Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (6)

Глава шеста
В която Бренвил на свой ред се жени

В Индия понятието разбойник не се покрива със смисъла, който днес хората му дават, примерно във Франция и Италия. Само допреди четиридесет години на разбойника в Неаполитанското кралство и в папските области се гледаше със съвсем друго око. Често пъти един главатар на разбойници бе значима и тачена фигура, която преговаряше с велможи, принцове и дори крале.

Историята на индийските разбойници напомня поразително тази на италианските. И много странно — техният бог Кристна е бил най-обикновен главатар, стигнал до княжеска титла. В страни, където класите и безимотните касти са потиснати от богатите, на разбойничеството се гледа като на протестно народно движение. Тук вече бедните си имат свой закрилник. В това е разковничето за популярността на разбойниците както в днешна Индия, така и в довчерашна Европа.

В Индия разбойниците спазват особена дисциплина, защото индийските народи имат вродена склонност към класификации, към безбройни сдружения, секти и тайни общества, покриващи с разклоненията си цялата им огромна страна. Подобно на тугите, разбойниците също си имат главатари в йерархическата стълбица във всяко кралство, провинция и град. Но над всички стои личността на краля-махараджа. Характерно за разбойниците е, че подобно на тугите, те не признават расовите, кастови и религиозни различия.

Избухне ли някъде гражданска война, по заповед на махараджата, разбойническите шайки застават твърдо на едната от двете враждуващи страни и се превръщат в нейни бранители. Оттук и ролята на краля на разбойниците, който си има свои придворни и съветници с право на глас, без който нищо не може да се предприеме.

Нека добавим, че между разбойниците и просяците съществуват най-тесни връзки. Но да не забравяме, че и просяците имат свой крал.

* * *

Десет дни минаха, откакто Сюркуф бе отпътувал. Една заран в столицата най-тържествено влезе богат индийски велможа, чиято свита обясни, че той бил благородник от Калкута, наричал се сахиб Али Мансур и бил мюсюлманин.

Яхнал чистокръвен арабски жребец от Маскат^[1], обкръжен от своите щитоносци, придружен от секретар, който пишеше заповедите му, от мюсюлмански свещеник наместо духовен наставник, от цял рояк роби от мъжки и женски пол, той заслепи с блясъка си очите на мало и голямо.

Али Мансур бе красив тридесетгодишен мъж с горда осанка, ала хубостта му събуждаше странно усещане. В негово присъствие хората се чувствуваха някак неуютно, още преди да ги е предразположил. От цялата му особа лъхаше притворство, което често можеше да подлъже човека. Висок, строен, широкоплещест, с прекрасен профил, очертан от орлов нос, и властно чело, Али Мансур вдъхваше страхопочитание от пръв поглед.

Той носеше препоръчителни писма от най-високо място, които несъмнено потвърждаваха, че е важна птица. Пътуваше за свое собствено удоволствие и възнамеряваше да обходи не само Индия, но да навести Персия, Европа и даже Русия. Бе високообразован, знаеше английски, френски, италиански и китайски, като говореше изискано и хинди.

Щом се втренчеше в някого, погледът му направо сковаваше и плашеше. Но често пъти същият този тъй пронизващо силен поглед криеше нещо нечисто и потайно. На устните му сегиз-тогиз потрепваше загадъчна усмивчица. Облечен бе наглед скромно, но богато и пребогато. Маниерите му бяха изискани и му придаваха наистина аристократичен вид.

Обкръжението му не бе на неговата висота. Хората му бяха прилични, добре облечени, но по лицата им не се четеше нищо предразполагащо. Щитоносците му явно бяха участвували в много битки, тъй като по лицата им личаха пресни белези от рани. Писарят му бе едно дребно старче с мършаво изпосталяло еврейско лице. Другите му служители бяха още по-неприветливи. Макар да се показваха учтиви към посетителите, по всичко си личеше, че тая любезност е по поръчка от господаря им.

Скоро Али Мансур стана всеизвестна личност. Както му се полагаше, той поиска аудиенция от принцеса Мариам, която нямаше как да му откаже тази чест. Принцесата се задоволи да го приеме в строгите рамки на дворцовия церемониал. Тя не прояви нито благосклонност, нито студенина, нито любезност, нито своенравност, сиреч — държа се като принцеса, което пък особено подчерта нейната женственост. Нейната изтънчена интуиция й подсказа, че този подмолен красавец е твърде опасен. След като официалната аудиенция свърши, връзката, тоест пряката връзка с двореца се прекъсна. Защото Али Мансур не пътуваше като човек, който бърза за някъде — той изучаваше страните, които посещаваше и удължаваше престоя си в тях, когато това му се нравеше.

Той показа чудеса в лова на глигани. В присъствието на група млади благородници отсече със само един саблен удар главата на див глиган-единак. При друг случай му се удаде да улучи с куршум тигър между двете очи и да го повали. А това не е дребна работа, нали!

Тези и други подвизи пораждаха безброй приказки за чужденеца, който привлече всеобщото внимание. Той направи още няколко задкулисни опита да бъде приет в двореца, но не пожъна никакъв успех. Принцесата не приемаше, така да се каже никого, и се затваряше в покоите си. Али Мансур добре запомни този урок.

* * *

Една вечер някакъв керван на добре въоръжени търговци, явно много богати, пристигна край столицата и спря на стан недалеч от лагера на Али Мансур, в подножието на крепостната стена. Вместо да яздят мулета или камили, тези търговци бяха яхнали чистокръвни персийски и арабски жребци, което ще рече, най-добрите коне на света. Керванът трябваше да бъде въоръжен, защото бе потеглил по дългия си път към страната на афганците, а тя е високопланинска, и там понякога се налага да се водят боеве, но понякога и да се бяга.

Али Мансур помоли някои от видните си нови приятели да попитат тъй добре въоръжените търговци дали биха могли да го вземат със себе си при пътуването им до Афганистан. Търговците първо се направиха на глухи, оправдавайки се, че не били чували за такъв благородник от Калкута, че били достатъчно силни, за да минат през всички премеждия сами и че не желаели да делят с никого бъдещите си печалби. Но Али Мансур поиска среща с тях и те се явиха.

Благородникът от Калкута им показа прочутите си препоръчителни писма, и то в присъствието на своите приятели.

Той заяви открито, че е тръгнал да пътува за поука и развлечение, а не по търговия. Обясни, че няма да се набърква във водачеството на кервана и подчерта, че колкото и да са смели като търговци, те няма да загубят, ако и той прибави силата си към тях.

Керванджиите отговориха, че ще си помислят. Али Мансур изчака решението им. То бе благосклонно, ала предвиждаше подписване на договор в столичния съд и тръгване на път чак след месец, тъй като планинските проходи били още затрупани от снеговете.

Общественото мнение прие без изненада споразумението между пътешественика Али Мансур и търговците керванджии. Никой не се усъмни в необходимостта керванът да изчака стопяването на снеговете. Всеизвестно бе, че планинските проходи в Афганистан са достъпни само напролет.

Али Мансур и търговците си размениха взаимни посещения и накрая се сприятелиха. Веднъж Мансур ги покани даже на вечеря, без чуждо присъствие. Късно през нощта, вече по време на десерта, докато четирима мъжаги караулеха вън от палатката, за да предупредят вечерящите, ако случайно някой непознат проникне в лагера, въпреки кучетата пазачи, се проведе следният разговор:

— Братя — обърна се към търговците Али Мансур. — Свикал съм ви, за да се посъветвам с вас.

— Ето че сме тук! — обади се един търговец. — Кажи сега, каква сделка предлагаш!

— Сто милиона рупии! — обясни Али Мансур. — И то под формата на брилянти, перли и рубини.

— Цяла касетка значи! И къде се намират тия драгоценности? — попита същият търговец.

— В двореца на принцесата! — отговори Али Мансур.

И като извади някакъв тефтер от джоба си, продължи:

— Както знаете, аз следя отблизо търговията със скъпоценности в Индия. Напоследък научих, че на името на принцеса Мариам са били закупени скъпоценни камъни, чиято стойност възлиза на сто милиона рупии.

И той прочете списъка на купеното от принцесата.

— Знаете ли — попита друг търговец — откъде принцесата е измъкнала толкоз много пари?

— Не е трудно да се досети човек, ако знае какво е ставало в Санпуриан — отвърна Али Мансур. — Принцесата е била посветена в тайната на съкровището, укрито от баща й в някакво подземие. Тя на свой ред е разкрила тайната си на Сюркуф, след като той се оженил за нея. Капитан Сюркуф, този велик моряк, отличен военачалник и изпечен политик, се заема с възстановяването на цитаделата на Санпуриан, след което, с помощта на превъзходната си охрана и под предлог, че закриля жена си, пренася на няколко пъти цялото съкровище в столицата. Принцесата обаче предпочела съкровището й да бъде разменено срещу скъпоценни камъни. Това именно възбуди моето любопитство.

— Но нали Сюркуф бе нападнат в Санпуриан. Кой, според вас, предприе тази атака? — попита трети търговец.

— Той бе нападнат от тугите! — поясни Али Мансур.

Настъпи мълчание. Даже разбойниците — тия решителни, готови на всякаква авантюра мъже, стига да им предстояха големи печалби, тия достойни бандити, до един членове на кралския съвет заради нечуваната си храброст, потреперваха, щом някой споменеше пред тях за тугите.

— Да не би да са знаели за съкровището? — плахо попита четвърти търговец.

— Не! — отговори Али Мансур. — Ако им е било известно, те са щели да открият пещерата и да намерят нейния излаз към морето. Тугите са обрекли капитан Сюркуф на своя бог Шива и целта им е била да удушат тоя дързък корсар!

— Та само заради един корсар да се вдигнат десет хиляди туги! — попита същият търговец.

— Да, брате! — потвърди Али Мансур. — Доплавали са вкупом на борда на цяла флота.

— Тия туги не са по-силни от нас. Зная, храбрецът тук е Сюркуф. Той е изтребил поне пет хиляди от тях!

— Така е, брате…

— Та той би станал превъзходен наш събрат! — възкликна простодушно търговецът.

— Той е морски разбойник, но с позволението на Франция — поясни Али Мансур.

— Я ни разкажи още нещо за тия драгоценни камъчета! Къде са те сега?

— Главата си режа, че са в цитаделата — каза Али Мансур. — Но нямам никакви сведения за точното им местонахождение. Събрал съм ви днес, за да ви призова да обмислим план за действие. Нека всеки от нас си понапрегне мозъка и утре да се видим пак. Ще ме поканите и вие на свой ред на вечеря и ще ми изложите намеренията си. Ще се изкажете всички подред!

След тия заключителни думи, Али Мансур отпрати своите събратя-разбойници.

Когато остана сам, влезе секретарят му, за да попита какво ново ще му възложи.

— Няма нови задачи — каза му на френски Али Мансур, а после с присъщата си загадъчна усмивка, го попита:

— Я ми кажи, преди колко време ти напусна Франция?

— Преди двадесет и две години — отвърна секретарят.

— А пък аз я напуснах цифром и словом преди десет години!

— В сравнение с мен вие сте едра риба, защото, сте махараджа на разбойниците, а пък аз съм само ваш покорен слуга. При все че никой повече от вас не е заслужил титлата цар на разбойниците и никой не я носи по-достойно от вас!

— Стига ласкателства! Я по-добре ми кажи каква сума ти трябва, за да си живееш кротичко като рентиер в Париж?

— Един милион!

— Ще ти дам два!

Секретарят удивено погледна махараджата, който продължи:

— Смятам, че ще бъдеш щастлив да се махнеш от Индия и да се прибереш в родната Франция.

— Ами вие?

— Аз ли? Откакто във Франция няма вече крале и провъзгласиха Републиката, мечтая само да осъществя някаква огромна сделка и да се върна богат в Париж…

— Чудесно… Ами… вашето минало?

— Драги мой, ние ще минем френската граница с два паспорта, издадени в Александрия Египетска. В тях ще пише, че сме италианци по произход, живеели в Египет и Индия, където сме натрупали състоянието си.

— Ами ако ни разкрият спатиите? — попита секретарят.

— О… Това е невъзможно!… Аз толкова съм се преобразил за десет години скитнически живот, че и родната ми майка да ме види, няма да ме познае… А що се отнася до теб… ти така си изпосталял, че си станал просто неузнаваем…

— Добре, ама щом вашият дял в обира на брилянтите ще бъде само два милиона франка какво тогава ще остане за мен…

— Ти си отчайващо наивен, драги… За глупак ли ме смяташ?

— Разбирам!… — каза секретарят. — Възнамерявате да отмъкнете брилянтите.

— И да ги поделя само с теб. Опасно, ала твърде примамливо начинание…

— И как ще го осъществите, ако смея да ви попитам?

— Ще почакам моите прескъпи братя от търговския съвет да ми изложат своите намерения. С хитрост ще ги принудя да одобрят онзи план, който, без да бъде мой, ще налее вода в мелницата ми. Те ще ми послужат за маши, без да се усетят. Така планът им ще пропадне, а моят ще възтържествува!

— А какви са истинските ви замисли? — попита го секретарят.

— Да отвлека принцесата! — рече му Али Мансур.

— И тя, спасявайки кожата си, да ви даде камъните, нали?

— Нищо подобно — ще отвлека и нея, и съкровището й.

— Не ми се нравят историите с отвличане на жени… Създават ненужни главоболия!

— Но, скъпи ми приятелю, моето решение е непоклатимо!

— Прекланям се пред него тогава!

— Ако не бях срещал смъртта лице в лице стотици пъти, сега нямаше да бъда крал на разбойниците. Така че съм в правото си да задигна не само брилянтите, но и красивата им притежателка. Защо да изпусна такава привлекателна плячка?

След тези думи той отпрати секретаря си.

Англичаните претърпяха толкова горчиви поражения в морските схватки със Сюркуф, че накрая обявиха награда за главата му. Но въпреки обещаната висока цена, главата на Сюркуф стоеше на раменете му. При все това английското правителство даваше мило и драго славният корсар да бъде убит или поне пленен.

Директорът на Индийската компания научи, че Сюркуф възнамерява да кръстосва отново морската шир, и реши да прати бойни кораби, които да обкръжат корсаря и да сломят съпротивата му. Предупреден, че Сюркуф разполага само с един бързоходен платноход — дълъг и лек, директорът на компанията заповяда на трите най-маневрени кораба да издебнат корсаря и да го заловят.

Можете ли да си представите тия три кораба-гиганти, снабдени с тежки бордови оръдия, с многоброен екипаж, допълнен от по двеста души морски пехотинци, в схватка с малкия платноход, снабден само с няколко оръдия и с двеста защитници, без други подкрепления. И въпреки всичко, ехото от така наречената Битка на Трите кораба се разнесе по цял свят, а славата на Сюркуф достигна своя апогей.

Битката се състоя два дни след като Сюркуф бе вдигнал котва. Ескадрата на Компанията разполагаше с малко разузнавателно корабче, което следеше движенията му. Щом капитанът разбра посоката на корсаря, корабчето се стрелна да предупреди своите сили.

Английските кораби заградиха Сюркуф от три страни. Първият кораб, прикрит зад един провлак, трябваше да пусне Сюркуф да отплава в открито море, за да пресече отстъплението му. Другите два щяха да пресекат пътя му от ляво и от дясно. „Крокодил“, така се казваше платноходът на корсаря, отмина провлака и дежурният на мачтата се провикна:

— Виждам кораб вляво!

Бренвил, който също бе бордови дежурен, взе далекогледа и впери взор в кораба.

— Виждам вражески кораб от Индийската компания! — провикна се той към Сюркуф. — С много войска на борда!

В същия миг дежурният на мачтата сигнализира, че вижда още един кораб, този път отдясно.

— Добра маневра! — каза вечно усмихнатият Бренвил. — Още един кораб и щяха да ни обградят в квадрат!

Сюркуф заповяда да започне подготовката за схватката. В миг сред френския екипаж настъпи, но само привидно, смут и объркване, но след още миг на борда на корсарския кораб се въдвори пълен порядък. Сюркуф остави при въжетата малък брой моряци, а останалите свои хора събра на носа на платнохода си, който стремително се понесе право срещу първия забелязан английски кораб.

Той огледа редиците и установи, че никога досега не бе имал по-добър екипаж. Всеки, който постъпваше на служба при Сюркуф, знаеше, че животът му, както и животът на Сюркуф, е в постоянна опасност, и че ще се изправя лице в лице със смъртта поне двадесет пъти, и то при най-невероятни обстоятелства. И най-смелите се двоумяха, преди да подпишат договор с корсаря. Но пък какви хубави дялове от плячката получаваха след победата!

Този път обаче битката изглеждаше непосилна за моряците на корсаря. Как ли щеше да се справи капитанът им? Корсарите се спогледаха помежду си. Със спокоен глас, Сюркуф извика един възрастен офицер, известен със своята безпределна храброст, който му беше предан дотам, че бе готов по негова заповед да влезе и в огъня.

— Лекерсенек — обърна се към него Сюркуф, — ще атакуваме англичанина на абордаж и ще пленим кораба им. Ти ще стоиш на кърмата близо до малкото топче, заредено с картеч. Аз ще ръководя нападението заедно с Бренвил. Може би зад гърба ни ще има дезертьори, дето не ще посмеят да скочат на неприятелската палуба.

Надигна се силен ропот сред екипажа, настръхнал след думите на Сюркуф, възприети като незаслужена обида.

— Никакво топче! Никакъв картеч! Ние не сме страхопъзльовци! До един ще влезем в боя!

Сюркуф вдигна ръка и всички се смълчаха.

— Стори ми се — рече той — че някой от вас си въобразяват, че тази битка не е лъжица за тяхната уста. Но след като сте решили да се биете, ще викна като вас: „Никакви оръдия!“. Но кой знае защо преди малко си помислих, че трябва да прибегнем до тях. Знаете, че по-скоро бих взривил кораба си, отколкото да спусна флага! Ако един ден кажете „Участвахме със Сюркуф в Битката с Трите английски кораба“, хората ще ви свалят шапка!

Въодушевеният екипаж викна с пълно гърло „ура“. Бренвил рипна и прегърна един млад, висок моряк от екипажа и съвсем разведри духовете с веселата си усмивка.

— Всеки английски кораб струва един милион лири! Освен това в Ил дьо Франс ни чакат хубави девойки и прекрасно вино! Който пукне — пукне! Само веднъж се умира! Но тия, дето оцелеят, ще си поживеят славно. От сега ви обещавам част от плячката ми да иде за вашата веселба! Добре че във Франция няма вече крале, инак богатствата им щяха да бледнеят пред онова, дето ще заграбим от англичаните!

Погледите на всички грейнаха сякаш магнетичен ток разтърси тия корави мъже. Те бяха вече преобразени. Английският кораб даде пръв залп с всичките си оръдия. При вида на искрите, осветяващи дима от тях, Сюркуф се провикна гръмогласно:

— Всички да налягат по корем!

Екипажът се подчини. Залпът удари, като надупчи с шрапнелите си мачти, пръти, платна, обковка. Но платноходът на Сюркуф продължи дръзкия си набег, без да отвърне на огъня на неприятеля. Разстоянието между двата кораба се топеше бързо, защото вятърът бе благоприятен за корсарския платноход, който с бясна скорост, досущ черен орел с бели криле, връхлиташе върху плячката си, шест пъти по-голяма от него.

Англичаните стреляха неспирно, ала снарядите падаха или по-високо или по-ниско от необходимото, тъй като времето беше облачно и мъртвото вълнение не позволяваше оръдията да бъдат правилно насочвани. Корсарският кораб се докосна борд до борд с английския, но без сериозни аварии. Тогава Сюркуф се провикна с гърмящия си глас:

— На абордаж! На абордаж!

И връхлетя върху неприятеля, който, строен на палубата, откри огън. Но на тогавашните пушки им трябваше половин минута, за да бъдат презаредени. Пушечният залп на англичаните бе даден, когато на борда се появиха първите корсари, поради което бяха убити и ранени само неколцина от тях. Основната маса корсари, със страховити крясъци, невъобразима ярост и неудържима мощ се стовари връз моряците наборници от редовните войски, които не очакваха подобна атака. Всичко бе повалено, съсечено, превърнато в кървава пихтия.

Бренвил, който се бе препасал с френския трибагреник, смъкна английския флаг и на негово място развя флага на Френската република. Тогава Сюркуф грабна рупора, който носеше през рамо, и се провикна да спре тая сеч и да бъдат пощадени останалите живи англичани, тъй като и без това имаше повече от стотина убити и още толкова ранени. С нечувана бързина и съобразителност той отлепи един от друг двата кораба и отпрати петдесетина души начело с Бренвил да се върнат на платнохода. Накрая, докато капитанът оръжейник и артелчикът заедно с калфатьорите затваряха пленниците в трюма на английския кораб, Сюркуф връхлиташе с плячкосания и със своя кораб, върху най-близкия до него английски боен съд.

Пленяването на първия кораб е може би не тъй забележително, колкото завладяването на втория. Всичко протече с наистина свръхестествена бързина, тъй като Сюркуф даваше заповедите си ясно и точно и владееше до съвършенство морското дело.

Тук е необходимо читателят да си даде сметка за следното: корабът, който може със заобиколна маневра да задмине друг кораб откъм кърмата, има предимството да изпразни, движейки се пред него, всяко едно от своите оръдия, които помитат с картеч палубата му от единия до другия й край. А Сюркуф успя да зареди само за няколко минути оръдията на пленения кораб, като веднага успя да използва предимствата на вятъра. Той изстреля поразяващия си залп с неговите ужасни последици и смогна да вземе на абордаж противниковия кораб миг след като Бренвил прескочи вражеската палуба. И още нещо — оръдейните залпове в крайна сметка улесниха боя с хладно оръжие.

Този път Бренвил се задоволи само да свали английския флаг, защото нямаше резервно френско знаме; моряците на бърза ръка съшиха знамето на френската република, само че третият английски кораб, виждайки каква участ постигна останалите два, изчезна яко дим. Той бе взел твърде голяма преднина и нямаше как да го догонят.

Сюркуф начаса сложи ред в плячката си: подписа споразумение с английския капитан за пленниците му, предаде ранените на английските лекари и пое курс към Ил дьо Франс, за да откара плячката. Той остана на борда на най-големия кораб, повери на Бренвил другия, а на един възрастен офицер възложи командването на корсарския кораб. Корсарите имаха десет убити и двадесетина ранени… Сюркуф пътуваше редом с другите кораби, и това му позволи да покани на вечеря всички английски офицери и Бренвил. Англичаните бяха преди всичко моряци и нямаше как да не преглътнат превъзходството и невижданата смелост на корсарите.

— Капитане — обърна се към Сюркуф най-висшестоящият английски офицер. — Макар да е срамно, че бяхме бити от вас, заклевам се, че ние не сме страхливци. Но вашите хора се бият като разярени лъвове и ни изклаха, докато се усетим!

— Капитане — отвърна му на свой ред Сюркуф, — вашата грешка бе, че искахте да се възползвате от пушечната си стрелба. Тя беше съвсем ненужна! Трябваше да хвърлите живата си сила срещу нас! Устремът се спира само с устрем!

А сетне великодушно смени темата на разговора. Шест месеца по-късно, когато в английския печат обвиниха Сюркуф в жестокост, шестима от разменените и вече свободни английски пленници честно се обявиха в негова защита. И англичаните могат да бъдат безпристрастни понякога.

* * *

Някогашният Ил дьо Франс се нарича днес остров Мавриций и е английско владение. Той се намира между Мадагаскар и източното крайбрежие на Африка. Там има пристани, малки и големи заливи, които предоставят убежище всекиму. Затова дълго време островът е бил гнездо на френските корсари, разорили английската търговия по пътя за и от Индия. По времето на Сюркуф остров Ил дьо Франс бе още наш, френски. Оттам корсарят тръгваше на бой с англичаните, там се връщаше той, за да оставя плячката си на съхранение под закрилата на оръдията, разположени по фортовете на Порт Луи, голям пристан и столица на Ил дьо Франс.

Бреговият дежурен сигнализира за появата на френски корсарски кораб и на два други съда с френски флагове, но с английски отличителни знаци. Нямаше грешка — някой идеше с плячка! А корсарят беше Сюркуф, защото старите морски вълци разпознаха кораба му, който неотдавна бе напуснал Ил дьо Франс. По семафора, с помощта на възприетия от флотата език на сигналите, те зададоха въпроси на Сюркуф. Той им отговори:

— Нападнахме три английски кораба. Завладяхме два. Третият побягна.

Новината се разнесе като мълния от пристана в града и облетя целия остров. Корсарски кораби, търговски съдове с оръдия на борда, както беше обичаят в ония времена и морета, поздравиха с топовни салюти пристигането на победителя. Повече от двеста лодки заплаваха към открито море, натоварени с възторжени хора желаещи да поздравят първи корсаря. Откъм сушата ехтяха радостни възгласи и непрекъснати оръдейни залпове. Сюркуф отговори на поздравите с артилерията на своите кораби. Лоцманите преведоха корабите към пристанището, където влизането им бе наистина триумфално. Гарнизонният оркестър пристигнал в пълен състав изпълни котешкия марш. Първи стъпиха на сушата англичаните, освободени с устна декларация, а рота войници ги отведе в пристанищното управление, за да бъдат разквартирувани.

Посрещачите се стъписаха при вида на толкова много английски войници и моряци. Но никой не се опита да ги обиди или подиграе. Офицерите оцениха високо кавалерското поведение на гражданството и по-късно потвърдиха неведнъж тази оценка.

Най-сетне на сушата стъпи и Сюркуф, заедно с Бренвил и другите офицери. Обкръжиха ги капитани от пристанището, офицери от флотата и сухопътните войски, като ги прегърнаха най-радушно. Пристигнаха хубавици с екипажи и букети. Те също пожелаха да прегърнат Сюркуф и приятелите му. Тържеството бе наистина прекрасно!

Моряците-корсари, понесени от вихрушката на всеобщото веселие, започнаха един от ония страшни гуляи, за които се разказват легенди вечер в предната част на палубата и които стоплят моряшките сърца, когато се заредят дълги, еднообразни дни. В чест на командирите на корсарския кораб губернаторът даде банкет, последван от бал в салоните му. Балът беше незапомнен по своя блясък.

Но двете политически партии, които за беда поделяха острова помежду си, не свалиха оръжие под звуците на цигулките. Даже по време на бала представителите на двете враждуващи течения се гледаха на кръв. Чиновниците и част от офицерството начело с губернатора бяха монархисти, а плантаторите и гражданството — републиканци. Корсарите, които отлично познаваха положението на острова, се правеха на безучастни.

Сюркуф например, най-невинно канеше на танц по някоя дама ту от единия, ту от другия лагер, препоръчвайки и на своите офицери да сторят същото. Бренвил обаче понаруши малко тая препоръка, за което ще разберете по-нататък.

Неотдавна една млада, осиротяла девойка, чийто баща бе умрял на остров Реюнион, най-близкият до Ил дьо Франс, пристигна в Порт Луи. Тя беше красива, приветлива и живееше с леля си у един свой роднина, бивш морски офицер в пенсия, господин дьо Пренсто, изпълнен с безчет предразсъдъци, макар и добър по сърце. Той беше в топли дружески отношения с губернатора.

Губернаторът имаше син, двадесет и две годишен празноглавец, в буквалния смисъл на думата, който се мислеше за хубав, а всъщност беше крайно самонадеян. От някакъв си чичо, който го направи свой наследник, този млад безделник се сдоби с богатство, позволило му да заеме завидно място в обществото, което му даваше възможност да безделничи. Името му беше дьо Премартен, а всъщност Премартеновци се числяха към най-ниското стъпало на аристокрацията. Така или иначе, той не можеше да прости на Републиката, че премахна благородническите титли и прилежащата към тях частица „дьо“.

Истинското му презиме беше Мартен. Но един от прадедите му имаше някакъв имот, наречен „пре Мартен“^[2], та когато най-младият му син тръгна на печалба в колониите, реши да облагороди името си на дьо Премартен. Но ето че Революцията премахна частицата „дьо“ — от Премартен… И Леон дьо Премартен се възмущаваше до бога от тая несправедливост.

Тъй или инак, губернаторът и неговият приятел дьо Пренсто се бяха наговорили да оженят младия дьо Премартен за роднината на стария морски офицер, който се водеше за неин настойник, без да е узаконил настойничеството си с нужните документи. Но младата роднина никак не бързаше да се годява за този синковец и отхвърляше всяка мисъл за женитба.

Казано без заобикалки, госпожица дьо Лимерак бе очарователна девойка — мила, крехка, с привлекателни форми, чернокоса, остроумна, чувствителна, бързорека, но с мяра. Беше смела, любезна, без самомнение, без кастови или расови предразсъдъци и оценяваше всеки според достойнствата му, без да се интересува от произхода или ранга. Очите й бяха сини и контрастираха великолепно с черните й коси.

Щом зърна госпожица дьо Лимерак, Бренвил веднага залитна от възхищение по нея. Помоли да й бъде представен. Още при самото запознанство пролича нейната непринудена откритост и искреност… В последвалия разговор тя помоли Бренвил да й разкаже за битката с Трите кораба, за която в Порт Луи вече се бяха понесли легенди. Бренвил изчерпи накратко подробностите и мина на друга тема.

Скоро около двамата млади се образува кръг слушатели. Някой запита за каква принцеса се е оженил Сюркуф. С присъщото си остроумие Бренвил разказа за приключенията на двамата корсари в Барода. Всички се заплениха от историята с принцесата, заслушани в захлас. Младият дьо Премартен стоеше като пън, изпълнен с ревност към вниманието, с което госпожица дьо Лимерак попиваше думите на лейтенанта на Сюркуф, като се възхищаваше на неговата духовитост.

Когато разказът му свърши, дьо Премартен реши, че вече може да отрази самочувствието на корсарите, като им припомни, че те не са от благороднически произход. Затуй зададе на Бренвил един въпрос, който според него бе особено остроумен:

— Не се съмнявам, че капитан Сюркуф и лично вие съжалявате, че Франция няма вече крал?

— Че защо? — попита го Бренвил.

— Защото ако имаше крал, той щеше да дари господин Сюркуф и вас с благородническо звание, тъй както навремето Луи XIV постъпи със славния корсар Жан Бар.

— Господине — възрази Бренвил, — Сюркуф не би приел такава кралска милост. Когато се казваш Сюркуф, не е необходимо да си от голямото добро утро. Що се отнася до мен, аз съм от благороднически произход, макар да съм извънбрачно дете…

След тази реплика Бренвил направи дълбок поклон на госпожица дьо Лимерак и вече се оттегляше, за да сложи край на тоя инцидент, който възбуди само подигравка, когато дьо Премартен в гнева си направи фаталната грешка да препречи пътя на Бренвил, осъзнавайки, че е станал за смях пред госпожица дьо Лимерак. Ушите му забучаха и запламтяха, а очите му помътняха от ярост. Всички очакваха да избухне скандал.

С привичната си безгрижност, Бренвил се усмихваше леко иронично, питайки се какво точно иска от него тоя настръхнал глухар.

— Господине! — каза на всеослушание дьо Премартен. — Искам да ви предупредя, че тук присъстват бивши благородници, пред които не се говорят такива неприлични думи.

— Така ли — тросна му се Бренвил! — Аз пък да не зная!…

В залата се понесе смях.

— Щом знаете, защо тогава приравнявате благородниците към копелетата? — продължи с въпросите си дьо Премартен.

— Защото, господине, един испански крал, наречен дон Педро, е казал веднъж, че когато баща не припознае своя извънбрачен син, той, синът трябва да бъде считан за благородник, тъй като може да се предположи, че във вените му тече само синя кръв и е по-добре да бъдеш благородник от баща-нехранимайко, нежели нехранимайко, заченат син на знатен баща — отговори Бренвил, а после добави съвсем сериозно: — Впрочем, господине, понеже не успях да проумея забележката, която ми направихте току-що и я приех като най-плоска глума, аз ви отговорих възможно най-шеговито, за да се покажа любезен към вас. Но щом ме принуждавате, аз се чувствувам задължен да ви поясня, че се казвам дьо Бренвил, законен син на рицаря^[3] дьо Бренвил — много беден, но много уважаван благородник… Това… бих могъл да ви го докажа даже, като ви поканя на дуел…

Един офицер се намеси:

— Скъпи мой — каза той загрижено на Премартен, — ще се покажете крайно нелюбезен, ако продължите тази крамола. Сега на хората им се танцува! Да започваме танците!

След тия думи дьо Бренвил отправи въпросителен поглед към госпожица дьо Лимерак, която се усмихна и даде съгласието си. Той я покани. За мъка на Премартен тя прие поканата и двамата се отдадоха на танца.

А той бе истински триумф. Движенията на Бренвил бяха невероятно гъвкави и изящни. Неговата пластичност можеше да се равнява само с остроумието му, а това допринесе извънредно много за успеха на неговата партньорка. От тази нощ между нея и него се зароди любовта, а в отношенията между него и Премартен се загнезди омраза. А пък тя се пренесе и върху Сюркуф.

Дьо Премартен не можа да преглътне урока, който му даде Бренвил. Нещо повече — щом разбраха, че и той е благородник — нещо, което никой дотогава не знаеше — съмишлениците на губернатора го поздравиха с аплодисменти, а съвсем разяри сина на губернатора. Как бе възможно собствената му партия да приветствува неговия враг, а годеницата му да танцува с него?

Защото Премартен наистина си въобразяваше, че е годеник на госпожица дьо Лимерак. Беше убеден, че щом баща му и дьо Пренсто, сиреч настойникът на Арманд дьо Лимерак, са направили сватлъка, съгласието на младото момиче му бе в кърпа вързано. Да му откаже на него… истинския аристократ!… И за първи път досега си даде сметка, че девойката изобщо не го харесва.

* * *

Колкото и да е скудоумен, младият мъж притежава някакъв тънък нюх, с който надушва възникването на опасността. По същия начин и Премартен усети, че годеницата му се изплъзва. Тогава започна да гледа на кръв. Празникът бе свършил, дамите се бяха разотишли, останаха само мъжете за пунша, с който обикновено приключваха баловете. Обзет от силна възбуда, Премартен реши да потърси повод за скарване с Бренвил и, разбира се, постъпи като последен глупак.

Точно когато Бренвил и Сюркуф вече си тръгваха, подхващайки пак своите безконечни закани, кудкудякайки с тънък, напрегнат фалцет, Премартен каза на лейтенанта корсар:

— Вие ли ми предложихте да се бием на дуел, господин Дьо Бренвил? Поляната ни чака!

— Бях забравил, извинете — отвърна му Бренвил. — Зависи какво ще правим на тази поляна. Ако ще пасем, отстъпвам на вас моят дял трева.

Премартен се смути. Избухна всеобщ смях.

Бренвил се обърна към креолите и им каза, весело усмихнат:

— Каня ви всички за свидетели! Този господин тук на два пъти ми отправя предизвикателства…

— Вие казахте току-що, че съм добиче, годно само да пасе трева — озъби му се Премартен.

— Аз само отвърнах на вашите нападки. Сега вече ще вървим на дуел. Аз държа на думата си…

Никой вече не бе състояние да оправи работите, които бяха взели лош обрат. Сюркуф и друг един офицер-корсар станаха секунданти на Бренвил. Премартен пък си избра двама офицери от острова. И всички вкупом тръгнаха към поляната. Образува се и голяма група от наблюдатели на двубоя.

Уточнени бяха условията на дуела, призна се, че Бренвил е оскърбената страна, че има право пръв да си подбере оръжието, а Сюркуф му препоръча сабята. Бренвил възложи да се съобщи на противника му, че не става дума за бой като в обикновена зала за фехтовка.

— Той има една сабя, аз имам друга! Нека се защищава както знае. Аз ще го атакуваме по свой начин, без да спазвам законите на фехтовката.

Премартен посрещна с подигравателна усмивка тия негови думи и каза:

— Той иска да върти сабята в ръката си като бастун и ще нанася ударите си с такава сила, с каквато се разсича вол! Аз съм се бил с матроси, които моят учител по фехтовка ми водеше в залата. Подобни фехтовчици не са опасни! С добра стойка и неотклонно внимание лесно могат да бъдат повалени.

Противниците заеха определените си места и кръстосаха саби. Сюркуф произнесе обичайната подкана:

— Але! Господа!

Бренвил веднага изтегли сабята от ножницата, докосна острието й до бузата по италиански маниер и зачака. Такова нещо неговият противник изобщо не очакваше. Изненада го, че Бренвил се бави да пусне в ход острието на сабята си. Смая го неговото спокойствие, липсата на всякаква стремителност. И той се втурна слепешката в атака.

Бренвил се защити с голямо умение. Корсарят имаше редица предимства: тренирано тяло, невероятна гъвкавост на мускулите и движенията. Всъщност той не сечеше, а пробождаше със сабята си.

Ненадейно, с един само удар, Бренвил прониза своя противник. За щастие острието се плъзна по ребрата и отвори широка рана в десния хълбок на Премартен, от която блъвна поток от кръв. Премартен пребледня и се олюля. Докторът и неговите секунданти се втурнаха да му дадат първа помощ и да го превържат. А Бренвил току се питаше:

— За какво бе всичко това?

Заради едно „дьо“! Ама Републиката беше премахнала това „дьо“! Той повдигна небрежно рамене, но въпреки това около тази история се вдигна голям шум.

* * *

След два дни Сюркуф отиде да посети губернатора, който го прие повече от хладно, при все че корсарят идеше от свое име и от името на Бренвил да се осведоми за здравословното състояние на ранения. Нямаше как, губернаторът срещна този израз на внимание и бе принуден мимо волята си, да се покаже формално приветлив. Но в края на посещението той се обърна към Сюркуф с доста рязък тон:

— Между впрочем, капитане, длъжен съм да ви уведомя, че съм принуден да наложа секвестър на пленените кораби, за да дам възможност на финансовия съвет да се произнесе по този случай.

— По кой случай? — попита нарочно Сюркуф.

— Имахте ли разрешително с официално правителствено клеймо? Вие нямате право да пленявате чужди кораби без такъв документ.

— Но аз имам разрешително писмо, което ми издадоха във Франция.

— Да, но то е за кораба ви, който претърпя крушение.

— Може би — каза корсарят.

— Да, но то е било валидно само за пътуванията ви с потъналия вече ваш кораб.

— Господин губернаторе, щом френското адмиралтейство чрез своето разрешително, скрепено с клеймо, ми е поверило пленяването на английски кораби, аз мога да сторя това с всякакъв кораб.

— Грешите — възрази му губернаторът. — Аз се консултирах надлежно с господа първенците от колонията. Те ме посъветваха да секвестирам корабите ви и аз ще го сторя.

Сюркуф размисли за миг, въздържа се, поклони се и излезе без думица да промълви, оставяйки губернатора озадачен, загдето си е отишъл, без да протестира. Но Сюркуф по начало не обичаше ненужните протести. Губернаторът безспорно не бе прав! Но той бе овластен от Републиката. А по онова време губернаторите в колониите имаха неограничени пълномощия. В случай на злоупотреба с тая власт човек можеше да се обърне само към правителството на Франция. А пътуването дотам бе дълго, съответното разследване — още по-продължително, само отказът на съда да се води дело можеше да трае с години преди то да бъде окончателно отменено. Сюркуф съобщи новината на Бренвил.

— Ето ти съвсем неаристократичен начин да си отмъстиш за едно лизване със сабя! — каза лейтенантът. — Ами я дай да надуем платна!

— И аз си помислих същото! — рече Сюркуф. — Но това ще означава открит бунт! Ще ни поставят извън закона!

— Имаш право! — съгласи се Бренвил.

— Нека оставим корабите да си дремят в пристана! — рече Сюркуф. — Да направим едно обжалване, както се следва, и да пратим до министъра на флота във Франция подробен доклад за битката и поведението на губернатора. Едновременно ще публикуваме в парижките вестници копие от този доклад. Това ще възбуди общественото мнение и ние пак ще подновим пътуванията си.

— Но преди това ще отвлека госпожица дьо Лимерак! — каза Бренвил.

— Ох, пак отвличане… Знаеш, че това не е шега работа!…

— И ще се оженя за нея! — допълни лейтенантът. — Разбери, че щом зърнах госпожица дьо Лимерак, осъзнах, че ергенският ми живот е безсмислен.

— Убеден ли си в това?

— Човек ясно усеща разликата между мимолетните чувства и истинската любов.

— Да я отвлечеш, е по-лесно, отколкото да се ожениш за нея… Какво ще правиш с настойника на госпожицата, без чието съгласие няма живот за тебе?

— Господин дьо Пренсто се представя за настойник, но той не е узаконил този акт. Правата, които си приписва, не са му поверени по установения ред от семейния съвет — поясни Бренвил.

— Но госпожица дьо Лимерак ще ти позволи ли да я отвлечеш? — учуди се Сюркуф.

— Ще позволи като нищо! Тя ме обича.

— Направи ли ти любовно признание? — пак попита Сюркуф.

— Чуваш ли се какво приказваш?! — избухна Бренвил. — Та как мога да задам подобен въпрос още при първата среща с едно благовъзпитано момиче, при това моя бъдеща съпруга?! Има неща, които не се правят! Благоприличието го изисква.

— Значи ти предстои да ухажваш госпожица дьо Лимерак! — рече Сюркуф. — Но трябва да знаеш, че ухажването трае твърде дълго понякога.

— Само осем дена! — възкликна Бренвил.

Сюркуф се разсмя.

— Браво! — каза той. — Само осем дни! Аз пък се боях, че ще те чакам цяла вечност!

— Човек за осем дни може да свърши много неща, особено в любовта, поясни на свой ред Бренвил.

— Мислиш ли, че за осем дни само ще получиш съгласието на госпожица дьо Лимерак и че тя ще се остави да я отвлечеш? — попита Сюркуф.

— Не само туй, но ще бъде придружена и от една миличка, стара леля, която я боготвори, дошла с нея чак от остров Реюнион. Както виждаш, отвличането ще бъде съвсем в реда на нещата — рече Бренвил.

— И как възнамеряваш да действуваш по-нататък? — попита го Сюркуф.

— Ще наема една двумачтова гемия.

— Зърнах една подходяща двумачтова в пристана — подхвърли му Сюркуф.

— Та тъкмо за нея става дума! Името й е „Хубавата Амели“? — попита Бренвил.

— Какво чудесно корсарско корабче! — възкликна Сюркуф.

— Сега преговарям с капитана му!

— Той е от Сен Мало и ми е стар приятел — зарадва се Сюркуф.

— Той ми спомена за това — усмихна се Бренвил.

— Посвети ли го вече в плановете си?

— Виж какво, скъпи, когато си взел някакво смело решение, винаги ти се струва, че го осъществяваш бавно. И тъй, с капитана всичко е уговорено: той ще стегне двумачтовката си за път под предлог, че ще отплава по търговия в Китай. Щом излезе от пристана, тайно ще пусне котва извън обсега на семафора и ще ме чака.

— И ти ще му пратиш петдесет души от нашите моряци? — учудено попита Сюркуф.

— Ни човек по-малко! — добави Бренвил. — После ще се метна в лодката заедно с лелята и племенницата и не след дълго тримата ще се качим незабелязано на борда на двумачтовката. Ще насоча кораба към индийското княжество, ти ще ме ескортираш и ние ще поверим избраницата ми на твоята съпруга, принцесата, докато семейният съвет избере на мястото на оня стар дръвник Пренсто, друг настойник, който ще даде съгласието си за моята женитба.

— Но ако се измъкнете, губернаторът ще побеснее! — рече Сюркуф.

— Толкоз по-добре — отвърна Бренвил.

— Прав си. Това ще бъде нашето отмъщение за конфискацията на корабите ни.

— Впрочем, двумачтовката ще бъде снабдена и с няколко оръдия, та да можем да се браним от предполагаеми малайски и китайски пирати.

— Добре си се сетил за оръдията. От тях глава не боли!

Двамата корсари си стиснаха съучастнически ръце и тръгнаха да си гледат работата.

* * *

Още същия ден Сюркуф бе посетен от една миловидна мулатка, която искаше бърза среща с него.

— Господин капитане — подхвана тя, — госпожица дьо Лимерак, моята господарка, ми поръча да се явя пред вас.

Разбира се, всички тия слова бяха изречени на креолско наречие, което решавам да спестим на читателя.

Сюркуф хвърли поглед към стъписания Бренвил.

— И какво иска от мен твоята господарка? — попита усмихнато корсарят.

Мулатката му подаде писмо. Сюркуф го отвори и зачете.

„Капитан Сюркуф — гласеше писмото, — вие сте герой, почтен човек, женен, честен, в когото имам пълно доверие. А аз съм сираче, без закрила. Господин дьо Пренсто, който се представя за мой настойник, всъщност не е такъв. Той иска да ме омъжи насила за човек, когото не обичам и презирам. Затова моля за подкрепа и помощ от вас.

Моят така наречен настойник е решил да ме заведе на село, в плантацията си Гран-Пиьо. Много ми се иска да ме предупредите кога точно ще заминете, за да се кача на вашия кораб и да избягам от моите преследвачи. Надявам се да стигна до Пондишери заедно с леля и мулатката ми. Там ще почакам да стана на двайсет и една години, и вече пълнолетна и свободна, да се омъжа за един порядъчен човек, когото харесвам и който ме харесва.

Поставям честта и собствената си личност под ваше покровителство и съм уверена, че съм направила добър избор.

Арманд дьо Лимерак“

Сюркуф отговори начаса на писмото:

„Госпожице — написа той, — моят лейтенант дьо Бренвил ви обича и моли за вашата ръка. Той желае да наеме една бързоходна гемия и да ви отведе при принцеса Мариам, моята съпруга. Г-н дьо Бренвил ще се държи като благовъзпитан човек — аз отговарям за него като за самия себе си. Ще бъда особено щастлив да разбера дали одобрявате това мое намерение.

Благоволете, госпожице, да приемете уверенията в моята най-почтителна симпатия.

Сюркуф“

След още два часа малката мулатка пак довтаса и предаде на Сюркуф следния съвсем лаконичен отговор:

„Принудена от обстоятелствата, в желанието си да бъда напълно искрена и чистосърдечна, приемам“.

Дьо Бренвил подскочи от радост, и начаса се застяга за път. Продължи преговорите със собственика на „Хубавата Амели“, съгражданин на Сюркуф, както вече споменах. Гемията бе въоръжена с две отлични малки топчета с къси дула, сиреч леки и стрелящи с картеч при отбрана и при помитане на противниковата палуба в случай на абордаж. Натовариха над триста пушки. Накрая наредиха на борда две дълги, тънкостенни и бързоходни пироги.

Бренвил направи и някои нововъведения. Подреди и мебелира три уютни кабини за пасажерките; най-накрая си позволи лукса да наеме опитен готвач, като му нареди да натовари на кораба всякакви лакомства.

Освен това дьо Бренвил поръча на хората си красиви униформи, както и официални и всекидневни костюми според тогавашната мода. Сюркуф, който се обличаше по-скромно, изпитваше голяма гордост, че неговият лейтенант се откроява сред изисканите офицери от редовната флота, хранещи самонадеяно презрение към корсарите. С две думи, дьо Бренвил се готвеше за път с пълна пара, без да му мине и през ум онова, дето щеше да се случи в плантацията Гран-Пиьо.

* * *

Робството бе премахнато само формално. Революцията го бе отменила. Ала в Ил дьо Франс то все още се ширеше. Властите бяха скрили от негрите декрета за премахване на робството, и в един прекрасен ден благоволиха да им съобщят следното:

— Ако искате да бъдете освободени, ще трябва да подпишете договор, в който се задължавате да работите в плантациите в продължение на пет години, при тия и тия условия.

Негрите подписаха до един този договор и то с голяма радост. Но в него имаше клауза, че при изтичането му ще бъдат освободени само онези, които не са сключили заеми с господарите си. В противен случай те оставаха в робство до изплащането на дълговете си. Щом узнаха, че новият революционен закон ги освобождава, те поискаха да се отърват от робството, ала се натъкнаха на този демагогски договор.

Избухнаха редица брожения, сурово потушени от редовни войски и опълчения. Клетите негри не посмяха повече да се съпротивляват и продължиха да работят под бича на надзирателите.

А тези надзиратели се подбираха измежду избягалите от Франция съмнителни типове, сред моряците дезертьори, брутални пияници, сред авантюристите — жестоки, без капка великодушие и достойнство. Плантаторите — нехайни, търсещи само леност и удоволствия — се осланяха на надзирателите, които бяха истинските господари в именията им.

И надзирателят на господин Пренсто беше същото гадно псе, бивш капитан-оръжейник. Той бе провансалец, навсякъде вещаеше зло като черен гарван; от слабото му, проядено от едра шарка лице лъхаше нещо злокобно, гуреливите му очи гледаха злобно, а големият му, космат и крив като клюн нос покриваше тънките му устни. Беше дързък лицемер. Понеже беше подъл, ставаше смел само когато се чувстваше по-силен от слабите. Щом го срещнеха, негърките бягаха от него като от чума…

При пристигането си в плантацията Гран-Пиьо, господин дьо Пренсто и неговата възпитаница бяха посрещнати сърдечно: негрите се бяха построили в бойни редици, а негърките крещяха. Разнасяха се и изстрели във въздуха, както си беше редът, когато раздаваха ракията от захарна тръстика. Надзирателят, който за пръв път виждаше Рашел, мулатката на госпожица дьо Лимерак, й хвърляше похотливи погледи с гуреливите си, но блеснали очи. Криво-ляво всичко мина добре. Но на сутринта до г-н дьо Пренсто се получи следното писмо от губернатора на острова:

„Скъпи приятелю,

Защо приспивате своята бдителност? Получих сведение, че са видели мулатката на вашата възпитаница при корсаря Сюркуф, където живее и лейтенант Бренвил.

Въведете строга охрана. Известно ми е, че сте енергичен човек, но сега е моментът да проявите по-голяма активност от всякога!“.

Следваха подробности и препоръки. Господин дьо Пренсто изпадна в ярост, но реши да прикрие яда си. Веднага повика Рашел и я подложи на груб и строг разпит в присъствието на надзирателя.

— Я ми кажи, никаквице, какво си правила при корсарите! — попита я дьо Пренсто.

— Не съм ходила при тях! — отвърна Рашел.

— Лъжеш!

Но Рашел отказваше да си признае.

— Господарю, ако разрешите, аз на бърза ръка ще я накарам да си каже и майчиното мляко! — заплаши я надзирателя, като размаха камшика си пред лицето на мулатката.

Рашел чевръсто побягна навън. Пет минути по-късно долетя и самата госпожица дьо Лимерак. Очите й горяха с гневен пламък.

— Господине настойнико — провикна се тя, — бих искала да знам с какво право си позволявате да разпитвате моята камериерка и да я заплашвате с камшик, поддавайки се на подстрекателствата на един злодей, който е на служба при вас наместо надзирател.

— Злодей ли казахте! — изкрещя надзирателят.

— Да, злодей! Вие грабите вашия господар, който има подлостта да търпи не само това, но и всички безчестия, които вършите тук и които го превръщат във ваш съучастник! Но първо излезте навън!

Разгневеният надзирател с инстинктивен жест стисна дръжката на камшика си. Девойката като вихър се спусна и със смайваща бързина и ловкост хвана камшика, преди да е изплющял изтръгна го от колана му и със смела ръка шибна надзирателя право в лицето. Рукна кръв… Арманд дьо Лимерак повтори удара си и надзирателят побягна…

Господин дьо Пренсто стоеше като поразен от гръм, а Арманд се обърна към него и му рече:

— Срамота е, господине, да ви води за носа такъв кръгъл негодник! Но още по-срамно е да упражнявате насилие над волята на една девойка, над която нямате никакви права!

— Аз съм ваш настойник!

— Не, господине, досега не сте минали през одобрението на семейния съвет, следователно не сте ми никакъв! Аз вече проверих как стоят нещата според закона. А след като не сте мой законен настойник, вие нямате и никаква власт над мен. Само леля ми, моята най-близка роднина, има тези права!

— Но госпожице, губернаторът… — зафъфли дьо Пренсто.

— Губернаторът няма нищо общо с нашите семейни проблеми. Той отдавна иска да ожени сина си за мен — каза Арманд. — Аз съм притежателка на най-богатите плантации на остров Реюнион и съм най-изгодната партия тук. Търсена съм само заради парите ми!

— Та ние ви предлагаме изгоден брак, госпожице!

— Представете си! Предлагате ми един Мартен, превърнал се в дьо Премартен чрез фалшификация. Не знаете ли, всички от тази фамилия са нехранимайковци по бащина линия! Бих желала моите бъдещи синове да бъдат достойни граждани, а не негодници с подла душа като Премартенови! Няма да стана майка на мъничките Премартенови изчадия! Заминавам с леля си. Решението ми е взето.

И като показа два малки пистолета, добави:

— Идвайки насам, исках да бъда въоръжена. Всичко се случва. Ако някой реши да се противопостави на заминаването ми, като например вашият надзирател или вие, който и да вдигне ръка срещу мен, за да ме задържи, ще ме постави в състояние на законна самозащита. И аз ще го застрелям без капка колебание…

В този миг отвън долетяха някакви викове. Госпожица дьо Лимерак погледна от прозореца, пребледня и се провикна:

— Ах, този мерзавец! Сега ще го сложа на мястото му!

Тя хукна навън с цялата упоритост, която бе наследила от баща си. Пък и бе зърнала ужасна гледка — гнусна и възмутителна. След като изхвърча от кабинета на господин дьо Пренсто, надзирателят се бе втурнал да дири Рашел. Застигната от него, хваната, вързана, тя лежеше полугола върху една скамейка, а надзирателят я налагаше с камшични удари.

Госпожица дьо Лимерак връхлетя с пистолет в ръка и когато надзирателят се обърна, тя го простреля в гърдите с два куршума. Надзирателят се строполи на земята.

Мулатите грабнаха от Арманд втория пистолет и я възпряха. Господин Пренсто се появи, бял като платно, втрещен от случилото си.

— Нещастнице! — изкрещя той. — Какво си направила?

— Защитих една жена, озлочестена от зъл бандит!

— Къде се е чуло и видяло да се убива бял човек заради някаква си презряна мулатка!

— Престъплението е престъпление, независимо от цвета на кожата. Но да мъчиш беззащитна жена, да я излагаш на показ полугола пред тия клети хорица и да я шибаш с камшик, това е вече гнусно престъпление! — викна г-ца дьо Лимерак.

И като се извърна към мулатите, тя им заповяда:

— Дайте ми път.

Мулатите трепнаха нерешително, защото господин дьо Пренсто не бе им дал изрична заповед.

— Господине — заплаши го Арманд, — ако не заповядате на вашите хора да ме пуснат и да ми поискат извинение, господин дьо Бренвил, моят годеник, ще ви нашиба с бича си насред улицата в Порт Луи и ще ви се изплюе в мутрата.

Въпреки офицерската си мундировка, дьо Пренсто се огъна пред тая заплаха. Грозеше го скандал, пък и старият настойник не се съмняваше, че Бренвил ще го направи за резил пред хората, а после ще се измъкне невредим.

— Пуснете я! — каза пряко сили той.

И мулатите, сториха това досущ като верни булдози, на които заповядват да пуснат жертвата си. Ала госпожица дьо Лимерак така повелително им поиска пистолета, който й бяха взели, че те се видяха принудени да й го върнат. Щом го получи, тя отново заплаши:

— Сега държа в ръцете си живота на двама души! Нека тия мулати коленичат пред мен и ми поискат прошка!

Искрите в нейните очи и двете зловещи дула на пистолетите им заповядаха да се подчинят незабавно.

И тя повтори:

— На колене или ще ви застрелям!

Мулатите се уплашиха и паднаха на колене.

Едва тогава тя нареди да развържат Рашел, докато няколко души се суетяха около убития, или по-право около ранения, когото бяха сметнали за умрял. Той още дишаше. Пренесоха го в лечебницата на плантацията.

Докторът прегледа раните и извади първия куршум, който бе строшил реброто на надзирателя, но не бе проникнал по-навътре. Вторият куршум, отклонил се от дръжката на един от двата револвера, които надзирателят постоянно носеше на колана си, бе лизнал десния му хълбок изхвърчавайки нанякъде.

— Ще отърве кожата! — измърмори много учено докторът.

Щом чу, че скъпият му надзирател има шанс да оцелее, настойникът се оживи. Само дето след час-два разбра, че госпожица дьо Лимерак се стяга за път. И наистина, тя бе поръчала три носилки, същите, с каквито ги бяха пренесли до плантацията с леля й и Рашел. За щастие мулатката се бе отървала само с пет-шест камшични удара. Господин дьо Пренсто забрани на робите си негри да пренесат трите жени. Но госпожица дьо Лимерак остави леля си в плантацията и смело пое пешком, придружена само от Рашел. Господин дьо Пренсто веднага изпрати до губернатора куриер, който да му съобщи за нейното своеволие.

Губернаторът веднага подуши каква полза може да извлече от тази история. Начаса изпрати началника на жандармерията да пресрещне с конници двете жени, като закара за тях и карета, но и заповед за арестуване на госпожица дьо Лимерак, обвинена в опит за убийство. Жандармерията причака двете девойки насред пътя. Кой ли може да се възпротиви на въоръжената и при това законна сила? Но когато минаваха по някаква уличка в града, Арманд зърна от прозорчето на каретата един от корсарите и му викна:

— Господине, вървете да кажете на капитан Сюркуф, че губернаторът иска да ме хвърли в затвора. Аз съм Арманд дьо Лимерак!

Корсарят се затича да изпълни поръчката. След половин час целият град зажужа като разбунен кошер.

Щом научи новината, Сюркуф изпрати до корсарите си заповед да вдигнат на метеж моряците и цялото население на острова. Инструкцията му гласеше никой да не се струпва безредно пред сградата на губернаторството, но всички вкупом да бъдат готови да го превземат. След тия предохранителни мерки, той тръгна към губернаторството начело на офицерите си, като остави Бренвил при другите корсари. Лейтенантът бе заповядал на „Хубавата Амели“ да вземе само шест души екипаж, да вдигне котва и да спре в открито море така, че да се вижда отдалеч. Останалото — пътници и багажи — щеше да бъде натоварено на пирогите.

Сюркуф стигна до губернаторството, но часовоят го спря. Корсарят каза да повикат началника на караула и го помоли най-учтиво:

— Моля ви да предупредите господин губернатора, че ако след десет минути не бъда приет, ще го заставя да стори това и ще го държа отговорен за размириците, избухнали на острова.

Съгледвачите вече съобщаваха, че екипажите на всички кораби в пристана са се въоръжили, и даже са разположили оръдия по кейовете. Разправяха също, че много войници от гарнизона се побратимявали с моряците и се канели да обесят поне половината от офицерите, загдето били роялисти, сиреч заговорници срещу Републиката. Губернаторът прие Сюркуф. Корсарят се изпружи в цял ръст пред него и поде с най-спокоен тон:

— Господин губернаторе, аз искам да се срещна с госпожица дьо Лимерак, и то без никакви уговорки от ваша страна.

— Това е невъзможно, господине. Както знаете, законът не позволява на никое частно лице да налага волята си над един губернатор!

— Законът, господине — възрази Сюркуф, — не разрешава на един губернатор да злоупотребява с власт и сан. Такива като вас трябва да бъдат ликвидирани и това няма да ни струва нито време, нито усилия. Вие сте роялист, сиреч, враг на нацията. Знам много страшни неща за вас. Държа в ръцете си неоспорими доказателства…

Сюркуф замълча за миг… Губернаторът пребледня, защото знаеше, че Конвентът може спокойно да одобри поведението на Сюркуф и издаде декрет за свалянето му. Видението на гилотината се яви пред очите му. Той се уплаши, а корсарят продължи безапелационно:

— И тъй, господине, вие, който постоянно се позовавате на закона, а го тъпчете с нозете си, вие, който управлявате с насилие и произвол под натиска на една роялистка клика, знайте, че ако не изпратите мигновено човек да доведе тук госпожица дьо Лимерак, аз ще ви хвана за гушата, ще допра пистолета си до слепоочието ви, ще ви кача на моя кораб и оттам… право във Франция… в Париж… в съдебната зала на революционния съд! Изобщо не разчитайте на тукашния гарнизон. Половината от офицерите ви и всички войници са с нас!

— Господине, отстъпвам, защото упражнявате насилие… — каза страхливо губернаторът.

— Причината тук е без значение, щом се показвате отстъпчив — каза хладнокръвно Сюркуф.

Губернаторът написа бележка да доведат госпожица дьо Лимерак, която след малко влезе, придружена от Рашел. Щом съгледа Сюркуф, тя се хвърли на врата му и го целуна като по-голям брат. После ясно и кратко разказа за позорната случка. Офицерите на Сюркуф се възмутиха от разказа й, а губернаторът побърза да оправдае решението си.

— Налице е — каза той — опит за убийство, тежко нараняване с опасност за живота. Законът, господине, е категоричен…

— Той обаче, господине, позволява законната самоотбрана и тази на по-слабия, а тук е налице случай на законна защита — прекъсна го Сюркуф, а после продължи още по-сериозно. — Господине, изпълнен с омраза, черна завист и най-долна отмъстителност, вие секвестирахте два неприятелски кораба, превзети от нас. Поводът за тази ваша постъпка бе съвсем неоснователен, но тъй като засягаше само моя личен интерес, аз не се възпротивих на вашите действия. Сега ми се удава сгодният случай да ви се противопоставя, защото бездействието на моите кораби е в полза на англичаните. Вие ми пречите да въоръжа тия кораби и да ги хвърля срещу противника. Но скъпо ще платите за вашата низост, господине…

И като обърна гръб на слисания губернатор, Сюркуф предложи на госпожица дьо Лимерак да го хване под ръка. Двамата гордо излязоха от губернаторския кабинет. Щом видя спасените от надвисналата заплаха млади жени, тълпата ги приветствува с най-възторжени възгласи. Час по-късно те бяха вече на борда на „Хубавата Амелия“, където успя да се добере даже добрата стара леля.

След като всички се събраха на палубата, дьо Бренвил, който държеше платнохода в неподвижно положение, пое посока право на изток. Красивият кораб се понесе към Индия. Срещата на лейтенанта с Арманд бе съвсем непристорена.

— Госпожице — каза младият корсар, — аз съм двойно поласкан. Първо, от честта да ме приемете като свой годеник, и второ, че вие се оказвате много храбра и великодушна като лъвица!

— Господине, когато една девойка се жени за мъж като вас, тя трябва да се покаже достойна за него!

И все пак, Бренвил сподели с един от своите офицери — стар, белобрад морски вълк — че за него ще бъде истинско мъчение да изчака пълнолетието на своята годеница.

— Защо? — попита го старият лейтенант. — Нали си благородник?

— Какво от туй? — зададе на свой ред въпроса си Бренвил.

— Щом си благородник, прави каквото правят благородниците. Сключи само църковен брак! Това сега звучи много изискано и е широко разпространено както в Ил дьо Франс, така и на остров Реюнион. Свещениците, отказали да се закълнат в Конституцията, са петимни да венчаят тия, дето не признават гражданския брак в кметствата. Така ти лесно ще намериш някой свещеник-роялист на остров Реюнион, който да ви даде благословията си.

— Благодаря ти, приятелю! Даваш ми отличен съвет!

И като скочи на площадката на дежурния, той заповяда да насочат кораба към остров Реюнион и да опънат всички платна. После слезе в кабината на госпожица дьо Лимерак, която в крайна сметка се оказа осведомена за многобройните нелегални бракосъчетания, извършвани от католическите свещеници на островите.

— Отец Лантерние ще ни благослови! — каза тя.

— Кой е пък тоя преподобен отец? — попита я Бренвил.

— Един бивш флотски свещеник, който ругае, псува и се бие наравно с моряците. Той е най-големият чудак на света. Заяви на всеослушание, че е за Революцията, за правата на човека, за Републиката, че нямало по-добър санкюлот от него, но че като свещеник е подвластен само Богу и не възнамерява да полага клетва пред никой друг, освен пред съвестта си. Само тъй бе оставен на мира.

— Този тъй дързък отец Лантерние навярно ще благоволи да ни венчае. Аз ще му намеря цаката — рече Бренвил.

— Искам все пак да ви предупредя, че венчавките са ритуал таен — намекна му тя.

— Имам прекрасна идея! Да се венчаем на кораба! Сред морската шир! Та никой на остров Реюнион да не разбере!

След този разговор двамата отърчаха при лелята и Рашел, за да ги посветят в своята тайна.

Щом наближиха бреговете на остров Реюнион, оставиха кораба на рейд, за да избягнат формалностите; Бренвил взе една лодка и заплава към кея. Щом стъпи на сушата, той лесно откри отец Лантерние. Бившият флотски свещеник бе още в силата си. Бренвил го завари в кръчмата, където ядеше пресни раковини, пиеше си винце и подкачаше хубавката млада мулатка, която го обслужваше.

— Извинете, преподобни отче… — каза Бренвил зад гърба му.

Отец Лантерние се обърна и възкликна с изненада:

— Виж ти кой бил! Корсар!… Здравейте, капитане! Не идвате при мен, за да ви изповядам, нали?

— Напротив! Ще се женя, а вие ще ме венчаете! — каза Бренвил.

— На драго сърце ще го сторя… Но с кого имам честта да разговарям?

— Казвам се Бренвил и съм лейтенант на Сюркуф.

— Какъв късмет извадих, дявол да го вземе! Да живее дядо Господ! Ще ви оженя, разбира се, и то с огромно удоволствие! Притежавате редовни документи, предполагам. Ами имате ли съгласието на родителите.

— Булката е сираче, но от роднините й е останала една чудесна леля… нейна настойница… която е напълно съгласна!

— Къде са дамите?

— На борда на моя кораб. Тя е благородница… и не желае да се жени в кметството. Церемонията ще се състои на кораба… ако пожелаете… — добави загадъчно той.

— Дали ще пожелая… Хиляди дяволи! Да бракосъчетая двама млади на борда на някой кораб е моя стара мечта.

— Чудесно, отче. Нека сега похапнем, а пък венчавката ще я направим в два часа подир обяд.

Половин час по-късно, отец Лантерние наистина си хапваше до насита.

Отец Лантерние — грамаден червенобузест мъжага, типичен свещеник обичащ живота и умеещ да го живее, с очички на глиган — не се разделяше с чашката, но никога не се напиваше. И този път той си пийна здравата и винце, и многогодишен конячец и ликьорчета, но после тръгна към лодката, без да се олюлява по кея.

Бренвил се възхити на пъргавината, с която отец Лантерние скочи в лодката. Но колко я претовари той! Близо… триста либри… На всичкото отгоре до него седна и клисарят му, дебел като бъчва. Весларите бая се измъчиха, защото лодката потъваше три пъти повече от обикновеното.

Компанията стигна до кораба в прекрасно настроение. Лодката спря. Трябваше да качат на ръце клисаря, който нямаше нищо общо с моряшкия живот, докато отец Лантерние се покатери по въжената стълба със забележителна скорост. Той бе силен като великан. Представиха му годеницата и леля й. Той им направи малко нескопосни, но що-годе прилични комплименти. Сетне клисарят им скалъпи някакъв олтар, като наместо покривка застла многоцветни флагове. Украсиха и кораба със знаменца и той доби празничен вид. Корсарите се строиха в редица пред олтара. Топчето гръмна и придаде достолепност на сватбената церемония.

В свещеническите одежди високата фигура на отец Лантерние се открояваше по съвсем различен начин. Гласът му бе станал по-тържествен, а движенията на ръцете му — ласкави и вълнуващи. Словото, което произнесе бе много кратко, но разкриваше някаква възвишена простота, неочаквана за весело сърце като неговото. Даже най-суровите корсари се просълзиха умилени от думите му.

Сватбеното тържество вече завършваше, когато, съвсем ненадейно, дежурният по вахта съобщи, че от дясната страна на кораба е изникнала английска бойна фрегата. Бренвил стана и каза с усмивка:

— Трябваше да се обзаложа, че англичаните ще ми развалят сватбата! — добави той, като се обърна към жена си. — Мила, ще ви пратя с отец Лантерние на сушата, откъдето ще наблюдавате битката.

— Приятелю мой, аз оставам на борда! — възрази решително младата жена.

— И аз оставам, дявол да го вземе! — провикна се и отец Лантерние.

— Отлично! Щом настоявате — съгласи се Бренвил. — Танците ще започнат под оръдейните изстрели. — Такъв ще бъде нашият сватбен бал!

И окриленият Бренвил даде своите нареждания.

Вече обяснихме, че „Хубавата Амели“ бе обзаведена най-старателно, за да бъде хем уютна, хем подготвена за отбрана. Корабът не бе голям, но превозваше петдесетината корсари — майстори на абордажа и неколцината индийски моряци, които винаги можеха да изоставят работата си с корабните въжета и да грабнат веслата, за да подкарат двете пироги. Ето Защо планът на Бренвил не предвиждаше абордаж на големи кораби, а самоотбрана, в случай че палубата на „Хубавата Амели“ бъде завзета от неприятеля.

Двете оръдия на кораба му, както и артилеристите, бяха защитени под един подвижен покрив от дебели тикови дъски, непробиваеми за куршумите и изрязани с многобройни дупки наместо бойници. В случай на битка този покрив се вдигаше с помощта на вериги, както се вдига подвижен мост, и се превръщаше в преграда към задната част на кораба. Бойниците бяха четиридесет на брой.

След десет минути тръбата даде сигнал за бойна тревога. Вдигнаха дъсчения под и поставиха резервните пушки. Дулата на оръдията излязоха от амбразурите на борда. Двете пироги завързани за въжета бяха готови да потеглят в случай на нужда. На носа на двете пироги бе поставено някакво чудато приспособление — буре с оловна подплата, снабдено с нещо като тънък харпун, който при най-малък удар можеше да се забие в бурето. Късичка верига свързваше харпуна с него. Виждаше се и един фитил, предназначен да подпали съдържанието на бурето. На носа на двете пироги близо до бурето стояха по двама измежду най-храбрите корсари.

След като подготовката за боя привърши, Бренвил насочи кораба си направо срещу английската фрегата, сякаш искаше да я превземе на абордаж. Фрегатата имаше четиристотин души екипаж. Щом видя, че корсарят се задава насреща й, тя откри огън. Снарядите й засегнаха мачтите. Застанала до Бренвил, госпожица дьо Лимерак трепна и пребледня, но преодоля първата си лека уплаха.

Канонадата бе кратка — последва абордаж. Противникът пръв хвърли абордажните куки върху кораба на Бренвил. Двеста души скочиха на неговата палуба и се втурнаха към дъсчения под-преграда, въоръжени с брадви и кирки, за да я съборят. След тия своеобразни сапьори нахълтаха още сто души стрелци.

Съвсем ненадейно двата топа на Бренвил гръмнаха едновременно, като избълваха страхотен картеч. Същевременно запука пушечна стрелба, сеейки смърт с десет куршума в минута през четиридесетте амбразури. Едри сачми се сипеха като градушка. Невъзможно бе да се издържи на този огън! Англичаните побягнаха и се върнаха на своята фрегата. Прерязаха въжетата на куките и се откъснаха от платнохода. Сега вече планът на англичаните бе да потопят френския кораб с помощта на своите трийсет и пет оръдия…

Изведнъж се счуха почти едновременно два силни взрива — единия на носа, а другият — на кърмата на английската фрегата. Образуваха се две огромни вълни и повдигнаха тежкия кораб, който се завъртя по повърхността на морето, а после хлътна бързо надолу, тъй като през две огромни пробойни вече нахлуваше вода; за по-малко от две минути корабът потъна в морските дълбини…

— Това бе вече мое изобретение! — каза гордо Бренвил. — Сюркуф няма пръст в него!

Всъщност в изобретението на този млад и дръзновен моряк се криеше зародишът на съвременната торпила. За да се оправдае за поражението си, в своя рапорт пред Военния съвет английският адмирал долага дословно следното по въпроса за торпилирането:

„Лейтенант Бренвил измисли «една мистерия», върху която ми се ще да привлека вниманието на адмиралтейството. Става дума за изобретяването на един вид адска машина, пренасяна от дълга, тънка, тясна и бърза пирога. Тя е поставена на носа, като е закачена с верига за голяма стоманена кука, която забиват с чук за стената на неприятелския кораб. Запалват фитил и само след 15–20 секунди изобретението избухва и отваря опасна пробойна. Вследствие именно на такива две експлозии фрегатата «Принцеса Алис», от Индийската компания, потъна за няколко минути, без да успеем да я спасим“.

Такива бяха първите торпили.