луис Ентърпрайсиз“ с Джим Морс. Той отново бе довел внука си. Едуард ги покани в залата за съвещания заедно с Филип и останалите господа от мениджмънта.

Срещу всеки имаше по един екземпляр от договора, подготвен от Филип, който Едуард искаше да подпише днес с „Морс Индъстриз“.

Самият той седеше на президентското място, но изведнъж стана и отиде до големия, стигащ до пода прозорец, който беше точно зад мястото му.

За секунда Фил го погледна обезпокоено, после се обърна към Джим Морс.

— Мистър Морс — започна той малко предвзето. — Помолихте за разговор с мистър Луис. Сега мистър Луис с удоволствие ще ви изслуша.

Възрастният господин се поизправи. Той погледна очакващо към Едуард, но онзи не се обръщаше, а продължаваше да стои с гръб към него.

— След като обмислих всичко обстойно, промених позицията си относно вашето предложение — започна притеснено Джим Морс. Личеше колко трудно му беше да говори. — При едно условие.

Той все така не се обръщаше към Стъки, а продължаваше да говори към гърба на Едуард.

— Не се безпокоя за себе си, става дума за хората, които работят за мен.

— Това не е проблем — вметна Стъки доброжелателно, след като Едуард отново не каза нито дума. — Ще се погрижим за тях.

В този момент Едуард се обърна и се огледа. Филип не забеляза това и продължи да говори:

— Господа, да се върнем към договорите. Да прегледаме още веднъж отделните точки. Точка първа…

— Един момент, Фил… — Едуард се върна до масата. — Господа, бих искал да говоря с мистър Морс насаме.

Лицето на Джим Морс изразяваше учудване, докато Стъки явно беше изнервен. Какво, по дяволите, е намислил Едуард? Всичко е съвсем ясно. Победили са на всички фронтове. Защо подлагаше на риск окончателното подписване на договора с един безсмислен разговор?

— Моля — рязко каза Едуард.

Стъки си пое дълбоко въздух. Той се опитваше да скрие безпокойството си.

— Господа, чухте. Моля, почакайте отвън.

Той остана да седи, а Джейк Уонс и Марк станаха.

— Това важи и за теб, Фил — каза Едуард спокойно.

— Какво? — попита Стъки стъписано.

— Казах, че бих искал да говоря с мистър Морс насаме — повтори Едуард вече с нотка на нетърпение в гласа.

Няколко секунди минаха, докато Филип се надигне. После посочи Дейвид Морс, който също седеше.

— Тогава защо той ще остане?

Едуард се приближи до Стъки.

— Моля те — каза той, без да се поддава на неговия натиск. Този път думите му прозвучаха като заповед.

Те се изгледаха, Филип стисна устни и се обърна към вратата.

— Аз ще съм наблизо — промърмори той, като излизаше с едва сдържан яд.

Джим и Дейвид размениха погледи. Възрастният човек му кимна и Дейвид се надигна и също напусна стаята.

Едуард отново се приближи до прозореца и пусна щорите.

— Така по-добре ли е? — попита той, тъй като бе забелязал, че слънчевата светлина заслепяваше Джим Морс.

— Да, благодаря.

Гласът на Морс звучеше несигурно. Той също се питаше: какво има Луис предвид? Той не очакваше от него нищо добро.

— Искате ли кафе?

Джим Морс отново кимна.

— Еспресо, моля.

Едуард отиде до една малка масичка, където бяха подредени термоси и чаши за кафе. Той напълни една чаша.

— Мистър Морс, интересите ми относно вашата фирма се промениха — започна той.

Сега говореше съвсем уверено, без ни най-малко колебание. През изминалите дни той често мислеше за това, но все отлагаше окончателното решение. Повече не можеше да се отлага. Договорът бе съставен и готов за подписване. А Джим Морс явно не виждаше друг изход, освен да го приеме.

Но все пак имаше друг изход. И точно сега, в последната минута Едуард най-сетне се реши.

„Нашата фирма не строи нищо. Ние нищо не произвеждаме“ — беше казал той на Стъки. Но онзи не го разбра. Та нали беше играл само на монополи, а продължаваше да го прави. Само че сега ставаше дума не за игра, а за хора и за техните съдби.

Джим Морс го погледна. Той дълго и с всички сили се беше борил, за да спаси труда на целия си живот. Сега беше уморен и се страхуваше. Не за себе си, а за хората, които работеха за него. Той знаеше каква е славата на Едуард Луис. Той беше хладнокръвен, когато ставаше дума за бизнес и печалба, той не се съобразяваше с нищо. Какво може да е измислил сега?

— Каква цел преследвате всъщност, мистър Луис? — попита възрастният човек, когато Едуард слагаше пред него кафето.

— Взех решение да не купувам фирмата ви и да я разпродавам на части. Бих искал да предотвратя и това, някой друг да го направи. — Тонът му беше студен и делови. — В момента компанията ви се намира почти пред фалит и аз… — Едуард се запъна и си пое дълбоко въздух. — Намирам се на непознат терен. Искам да ви помогна.

Джим Морс не бе докоснал кафето си. Не можеше да повярва на чутото.

— Как така? — попита той.

Дотогава той успяваше да запази самообладание, но сега гласът му трепереше и Едуард му се усмихна, докато сядаше на мястото си.

— Мисля, че можем да превърнем фирмата ви в нещо много специално.

Морс сбърчи гъстите си бели вежди.

— Какво беше станало с поръчките от военноморската флота?

— Те са валидни. Бяха само забавени. — Едуард видя, че Морс учудено се усмихва и добави: — Блъфирах. — Усмивката на Едуард стана по-широка.

— Имате талант за това.

— Благодаря. Това ми е работата.

Едуард стана и започна да се разхожда нагоре-надолу по стаята, докато обясняваше как си представя в общи линии бъдещата им съвместна работа. Възрастният човек кимна няколко пъти, а лицето му постепенно се отпускаше.

Най-накрая Едуард спря до стола си и изпита голямо облекчение, че е казал най-същественото.

— Мисля, че можем да оставим подробностите на служителите ни.

Джим Морс се изправи.

— Мистър Луис, бих искал да ви кажа нещо, без да прозвучи надменно. Много се гордея с вас.

За секунда Едуард изглеждаше смутен. После хвана ръката, която старецът му подаде, и силно я стисна.

— Благодаря — тихо каза той. — О… мисля, че трябва да повикаме останалите.

Филип Стъки бе прекарал един много неприятен четвърт час. Краткият триумф от това, че Дейвид Морс също трябваше да напусне залата, не трая много дълго. Двамата мъже не разговаряха един с друг. Докато Дейвид, на пръв поглед спокоен, стоеше облегнат на стената, Филип се мяташе като тигър напред-назад и си блъскаше главата какво ли става сега в заседателната зала. Той започна все повече да се ядосва.

Няколко пъти заставаше до вратата на залата с надеждата да чуе нещо от разговора и само присъствието на Дейвид го спираше да не допре ухото си на ключалката, за да подслушва.

Уонс, Марк и Джейк също чакаха във вестибюла и се изправиха, когато Едуард се появи на вратата.

— Заседанието продължава, господа — каза той, а Филип звучно въздъхна.

Той влезе пръв, следван от Дейвид, който хвърли угрижен поглед към дядо си. Джим Морс му кимна успокояващо.

— Влезте, господа, седнете — каза той ведро.

Думите му прозвучаха така, сякаш той ще води заседанието.

Филип се втурна към Едуард.

— Едуард, моля те, обясни ми, какво става тук — настоя той раздразнено.

Той леко го потупа по рамото.

— Сега е твой ред, Фил. Желая ти успех — отговори той с усмивка, която се стори на Стъки злорада.

— Почакай! — викна той, когато видя, че Едуард иска да излиза.

Адвокатът изтича до масата и погледна договора, който беше до мястото на Едуард.

— Момент, договорите изобщо не са подписани. Може ли да ми обясни някой най-накрая какво става тук?

Едуард само се огледа с радостно, но лукаво изражение на лицето, и затвори вратата след себе си.

Джим Морс се изправи в целия си импозантен ръст.

— Мистър Луис и аз решихме да строим кораби. — Той огледа замръзналите лица на мениджърите на „Луис Ентърпрайсиз“ и изкривеното от яд лице на Стъки и добави, за да изясни, че поръчката на военноморската флота отново е валидна и че това е само началото: — Големи, мощни кораби!

Дарил чакаше с колата пред небостъргача, в който се намираше офисът на „Луис Ентърпрайсиз“. Когато видя Едуард да излиза от портала, той излезе и му отвори задната врата. Но Едуард само връчи на шофьора куфарчето си.

— Дарил, бих искал малко да се поразходя. Чакайте ме тук.

— Разбира си, мистър Луис.

— Благодаря — каза Едуард и тръгна, а чернокожият остави куфарчето и зае мястото си зад кормилото.

Целта на Едуард беше един парк, който се намираше наблизо. Известно време той се разхождаше нагоре-надолу по добре поддържаните, покрити с чакъл алеи, но изведнъж решително събу обувките и чорапите си и стъпи на гъстата зелена морава.

Беше убеден, че изглежда много смешно — мъж със строг тъмносив костюм, с навити панталони да се разхожда бос по тревата. Но това не го притесняваше особено.

Той погледна небостъргача, където се намираше неговият офис, и се засмя наум.

Не беше свикнал да ходи бос. От време на време го заболяваше от някое камъче, а тревата гъделичкаше стъпалата му. Освен това щеше да си изцапа краката. Но и това му беше безразлично.

Едуард Луис искаше по своя прочут систематичен начин да разбере какво значи човек да развива у себе си ново усещане за живота.

 

 

В апартамента на „Рийджънт Бевърли Уилшър“ Вивиан беше опаковала нещата си. Тя все още беше с пола-панталон, с бяла риза и отгоре със свободно падащо сако, но се беше събула, докато пренасяше дрехите си в антрето.

Тя искаше да си тръгне още днес и беше сигурна, че Едуард ще я разбере. Последната нощ, която биха прекарали заедно, щеше само да влоши всичко и да го направи по-болезнено. Вивиан мразеше този начин на раздяла.

След като е дошъл краят — дали днес или утре, вече нямаше значение. По-добре беше да се приключи бързо.

Вивиан взе от спалнята кутията си за шапки и я остави в коридора до останалите неща. В този момент някой звънна на вратата на апартамента. Вивиан отвори и видя отвън Филип Стъки. Той забеляза неприязън в очите й и вдигна ръка.

— А, светът е малък — каза той, като се смееше. — Да… Всъщност идвам при Едуард.

Вивиан беше отворила вратата само толкова, че да може да види кой е отвън и явно нямаше намерение да я отвори повече.

— Няма го. Мислех, че е при вас, в офиса — отговори тя.

Стъки все още се смееше и поклащаше глава.

— Не. Едно знам със сигурност: при мен го няма…

След това той просто бутна вратата, за да влезе.

— Не, за съжаление Едуард не е при мен — повтори той и остави куфарчето си в антрето. — Повярвай ми, хубави времена бяха, когато винаги бяхме заедно. Тогава той не би изпуснал просто така сделка за милиарди долари. Нямаше да го направи.

Докато говореше, беше отпуснал вратовръзката си. Той отиде на бара, а Вивиан се върна в хола и в нерешителност застана до стъклената масичка. Чувстваше се много неловко. Стъки изглеждаше доста заплашително и тя се питаше дали не е пиян. Във всеки случай беше страшно ядосан, въпреки че се смееше.

— Жалко, че вече слуша не мен, а теб. Наистина жалко — продължи той, като погледна към Вивиан. — Той извади от бара шише и си наля едно питие. — Ще пиеш ли и ти нещо? — осведоми се той, но Вивиан отказа.

— Не. Не, благодаря.

Тя отиде до дивана и седна по турски, а Стъки се настани на едно от високите столчета до бара.

— Добре. Тогава ще го почакам тук.

— Едуард скоро ще се върне вкъщи. Трябва да дойде всеки момент — увери го тя, защото не й харесваше как я гледа. Той направо я „опипваше“ с поглед.

За да прави нещо, Вивиан взе от масата един тефтер и химикалка. Стъки се смъкна от стола и дойде при нея с чашата в ръце.

— Вкъщи? — повтори той и се захили. — Струва ми се, че изразът в случая не е съвсем подходящ. Това е само една хотелска стая, а не „вкъщи“.

Той остави чашата си на масата, а Вивиан седна изправено и свали краката си на пода. При това тя старателно пишеше нещо в тефтера.

— А ти не си малката домакиня… — добави Стъки, а в усмивката му имаше нещо подло.

Тя се отмести малко, когато той седна до нея, и продължи да пише. Стъки направо я пронизваше с поглед.

— Ами една проститутка.

Той отново се засмя и този път смехът му беше направо отвратителен.

— Дори може би си една направо страхотна проститутка. Може и така да е.

Вивиан остави тефтера. Тя се опитваше да запази спокойствие, да скрие страха си и да демонстрира само студена враждебност.

Стъки я разглеждаше с присвити очи.

— А ако сега те начукам, това може и да е една малка компенсация за милионите, които ми се изплъзнаха днес.

Вивиан за малко да свирне с уста. Значи Едуард все пак не е купил „Морс Индъстриз“? Явно това беше обяснението за яда на Стъки.

Той се приближи още към нея.

— Ще съм съвсем откровен, сладурче, тази загуба е голям удар за мен. Много голям. Аз страдам. Освен това започвам да се ядосвам. Съвсем малко. Бих могъл да откача, да превъртя, да направя някаква идиотщина.

Той сложи ръката си на коляното на Вивиан и започна да я опипва все по-нагоре.

— Ами ако и аз спя с теб? А после те заведа на опера, тогава може би…

— Гадняр!

Вивиан се опита да махне ръката му и да го бутне настрани, но той я сграбчи по-силно.

— Пусни ме! — каза тя задъхано, когато той я придърпа към себе си. — Свиня такава, разкарай се оттук!

Тя се бореше с него, когато той посегна към гърдите й, със светкавична бързина го ухапа.

„Ау!“, Филип вдигна ръката си и я разгледа неразбиращо. После отново погледна Вивиан. В очите му изведнъж се появи убийствена злоба, примесена с похот. Той замахна и удари Вивиан по лицето. Тя извика, но той продължи да удря. Крещейки, тя се опитваше да се отбранява, но той беше по-силен и се хвърли върху нея. Двамата се изтърколиха на земята.

— Хайде де! Не се превземай! — изсъска Стъки и пъхна коляно между бедрата й, докато продължаваше да удря.

Вивиан се отбраняваше с всички сили, хлипаше и викаше.

— Не, не, не… Върви си! Остави ме!

Тя усети как той вдигна ризата й и започна да мачка гърдите й.

— Аз също ще ти платя. Колко искаш? Двайсет долара? Трийсет? Петдесет?

— Пусни ме! — отново извика Вивиан, като се опита да се измъкне. — Пусни ме…

Тя виждаше изкривеното му лице, надвесено над нея.

— Ти си една петдесетдоларова курва, нали? Е, хайде, давай!

В този миг някой го дръпна назад. Беше Едуард, който още в коридора бе чул виковете на Вивиан и се бе втурнал в апартамента.

— Да не си полудял, Фил! — извика той и издърпа Стъки за краката.

Вивиан се надигна, после, плачейки, се сви на пода.

Когато Едуард видя как Стъки я е пребил, го обзе толкова силен гняв, че му беше много трудно да се овладее. Той разтърси Стъки, като че ли беше вързоп парцали, и го повлече към вратата.

— Пусни ме! — изръмжа Филип, но Едуард не му обърна внимание.

— Ти, мръсен, долен измамник! — процеди той през зъби, а Стъки се опитваше да се отскубне и продължаваше да вика:

— Пусни ме! Пусни ме, по дяволите!

— Не искам да си цапам ръцете с теб! — изсъска Едуард, докато го влачеше към антрето. Там го пусна рязко, така че Стъки се спъна и за малко не падна. — Махай се оттук! — изкрещя Едуард. — Изчезвай най-сетне!

Очите на Филип бяха кървясали.

— Чуй ме. Това е една проститутка! Една мръсна малка курва…

Той не можа да продължи, защото юмрукът на Едуард се заби във физиономията му. Ударът беше толкова силен, че Стъки падна. Няколко секунди той не беше в състояние да се изправи. Почти беше изгубил съзнание от болка.

— По дяволите! — изръмжа той. — Счупи ми носа.

Междувременно Вивиан, все още трепереща, се беше изправила и седна на канапето. С ужас в очите тя наблюдаваше как Едуард вдигна Стъки за яката.

— Вън! — викаше той. — Вън! Вън! Вън!

— Носът ми е счупен… — Ядосаният вик на Стъки премина в провлачено хленчене.

— Майтапиш се. Инвестирал съм десет години. Десет години съм правил това, което ти искаше…

Едуард отстъпи назад, като дишаше тежко. Боляха го ставите на пръстите и той няколко пъти си тръсна ръката. После донесе куфарчето на Стъки, докато Филип, залитайки, се подпря на една масичка и се оглеждаше в огледалото, което висеше над нея.

— Това са глупости. С това няма да ме метнеш!

Едуард отвори вратата и изхвърли куфарчето на Фил в коридора.

— Доставяше ти удоволствие да съсипваш другите. Ти стана богат благодарение на мен, защото правех точно това, което ти искаше. — Той посочи с ръка към вратата. — А сега най-сетне си върви!

Стъки се втренчи в него.

— Но аз… — каза той с плачлив глас, но Едуард изрева:

— Не! Марш оттук!

Филип Стъки се обърна и като залиташе, напусна апартамента. Едуард толкова силно блъсна вратата след него, че прозорците издрънчаха.

Той се върна в хола. Когато видя пребитото, подуто лице на Вивиан, почти съжали, че не е подредил Стъки още по-добре. Едуард изтича в банята, взе един ленен пешкир и сложи в него парчета лед, които извади от камерата. После сгъна кърпата и много внимателно започна да прави компреси на Вивиан.

Тя се беше справила със сълзите, но няколко пъти въздъхна шумно, докато той държеше импровизираното чувалче с лед на подутата й буза.

— Откъде мъжете толкова добре знаят как трябва да удрят една жена по лицето? Оу… За миг си помислих, че главата ми ще отхвърчи. Как става това? Да не би в училище да ви показват тайно как се прави? Това… — Лицето й се изкриви. — Ау…

— Мразя мъжете, които посягат на жена — каза Едуард.

Тя го погледна и се опита да се усмихне.

— Чух какво си направил с Морс.

Той все още стоеше, наведен над нея, и продължаваше да прави компрес на бузата й.

— Съвсем делово решение — възрази той, защото изведнъж се смути.

Та нали преди няколко дена беше заявил, че в бизнеса никога не се ръководи от симпатии. А сега беше постъпил точно така.

— Много добре — каза Вивиан, а той кимна.

— И аз мисля така.

Той погали косата й, а тя отмести ръката му, в която държеше леда, и се изправи.

— Вече съм добре. Мисля, че сега мога да тръгна.

Той отстъпи една крачка от канапето и се опита да произнесе думите с делови тон.

— Видях, че си си събрала багажа. Защо искаш да ме напуснеш?

— Едуард, винаги ще се намери някой като Стъки. Някой добър приятел, който ще иска да опита с мен. Някой, който смята, че всичко му е позволено. Какво ще направиш тогава? Всички мъже ли ще набиеш?

Той остави кърпата с леда на масата.

— Не ме напускаш заради това.

Вивиан се изправи и тихо изстена. Цялото й тяло я болеше от бруталното държане на Стъки.

— Ти… ти ми направи едно предложение, което е много съблазнително. Само преди няколко месеца нямаше да има проблеми. Но сега животът ми се е променил. Ти го промени. Не можеш да върнеш нещата назад. Аз искам повече.

Едуард кимна няколко пъти.

— Познат ми е проблемът — да искаш повече. Може да се каже, че аз съм го открил.

Слаба усмивка се появи на лицето й, а той продължи:

— Въпросът е само колко повече?

— Приказката ми трябва да се сбъдне — каза тя упорито.

Той се обърна и погледна през големия прозорец към терасата.

— Сложни отношения без бъдеще… — промърмори той.

Вивиан отиде в спалнята, за да си вземе обувките. След това бавно седна на стъпалата между преддверието и хола, за да се обуе.

Едуард я наблюдаваше и горчиво се усмихна.

— Имам особен талант. Винаги създавам сложни връзки без бъдеще.

Тя мълчеше, а той извади от сакото си портфейла и взе три хиляди долара. Седна до нея и й ги подаде.

— Благодаря — каза той тихо.

— Аз благодаря — отвърна тя потиснато.

За секунда погледите им се срещнаха, после тя взе парите и ги пъхна в джоба на сакото си. Едуард й даде визитната си картичка.

— Ако имаш нужда от нещо — от клечки за зъби или нещо друго — обади ми се!

Тя се усмихна, но веднага отново стана сериозна и го погали по рамото.

— Аз… прекарах много хубаво — каза тя, като се запъваше, а той за миг стисна пръстите й.

— Аз също…

Вивиан рязко се изправи, за да вземе чантата си от един стол. Тя мигаше често, за да спре напиращите сълзи.

Едуард дойде след нея в коридора и погледна нещата й.

— Да викна ли пиколо? — попита той, но Вивиан поклати глава.

— Не, ще се оправя.

Той взе кутията за шапки.

— Ще взема това.

Едуард понечи да отвори вратата, но в последния момент, обзет от внезапно отчаяние, пак я затвори.

— Остани — помоли той. — Не си отивай. Не ме оставяй сам тази нощ.

Когато я погледна, видя, че тя плаче.

— Не защото ти плащам за това, а защото и ти искаш да останеш.

За момент тя се поколеба, но след това с решителен жест взе от ръцете му кутията за шапки.

— Не мога.

— Както искаш — каза той с равен тон и отвори вратата.

В коридора Вивиан още веднъж спря и се обърна към него.

— Имаш много особени таланти, Едуард.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя се усмихваше.

Той я гледаше как си отива и изведнъж рязко затвори вратата, защото повече не издържаше.

Вивиан слезе долу с асансьора. Тя искаше да се сбогува и с мистър Томпсън.

Той стоеше с едно пиколо във фоайето до едно голямо петно, което красеше мраморния под.

— Не съм виновен, сър — защитаваше се младежът, а мистър Томпсън снизходително клатеше глава.

— Не съм казал това. Обадете се на службата за почистване. Те трябва да уредят това. Вие трябва само да предавате задачите.

Той се обърна, щом чу зад себе си стъпките на Вивиан.

— Здравейте, Барни — каза тя, като се стараеше да бъде усмихната.

Томпсън я гледаше с леко безпокойство.

— Мис Вивиан…

Тя погледна към пиколото, а Томпсън леко му кимна.

— Това е всичко.

Вивиан изчака, докато се отдалечи, и остави част от багажа си.

— Исках да се сбогувам с вас.

— Значи… значи няма да придружите мистър Луис в Ню Йорк? — Мистър Томпсън не можа да скрие разочарованието си.

— Моля ви, Барни. И двамата сме стъпили на земята. Поне в повечето случаи.

Той бавно кимна и към разочарованието му се прибави възхищение. Тя наистина беше една изключителна личност, тази мис Вивиан. Беше умна и имаше силен характер. Жалко, че…

— Коя кола ще ви закара у дома? — осведоми се той, защото изведнъж го осени една идея.

— Ще взема такси — отвърна Вивиан.

— И дума да не става — заяви той и махна на Дарил, който стоеше наблизо, готов за тръгване.

Негърът се приближи.

— Да, сър?

— Моля, закарайте мис Вивиан, където тя пожелае — заповяда му управителят и добави многозначително: — Все едно къде.

— Да, сър.

Шофьорът чакаше, докато с тихо „Благодаря“ Вивиан подаде ръка на мистър Томпсън. Той се наведе, за да й целуне ръка по всички правила на етикета. После й се усмихна с явна симпатия.

— Радвам се, че се запознах с вас. Моля, елате пак, посетете ни някой път.

Вивиан му отговори с усмивка и леко го потупа по рамото.

— Не се предавайте!

Малко по-късно тя седеше на задната седалка на сребристата лимузина. Когато Дарил потегли, тя се обърна и гледаше пищната фасада на хотел „Рийджънт Бевърли Уилшър“, докато безбройните прозорци, навесът над широкия портал, палмите и цветята до стълбите се изгубиха в далечината.

Дарил мина по „Родео Драйв“ преди да свие по Мелроуз и Феърфакс авеню по посока на булевард „Холивуд“, към най-занемарената му част.

Вивиан седеше отзад и беше стиснала ръце в скута си. „Не се предавай — мислеше тя, — не се предавай.“ И продължаваше да повтаря това като молитва.