Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (3)

Глава трета
Пещерата и змиите спасителки

Тугите са измислили хода на коня в шахмата. Този ход им помага великолепно да хванат всеки, който караули край някой бивак.

Ала се случи така, че съгледвачът, който следеше френските корсари си беше наумил да убива по един французин през всяка от петте нощи, прекарани от тях на бивак насред равнината, преди пристигането им в Барода.

Сюркуф бе решил да не нощуват по селата. Воден от чувството си за предпазливост, той избягваше да попада в населени места, където въстанието или бе вече избухнало, или още се подготвяше. Опасяваше се да не бъде принуден да вземе страна, като събуди подозрение, след което да бъде ограбен и хвърлен в затвора.

Съгледвачът на тугите много ловко бе разпитал водача на групата, който благосклонно го осведоми, че пътниците ще прекарат няколко нощи на бивак. По този начин съгледвачът бе съставил своя план. Вдъхновяваше го надеждата да принесе в жертва първо Сюркуф, а сетне и другарите му.

След като принесеше в жертва на Шива петима души, този нещастник, тугът, вярваше, че ще застане в осемнайсетата редица от йерархията на индуските култове, а в отвъдния живот ще стигне до първите редици и ще се прероди в някой кралски син или поне син на генерал или министър.

Той се въодушеви до умопомрачение от тази мисъл и реши да рискува живота си, като се спогоди да действува заедно с още трима туги, които при победа вдигаха и погребваха труповете, а при опасност помагаха на другарите си.

Четиримата туги имаха бързи жребци. Цели две нощи, преди да предприеме своите действия, съгледвачът бе наблюдавал Сюркуф и тъй като установи, че корсарят поемаше винаги последното дежурство, сиреч малко преди зазоряване, си изработи следния план: подготви едно тънко, но много здраво въже от коприна, на чийто край направи примка от изящно преплетени панделки, изрязани от свещената кърпа и добре напоени с мазнина, за да се плъзгат по-добре. Въжето бе завързано за предния край на седлото на жребеца му.

В уреченото време, следван на разстояние от своите съучастници, за да не бъдат забелязани, тугът увисна с единия си крак на дясното стреме на коня, който повлече тялото му по земята. Тази малка хитрина бе извършена на двестатина стъпки от бивака, накъдето тугът насочи бавно коня си с помощта на въженце наместо юзда.

Сюркуф, който караулеше, съзря първо някакъв кон без ездач. Огледа добре животното и забеляза, че то влачи човек. Но можеше ли да се опасява от конник, свален от седлото си?

Конят спря при подръпването на връвта. Щом видя, че животното е спокойно, Сюркуф се втурна да помогне на ездача, но тугът — съвсем ненадейно и с изумителна ловкост, метна примката на врата му, затегна я рязко и безмилостно, метна се на коня си и го подкара в галоп. Но преди още да се отдалечи и на стотина метра, проехтя пистолетен изстрел, последван от още един. Двата куршума изсвистяха покрай ушите на туга, който незабавно си даде сметка, че коприненото въже не влачи тялото на врага.

С невероятното си хладнокръвие Сюркуф бе извадил, ножа, който носеше винаги в пояса си, подобно на всеки истински моряк. Отвори го набързо и мигновено преряза ласото. Макар и позамаян, той се бе изправил и гръмна с двуцевния си пистолет, ала тугът вече се отдалечаваше и Сюркуф стреляше наслуки в дрезгавината. Не можа да улучи негодника, но успя да прибере единия край на ласото, прерязано от самия него. При вдигналия се шум всички станаха от сън и хукнаха да посрещнат Сюркуф, който се връщаше при лагерния огън, за да покаже на приятелите си коприненото въже. Когато им обясни, че примката е изплетена от ивици свещена кърпа, Мекрани се провикна:

— Ясно! Това е работа на тугите!

— Нима те вече са пуснали подире ни съгледвачи, които са доложили за нашата поява? — попита Бренвил.

— Този път се натъкнахме на един-единствен туг. Ако той не беше действувал самичък, можехме да бъдем нападнати от цяла орда!

— Имаш право, малкия! — каза Бренвил.

— Няма значение — отбеляза Сюркуф. — Важното е да сме нащрек и да бъдем готови за всякакви изненади.

Всички осъзнаха какви опасни врагове са тугите. Вдигнаха лагера и потеглиха с неясното предчувствие, че ги очакват нови беди преди още да са стигнали в Барода.

И понеже наближаваха някакво село, през което трябваше да минат, за да купят храна за себе си и овес за конете, решиха да напазарят на бърза ръка, без оглед на цените. Но щом поеха по един от селските сокаци, пътниците бяха извикани да се явят при кмета по обвинение, че конете им били крадени.

Сюркуф, заедно с Мекрани и водача, който бяха наели в първото село, отидоха в кметството. Но щом влязоха вътре, веднага усетиха, че от тавана на кабинета върху главите им се стоварват някакви рибарски мрежи с оловни топки. Заплетени в мрежите, тримата посетители в миг бяха вързани с въжета като денкове и хвърлени в зимника без възможност за съпротива.

Бренвил и моряците чакаха да се върне Сюркуф. Бяха сигурни, че корсарят ще се оправи с помощта на водача, който пък бе племенник на кмета на селото, отгдето купиха конете. Бренвил, както винаги спокоен, наблюдаваше с крайчеца на окото си, ала твърде настойчиво, една доста красива женица, която се оказа съпруга на тъмничаря на селския затвор, сиреч на зимника, гдето заключваха арестуваните лица. Някакъв непознат дойде да потърси Бренвил и му съобщи с подозрително весела нотка в гласа:

— И водачът, и другарят ви казаха едно и също. Ще излезе май че сте невинни. Но е необходимо да разпитат и вас. Ако в отсъствието на вашите другари потвърдите същото, ще ви пуснат на свобода!

— Виж ти! — помисли си Бренвил. — Тия селяци не били толкоз прости!

И тръгна подир пратеника на кмета. Влезе, подобно на другарите си, в кабината, гдето мрежите отново бяха опънати по тавана, ала за беда не ги забеляза. Настани се под една от тях, а пък тя ненадейно се стовари върху него. Пипнаха и него.

— Бога ми! — помисли си той. — Може да си прочут корсар, да не минаваш за идиот и пак да се хванеш на въдицата като нищо и никакъв шаран!

Да, Бренвил бе дълбоко засегнат!

Двамата помощник-матроси не чакаха дълго, защото същото непознато лице, което бе отвело Бренвил пак дойде, за да им каже:

— Трябва да разпитат и вас, както другарите ви, само че поотделно. Внимавайте какво ще говорите! Ясно е, че не сте откраднали конете, но не бива да лъжете!

Този прост селяк бе надарен с хитростта на дипломат. Моряците се подлъгаха по чистосърдечния му вид, по искрената му добронамереност. Ала и те, подобно на останалите, бяха оплетени в мрежите, вързани и отнесени в зимника, който служеше за тъмница, гдето откриха своите офицери и Мекрани. За какво ли ги бяха арестували!?

* * *

Малко след арестуването им, съгледвачът отиде при изпълняващия длъжността тъмничар и го попита:

— Сами ли сме?

— Да! — отвърна тъмничарят.

— Сигурен ли си, че никой не подслушва?

— Напълно съм сигурен. Но все пак, говори по-тихо!

Съгледвачът направи един особен знак, на който тъмничарят отговори веднага.

— Един от братята на Шива — заговори съгледвачът — ми посочи твоя дом, като ме предупреди, че си от нашите. Не заравяй, тъй или инак, че ти между нас минаваш за човек от дребен ранг и долна каста. Ала пред теб се открива чудесната възможност да бъдеш повишен.

Тъмничарят слушаше почтително и съсредоточено, защото разбираше, че пред него стои началник. Шпионинът разказа някои сцени от битката между тугите и корсарите. Тъмничарят промърмори:

— Те са ни в ръчичките!

— Да, разбира се! Тази нощ ще си отмъстим за нашите братя! Знам, че в тукашното село кметът е с бунтовниците против гиковара. Знам също, че е получил пари от англичаните. Нашите братя от съседното село ме предупредиха и аз веднага съобразих, че за да бъдат под наша власт трябва веднага да ги арестуваме и да ги хвърлим в зимника.

— Много правилно!

— Храна ще им носиш ти!

— Добре.

— Приготви им вкусно овнешко с ориз, за да ги предразположиш! Не се прави на циция! Поръчай да им сготвят богат обяд, да им поднесат и хубави плодове, а тази вечер нареди да им опекат пилета с чушки и къри.

— Жена ми е майсторка в готвенето!

— А пък аз ще ти дам едно стъкълце с опиум. Ще отлееш от него в пилешкия сос. Чушките и кърито ще заличат вкуса на опиума. Французите ще заспят… Аз ще се върна към единайсет часа вечерта и заедно с теб ще слезем в зимника да удушим затворниците. Аз ще се заема с двамата началника и малкото мюсюлманче. На теб ти предоставям двамата моряка… Така ще можеш за една само нощ да принесеш в жертва на Шива двама души и да те обявят за фансангар!

Фансангар означава заслужил майстор-удушвач. Тъмничарят засия от радост, но все пак попита:

— Ами какво ще каже първожрецът, ако види, че затворниците са удушени със свещената кърпа?

— Той няма да види. Нашите братя от съседните села ще прокопаят дупка в стената на зимника, през която ще измъкнем труповете, за да ги погребем. Ще кажем, че затворниците са избягали през дупката!

— Брате, заслужаваш да станеш жрец!

— Стига да успеем, непременно ще стана.

След като даде още ред препоръки на тъмничаря, съгледвачът си тръгна. Когато жена му се върна, тъмничарят й каза да приготви обилен обяд.

— Чудна работа! — възкликна жената. — Ти, дето си такъв скъперник, изведнъж стана щедър!

И наистина, тъмничарят раздаваше на питомците си само варен ориз без мазнина.

— Така ми заповядаха! — каза тъмничарят.

Жена му не изглеждаше зле настроена към затворниците, напротив, тайничко ги харесваше.

— Струва ми се — рече тя — че тия мъже са фаранги, владетели на морета, страшилища за англичаните! Дано не ги продадат на враговете им!

Мъжът й загадъчно се ухили, но жената се направи, че нищо не вижда и пак подхвана:

— Търси те някакъв мъж. Кой е той? Не го познавам.

— Ти си гледай женската работа! — смъмри я мъжът й.

И сбърка. Жена му се замисли кой ли ще е тоя непознат, дето го държат в тайна. Как ли му е името? — блъскаше си главата тя, докато готвеше ориза.

— Ама че работа? — чудеше се женицата. — Къщата ми се навестява от хора незнайни, дето идат отдалече и отиват надалече. Правят някакви скришни знаци на мъжа ми, а пък той щедро ги гощава. Още не съм разбрала кои са тези непознати. Ама нали не обича да го подпитвам!

Докато жената задаваше мислено своите въпроси, тъмничарят направи втора грешка.

— Чужденецът ще дойде пак! — каза той. — Ако си още тук, веднага се махай!

— Добре! — каза покорно тя.

— И да не си казала гък за този човек! Солено ще ни излезе и на двамата, ако се разбъбриш из махалата!

— Знаеш, че не съм бъбрица!

— Знам и затуй разчитам на теб!

Ето как тъмничарят разпали любопитството на жена си. А когато жената рече да разбере нещо, пазете се от нея!… В това време обедът вреше на силен огън. След малко тъмничарят занесе храна на затворниците, без да сложи в нея опиум. Когато се върна горе при жена си, тя му каза:

— Ако искаш, ще прескоча до село да видя нашите, та да ме няма, когато дойде оня човек…

— Хубаво — рече тъмничарят. Жената се подхили на свой ред. Малко подир това тя излезе уж да види близките си на село…

Тъмничарят не беше нито хубав, нито добър. Нито остроумен, нито обичлив. Сиреч не притежаваше нищо от онова, което може да заплени една жена. Пък и нямаше тежест пред съселяните си, главно заради унизителната си професия. Честолюбието на жена му страдаше от това. Твърде хубавка, тя направо потръпваше, когато някой красавец като Бренвил й хвърлеше поглед. На няколко пъти, докато готвеше обеда, в главата й се въртяха какви ли не мисли:

— Ех, де да беше сам в зимника! Щях да слизам да го видя, щом излезе моят проклетник! Току-виж съм избягала с него, ако ме поиска!

Това не беше отчетлива мисъл, вписана с ясни букви в черната кутия на мозъка. Беше само някакво смътно чувство, бликащо от сърцето, неопределено, но неумолимо силно желание, което постоянно нарастваше. Но освен нежната благосклонност, която изпитваше към милия фаранги, който й се бе усмихнал, Хемра, жената на тъмничаря се бореше и с демона на любопитството, който я беше обладал.

Тя искаше да разбере истината. Предугаждаше, че съпругът й членува в някакво тайнствено сдружение. Дали не беше се присъединил към тугите? Ами ако е така?… Тогава пък друго подозрения я обземаше.

Едничкият й брат бе изчезнал най-загадъчно, може би заради омразата, която хранеше към него тъмничарят. Малко преди момъкът да изчезне така безследно, някакви непознати пак бяха се срещали тайно с тъмничаря… В този час на свръхвъзбуда, зловещи светлинки припламнаха в мозъка на младата жена и тя за първи път се запита дали тия непознати мъже не бяха туги и дали в съучастничество с тъмничаря не бяха удушили, а сетне погребали брат й.

Да, тя реши на всяка цена да разбере истината за тази смърт… И потърси начин да постигне това…

В Индия, в домовете на бедните люде почти или въобще няма мебели. Скринът, долапът и сандъкът са нещо непознато. Всички мебели се заместват от бамбукови или тръстикови кошове — малки, средни или огромни. В тях пазят бельо, храни, дрехи — с една дума всичко, което трябва да бъде скътано. В тези кошове спокойно може да се побере и човек.

Хемра се поддаде на неудържимия напор на чувствата, които често пъти карат жените да вършат безброй глупости, особено ако са подвластни на някаква страст като любов, омраза, любопитство или религиозен екстаз. Но понеже си даваше сметка, че мъжът й ще я убие, ако разбере намеренията й, тя се въоръжи с два пистолета и една дълга кама. Сетне, докато дебнеше суетенето на мъжа си, тя се възползува от едно негово отсъствие, за да се върне вкъщи. Наместо да прескочи до роднините си на село, тя се сви в един голям празен кош, гдето зачака с разтуптяно сърце…

Тя не дебнеше мъжа си, който се върна скоро, а непознатия. След близо час закъснение той пристигна и тихичко попита:

— Сигурен ли си, че можем да разговаряме свободно? Къде е жена ти?

— Пратих я в селото й.

— Добре си се сетил.

Тугът извади от джоба си малка стъкленичка с опиум и заръча на тъмничаря:

— Преди да занесеш храната на затворниците, ще излееш мъничко от тая течност в соса и ще го разбъркаш хубаво. Сложил съм колкото да приспим фарангите. Само така ще спазим нашия свещен закон: жертвите ни да идат в отвъдното, без да се мъчат, защото ще бъдат заспали, когато ги удушим… Нали досега не си душил човек?

— Не съм, но преди време накарах неколцина братя-туги и фансангари да удушат зет ми. Те можаха да го принесат в жертва на Шива, но моите заслуги не бяха големи.

— Защо?

— Защото аз и без това мразех зет си.

— Нищо, нали си допринесъл за смъртта му. Като награда, Шива ме изпрати при теб, за да ти дам възможност да спечелиш титлата фансангар, като удушиш тази нощ двама от пленниците.

Слушайки тоя разговор, младичката индуска възмутено се питаше дали да не скокне от скривалището си и да убие с няколко изстрела тия удушвачи. „Ами ако не успея“ — каза си тя. И се разколеба.

Съгледвачът продължи да разпалва страстите на тъмничаря. Накрая двамата се уговориха да се срещнат отново през нощта. Тъмничарят изпроводи госта си вън от къщи, както изискваха правилата на доброто възпитание. Хемра се възползува, за да изхвръкне от коша и да побегне към съседното село. Целуна набързо родителите си и набра малко плодове за доказателство, че се е видяла с тях. Докато се прибираше вкъщи, тя се чудеше какво да измисли, за да спаси клетите пленници.

… През цялата вечер тъмничарят не забеляза нищо подозрително в поведението на жена си. Наблюдаваше я как спокойно готви на затворниците, макар че тя едва прикриваше тревогата си. Когато яденето бе готово, съпругът й заповяда да набере от градината плодове и докато я нямаше сипа опиума в соса.

Щом излезе навън, Хемра погледна през една цепнатина на вратата и видя как мъжът й налива отровата.

— Значи съм се омъжила за туг! За убиец! — прошепна тя, като сви пестници.

Мъжът занесе вечерята на затворниците, които си хапнаха без нищо да усетят. Докато се хранеха, тъмничарят им светеше с фенер, а сетне ехидно им пожела лека нощ и пак се качи в жилището си, убеден, че опиумът ще окаже своето въздействие. После спокойно пуши лула до девет часа и прати жена си да спи. Тя се съгласи без никакви пререкания.

Към десет часа до ушите й долетя шум откъм улицата.

Погледна през прозореца да види какво става. Трима души копаеха яма близо до къщата. След малко разбра, ме мъжете копаят проход за зимника. Съгледвачът не беше споменал за тази тъй важна и неочаквана подробност.

— Това е вече прекалено! — прошепна отчаяно Хемра.

И се разрида.

Към десет часа вечерта тъмничарят слезе в зимника. Заслуша се — никакъв шум. Блъсна силно вратата… Пълна тишина при затворниците… Надникна в килията и се провикна. Никакъв отговор.

Затворниците спяха дълбоко.

Тогава той хлопна вратата и се върна ухилен като хиена. После нетърпеливо зачака. В уречения час шпионинът отново се появи, размени няколко думи с тъмничаря и след като изпълни някакъв странен ритуал, му предаде свещената кърпа. Тъмничарят почтително целуна кърпата.

— Наистина ли спят? — попита шпионинът.

— Да, проверих преди малко — отвърна тъмничарят.

— Ами жена ти?

— Тя също яде от пилето с къри.

— Тогава да действуваме! Дупката пробита ли е?

— Да. Има да се избутат още няколко камъка.

— Идвай тогава!…

И двамината заслизаха към зимника. Този път тъмничарят влезе вътре съвсем предпазливо. Затворниците спяха дълбоко върху оризовата слама, застлана по пода. Изправен в тъмното, едва-едва осветен от слабото отражение на една лампа отвън, шпионинът съзря едрото, проснато на земята туловище на Сюркуф, както и спящия помощник-моряк. Посочвайки го с пръст, той прошепна на ухото на съучастника си, който бе настръхнал като котка, преди да скочи върху жертвата си.

— Този тук е за тебе! — заповяда той. — Само не избързвай!

Двамата се надвесиха над жертвите си… Но изневиделица бяха хванати за гушите, съборени на земята със страховит удар с коляно в корема, обърнати, убити и удушени, със смазани вратове от невероятно силни ръце. За повече сигурност, Сюркуф завърза с двете свещени кърпи вратовете на двамата туги. В този миг един млад индус влезе и задъхано попита:

— Мъртви са, нали?

— Разбира се! — увери го Сюркуф.

— Да вървим тогава!

Всички до един излязоха. За беда обаче бяха им обрали оръжието и скъпоценностите, които носеха. Като човек с непоклатимо хладнокръвие Сюркуф попита младия индус:

— Ще ни заведеш ли до къщата на селския кмет?

— Да, сахиб — отвърна индусът. — За какво ще ходите там?

— Ще видиш! Можеш ли да ни снабдиш с малко оръжие?

— Да, сахиб.

— Чудесно. Я ми кажи, какво те накара да ни помогнеш?

— Помогнах ви, за да не попаднете в ръцете на англичаните.

— Добре де, ами как ще се оправиш, след като заминем?

— Ще ми се да тръгна с вас, сахиб!

— Виждам, че си смело момче. Давай сега оръжието!

Момъкът заведе Сюркуф и приятелите му в някакво помещение, откъдето се въоръжиха с една пушка, два пистолета, един ятаган и няколко кинжала.

— Сахиб — попита младият индус, — бихте ли ми казали, защо отивате при кмета?

— Та той ни взе конете, скъпоценностите и парите! Редно е да си ги върнем обратно!

— Само че, сахиб, би било по-благоразумно да избягате.

— Знаеш ли, моето момче? Ние нямаме навик да бягаме. Щом си се хванал с французи, ще трябва да се научиш на смелост… Има да видиш още чудеса. Как ти е името?

— Химради.

— Ясно. Искаш ли да вървиш с нас, очаквай всякакви изненади! И никога не прави забележки.

И те тръгнаха решително, след като се снабдиха с въжета и обикновени, сиреч не свещени кърпи. По едно време Химради се откъсна от тях и спря пред някаква къща с що-годе приличен вид.

— Тук е мястото! — каза той.

— Ще скачаш подир мен! — заповяда му Сюркуф.

И разпредели ролите. Само след миг врати и кепенци бяха изтърбушени от могъщи юмруци. Корсарите внезапно нахълтаха вътре и шумът скоро утихна. Кметът, жените и децата му начаса бяха хванати, а устите им завързани. Както винаги спокоен, Сюркуф каза на кмета:

— Ще ти махна кърпата от устата, но а креснеш, ще си мъртъв! Ако си траеш, ще те помилвам.

И той свали кърпата от устата му.

— Бих те оставил жив, но ти ме обра. Трябва да ми върнеш скъпоценностите. Къде са те?

Полуиздъхнал от страх и изненада, кметът посочи с пръст една кошница.

— Там! — каза той.

— Иди провери! — заповяда Сюркуф на Бренвил. — Ами оръжието?

Кметът посочи друга кошница.

— Проверявайте! — каза Сюркуф на двамата помощник-моряци. — Ами конете?

— Под сайванта зад къщата, сахиб.

Моряците донесоха оръжието. Сюркуф го разпредели и заръча:

— Вървете с Хамради и Мекрани да оседлаете конете!

Побързайте! Ние след малко ще ви настигнем. Вземете един от конете на кмета и го дайте на Хамради!

Моряците и двамата индуси побързаха да изпълнят заповедта, докато Сюркуф отново запушваше устата на кмета. После попита Бренвил:

— Прибра ли скъпоценностите? Всичките ли са на лице?

— Липсват част от перлите.

— Свали огърлиците на жените наместо обезщетение! — каза Сюркуф.

Бренвил изпълни на бърза ръка и тая заповед. Пред къщата чакаха конете, вече оседлани и риещи с предни копита.

— Всички на конете! — заповяда Сюркуф.

И цялата дружина пое в тръс. Корсарите и този път излязоха сухи от водата.

Продължиха в галоп около две левги, но по някое време Мекрани им даде знак да спрат край един извор. Конете трябваше да си отдъхнат. Избърсаха ги от потта и отново поеха на път, изпреварвайки всякакви възможни преследвачи. Химради им обясни, че в следващото градче, кметът бил дворянин от обеднялата махратска аристокрация, но все пак заемал някакво дребно местенце в служебната йерархия.

И действително, той владееше няколко селища. Беше се уединил в малка крепост, снабдена с четири оръдия. В смутно време всички членове на многобройната му фамилия образуваха нещо като гарнизон на крепостта! Корсарите с радост разбраха, че сахиб Ватамарти може да издържи на обсада в очакване на подкрепления отвън. Неотдавна например не му мигнало окото да обеси някакъв пратеник на англичаните.

— Бога ми — провикна се радостно Бренвил, чувайки тези важни подробности, — ако сахибът има в избата си персийско и най-вече ширазко вино, ще си направим прекрасна закуска.

До този момент корсарите не бяха успели да получат от Химради нужното обяснение за тъй навременната му поява. Но тъй като вече яздеха в бавен ход, Сюркуф поразпита момъка. Но още при първия му въпрос момъкът отговори:

— Ама вие не разбрахте ли?… Аз съм жената на тъмничаря.

И тя разказа как точно се беше случило всичко.

— Бях решила да накажа мъжа ми за смъртта на брат ми и да ви спася. Добре, че успях да ви предупредя и че ме послушахте!

— Ами опиума? — попита Сюркуф.

— Изсипах скришом стъкленичката в пепелта на огнището и заместих опиума със сусамов зехтин, боядисан със сажди и шафран.

— Какво ще кажеш, Бренвил? Изобретателна жена, нали? — рече Сюркуф.

— Нали аз забелязах нейната прелест, още преди да ни тикнат в оная тъмница? — отвърна му Бренвил.

Хемра остана очарована от комплимента, но Сюркуф продължи да я разпитва:

— Добре де, ами защо вървиш подире ни? — попита я той.

— Можеше да си останеш у дома и да си траеш, или пък да вдигнеш тревога след нашето тръгване. Щеше пак да излезеш суха от водата.

— Да, но щях да остана вдовица! А тук, в Индия, това означава или да бъда изгорена жива заедно с трупа на мъжа ми, или да водя жалкия живот на вдовица, отказала да се качи на кладата.

Сюркуф бе забравил за този страшен индийски закон. Само така можеше да се обясни защо младата жена бе тръгнала подир корсарите фаранги.

— За да не ме открият, аз си облякох мъжки дрехи! — добави тя.

— Добре! — каза Сюркуф. — Щом пристигнем в Барода, ще ти дам парици да си купиш малко дюкянче, гдето преоблечена като момък-мюсюлманин, ще въртиш търговийка и ще си живееш честито!

— Само че, сахиб, аз предпочитам да си остана при вас като прислужница.

— Бога ми, имаш право! — каза Бренвил. — Ще ни готвиш от време на време по някое пиленце с къри. Въпреки саждите, снощното пиле беше чудесно!

Многообещаващият поглед на Хемра подсказа на Бренвил, че тя ще се старае да му угажда всячески.

— Значи, продължавам пътя си с вас! — провикна се радостно тя. — Да знаете как се уплаших за вас, когато зърнах тримата мъжаги да копаят дупката в стената.

— Всъщност — попита Бренвил, — за какъв дявол им беше тази дупка?

— Както ми се чини — обясни Хемра, — те са искали да пренесат през нея труповете ви, а после да излъжат, че сте избягали.

— Сигурно кметът щеше да пребие тъмничаря, загдето ни е удушил — каза Сюркуф. — За нас е определена висока цена!

Дълго разговаряха за среднощните си неприятности. След арестуването на корсарите, водачът на групата се беше върнал в селото си, та сега Хемра пое ролята му. Тя им каза да не се отбиват в първото село, а да продължат направо към второто, по-голямо селище, чиято крепост се виждаше отдалеч.

Силен патрул махратски конници, който обикаляше около площада, долетя в галоп при пътниците, за да провери кои са. Офицер от аристократичното съсловие, братовчед на градоначалника командваше тая войнствена дружина.

— Кои сте вие? — попита високомерно офицерът.

— Аз съм капитан Сюркуф! — гордо отговори корсарят. — Приятел съм на гиковара.

— Че защо сте се облекли в индуски дрехи?

Сюркуф му описа своето корабокрушение, но без ненужни подробности; каза, че тъкмо поемал към Ил дьо Франс, когато го застигнал циклон и го върнал отново на брега. Както се връщал отново при гиковара, из пътя неочаквано го арестували, но той се спасил, като избягал през дупка, която прокопали в стената. Офицерът го гледаше с недоверие. Тогава Сюркуф му показа една прекрасна, безценна огърлица, от която махратът се възхити.

— Тази огърлица ми подари гиковарът, когато в негово присъствие убих тигъра на Кали, богинята на смъртта — обясни Сюркуф.

Офицерът викна „ура“, повторено от целия патрул. Конниците изпразниха пистолетите си, а градоначалникът, предупреден от куриера, заповяда на своите хора да се въоръжат. С искрена радост всички посрещнаха Сюркуф пред портите на градчето.

Населението също посрещна с овации французите. Пътниците завариха трапезата сложена и я почетоха. За радост на Бренвил, имаше и ширазко вино, от което всички се почерпиха славно.

Градоначалникът покани всеки свой гост в малка стаичка за почивка.

Бренвил благодари за поканата, но остана да си пуши лулата и да си допие последната бутилка кехлибарено вино. И наистина, вълшебно е ширазкото вино — благоуханно и леко. По едно време влезе Хемра.

— Сахиб — рече младата жена, — дошла съм да те попитам имаш ли нужда от нещо.

— Много мило от твоя страна! Ама ти няма ли да си починеш малко?

— Не, сахиб.

— Тогава остани… да си поприказваме.

Той й направи знак да седне до него.

— Ето че остана вдовица, пък си съвсем младичка — каза й той. — Защо ми се струва, че не обичаше мъжа си, а?

— Хич не го обичах…

— Значи ще залюбиш някой друг, а?

— Иска ми се да си имам съпруг, но този, дето го харесвам, е господин и няма да ме вземе.

— Но нали според вашата религия вдовиците не могат да се омъжват повторно.

— Да, ама този, дето го обичам, не е индус, ами християнин.

— Да не би пък да съм аз?

— Да…

— Тогава, малка моя Хемра, аз ще се оженя веднага за теб… с лявата ръка.

И той протегна лявата си ръка на младата жена, която я прие, свеждайки надолу очи. Ала Бренвил не си поплюваше, особено когато бе пил ширазко вино. Венчалната церемония бе отпразнувана начаса…

* * *

В това време Сюркуф се занимаваше с политическото положение и разпитваше Ватимари.

— Докъде стигна въстанието?

— Избухва повсеместно.

— Опасно ли е то?

— И да, и не. Но ако махратите останат верни на гиковара, той ще победи. Ще може да събере армия, която да смаже един по един разбунтувалите се райони.

— Ами махратите няма ли да го предадат?

— Не вярвам, въпреки че не съм съвсем сигурен. Съобщават ми за изненадващи предателства, начело с васалите на министър-председателя, на главнокомандуващия и на зетя на гиковара.

— Ясно! — възкликна Сюркуф. — Нещата придобиват очертания.

— Какво искате да кажете?

— Та нима министър-председателят, главнокомандуващият и зетят на гиковара не са проповядвали винаги съюзяването с англичаните против индийските принцове, сиреч против своите събратя?

— Разбира се!

— А пък Англия, която победи и покори толкова много, князе, сега изсипва купища злато, за да вдигне на бунт цялото кралство против неговия гиковар. Такива са плодовете от прекрасната политика на министър-председателя и на неговите съзаклятници.

— Ще се осмелите ли да кажете всички тия неща на гиковара?

— Аз не само ги казах, но му ги и предсказах.

— Разправят, че зет му бил в немилост, а министър-председателят и генералът били свалени.

— Толкоз по-добре! Но какво е положението в Барода? Градът бунтува ли се?

— Не! Барода си кротува. Бои се от оръдията на двореца!

Сюркуф поклати глава.

— В Барода — каза той — бедните са повече от богатите. Те няма какво толкоз да загубят, а само ще спечелят от смутовете. Тази огромна армия на нищетата мечтае само за кражби и грабежи. Боя се, че въпреки оръдията на двореца, Барода все пак ще въстане.

— Би било много страшно, ала няма как да атакуваме двореца на гиковара.

— И аз така мисля! И да бъде обсаден, гиковарът пак ще остане пленник в собствения си дворец. Вън от двореца бунтът може и да нарасне, защото само гиковарът има достатъчно власт и престиж, за да поеме командването на цялата махратска армия.

— Значи той ще трябва да напусне Барода?

— Да, като остави в двореца си многоброен гарнизон, командван от човек верен, храбър и умен. С остатъка от редовната си войска гиковарът ще образува голяма армия с войските на останалите му верни васали, и ще започне бойните действия.

— Вървете бързо в Барода и съобщете тия неща на гиковара.

— Тръгвам още утре призори? — каза Сюркуф.

— Ще ви дам и ескорт, защото бунтовническите банди върлуват навред.

Сюркуф се съгласи, тъй или инак, тревожеше се за последиците от въстанието. На другата заран, заедно с другарите си и ескорта, той се запъти към Барода.

* * *

Салданазар току-що бе изслушал разказа на един от тримата туги, прокопали прохода, предназначен да създаде фалшивата представа, че Сюркуф и другарите му са избягали. Бе потънал в безмълвна ярост, но като силен дух умееше да се въздържа. Когато почувства, че се е овладял, той викна секретаря си и му каза:

— В тази работа има нещо смътно. Та може ли опиумът да не подействува? Искам разследване на случая!

— Добре.

— Ами какво става със засадата в дефилето Триктар! Нали щяхме да ги хванем, преди да са стигнали в Барода?

— Господарю, скалите вече са минирани. Всичко е готово. Двете мини ще избухнат едновременно и фарангите ще попаднат в засадата. Тогава ще почне такава битка, че корсарите ще бъдат пленени завчас, а после удушени.

— С колко души разполагате?

— С три хиляди бунтовници, които да предотвратят пристигането на всякакви подкрепления и шестстотин туги, които да довършат тия ученици на Кристна.

— Ох, само да минат оттам!… Само да минат!… Този път ще им светим маслото! А сега върви да надзираваш последните приготовления… Как ми се иска и аз да бъда там! Но няма да се бавя! Искам със собствената си ръка да се допра до още топлите им трупове!…

Напомнящото тигър лице на Салданазар доби изражение на нечувана свирепост — първожрецът наистина въплъщаваше в себе си гения на жестокостта.

Недалеч от Барода, в клисурите, прорязващи високия скалист бряг, който се спуска стръмно към морето, се намира Долината на смъртта, споменавана в разказите на всички пътешественици.

На две мили от долината стануваше някакъв керван. Това бяха мирни на вид търговци, които поради смутното време бяха наели за охрана двайсетина въоръжени конници.

Керванът си отдъхваше вече цяло денонощие под сянката на големите смоковници, близо до едно изворче. Търговците и особено техният предводител явно бяха много богати, след като даже тук излагаха на показ своя разкош. Затуй неколцината местни пастири престанаха да се питат що за птици са тия пътници, дето се хранят в сребърни съдове, щом разбраха, че предводителят им е Салданазар, наречен княз на търговците.

И наистина, това бе самият Салданазар.

Изтегнал се на сянка върху скъп килим, покриващ няколко други по-тънки килимчета, той очакваше нещо, а погледът му се рееше в небето. Пристигна някакъв ездач. Пот струеше по тялото на коня му. Отведоха ездача при Салданазар.

— Господарю — съобщи му той, — тая заран фарангите тръгнаха насам. След час ще прекосят долината.

— Сигурен ли си?

— Да, един от нашите подпитал някакъв войник от техните и разбрал, че разузнавачите им първо ще претърсят височините наоколо, и ако не открият нищо подозрително, фарангите ще минат през долината.

Очите на Салданазар се изпъстриха с огнени точици, подобни на ситни капки разтопено злато. Той се обърна към секретаря си и го попита:

— Чу ли какво рече?

— Да, господарю!

— Ами ако разузнавачите видят нещо, дето ще ги подсети за клопката?

— Господарю, бомбаджиите са се сгушили под скалите. И най-опитният разузнавач не би се усъмнил, че под тия камънаци има хора.

— Ами какво става с нашите отряди?

— Спотаили са се в джунглата още от среднощ. Далечко са от долината и е трудно да бъдат открити. Най-добрите ездачи ще преградят проходите за по-малко от десет минути и ще обградят каменните барикади, образувани от избухването на мините.

— Нека не избиват фарангите с камъни или пушки! Трябва да ги удушим!

Лениво излегнат, Салданазар напомняше богат търговец, отдаден на насладата от следобедната дрямка.

* * *

Долината на смъртта бе наистина достойна да стане театър на драматични бойни действия. Навярно при някакъв земетръс огромният скален масив в началото й се беше разцепил от горе до долу, та образувалата се стръмна пропаст беше дълбока сто и петдесет метра.

Освен на едно място нейде по средата, цялата долина беше гола, безводна и навяваше печал. Тук-там по малко мъх, сух треволяк, криви дръвчета — такава бе цялата растителност. Но сред тая пустош едно бистро изворче разливаше своите свежи струи. То бликаше от една дълбока пещера и се губеше наблизо, защото му липсваше вода, за да образува поток. Няколко дървета засенчваха с листата си входа на пещерата. Корсарите, слезли от конете си с ескорт от дванайсет ездача, бяха спрели при входа на долината, според законите на предвидливостта. Вече бяха пратили разузнавачи горе по канарите, но там те бяха срещнали само един козар, който им каза, че наоколо няма разбойници. Преди три дни видял някакъв въоръжен патрул, пристигнал от Барода, но оттогава никой не се мяркал насам. След като разузнавачите се върнаха с тъй успокоителни вести, фарангите се решиха да навлязат в долината.

Стигнали бяха близо до пещерата, когато чуха страхотен взрив, последван от шумно срутване. Камъни се затърколиха като лавина и преградиха входа на долината. Почти едновременно се разнесе втори взрив и оповести, че и изходът на пещерата се е затворил.

Сюркуф веднага разбра, че са попаднали в клопка. С обичайното си хладнокръвие, той си даде сметка, че е невъзможно да минат през струпаните прегради. Превъзхождащият ги по брой противник непременно щеше да заеме позиция в горната част на барикадите и да ги унищожи със залпове от куршуми.

— Напред към пещерата! — викна той. — Иначе ще ни убият тия отгоре!

Сетне, грабвайки една от онези брадви, които за махратските конници са едновременно бойно оръжие и сечиво, той заповяда:

— Правете, каквото аз правя!

И той повали едно дърво. Другите последваха примера му. За десетина минути огромен куп клони и дървета задръстиха входа на пещерата, в дъното на която корсарите бяха вече укрили конете.

Противникът почна да се мярка по върховете на отвесните скали над долината, но още не бе употребил оръжие. Явно искаше да удуши живи обречените на Шива корсари. Без да губи минутка, Сюркуф се зае да осигури отбраната; със своята херкулесова сила той направи барикада от изсечените дървета, а после напълни с пръст войнишките торби на махратските конници и ги постави като бойници върху барикадата, нещо, което позволяваше да се стреля много по-удобно.

Там имаше място за десетина стрелци; патрондашите на махратите и на моряците бяха пълни. Сюркуф разполагаше с осемнайсет пушки и трийсет и два пистолета. Той нареди оръжията да бъдат подредени близо до стрелците и забрани да се стреля без негова заповед. Който беше по-долу, под бойниците, трябваше да пълни патроните. Можеше, значи, да се разчита на бърза стрелба.

Тугите нахълтаха в долината. Шестстотин души — мрачни и решителни, мълчаливо напредваха по шестима в редица, по цялата широчина на долината. На двеста крачки от пещерата те се втурнаха напред. Тогава Сюркуф заповяда:

— Цели се добре и стреляй!

Започна добре подхранвана стрелба, тъй като пушките на моряците се зареждаха предварително. За съвсем кратко време стотина куршуми направиха голям пробив в масираната колона. Тугите се разбягаха със страшен вой, но на трийсетина крачки ги застигна огънят на пистолетите. Стотина трупа покриха земята.

— Бързо навън! — провикна се Сюркуф. — Да приберем оръжията и патрондашите им!

И пръв се втурна да стори това. За негова голяма изненада, никой не стреляше откъм скалите, макар че там се мяркаха въоръжени противници. Пушките и мунициите на тугите подсилиха неимоверно много защитниците на пещерата.

— Защо, по дяволите, тия разбойници не стреляха по нас? Имаха прекрасна възможност да ни направят на решето, докато бяхме под тях! — чудеше се Сюркуф.

— Защото — поясни Хемра — си имаме работа с туги, а те искат да ни принесат живи в жертва на Шива. Така повелява тяхната религия.

— А-ха, ясно! — каза Сюркуф.

Минаваше време, но тугите кротуваха. Сюркуф заповяда да заредят пак оръжието. Оказа се, че разполагат със стотина пушки, с повече пистолети и с достатъчно количество барут. Той направи малки размествания и увеличи броя на стрелците на петнайсет души, разчитайки на посяваща стрелба.

Понеже не очакваше нова атака преди настъпването на нощта, Сюркуф нареди да се накладе огън с парчета смола от изсечените дървета и да се убие един от конете, а месото му — опечено на жаравата. Никой не посегна към пълните с ширазко вино мехове. Тази вечер дружината пи само вода.

— Можем да издържим дълго време — каза Сюркуф. — Но при обрат на нещата, трябва да сме готови да си теглим куршума, за да не попаднем живи в ръцете на тугите и да ги лишим от удоволствието да ни удушат.

— Няма що! Хубав номер ще им изиграем, ако си разбием черепите! — подметна Бренвил и се разсмя.

Предвиждайки нощна атака, Сюркуф заповяда да подготвят смолисти клони за огън близо до каменната грамада. Нощта настъпи. На върха на грамадата дежуреше часовой. Всички останали легнаха да поспят.

Към три часа заранта един от моряците ненадейно се провикна: „На оръжие!“. Всеки хукна към определената му бойница. Един от дежурните махратски конници вече бе пъхнал съчки в огъня, за да го разпали. Огънят освети цяла колона туги, промъкнали се пълзешком на стотина метри от моряците.

Щом чу вика „На оръжие!“ колоната се втурна напред.

Но огънят я огряваше. Разнесе се бърз пукот от стрелба — унищожителен, убийствен… И този път тугите отстъпиха… И този път корсарите събраха много оръжие, барут и патрони. Когато се завърна в пещерата, Сюркуф промълви само някак вяло:

— Има всички изгледи тугите да ни надвият най-накрая. Но освен че няма да изпитат удоволствието да ни удушат, те скъпо ще платят за нашата смърт.

След тези думи той издаде още няколко заповеди. Никой не биваше да си прави илюзии, щом и Сюркуф бе загубил надежда за спасение. Ето защо, всички решиха да се бият на живот и смърт.

Салданазар научи за двете поражения на тугите и както винаги изпадна в глуха ярост. Той изпитваше такъв ужасен пристъп на гняв, че запуши опиум, за да забрави двойния неуспех.

Когато се разбуди от опиума, Сиаво, секретарят му, го уведоми:

— Господарю; някакъв мъж моли да го приемеш.

— Какво иска от мен?

— Иска да те посъветва, как да заловиш корсарите без никакви загуби, тъй да се каже.

— Нека влезе!

Непознатият се представи. Беше някакъв невзрачен туг, най-обикновен доносник, но доста буден на вид.

— С какво се занимаваш? — запита го Салданазар, след като непознатият падна на колене.

— Карам волски коли! — каза скромно мъжът. — Господарят ми е ваш човек! Той дори е фансангар-удушвач и се казва Карижан.

— Познавам го. Казвай какво предлагаш!

— Да впрегна воловете в яки коли, но със задниците напред. Движейки се по този начин, те пак ще карат колите, които пък ще обковем с дебели дъски, за да ги предпазим от куршумите.

— Ясно! Разбирам!

— В дъските ще пробием нещо като амбразури. През тях ще стрелят нашите хора, качени в колите. А воловете, скрити под този дървен редут на колела, ще бъдат недосегаеми за куршумите.

— Чудесно! — каза Салданазар. — Само че от амбразури няма нужда! Искам да ги пипна живи тия разбойници!

— С двайсетина коли ще можем да пренесем много туги пред пещерата и ще се нахвърлим вкупом срещу фарангите без опасност за нас. Колите ще проточим в дълга редица.

— Добре си го намислил!

И след като горещо поздрави за хитроумието му водача на волски коли, Салданазар издаде нареждане колите да бъдат подготвени в най-кратък срок. Макар всички да напрегнаха мишци, работата продължи цели три дни. Когато най-сетне я привършиха, Салданазар се настани на билото над дефилето, точно срещу отвесната скала, в чието подножие се намираше пещерата. Под закрилата на малка каменна преграда, той можеше да наблюдава през нещо като бойница всичко каквото ставаше долу. На четвъртия ден сутринта той пак дебнеше с надежда идването на колите. А те бяха потеглили още призори. Щом влязоха в долината, караулът на корсарите ги забеляза. Сюркуф веднага разбра какво са му погодили.

— Колите — каза той на Бренвил — са волски. Ще им трябва поне половин час, додето стигнат до тук.

— Струва ми се — рече Бренвил, — че тия бандити — тугите, са ни скроили мръсен номер!

— Няма как — ще падне бой! — отвърна Сюркуф и бързо даде заповедите си.

Поради трудния терен воловете напредваха съвсем бавно. С искрящ поглед и трептящи ноздри, Салданазар следеше процесията на двайсетте коли, всяка една от които возеше по двайсет души. Това бе цветът на тугите, елитът на бандата му — най-ожесточените фанатици. Тия от първата кола бяха до един фансангари, те носеха свещената кърпа. На тях се падаше честта да удушат корсарите!

Колите бяха вече съвсем наближили. Салданазар се озадачи, защо обсадените не стрелят по тях. Наближаваше опасният миг, но мудността на воловете бе просто отчайваща. Салданазар задъхано следеше с поглед първата кола. Тя най-сетне стигна на десетина стъпки от пещерата.

Изведнъж стотина чудновати вързопа се стовариха като гранати върху първите коли и техните впрягове. Само че тия вързопи бяха подпалени и изгаряха хора и коне. От тази огнена градушка пламнаха и колите. С ужасяващо мучене воловете скъсаха въжетата на впряговете и побягнаха слепешката. Тугите, чиито голи тела почнаха да се пържат на огнения пламък, наскачаха от колите, превърнати в клади, и побягнаха с вой. Долината се покри с дебел слой пушек. Застанал горе на скалите, Салданазар не можа да види нищо повече. И този път той беше победен.

А ето какво бе измайсторил Сюркуф: в тогавашната морска флота имаше обичай, когато доближеха някой неприятелски кораб да го подпалват, като го обстрелват със саморъчни гранати. По време на една от корсарските си войни, поради липса на такива гранати, той изобрети един много опасен снаряд, с който подпали палубата на някакъв неприятелски кораб. Потопи в течно масло малко чувалче, в което за тежест пъхна една стара пушка и шепа барут. После върза с въженце чувалчето, подпали го и го метна като прашка срещу вражеския кораб. Течното масло и барутът подпалваха чувалчетата, превръщаха ги във факла и никой не можеше да улови тия горящи снаряди и да ги изхвърли през борда.

Този път Сюркуф не разполагаше с чувалчета. Но между храните, които бяха взели за из път, имаше течно масло, което в Индия замества маслото, подобно на свинската мас, която в Европа се употребява наместо масло. Слава богу, плат не му липсваше. Разкъсаха дрехи и покривки и обвиха едри камъни с вълнени и памучни парцали, натопени в маслото и натрити с барут, като вързаха всеки снаряд с тънки ремъци. Преценете сами какви щети нанесоха на колите четиридесетина от тия така наречени гранати.

И този път разгромът бе пълен. Французите успяха да излязат за малко от пещерата и да пренесат два вола, които се бяха пребили, когато, по време на паниката, се бяха мъчили да пробият с рога скалите. Месото бе много вкусно и щеше да стигне за дълго време. Салданазар прокле френския Кристна (Христос) и от немай-къде реши да премине от обсадата към блокада. И за да се успокои, пак запуши опиум.

… Изтекоха два дни. Салданазар не можеше да си намери място. Блокадата, на която го принудиха, можеше да се проточи дълго. Ами ако обсадените получат подкрепления? Как да излезе от това положение?

Довтаса нов посетител. Той не беше туг, а помощник на главатаря на една от шайките, въстанали срещу гиковара. Представи се на Салданазар и го поздрави по английски маниер. Този търговец беше водач на керван, ала за Салданазар той не представляваше нещо повече от шайкаджия, при това от нисшите касти.

— Дошъл си да ми кажеш нещо, така ли? — попита Салданазар, почуден от скованото държане на новодошлия.

— Бях на среща с моя предводител — отвърна мъжът. — Обясних му, че фарангите могат да бъдат пленени само ако обсадим пещерата както се форсира редут. Затуй ме препрати към теб.

— Колко време ще трае тази обсада?

— Колкото да прокопаеш една галерия.

— Значи смятате да сложите мина и да ги вдигнете във въздуха?

— Да.

— Дума да не става! Искам ги живи!

А после ненадейно запита:

— Но кой си ти?

— Името ми е Лабардор, от кастата на воините. Служих в индийската армия под командуването на англичаните, след което ми дадоха пенсия. Там бях, сержант, а днес съм офицер във войската на Саридан.

Салданазар рече да отпрати посетителя, но Лабардор подхвана пак с пресметлива упоритост:

— Има мини и мини. Аз бях началник на пионерна част под командуването на английски офицери. Мога да поставя мина, която да не бъде толкова опасна за обсадените, а само да вдигне във въздуха преградата пред пещерата и да улесни вашата атака.

— Това е вече по-друго — каза Салданазар. — Ще мога да постигна целта си!

— Ще привършим на бърза ръка изкопните работи към входа на пещерата, сиреч зигзагообразните траншеи, където няма да ни засегне неприятелският огън.

— Но оня пак ще почне да мята запалени торби, за да прогони моите хора.

— Само че ние ще покрием траншеите със зелени клони и тия парцалаци нищо няма да подпалят!

— Ами за това ще е нужно много време.

— Няма, ако командувам аз и всички са на мое подчинение.

— Добре! Ще командуваш ти.

— Ще вземем на ангария работници. Едните ще изсекат клонаци за покритията, а другите ще напълнят габионите^[1]. Ще почнем изкопа на около триста метра, което е крайният обсег на стрелбата. Аз ще очертая трасето на зигзагите и нощес за не повече от час ще се придвижим на сто метра от входа на пещерата. После вече ще влязат в работа габионите с плънка. Наричаме ги така, защото ги пълним с всичко, което може да ни предпази от куршумите. Изправяме ги един до друг, като продължаваме да копаем траншеята към неприятеля. Зад тия габиони изкопчиите си работят, несмущавани от нищо.

Лабардор тъй дълго говори за своите съоръжения, че Салданазар накрая се съгласи да изпробват тази операция. Но Лабардор постави и своите изисквания:

— Като началник и командир, аз ще изложа на риск живота си. Какво възнаграждение ще ми дадеш?

— Казвай колко искаш?

— Искам предплата от шест хиляди рупии в брой и още толкоз след операцията.

— Аз ще ти дам десет хиляди рупии, а пък ако успеем, ще получиш още двайсет хиляди.

— В такъв случай — захили се Лабардор — хем ще заловим фарангите, хем богатството ми ще бъде в кърпа вързано!

— Хайде, върви със секретаря ми Сиаво, да ти наброи десетте хиляди рупии!

Лабардор изкозирува и последва секретаря на Салданазар.

Бившият сержант от пионерните войски владееше занаята си. Развивайки трескава дейност, той посвети цели пет дни, за да подготви нещата. Когато сечивата, празните габиони и габионите с плънка бяха струпани в склада край траншеите, когато клонакът за покритие бе стоварен на куп и всеки работник свикна да поставя и пълни своя габион, с една дума, когато всичко бе готово, в една безлунна нощ, Лабардор се захвана със своето пъклено дело. Призори, въпреки силната стрелба на обсадените, предната част на траншеята стигна на четиридесет метра от входа на пещерата. Лабардор нареди да се спрат изкопните работи, като посвети деня си за подобряване качеството на работата и за подготвяне на покрития плацдарм, който щеше да подслони многобройните нападатели на пещерата.

През целия ден обсадените не гръмнаха нито веднъж… Подозрително бе това мълчание за ония, които познаваха предприемчивия дух на Сюркуф и храбростта на обсадените. Салданазар се обезпокои и повика Лабардор.

— Докъде стигнахте? — попита гой.

— На четиридесет метра от пещерата! — отговори бившият сержант.

— Но защо замлъкнаха?

— Може би са разбрали, че защитата ни е много добра и не могат да ни улучат!

Салданазар поклати глава.

— Това вещае зло за нас! — каза той. — Капитан Сюркуф ни готви нещо…

— Може би обмисля как да се измъкне. Само че върху плацдарма има двеста души, въоръжени с криваци и мрежи, готови да хванат живи всички тия проклети фаранги и махрати!

— Бъди нащрек! Осигури силна охрана за тази нощ!

— Добре познавам обсадната война и нейните изненади. Знам какви хитрини се прилагат при обсада, и мога да осуетя всяка вражеска атака.

— Какво ще предприемеш тази нощ?

— Ще продължим изкопите на траншеята и ще стигнем на десет метра от пещерата. Там ще изградя един непревземаем плацдарм и ще го превърна в истински ад за обсадените. Наред с това ще заровя една мина под самата преграда на входа на пещерата и ще заредя мината, но по такъв начин, че тя да не избухне, а само да повдигне леко преградата и да я срути, без да я вдигне във въздуха. Така моите смелчаци ще минат в атака още на другата нощ.

Салданазар заповяда да броят пет хиляди рупии възнаграждение на Лабардор, който каза с усмивка:

— Сахиб, ти си по-щедър от Индийската компания, която след толкоз добри и лоялни услуги от моя страна ми отпусна тия нищожни сто рупии пенсия. Но пък и моя милост не щади сили, за да ти служи вярно.

Щом настъпи нощта, Лабардор нареди работата да продължи. Осемдесет габиона бяха подредени така, че стигнаха на десетина метра от пещерата. Защитниците стреляха постоянно. Паднаха много убити. Но смъртоносният огън успокои нападателите, стреснати от доскорошното мълчание на обсадените. Под закрилата на габионите тугите изкопаха прекрасен плацдарм, и го покриха с цепеници и клони. До заранта всичко бе завършено.

Ала обсадените спряха стрелбата, щом разбраха, че противниците им са твърде добре защитени, за да ги застигнат куршумите. В долината настъпи гробно мълчание. Не след дълго тишината бе нарушена от някакъв приглушен шум. Лабардор бе наредил на работниците да почнат изкопа за мината. Към полунощ тя бе вече заредена. Лабардор изпрати човек, който да предупреди Салданазар, че всичко е готово. „Кажи му, че след един час мината ще избухне“ — поръча той.

След малко на плацдарма при Лабардор довтасаха Салданазар и Сиаво с цяла свита високопоставени туги. Хората, които щяха да се втурнат към пещерата, им направиха дълбок поклон. Лабардор изкозирува, след което, с лаконизма на истински воин, доложи на Салданазар:

— Всичко е готово.

— Пали мината тогава!

— Дръжте се здраво, че земята ще затрепери! — каза бившият сержант.

После се наведе над изкопа и даде заповед. След миг един мъж изхвърча с факла в ръка от изкопа. Лабардор дръпна факлата от ръцете му и изкрещя:

— Залягайте!…

Експлозията последва мигновено. Цялата долина се разтърси от експлозията. Скалите разнесоха отначало кънтящото, а после приглушеното ехо; гъст дим бавно се издигна към небето, забулвайки в мрак жестоката атака. Виейки на умряло, тугите нахълтаха в пещерата през отломките на сринатата преграда. Не се чуваха изстрели.

Впрочем счу се един-единствен изстрел, но той мигом бе заглушен от втора, още по-силна експлозия. Само че този път страшният шум дойде откъм пещерата. Глух трясък от изхвърляни по сводовете на пещерата скални късове, чудовищно силно разтърсване, от което отвесните канари от двете страни на долината затрепериха от горе до долу, протяжни стонове на камък, безмилостно раздрусан до последната молекула, и накрая — гробно мълчание.

Заварени на плацдарма, Салданазар и Сиаво бяха повалени на земята, ведно с целия си антураж. Те се надигнаха и хукнаха да бягат. Спряха чак когато се озоваха в безопасност към изхода от долината. И в пещерата, и в дефилето — пълно затишие. Тогава Сиаво промълви:

— Господарю, фарангите явно са загинали…

— Да, техният Кристна възтържествува! — каза Салданазар. — След като не можа да ги спаси от Свещената кърпа, без да ги убие, той им вдъхна мисълта да се самовзривят.

— Това е най-доброто, което можаха да направят!

Салданазар погледна към оня, който изрече тия думи.

Беше Лабардор.

— Храбри бойци! — добави той.

— Няма значение!… Вече са мъртви!… — промърмори Салданазар.

Но ето че откъм върха на скалите долетяха викове „На оръжие!“ и горе на билото се вдигна суматоха, сякаш се бе случило нещо неочаквано.

— Горко ни! — промълви Салданазар. — Може би гиковарът е напуснал столицата, за да се притече на помощ на своите християнски псета. Но и да е тръгнал, няма да завари жива душа.

И той се метна на седлото. Мислейки, че бунтовниците — негови съюзници, са влезли в бой с арабската кавалерия на гиковара, Салданазар ги изостави, като заповяда на тугите да се разпръснат. В миг всички туги се изпариха. Не след дълго долетя и отдалечаващият се шум от копитата на галопиращия кон на Салданазар и на конете от неговата височайша свита.

* * *

В навечерието преди атаката Бренвил бе легнал уж да спи, пък току се прозяваше от скука. По едно време се обърна към Мекрани и го помоли:

— Бъди любезен да ни посвириш на флейта, моето момче. Нямаш нищо против, нали? Още ли си пазиш оная, вълшебната флейтичка?

— Защо пък вълшебна?

— Защото подканва змиите да танцуват.

— Нищо чудно. Всеки знае, че змиите обичат музиката и най-вече флейтата.

— Тъй или иначе, изсвири ни нещо. Каквото ти решиш!

Вярвам, че читателят не е забравил Хемра, жената на тъмничаря, която тръгна с корсарите, след като ги бе спасила и накрая встъпи в свободен брак с Бренвил…

— Посвири ни! — каза тя — за богинята, дето залюбила пастира.

Тази песен е позната в цяла Индия — свирят я всички музиканти, пеят я всички девойки. Мекрани започна прелюдията с нейната поредица от трели и рулади и доказа своята виртуозност, след което подхвана нежната и страстна мелодия на „Влюбената богиня“. Не бяха изминали и две минути, откакто се носеше тази запленила своите слушатели песен, когато се чу някакъв странен шум покрай стените на пещерата. Огромните обръчи на дълго, дебело тяло пълзяха от скала на скала.

— Питонът великан! — провикна се Хемра.

И наистина, пълзеше една от ония змии с фантастично едро тяло, каквито се, срещат само в Индия. А дължината й бе трийсет стъпки… Питонът спря недалеч от музиканта, нави се на спирала с глава насред обръчите. После вирна тази глава на височина един метър и я заклати. Мекрани продължи да свири с нечувано хладнокръвие. Бренвил прошепна:

— Никой да не мърда!

Послушаха го. Даже Сюркуф остана неподвижен, с ръка върху един от пистолетите си. После грабна сабята си и съсече огромното тяло на змията. По едно време Бренвил се строполи на земята, защото питонът го повали в предсмъртните си гърчове, ала махратите и моряците продължиха да съсичат гигантското влечуго, което накрая замря безжизнено. Всичко се размина благополучно.

Проснаха влечугото… Ей богу, дължината му бе повече от трийсет стъпки!…

Но за общо учудване Мекрани пак засвири на флейтата.

— Грабвайте пистолетите!… Идат нови змии!… — прошепна той.

И що да видят — начело с питонката цяло питонско семейство слизаше от скалите. Значи бяха убили мъжкаря. Този път откриха огън по влечугите. Куршумите раздробиха телата им.

В пещерата се разигра сцена на невероятна суматоха: змиите се гърчеха, подскачала внезапно и помитаха пръстта със страшните удари на опашките си, обсадените се спотаиха зад каменните блокове, или още по-нависоко и се укриха кой как може. Ужасяващата агония на питоните завърши със смъртта на последния от тях. Хората можаха да си въздъхнат, но без облекчение, защото въздухът бе наситен с гадна миризма на мускус и кръв. Сюркуф нареди да нарежат змийските трупове на парчета и да ги хвърлят в неприятелската траншея. Тугите бая се озадачиха, когато ги засипа дъжд от кървящо месо.

— Това са някакви мръсни християнски магии! — помислиха си те.

Но в пещерата Мекрани не преставаше да свири с флейтата си. И дълго време средно големи и по-малки змии продължаваха да изпълзяват от стените на пещерата. Прибра флейтата чак когато влечугите престанаха де се появяват. Страшно изморен, той накваси с водица устните си и каза:

— Трябва да видим къде е дупката, от която излизат тия питони. Тя е някъде горе! Както често се случва, току-виж открием някой проход, дето води нагоре, към билото. Понякога самата вода издълбава улеи при изцеждането си между скалите.

— Мекрани, ти винаги си бил умник, моето момче! — възкликна весело Бренвил.

И запалвайки факлата, която му измайсториха, той се покатери по скалистата стена на пещерата, от която бяха слезли змиите.

— Тука има цяла галерия! — провикна се подир малко той и пое навътре. Неговият помощник-матрос и двама махрати го последваха… Лесно е да си представим колко обнадеждени бяха обсадените, докато чакаха завръщането на „пещерняците“. А те се върнаха след по-малко от час.

— Спасени сме! — вдъхна им смелост Бренвил.

— Нима галерията води нагоре? — попита Сюркуф.

— Да! По нея може да мине и такъв мъжага като теб!

— Че как не са я видели? Нали по билото има техни хора!

— Излазът е закрит от лиани, под които можеш да се измъкнеш по нещо като пътечка, отъпкана от постоянната шетня на змиите.

— Ще избягаме оттам нощес.

— До самия излаз зърнах вражески караул от трийсетина души. Толкова успях да преброя, защото бяха легнали край огъня.

— Разгеле! Или ще ги заколим, или да побегнем, без да ги будим.

— Аз смятам, че трябва да ги убием до един, за да им вземем конете.

— В такъв случай нямаме избор! — съгласи се Сюркуф.

И вдигна многозначително рамене.

Събудиха се призори. Сюркуф тъкмо се канеше да посети лично подземната галерия, когато някакъв глух шум привлече вниманието му. Корсарят се излегна и залепи ухо о земята, като заръча и на Бренвил да стори същото. След малко и двамата рипнаха, напълно убедени в едно и също нещо:

— Искат да ни взривят! — каза Бренвил. — Значи няма да ни душат.

Сюркуф размишляваше.

— Скъпи Бренвил — каза той, — на тях им пречи защитната преграда пред пещерата. Затова искат да я разрушат с глуха мина, която ще срути преградата, но няма да ни убие. Трябва да им измайсторим контра мина.

— Че защо? Нали ще бягаме! — учуди се Бренвил.

— Трябва да си отмъстим. Ще разкопаем мъничко дъното на пещерата, колкото да направим огнище за мината. Ще струпаме отгоре камъни, като оставим пролука, която да свържем чрез посипан барут с края на галерията. После ще минем по нея и ще избягаме. Щом избухне вражеската мина, ще преброим до двайсет, за да нахълтат всички туги в пещерата. Чак тогава ще подпалим посипания барут и ще ги взривим.

— Ще се радвам да чуя шума от експлозията на нашата мина! — каза Бренвил. — Какво припляскване ще бъде, ей богу!

И той потри ръце. Всички се заловиха за работа. А то не беше обикновена работа, ами истински шедьовър. Взривяването на скалните блокове бе така изчислено, че да предизвика онова, което Бренвил нарече припляскване, а помощник-матросът му — размазване. До вечерта всичко бе готово.

Сюркуф нареди всички да се нахранят, след което отпрати в галерията целия отряд под командването на Бренвил, като раздаде на всеки по пет пушки и заповяда да бъдат готови да нападнат караула веднага щом избухне първата мина. Остана сам в дъното на пещерата с барутен пистолет в ръка… Дълго време стоя в очакване… Най-накрая мината избухна и тугите нахлуха в пещерата.

Сюркуф пролази двайсетина стъпки в галерията и гръмна с пистолета към посипаната преди това барутна ивица. Змиевиден пламък пропълзя надолу към пещерата и подпали втората мина. Експлозията бе чудовищно силна, тъй като Сюркуф бе натъпкал огнището под мината с всичкия барут, задигнат от избитите пред пещерата туги. Нещо повече — бе изсипал в огнището и всичките плячкосани куршуми. Ето защо припляскването, както го наричаше Бренвил, беше пълно. Крясъци, стонове и… край.