Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (16)

Глава шестнадесета
Връщането на Бонапарт във Франция

И все пак оръдията на обсадени и обсаждащи гърмяха като бесни. Но нашата артилерия беше безпомощна. Наближаваше часът, когато се налагаше да си признаем това.

След няколко ненужни и кръвопролитни нападения, трябваше да се издаде заповед за отстъпление. Английският адмирал Сидни Смит бе организирал турската отбрана по всички правила на военното изкуство. С малките си полски оръдия Бонапарт се чувствуваше безсилен. Вярно, че бе направил някакъв пробив, но той бе малък и непроходим.

Опита се да превземе крепостта със стълби и въпреки убийствените залпове на противника, френските войници щяха да успеят, ако английският адмирал не бе издигнал зад поразширения вече пробив една добре защитена траншея, от която изригваше страшен оръдеен огън. След десетки безплодни опити французите трябваше да се откажат от тази обсада. Тогава Бонапарт прокле английския адмирал Сидни Смит, като се провикна:

— Заради този мъж изпуснах щастието си!

И когато, сгънала палатките си, нашата армия вдигна обсадата на Сен-Жан-д’Акр и премина в отстъпление, от града излезе начело на конницата си страшният Джезар паша, който нанесе тежки поражения на френския ариергард, като го принуди да се бие с него повече от десет пъти и да симулира оръдейни изстрели, веднага след като образуваше каретата си. Тежък бе този ден за нашите сили.

Най-сетне влязоха в града Яфа. Той вонеше от труповете на умрелите от чума. Заразените от смъртоносната болест лежаха на купчини по къщите без цяр и лек, тъй като по онова, време още не бе открито лечението на тази ужасна болест.

Спасяваше ги единствено организмът им. В противен случай те умираха.

Френската армия се върна в Кайро в плачевно състояние. От всички най-много пострада редовият състав. От него бяха останали само двайсет и пет хиляди души, облечени, лекувани и възстановявани с много внимание и грижа.

Бонапарт, който влезе със силите си в Кайро на 20 май 1798 година, даде почивка на армията си, с изключение на една дивизия от шест хиляди души, която преследваше Махдистите из цялата територия на Долен Египет, защото Махди, този самопровъзгласил се наместник на Аллах на земята сееше смутове навред. Съвсем ненадейно английската флота се появи във водите на зловещия за французите Абукирския залив. Бонапарт научи, че тя е стоварила на полуострова осемнайсет хиляди турски еничари. Окупираният от тях полуостров лесно можеше да бъде покрит с траншеи, за да стане непревзимаем по правата, която го свързваше с континента. От всички страни полуостровът бе защитен от морето и англичаните, съюзници на турците, бяха господари на тази част от Средиземноморието.

И тъй като Бонапарт имаше подръка само шестте хиляди души, които преследваха махдистите, той чувствуваше, че ако допусне турците да се настанят край Абукир, ще трябва да предприеме обсада срещу този превърнат вече в крепост полуостров. И той не се поколеба да стори това. Със своите шест хиляди войника от Долен Египет връхлетя срещу турците, на които не даде време да се организират, а те, изненадани, уплашени и затворени в тесния полуостров, нямаше начин да се спасят. Дванайсет хиляди от тях направиха опит да избягат, но бяха пометени в морето и се удавиха, а шест хиляди души се предадоха.

Клебер пристигна с подкрепления в края на битката. Той пожела да види разположението на турската армия, но тя бе изчезнала от лицето на земята… Това бе най-красивата и последната от всички битки, водени от Бонапарт по време на така наречената Египетска кампания. В този ден великият пълководец взе решение да напусне Египет. От този момент нататък той започна да подготвя своето завръщане във Франция.

Щом се прибра в Кайро, Бонапарт повика на среща Сюркуф и корсарят се отзова с готовност на нея. Бонапарт и Сюркуф изпитваха един към друг нескрита симпатия, породена от една и съща омраза: и двамата яростно ненавиждаха англичаните.

— Капитане — каза му генералът, — седнете да си поговорим. Имам да ви направя важни разкрития, и то под най-строга тайна. Става дума за спасението на Франция. Току-що получих ужасни новини в тази връзка.

— Да не би онези простаци от Директорията да са забъркали нова каша и са натопили в нея цялата страна? — попита го Сюркуф.

Бонапарт отвърна:

— В мое отсъствие те са управлявали Франция така зле, че са я довели до просяшка тояга, лишавайки я едновременно от всякакъв международен престиж. Виждайки това, нашите врагове още веднаж са влезли в коалиция помежду си, но този път те са по-опасни от всякога. Срещу нас са се съюзили Англия, Германия, Австрия, Русия, Неаполитанските кралства, Португалия и най-накрая Турция.

— Страхотна работа! — възкликна Сюркуф.

— Знаете ли какво е направила Директорията от четиринайсетте армии и от единия милион войници на Конвента? От тях, преди неизчислимите беди, които ни сполетяха, и които аз ще ви изброя, ни бяха останали 170 000 души. А ето че сега Коалицията е мобилизирала срещу нас 350 000 души — все закалени войници — добре охранени и въоръжени.

— Та ние ще бъдем смазани от тях! — рече Сюркуф.

— Преди известно време ерцхерцог Карл е бил нашия генерал Журдан при Шобах, пътна връзка между Швабия и Швейцария. Той е разполагал с почти двойно по-големи сили от нашите. Журдан се е оттеглил през Шварцвалд и е прекосил обратно река Рейн! Границата ни е в опасност! В Италия положението е още по-зле! Генерал Шерер е допуснал да бъде сразен недалеч от Венеция и сега разгромените му войски вървят по течението на река Ада, след като той е предал командването на пристигналия по спешност генерал Моро. Но и той на другия ден, преди още да е издал една-едничка заповед, загубил битката при Касано и бил принуден да се оттегли към Генуа. Прекрасно оттегляне, което все пак ни връща опасно близо до френската граница.

— Нима всичките ви завоевания в Италия са загубени? — попита го Сюркуф.

— Всичките, с изключение на Генуа — отговори Бонапарт. — Нещо повече — Неаполитанското кралство е било евакуирано спешно от генерал Макдоналд, където той, за да премине река Требиа е бил принуден да води тридневна битка и да бъде накрая победен от Суворов. Дължи спасението си само на невероятно изнурителния си преход по незнайните пътеки на Апенините. А пък генерал Масена командува централните войски. Той бил понапреднал, но тъй като другите френски армии отстъпвали, той също се видял принуден да отстъпи. В момента той има срещу себе си 10 000 души.

Неравностойната му по своя брой армия е застрашена от истинска човешка лавина. Ето докъде е докарана Франция! — И след кратко мълчание Бонапарт добави — Ах, защо не бях сега там!

— Да тръгваме незабавно! — възкликна Сюркуф.

Погледът на Бонапарт проблесна като светкавица.

— Смятате ли, че е възможно? — попита генералът.

— Възможно е, макар и рисковано — отвърна му Сюркуф. — Та вие тук в Египет, сте досущ като пленник! Нека разсъждаваме от гледна точка на страната ни. Тук тя няма повече полза от вас. Ясно е, че няма надежда да превземете Сен-Жан-д’Акр и да си откриете пътя към Индия през Сирия и Персия. Може спокойно да поверите командването на генерал Клебер, който ще съумее да се защити, ако турците и англичаните го нападнат.

— Добре, но как да стигна до Франция? — попита Бонапарт.

— Генерале — каза Сюркуф, — дайте ми само няколко дни срок за размисъл. Щом съставя своя план, ще говорим за вашето заминаване.

На другата заран Бонапарт обясни на Сюркуф как тихомълком е поверил командването на Клебер.

— Най-сетне тръгвате, генерале! Това в момента е най-важното! — зарадва се Сюркуф.

— Но как да замина? — рече Бонапарт. — Александрия е блокирана от един английски военен кораб и две фрегати!

— Наемам се да ги отстраня за кратко време — обеща му Сюркуф. — В тяхно отсъствие вие ще се качите на една наша фрегата и ще отплавате за Франция. Там ще слезете на суша в някой малък пристан, далеч от погледа на англичанина, като например във Фрежюс.

— Но откъде ще намеря фрегата?

— Ще ви подбера една от ония, които адмирал Вилньов спаси от разгрома при Абукир. Все някоя е останала по пристаните на Корсика или пък в Генуа, която още се числи към френските владения.

— Но как ще стигнете до Франция?

— Ние с моите приятели ще заминем за Сирия, само че ще се предрешим като бербери от Алжир. Ще отидем в Яфа, където с очите си видях едно турско жандармерийско корабче, собственост на Джезар паша. То е построено в Гърция и съм сигурен, че е много бързоходно, ако се съди по красивите му форми. Аз ще го грабна като топъл хляб!

— Ами чумата! — попита Бонапарт.

— Ние няма да стоим дълго в Яфа. Пък и казват, че епидемията вече поутихвала.

— Но ако някой ви плени?

— Да ни плени под турски флаг? Изключено! Аз, Бренвил, Мариус, негърът Сапажу и дори нашите ординарци — до един говорим арабски и ще бъдем преоблечени като араби. Ще се представим за алжирски корсари, тръгнали на кратка експедиция.

Бонапарт помисли малко и одобри предложението на Сюркуф.

— Ами вашите баядерки? — попита го той неочаквано.

— Ще ги оставим под закрилата на Клебер, докато се върнем с фрегатата и пак ги поемем под наша защита. Разбрали сме се помежду си, че ще ги върнем в град Алжир, откъдето те с богата зестра ще поемат към селището на своето племе.

— Някой ми прошушна, че сте щели да се жените за тях! — каза Бонапарт.

— След като премислихме надълго и нашироко, най-накрая се отказахме — обясни му Сюркуф. — Къде се е чуло и видяло женени корсари, които оставят по цели години жените си на сушата. Не върви някак си, особено с ориенталките!

— Нима не сте ги направили ваши любовници? — попита Бонапарт.

— Искрено казано, аз гледам на тях като на свои дъщери, и се грижа за тях като техен баща. Приятелите ми ги имат за свои сестри. Между нас цари само приятелска обич, а не любов. Тези малки момичета са ни по-близки от роднини. Човек не безчести семейството си!

След тези думи Сюркуф се сбогува с Бонапарт, който промърмори възхитено: „Какъв човек! И каква доблест!“ и си обеща да го направи адмирал, щом стане пълновластен господар на Франция, както вече се надяваше. Но той не знаеше, че Сюркуф не бе човек, който би приел подобно предложение. Той бе корсар и искаше да си остане завинаги владетел на моретата.

* * *

Сюркуф отиде при Клебер, поясни му какво са се споразумели с Бонапарт, а после смени темата на разговора.

— Генерале — каза му корсарят, — аз вземам със себе си моите негри, поради което баядерките остават без охрана. Дошъл съм да ви помоля да им помагате и да ги закриляте, защото те имат един голям враг, който постоянно ги дебне.

И той му обясни какво представлява Месауд.

— Щом заминем — каза той, — този интригант непременно ще се опита да ги отвлече, а те на всичко туй отгоре са и негови братовчедки.

— Скъпи мой — отговори му Клебер, — изпратете ми вашите момичета. Те ще живеят в този дворец с моя… мамелюк.

— Не им позволявайте да излизат много-много — заръча Сюркуф.

— Вие ще им дадете необходимите наставления.

— Хубаво — каза Сюркуф, като подаде на Клебер едно писмо, скрепено с восъчен печат. — Това тук е моето завещание. Оставам цялото си богатство на тези млади същества! Даже да ме сполети беда, те ще бъдат богати, а позлатената скръб не е тъй болезнена. Аз не им казах, че дълго време ще отсъствуваме. Утре ще се сбогувам с тях, но ние няма да се върнем. Ще им кажете, че Бонапарт е ускорил тръгването ни. Ще ги залъжете, че ни е пратил по Горни Нил на малка експедиция. Така няма да има размекване и сълзи!

— Чудесно! — каза Клебер.

Обзет от дълбока тъга, Сюркуф се сбогува с генерала. Това, че беше корсар, не означаваше, че няма сърце.

* * *

Всичко мина добре. Бедуините посрещнаха Сюркуф като принц на моретата и от селище на селище го преведоха чак до Яфа с цялата му дружина и с конвоя му. Те се оттеглиха щом градът изникна насреща им. Заради току-що отминалата чума не им се щеше да влязат в него, пък и се бояха да не пренесат в гънките на бурнусите си заразата и на своите племена.

* * *

Градът бе в плачевно състояние. Джезар Тигърът мина първо през Сен-Жан-д’Акр, където нареди да се възстановят руините, предизвикани от бомбардирането на града. После прецени, че е по-добре да остави чумата да отмине, преди да се заеме с нещо по-градивно. Две трети от населението бе погинало. От труповете се освободиха, като им закачиха по един камък на краката и ги хвърлиха в открито море.

Корсарите влязоха в един почти опустял град, където цареше пълен хаос, към който се прибавяше нещо като отчаяно вцепенение. Корсарите опънаха палатките си на мястото на едно обезлюдено тържище. Никой не им обърна внимание.

Сюркуф заповяда на хората си да напълнят с преварена вода меховете, които се бяха погрижили да докарат, да купят от хлебарницата добре препечен хляб, почти твърд като сухар, да се снабдят със солена риба, с две думи — с всички необходими провизии, и най-вече — отидоха при копти-християни, които им продадоха вино, ракия и прекрасна гръцка мастика, тъй предпочитана и от мюсюлманите, които често злоупотребяват с нея. Най-накрая той купи една яка гемия, на която постепенно натовариха водата и запасите.

Сюркуф се поинтересува какво е станало с екипажа на турското жандармерийско корабче, което имаше намерение да завладее. Оказа се, че той е измрял от чумата. Сюркуф приключи цялата си подготовка за два дни. Намерението му бе да отплава в някоя безлунна нощ. Скоро му се представи великолепен случай — на третата нощ западният вятър докара тъмни облаци, които забулиха луната. Всичко живо в града спеше.

В десет часа на третата нощ Сюркуф и дружината му се качиха на лодката, която тихичко акостира до турското корабче. Сюркуф, отец Лантерние, Мариус, Сапажу и петимата ням-нями, снабдени с въжета и кърпи за запушване на устата, се качиха на борда на корабчето и изненадаха трима моряци, заспали като пънове след преливане с ракия. Чевръсто ги завързаха и им запушиха с кърпи устата. После корсарите се качиха на палубата, където Бренвил и матросите ординарци, подпомогнати от ням-нямите, вече вдигаха грот-реята и разхлабваха въжетата на платната. Бяха вързали за кораба пълната с провизии лодка и развързали веригата, която задържаше корабчето за брега. Сюркуф, който вече бе проучил входа на пристана, застана на кормилото и с думите „Давай напред, корабче!“ се стрелна в открито море.

Щом Яфа изчезна от погледа им, а това не закъсня да стане, защото духна попътен вятър и корабчето успя да разкрие всички свои бързоходни качества, пренесоха на борда му целия товар на лодката с помощта на корабните скрипци. Корсарите се бяха преоблекли като турски моряци, Сюркуф и Бренвил — като офицери на султана, а на щока на задната мачта се вееше турският флаг. Бренвил и Сюркуф говореха доста добре арабски и спокойно можеха да минат за арабски моряци в служба на султана.

Качиха на палубата пленените турци, развързаха ги и им дадоха да ядат и да пият вода. След като им помогнаха да се посъвземат от пиянството, Сюркуф им каза, че ще ги освободи и ще им подари лодката, за да могат да се върнат в Яфа. — Тогава боцманът на корабчето ги попита:

— Кои сте вие, братлета? Май сте корсари от Алжир или Тунис, щом приказвате арабски с особено наречие?

— Ние сме френски корсари! — отвърна му Сюркуф.

Боцманът се позамисли и каза:

— Аз съм опитен моряк.

— Защо ми казваш това?

— Защото не ми се ще да се връщам в Яфа, където нито ми плащат, нито ме хранят добре.

— При нас ли искаш да останеш?

— Винаги съм мечтал да стана корсар, но досега не ми се е представял удобен случай.

— Да не би да ти липсва смелост?

— Ами! През цялото време на чумата в Яфа съм гледал смъртта право в очите! Както виждаш, не съм пребледнял от страх.

— Закълни се в Корана, че ще ми служиш вярно!

— Заклевам се в брадата на Пророка!

— Добре, ще останеш при нас!

— А как е името ти, капитане?

— Сюркуф.

Турчинът трепна.

— Сюркуф ли? — промърмори той. — Нали оня, Владетеля на океана, дето е с Бонапарт, също се казва Сюркуф?

— Аз съм този човек!

Турчинът огледа Сюркуф, който се разсмя на неговата изненада.

— А това са принцовете на морето!

И той му показа приятелите си. Турчинът падна ничком в нозете на Сюркуф, направи три метана и целуна обущата му.

— Стани! — заповяда му Сюркуф.

И след това той подпечати договора си с тримата турски моряци, като подаде ръка на боцмана им, който му се бе понравил най-много.

— Ами тия двама юнаци, дето са с теб, какво ще ги правим? — попита го Сюркуф.

— Също оставаме с теб! — провикнаха се двамината. — И ние искаме да бъдем на служба при Владетеля на океана.

И Сюркуф ги взе на служба при себе си, след като ги накара да се закълнат в брадата на Пророка, а това, както може би е известно е най-святата клетва за мюсюлманите. Качиха лодката на борда на корабчето и Сюркуф разпредели задачите и задълженията на всеки един от членовете на екипажа.

Пътуването се оказа доста продължително, поради насрещните ветрове; Така или иначе една нощ стигнаха до бреговете на Корсика и успяха да влязат в малкия пристан Сартена, който не беше блокиран от англичаните. Там Сюркуф се осведоми, че една от фрегатите на адмирал Вилньов се е спасила от разгрома при Абукир и се е приютила в пристана на Аячо. Корсарят остави част от хората си в Сартена и тръгна за Аячо, където проучи кой командва фрегатата. Оказа се, че капитанът й е бил убит от снаряд при Абукир, но сега я командва един обикновен лейтенант.

За щастие този лейтенант беше дързък и амбициозен човек, чийто неспокоен дух не можеше да търпи бездействието и сивата до смърт скука на Аячо. Сюркуф му направи посещение. Поговориха си за Франция и за Египет. Лейтенантът се съгласи със Сюркуф, че Директорията трябва да напусне управлението на страната. По едно време лейтенантът с присъщата си спонтанна искреност се провикна:

— Сега вече властта трябва да бъде поета от някой велик човек! Ех, защо Бонапарт не беше във Франция!

— Искате ли да станете веднага адмирал? — най-неочаквано го попита Сюркуф.

— Как така веднага адмирал?

— Нали преди малко казахте, че ако Бонапарт бил във Франция, щял да стане диктатор?

— Така предполагам.

— Е добре! Той е готов да поеме тази роля!

— Но нали е в Египет?

— Отведете го оттам!

— На пристана в Александрия караулят един английски военен кораб и две фрегати, което е твърде много за кораб като нашия.

— Да, но ако аз се оставя на английската ескадра да ме преследва цяло денонощие, вие ще може да минете, да натоварите на борда си Бонапарт и да отплавате за Франция!

— А вие ще може ли да задържите англичаните недалеч!

— Аз отговарям за това. Корсарските кораби, които ще мобилизирам и военните съдове, които ще наема, ще ми бъдат предостатъчни.

— А Бонапарт ще бъде ли готов да отплава?

— Уговорил съм вече това с него.

— За щастие моята фрегата има прекрасна издръжливост, каквато не притежават и английските кораби.

След като се спогодиха по всички въпроси, работата по набирането на моряци започна. Пристанищата бяха предупредени да изпратят най-смелите си хора. Когато Сюркуф реши, че всичко е готово и че всеки капитан разполага с образцов екипаж, той изпрати заповед до ескадрата в Сартена да отплава.

Тя бе командвана от Бренвил, който маневрираше, така че да се появи ненадейно пред Аячо още рано призори и да започне да обстрелва неприятеля, преди той да успее да отговори на канонадата му. И наистина, трите корсарски кораба откриха оръдеен залп и нападнаха вражеските фрегати. Но вече една от френските фрегати заедно с два от корсарските кораби излизаха от Аячо и обстрелваха англичаните, като решително връхлитаха връз тях. Последваха страховити абордажи, защото противникът нямаше намерение да се предаде. Развихри се неописуемо клане, от което оцеляха стотина по-леко или по-тежко ранени, които веднага бяха откарани в Аячо. В битката участвуваха толкова моряци, колкото бе необходимо. Сюркуф командваше едната от пленените фрегати, а Бренвил — другата. Техни заместници станаха капитаните на корабите им. По този начин три фрегати и пет кораба, образуващи военна флотилия, се насочиха към Египет.

* * *

Английският боен кораб кръстосваше пред Александрия заедно с двете фрегати. Тази ескадра охраняваше добре пристана. Бонапарт, почти загубил търпение, продължаваше да чака. Една заран той видя да се задават пет корсарски кораба, красиви и могъщи с френски флаг и с огромна метла на гротмачтата.

— Пристига Сюркуф! — каза Бонапарт.

И той тъкмо се приготви за отплаване, като забрави за предупреждението на корсаря, че трябва да изчака появата на фрегата, която да му съобщи, че изходът на пристанището е свободен. Стърчащата на гротмачтата метла подсказа на англичаните, че това е фрегатата на Сюркуф. Те разбраха, че ще бъдат атакувани и взеха всички мерки за отбраната си. Започна сражение, но корсарските кораби не се и опитаха да направят абордаж и само след час се престориха на безпомощни да поддържат канонадата си и един от тях започна да се оттегля от полесражението. После останалите четири кораба се поотдръпнаха и макар че поддържаха огъня, явно имаха намерение да се оттеглят и те от битката.

Англичаните направиха маневра, за да пленят корабите, които явно бяха много пострадали, защото намаляваха скоростта си. Понеже един от корсарските кораби даде заден ход, а другите — преден, скоро Александрия се загуби от погледа на англичаните. Но корсарите изглеждаха тъй пострадали и нерешителни, че англичаните все по-яростно ги преследваха.

Това положение продължи до три часа следобед. Изведнъж на борда на английските кораби сигнализираха, че две фрегати са излезли от пристана на Александрия. Сега вече корсарите престанаха да бягат и приеха сражението. Предстоеше да се състои една от най-прекрасните морски битки от онова време. Англичаните твърде късно разбраха, че основната цел на Сюркуф е била да пробие тяхната блокада край Александрия. Те си дадоха сметка за това чак когато забелязаха, че една трета френска фрегата се появява и лети към пристанището с разперени платна, без да се присъедини към битката. Английският адмирал бе обзет от лошо предчувствие и каза на флагмана си:

— Тази фрегата отива да прибере Бонапарт!

— И на мен така ми се струва — рече капитанът. — Горко ни, адмирале! Сюркуф командва по-голямата от двете фрегати!

— А на по-малката явно командир е Бренвил, смелият му лейтенант! Нека не си губим ума! Един военен кораб на Негово Величество и две фрегати са три големи залъка, които даже един Сюркуф трудно ще преглътне!

Ала в това време започваше сериозна битка и оръдията затрещяха яростно. Скоро се очерта тактиката на Сюркуф. Снарядите на неговите две фрегати надупчиха неприятелския военен кораб, а отвъд английската блокадна линия, три корсарски кораба също го взеха под обстрел. Въпреки огромната мощ на деветдесетте му оръдия, огънят на французите, поддържан и от двете им фрегати, го изтощаваше. Не след дълго англичаните изпаднаха в затруднение и трябваше да се погрижат за себе си. Срещу фрегатата „Гърмяща“, застанала в дясно, се насочваше френският съд, на който се намираше Мариус. Барабанчикът бе оставил на един от своите помощници да ръководи кораба, а самият той изкомандва абордаж.

Четиристотин корсари бяха залегнали по корем на палубата, в очакване на абордажа. Корсарският кораб летеше направо към неприятеля, който, малко преди да бъде атакуван, изстреля в упор един страхотен залп, но бе хванат откъм фланга. Бушпритът на корсарския кораб се омота във върлините на гротмачтата и ръкопашният бой започна. Застанали начело на корсарите, Мариус и Сапажу се юрнаха със страхотните си бастуни към английската палуба, където френските брадви вече посичаха със змийски съсък телата на англичаните.

Трите френски военни кораба, които гърмяха по английския съд вече не се нуждаеха от целия си екипаж. По препоръка на Сюркуф те изпратиха с лодки стотина души да подкрепят Мариус. Лодките се долепяха до корсарския кораб, изсипвайки му своите подкрепления, които заподскачаха по английската палуба на купчини от по двайсет-трийсет души.

Съсечени, изпотъпкани, почти изцяло унищожени, англичаните напразно се опитаха да се защитят в пространството между двете палуби, но бяха принудени да се предадат след ужасни загуби. Превзетата фрегата начаса атакува с оръдейни залпове английския боен кораб. Тази намеса бе много успешна и подкрепи в последния момент почти излезлите от строя корсарски кораби.

Ето какво бе истинското положение. От едната страна на английската линия имаше две френски фрегати, а от другата — пет корсарски кораба. Обаче три от тези корсарски кораби обстрелваха с оръдията си намиращия се по средата английски военен кораб. Мариус току-що бе превзел фрегатата, застанала откъм дясната му страна, а пък отец Лантерние бе атакувал фрегатата отляво, успявайки да метне куките откъм дясната си страна и да подхване битката. Облечен бе с расо на свещеник и въоръжен с огромен железен кръст, измайсторен от бордовия ковач. Той размахваше кръста и неистово крещеше: „Смърт на еретиците!“. Англичаните останаха поразени от появата на този великански божи служител.

Отец Лантерние бе ранен на единайсет места, но спря да избива англичаните с железния си кръст чак когато оцелелите от вражеските екипажи поискаха милост. Английският кораб бе обкръжен, по-нататъшната съпротива — безсмислена. Сега вече срещу него се бяха изпречили четири наши фрегати, без да броим петте корсарски кораба! Адмиралът се предаде. Сюркуф отказа да вземе сабята му, като остави и сабите на другите офицери.

— Господа — обърна се той към тях, — считам за чест да констатирам, че вие се бихте превъзходно. Нищо повече не може да се желае от вас! Този факт ще бъде непременно отбелязан в моя рапорт, та адмирал Нелсън да не ви мъмри много строго!

И той заповяда пленниците, с изключение на офицерите, да бъдат заведени в трюма, където да стоят под наблюдение, но да се радват на известни грижи. После пое командването на кораба и заповяда всички повреди да бъдат бързо ремонтирани. Ето защо спря кораба си насред морето. Хората му развиха трескава дейност, прехвърляйки екипажи в пленените кораби. Навсякъде бе въведен безупречен ред, от който се възхити даже английският адмирал. Сюркуф го покани на вечеря заедно с офицерите му, които, гордо осъзнавайки, че са изпълнили дълга си и то докрай, не бяха твърде опечалени. Честната моряшка прямота и този път надви мъката от поражението. По време на вечерята един от френските боцмани влезе и пошушна нещо на ухото на Сюркуф!

— Видяхме ракетата! — каза му той.

— Отговорете на сигнала — нареди му Сюркуф — и поемайте пътя към Франция.

А после, обръщайки се тихичко към Бренвил, му обясни:

— Генерал Бонапарт скоро ще бъде в Париж!

Сюркуф и комендантът на фрегатата, на която пътуваше Бонапарт, се бяха споразумели корсарите и тяхната флотилия да плават пред фрегатата му по такъв начин, че ако се натъкнат на английска ескадра, Сюркуф да влезе в бой и да спре противника, а пък фрегатата на Бонапарт да се изплъзне, като се възползува от битката. И тъй, трябваше само да се плава по пътя към Франция, очертан от Сюркуф. А пък корсарят бе поверил на своя помощник, човек с голям опит, грижата да води кораба и да проправя пътя на плаващите подире му кораби. В това време корсарят водеше светски разговор със своите гости — английските офицери.

* * *

Прекосяването на Средиземно море се оказа приятно. Никъде по пътя си не срещнаха английски ескадри. Фрегатата на Бонапарт и малката флотилия на Сюркуф доплаваха до бреговете на Франция, без да участвуват в нито едно сражение. Генералът и корсарите дебаркираха във Фрежюс на 8 октомври 1798 година и Бонапарт веднага замина за Париж, водейки със себе си Сюркуф и приятелите му. Стана ясно, че точно в този момент, Франция бе съумяла да се спаси от враговете си без чужда помощ и без намесата на Бонапарт. Генералът, гласувал пълно доверие на Сюркуф, защото имаше прекрасни доказателства за предаността и дискретността му, реши да изложи пред него военното и политическо положение на страната:

— Както вече говорихме веднъж — започна Бонапарт — една нова коалиция се е образувала срещу Франция, като е мобилизирала 350 000 войници, на които ние сме противопоставили само пет армии, съставени от общо 170 000 души. Да не говорим, че вие сте в течение на нашите поражения в Египет. Днес обаче генерал Масена е оправил работите ни благодарение на голямата си победа при Цюрих в Швейцария. Той е разгромил руснаците, командвани от непобедимия Суворов, който неотдавна, с помощта на 60 000 австрийци сломи нашите армии в Италия. Австрийците поискаха да завладеят Пиемонт и да го анексират към Ломбардия и Венецианската област, за да станат по този начин господари на Горна Италия. Затова решиха да изпратят Суворов в Швейцария, за да се присъединят там към руснаците, воюващи срещу нашия генерал Масена заедно с австрийската армия.

— Това би им позволило да си правят каквото си щат! — каза Сюркуф, като се усмихна.

— От политическа гледна точка това бе твърде ловко, но като военна тактика — твърде рисковано — каза Бонапарт. — Масена прогони австрийците, които трябваше да изчакат Суворов. Щом те отстъпиха преди още да е пристигнал Суворов, Масена разгроми първо руския корпус, който защитаваше Цюрих и друг един корпус, установен на линията на Линц, а после се обърна против самия Суворов, който пристигаше през ужасните алпийски пропасти и урви след страхотни страдания и човешки жертви, причинени от ранния сняг във високите Алпи. Руснаците бяха сразени и загубиха половината от армията си. „Непобедимият“ Суворов бе победен. Принуден бе да мине в отстъпление по най-отвратителни пътища и пътеки. Възмутен от австрийците, той пое с жалките остатъци от армията си по пътя към Русия, която, обвинявайки австрийците в предателство, се оттегли от Коалицията. Тези военни операции продължиха два дни, на 25 и 26 септември, и носят названието Цюрихска битка. Коалицията отслабна невероятно много. Но ние имаме някои спечелени победи и в Холандия.

Нашият маршал Брюн има щастието да принуди 40 000 англичани и руснаци, дебаркирали в норвежкото пристанище Берген, да се оттеглят бързо с корабите си. Тези две победи ще спасят Франция от бъдещи нашествия. Всъщност военните действия ще бъдат прекратени през зимата, когато войските трябва да си отпочинат, за да се възстановят и подсилят.

— А вие ще вземете ли властта? — попита го Сюркуф.

— По възможност в най-скоро време! Имам нужда от зимната почивка, за да възстановя реда в страната, да напълня пак държавната хазна и да преустроя войските — с две думи, да смажа най-сетне коалицията.

— Сигурен ли сте, че ще успеете?

— Съвсем. Директорията едва се държи на краката си. Двете Камари на Парламента й са непопулярни, слаби и противозаконни. Всъщност, Камарата на „консерваторите“ е настроена благоприятно към мен. А що се отнася до Петстотинте, аз ще ги изхвърля вън от заседателната зала с помощна на рота гренадири!

— Смятате ли да действувате по този начин?

— В най-скоро време. Впрочем всички партии се присъединиха към мен. Роялистите ми предложиха да върна отново Бурбоните на трона им, в замяна на което ще спечеля сабята на Конетабъл на Бурбоните и огромна дотация. Аз не им отговорих нито с „да“, нито с „не“. Якобинците ме умоляват да стана техен вожд, особено проякобински настроените военни. Умерените, които не могат да търпят Бурбоните, но на които е втръснала и Директорията и нейните подлеци, ме заклеват да поема кормилото на властта. След като извърша държавен преврат, всички тия партии ще ми окажат доверие, защото възлагат надеждите си на мен. По този начин ще имам възможност да заздравя позициите си. А сложа ли ръка върху армията и полицията, никой няма да посмее да ми излезе насреща.

— Сигурен ли сте в армията?

— Да, сигурен съм във военните части, намиращи се във вътрешността на страната и в Париж. Те наброяват трийсет хиляди души, на които мога да разчитам. Освен това имам и един енергичен, изцяло предан на мен военен — генерал Льофевр, чиито войници фанатично обичат и него и мен. Пък и мислите ли, че генералите, които ръководят в момента бойните действия по френските граници и които не получават нито подкрепления, нито храни, нито муниции и заплати, са така твърдо решени да поддържат Директорията и Петстотинте? Уверявам ви, че те ще приветствуват падането й!

Сюркуф се позасмя. Бонапарт продължи:

— На Париж му е дошло до гуша от Директорията! Градът ме приветствува възторжено и ме тласка към властта. Франция ще бъде щастлива да има твърдо, сигурно и действено правителство.

— Разбрах! Ще бъдете възторжено приет от всички! Но каква титла ще носите?

— Трябва да се запази външното благоприличие, и да не се накърняват преходните периоди! — каза Бонапарт. — Не ми се ще да заприличам на диктатор. Нека Франция сама си избере законодателното тяло! Нека си има Трибунал, Сенат, департаментски събрания, а пък аз ще стана консул, тоест първи консул заедно с двамина други първенци, които ще имат само съвещателен глас.

И усмихвайки се хитричко, Бонапарт добави:

— Всички заговорничат, за да дойда аз на власт. Абат Сийес е член на самата Директория, но работи против нейните интереси и в моя полза. Аз веднъж му казах, че за спасяването на Франция е необходима една умна глава и една остра сабя, но абатът реши, че умната глава ще бъде той, а сабята — аз, поради което одобри идеята за държавен преврат. Спечелил съм вече Фуше и Телейран на своя страна като кандидати за министерски постове. Те са сигурни в думата, която съм им дал да останат министри, докато са ми верни. Предпочитам тях пред своеволията на Директорията. А и цялата висша администрация е с мен.

— Напълно ли сте сигурен във вашия генерал Льофевр?

— Скъпи ми капитане! Той направи кариера благодарение на храбростта си, макар че е от простолюдието. При един кралски режим той ще загуби всичко, макар да чувства като всеки французин, че Републиката е нещо непостижимо. Аз му обещах да го направя маршал на Франция и той ще стане така, както вие ще станете адмирал.

— Генерале… Това никога няма да го бъде! Аз съм Сюркуф и ще си остана Сюркуф! Не ми трябва нищо повече!

— Така да бъде! — каза Бонапарт. — Но Льофевр има амбицията да стане маршал и само аз мога да му връча маршалския жезъл. Всеки крал би го уволнил от армията си само заради жена му, една бивша лавкаджийка с непоносими маниери и отвратителен жаргон, която скандализира сестра ми с файтонджийските си изрази и която цял Париж нарича мадам Сан-Жен, както се е назовала и самата тя. Но въпреки всичко, аз ще издигна Льофевр в маршалски чин. Той отлично го знае и с удоволствие ще изблъска от залата Петстотинте, повярвайте ми!

— Генерале! — каза весело усмихнат Сюркуф.

— Какво мислите по този въпрос?

— Мисля си, че ще бъде много интересно да видим някой сблъсък между отец Лантерние и мадам Сан-Жен.

— Нищо по-лесно от това! Елате довечера всички в „Тримата провансалски братя“. Аз от своя страна ще поканя генерала и жена му. Ще направя предварителна заявка за отделен салон.

— Благодаря! Довиждане, генерале! Не след дълго ще ви наричам… консул.

— Първи консул! — поправи го Бонапарт.

Когато излезе навън, Сюркуф разтърси глава и процеди през зъби:

— Първи консул… колко е нетърпелив…

Той бе видял в негово лице господаря, алчния тиранин, но и Цезар-римлянина, който Франция си даряваше и който щеше да я пожертвува пред олтара на неутолимата си жажда за власт.