Алистър Маклейн
Златното рандеву (1)

I
Вторник след обед — 5 ч.

Ризата ми не беше вече риза, а просто лепкав парцал, прогизнал от пот. Краката ме боляха от огнения пек, излъчващ се от стоманената палуба. Челото под заостреното бяло кепе ме болеше от все по-нарастващото стягане на кожената лента. Имах чувството, че всеки момент ще бъда скалпиран. Очите ме боляха от стоманения блясък на слънчевата светлина, отразена от метала, водата и от варосаните пристанищни постройки. Болеше ме и гърлото от жажда. Бях страхотно нещастен.

Аз бях нещастен. Екипажът беше нещастен. Пасажерите бяха нещастни. Капитан Булен беше нещастен и това ме правеше двойно по-нещастен не поради някаква излишна нежност или чувства, които изпитвах към него, а просто защото, когато на капитан Булен не му вървеше, той неизменно си го изкарваш на старшия офицер. А старши офицер бях аз.

Бях се навел през перилата и наблюдавах как големият дериккран се напряга да издигне от кея един изключително грамаден сандък, когато нечия ръка докосна моята. Отново капитан Булен, помислих си мрачно; беше изминал най-малко половин час, откакто беше при мен, за да обсъждаме моите недостатъци, но изведнъж осъзнах факта, че каквито и капризи да проявява той, все пак употребата на „Шанел 5“ не е в стила му. Сигурно беше мис Биърсфорд.

Така беше. Като добавка към „Шанел“, тя беше облечена в бяла копринена рокля и на лицето и бе изписана онази лукава, леко закачлива усмивка, която караше повечето от офицерите да се търкалят пред нея като мислещи колела на каруци и предназначена само да ме нервира. И аз имам своите слабости, но стройните, хладни, изтънчени, светски млади дами, с леко злонамерено чувство за хумор, не са едно от тях.

 

— Добър ден, мистър Първи офицер — каза нежно тя. Имаше мек, мелодичен глас с лек оттенък за превъзходство или снизхождение, когато разговаряше с по-нискостоящите като мен, само за да подчертае, че е посещавала най-доброто училище или най-добрия колеж на Изток, а пък аз не съм.

— Чудехме се къде ли сте. Обикновено не отсъствувате за аперитива.

— Зная, мис Биърсфорд. Съжалявам. — Думите и бяха напълно верни, но това, което тя не знаеше, беше, че се появявах на аперитива на пасажерите, така да се каже, под заплахата на оръжие. Установеният от компанията порядък задължаваше корабните офицери да развличат пасажерите и тъй като капитан Булен се отнасяше към всички пасажери с неприкрита ненавист, грижата за тяхното развлечение той стовари върху мен. Кимнах към големия сандък, вече увиснал над люка на трюм № 5, после към струпаните на кея сандъци.

— Боя се, че ме чака работа. Най-малко четири-пет часа. Не ще мога да обядвам днес, камо ли да взема аперитив.

Не, мис Биърсфорд сякаш беше чула само първите ми няколко думи.

— Колко често ще трябва да ви каня?

„Докато стигнем до Ню Йорк, промълвих мълком на себе си аз, но дори и тогава това би било безполезно.“ Усмихнах и се и казах:

— Не трябва да ме затруднявате. Правилникът налага да се отнасяме към всички пасажери еднакво вежливо, възпитано и с уважение.

Чувството ми за собствено достойнство ме караше да изпитвам негодувание към младите и неомъжени особи от женски пол, пасажери на кораба, които ме възприемаха като източник на празни развлечения през всичките тези бездейни за тях часове. Това се отнасяше най-вече за богатите млади скучаещи дами. А общоизвестна истина беше, че Джулиъс А. Биърсфорд запълваше цялото работно време на обслужващия персонал с изчисления за годишните му печалби.

— Моите специални почитания, мис Биърсфорд — завърших аз.

— Вие сте безнадежден — засмя се тя. Бях съвсем дребно камъче, за да предизвикам дори едно малко кръгче в нейния вир от самодоволство.

— Значи няма да обядвате, бедни човече. Сторихте ми се мрачен, когато идвах насам. — Тя хвърли поглед към крана, после към моряците, манипулиращи увисналия над пода на трюма сандък. — И вашите хора не изглеждат особено очаровани.

Погледнах ги за миг. Изглеждаха навъсени и мрачни.

 

— О, ще си отдъхнат по време на яденето. Това е така, защото имат свои собствени неприятности. Долу в трюма сигурно е 40°, а има почти неписан закон за белите екипажи да не работят след обед в тропиците. Освен това все още са в мрачно настроение заради загубите, които претърпяха. Не забравяйте, че не са изминали и седемдесет и два часа, откакто митничарите в Ямайка ги одрусаха.

„Одрусване“ е подходяща дума, помислих си аз: тя твърде точно описва замаха, с който митничарите бяха конфискували от чети ри десетина членове на екипажа не по малко от 25 000 цигари и повече от двеста бутилки концентрат, които би трябвало да бъдат вписани в корабната декларация преди навлизането в териториалните води на Ямайка. Концентратът не бе вписан в декларацията поради понятни причини — на моряците бе категорично забранено да държат при себе си алкохол. Дори и цигарите не бяха вписани поради обичайната им практика да контрабандират и тютюн, за да го продават на местните жители, готови да платят високата цена за луксозното безмитно уиски бърбън от Кентъки и за американските цигари. Ала екипажът не бе информиран, че за първи път от петгодишното му кръстосване из Западните Индии параходът „Кампари“ трябваше да бъде претърсен от носа до кърмата, съвършено безмилостно, без да се пожали нищо по пътя. Сякаш брулещ вятър оголи парахода като свирка. Беше черен ден.

Такъв беше и този, въпреки че мис Биърсфорд ме потупа утешително по ръката и на прощаване ми прошепна няколко съчувствени думи, които не се връзваха особено с огънчетата, блещукащи в нейните очи. Забелязах капитан Булен на върха на стълбата, водеща към главната палуба. „Пламнал“ би бил най-подходящият термин, за да се опише изразът на лицето му. Когато слезе по стълбата и мина край мис Биърсфорд, направи героични усилия да изрази някакво подобие на усмивка, която успя да задържи цели две секунди, докато отмина. После руменината му пак се възвърна. Беше едър мъж, висок метър и осемдесет и пет и много набит, с жълтеникава коса и вежди, гладко червено лице, което никакво слънце не можеше да изпече, с бистри сини очи, които никакво количество уиски не можеше да замъгли.

За човек, който е облечен в ослепително бяло от глава до пети, да създаде впечатление за приближаващ се черен, буреносен облак не е малко постижение, но капитан Булен постигаше това без каквито и да било затруднения. Той погледна към нея, после към трюма и накрая към мен с едно и също безлично неодобрение.

— Е, мистър — каза той тежко, — как върви? Мис Биърсфорд ти потупва ръчичката, а? — Когато беше в лошо настроение, аз неизменно бях за него „мистър“; в неутрално настроение бях „Първи“, а когато беше добре разположен (какъвто, честно казано, бивайте най-често) аз бях винаги „Джони, момчето ми“. Днес обаче бях „мистър“. Явно, правеше ми намек, че си губя времето. Но аз пренебрегнах този укор. На другия ден щеше грубовато да се извинява. Както винаги.

 

— Не много зле, сър. — Кимнах към кея, където група мъже, някои брадати, всички обути в груби памучни панталони, облечени със свободни ризи тип хаки, се напъваха да закачат верижни клупове на сандък, който трябва да беше най-малко 5, 40 м дълъг и 1, 80 м широк. — Изглежда, че докерите на Карачио не са свикнали да се справят с такива тежки товари.

Той се загледа продължително.

— Не биха се оправили и с ръчна количка — отсече накрая.

— Никога не съм виждал по-голяма несръчност и неумение през целия си проклет живот. И то за първи път в този отвратителен пъкъл. — Карачио наистина беше едно от най-чистите, живописни, чудесни пристанища на Карибите. — И се надявам на небесата, че този е последният.

— Ще успееш ли до шест, мистър? — Към шест беше най-високата точка на прилива и дотогава ние трябваше да се изметем от пясъчния риф при входа на пристанището или да чакаме още десет часа.

— Надявам се, сър. — А после, за да разсея тревогите му, а и защото любопитствувах, го попитах; — Какво? има в тези сандъци? Леки коли?

— Леки коли ли? Ти да не си луд? — Студените му сини очи се плъзнаха по варосаната бъркотия на градчето и тъмната зеленина на стръмно извисяващите се залесени хълмове отзад. — Тази паплач не може да направи и заешки кафез за износ, камо ли леки коли. Машинарии. Тъй гласи товарителницата: динама, генератори, хладилници, климатични инсталации и пречиствателни машини. За Ню Йорк.

 

— Да не би да искате да ми кажете, сър — казах предпазливо аз, — че след като генералисимусът конфискува всички американски захарни рафинерии, сега ги демонтиран и продава машините обратно на Америка? Такава неприкрита кражба?

— Ако го върши отделна личност, това си е чист обир — каза мрачно капитан Булен. — Когато в кражбата на едро се ангажират правителства, това вече е икономика. О, всичко това ще стане напълно законосъобразно, аз не се и съмнявам, но въпреки това този факт не ме кара все още да имам по-добро отношение към контрабандистите. Но ако ние не свършим тази работа, някой друг ще я свърши. Пък и тарифната ставка за превоз на товара е двойна.

— Изглежда, че генералисимусът и правителството му са доста натясно за пари?

— А ти какво си мислиш? — изръмжа Булен. — Никой не знае колцина са избити в столицата и в други градове по време на гладните вълнения във вторник. Властите в Ямайка смятат, че жертвите са стотици. Откакто разгониха повечето чужденци и закриха или конфискуваха всички чужди предприятия, не са спечелили нито пени в чужбина. Революционната хазна е празна като тъпан. Хората са без пукната пара.

Той се обърна и се загледа към пристанището, широко разперил ръце на предпазното перило и изпънал гръбнак.

Сякаш не бързаше да тръгне. Но безцелното размотаване не бе в стила на капитан Булен. Той винаги бързаше. И аз усещах това. След три години съвместно плаване добре познавах неговите навици. Искаше му се да каже нещо, искаше да изпусне пара и нямаше по-изпитан и по-сигурен отдушник за това от Старшия офицер Картър. Само че, когато му се искаше да „изпусне пара“, за него беше въпрос на професионална гордост никога да не поставя въпроса пръв. Не ми беше трудно да предположа какво го тормози, така че склоних. Запитах го:

— Каблограмите, които ние изпратихме до Лондон, сър. — Те трябваше да бъдат изпратени лично от капитана. Но това „ние“ би разпределило тежестта на отговорността и върху другите, в случай че нещо се объркаше, което често се случваше. — Има ли отговор?

— Само преди десет минути. — Обърна се небрежно, сякаш този въпрос вече не го занимава, но леко моравият нюанс по червеното лице го издаде, и той, вече съвсем непринудено, продължи. — Направо ми удариха шамар, мистър, това направиха. Удариха ми шамар. Собствената ми компания. И Министерството на транспорта. И двете. Казват ми да забравя това, че протестите ми били съвсем неоснователни. И ме предупреждават за последиците, ако не съдействувам на съответните органи, каквито и да са тези дяволски органи. Мен! Собствената ми компания! Трийсет и пет години плавам в „Блу Мейл Лайн“ и сега… сега. — Той сви юмруци, вбесеният му глас се задави и той замълча.

— Значи някой в края на краищата е оказал голям натиск — измърморих аз.

— Така, мистър, така е било. — Студените му сини очи бяха действително студени, той разтвори широко огромните си ръце, после ги стисна плътно, докато побеляха като слонова кост. Булен беше капитан, но беше и нещо повече: той беше старши капитан на флотилията на „Блу Мейл“ и с присъствието си той респектираше дори дирекционния съвет на компанията. Най-малкото — не се отнасяха към него като обикновен служещ. Той продължи тихо. — Само да ми падне доктор Слингсби Керолайн, ще прекърша гадния му врат.

Капитан Булен с удоволствие би заловил човека със странното име доктор Слингсби Керолайн. Десетки хиляди американски полицаи и правителствени агенти, заети в търсенето му, също тъй с удоволствие биха го пипнали. Това биха направили и милиони обикновени граждани, ако не заради друго, то за сумата от 50 000 долара, която се предлагаше като награда за всяка информация, водеща до неговото залавяне. Но интересът на капитан Булен и екипажа на „Кампари“ към доктор Керолайн беше съвсем личен: той беше всъщност в дъното на нашите неприятности.

Доктор Слингсби Керолайн беше изчезнал, съвсем естествено, в Южна Каролина. Той бе работил в секретния оръжеен изследователски център на правителството на Съединените щати. Както стана известно, центърът, разположен на юг от градчето Колумбия, се занимаваше със създаването на някакъв вид малко ядрено оръжие за водене на бой между два или повече самолети изтребители или за изстрелване от подвижни ракетни площадки в локални тактически ядрени войни. В сравнение с пет мегатонните чудовища, разработени вече от Съединените щати и Русия, то имаше хиляда пъти по-малка мощност и едва ли беше способно да разруши територия, по-голяма от една квадратна миля. Все пак взривният потенциал от 5 000 тона тринитролуен означаваше, че не се касае за играчка.

Един ден — по-точно една нощ — доктор Слингсби Керолайн изчезна. Тъй като той беше директор на Изследователския център, това беше достатъчно сериозно основание за тревога. Още по-поразителен бе фактът, че той бе взел със себе си работния прототип на оръжието. Изглежда е бил изненадан от двама нощни пазачи на завода и ги е убил, вероятно с шумозаглушително оръжие, тъй като никой не бе чул изстрели. Минал през портала на завода към десет часа вечерта със собствения си син шевролет комби. Разпознавайки колата и нейния собственик, за когото знаели, че работи до късно, пазачите му помахали, без да го огледат. И те били последните, видели доктор Керолайн, или Въртележката, както, кой знае защо, бе кръстено оръжието. Обаче синият шевролет бе видян не за последен път. Той бе открит изоставен край пристанището на Савана, може би девет часа след като престъплението беше извършено, но разпознат за по-малко от час, което насочваше полицията в много горещи следи.

Беше някаква нещастна случайност, че параход „Кампари“ бе отплавал от Савана след обед същия ден, когато било извършено престъплението.

Един час след откриването на двамата убити пазачи в сградата на изследователския институт целият трафик на движение по суша, въздух и море бе спрян във всички югоизточни щати. От седем часа сутринта всички самолети се приземяваха едва след старателно претърсване. От седем сутринта полицията спираше и претърсваше всеки камион, пресичащ някоя щатска граница. На всеки по-голям от гребна лодка плавателен съд бе забранено да отплава в морето. За нещастие и за властите, и за нас параходът „Кампари“ бе отплавал от Савана в шест часа сутринта. Автоматично „Кампари“ бе станал много, много „горещ“ заподозрян номер едно заради своето „бягство“.

Първото радиопредаване дойде в осем и половина сутринта. Би ли се върнал капитан Булен незабавно в Савана. Капитанът, който не обичаше усукванията, попита за какъв дявол да се връща. Казаха му, че било страхотно наложително веднага да се върне. Не, отвърна капитанът, докато не му посочат по-убедителна причина. Те отказаха. И капитан Булен отказа да се върне. Мъртва точка. По-късно, като нямаха друг изход, федералните власти му изложиха фактите.

Капитан Булен поиска още факти. Пожела описание на изчезналия учен и оръжието, за да установи дали са на борда или не. Последва петнайсетминутно забавяне, несъмнено необходимо, за да се разкрие най-секретна информация, след което с неохота му я предадоха.

Имаше странно сходство между двете описания. И Въртележката, и доктор Керолайн бяха точно 1, 87 м дълги. И двамата бяха тънки, като оръжието имаше само 28 см диаметър. Докторът тежеше 90 кг, а Въртележката 135. Въртележката беше покрита с еднопластов лист от полиран анодиран алуминий, а докторът — облечен в двупластов син габардин. Главата на Въртележката бе покрита със сив накрайник от пирокерамика, а главата на доктора — от черна коса, с издайнически сив кичур в средата.

Заповедите по отношение на доктора бяха да бъде идентифициран и задържан; за Въртележката — да се идентифицира, но да не се докосва. Оръжието трябваше да бъде съвсем стабилно и безопасно. Обикновено за всеки от двамата експерти, единствено запознати с него, бяха необходими най-малко десет минути, за да бъде заредено. Обаче никой не можеше да предположи какво въздействие би могло да окаже върху деликатния механизъм на Въртележката, друсането на което би била подложена при транспортирането.

Три часа по-късно капитан Булен, докладва с пълна увереност, че нито изчезналият учен, нито оръжието са на борда. Всяка педя между котвената верига и кърмовото помещение бе преровена най-старателно. Капитан Булен бе съобщил по радиото на федералните власти и после вероятно би забравил за това, ако на два пъти през следващите две нощи нашият радар не беше засичал мистериозен плавателен съд, без навигационни светлини, приближаващ се откъм кърмата, а после безследно изчезващ преди разсъмване. След това ние пристигнахме в най-южното пристанище, където трябваше да спрем, в Кингстън, Ямайка.

И в Кингстън ни нанесоха удара. Едва бяхме пристигнали и пристанищните власти се качиха на борда, настоявайки да се позволи на една обискираща група от закотвения до нас американски ескадрен миноносец да претърси „Кампари“. Нашият приятел от радара, без съмнение. Групата от четиридесетина души вече се бе строила на палубата на миноносеца.

Те бяха все още тук четири часа по-късно. С няколко прости, добре подбрани думи капитан Булен бе заявил на властите, че ако флотата на Съединените щати предлага неин персонал посред бял ден да се качи на кораб от британския търговски флот в британско пристанище, то нека се опита. Но, добави той, те ще носят отговорността за вредите и за кръвта, която ще се пролее по време на този опит, както и за тежките глоби, които ще бъдат наложени от международния съд по морско право за пиратско нападение и дори опит за война. Седалището на военния съд, бе наблегнал капитан Булен, не е във Вашингтон, а в Хага, Холандия.

Това ги охлади. Властите се оттеглиха на съвещание с американците. Както научихме по късно, шифровани каблограми били разменени между Вашингтон и Лондон. Капитан Булен остана непреклонен. Нашите пасажери, деветдесет процента от които американци, го подкрепиха ентусиазирано. Получиха се телеграми от управлението на компанията и от Министерството на транспорта, настояващи капитан Булен да съдействува на флота на Съединените щати. Оказваше му се натиск. Булен скъса телеграмите, поиска от местния агент на компанията „Маркони“ да направи преглед на радиоинсталациите (като изпратено от бога оправдание да освободи радиоинженерите) и каза на старшия кормчия на мостика да не приема повече телеграми.

И така — цели трийсет часа. А понеже неприятностите никога не идват сами, на сутринта след пристигането ни роднинските семейства Харисън и Къртис, които заемаха предните два апартамента на палуба „А“, получиха съкрушително известие, че членове от двете семейства били фатално пострадали при автомобилна катастрофа, и същите след обед си заминаха. Мрачно униние се възцари на „Кампари“.

Привечер затишието бе нарушено от шкипера на американския миноносец — дипломатичен и вежлив командир на име Варси. Той бе допуснат на борда на „Кампари“, грубо бе поканен в командната каюта на Булен и почерпен. Беше много почтителен, извини се и предложи начин за излизане от затруднението. Той каза, че знае колко неприятно трябва да е за сеньор капитана това подозрение, хвърлено не само върху неговата способност да проведе необходимото претърсване, а що се касае до неговото лично участие, той бил напълно отвратен от възложената му мисия.

И това наистина беше така. Командирът Варси изтъква, че е почти отчаян да изпълни задълженията си, ако той и капитан Булен всеки по свой начин разбират тези заповеди. Какво би станало, ако претърсването се извърши от британски митничари, като неговите хора присъствуват само като наблюдатели? След дълго мънкане и мърморене накрая капитан Булен се съгласи. Това предложение не само запазваше престижа му, но и спасяваше честта му до известна степен, ала все пак той беше в особено положение и сам добре разбираше това. Докато не завърши претърсването, властите отказваха да дадат санитарно разрешително, а докато не го получаваше, бе невъзможно да разтовари шестстотинте тона храни и машини, предназначени за там Пристанищните власти също можеха да ни създадат затруднения, като откажат да ни издадат разрешително за отплаване.

И така претърсването на Ямайка започна в девет часа сутринта и трая до два часа след обед на другия ден. Капитан Булен бълваше огън и жулел, като вулкан пред изригване. Пасажерите нервничеха, частично унижени от старателното претърсване на каютите им и частично, защото бяха извадени от леглата им преди ранни, зори. На всичко отгоре екипажът вдигаше пара и поради това, че иначе нормално толерантните митничари забелязаха стотици бутилки концентрат и хиляди цигари, неоткрити при техния пръв оглед.

Естествено, не откриха нищо друго. Поднесоха ни извинения, които ние отхвърлихме. Дадоха ни санитарно разрешително и разтоварването започна. Напуснахме Кингстън късно през нощта. През следващите двадесет и четири часа капитан Булен размишляваше върху последните събития, после изпрати две каблограми — една до управлението в Лондон и друга до Министерството на транспорта, в които им казваше какво той, капитан Булен, мисли за тях.

Аз видях каблограмите и в тях наистина имаше нещо: не бяха много разумни, може би, но по-добре, отколкото да бъдеш заплашен от апоплектичен удар. И сега, както изглежда, той беше получил отговора им какво те мислят за него. Разбирах чувствата му към доктор Слингсби Керолайн, който по това време вероятно се намираше вече в Китай.

Пронизителен, остър предупредителен писък върна рязко и двама ни към действителността около нас. Една от двете вериги около големия сандък, надвесен сега над люка на трюм №4, изведнъж се бе измъкнала, единият край на сандъка бе увиснал под ъгъл 60° и се свличаше с тръскане, вследствие на което дори огромният дериккран се друсаше и трепереше от напрежение. Имаше голяма вероятност сандъкът да се плъзне през останалия клуп и да се строполи на пода в трюма. Това сигурно щеше да стане, но двамина от екипажа, придържащи едно ъглово опорно въже, бяха достатъчно съобразителни да стоварят цялата си тежест върху него и така предотвратиха накланянето на сандъка под много остър ъгъл. Но и така положението беше несигурно. Сандъкът се изви назад, към борда на парахода и двамата мъже увиснаха отчаяно на въжето. Съзрях за миг докерите на кея със застинали от ужас лица: в новата им република наказанието за такова нехайство сигурно беше разстрел; нищо друго не можеше да обясни голямата им уплаха. Сандъкът почна пак да се извива към трюма. Викнах на хората долу да се пазят и дадох сигнал за незабавно спускане. За щастие, кранистът беше и съобразителен, и опитен. Щом лудо устременият сандък се изви рязко назад до мъртва точка, кранистът го спусна с двойна или тройна бързина, спирайки за секунда, преди долната част на сандъка да заскърца и се разбие в пода на трюма. След няколко мига сандъкът лежеше на дъното. Капитан Булен затърси носната си кърпа из ленените панталони, свали си обшитата със сърма фуражка и бавно отри жълтеникавата си коса и потните вежди. Сякаш разговаряше със себе си.

— Това — рече накрая той — е проклетият край!

Капитан Булен — натикан в миша дупка! Екипажът — дяволски сърдит! Пасажерите — вбесени! Два дни закъснение! Претърсен от американците от носа до опашката като контрабандист! Сега явно върши контрабанда! Никакъв признак на тукашните ни пасажери, а трябва да очистя пристанището до шест часа! Сега пък тази сбирщина идиоти се опитват да ни пратят на дъното. Човек търпи до време, Първи, до време! — Той пак си нахлупи фуражката. — Шекспир казваше нещо за случая, Първи.

— „Море от беди“, сър?

— Не, нещо друго. Но съвсем уместно. — Той въздъхна. — Нека Вторият офицер те смени. Третият проверява припасите. Вземи Четвъртия… не, не този тъпак! Изпрати боцмана, той поне говори испански, да поеме командуването от брега! Възразят ли нещо, не качвайте нищо повече! После и аз и ти ще похапнем, Първи.

— Казах на мис Биърсфорд, че не ще мога…

— Ако си мислиш — прекъсна ме рязко капитан Булен, — че възнамерявам да слушам как тази пасмина подрънква парите си и роптае, че ги караме от ордьовъра да минат на кафе, трябва да си откачил. Ще ядем в моята каюта.

Така и направихме. Беше обикновеното меню за „Кампари“, нещо, което би задоволило и най-взискателния епикуреец, защото веднъж — и то понятно защо — капитан Булен направи изключение от правилото си той и офицерите му да не пият по време на ядене. Когато привършвахме обяда, той пак се почувствува човек и даже стигна дотам, че ме назова „Джони, момчето ми“. Това нямаше да трае дълго, но все пак беше приятно и аз с неохота напуснах прохладната каюта на капитана, с климатичната и инсталация, за да сменя Втория офицер навън, под жаркото слънце.

Той се усмихна широко, когато наближих трюм №4. Томи Уилсън винаги се усмихваше. Беше мургав, жилав уелсец със среден ръст, заразителна усмивка и огромно желание за живот, независимо какво се изпречваше на пътя му.

За него нищо не беше прекалено трудно и нищо не можеше да го сломи. Нищо, така е, освен математиката: неговата слабост в тази област винаги му беше струвала разрешителното като морски офицер. Но той беше от онази рядка сплав от изключителен моряк и в същото време страшно контактна личност, така необходима на един пасажерски кораб, че капитан Булен настояваше за неговото присъствие на борда.

— Как върви? — го запитах аз.

— Можеш и сам да видиш. — Размаха самодоволно ръка, показвайки към купчината струпани на кея сандъци, намалели с една трета, докато ме е нямало. — Бързина, комбинирана с експедитивност! Когато Уилсън работи, никой не може да…

— Боцманът се Казва Макдоналд, не Уилсън — казах аз.

— Така е. — Той се засмя, погледна надолу, където боцманът — едър, жилест, крайно способен островитянин от Хебридите — говореше на брадатите докери, и поклати глава одобрително. — Да можех да разбера какво им казва!

— Превеждането е излишно — казах сухо аз. Сменям те. — Старецът иска да слезеш на брега.

— На брега ли? — Лицето му светна, за две кратки години подвизите на Втория на сушата бяха се превърнали вече в легенда. — Нека никой да не смее да каже, че Уилсън не изпълнява задълженията си. Двайсет минути за един душ, бръснене и…

— Кантората на агента е зад кея — прекъснах го аз. — Можеш да идеш тъй, както си. Виж какво е станало с тукашните ни пасажери. Капитанът почва да се тревожи за тях и ако не дойдат до пет часа, ще отплава без тях. Ако агентът не знае нищо, кажи му да проучи. Бързо.

Уилсън тръгна. Слънцето почна да клони към запад, ала горещината не намаляваше. Благодарение на способностите на Макдоналд и невъздържаните му заповеди на испански език товарът на кея бързо и непрекъснато намаляваше. Уилсън се завърна да докладва, че нямало следа от нашите пасажери. Багажът им бил пристигнал преди два дни и въпреки че бил само за пет души, бил достатъчен, каза Уилсън, да напълни два товарни вагона. Агентът бил наистина изнервен. Те били много важни личности, много много важни. Единият от тях бил най-важната фигура в цялата област Камафуегос. Вече пратили един джип по крайбрежния път да ги търси. Ако е станало нещо, сеньорът разбира: болтче от колата може да се откачи или амортисьор да се скъса. Когато Уилсън го запитал невинно дали това се случва, тъй като на правителството липсват пари да запълни огромните дупки по пътя, агентът станал още по-нервен и казал възмутено, че се дължи изключително на долнокачествения материал, който тези коварни американци влагали в производството на превозните си средства. Уилсън каза, че останал с впечатлението, че в Детройт има специална монтажна линия за съзнателно фабрикуване на лошокачествени коли, предназначени единствено за този край на Карибите.

Уилсън се дръпна настрани. Товарът продължаваше да постъпва равномерно в трюм №4. Към четири часа след обед чух звука на скърцащи скорости и астматичното хриптене на нещо, загатващо за действително престарял двигател. Помислих си, че това са може би пасажерите, но се излъгах: тракащата машина, която се показа иззад ъгъла на кейовия портал, беше един разнебитен камион, бял брезент се подаваше от изтритите гуми, а когато гюрукът на машината бе свален, разкри се нещо, което изглеждаше като солиден блок ръжда. Вероятно едно от специалните изделия на Детройт! В разнебитената си платформа носеше три средни сандъка, току-що оковани и обшити с метални ленти.

Обгърнат в синя мъгла от ускореното възпламеняване на неизгорели газове, тресящ се като счупен камертон и тракащ с всеки болт на престарялото шаси, камионът прогърмя силно по калдъръма и спря на пет крачки от Макдоналд. Дребен мъж в бели дочени панталони и фуражка скочи през отвора, където трябваше да бъде вратата, застана мирно за две-три секунди да се увери, че пак е на твърда земя, и хукна към нашия мостик. Разпознах у него агента ни в Карачио, този с лошото мнение за Детройт, и се зачудих какво ли ново главоболие носи със себе си.

Установих го точно след три минути, когато капитан Булен се появи на палубата с разтревожения агент, който подскачаше подир него. Сините очи на капитана искряха, а червеният цвят на кожата му бе избил в по-тъмен нюанс, обаче той бе отпушил вентила отдушник докрай.

— Ковчези, мистър — ми каза отсечено той. — Ковчези, нищо по-малко!

— Предполагам, че има по-бърз и находчив отговор на един разговорен гамбит от подобен род, ала аз не се сещах, затова казах учтиво:

— Ковчези ли, сър?

— Ковчези, мистър. И то не празни. За експедиране в Ню Йорк. — Той разпери някакви книжа. — Разрешителни, товарителници, всичко в ред. Включително и подпечатана молба, подписана не от кой да е, а от самия посланик. Три парчета. Двама британски и един американски поданик. Убити при гладните вълнения.

— Това няма да се понрави на екипажа, сър — казах аз. — Особено на стюардите ни от Гоа. Знаете тяхното суеверие и как…

— Всичко ще бъде наред, сеньор — побърза да издърдори дребният мъж в бяло. Уилсън беше прав за неговата нервност, но тя криеше и нещо повече, някаква странна възбуда, граничеща с отчаянието. — Ние уредихме…

— Млъквай! — отряза го капитан Булен. — Няма нужда екипажът да знае, мистър. Нито пасажерите. — Беше ясно, че те са за него просто на заден план. — Ковчезите са в сандъци, ей онези в камиона.

— Да, сър. Убити са в метежа. Миналата седмица. — Започнах и продължих деликатно: — В тези горещини…

— Той казва, че били запечатани е олово. Така могат да влязат в трюма. Някой отделен ъгъл, мистър. Един от… хм… загиналите е… роднина на един от пасажерите ни. Е, разбира се, няма да поставим ковчезите при динамита. — Той въздъхна тежко. — И на всичкото отгоре, ето ни и в ролята на погребално бюро. Не може да се издържа повече на този живот, Първи.

— Вие ще приемете ли този … хм… товар, сър?

— Но разбира се, разбира се — пак ни прекъсна дребосъкът. — Един от тях е братовчед на сеньор Карерас, който плава с вас. Той е, както казвате вие, съкрушен. Сеньор Карерас е най-важната личност.

— Тихо — рече уморено капитан Булен и размаха документите. — Да, приемам бележката от посланика. Прекален натиск. Писна ми от презатлантически каблограми. Прекалено много огорчения. Просто един капнал старец, Първи, само един стар измъчен човек. — Остана така за миг с разперени на парапета ръце, полагайки максимални усилия да прилича на капнал старец, но явно несполучливо, после се изправи рязко, при вида на процесия от превозни средства, която се показа от портала на кея и се насочи към „Кампари“.

— Залагам фунт срещу пени, мистър, че пристигат нови беди.

— Хвала на бога — измънка дребният агент. Тонът, не по-малко от думите, беше хвалебствено благодарствен. — Самият сеньор Карерас! Най-после вашите пасажери, капитане.

— Това казах и аз — измънка Булен. — Нови неприятности!

Малкото човече го погледна озадачено, така както би могъл да го погледне всеки, който не разбира отношението на Булен към пасажерите, после се обърна и забърза към мостика. Моето внимание беше отвлечено за момент от друг сандък, люлеещ се над палубата, а после чух капитан Булен да казва меко и прочувствено. — Както ви казах, мистър, нови неприятности.

Процесията, два предвоенни пакарда, единият теглен от джип, спря пред мостика и пътниците излязоха. Всъщност тези, които можеха, защото очевидно имаше един, който не можеше. Един от шофьорите, облечен в зелени тропически дрехи и тропическа каска, бе отворил вратата на колата си и сръчно издърпа разнебитена ръчна количка — стол, сглоби я сръчно и с опит за десет секунди, докато другият шофьор с помощта на една висока слаба медицинска сестра, облечена в бяло от изящно поставената касинка до полата, стигаща чак до глезените, грижливо повдигнаха един прегърбен старец от задната седалка на втория пакард и го поставиха внимателно в количката. Старчето — дори и от разстояние можах да видя свитото и сбръчкано от възрастта лице и снежната белота на все още гъстата му коса — се постара да им помогне, но старанията му не помогнаха особено.

Капитан Булен ме погледна. Погледнах го и аз. Изглежда нямаше какво да си кажем. Никой в един екипаж не обича да има трайни инвалиди на борда си; те създават грижи на корабния лекар (който трябва да надзирава здравето им), на каютните стюарди (които трябва да чистят помещенията им), на салонните стюарди (които трябва да ги хранят) и на тези членове на палубния персонал, задължени да ги развеждат. А когато инвалидите са стари и недъгави (а ако този не беше, значи нищо не съм отгатнал), винаги могат да умрат в морето — това моряците най-много мразят, пък се отразява зле и на туристическия ни бизнес.

Но щом болестта не е нито заразна, нито се предава директно и това може да бъде потвърдено с документ от личния лекар на инвалида, а също така, според който лицето е в подходящо здраве, за да понесе това пътуване, нищо друго не може да се направи.

— Е — каза натъртено капитан Булен, — струва ми се, че трябва да сляза и посрещна нашите последни гости. Привършвай колкото се може по-скоро, мистър!

— Ще се постарая, сър.

Булен кимна и се отдалечи. Видях как двамата шофьори наместиха чифт дълги прътове под седалката на инвалидната количка, изправиха се и я понесоха леко по разстланите за минаване дъски на мостика.

Те бяха последвани от високата кокалеста сестра, а тя на свой ред от друга сестра, облечена съвсем като първата, но по-ниска и по-закръглена. Старчето си водеше собствен медицински корпус, което означаваше, че има повече пари, отколкото са му нужни, или че е ипохондрик, или пък Действително твърде закъсал, или комбинация от изброените причини; и като допълнение беше фактът, че и двете имаха онзи неподдаващ се на обяснение компетентен, стабилен вид на професионални медицински сестри, който придобиваха повечето от нашите корабни лекари, както например старият доктор Марстън, на когото понякога се налагаше да работи цял час в течение на един ден.

Повече ме заинтересуваха последните двама души, слезли от пакардите.

— Първият беше мъж приблизително на моята възраст и с моите размери, но приликата спираше рязко дотук. Той напомняше на кръстоска между Рамон Новаро и Рудолф Валентйно, само че беше по-симпатичен. Висок, широкоплещест, с дълбоко изсечени, изваяни латински черти, с класически дълги и тънки мустаци и равни здрави зъби, с неонов блясък, който сякаш се отразява при всеки лъч от късен следобед до мрак, и гъсти черни къдри на главата: направо би изчезнал, ако го пуснехме в двора на някой девически колеж. Заради всичко това той толкова малко приличаше на изнежено мамино синче, колкото аз изобщо можех да си представя: имаше волева брадичка, уравновесена походка и леко пружиниращата боксьорска стъпка на човек, съзнаващ добре, че може да се справи в този свят без помощта на някаква бавачка. Ако не друго, помислих си аз, поне ще ме отърве от мис Биърсфорд.

Вторият мъж беше умалено издание на първия — същите черти, същите зъби, същите мустаци и коса, само че леко посивели. Той трябва да беше около 55-годишен. Излъчваше непреодолим авторитет и увереност, които идват от властта, парите или от добре култивиран фалш. Това, предположих аз, ще да е сеньор Карерас, който всяваше такъв страх у нашия местен агент в Карачио. Учудих се защо ли.

Десет минути по-късно товарът не беше на борда и оставаха само трите ковчега в сандъците отзад на камиона, Гледах как боцманът приготвя някакъв клуп около първия от тях, когато един силно ненавиждан глас каза зад мен:

— Това е мистър Карерас, сър. Капитан Булен ме изпраща.

Обърнах се и отправих на Четвърти офицер Декстер погледа, който пазех нарочно за него. Декстер беше изключение от правилото, че флотският комодор винаги разполага с най доброто на компанията, що се отнася да офицерите и персонала, но тук едва ли вината беше у нашия старец: има някои хора, за които дори и един флотски комодор трябва да прави изключение и Декстер беше един от тях. Достатъчно представителен двайсет и една годишен момък, с руса коса, леко изпъкнали сини очи… с ужасяващ неподправен акцент, придобит в държавно училище, и ограничена интелигентност, Декстер беше синът и за беда — наследникът на лорд Декстер, президент и изпълнителен директор на компанията „Блу Мейл“. Лорд Декстер, който бе наследил десетина милиона на петнайсетгодишна възраст и правилото никога да не се обръща назад, имаше чудатата идея собственият му син да започне от самото дъно и го беше изпратил по море като кадет преди около пет години. Декстер малко го беше еня за тази комбинация; всеки на кораба — от Булен надолу — хич не се съобразяваше с комбинацията и с Декстер, ала нямаше какво да се прави.

— Приятно ми е, сър. — Поех протегнатата ръка на Карерас и го огледах добре. Твърдите тъмни очи и вежливата усмивка не можеха да скрият бръчките покрай очите и устата. Но не можеха да скрият и компенсиращия факт, че авторитетът и заповедничеството се удвояваха по сила, и аз избих от главата си мисълта, че са изкуствени: те просто се налагаха от само себе си, бяха искрени и неподправени.

— Мистър Картър? Приятно ми е. — Ръката беше стабилна, поклонът — повече от формално кимване, културният английски — продукт на някой консервативен колеж по крайбрежието на Щатите. — Имам известен интерес към багажа, който се товари, и ако позволите…

— Но разбира се, сеньор Карерас. — Картър, този грубо шлифован англосаксонски диамант, не можеше да бъде надминат от латинската вежливост. Помахах към люка. — Бъдете така любезен да се придържате към дясната палуба…

дясната страна… на люка…

— Дясната палуба е достатъчно ясно, мистър Картър — усмихна се той. — Командувал съм лично кораби. Не беше живот, който особено ми допадна. — Той остана там за миг, наблюдавайки как Макдоналд затяга клупа, докато аз се обърнах към Декстер, който не бързаше да си тръгне. Декстер рядко се разбързваше да направи нещо — беше изключително дебелокож.

— Сега какво вършите, Четвърти? — го запитах аз.

— Помагам на мистър Къмингс.

Това означаваше, че не е зает. Ковчежникът Къмингс беше изключително способен офицер, който никога не се нуждаеше от помощ. Имаше само една слабост, придобита от дългогодишното контактуване с пасажерите — беше прекалено учтив. Особено към Декстер. Аз му казах:

— Онези карти, които взехме в Кингстън. Можете да се занимаете с корекциите. — Което означаваше, че вероятно би ни насадил върху някой риф в Големите Бахамски острови, дай му само два дни време.

— Но мистър Къмингс очаква…

— Картите, Декстер.

Той ме изгледа продължително, лицето му постепенно потъмня, после се обърна кръгом и тръгна. Оставих го да направи три крачки и казах тихо:

— Декстер!

Той спя и се обърна бавно.

— Картите, Декстер — повторих аз. Близо пет минути ме гледаше с приковани очи, после погледът му се отклони.

— М-да, м-да, сър. — Ударението „сър“ беше слабо, но непогрешимо. Пак се обърна и се отдалечи и сега руменината бе заляла целия му тил, а гръбнакът бе изопнат като струна. Малко ми пукаше, докато дойдеше време да седне на президентския стол, аз щях да съм вече пенсионер. Гледах го, докато отмина, после се обърнах и видях, че Карерас ме наблюдава със замисления си, но твърд поглед. Той преценяваше Старши офицер Картър, но каквато и да беше оценката, я запази за себе си, тъй като се обърна, без да бърза, и се отправи към трюм №4. Когато той се обърна, за пръв път забелязах тясна черна панделка на левия ревер на сивия му тропически костюм. Тя не се връзваше особено с бялата роза, която той носеше на бутониерата си, но може би двете заедно бяха знак на траур по тези места.

И това изглеждаше твърде вероятно, защото застана там съвсем изправен, като за почест, леко отпуснал ръце встрани, когато трите обковани ковчега бяха вдигнати на борда. Когато третият сандък пристигна, разлюлян над перилата, той свали шапката си непреднамерено, сякаш за да се възползува от лекия бриз, току-що полъхнал от север откъм морето; после, оглеждайки се някак потайно, вдигна дясната си ръка и под прикритието на шапката, придържана от лявата, набързо се прекръсти. Дори в този пек почувствувах сякаш студена котешка лапа ме докосна леко по раменете. Аз не зная защо, но дори при прекомерно напрягане на въображението ми не можех да си представя този обикновен люк да превръща трюм №4 в открит гроб. Една от прабабите ми беше шотландка, може би аз бях малко медиум и имах някаква вътрешна проницателност, или както му казваха по тези земи халюциониране, а може би бях много преял.

Това, което можеше да ме разстрои, изглежда не разстрои сеньор Карерас. Той пак си сложи шапката, щом последният от сандъците опря леко пода на трюма, взря се в него за няколко секунди, после се обърна и закрачи напред. Като минаваше край мен, пак си вдигна шапката и ми подари една чиста, спокойна усмивка. Поради липса на нещо по-добро усмихнах му се и аз.

След пет минути античният камион, двата пакарда, джипът и докерите бяха тръгнали и Макдоналд поставяше капаците в трюм №4. В пет часа, цял час преди фаталния срок и точно на върха на прилива, параход „Кампари“ мина бавно над плитчината на север от пристанището, после пое на северозапад, към залязващото слънце, понесъл товара си от сандъци, машини и мъртъвци, с бълващ пяна капитан, роптаеш екипажи съвсем възмутени пасажери. В пет часа на тази прекрасна юнска вечер той съвсем не беше това, което бихте нарекли щастлив кораб.