Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (7)

Глава седма
Краят на един разбойник

Междувременно пуснаха във водата всички останали лодки и спасиха петдесетина англичани. Отец Лантерние тъй се увлече от битката, че предложи услугите си като флотски свещеник. Всички се съгласиха с най-голяма охота. Той се върна на сушата, като каза, че ще се прибере обратно на другия ден. И наистина се върна, само че с огромен товар.

По заповед на Бренвил „Хубавата Амели“ пое на път за Индия, щом лодките, които пренесоха пленниците до сушата се завърнаха, довеждайки отец Лантерние. Славният преподобен отец сияеше от щастие.

— Еврика! — провикна се той на офицера, който бе поел командването.

— Какво толкоз открихте? — попита го озадачено той.

— Голяма идея! — гордо каза отецът. — Запомнете: аз ще бъда този, който ще потопи първия появил се насреща ни английски кораб!

— Вие ли, отче Лантерние! И по какъв начин, ако не е тайна?

— С една адска машина. Ще се кача на пирога и ще отпрашим срещу английския кораб, докато „Хубавата Амели“ ще се преструва на порядъчен търговски съд, спрял спокойно насред морето, готов всеки миг да вдигне бяло знаме. В това време аз ще пусна машината си в действие и ще вдигна във въздуха проклетите англичани!

— Но ако не отвлечем вниманието на противника с някоя маневра, той ще изсипе бая картеч върху вас! — възрази му офицерът.

— Не съм съгласен! — отвърна отецът.

— Бас държа, че тъй ще стане!

— На колко се обзалагате? — попита го отецът.

— Тъй като става дума за вашата почитаема кожа, ще рискувате ли сто луидора, преподобни отче!

— Приемам баса!

— А ще вдигнете ли кораба във въздуха?

— Ще го сторя! И ще забия острието на адската машина в обковката на англичаните с ей тия две ръчици! Три удара с чук ще стигнат! — и той размаха огромната си десница.

Но после, обзет от внезапно съмнение, добави:

— Разбира се, ако англичаните не открият огън, преди да съм засегнал кораба им. После може би ще ни обсипят с оръдеен огън, но след дъжд качулка!

— Ами ако ви убият!

— Тогава ще се преклоня пред Божията воля!

— На ваше място аз бих се преклонил пред нея с дваж по-голямо усърдие, ако не ме убият. Но воля ваша!… Кажете сега, преподобни отче, как ще им попречите да стрелят срещу нас?

— Позволете ми да ви поднеса една неприятна изненада, лейтенанте, като ви кажа, че трябва да се откажете от баса!

В този миг Бренвил се появи на палубата.

— Коменданте! — извика го преподобният отец.

— Вие ли ме викате, отец Лантерние? — попита Бренвил.

— Да. Викам ви за свидетел на един залог!

И отец Лантерние разказа на Бренвил за своето амбициозно намерение.

— Отец Лантерние — рече му Бренвил, — аз също се хващам на сто лири бас срещу вашето намерение!

— Напразно се горещите! По-добре ме запознайте с екипажа на голямата пирога. Искам да изнеса една проповед на тия мъжаги!

След четвърт час на палубата се качиха и гребците на пирогата. Те бяха по-скоро пирати, нежели корсари, и повече разбойници, отколкото порядъчни люде. Но бяха страшни вълци в човешка кожа!

— Непременно ще загубя баса си, ако те нахлупят шапките си чак до очите, та противникът да не се уплаши от крокодилските им муцуни — каза отец Лантерние и като се извърна към Бренвил, добави:

— Назначете ме, моля ви, за командир на пирогата!

Бренвил застана пред моряците си:

— Другари — обърна се той към тях, — отец Лантерние твърди, че със собствената си ръка ще вдигне във въздуха първия що-годе голям кораб, изпречил се на пътя ни!

— Да живее отец Лантерние! — завикаха корсарите.

— Следователно — продължи Бренвил, — той, отец Лантерние, ще стане ваш ръководител. Обявявам го за командир на пирогата!

Чуха се нови възторжени възгласи. Тогава отец Лантерние на свой ред се побучи пред корсарите и им каза:

— Деца мои, може да сте най-твърдоглавите от екипажа, но ви предупреждавам, че ако някой от вас дръзне да ми се противопостави, ще му видя сметката с юмрука си, даже главата му да се окаже по-корава от тая на бик! Като ударя — чупя!

И той размаха заканително пестница. Корсарите промърмориха нещо в знак на възхищение, а отец Лантерние пак подхвана:

— Що се отнася до смелостта, аз не съм се плашил от нищо, даже и от Лукавия. Ако ми се изпречи насреща, няма да се прекръстя, за да го прогоня, ами ще го хвана за рогата и ще му хвърля такъв пердах, че да ме помни завинаги!

Всички се разсмяха от неговото остроумие, а пък грозните муцуни на корсарите се разтеглиха чак до ушите.

— Знайте — продължи отец Лантерние, — че аз не съм вчерашен. Ще доведа замисъла си до победен край! Засега ще ви кажа само едно: врагът няма да стреля по нас, преди да сме закачили машината! След като я закачим може би пак няма да се усети… Но реши ли да си покаже зъбите, едва ли може да успее да ни ухапе… Вие добре знаете, че когато е изненадан, врагът няма точен прицел. Няма капка съмнение, че англичанинът ще бъде хванат на тясно! Обзаложил съм се вече на двеста луидора! Ако спечелим схватката, златото ще бъде ваше! — завърши той с бащински тон.

Думите на отец Лантерние пожънаха огромен успех.

Отецът се уедини с гребците от пирогите и при заключени врати им изнесе проповед, предаде им няколко урока по вероучение и порица тяхното досегашно поведение. И стана чудо — той ги покръсти в християнската вяра. Корсарите се появиха с католически броеници на пояса и с молитвеници в джобовете. Даже Бренвил, който рече да поразпита един от корсарите, не получи никакъв отговор. В подобни богоугодни занимания измина цялата седмица. На осмия ден дежурният по вахта сигнализира за появата на голям английски кораб.

— Хиляди дяволи! — изруга Бренвил. — Настъпва часът на отец Лантерние. Погледнете! Кораб на Индийската компания! При това двупалубен! С осемдесет оръдия на борда! Тлъста клечка ще хвърлим в бездънната паст на морето!

Отец Лантерние дотърча.

— Аха-а! — каза той, след като се взря в кораба през далекогледа си. — Това се казва сполука. Вървете, деца мои, вървете да се облечете!…

Гребците от пирогите се струпаха като послушни овчици около него.

— Хайде, деца мои — подкани ги той. — Бягайте да се приготвите!

След десет минути цялата върволица корсари, преобразени като свещеници, монахини и безобидни граждани наскачаха в пирогата. Целият екипаж се стъписа, но при все това пирогата се отдалечи с мощни загребвания на веслата. Отец Лантерние се провикна към Бренвил:

— Спрете кораба и развейте бялото знаме с кралската лилия!

— Аха-а! Разбирам ви! — викна му Бренвил и побърза да вдигне бялото кралско знаме.

Госпожа дьо Бренвил, която също се бе надвесила над борда, видя пълната с мними свещеници, монахини и граждани пирога, и учудено попита мъжа си, какво означава това.

— Скъпа приятелко, това е прословутата хитра маневра на отец Лантерние! Весларите от пирогите просто са се предрешили. Когато англичаните видят бялото знаме с кралския крин, ще си кажат, че „Хубавата Амели“ превозва на борда си плахи свещеници, монахини и гонени от властите монархисти. Тогава противникът ни непременно ще си помисли, че всички тия хорица са тръгнали да дирят закрила от английския кораб, където ще намерят убежище и ще заминат за Англия.

— Просто не мога да повярвам, че този мъжага — отецът, е толкова изобретателен! — каза госпожа дьо Бренвил.

Екипажът, вече се догаждаше какво става и наблюдаваше всичко с огромно любопитство. Вълнението му нарасна, когато видя пирогата да спира до английския кораб, а миг по-късно да се отдалечава с рязък замах на веслата. По едно време корсарите зърнаха как отец Лантерние, изправен в цял ръст в пирогата, показва на англичаните молитвеника и броеницата си.

Ненадейно обаче англичаните изпразниха едно оръдие по посока на пирогата, която, за да избегне удара, намери приют близо до фарватера на английския кораб. Но ето, че адската машина избухна и изтърбушената противникова бойна единица се смъкна на дъното, след като екипажът му на бърза ръка пусна няколко спасителни лодки в морето. Щастлив, че е загубил баса, Бренвил се провикна:

— Ей, богу, прежалих ги тия сто луидора! Карай да върви! Инак щях да ги похарча за гюллета!

И нареди да вдигнат отново френския трибагреник. Пирогата се завърна от боя. Имаше двама ранени и един убит. Дребна работа, разправяха гребците, предоволни от своята експедиция.

— Капитане — провикна се един от тях, — чудото стана! Англичанинът бе вдигнат във въздуха и сега бяга с лодките!

А друг заразправя на корсарите:

— Ех, да бяхте видели с какви очи ни се пулеха англичаните от борда на кораба си! Бяхме нахлупили шапки, а „сестричките“ бяха смъкнали целомъдрено белите си забрадки! Буржоата си придаваха вид на благопристойни обитатели на стария континент и вдъхваха от лулите си ароматен дим. Застанал на носа на пирогата, отец Лантерние хитричко ни ръководеше. Ние се промъкнахме под носа на нищо неподозиращата закотвена фрегата, а това озадачи глупавите англичани. С три удара на чука, отец Лантерние заби куката в обшивката на фрегатата, запали фитила с пурата на един от буржоата, а накрая направихме бърз завой и офейкахме.

Англичаните така и не разбраха какво правим под носа на кораба им. Знаете, колко е трудно да се види долната част на кораба, ако не погледнете от брамстенга. А това иска много време. С една дума, ние бяхме само на двайсет и пет разтега разстояние от вражеския кораб, сиреч на хвърлей място. Както се беше изправил в пирогата, отец Лантерние чу един англичанин да крещи, че щели да бъдат вдигнати във въздуха, защото бе видял машината ни!

Тогава отец Лантерние изкрещя на свой ред:

— Да! Истина е, че ще полетите нагоре, мръсни английски еретици! Това ви го казвам аз, отец Лантерние, флотски свещеник на господин дьо Бренвил, и ви пращам по дяволите! Та такива ми ти работи, деца мои! Да живее Републиката и отец Лантерние! — завърши разказа си корсарят.

Екипажът възторжено повтори последните му думи. Отец Лантерние, който бе слязъл в каютата си, се появи на палубата, облечен в ново черно расо. Той стъпи на площадката на дежурния по вахта и каза:

— Може някой да ви нарича разбойници, но вие вече сте получили светото кръщение! Аз сега трябва да прочета заупокойна молитва за нашия убит другар! Стройте се за молитва…

Отец Лантерние запя приглушено „Де профундис“, благослови и прекръсти тленните останки на моряка и заповяда да ги хвърлят в морето. Външната стълба се отвори, и повлечен от едно гюле с халка, закачена за синджир, трупът потъна в сините води, които се покриха с лека пяна. След още миг отец Лантерние свали черния си епатрихил и прогони всяка скръбна мисъл, като пусна гръмовния си глас:

— Залп от всички оръдия! Елате при мен, свещеници мои! Сестри мои! Уважаеми мои граждани! Не друг, а ние вдигнахме във въздуха английския кораб! Да благодарим на Господа Бога за това чудо, от което печелим и двеста луидора! Да отслужим благодарствен молебен за победата.

И с могъщия си глас той запя тържествения химн. Въздухът се изпълни с величествени звуци, от които даже гладката морска повърхност леко затрептя. При втория стих на тържествената литургия, корсарите подхванаха святата мелодия в хор и просторът прокънтя от гласовете им…

* * *

Губернаторът на Ил дьо Франс беше прекалено горделива и злопаметна фигура, за да преглътне обидата, която му бе нанесена. Той веднага свика на заседание най-верните си офицери и ги попита доколко може да се разчита на гарнизона.

— Господин губернаторе — отговори му командващият гарнизона майор. — Революционният дух внесе разложение навсякъде. Ние, офицерите, доскорошни благородници, вече не можем да разчитаме на нашите войници. И все пак, имаме начин да си възвърнем предаността им. А той е, като първо ги сплашим.

— И как ще стане това?

— Като свикаме гарнизонния съвет. Ще арестуваме на бърза ръка трима от най-непокорните ни войници, като ги обвиним в пиянство и разложително поведение. Ще ги разстреляме под предлога, че са взели участие в някакъв заговор. Разстрелът на тия трима пияници няма да предизвика смут сред войниците, но екзекуцията им ще накара останалите да се позамислят!

— Отлична идея! — съгласи се губернаторът.

— Да, но трябва да купим доверието на войниците, а Републиката ни е твърде бедна и плаща твърде оскъдно на войниците си. Тя дължи много пари и на гарнизона. Не плаща редовно даже авансите, макар че у войника има нещо кучешко: той обича господаря, който го храни, без често да го бие. А ние го биехме прекалено много по главата, господа. Нашата жестокост напълно заслужи войнишката омраза. Ето защо, съветвам ви да изплатите на войниците, и то наведнъж, четвъртината от полагаемите им се пари. Това ще им позволи да си попируват на воля. Досега ги черпеха само корсарите, а сега вече е време и те да им се реваншират.

— Да не би да имат съмнителни връзки с тях? — попита губернаторът.

— Напротив, мразят се като куче и котка! — отвърна офицерът. — Щом ракията размъти мозъците им, вашата полиция лесно ще разпали искрата на раздора между тях и щом корсарите жегват войнишката им чест, войниците ще намерят начин да им отмъстят. Аз и моите гренадири, под предлога, че възстановяваме реда, ще дадем добър урок на тия нехранимайковци! — завърши реда на мислите си офицерът.

— Браво, майоре! Вие сте човек на място!

Майорът се поклони. Той бе военен в пълния смисъл на тази дума — студен и методичен, суров, фанатизиран роялист, изпълнен с дива ненавист към Революцията, която помиташе всичко.

— И тъй — каза той, приключвайки рапорта си, — трябва да се уредят първо войнишките предплати. Да се съобщи, че занапред те ще се изплащат най-редовно в размер на една четвърт от целокупното годишно възнаграждение. Да се арестуват и разстрелят тримата пияници, а после да се изплати четвъртината от годишната заплата, което ще зарадва войниците. Офицерите да се престорят на добродушни и да ги насърчат с блага дума, като изтъкнат, че парите са платени навреме благодарение на тях. Само така ще спечелим сърцата на войниците и ще се справим с непокорните корсари!

Офицерите се оттеглиха. Но час по-късно, докато войниците се суетяха, офицерите им съобщиха радостната новина. Вярно е, че след това тримата нарочени пияници бяха арестувани, съдени и разстреляни без милост, загдето са взели участие в някакъв неясен метеж.

Войниците изтръпнаха.

Но още на другия ден им бе съобщено, че в пет часа след обяд, след даването на чорбата, всеки ще си получи платата, а после ще бъде пуснат в нощен отпуск. Казармата преливаше от радост. Не след дълго войниците изхвърчаха на свобода; останаха дежурни само гренадирите, но бяха поставени в бойна готовност. Освен това два батальона от националната гвардия — съставени от гренадири и стрелци — облечени в богати униформи, безшумно се заизкачваха към крепостта.

В двата батальона цареше много особен съсловен дух: те бяха жирондисти с уклон към роялизъм — по-скоро умерени, нежели хора на стария режим, но твърде ретроградни, за да бъдат якобинци. С една дума, те представляваха едрата буржоазия и в техните редици имаше някои по-отявлени роялисти.

Губернаторът се беше оттеглил в крепостта… В ранния предобед той бе повикал началника на полицията, един недодялан грубиянин, без особена тежест. И макар да му бе разяснил положението ясно и категорично, този нехранимайко подхвана свойски:

— Ах, господин губернаторе! — Никак не е трудно да се справим с корсарите и войниците. Ние държим връзка с леките момичета от пристана, които отлично знаят, че са под наблюдението на полицията и ще правят, каквото им се заповяда. Ще ги подучим, както се полага. Ще избухнат свади, юмручни боеве и накрая — ще настъпи общ смут.

— Точно тогава гренадирите и ротата волнонаемни ще се намесят в уличните боеве. Щом корсарите си получат заслуженото, вие ще арестувате капитан Сюркуф и всичките му офицери. Ето ви заповедта. Господин майорът ще ви бъде в помощ — каза губернаторът.

И потривайки ръце, той отпрати полицая.

В този ден, към три часа подир обед, малко след обедната дрямка, ординарецът на Сюркуф му доложи, че Голямата Адел го чакала пред вратата, за да му каже нещо много важно.

— Коя е тая Голяма Адел? — попита Сюркуф.

— Една пристанищна шафрантия, капитане! Разгонена кучка! Гуляе с нас, откакто сме дебаркирали.

— И какво иска от мен?

— Идва да ви съобщи, че полицията ви гласяла някакъв номер! — рече ординарецът.

— Олеле боже, само това ни липсваше! — каза Сюркуф. — Доведи я тая Голяма Адел.

Морякът пусна жената — едра мъжкарана, дарена с хубост, чернокоса, с дързък поглед, готова да заплашва с юмрук или с нож, буйно и храбро същество, което излъчваше правдивост.

— Капитане — обърна се тя към Сюркуф, и то без заобикалки, — вие сигурно се досещате, че аз и моите другарки зависим от прищевките на полицията. Заради туй съм дошла да ви предупредя, че се мъти някакъв заговор с войниците, дето ще си получат платата тая вечер и ще се почерпят с вашите моряци.

— Това ли? — попита я Сюркуф. И ще последва ръкопашен бой, общо стълкновение, войници на нож срещу нас, а моя милост и офицерите ми — ще бъдат арестувани!

— Мисля, че точно това кроят!

— Добре, хубавице, благодаря ти. С какво мога да те възнаградя, за да те зарадвам? Избери си каквото ти сърце иска!

— Желая да ме целунете, капитане! Вие сте несравним мъж. Никой не може да се мери с вас — ни крал, ни принц, ни император, ни султан. Голямата Адел ще получи целувката на Сюркуф! Тя ще бъде нейния маршалски жезъл!

Корсарят лепна по една сочна целувка върху двете бузи на Голямата Адел, която му върна със същото и си тръгна — по-горда от кралица, която току-що е докоснала с устни пантофката на папата.

Още не беше излязла, когато се яви един капитан от националната гвардия — честен републиканец, началник на рота в най-бедняшкия квартал в града. Като бивш капитан от далечното плаване, той бе чудесен моряк — добросърдечен, но непреклонен. Той носеше сведения, потвърждаващи онези, които Сюркуф бе получил преди малко.

— Капитане — попита го Сюркуф, — убеден ли сте, че губернаторът изменя на Републиката?

— Не само на Републиката, но и на Франция! — каза убедено капитанът.

— Той е намислил да ме арестува и разстреля! — обясни Сюркуф. — Решил е да спечели наградата, която англичаните определиха за моята глава!

Сюркуф помоли да му донесат някакво сандъче, извади оттам куп документи и ги подаде на капитана, за да се запознае с тях.

— Взех тия изобличителни документи от борда на един английски разузнавателен кораб — допълни Сюркуф. — Те доказват вината на губернатора. Той трябва да бъде свален в името на общественото спасение. Ако моята войскова част може да ви бъде полезна, тя е на вашите услуги.

— Бъдете в готовност около девет часа тази вечер. Ще поискам от вас нещо лесноосъществимо, като ви дам една дружина корсари, за да ви помагат. Те ще се присъединят към вашите редици и ще се държат като истински гвардейци.

Двамата мъже сърдечно си стиснаха ръка.

— Ей богу — каза Сюркуф, — на губернатора зло му се пише.

— Така е, когато се намеси някоя жена… — подметна бившият морски капитан и си тръгна доволен.

А радостните войници, все още добри приятели на корсарите, сновяха насам-натам по кея и всеки, който ги видеше, ги канеше на чаша вино. Съвсем естествено, във веселбата не липсваха и жени. Но корсарите изглеждаха мрачни, за разлика от всеки друг път.

Вече петнайсет дена войниците пиеха на тяхна сметка, поради което корсарите бяха успели да спечелят сърцата на част от тях. Всяка войнишка група проведе тайно събрание. Моряшките момичета също изиграха своята роля. Не останаха без свой дял в тази игра, въпреки зоркото око на полицията.

До осем часа вечерта на пристана цареше мир и спокойствие.

Но точно в осем и четвърт стана първото сбиване. Последва нова свада. И накрай се вдигна невъобразима глъч. Полицаите хукнаха към крепостта да предупредят майора, който пък събра гренадирите и ротата национални гвардейци и ги поведе надолу към града.

Когато пристигнаха на кея, гълчавата бе притихнала като по чудо. Войниците се бяха прибрали в казармата си. Корсарите бяха изчезнали и никой не можеше да ги открие. На борда на кораба им се намираше само един малоброен отряд. Всичко бе забулено в някаква странна тайна.

Дружината гренадири и отрядът национални гвардейци се запътиха към казармата, където майорът научи, че до преди малко имало някакви свади, но корсарите заявили, че не желаят да си развалят отношенията с войниците, които били техни приятели, и се оттеглили, като накарали и тях да се оттеглят в казармите. Подобно благоразумие направо стъписа майора и той реши да се прибере с хората си в крепостта.

По пътя си те срещнаха една невъоръжена дружина национални гвардейци, които слизаха към града. В редовете им също настана смут. Капитанът на гвардейците каза на майора:

— Корсарите превзеха крепостта.

— И вие им я дадохте в ръчичките цяла-целеничка, така ли? — попита майорът.

— Да, станахме жертва на предателство. Някаква дружина национални гвардейци се качваше към крепостта и крещеше „Долу Сюркуф! Смърт на корсарите! Да живее губернатора!“ Ние си помислихме, че към нас се присъединява първа гвардейска дружина, която е най-вярна на властта, и я пропуснахме да мине. Неочаквано обаче, тя превзе вратата на крепостта с щурм. След миг в нея проникнаха и преоблечените, задъхани от тичане корсари. Обезоръжиха ни и ни прогониха…

Майорът нареди на барабанчика си да бие сбор… Нито един войник не излезе от казармените помещения. Майорът узна, че корсарите са предупредили за заговора войниците, които били скарани с моряците само привидно — колкото да заблудят гренадирите и опълчението и да ги накарат да излязат вън от крепостта.

Нощта премина без смутове. На разсъмване офицерите получиха заповед от губернатора да се върнат обратно в крепостта. Заповедта бе придружена от пропуск, носещ подписа на Сюркуф. Щом влязоха в крепостта, офицерите завариха там три дружини национални гвардейци и въоръжените корсари.

Сюркуф и офицерите му бяха обкръжили безпомощния губернатор, който стоеше сам и обезоръжен насред двора. Там бяха подредени маси и скамейки и Сюркуф помоли офицерите от делегацията да насядат. Той и губернаторът, на свой ред, останаха прави. Цареше безрадостно мълчание.

Сюркуф се обърна към новодошлите гвардейци:

— Господа. На мен ми е добре известно, че между вас има отявлени роялисти. Но аз не ги виня за техните убеждения! Само че, ако техният крал се върне отново на трона си, ще бъдете ли и вие тъй равнодушни към републиканците, които съглашателствуват с други републиканци, мразещи кралската институция?

И като се обърна към майора, допълни:

— Вие също сте войник, но искахте да избиете моите корсари, а мен да арестувате и разстреляте. Ето защо се обръщам към вашата чест на френски офицер и ви питам как смеете да допуснете предателство към моята родина?

— Аз съм невинен! — отвърна с патос майорът.

— Щом е така, защо вие, който сляпо вярвахте на губернатора, не прочетете на висок глас ей тези републикански документи!

Отначало развълнуван, а сетне възмутен, офицерът прочете на всеослушание документите. Чувство на срам обзе роялистите, а републиканците и жирондистите бяха извън себе си от гняв.

— Господа — продължи Сюркуф, — аз открих тия документи на борда на малкия английски съд след Битката с Трите кораба. Не съм съдник никому, но в името на общественото спасение лишавам от власт губернатора, когото ще отведа под конвой в Пондишери, откъдето ще бъде изпратен във Франция, за да се яви пред републиканския трибунал. А вие, господин майоре, сте военният с най-висок чин на острова. Вашите убеждения не ни интересуват. За нас е достатъчно да сте истински французин. Ето защо ви обявяваме за временен губернатор. Запазете Ил дьо Франс за Франция. Искам от вас обща и пълна амнистия за всички, с изключение на губернатора. Съгласен ли сте?

— На драго сърце! — каза майорът.

И под възторжените възгласи на всички присъстващи, включително и на роялистите, Сюркуф застана начело на своите корсари, като преди това остави четирима от най-верните си другари да охраняват губернатора. Начело с националните гвардейци, бунтовниците гордо напуснаха крепостта под звука на барабаните. Тъй безславно завърши прочутият метеж в Ил дьо Франс, вдигнал толкова шум във Франция.

На другия ден след тези събития, майорът подхвърли на Сюркуф, че възнамерява да вдигне ембаргото от корабите му.

— Господин майор — възрази му Сюркуф, — аз защитих Франция, като свалих от поста му един предател. До тук всичко е в реда на нещата. Но ако приема вашето предложение, всеки би могъл да си помисли, че аз съм действувал с користни цели. Не желая да вдигате ембаргото от моите кораби!

Два дни по-късно той отпътува. Щом сушата изчезна в далечината, Сюркуф каза на губернатора:

— Господине, отвращава ме мисълта да ви предам на революционния трибунал. Ето защо смятам да ви сваля в най-близката португалска колония. Оттам вървете, накъдето ви видят очите!

Смазан от подобно великодушие, губернаторът се поклони безмълвно. Корсарите надуха платната към Килимане в Мозамбик, където оставиха губернатора пред портите на града. По този начин го спасиха, но вместо да се покаже благодарен, той се ожесточи още повече. Ако искате да си спечелите смъртен враг, направете добро на някоя мерзка и долна душа.

След като Мариус цапардоса с бастуна си един стар велможа, далечен братовчед на гиковара, загдето същият този велможа го изруга, подтикнат от жена си, развратен бабишкер, проявил към марсилеца мерак, на който той не благоволи да отвърне, гиковарът повика Мариус, своя кралски барабанчик, и го поразпита за случая. Раджата изслуша разказа му, разбра каква е работата и каза на Мариус:

— Много ме затруднявате с тази ваша постъпка. Заради честта на фамилията си, аз трябва да се престоря, че давам удовлетворение на моя братовчед, макар че ако искам да защитя справедливостта, трябва все пак да го накажа!

И след кратък размисъл, добави:

— Вие трябва да отидете при принцеса Мариам. Ще запазите титлата, облагите и даже заплатата си, като получите отгоре на това и обезщетение. След няколко месеца ще изпратя братовчед си и жена му да управляват някое затънтено градче, а пък вие ще се върнете в престолнината ми.

— Прекрасно, сахиб раджа! — съгласи се Мариус. — Ще се подготвя веднага за заминаване и след един час напускам Барода. Ще се престоря на изпаднал в немилост, а пък вашият братовчед ще излезе чист и невредим от играта.

Щастлив, че тъй добре са го разбрали, раджата нахлузи на ръката на Мариус един от най-хубавите си пръстени. А пък барабанчикът бе запленен от мисълта за предстоящото си пътуване, което се очертаваше като повече от приятно. Не след дълго той се озова в двора на принцеса Мариам, която го прие с нескрито уважение.

В нейния двор Мариус се накипри с униформата на офицер от махратската пехота, но с тази разлика, че специално за него тя бе цялата позлатена. Сабята му — дар от гиковара, представляваше гравиран арабски ятаган, с дръжка, разкошно украсена със скъпоценни камъни. Носеше швейцарска двуцевна пушка, само че прикладът й бе местна изработка в пищен ориенталски стил.

Видеха ли го за първи път, индусите го вземаха за отскорошно превъплъщение на античния Херкулес — тъй величествен им се струваше славният Мариус, пред когото даже коленичеха. През първите дни му се отвори бая работа. Жените се хвърляха в нозете му, за да благослови децата им и да ги направи смели. А той се шегуваше:

— Ех, защо нямах подобен успех някога, на крайбрежния булевард в Марсилия!

И пак възвръщаше величествената си осанка.

Ама че суета, ще речеш, читателю! Да, Мариус бе наистина суетен, но без тази своя черта той нямаше да бъде чистокръвен марсилец. Храбрият и с никого несравним главен барабанчик на раджата имаше с какво да се гордее и го показваше с присъщото си добродушие.

Но макар и простосърдечен, той не беше глупав и доказа това не след дълго. Сред онези, които се привързаха към него бе и Клансур, кралят на индуските разбойници, който се готвеше да ограби диамантите на принцесата. Али Мансур бе поискал аудиенция при Мариус, у когото ориенталският етикет бе на такава почит и уважение, че не позволяваше в дома му да се влиза като в конюшня.

Следователно Мариус се бе съгласил да приеме благородния пътешественик-мюсюлманин Али Мансур, жител на Калкута, който, както бе заявил, възнамеряваше да обиколи Хималайските планини. Али Мансур му каза, че пътувайки, с цел да опознае света, той държал да посети непременно и първия барабанчик на земното кълбо, прочут със своите подвизи на безстрашен воин. Въпреки славословията си, Али Мансур не можа да спечели симпатиите на марсилеца.

— Не знам защо, ама тоя Мансур ми е много противен — сподели той с ординареца си.

Забележителен образ бе тоя ординарец! Роден в Марсилия, той бе рожба от майка и баща негри. А тази рожба, малкото негърче, бе израсло на пристана. Тези, които му бяха дали живот, слугуваха у един богат корабостроител, който почина скоропостижно, без да им подсигури бъдещето. И тъй, таткото на негърчето се цани за майстор-готвач на борда на един кораб и взе за помощник синчето си. Но новият занаят на бащата не се хареса на малкия, който щом навърши шестнайсет години, офейка от кораба на едно индийско пристанище и стана барабанчик във войските на Типу-Сахиб. В Марсилия той се запозна с господаря му, както обичаше да го нарича, а връзката му се оказа много ценна, защото господин Мариус го назначи начаса за свой ординарец. А да бъдеш ординарец на кралския главен барабанчик — госдин Мариус, бе голяма чест!

Ординарецът се казваше Сапажу — сиреч носеше прякора, с който моряците обикновено кичеха хлапето, дето се катереше по мачтите с бързината на маймунката от рода сапажу.

— Я ми кажете, госдин Мариус — каза Сапажу, който също не бе харесал кой знае колко Али Мансур. — Не ви ли се струва, че тоя мелез хич не мяза на индиец?

— Май си прав! — отговори му Мариус. — И на мен тоя човек ми прилича на мелез със смесена кръв, една част от нея е индийска, а другата — чужда!

— Точно така, величайши госдине! Той е индиец, колкото ние с вас сме китайци. Струва ми се, че тоя бандит е от Марсилия и че се е учил на френски по крайбрежния булевард.

— Мислиш ли? — попита го Мариус.

— Ами че той говори на марсилско наречие! — възкликна Сапажу.

— Ах, магарето му недно! — провикна се Мариус. — Чак сега разбирам, защо ми се стори, че си криви езика, докато говори!

— И какво дири по белия свят тоя индиец от Марсилия, а? Тръгнал бил да пътешествува за свое удоволствие! Голям пътешественик — няма що! Има нещо гнило в тая работа, така да знаете, госдин Мариус!

— Да, Сапажу… Трябва да бъдем нащрек! Затуй ще му върнем визитата и ще проверим, дали говори на наречие.

— Говори, госдин Мариус, говори, на наречие, честна дума ви казвам!

След миг Мариус бе обзет от ново подозрение.

— Ами тия негови търговци? — попита той.

— Ония ли, керванджиите? Ами те ми мязат на разбойници!

— Разбойници ли?… Какви ги приказваш, Сапажу? — измърмори Мариус.

И като плесна приятелски по бузата своя ординарец, той попита:

— Значи, според теб, тия търговци имат мутри на бандити?

— Да, госдин Мариус. Само заради мутрите им заслужава да бъдат избесени! Нали сте виждали каторжници, госдин Мариус? Техните муцуни са хиляди пъти по-честни от тези на керванджиите.

— Дявол да го вземе! Пак ни се отвори работа! Сапажу, мило мое момче, аз май пристигнах тук съвсем навреме!

И Мариус излезе, за да огледа стана на керванджиите. Не след дълго той се върна при Сапажу с угрижено лице. На идната заран Мариус върна визитата на Али Мансур, който го прие по-любезно от всякога, а пък кралският барабанчик се показа във възможно най-добрата си светлина пред него, макар че му беше извънредно трудно да се преструва. Та този индиец наистина говореше на марсилско наречие! Тогава…

Мариус реши да не тревожи принцесата със своето откритие. Той всъщност нямаше никакво сериозно доказателство срещу Али Мансур. Затова предпочете да се яви пред шефа на полицията, който минаваше за твърде обиграна личност.

Този човек имаше ранг на наместник и бе подчинен само на първия министър и на принцесата. Важна клечка, с други думи! И все пак той прие Мариус, като всячески му засвидетелствува не само почит, но и искрено уважение, тъй като знаеше, че той е приятел на Мариам и гиковара.

И тъй, след като го напръскаха с розова вода според приятния ритуал на индийската учтивост, Мариус взе думата и заприказва с присъщото си чистосърдечие:

— Не обичам да се бъркам много в чуждите работи, ала става дума за Сюркуф, който е мой голям приятел, и аз съм му безкрайно признателен. Ето защо, онова, което касае него, засяга и мен. И понеже става дума за мои лични подозрения към някои противници на капитан Сюркуф, ще ви запитам направо: Какво е мнението ви за керванджиите, които възнамеряват да тръгнат на път с оня мюсюлманин от Калкута, така наречения сахиб Мансур? Що за птица е тоя, който е решил да се запилее из Хималаите, само за да гони вятъра по върховете им?

Началникът на полицията се усмихна многозначително.

— Сахиб — каза той, — смятам, че не бих изпълни докрай дълга си, ако не бях издал заповедта за наблюдение както на мюсюлманския велможа, така и на странниците керванджии! Искам да ви уведомя, че споменатите от вас керванджии са бандити.

— Мръсни гадове! Така си и мислех! — изрече Мариус.

— Те са намислили да подпалят града откъм четирите му краища, а после в суматохата да подложат на грабеж и стана на сахиб Мансур, който вече е разкрил заговора им.

— Той ли ви уведоми за това? — попита Мариус.

— Да, сахиб — отговори началникът на полицията.

— Определен ли е денят на пожара?

— Да, още за тази нощ. Съвместно с министъра взехме всички възможни мерки, за да заловим бандитите. Те няма да ни се изплъзнат! Ние имаме добре подготвени противопожарни отряди. Нашата полиция бди! Малки войнишки батальони ще се съберат, човек до човек, по улиците в близост до всеки пункт, застрашен от керванджиите. В цитаделата и по лагерите цялата армия е на крак, със заредени пушки. Уверявам ви, че разправата над бандитите ще бъде незабавна, страшна и безпощадна.

— Вече съм спокоен — каза Мариус. — Желая ви успех, сахиб Сатаниел!

И Мариус си тръгна.

… Беше единайсет часа вечерта. Населението на града вече дремеше по терасите.

Изведнъж на няколко места в богатите търговски квартали лумнаха пожари. Проехтяха викове, сигнали за сбор, шумове от ръкопашни схватки. После се вдигна огромна олелия.

Миг по-късно над града се чу силна оръдейна пукотевица, която разбуди заспалия град, разтресе го из основи и сякаш подкани народа на някакво лудешко веселие. Многобройни отряди кръстосваха улиците и водеха пленници с ликове на обесници към цитаделата. Захвърлиха ги като вързан добитък насред площада пред нея и цялата войска обгради в каре метежниците.

Величествен кортеж изпълзя от вратата на централния бастион. Начело вървяха барабанчиците на телохранителите, предвождани лично от Мариус — идолът на войската и народа. Подире им крачеше гвардейска рота, минаха и висши сановници, качени върху слонове и заобиколени от факлоносци. После се зададе дворцовата музика, слонът министър, и накрая шествието на първожреците и голямата рота на телохранителите. Тази дълга процесия от слонове и хора се нареди във внушителна бойна линия.

Тогава се появи главният актьор — слонът палач, пристъпващ бавно-бавно зад своя водач и носещ на гърба си една площадка, върху която палачът стоеше изправен, невъзмутим, с извадена сабя. Вледеняващо мълчание овладя тълпата. Гледката бе ужасяваща.

Върху гърба на друг слон се открояваше високата фигура на съдията, който прочете на висок глас смъртната присъда на метежниците. Слонът палач спря пред бунтовниците, на брой триста и петнайсет души. От гърба му свалиха грамаден дръвник, поставиха го пред животното и довлякоха първия престъпник, като сложиха главата му на дръвника.

По заповед на палача, слонът повдигна десния си крак и с цялата му огромна тежест го стовари върху главата на главния виновник, като я сплеска и превърна в кървава каша. Овациите на тълпата, отървала се от подпалвачите, бяха израз на злорадата жестокост на всеки град, избавен от смъртна опасност.

Мъченията продължиха до зазоряване. Смазаните от слона палач човешки глави образуваха нещо като кал, която градските чистачи премитаха и събираха в кошове, а после пренасяха до кладата, издигната на един съседен площад. Върху тази клада изгаряха труповете и кървавите парчета месо. Миризмата на изгоряла човешка плът се сливаше с облака, обагрен в червеникаво и черно от пушека, който се стелеше като купол над широкия площад.

Примирени с жестоката си орис, другите осъдени се оставяха без съпротива да бъдат довличани до кладата. Безропотни и безмълвни жертви, те умираха покорно под тежкия слонски крак… Най-сетне зората обагри със светлика си източната част на небосклона и озари ужасната гледка. Последният осъден бе изпуснал сетния си дъх. Справедливостта бе възтържествувала.

Али Мансур бе изпратил един от слугите си да наблюдава мъченията на площада и научи от него, че и последният от осъдените разбойници е вече издъхнал.

— Ние ще отмъстим за тях! — закле се Али Мансур.

Но секретарят му го запита:

— Защо тогава приятелите ни се престориха, че нападат нашия лагер, с цел да го опожарят?

— Защото — обясни Али Мансур — за да осъществим нашия план, никой не биваше да се усъмни, че съм бил един от съзаклятниците, ако този опасен план пропадне. Сега вече аз ще си преследвам моята собствена цел! И тогава ще се види дали съм достоен да стана цар на разбойниците!…

И само с един знак на ръката си, той отпрати своя секретар, който продължи да го гледа крадешком и най-накрая му каза на френски:

— Има само един човек, който ме смущава и той се нарича Мариус.

— Трябва да се отървем от него! — каза Али Мансур.

— Мисля си как да сторим тая работа. Нали вече сме важни птици!

— Е, не чак дотам, ама горе-долу! — вметна Али Мансур.

— Няма да мине година, и ние ще се озовем в богат Париж със съкровището на Санпуриан. И ще заживеем като крезове!

Секретарят каза довиждане на Мансур, като му стисна ръка по европейски. Щом излезе навън обаче, той си помисли:

— Ти предаде спътниците си, подлецо, за да станеш техен цар и да осъществиш своя план, сиреч всичко да остане за теб. Сега пък ми обещаваш да делиш плячката с моя милост, но ти нямам капчица вяра! Но що са дни, все са занапред… — измърмори той, като се засмя злорадо.

* * *

Али Мансур бе приет от принцесата на тържествена аудиенция. Никой не обели думица за метежа, но на излизане от залата, родоотстъпникът марсилец Али Мансур получи разкошен подарък от името на принцесата. По време на аудиенцията тя както винаги бе запазила хладната си учтивост, според повелите на нейния ранг в отсъствие на съпруга й. Но Али Мансур на няколко пъти вече бе удостояван с внимание, което свидетелствуваше, че в двореца го тачат. Мариус беснееше, а Сапажу скърцаше със зъби, когато говореха за преструващия се на индус марсилски мошеник.

— Какво искаш от такива глупаци, верни ми Сапажу? — говореше му Мариус. — Трябва да си мълчим и да преглъщаме. Ако седнем да ги увещаваме да бъдат внимателни и предпазливи, те току-виж си казали, ме сме користолюбци! Важното е да посрещаме участта си с ведрина и да предотвратяваме опасностите!

И те зорко задебнаха постъпките на французина родоотстъпник Али Мансур, който от ден на ден се издигаше в очите на придворните и на принцеса Мариам. Той бе станал почетен гост на приемите в двореца. В отсъствието на Сюркуф, министър-председателят заместваше владетелката, която се появяваше само на тържествените аудиенции. А пък той на свой ред оказваше такъв топъл прием на Али Мансур, че сърцето на Мариус буквално преливаше от гняв.

Веднъж, загубил всякакво търпение, той взе, че отиде пак при началника на полицията Сатаниел.

— Вижте какво — каза му барабанчикът. — Идвам при вас с открито сърце, защото просто се задушавам от възмущение. Разбира се, всичко ще си остане между нас, нали?

— Запазването на тайната е първа добродетел на всеки полицейски началник! — увери го Сатаниел.

— Добре тогава! Ще ви поверя, че без да зная причината, изпитвам все по-нарастващо недоверие към сахиб Али Мансур! — продължи Мариус.

— И аз също! — присъедини се към него със сериозен глас Сатаниел.

— Така ли? — учуди се Мариус.

— Да. И аз се стремя да държа Али Мансур под наблюдение, за да му разкрия спатиите.

Лицето на Мариус стана по-приветливо.

— Пожелавам ви успех! — пожела той.

— Препоръчвам ви — посъветва го Сатаниел — да не дразните сахиб Али Мансур, защото той или е добронамерен и заслужава нашето уважение, или пък таи някаква зла умисъл и ние трябва да я разгадаем, без той да разбере.

— По дяволите! — провикна се Мариус. — Ако знаех, какви мисли се крият в главата ви, нямаше да си хабя приказките. Но щом не сте наивник и щом вниманието ви не е приспано по отношение на плановете му, аз ще ви имам доверие.

И Мариус се сбогува с полицейския началник. Сърцето му се изпълваше с дълбоко задоволство, че и в полицията си имат едно на ум за козните на Али Мансур. И разказа за срещата си на Сапажу.

— Сигурно са наясно с какъв песоглавец си имат работа! — каза негърът.

— Да се надяваме! Но знаеш ли, мой мили Сапажу, аз съм толкова доволен, загдето и други държат под око Али Мансур, че ми се ще да се поразсеем малко, какво ще кажеш, ако утре идем на лов? Ще натоварим конете с багажа, за да прекараме две нощи в джунглата. Току-виж сме убили някой тигър или пантера.

— Дадено! — съгласи се Сапажу.

— Тогава приготви двете карабини, зареди големите ми пищови и не забравяй бойния ми жезъл.

— Не се безпокойте, госдин Мариус. Всичко ще приготвя за лов, а пък тигърът да му мисли, ако рече да ни скочи! Кожата му ще подарим на принцесата, нали?

Същата вечер секретарят съобщи на Али Мансур новината, че на зазоряване Сапажу и господарят му тръгват на лов за два-три дни.

— Това се казва късмет! — провикна се Мансур.

— И аз така смятам! — потвърди секретарят.

— Прати веднага куриер да занесе инструкциите ми на Догой. Ако ония двамата бъдат убити, ще дадем награда от хиляда рупии, от които петстотин ще бъдат за Догой.

— Боя се да не ни заподозрат!

— Че какво общо има между един сахиб като моя милост и банда разбойници, дето ще пушнат двама залутани из джунглата ловци, за да им задигнат конете и мунициите — окуражи го Али Мансур.

— Добре, че престижът ви продължава да расте — каза му секретарят.

— Повече от всякога! Утре, например, съм поканен от първия министър на забава с баядерки.

— Значи всичко е наред!

Само след десет минути заповедта за убийството на Мариус и Сапажу бе отнесена на получателя си от шестима конници.

* * *

В това време Мариус и Сапажу вече втори ден се подвизаваха из джунглата. Застанали край накладения голям огън, те наблюдаваха как хубавичко се зачервява кожичката на препичащия се див паун и как цвърчи сокът на бананите, наредени върху скарата от тръстикови пръчки. В едно гърне къкреше оризец с парче глиганско месо, осолено и опушено още от заранта. Имаше и диви плодове — сложили ги бяха върху бананови листа. Водата за чая вреше. Три буренца — едното с вода, другото — с вино, а третото — с ром, бяха наредени на земята. Сапажу и Мариус си говореха безгрижно какво ще правят тази нощ.

— Госдин Мариус — каза по едно време Сапажу, — тигърът, който дебнем май ще излезе от бърлогата си.

— Само след десетина минути ще го чуем как мяучи, преди да нададе рев! — рече Мариус.

— Вече излиза, бога ми, госдин Мариус. Усещам го аз! Едва го чувам, заради тоя насрещен ветрец, но нали се зарекохте, че тая нощ ще му видим сметката на тоя монархист! Знам си аз! Тоя ще бъде от породата на кралските тигри!

— Ако съдим по ноктите му, такъв ще излезе. Мъжкар е, и то от най-едрите, които може да срещне човек в джунглата!

— И на мене тъй ми се чини! Прекрасна кожа ще подарим на принцесата! Ама как ли ще го убием тоя проклет звяр? — попита Сапажу.

— Щом сме открили бърлогата му, няма смисъл да ходим по селата да купуваме коза с козленце. Ще изчакаме тигъра и ще го убием, когато се прибира, недалеч от бърлогата му — посъветва го Мариус.

— А не вътре, така ли? — попита Сапажу.

— Не, разбира се! Предпочитам да бъдем навън! Ако не дай си боже ми се наложи да размахвам бастуна, навън ще ми бъде по-светло и по-удобно.

— Прав сте, госдин Мариус.

— Я дай първо да вечеряме, предложи му Мариус. — После ще изпушим по една пура и ще застанем на пост недалеч от бърлогата. Ще се редуваме в спането, но ти ще стреляш пръв.

— Благодаря ви за тази чест! — рече засмяно Сапажу.

— Ще се целиш в дясната му плешка, а пък аз — в лявата — каза Мариус.

— Считайте, че сме убили звяра! — каза Сапажу.

— Така е! — А сега да хапнем и да пийнем за неговата гибел!

И със самочувствието на безпогрешни ловци, с безгрижното спокойствие на хора, които не се стряскат от нищо, двамата марсилци, единият от които бе негър, си похапнаха славно. После в сладък унес изпушиха по една ароматна пура, отдавайки се на радостта от чудесното си храносмилане, но слухтейки все пак да не изпуснат тигърския рев.

На стотина стъпки от лагера им, спотаени сред бамбуковите храсти, бяха залегнали по кореми четирима въоръжени мъже и наблюдаваха ловците. Половин час по-късно Мариус и Сапажу станаха и се освежиха с чаша ром. Но щом чуха рева на тигъра, те напуснаха лагера с твърда стъпка. Четиримата съгледвачи запълзяха по стъпките на ловците.

Невероятно ловки бяха тия бивши разбойници, натоварени с ролята на убийци от бандите, към които се числяха. Околната среда беше преобразила зрението им. Зениците им се разширяваха като на котките. Това явление се среща по-често отколкото може да се предполага у хората, принудени да бродят нощно време. То се наблюдава у бракониерите, горските пазачи и дори у бившите войници от колониалните армии. Четиримата разбойници се отличаваха със сигурност и лекота на вървежа, движеха се с такава невероятна предпазливост, че ни камъче се изтърколваше, ни сух листец прошумоляваше. Присъствието им остана незабелязано. Най-накрая преследвачите стигнаха до една скална верига, където спряха.

Там беше бърлогата на звяра — просторна пещера с тесен вход, отгдето се разнасяше смрад. Земята наоколо бе осеяна със скелети, с побелели и още съхнещи кости. Щом пристигнаха, Мариус каза на Сапажу:

— Тук вони на тигър и леш! Погледни натам — посочи той една скала. — Ела да легнем в засада горе на върха. Там има вдлъбнатина, откъдето можем да оглеждаме околността и да издебнем тигъра без той да ни усети.

Тръгнаха да се настанят в скривалището. Щом видяха това, четиримата им преследвачи се събраха на съвет. Решиха двамина да останат на пост, а другите двама да идат да предупредят бандата. От половин час тигърът не се обаждаше. Мариус каза на Сапажу:

— Чини ми се, че нашият звяр не е гладен. Тигърът ръмжи само когато устата му не е пълна с месо. Току-виж нашият довлякъл някоя антилопка или див бик. Я чуй! — сниши той гласа си.

На стотина метра от пещерата в джунглата прокънтяха тежки стъпки, които се приближаваха много бързо.

— Ето го! — прошепна Мариус.

Тигърът се появи — разкошен, огромен, разнасящ воня на див мъжкар, която можеше да отрови въздуха. В челюстите си — гигантски клещи с остри зъби от слонова кост, той бе захапал врата на един бик, чието тяло бе метнал на плещите си.

— Внимавай! — прошепна все тъй тихо Мариус. — Първо ще го накарам да хвърли на земята товара си, когато изръмжи, ще стреляш! Да не си избързал! Улучи го право в окото!

Тигърът позабави стъпка. Усетил някакъв шум, той надушваше своя враг. Със смайващо съвършенство Мариус възпроизведе тигърския рев. Сапажу трепна от изненада. Тигърът захвърли плячката си на земята, затисна я с дясна лапа и във великолепна поза на предизвикателство, зарева отривисто. Изстрелът на Сапажу му дойде изневиделица. Звярът направи огромен скок и рухна мъртъв на земята, току до плячката си. Беше прострелян.

— Браво, Сапажу! — провикна се Мариус.

И двамата отидоха да видят сразения тигър. За по-голяма сигурност Мариус държеше в ръка жезъла си — боздуган.

— Зареди пак пушката, Сапажу! Човек никога не знае какво може да му се случи!

Сапажу веднага изпълни нареждането и каза на господаря си:

— То, лошото, вече ни се е случило, госдин Мариус! — обкръжили са ни разбойници!

И наистина, от всички страни долиташе тропот на препускащи коне.

Мариус взе мигновено решение:

— Бързо в бърлогата на тигъра! — заповяда той на Сапажу.

Те хукнаха натам и успяха дори да барикадират входа с камъни. Шайката се задаваше и обръчът около тях все повече се свиваше.

— Скриха се в пещерата! — изкрещяха двамата останали на пост разбойници.

По заповед на главатаря шайката, която вече не се боеше, че двамата марсилци могат да офейкат, се скупчи на стотина метра пред пещерата. Сапажу понечи да стреля.

— Стой мирен! — викна му Мариус.

Шайката слезе от конете, разпръсна се на стрелкови групи и откри огън. Сапажу се престори, че също се готви да стреля.

— Хей, негър такъв — скара му се Мариус — сляп ли си, та не виждаш, че целта им е барутът ни да свърши?

— Прав сте, госдин Мариус! Страшен глупак съм аз!

Разбойниците стреляха ли стреляха, но понеже никой не отговаряше на предизвикателството им те запълзяха по земята, като се спираха на всеки двайсетина стъпки, за да гръмнат с пушките си и да продължат напред.

— Сапажу — заръча Мариус, — ще почнеш да стреляш, когато ти кажа. Засега разполагаме с моята малка ловна пушка и с твоята, с двете карабини и с двата мои и двата твои пистолета. Щом изпразним пушките, ще заредиш пистолетите, а пък аз ще държа противника на разстояние. Щом изпразним пистолетите, ще почнеш да стреляш и ще ги заредиш пак, за да подновим стрелбата. Не се притеснявай!

— Добре, госдин Мариус — каза най-спокойно Сапажу.

Противникът се приближаваше без даже да се прикрива.

Когато стигна на трийсетина крачки, Мариус и негърът откриха огън и двама души се строполиха на земята — убити или тежко ранени. Четири изстрела с ловните пушки, заредени със сачми, повалиха пет-шест души. Пистолетите, натъпкани със сачми връз куршумите, също свършиха работа. Но шайката явно не възнамеряваше да се оттегли.

По едно време всичко притихна. Разбойниците си помислиха, че противниците им зареждат изпразнените пушки, и се втурнаха с вой напред. Ала Мариус бе наредил на Сапажу да застане от едната страна на входа за пещерата, като той самият стоеше от другата страна. Негърът зареждаше пушките, а пък Мариус смазваше разбойниците със страховития си бастун при опитите им да се вмъкнат в пещерата. Труповете се въргаляха с пробити черепи, от които изтичаше мозък, а кръвта се лееше като поток. Седмина разбойника бяха повалени и преградиха с телата си входа на пещерата. След като зареди пистолетите, Сапажу каза на господаря си:

— Почвам да стрелям!

— Стреляй, момчето ми, стреляй! — каза Мариус и отиде да огледа труповете.

Взе пистолетите от мъртвите противници и също започна да стреля. Шайката се разбяга. След като обезоръжи труповете, Мариус ги извлече навън с помощта на Сапажу. Сетне каза на негъра да зареди пак всички оръжия, включително и взетите от убитите и рече:

— Това се казва чиста работа, нали. Но я дай да ги преброим… Четиринайсет убити, без ранените. Даже да ни заловят победата ще им излезе през носа!

— Господин Мариус… — подхвана пак Сапажу. — Защо все ми се чини, че разбойниците ще ни обсадят?

— Ако обсадата трае дълго, ще намерим откъде да се измъкнем, Сапажу. Но това ще стане утре през нощта. А дотогава не се знае дали няма да получим помощ!

— Не ми се вярва, госдин Мариус, ама аз съм измислил нещо!

— Казвай какво е то!

— Да разсъблечем двама от убитите, да намъкнем дрехите им и да се предрешим като разбойници!

— Виж го ти, тоя Сапажу! Ами да! Ще се довлечем до разбойниците, ще ги излъжем, че сме двама от ранените им и ще ги нападнем.

— С толкова много оръжие, ще ги направим на кайма, госдин Мариус!

— Щом ни паднат в ръчичките, първо аз ще развъртя бастуна, а после ти — пистолета! — каза Мариус. — Но дай най-напред да се преоблечем!

Не мина половин час и двамата обсадени, предрешени до неузнаваемост, вече пълзяха към обсаждащите ги, които се съвещаваха на двестатина метра от бърлогата на тигъра и решаваха какво да правят по-нататък. Главатарят им препоръчваше да подновят атаката, но разбойниците не бяха съгласни.

— Ето че двама от ранените ни се завръщат! — каза един от тях.

— Да! Двама от нашите са! И как тичат само! — съгласиха се останалите.

— Фарангите спряха стрелбата! Сигурно сме им видели сметката!

Хората обикновено вярват в илюзиите си. Шайката също се хвана за тази спасителна сламка. Затича се към ранените, обкръжи ги с внимание. Нито един от разбойниците в тази безлунна нощ не се усъмни в явната измама. Изведнъж Мариус развъртя страшния си бастун и, трошейки с него глави, ръце и крака, разгроми всички, които му се изпречиха отпред. Сапажу пък стреляше яростно, захвърляйки на земята изпразнените пушки. Накрая и Мариус започна да стреля по бягащите разбойници… Оцелелите от тях се метнаха на конете си и след миг се чу бесният галоп на ездачи, обзети от свещения ужас на разгрома.

Докато винаги съобразителният Сапажу довършваше ранените, за да не би някой да го застреля в гръб, Мариус се сдоби с няколко коня и то след внимателен оглед. Чак тогава се върна при Сапажу и му каза тихичко:

— Сапажу, вземи да отрежеш тия юнашки глави и направи от тях две броеници!

— Дадено, госдин Мариус — съгласи се Сапажу.

И той се зае усърдно с работата си, като си служеше с ятагана на един от разбойниците. А Мариус одра най-спокойно тигровата кожа, като се постара да не повреди лапите и главата. Накрая метна кожата върху гърба на коня, определен за Сапажу.

— Ти го уби и той е твой! — каза Мариус.

* * *

Слънцето огряваше с лъчите си северната порта на престолния град и шумните тълпи, които се суетяха около нея. Беше денят на седмичния пазар. По едно време долетяха на конете си неколцина селяни и съобщиха нещо. Гълчавата изведнъж затихна. Народът хукна към пътя, който им сочеха селяните и го задръсти. Викайки възторжено „ура“, скоро обкръжиха конете на Мариус и Сапажу.

Какъв убит тигър! Какви страшни отрязани тугски глави! Двама души да надвият на шайка разбойници! Нестихващите овации се възвисиха до възбог. Целият град се стече да посрещне победителите и потегли в шествие подире им. Мариус и неговият негър тържествено стигнаха пред двореца.

Принцесата стоеше на балкона си заедно с всичките й придворни дами и министри. Мариус гордо спря коня си под балкона и хвърли на земята отрязаните глави, като даде знак и на Сапажу да стори същото.

— Така ще загинат всички разбойници в княжеството и… техния главатар! — провикна се той на всеослушание.

Мариус се прибра у дома, придружен от огромен кортеж. Затвориха вратите, ала възторжените тълпи продължаваха да се събират пред къщата му. Тогава Мариус се появи на терасата заедно със Сапажу и с всичките им приятели. След като разпери широко ръце, той им показа кървящата още тигрова кожа, а после посочи с пръст Сапажу, чието лице засия от гордост.

— Този е човекът, който уби тигъра и още осем разбойника! — провикна се Мариус. — Моят бастун пък довърши останалите.

Нестихващ вик се надигна от множеството, а обзетите от екстаз хора паднаха на колене. Едва след като им отдаде почит като на божество, тълпата мълчаливо почна да се разотива.

Тъй като разбираха, че Мариус заслужава да се отдаде на заслужена кратка почивка, приятелите му се оттеглиха и храбрият марсилец се изтегна на една индийска рогозка и потъна в дълбока следобедна дрямка. В четири часа Мариус се събуди, влезе в банята, и след като се изкъпа и му направиха разтривка на тялото, се облече и, придружен от верния си Сапажу, отиде да посети министъра на полицията. Дребничкото човече с лисича физиономия прие почтително героите на деня. Мариус разказа за случилото се, като стигна до извода, че се касае за опит за убийство. Началникът на полицията извика секретаря си и го опита:

— Какви нареждания ви издиктувах във връзка с аферата на сахиб Мариус?

— Подозирайки, че се касае не за опит за грабеж, а за опит за убийство — отвърна секретарят, — вие наредихте аферата да бъде добре проучена, за да се открие подбудителят на престъплението, сиреч оня, който е платил на разбойническата шайка.

— Чудесно! — възхити се Мариус. — Но вие съмнявате ли се кой е дал парите?

— Подозирам, че е сахиб Мансур! — каза недвусмислено министъра на полицията.

— Е, и? — запита зарадван Мариус.

— Остава да го докажем…

— Вярно! — помърмори Мариус.

* * *

— Този човек явно преследва голяма цел — каза началникът.

— Каква? — попита Мариус.

Министърът на полицията се усмихна, което означаваше „Това си е моя тайна“. Мариус не настоя повече. Министърът продължи след кратко мълчание.

— Споделих с вас повече от необходимото, за да ви докажа, че следя този въпрос. Подготвил съм всичко, за да осуетя плановете на сахиб Мансур, независимо коя от хипотезите ще излезе най-меродавна. Надявам се в най-скоро време сахиб Мансур да попадне досущ като див чакал в клопката, която съм му поставил. Ще бъдем отмъстени чак когато той бъде хвърлен на кралския слон.

— Ами принцесата? — попита Мариус.

— Принцесата е предупредена за всичко. Тя изпълнява своята роля с познатите и на вас разум и хладнокръвие и много ни помага.

— Сюркуф ми каза, че тя е много смела, ловка и притежавала голямо самообладание. След като вече е предупредена…

Вперил поглед в Сапажу, министърът изрече бавно:

— Налага се да обвиним някой друг, а не сахиб Мансур, за да не си помисли, че го следим. Не бива да споменаваме името му във връзка с тази афера.

Сапажу разбра, че тази препоръка се отнасяше главно към него.

— Госдин министре! — каза той. — Попитайте господин Мариус дали ще успея да изпълня вашето нареждане.

— Отговарям за Сапажу! — каза Мариус.

— Кого да обвиним тогава? — попита министърът. — Трябва да измислим някоя фалшива следа.

— Преди време обидих един идиот от двора на гиковара, заради което временно ме заточиха тук — каза Мариус. — Ще излъжа, че този мой враг е искал да ми отмъсти.

— Много добре! — каза министърът. — Разтръбете името му на всеослушание!

След този поверителен разговор Мариус се сбогува с надеждата, че скоро ще настъпи часът на отмъщението.

Не мина много време и министърът, преоблечен като търговски посредник, излезе придружен от двама гардове, предрешени като хамали. Всеки би го помислил за писар при някоя търговска къща, тръгнал да получи някакъв огромен денк, та затова е взел и двама хамали. Министърът се беше запътил към улицата на железарите и ковачите. Той влезе при един ключар — майстор в изработването на железни каси за сарафи, банкери, велможи и търговци. Ключарят несъмнено бе свикнал с посещенията на министъра, защото го прие като обикновен служител. Двамата хамали останаха да чакат пред вратата.

— Виждам — каза ключарят, — че сте дошли да проверите дали е готова касата на господаря ви.

— Да — потвърди министърът.

Ключарят го вкара в помещение, отделено от работилницата и му показа касата.

— Сахиб — каза му той, като зае най-почтителна поза — касата е готова. Стана много хубава. Мога да се похваля с майсторското си изделие.

— Сигурен ли сте, че ако я циментираме на пода, за тавана и за стената, никой не ще може да я задигне? — попита министърът.

— Помислете малко, сахиб! Осем души трябват само за да я повдигнат! Веднъж циментирана, както поръча Ваше превъзходителство, ще са необходими много усилия, за да се освободи от замазката. Даже да предположим, че врагове превземат града ви, документите, които възнамерявате да съхранявате вътре, пак ще останат невредими. Никой крадец не ще успее да отвори или да задигне тази каса.

— Разберете, че книжата, които ще скрием там, са изключително важни! — каза министърът.

— Не се безпокойте, Ваше превъзходителство! Нека само ключенцето да стои винаги на врата ви!

— Ами ако го загубя? — попита министърът.

— Ваше превъзходителство ще получи седем ключа. Той трябва да държи първия у себе си, както вече казах, а останалите шест да скрие. Ще добавя само, че дори да загубите ключа, оня, който го намери, няма да успее да отвори касата — каза ключарят.

— Разбирам. Заради шифрованата комбинация!

— Даже да приложите една от трийсетте хиляди комбинации, които бихте направили с петте знака, ако забравите тази комбинация, пак не ще може да отворите касата. Даже аз не бих имал начин да я отворя! В такъв случай ви остава само да я разбиете! — каза ключарят.

— Добре. Докарайте утре заран касата в двореца, но по възможност по-рано. Вие ще се погрижите и за циментирането й. Наемете верни и предани работници.

— Ще доведа синовете, племенниците и братята си — рече ключарят.

— Добре! Утре ще ви платя! — каза министърът.

Ключарят коленичи и му целуна ръка.

* * *

На другата заран пред двореца спря кола, теглена от четири вола. Появи се веднага един паж, който преведе ключаря през двореца и му показа помещението, където щеше да бъде вградена касата. То представляваше малка стаичка с блиндирани железни стени. Система от болтове свързваше помежду им всички железни плочи. По същия начин бяха блиндирани подът и таванът. Всичко това образуваше една вътрешна подплата без никакъв друг отвор освен вратата и няколкото кръгли отдушника, през които и котка не можеше да мине.

Ключарят и неговите помагачи пренесоха касата в стаята и се заловиха за работа, която продължи цели три дни. Най-сетне на третата вечер всичко бе готово, и министърът на полицията изрази своето задоволство. Същата тази вечер, той научи и принцесата как се борави с ключовете на касата. Урокът продължи три часа. Щом научи как се отваря и затваря касата, принцесата се оттегли очарована, в очакване на чудеса, свързани с това изключително изобретение. Министърът придружи принцесата и й каза в присъствието на любимата й робиня:

— Надявам се, че когато въпросното нещо си стои на мястото, вие никому и за нищо на света няма да разкриете тайната му!

И след като направи тази важна препоръка, министърът си тръгна. Но още не си бе обърнал гърба, когато принцесата каза на своята любимка:

— Барта, чу ли какво ми заръча министърът? Не бива да издаваме тайната!

Барта беше хубаво момиче със смесена кръв — метиска от баща арабин и майка мулатка. Баща й, арабинът, имаше черкезка кръв в жилите си. Откакто Мариам се бе възцарила, Барта й беше прислужница и бързо спечели обичта й. Много ласкава, привлекателна, прилично образована, гальовна, тя бе съумяла да се хареса на принцесата, която направо я обикна. И в това нямаше нищо чудно.

Принцесата обичаше Барта, защото тя бе единственото женско същество, с което можеше да сподели някоя своя мисъл. Наред с това любимката й свиреше на китара и пееше доста хубаво. Умееше да разказва прекрасните арабски приказки, беше много весела и забавна. С две думи — чаровница с някакво загадъчно обаяние.

Барта лелееше надеждата, че в един прекрасен ден ще се ожени за някой фаранг от екипажа на Сюркуф. Смяташе, че с нейна помощ той непременно ще извърши велики дела. Но по-късно промени своите намерения… С безкрайна непредпазливост принцесата току-що й беше казала:

— Трябва да опазим тайната.

— Каква тайна? Не знам за каква тайна ми говорите? — попита Барта.

— Скоро ще научиш — каза принцесата. — Тайната на касата, която може да бъде отворена само с ключето, дето го нася на врата си.

— Че това не е никаква тайна! — подразни я Барта.

— Да, ама това ключе не може да отвори касата, ако не си посветена в нея — обясни й принцесата. — Ела! Ела да се увериш! Вземи си и лампа!

И Мариам отведе любимката си в съкровищницата.

Всъщност сърцето на Барта туптеше от вълнение, което тя прикриваше, придавайки си весел и засмян вид. А принцесата, обзета от особена жизнерадост, правеше тази опасна и неблагоразумна стъпка. Двете жени влязоха в желязната стая. Бравата се отваряше само ако натиснеш копчето, скрито изкусно в стоманената стена.

— Ето ти първата тайна! — каза принцесата.

А когато затвори вратата и двете с любимката й останаха вътре в стаята, Мариам каза съвсем развеселена:

— Сега сме си като у дома!

И Мариам обясни на Барта комбинацията, показа й шифъра, като подреди пет букви от старата санскритска азбука, и накрая отвори касата.

— Сега ще видиш какви красоти има вътре!

И пред заслепения поглед на Барта блеснаха брилянти, рубини, топази, перли, изумруди, гранати, сиреч цялото скрито в касата съкровище. Зашеметена от това богатство, любимката на принцесата счете за тактично да не прикрива възхищението си — просто бе изпаднала в захлас. Принцесата й разказа историята на подземието в Санпуриан.

— Аз и капитан Сюркуф — рече тя — решихме да разменим чувалите с рупии срещу драгоценни камъни и перли, защото са по-лесни за пренасяне. Ти, аз, невръстно дете дори, би могло да ги грабне и отнесе, ако някой реши да превземе града. Съгласна си нали, че това изобретение е прекрасно!

Принцесата зарови пръсти в камъните, пламтящи като огнени искри под светлината на лампата. Барта притваряше от време на време очи, досущ като птичка, заслепена от огледало. Принцесата се умори да премята скъпоценните камъни и върна в чекмедженцата им диамантите, сапфирите, топазите, смарагдите, гранатите и перлите. Накрая затвори касата, показа на любимката си шифъра и рече:

— Гледай внимателно! Знаците трябва да се подредят ей така. В противен случай касата не може да се отвори!

И като й подаде една плочица от слонова кост, Мариам и каза:

— Виж! Шифърът е написан върху тази плочица. Ако някой те попита какво е това, дето ще ти го дам, за да го носиш на врата си, ще казваш, че е талисман!

— Че аз ли ще нося тая плочица? — попита учудена Барта.

— Да, ти! А пък аз ще нося ключа! Не се плаши — разсмя се тя. — Има още шест ключа, скрити благоразумно на шест различни места.

Робинята си каза, че непредпазливостта на принцесата граничи с истинско безумие. А принцесата продължи в тази насока:

— Разбираш, нали, че само ние двете сме сигурни, че няма да забравим шифъра. Аз съм си записала знаците на няколко места, а пък ти притежаваш плочката. Ключовете са общо седем!

И принцесата разбърка шифъра.

— Сега вече никой освен теб и мен не може да отвори касата! — каза тя, като взе лампата. — Хайде, опитай да възстановиш шифъра.

Любимката реши прекрасно възложената й задача, а принцесата потвърди това, като отвори касата. После пак я затвори, разбърка отново шифъра и каза:

— Да вървим да спим, че инак ще сънуваме съкровищата!

И излезе от стаята подир своята любимка, след като отново й показа копчето, с което се натискаше, за да отвори вратата. И след тази смайваща непредпазливост, израз на сляпо доверие, принцесата се отпусна в ръцете на другите си робини, които подготвиха нощния й тоалет.

Още призори на другия ден една старица излезе от двореца и се отправи към жилището на Мансур. Тя се обърна с въпрос към един от робите, който я въведе в спалнята на господаря си и я остави да си говорят нещо поверително. Старицата отметна булото си и свали бялата си перука, под която блесна младото й, прелестно лице.

— Много си подранила, Барта! — обърна се към нея Мансур, разсънвайки се с прозявка.

— Да, подранила съм, защото пипнахме съкровището…

— Наистина ли? — попита Мансур и очите му жадно заблестяха.

Барта му разказа какво се беше случило, като следеше с поглед впечатлението, предизвикано от думите й. Накрая погледът на Мансур се разпали като жарава.

— Смятам, че имаш право! — каза той. — Съкровището е вече наше! Ще подготвя бягството ни, веднага след като пипнем драгоценните камъни!

— И ще идем във Франция! — възкликна радостно Барта.

— Там ще станеш истинска грандама! — увери я той. — Но нека първо съставим плана си! Би ли ми осигурила скривалище, ако се наложи да остана и нощем в двореца?

— Разбира се! — каза тя с радостен трепет, защото си мислеше, че е вече близо до целта си.

— Ще уточня още тази сутрин със секретаря ми как да действуваме най-целесъобразно — каза й Мансур. — Ела пак утре заран да решим какво точно да направим, та още вечерта да грабнем съкровището… Но как ще излезем от двореца?

— Аз не съм като другите прислужници — обясни му Барта. — Всяка вечер принцесата лично ми съобщава паролата, и то в мига, когато се сменя охраната.

— Хубаво! — каза Мансур.

И нежно помилва Барта, която прие тази ласка като знак за любовта му. Двамата се разделиха, изпълнени с крилати надежди.

* * *

Мансур повика секретаря си и го уведоми за положението. Подчиненият му го изслуша с безстрастно изражение на грозното си лице, което изобщо не трепна при тия разкрития. Мансур изрази подигравателното си отношение към неговото бездушие на чист провансалски диалект:

— Та нали, ти стара лисицо, ти, обеснико, ми се цупеше, когато любимата робиня на принцесата ми стана любовница? Нали ти разправяше, че това било опасно! Но ето че днес тъкмо от Барта не само разбрах, къде е съкровището, но мога вече и да го задигна!

— Че кой ли можеше да предположи, че принцесата, дето уж била умна глава, ще разкрие тайната си на тая твоя Барта? — попита секретарят.

— Тя е нейна фаворитка. А пък умните жени са като всички други — имат нужда от довереници! — каза Мансур.

Двамата разгледаха най-подробно вълнуващия ги въпрос. След час всичко бе решено окончателно и старият секретар се зае с подготовката на нещата. Към четири часа подиробед той уведоми господаря си, че всичките му нареждания са изпълнени.

— Спирките за смяна на конете са готови чак до морското крайбрежие — каза му той. — Корабът, който ще ни отведе във Франция е готов всеки миг да вдигне котва. Ескортът… знаете много добре, също се стяга за път.

— Добре! — рече Мансур. — Сега вече идва моят ред да действувам!

И той тръгна за двореца, в който можеше да влиза и през главния, и през задния вход.

* * *

Там Мансур бе поканен на вечеря от един офицер. В девет и четвърт Мансур се сбогува с домакина, като се извини, че искал да свърши някаква работа преди сигнала за угасяване на огньовете. Тръгна си без някой да го придружи и мина през дългите дворцови коридори, като човек, който искаше да посети някого там.

Но, стигнал до чупката на една колона, той забави крачка, защото знаеше, че Барта ще го чака там. Тя действително стоеше на това място и щом го зърна, тръгна пред него, а той безмълвно я последва. Отведе го в някакво тъмно килерче и каза забързано да я чака тук, защото не могла да му намери по-хубаво скривалище.

— Няма нищо! — каза той. — Ще изтрая час-два. Върви и се върни, когато всички заспят.

Тя го заключи.

Той остана сам-самичък с мисълта за съкровището, което щеше да задигне след малко. Какво несметно богатство, а после бягство и завръщане във Франция! Начало на нов живот като велможа! Ами каква чаровна красавица е тази Барта, дето ще омагьоса цял Париж! Мечтите му го заслепяваха сред мрака на килерчето и часовете му се сториха кратки. Най-сетне вратата се отвори…

Отидоха само двамата в желязната стая, осветявайки се с така наречения глух фенер^[1]. Мансур вървеше — решителен, спокоен, смел, свикнал с най-дръзки и опасни начинания. Всъщност неговата храброст бе особена и с нищо не напомняше рицарската доблест, готова да се възправи пред всякакви опасности за едничката чест и слава. Такъв героизъм той отричаше най-надменно, защото го считаше за пълна глупост. В замяна на това обаче той често рискуваше живота си за някой голям грабеж.

Барта му светеше с фенера, а Мансур — с плочката от слонова кост в лявата ръка — подреждаше с дясната знаците на тайната комбинация, изписана върху плочката. Щом свърши, той взе ключа дето висеше на врата му — един от шестте ключа скрити на различни места, за които така безотговорно бе споменала принцесата. Мансур отвори касата и протегна ръка, за да открие копчето за изтегляне на чекмедженцата.

Изневиделица се чу стоманен звук на освободена пружина. Досущ като челюсти на тигър, двете захапки на един стоманен капан стиснаха като в клещи ръката на разбойника и я раздраха чак до костта. Мансур изкрещя от болка, но веднага се овладя и каза съвсем хладнокръвно:

— Хванаха ме! Празникът свърши!

Вратата ненадейно се отвори и поток светлина обля стаята. Влязоха капитанът на охраната, четирима гвардейци и един човек с фенер… Войник някакъв се зае с Барта, която безропотно подаде ръцете си, за да й сложат белезниците.

— Бог пожела това! — прошепна тя.

Появи се и министър-председателят, а след него и принцесата. Мансур отлично разбра, как са използвали Барта, за да вкарат и него, главатаря на разбойниците, в своята клопка! Изясни му се цялата комедия с „поверителните“ разговори водени между Барта и принцесата. Барта също разбра, каква глупачка е излязла… Горчива болка късаше сърцето й, задето се беше хванала на въдицата на господарката си. Принцесата огледа безмълвно двамата съучастници и каза с бавен глас:

— Да бъдат дадени под съд!

И се оттегли. Но вярна на своята женска природа, преди да излезе навън, тя се обърна към Барта и й каза:

— Диамантите ги няма!

Любимката й оброни глава и заплака. Сложиха белезници и на заклещената ръка на Мансур. Той продължаваше да заема горда и презрителна поза. Пуснаха в действие някаква пружина и тигровата челюст се разтвори, освобождавайки жестоко наранената десница на разбойника. Всички напуснаха стаята. Начело вървеше гвардейският капитан с извадена сабя, след него двамата войници от охраната, след тях — Барта и Мансур, следвани от двама други войници, и накрая — министър-председателят.

Стигнаха в един двор, осветен от червеникавите отражения на факли, обливащи с пурпурни багри уханния пушек, който се разнасяше от запалените благовония. Всички придворни бяха застанали около принцесата, седнала на поставения върху дървена площадка диван. Слонът палач очакваше жертвите си. Доведоха Мансур пред принцесата. Застанал прав, министър-председателят взе думата и разкри всичко около заговора, без да пропусне устроения срещу Мариус опит за убийство, и в името на принцесата, прочете смъртната присъда. Мансур бавно изрече следните думи:

— След миг ще загине един от най-големите крале на този свят! Кралят на разбойниците! — И като се поклони на принцесата, продължи на френски език. — Знайте, госпожо, че ако бях завладял съкровището, щях да се върна пак тук и щях да заложа главата си, за да отвлека една любима на сърцето ми жена!

И той се отдалечи с твърда походка. Палачът го поведе към слона. Повалиха го на земята, сложиха главата му върху дръвника, а слонът с десния си крак я смаза, превръщайки я в кървава каша. Тълпата приветстваше принцесата. Каква ли присъда щеше да отреди тя за Барта?

А любимката й вървеше между двама пазачи. Министър-председателят тъкмо се готвеше да прочете смъртната й присъда, когато принцесата му даде знак да не започва. Тя нареди да доведат нейния шут. Джуджето Балутан, шутът на принцесата бе невиждан грозник, подобен на Квазимодо. Роден с един полузагатнат, напълно деформиран клепач, който сякаш не съществуваше, а само изкривяваше другото око към средата на челото, Балутан имаше вид на едноок циклоп.

Надарено с невиждана сила, това трътлесто джудже се отличаваше със страховита лошотия. Придворните често го подкачаха и му се подиграваха, а той постоянно им се сърдеше. Шутовщината му се състоеше само в това да го тормозят и той да разиграва яростни сцени срещу онези, които го дразнеха. Тогава наистина го обземаха всички бесове. Този жабок бе влюбен в звезда, както би се изразил Виктор Юго. Той пламенно желаеше да притежава Барта и това се знаеше и коментираше с насмешка от целия двор. Когато принцесата заповяда да й доведат Балутан, радостен трепет мина над тълпата. Балутан се яви.

— Обичаш ли Барта? — попита го принцесата.

Твърде развълнувано, за да отговори, джуджето кимна с глава в знак на съгласие.

— Тя е моя робиня — каза принцесата — но понеже пожела да стане кралица на разбойниците, аз ти я давам за жена. Отведи си я!

Джуджето понечи да вдигне Барта, която се поопъна. Но Балутан я сграбчи, метна я на гръб и я отнесе у дома си — едно малко жилище в двореца, където той държеше за готвачка една беззъба старица, зла като него. Всички почнаха да ръкопляскат. След като раздаде правосъдие, принцесата се прибра в покоите си, а придворните се разотидоха.