Сюзан Шайблер
Хубава жена (7)

7

Едуард имаше зад гърба си напрегнат ден. Беше провел с Филип Стъки и останалите си сътрудници неколкочасово съвещание, на което обсъждаха само икономическата ситуация и евентуалната покупка на „Морс Индъстриз“.

Едуард още веднъж си бе съставил подробна представа за това западащо предприятие. Хората му бяха подготвили филм за отделните заводи, за корабостроителниците, където Джим Морс строеше корабите си, и за различните индустриални площи, който прожектираха на Едуард.

Колкото повече гледаше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че купуването на „Морс Индъстриз“ наистина е много изгодна сделка. Вече го бе обзела ловна треска, както всеки път, когато се намираше пред края на някое начинание. Но при все това той винаги оставаше с ясно и хладно пресметливо съзнание.

Тези две негови качества му бяха помогнали още на млади години да постигне големи успехи. На него и на някои други, които се бяха присъединили към него и взимаха участие в сделките му. Като Филип Стъки например.

Но по време на прожекцията, докато Уонс даваше обяснения, в залата за съвещания на „Луис Ентърпрайсиз“ нахълта Джейк, един от младите мениджъри на Едуард.

— Има интересна новина — прошепна той на ухото на Филип Стъки, който седеше най-близо до вратата.

Филип вдигна ръка.

— Едуард, току-що получихме новини за Морс. Дон, спрете апарата.

Той стана и включи осветлението, а младежът, който водеше прожекцията, я прекрати.

— Е? — обърна се Стъки към Джейк.

Онзи се изпъна. Докато говореше, той гледаше най-вече Едуард и Стъки.

— На стария Морс са му предложили много изгодна сделка от военноморската флота. Поръчка за триста и петдесет милиона долара за строеж на разрушители.

Филип се изсмя подигравателно.

— Поръчка от военноморската флота? Не мога да повярвам. Как е могло да стане това? Нали казахте, че той вече не получава поръчки от тях.

— Да, така мислех — защитаваше се Джейк.

Марк, друг сътрудник, който седеше на масата до Уонс, се намеси:

— Ако това е истина, акциите ще скочат много и ще стане прекалено скъпо за нас.

Филип се опря на масата със свити в юмруци длани.

— По дяволите! Това го знам и аз.

— Много се радвам, че получихме тази информация навреме, сър — възрази Джейк.

Той погледна към Едуард, който беше единственият, приел обезпокоителната новина съвсем спокойно и в момента си наливаше от едно шише минерална вода.

— Така можем да се оттеглим навреме.

— Да се оттеглим? — побесня Филип Стъки. Неговото допреди малко бледо лице се покри с болезнена руменина. Той се изпоти и избърса с кърпичка челото и врата си.

— И дума да не става! Вече сме инвестирали хиляда работни часа. Никой няма да се оттегля от проекта.

Той се отпусна в креслото си и сърдито огледа околните.

— Вярно е, Филип, но… — обади се Марк, но Стъки не го остави да довърши.

Той защитаваше позицията си, а Марк възбудено му възразяваше. Дебатите започваха да се разгорещяват, докато Едуард не се намеси и не заглуши гласовете на спорещите.

— Но, господа, моля ви, успокойте се. Така не може да продължава!

Той изчака, докато стана тихо, и тогава попита:

— Кого познаваме от сенатската комисия?

— Сенаторът Адамс — отговори Стъки нервно. Той още не разбираше накъде бие Едуард.

Той беше станал.

— Сенатор Адамс — повтори той. — Да се установи къде е в момента. Военноморската флота не дава току-така триста и петдесет милиона долара, без да представи нещата за одобрение от сената.

Той отпи глътка минерална вода, а Джейк вече се беше насочил към телефона.

Стъки гледаше втренчено пред себе си.

— Не разбирам какво става тук днес, джентълмени.

Едуард остави чашата и се върна на мястото си, за да си вземе куфарчето.

— Фил, доколкото знам, съм те назначил, за да си блъскаш главата вместо мен — каза той с хладен тон. — Аз съм в твоя офис.

На излизане той се обърна към Уонс:

— Боб, после ще ми трябват всички данни.

— Ще бъде изпълнено — отвърна младежът с готовност, а Едуард след едно кратко „Благодаря“ искаше да напусне залата за съвещания.

Филип обаче го спря.

— Едуард — попита той обезпокоен. — Подготвен ли си достатъчно за срещата тази вечер?

Едуард се усмихна.

— Хм…

— Добре, но кое момиче ще те придружава?

Той видя любопитството в очите на Филип, помисли за Вивиан и усмивката му стана още по-широка.

— Никое от тези, които познаваш.

След това си тръгна, но чу как Филип въздъхна нервно зад гърба му.

Все пак Едуард не беше толкова спокоен, колкото се стараеше да изглежда. Сделката с военноморската флота можеше с един замах да извади „Морс Индъстриз“ от всички финансови затруднения. А това означаваше, че той, Едуард, наистина трябва да зареже тая работа, независимо от това какво смята или иска Филип. Само че що се отнасяше до солидната поръчка за Морс, последната дума още не беше казана. Трябваше да се залага на сенатор Адамс. Но дали щяха да успеят?

Едуард беше решил първо да се обади на Вивиан, за да се разбере с нея за срещата вечерта във фоайето на хотела. Кратката „схватка“ по телефона беше го развеселила и когато продължи да се съвещава с Филип, усещаше нещо като радостно очакване при мисълта за срещата с нея.

Точно в седем и четиридесет и пет Едуард се върна в „Рийджънт Бевърли Уилшър“. Както и сутринта, когато напусна филиала на „Луис Ентърпрайсиз“ в Даунтаун^[1] в Лос Анджелис, той се възползва от лимузината, собственост на хотела. Филип Стъки междувременно с облекчение си беше получил отново лотуса. Беше му го докарал до „Луис Ентърпрайсиз“ шофьор на „Рийджънт Бевърли Уилшър“.

Едуард помоли Дарил, чернокожия си шофьор, да го чака с колата пред хотела и с бърза крачка прекоси фоайето. Той се озърна, търсейки Вивиан, и с учудване установи, че тя не беше там. Тъкмо искаше да отиде до някой телефон, за да й се обади в апартамента, когато мистър Томпсън го заговори.

— Добър вечер, мистър Луис. Казвам се Томпсън. Управител съм на хотела.

Едуард му хвърли само един бегъл поглед.

— Извинете, трябва спешно да се обадя по телефона.

Той продължи пътя си, но Бърнард Томпсън тръгна до него.

— Извинете ме, сър, имам съобщение за вас.

— От кого? — попита Едуард, докато вече набираше номера на апартамента си.

— От вашата племенничка, сър — обясни мистър Томпсън многозначително.

Едуард, стъписан, се обърна към него.

— От кого, моля?

Управителят каза с приглушен глас:

— От младата дама, която също живее във вашата стая.

— О-о…

Едуард свали надолу слушалката и я сложи обратно върху апарата.

— И двамата знаем, че тя не ми е племенничка — каза той, а мистър Томпсън кимна.

— Разбира се.

— И знам това много добре, защото съм единственото дете в семейството.

Този път мистър Томпсън си позволи да се усмихне.

— Да, сър.

— Какво е съобщението? — поиска да узнае Едуард.

Мистър Томпсън посочи коктейлбара, в който по това време обикновено имаше много посетители. Гостите седяха на ниските масички, за да пият по нещо преди ядене. Оттам се чуваше свирене на пиано и шум от много гласове.

— Младата дама ви очаква в бара.

Едуард тъкмо искаше да вземе куфарчето си, което беше оставил до телефона, но за миг замръзна, когато мистър Томпсън убедено добави:

— Мис Вивиан е една очарователна личност.

— Очарователна? — Едуард изглеждаше напълно стъписан, но управителят не даде никакви допълнителни обяснения, а само леко се поклони.

— Желая ви приятна вечер, сър.

— Благодаря ви, мистър… ъъ…

— Томпсън — поясни Барни. — Казвам се…

— Да, разбира се — прекъсна го Едуард.

— Аз съм управителят. Управителят на хотела — добави той с невъзмутима учтивост и извади една визитна картичка от джобчето на сакото си. Той искаше да я даде на Едуард, но той вече беше му обърнал гръб.

Все още доста объркан, той отиде в коктейлбара. Първо потърси Вивиан по масите, но не можа да я открие. Затова погледът му се насочи към стойката на бара.

Там, с гръб към него, беше седнала една млада жена. Беше облечена с разкошна, дълбоко изрязана на гърба рокля от черна дантела, а червеникавата й къдрава коса беше събрана на тила в прелестна прическа. Това беше Вивиан, но той я позна чак когато тя се обърна към него, и то не веднага.

Това, че е хубава, Едуард знаеше. Но сега остана смаян от това колко прекрасна изглеждаше. Той остана да стои като закован, докато Вивиан бавно се спусна от високото столче до бара. Тя видя възхищението в очите му и лицето й светна още по-силно. Така, точно така си беше представяла как ще реагира Едуард, когато я види.

Тя взе от съседния стол малката си чантичка — също от „Гучи“ — и късото вечерно палто, подбрано специално за роклята, и тръгна към Едуард.

— Забрави ли ме? — попита тя тихо, защото той все пак беше закъснял.

— Изглеждаш великолепно — каза той с глас, от който по гърба й преминаха тръпки.

Тя се засмя щастливо, но и малко притеснено на неговия комплимент.

— Прощавам ти.

Едуард не сваляше поглед от нея, докато й подаваше ръката си.

— Вечерята чака.

 

 

На излизане от бара Вивиан вървеше или по-точно се носеше до него.

„Волтер“ наистина беше много изискан ресторант. Масата, която беше запазена за Едуард, се намираше в средата на залата, която беше заобиколена от галерия. Горе също имаше маси, така че те долу бяха като изложени на показ. Вивиан с неудоволствие установи това, когато оберкелнерът ги заведе до местата им.

Докато вървяха, тя успя да хвърли един поглед към останалите гости и въпреки обучението по добро държание на мистър Томпсън, сърцето й отиде чак до елегантните обувки на висок ток от „Гучи“.

— Оттук, моля, мистър Луис — каза оберкелнерът и посочи една кръгла маса за четирима, на която вече седяха двама господина. — Вашите гости ви очакват.

Едуард за миг погледна към Вивиан.

— Не се притеснявай толкова — прошепна й той и тя се опита да се вземе в ръце и да пристъпва колкото се може по-гордо.

Щом Вивиан и Едуард се приближиха, господата станаха.

— Мистър Морс? — обърна се Едуард към по-възрастния.

— Да, мистър Луис, аз съм Джим Морс. — Шефът на „Морс Индъстриз“ беше беловлас великан, чието лице излъчваше енергия и ум. Имаше, безброй малки бръчици около устата си. Той за миг погледна Едуард изпитателно, преди да стисне ръката му.

После се обърна към спътника си — млад мъж с рижаворуса коса и светли очи.

— А този чудесен младеж е единственият ми внук Дейвид.

Дейвид Морс се засмя.

— Е, що се отнася до чудесния младеж, не съм много сигурен. Но че съм внук, е вярно.

— Радвам се да се запозная с вас — увери ги Едуард учтиво. После избута Вивиан напред. — Позволете да ви представя Вивиан Уорд.

С най-хубавата си усмивка Вивиан се ръкува с Джим Морс.

— Много се радвам.

— Мистър Морс и Дейвид — каза Едуард, като видя, че тя не иска да пусне ръката на Джим Морс, ами продължава да я друса, като че ли иска да му я откачи.

Тя се притесни и припряно се обърна към Дейвид. Възхитеният му поглед й възвърна малко от увереността й.

— Здравейте — каза той с усмивка.

Едуард решително се насочи към стола си, а оберкелнерът, който учтиво бе застанал на няколко крачки от тях, дръпна малко назад стола на Вивиан. Тя го погледна доста объркана и явно не знаеше какво да прави.

— Седни де — каза й тихо Едуард и тя се подчини, след което седнаха и двамата Морс.

В следващия момент обаче Вивиан скочи от мястото си и тримата господа отново станаха.

— Извинете ме — промърмори тя.

А Едуард се осведоми:

— Къде отиваш?

— Искам да си оправя грима — обясни тя притеснено.

Двамата Морс се засмяха, а Едуард каза:

— Нагоре по стълбите, после вдясно.

— Благодаря. Извинете ме…

Тя се обърна натам, накъдето той й бе посочил.

— Да поръчвам ли и за теб? — осведоми се Едуард, а тя смело отговори:

— Естествено!

В следващия миг обаче загря, че е направила фал, и добави много кротко и мило:

— Моля те, бъди така добър. Сърдечно ти благодаря.

— Няма за какво — отвърна той със същия тон.

Той и двамата Морс изчакаха, докато Вивиан се изгуби на стълбите, и отново седнаха.

В началото разговорът се въртеше около най-общи неща, но Вивиан почти не взимаше участие от страх да не каже нещо неподходящо.

Когато сервираха предястието, Вивиан видя, че това не са нито раци, нито салата, както очакваше според наставленията на мистър Томпсън, ами сандвичи с различни пастети. Доста сконфузена, Вивиан гледаше ту към келнера, който слагаше чинията пред нея, ту към Едуард. Да му се не види, кой прибор трябва да използва сега?

Но келнерът само се усмихна любезно, а вниманието на Едуард беше насочено към Дейвид Морс, който в този момент на разговора решително премина към същинската цел на тази среща.

— Мистър Луис — каза той, — дядо ми е убеден, че основателят на една компания трябва да взима решения относно бъдещето й.

Вивиан побутна Едуард под масата.

— Къде е салатата? — прошепна тя, защото междувременно сред всичките вилици, подредени до чинията й, беше открила само тази за салата.

Дейвид Морс разбра въпроса й и погледна объркано в чинията с предястието си. Едуард се наведе към Вивиан.

— Салатата ще дойде накрая — отвърна той също тихо.

— Но това е единствената вилица, която разпознавам — прошепна тя отчаяна.

Тя гледаше приборите си и размишляваше с кое от всички тия проклети неща трябва да започне да яде, тъй като господата явно учтиво чакаха тя да започне. При това й се стори, че Дейвид Морс леко се подхилква.

— Или… ако трябва да го кажа с други думи — отново се върна той на въпроса, който беше подел, — обясненията, които ни бяхте дали, и слуховете, които витаят наоколо, си противоречат. Какви са всъщност вашите намерения?

Джим Морс, който забеляза нерешителността на Вивиан, се обърна към нея с широка усмивка.

— Не знам как е с вас, но аз така и не можах да запомня кое от тия неща за кое ястие се използва.

Вивиан се засмя с облекчение и го погледна благодарно. Възрастният господин взе един от сандвичите си с ръка и просто отхапа от него, като намигна на Вивиан. Тя направи същото, а той кимна доволно.

В погледа на Едуард, който, разбира се, използваше нужната вилица, проблеснаха весели искри. Джим Морс му ставаше все по-симпатичен. Но това по никакъв начин не можеше да промени решението му да купи неговата фирма, при това при условия, които той, Едуард, постави.

Вивиан беше доволна, че с помощта на Джим Морс е преодоляла първото препятствие, и се наслаждаваше на сандвичите с пастет, който беше наистина много хубав. Но радостта й беше краткотрайна, защото като следващо ястие сервираха охлюви. Келнерът, който ги донесе, сложи до всяка чиния щипка за охлюви и съответната вилица. Проблемът с вилиците значи беше решен, но Вивиан нямаше ни най-малко понятие как трябва да използва тези два предмета.

Тя отново погледна умоляващо към Едуард, но вниманието му беше ангажирано от Дейвид Морс. Младежът беше твърдо решен да даде на разговора нужната насока и преди всичко да извади Едуард от хладната му резервираност.

— Навремето дядо ми е правил най-големите кораби в света — обясняваше той. — Хората като него направиха велика тази страна.

Вивиан се обърна към келнера.

— Кой е поръчал това? — попита тя с изненада, а Дейвид отново я погледна объркано.

Келнерът деликатно посочи Едуард.

— Това са „ескарго“ — обясни най-накрая Едуард. — Охлюви. Това е френски деликатес. — Той кимна на Вивиан подканящо. — Опитай ги.

В този момент най-много й се искаше да го ритне по пищяла. Нарочно ли правеше така или наистина не разбираше, че тя няма понятие как трябва да се оправи с тия проклети охлюви?

Но Едуард вече отново се беше обърнал към младия Морс.

— Дейвид? — подкани го той да продължи.

— Мистър Луис, в случай, че поемете нашия концерн, което, смятам, няма да се случи… Но, да приемем, че все пак го направите — какво имате намерение да предприемете?

— Ще разделя концерна и ще разпродам всеки завод поотделно.

Едуард погледна към Вивиан, разбра, че тя не знае как да отвори щипката за охлюви, и незабелязано за околните й показа. „Така…“ После с отворената щипка взе един охлюв от чинията си.

Вивиан неумело опита да му подражава. Щипката се хлъзна няколко пъти по черупката на охлюва, но накрая Вивиан все пак успя да хване охлюва. Тя се зарадва, когато мъжете отново продължиха разговора си и престанаха да й обръщат внимание.

— Искам да ви кажа направо — каза Джим Морс. — Идеята да разпродадете парче по парче четиридесетгодишния ми труд не може да ме въодушеви.

— Плащам добра цена — вметна Едуард студено, а Вивиан през това време гледаше в пръстите му, за да види как вади с вилицата украсения с масло и подправки охлюв от черупката.

— Чрез продажбата ще станете много богат човек.

— Имам достатъчно пари. Бих искал да задържа корабостроителниците си — отхвърли Джим Морс този аргумент, като едва се сдържаше.

Вивиан искаше да повтори номера на Едуард с охлюва, но докато ровичкаше с вилицата в черупката, той се изплъзна от щипката и отхвръкна нависоко. Келнерът, който стоеше зад нея, го хвана с пълна невъзмутимост, сякаш нищо не се е случило.

— Хлъзгави гадории — изпусна се Вивиан и Дейвид Морс побърза да се наведе над чинията, за да прикрие смеха си.

Келнерът също се усмихна.

— Може да се случи на всеки — каза той на Вивиан, но в тоя момент тя предпочиташе да потъне вдън земя.

Един охлюв й стигаше засега. Сред следващите ястия от менюто нямаше неприятни изненади за нея и Вивиан би могла да им се наслаждава, ако атмосферата на масата не ставаше все по-напрегната.

Дейвид Морс, който обичаше дядо си и му се възхищаваше, се измъчваше неимоверно, защото трябваше да наблюдава как Едуард любезно, но решително отбива всяко предложение на възрастния господин за запазването на компанията „Морс Индъстриз“ такава, каквато е в момента.

Дейвид Морс намираше това, което ставаше на срещата, за невероятно унизително и с нетърпение чакаше края й. На Джим Морс също му ставаше все по-ясно, че се бори напразно. Но все още не искаше да се предава. За него това беше твърде важно. Преди всичко той искаше да накара най-сетне този млад, стегнат и непоколебим Едуард Луис да излезе от своята непреклонна сдържаност и да направи или да каже нещо, което евентуално би могло да бъде използвано като оръжие срещу него.

Когато донесоха украсения с клонки от маточина шербет^[2], Джим Морс смени тактиката.

— Навремето познавах баща ви — спомена той между другото. — Как беше малкото му име?

Вивиан опита едно клонче от маточина и бързо го изплю. Очевидно това нещо не бе предназначено за ядене. Тогава Вивиан се зае с шербета си, който явно много й хареса.

— Картър — отговори Едуард на въпроса на Джим.

Старият Морс кимна.

— Ах, да, Картър.

— Картър Луис — потвърди Едуард с известна надменност.

— Наистина ли е толкова подъл, както разправят за него? — попита Джим Морс.

Вивиан уплашено вдигна поглед от чашата с шербет, но лицето на Едуард остана с непроменено изражение.

— Не, това по-скоро се отнася за мен.

Джим Морс се усмихна презрително.

— И възхищава ли ви се за това?

— Едва ли — отговори Едуард, свивайки рамене. — А е и без значение, защото баща ми почина.

Сега Джим Морс беше наистина смутен.

— О, не знаех. Съжалявам.

Вивиан сложи за момент ръката си върху ръката на Едуард.

— Аз също съжалявам — каза тя сърдечно.

Едуард въобще не реагира на това, а само отмести чашата си и погледна Джим Морс.

— Мистър Морс, вие помолихте да се срещнем. Какво мога да направя за вас?

Възрастният господин отговори на погледа му гневно и решително:

— Моля ви, оставете концерна ми на мира!

Едуард поклати глава. Очите му имаха същото непреклонно изражение като на Джим Морс.

— Не. Имам акции на стойност десет милиона долара.

Един келнер искаше да вземе шербета на Вивиан, но тя го спря, защото в чашата имаше още малко. Тя бързо го дояде, а друг келнер прибра чашата на Едуард.

Джим Морс се наведе над масата.

— Тогава ще откупя акциите ви — каза той решително.

— Нямате пари за това — парира Едуард като се усмихваше.

— Ще строим десет разрушителя за военноморската флота — намеси се Дейвид, а Едуард продължаваше да се усмихва.

— Поръчката вече не е валидна. Сенатът взе решение да не отпуска средства. Работата е приключила.

Личеше си, че за Джим Морс е много трудно да преглътне тази новина. Дейвид беше пребледнял.

— И как, по дяволите, успяхте да го постигнете? — каза той с треперещ глас. — Колко политици е трябвало да подкупите?

Джим Морс сложи ръката си върху неговата.

— Спокойно, само спокойно. Не се вълнувай, Дейвид. — Той хвърли на Едуард презрителен поглед. — Мистър Луис бие под пояса.

— Тук имате право — добави Едуард студено.

Младият Морс хвърли салфетката си на масата.

— Стига ми толкова!

Той се опита да се вземе в ръце и погледна към Вивиан.

— Вивиан, за мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Той беше станал и леко й се поклони. После се обърна към стария Морс.

— Извини ме, дядо, но трябва да изляза на чист въздух.

Последва леко кимване с глава към Едуард.

— Мистър Луис…

След това Дейвид си тръгна с бърза крачка. Джим Морс също беше станал.

— Ще се присъединя към внука си. — Лицето му отново се разведри, когато се обърна към Вивиан. — Желая ви приятен апетит. Всичко хубаво, мис.

Той обиколи масата и спря за малко до Едуард.

— Предупреждавам ви, Луис. Толкова лесно, както си го представяте, няма да стане.

— Ще видим, сър.

На лицето на Едуард не трепна нито един мускул. Той погледна след Джим Морс, който с горда осанка вървеше към изхода. Тогава отново седна, наведе глава и мълчаливо се загледа в розовата покривка от дамаска.