Сюзан Шайблер
Хубава жена (3)

3

Едуард Луис, който седеше зад кормилото, въобще не беше забелязал приближаването на Вивиан. В пълно объркване той гледаше ту таблото, ту лоста за скорости.

„Е, хайде, не се гипсирай“ — промърмори той. — „Тук някъде трябва да е първа скорост.“

Той съвсем се беше объркал, след като бе напуснал къщата на Филип Стъки. Беше стигнал някак до Холивуд, беше излязъл на края на булевард „Холивуд“ при театър „Пентъджис“ и там, вместо да завие надясно по посока Уест Холивуд и Бевърли Хилс, беше тръгнал в обратната посока. Няколко пъти Едуард чете табелките на улиците: Тренди стрийт, булевард „Сънсет“, Мелроуз авеню, но нямаше понятие, къде се намират тези улици и как оттам да стигне до хотела си. Така че продължаваше да кара, макар да имаше доста големи трудности с лотуса. Най-често забравяше да натисне съединителя, когато искаше да превключи скоростите, няколко пъти задави мотора или даде повече газ и колата подскачаше или изхвърчаше напред като ракета.

Едуард беше вече доста изнервен, когато изведнъж се оказа в една слабо осветена странична уличка, където къщите бяха заобиколени от големи градини зад боядисани в бяло стени или огради от ковано желязо. На тротоара пред себе си видя някакъв тип с окъсани дрехи, очевидно скитник, който се ровеше в кофа за смет. Като се показа от прозореца, Едуард чу как скитникът възмутено ругаеше: „Я погледнете това! Хората вече само боклуци изхвърлят!“.

Едуард беше натиснал спирачките.

— Извинете…

— А?

Бездомникът се уплаши и се изправи.

— Можете ли да ми кажете как се стига оттук до Бевърли Хилс?

Мъжът се дотътри по-близо.

— Ами вече сте там. Тая, вдясно, е къщата на Силвестър Сталоун.

Едуард любезно благодари, а скитникът направи широк жест с ръка и се засмя.

— Тук сте добре дошъл.

На Едуард някак си не му вдъхна доверие обяснението. Може би този човек е луд или пиян — или и двете. Във всеки случай той пропусна да го попита за пътя до хотел „Рийджънт Бевърли Уилшър“, ами с доста усилия обърна колата. После се върна по пътя, по който бе дошъл, с надеждата все някак да стигне до главна улица със съответните табели. И така той отново се бе озовал на булевард „Холивуд“.

Едуард погледна нагоре, когато главата на Вивиан се показа в отворения прозорец от другата страна на колата. Тя се усмихна лъчезарно и показа чудесните си бели зъби.

— Е, нещо определено ли търсите?

Тя се надяваше, че сега той ще отговори: „Разбира се — теб!“. Но той каза само: „Да, пътя за Бевърли Хилс. Можете ли да ми го покажете?“.

Усмивката на Вивиан стана още по-широка. „Доста готино изглежда шофьорът на тоя «Лотус Еспри».“, помисли си тя. По всичко личеше, че има пари, ама много пари.

— Разбира се. За пет зеленки.

Едуард я зяпна объркано.

— Но това е смешно.

— Вярно. — Тя захихика. — Затова вече вдигнах на десет долара.

— Но вие не можете да искате пари за такова нещо — отвърна той, като клатеше глава.

Тя се подпря на вратата.

— Мога да правя каквото си искам, бейби. Нали знам пътя.

После направи една крачка назад, изправи се, като че ли се кани да тръгва, и обърна към Едуард хубавия си гръб. Няколко секунди той разглеждаше меките заоблености под тесния минижуп и онази част от стройните й бедра, която не беше скрита от черните ботуши, и накрая вдигна рамене.

— Е, добре, окей. Вие спечелихте.

Той бръкна в джоба на сакото си, а Вивиан се върна със светкавична бързина и пак се облегна на прозореца.

— Можете ли да развалите двайсет долара?

Едуард й протегна една банкнота, а Вивиан отвори вратата и с един скок се озова в колата.

— За двайсет ще ви заведа лично. — Тя грабна банкнотата, сгъна я и я пъхна в сутиена си. — Ще ви покажа и къде живеят звездите.

Едуард нямаше как да не се засмее на дързостта й.

— О, благодаря ви. Вече видях къщата на Силвестър Сталоун.

— Страхотно — каза Вивиан и се облегна назад. — Първо, направо, а после — надясно…

Този път той налучка първа скорост, включи я, но отпусна твърде бързо съединителя. Колата подскочи напред, а Едуард натисна прекалено силно газта и Вивиан буквално се залепи за кожената седалка.

— Светлините — каза тя уплашено, макар че й стана и малко смешно. — Би било добре да включите светлините.

За щастие този път Едуард намери нужния бутон, фаровете пламнаха. Лотусът хвърчеше по улицата и на един светофар за малко да мине на червено. Едуард спря в последния момент.

Вивиан преглътна.

— Това… това май е страхотна машина! — Изказването й прозвуча оценяващо.

— Да, но малко е… как да кажа… темпераментна — добави Едуард с крива усмивка.

— Ваша ли е колата? — осведоми се тя, а той поклати глава.

— Не.

— Крадена ли е?

Той се засмя.

— Не точно.

Докато чакаха на един светофар, той хвърли поглед към Вивиан.

— Имате ли си име?

Тя кокетно му се усмихна.

— Как бихте ме нарекли?

Тъй като той мълчеше, тя тихо му каза през смях:

— Вивиан. Името ми е Вивиан.

— Вивиан — повтори той, когато светофарът превключи на зелено.

Той отново даде газ, а тя попита:

— В кой хотел живеете?

— В „Рийджънт Бевърли Уилшър“.

— Още съвсем малко направо, ей до оня ъгъл. После надясно.

Вивиан разглеждаше профила на Едуард.

— От Калифорния ли сте?

Той поклати глава.

— Не, идвам от Ню Йорк.

В този момент той превключи на втора и зави по Мелроуз авеню.

— Абе, човек — каза Вивиан с възхищение. — Тая пущина взима завоите като по релси.

— Извинете, какво казахте? — попита той неразбиращо, а тя се кискаше доволно.

— Пълно безумие! При това има само четири цилиндъра.

Едуард мина на трета скорост и даде още газ.

— Вие разбирате от коли? Къде сте ги научили тия работи?

— Само от списания. Момчетата вкъщи бяха луди по американските тенекии, особено по „Мустанг“ и „Корвет“. Купуваха ги на старо и ги оправяха до идеално състояние. Често ходех да гледам.

Тя разглеждаше луксозния интериор и хвърли кос поглед към Едуард.

— А всъщност как така вие толкова малко разбирате от коли?

— Още първата си кола получих като подарък заедно с шофьора — обясни той откровено. — И къде е било това, където момчетата така са си падали по страшната американска ламарина? — попита той, като се опитваше да наподоби нейния начин на изразяване.

— В Милий Вил, Джорджия — отвърна тя.

Едуард опита да включи на по-висока скорост и Вивиан се засмя.

— Много здраве от скоростната кутия! Скоростта е там, превключвате неправилно. Това е обикновено превключване.

Той несъзнателно погледна към лоста за скорости.

— Обикновено превключване? Сега знам толкова, колкото и преди. — Тя отново се засмя, а той добави: — Карали ли сте някога „Лотус“?

— Не…

— Тогава сега ще карате за първи път.

Той спря.

Вивиан изскочи на улицата и толкова бързо заобиколи колата, че Едуард едвам успя да излезе. Размениха си местата и Вивиан каза, предвкусвайки удоволствието:

— Моля, затегнете си колана. Сега ще ви покажа какво може тая бричка. Няма да повярвате на очите си! Готов ли сте?

Едуард беше закопчал предпазния си колан.

— Готов съм.

Тя си нагласи страничното огледало и това за обратно виждане.

— Е, тръгваме.

С тези думи натисна газта и почти безшумно превключи. Колата се засили и се понесе по улиците. Вивиан умираше от удоволствие, а очите й светеха.

— Това нещо има педали като на състезателна кола. Много са близко един до друг. Много по-лесно е да се кара от жена. Нали имаме по-малки крака. Е, аз съм изключение. Нося четиридесети номер.

Едуард погледна отстрани лицето й. Почти детската й радост му харесваше.

Тя махна дясната си ръка от кормилото и я протегна пред лицето на Едуард.

— Стъпалото на човека е дълго, колкото ръката му от лакътя до китката. Това знаехте ли го?

— Не, не го знаех. — Гласът му прозвуча леко насмешливо.

— Не е толкова важно.

Вивиан отново хвана кормилото с двете си ръце. Известно време мълчаха, а Едуард приглаждаше с ръка палтото си, което беше в скута му. След внезапното си тръгване от приема той просто го беше метнал на предната седалка, а Вивиан бе седнала отгоре.

След малко Едуард отново погледна към Вивиан. Тя е една много чаровна личност, намираше той. Ако не беше облечена и издокарана така ужасно, едва ли някой щеше да я помисли за проститутка. Имаше красиво лице и много хубави ръце.

Той се изкашля.

— Кажете ми, моля, колко печели сега момиче като вас? Имам предвид, ъъ… във вашия бизнес?

— Под сто долара нищо няма да намерите — послъга Вивиан, която не беше забравила съвета на Кит и трагичното състояние на портмонето си и на сапунерката. Тоя тип изглеждаше така, че сигурно можеше да даде тия пари от воле.

— Сто долара на нощ? — попита Едуард с изненада.

— На час — заяви тя, без да й мигне окото.

Сега вече той почти си глътна езика.

— На час? — попита той с недоверие. — Печелите по сто долара на час и закопчавате ботушите си с безопасни игли? Това трябва да е шега!

— С пари не се шегува човек — отвърна тя, а той кимна утвърдително и напълно убедено.

— Не.

Той отново я разглеждаше отстрани.

— Сто долара на час… солидна сума!

За момент Вивиан откъсна поглед от пътя и се усмихна предизвикателно на Едуард. После сложи ръката си в скута му, задържа я там за малко и каза самоуверено:

— Все още не е, но може да стане!

Едуард предпочете да не й отговори. Освен това нищо не му идваше наум. В главата му изведнъж се възцари тотален хаос. Така че не можеше да прави нищо друго, освен да зяпа Вивиан.

 

 

След известно време стигнаха до хотел „Рийджънт Бевърли Уилшър“. Вивиан направи елегантен завой и спря пред портала на огромния луксозен хотел.

Портиерът в униформа, който стоеше пред входа, се приближи към лотуса. В този момент една много елегантна дама тъкмо излизаше от хотела. Тя се обърна да види спортната кола, която явно правеше впечатление, и портиерът трябваше да положи усилия, за да не се захили, защото точно тогава Вивиан отвори вратата на шофьорското място и излезе. Елегантната госпожа й хвърли шокиран поглед, преди бързо да се отдалечи.

— Добър вечер, мистър Луис! — поздрави портиерът и побърза да отвори вратата на Едуард.

Той рискува да погледне Вивиан още веднъж, но не знаеше дали трябва да е стъписан или въодушевен.

— Ще ви трябва ли колата още тази вечер?

Едуард се засмя, тъй като трябваше да си припомни шофьорските си умения.

— Не, надявам се не.

После се обърна към Вивиан. Тя гледаше разкошната фасада на хотела.

— А-а… тук значи — каза тя с възхищение, а той кимна.

— Да.

Няколко секунди се гледаха мълчаливо и накрая Едуард попита:

— Всичко наред ли е?

Вивиан не бързаше да тръгва. Толкова се надяваше, че ще я вземе в хотела! Ама че гадна работа, ако се върне при Кит без стоте долара!

— Да, мисля, че е наред. Ще си взема такси с моите двайсет долара.

Но не изглеждаше да има намерение да се сбогува.

— Трябва да се връщате в своя офис — каза Едуард.

Вивиан се засмя.

— Да, в моя офис… много добре.

Той погледна надолу, а после отново към нея.

— Много ви благодаря за помощта.

— Е, тогава…

Вивиан още се колебаеше. Тя отново погледна хотела, а за Едуард тя изглеждаше като гладно малко дете, залепило нос на една витрина, където зад стъклото са изложени най-разкошните шоколадови торти.

Тя се обърна.

— Довиждане — викна Едуард след нея и наблюдаваше как бавно се отдалечава.

Вървейки, тя си наметна палтото. Високите токове на ботушите й, които бе закопчала с безопасни игли, защото явно нямаше пари, за да си сложи нови, тракаха по тротоара, когато завиваше от площадката пред хотела към булевард „Уилшър“.

Едуард все още чакаше, но тя не спря, за да се качи на някое от минаващите таксита. Тогава, след кратко колебание, решително се насочи към нея.

— Няма ли да вземете такси? — попита той, щом я настигна.

Тя се беше настанила на облегалката на една пейка на спирката на рейса и беше стъпила на мястото за сядане. Тя се обърна към него и каза:

— Размислих. Реших да хвана автобуса. По-весело е.

— Аха.

Едуард се засмя с лека ирония в гласа, като я гледаше отвисоко. Нито той, нито Вивиан бяха забелязали, че портиерът, който междувременно се бе погрижил един служител на хотела да прибере лотуса в гаража, ги наблюдаваше с голям интерес.

— Нещо не ми излиза от главата… — каза Едуард. — Наистина ли искате по сто долара на час?

— Да — изтърси Вивиан самоуверено.

Той се замисли за момент. След известно колебание се реши и попита:

— Ако… ако нямате други ангажименти, ще ми доставите ли удоволствието да ме придружите в хотела? Става ли?

— Разбира се — каза тя, колкото се може по-небрежно, но грейналото й от радост и облекчение лице издаваше, че тонът й лъже. Тя скочи от пейката и двамата се върнаха в „Рийджънт Бевърли Уилшър“.

— Как се казвате всъщност? — попита Вивиан изведнъж.

— Едуард.

— Едуард! — повтори тя с въодушевление. — Това е любимото ми име. Намирам, че звучи представително.

Той махна с ръка, но тя не можеше да бъде спряна.

— Ще ви кажа нещо, Едуард, това не може да е случайност, о, не…

Той изведнъж се сети за нещо, спря и й протегна палтото си.

— Моля, облечете това.

Тя погледна учудено.

— Ами че защо?

— Защото… — той се изкашля неловко, — защото този хотел не е от ония заведения, където се наемат стаи за по един час.

Той се усети, че думите му прозвучаха доста рязко, но Вивиан само се усмихна: „О…“. После, за негово облекчение, се остави да й наметне палтото.

Те влязоха във фоайето на хотела, обзаведено със скъпи килими, постлани върху огледално чистия мрамор, с удобни кресла и пищни, разкошно аранжирани букети.

Вивиан разглеждаше всичко това с широко отворени очи и като че ли направо попиваше луксозната гледка.

— Уау! — не се стърпя тя и неволно възкликна. Докато вървеше, тя пъхна ръцете си в ръкавите на палтото на Едуард и се загърна, колкото може по-добре.

Въпреки това едно пиколо, който тъкмо излизаше от лифта с количка, пълна с кожени куфари и чанти, се обърна след нея с отворена уста. Той не беше единственият, който я изгледа така, но може би единственият, в чийто поглед имаше открито възхищение.

На рецепцията стоеше семейна двойка, която огледа Вивиан с високо вдигнати вежди, а жената дори изфуча възмутено и се обърна на другата страна.

В кожено кресло седеше възрастен джентълмен, който четеше вестник. Но той също погледна към нея и изглеждаше така, сякаш е загубил ума и дума пред това необичайно явление за един луксозен хотел… А една жена почти си изкриви врата, като надничаше иззад огромна ваза с цветя, когато Вивиан мина покрай нея.

Но тя не забелязваше нищо, ами все още бе погълната от разглеждането на обстановката. Едуард се усмихна.

— Е, хайде, достатъчно — каза той любезно.

Вивиан цялата се сви и чак сега забеляза впечатлението, което предизвикваше.

— Ах, да му се не види — промърмори тя и изведнъж усети, че коленете й омекват.

Какво, по дяволите, търсеше тя в тоя хотел? Най-вероятно всеки момент щяха да я изхвърлят оттук.

Едуард разбра какво става с нея и леко я докосна по гърба.

— Не се притеснявайте. Елате, да вървим.

Той забеляза, че тя върви едва-едва, като вдървена, и добави:

— И не се безпокойте толкова.

Тя прехапа устни и го погледна неуверено, докато вървеше послушно до него към рецепцията на хотела.

— Добър вечер, мистър Луис — поздрави го любезно една служителка.

Персоналът в „Рийджънт Бевърли Уилшър“ беше отлично школуван, затова младата жена рискува да хвърли само един бърз поглед към Вивиан, без това да повлияе на учтивата й усмивка.

— Здравейте — отвърна Едуард. — Имате ли съобщения за мен?

— Пристигнаха някои неща за вас.

Младата жена се обърна към полиците на стената зад нея и му протегна малка пачка с писма и телекси.

— Благодаря — отвърна той, докато бегло ги преглеждаше.

Вивиан се бе облегнала на гишето в поза, която вече й беше влязла в кръвта на булевард „Холивуд“: едната ръка опряна на хълбока, ханшът малко встрани и единият крак леко напред. Кит доста дълго я караше да я упражнява. Изглеждаше секси, но разбира се, доста предизвикателно, така че сега администраторката вече я зяпаше с нескрито любопитство.

Едуард бързо хвана Вивиан за ръката.

— Ах, да — сети се той на тръгване. — Пратете ми, моля, бутилка шампанско и ягоди.

— С удоволствие — служителката грабна телефона.

„Обслужване по стаите за мистър Луис, моля“ — чу я Вивиан да казва, докато вървяха с Едуард към асансьорите.

Той натисна копчето, за да извика асансьора, а през това време една възрастна двойка, която също чакаше там, гледаше само нея. Особено жената се беше втренчила, като че ли е малко зелено човече от космоса.

Полека-лека Вивиан се беше съвзела от притеснението, предизвикано от изисканата обстановка. Това, че дамата я разглеждаше така, постепенно започна да я дразни. Тя качи единия си крак на високия пепелник до вратите на асансьора, така че палтото на Едуард да се разтвори и да могат да се виждат дългите й стройни крака, обути в черни лъскави ботуши.

— О, скъпи — каза тя с пронизителен глас, като се преструваше на шокирана. — Знаеш ли какво ми се е случило? Имам бримка на чорапогащника.

Едуард мълчеше и се подхилкваше, докато онези двама се обърнаха с възмущение. Вивиан избухна в смях.

— Та аз изобщо нямам чорапогащник…

Възрастната жена отново се обърна към нея и се опита да изстиска една кисела усмивка.

В този момент пристигна асансьорът. Чу се тих звън, вратите се отвориха и една млада двойка излезе. Вивиан, все още смеейки се, погледна в кабината.

— О, какъв късмет! Има канапе за двама!

Едуард искаше да пусне по-възрастната двойка да мине първа, но след тази забележка на Вивиан, госпожата окончателно й обърна гръб. С такова нещо няма да пътуваме в една кабина, казваше възмутеният й поглед.

Едуард сви рамене и обясни с усмивка:

— Тя пътува за пръв път в асансьор.

Мъжът, който беше излязъл от лифта, зяпаше Вивиан възхитено, а спътничката му го сръга и каза: „Затвори си устата, скъпи!“.

Вратите се затвориха, но и момчето в асансьора се беше втренчило във Вивиан. То като че ли нямаше намерение да потегля нагоре, ами я разглеждаше с явно възхищение.

Тя седна на кожената пейка, сложи крак връз крак, но веднага скочи, като се почувства виновно.

— Извинявайте, но не можах да се сдържа — каза тя тихо на Едуард.

Той кимна.

— Но следващия път ще можете, нали? — отвърна той.

После подканящо погледна момчето.

То цялото се стегна, върна се към задълженията си и натисна нужното копче. С леко бръмчене асансьорът потегли.

— Мецанин — обяви униформеният младеж, който по време на пътуването въодушевено зяпаше Вивиан.

— Мецанин! — Тя свирна с уста оценяващо, докато следваше Едуард. — Страхотно!

— Наляво — подкани я той и тя се обърна в нужната посока.

Момчето също излезе в коридора и гледаше след нея. Но Едуард му хвърли укоряващ поглед и то побърза да се скрие в кабината си.