Джеймс Фенимор Купър
Лоцманът (1)

ПРЕДГОВОР

Може би една правдива история на човешкия живот би показала, че нашите постъпки са повече резултат на внезапни пориви и случайности, отколкото на оня разум, с който толкова се гордеем. Това може да не е вярно за някои по-важни събития, но е напълно вярно и точно, що се отнася до замислянето и написването на тази книга.

„Лоцманът“ бе пусната от печат в 1823 г., тоест малко след излизането на „Пиратът“, творба, която едва ли е нужно да напомняме на читателя е пряко свързана с морето. В разговор с един приятел, човек с изтънчен вкус и голяма ерудиция, стана дума как са били създадени романите на сър Уолтър Скот.

Подложени бяха на известно съмнение твърденията, че както се смяташе на времето от всички, тези романи свидетелствували за необикновена осведо-меност и точност до най-малките детайли. „Пиратът“ бе изтъкнат като показателен пример за тази всестранна ерудиция и се постави въпросът, как е могъл човек с навиците на Скот, който се е движел в определено общество, да познава толкова отблизо морето.

Авторът на тази книга неколкократно отбеляза, че има много непълноти в тая всестранна ерудиция и че тайната на нейния успех се крие по-скоро в умението да се създаде оная правдоподобност, тъй чудесно проявявана в тия световноизвестни романи, отколкото в някаква много точна осведоменост на техния автор. Несправедливо би било да се каже, че „Пиратът“ не е чисто морски или верен в подробностите роман, но когато се поддържа обратното, за да се докаже, че това е необикновено постижение, като се имат пред вид някои части на тази творба, човек го схваща като предизвикателство да оспори морския характер на „Пиратът“, качество, за което книгата всъщност има малко основания да претендира. В резултат от тоя разговор авторът изведнъж реши да напише книга, която, дори и да няма други качества, поне да даде по-вярна картина на океана и на корабите, отколкото „Пиратът“. Плод на това именно непредумишлено, чисто импулсивно решение е не само „Лоцманът“, но и цяла поредица от морски романи, които се появиха впоследствие.

Авторът бе почнал да се съмнява сериозно в успеха на своето начинание, след като бе напреднал доста в работата си, а разни негови приятели изразяваха съвсем не насърчителни мнения. Един от тях казваше, че никой не бил в състояние да направи морето интересно, че то било скучно, еднообразно, че само противните бури го раздвижвали и че лично той предпочитал да няма нищо общо с него. Почти всички жени заявяваха, че такава книга ще мирише на трюмна вода и ще им причини морска болест. Нито един от онези, които обсъждаха тоя проект, доколкото е известно на автора, не каза насърчителна дума, нито даде вид, че го насърчава. Може би всички те са очаквали пълен провал.

Тъй обезсърчителни бяха злокобните гласове, че веднъж или дваж авторът едва не захвърли ръкописа си и не сезалови с нещо друго. Едно благоприятно мнение обаче, дошло от съвсем неочаквано място, измени положението и породи нови надежди. Между най-близките приятели на автора имаше един англичанин, който притежаваше повечето от качествата на своите най-начетени сънародници. Беше дори учен и имаше тъй верен вкус, че винаги вдъхваше уважение, ала беше човек с предубеждения, особено по отношение на всичко, свързано с родината му и с нейната литература. Никой не би го убедил да се възхищава от Брайънтовите „Водни птици“, и то главно защото, ако ги признае за добра поезия, трябва автоматично да се наредят между най-добрите образци на леката поезия на английски. Мнението му за „Танатопсис“ беше по-добро, макар и да подозираше, че тази творба е плод на плагиатство. Ръкописът на „Лоцманът“ бе представен на милостивото внимание на тоя едностранчив критик, който никога не бе се старал да хвали предишните творби на автора, без ни най-малка надежда, че ще го хареса. Стана обаче обратното. Той се изказа много ласкаво и предрече на книгата успех, какъвто тя може би изобщо не е достигала.

След това насърчение бе направен още един опит, като бе избран за критик моряк — роднина, съименник и някогашен колега на автора от флота, а сега комендант на военноморска база в чужбина, комуто бе прочетена значителна част от книгата. Излишно е да се крие задоволството, с което авторът наблюдаваше въздействието на творбата си върху слушателя. Последният я взе за чиста истина и забележките му бяха тясно професионални и напълно справедливи. Но нямаше съмнение, че книгата го бе заинтригувала. А, това вдъхваше на автора приятната увереност, че творбата му ще има по-голям успех сред хората на морето, отколкото сред каквато и да било друга категория читатели.

„Лоцманът“ едва ли би се понравил на жените. Фабулата не е особено интересна за тях, а и самият автор не се е съобразявал особено с това в хода на своята работа. Целта му беше по-скоро да обрисува корабите и морето, отколкото да изобрази някакви сантиментални и любовни сцени. По отношение на последното книгата едва ли ще привлече вниманието на читателя, макар че повествованието е достатъчно увлекателно, за да компенсира чисто морските аспекти на книгата.

Ще бъде лицемерие да се отрича, че „Лоцманът“ пожъна неочакван успех. За това може би допринесе до голяма степен новото в тематиката. По тази причина морските разкази станаха на мода; и понеже всяко практическо познание е полезно, може да се сметне за известна придобивка, че обитателят на сушата бе посветен в тайните на моряшкия живот. Като, че ли това събуди и известен интерес към една доста многобройна и досега пренебрегвана категория хора, което пък от своя страна може да допринесе за подобряване на положението й.

Не е лесно да накараш публиката да разбере всички нужди на тружениците на морето. Когато няколкостотин сурови човешки същества — хора от всички националности и с най-порочни навици — са затворени в тясното пространство на един кйраб, би било крайно нетактично да се мъчим да ги преобразим, като отслабим дисциплината, ръководейки се от мнимо човеколюбие. Наистина високомерно е да се говори, че американските граждани са достатъчно културни, за да се налага да бъдат възпитавани с камшик в открито море. Но, жестоко се заблуждава тоя, който би отрекъл, че десетки хиляди такива претенциозни обитатели на сушата биха имали голяма полза от малко пердах. Важен е резултатът от наказанието, а не начинът на наказанието. В това отношение през последните години несъмнено е постигнат значителен напредък. Всъщност рядко някакъв режим, практика или система се подобрява от сляпата намеса на хора, които нямат никакво понятие за тях. По-добре е да се разчита на опита на тия, които дълго време са се занимавали с необуздани индивиди, отколкото на импулсивните експерименти на хора, които разглеждат въпроса само от едната страна и то най-крещящата и най-фрапантната, изхождайки понякога от себични съображения.

У мнозина добронамерени хора се забелязва неловко желание да ползуват плодовете на християнската вяра, без да ги е грижа за самата вяра. Това се върши от името на пацифистки организации, въздържателни дружества и дружества за нравствено обновление, в които много често средствата са едни, а целите — други. Когато всевишният е изпратил своя син на земята, той е искал да ни напъти чрез него как да правим всичко това посредством църквата, но хората така са раздробили този божествен организъм чрез своите деления и подразделения, резултат на човешката суета, че той вече не е такъв, какъвто е бил замислен по начало, и се скалъпват какви ли не организации, за да подменят това, което е създадено от самия син божи.

Напоследък обаче се полагат искрени усилия за нравственото обновление на моряка, които заслужават нашето дълбоко уважение. Лишен почти цял живот от светски блага и от общуване с възпитани и добродетелни представителки на другия пол, до голяма степен откъснат от съвременния прогрес, този човек трябва най-после да излезе от забвението и да стане обект на всеобщи грижи. Има всички основания да се вярва, че усилията, които се полагат сега в правилна насока и под подходящо ръководство, ще се увенчаят с успех и ще доведат до премахването на камшика по най-благоразумния и най-подходящ начин, като се направи използуването му излишно.