Луи Ноар
Сюркуф — Владетелят на океана (5)

Глава пета
Мариус и Сапажу

Имаше в армията на раджата един войник — французин, голям особняк. Неговият живот беше изпъстрен с любопитни подробности.

Той бе от Марсилия. Едър, силен, с хубави атлетически форми, с лице грозно, но войнствено, Мариус Тангаро се беше записал доброволец на четиринайсет години. Заради безумната му любов към барабаните го зачислиха в Ернския полк, швейцарска военна част от гарнизона на стара Марсилия. Мариус наистина стана ненадминат барабанчик. Никой като него не можеше да възпроизвежда грохота на оръдията и стрелбата; никой не можеше да изсвири по-добре от него сигнала за поход или отстъпление. Беше толкова способен, че на седемнайсет години го произведоха в чин капрал-барабанчик, а когато възмъжа, на двайсет и две години — в чин барабанчик-майор.

Освен барабана, той владееше изкусно и шпагата. Спечелил беше безброй дуели и съвсем заслужено си извоюва славата на изкусен дуелист, която по онова време никак не бе обидна.

Нежният пол в Марсилия наистина лудееше по него… Но ето че в един прекрасен ден… принуден да се отбранява срещу някакъв озлочестен съпруг, който, изненадвайки го с жена му, искаше да го убие, той хвърли своя противник от третия етаж. Съпругът рогоносец си разби черепа и почина.

Мариус знаеше какво го чака и понеже имаше приятел в търговския флот, чийто кораб скоро заминаваше, той се приюти на борда му, укри се и замина… за Индия. Стана неоценим помощник-юнга, за да си изкарва препитанието на кораба и очарова екипажа с невероятното си думкане на барабана си, защото преди да вдигнат котва се беше погрижил да си купи нов барабан с пръчки.

В Индия пристигна твърдо решен да си изкарва хляба като моряк, ала разбра, че Типу-Сахиб набира за армията си французи, та се яви пред раджата в пищната униформа на барабанчик-майор с прекрасно инкрустиран жезъл на военен капелмайстор. Щом влезе, той поздрави Негово индийско величество, като развъртя тържествено и самоуверено жезъла си, хвърли го нагоре, улови го пак ловко, развъртя го около врата и китката си. С две думи, удиви целия кралски двор. Но когато закачи барабана на широкия си кожен колан и засвири своите маршове и вечерни проверки, танцови сюити и шумни бални танци, той така заплени публиката си, че раджата го назначи за свой личен барабанчик и за главен барабанчик на армията си.

Мариус успя да се възползва от късмета — разгроми няколко пъти противниците си и строши доста глави, с което се прочу из цяла Индия. Ето защо, когато Типу-Сахиб бе свален от престола си, Мариус с неколцина други французи отиде да предложи услугите си на раджа-гиковар.

И тук той стана кралски барабанчик (така поне превеждаше израза „барабанчик на раджата“). Положението му отговаряше на полковнишки чин, що се отнася до уважението, възнаграждението и военната му заплата. Защото раджата му плащаше като на свой личен барабанчик, а като главен барабанчик му плащаше и армията. Щастливец и толкоз!

Жезълът му бе станал пословичен, защото Мариус никога не го забравяше. Нямаха чет хората, които бе пердашил с него при нежелание да му сторят път. Горкичките жители на Барода! Само те си знаеха колко им струваха неговите поразии.

— Я се отмести от пътя ми, шафрантийо! Да не си казала гък! — бе едно от любимите му обръщения.

И право по раменете с жезъла!

Веднъж един богат търговец, озлобен, че трябва да стори път на Мариус, реши да насъска тълпата срещу него. Без ничия помощ нашият герой се справи отлично със задачата си. Полицията пристигна само за да преброи потрошените от него ръце и крака.

— Виж ти! — обичаше да казва той — Щяхте ли да плюскате като свини, ако не се бях оженил за дъртата Мангалина? — И добавяше: — Не питай старило, ами патило! Аз и на моята Мангалина подарих една диригентска палка, като й разреших да ви пердаши с нея. Щом някоя от другите ми три жени й каже дума накриво, тя знае как да я обуздае… Затуй в семейството ми нищо не куца. Мангалина ме ревнува, но не от мен, а заради мен. Това пък ми спестява моята ревност. Пет пари не давам за тая пуста мъжка чест!…

Но този особняк бе и великодушен. Скътал си бе сухи парици в Марсилия, както сам се изразяваше, сиреч имаше нещо като малка рента, която му позволяваше да се припича на слънцето по крайбрежния булевард „Канебиер“ до края на дните си, и да напусне Индия, когато си поиска. Имаше сумички и в Хамбург, и в Бремен, и в Любек, и то дори в корабостроителни компании. Не го беше страх за тия парици и заради това каквото изчуквал, изпуквал. С най-голямо удоволствие канеше приятелите си на вечеря, след което баядерки ги веселяха с танците си. А оркестърът се състоеше само от неговия барабан.

На другия ден след пожара в Барода Мариус покани на вечеря и на представление с баядерки неколцина видни френски офицери, наред с двама корсарски матроси, с които се беше сприятелил верен на максимата си, че които си приличат се привличат. Двамата корсарски матроса бяха поулегнали бретонци, чиято невъзмутимост контрастираше ярко с поразхайтения марсилец. Но пък нали приятелството се гради и върху контрастите?

И тъй, под палатката на кралския барабанчик поканените весело пируваха и гледаха кръшния танц на баядерките.

Баядерките в Индия нямат нищо общо с танцьорките от мюсюлманските страни в Африка. Алжирските танцьорки изпълняват само коремни движения и нищо повече, докато индийските им посестрими са много по-грациозни, изпълняват изящни стъпки в танца си и са истинско чудо на танцувалното изкуство. Прекрасна гледка представлява индийската танцьорка, когато се завърти на пръсти със светкавична бързина сред вълни от муселин.

Към края на танца, Мариус престана да отмерва такта с барабана си и поиска от един свой роб чаша кафе. Мариус отпи първата глътка, сложи чашката и чинийката върху барабана си и се разговори със своите гости за достойнствата на индийските баядерки. Тъкмо щеше да отпие втората си глътка, когато ненадейно се стъписа и заповяда на гостите си да запазят за малко тишина, като се загледа втренчено в недоизпитото си кафе. Ако човек видеше вторачения му поглед, би си помислил, че Мариус полудява. Но най-учудващи от всичко бяха думите, които той произнесе миг след това:

— Гълъбчета, гуляйчето ви свърши! Не искам да ви притеснявам, но дайте да се сбогуваме. Имам да водя важен конфиденциален разговор с тук присъствуващите двама матроси.

И учтиво, макар и преждевременно отпрати своите гости и баядерките. Щом остана насаме с матросите, той им посочи своята кафена чашка и им рече:

— Гледайте! Гледайте само!

Двамата матроси се взряха, но се запитаха удивени какво става с буйния марсилец?

— Нищо ли не виждате? — запита ги той.

— Нищо.

Той отново извика роба и му нареди:

— Донесе ми една чиния и вода.

Робът изпълни поръчката и бързо се оттегли, прогонен от строгия поглед на господаря си. Мариус наля малко вода в чинията и я постави върху опънатата кожа на барабана си. После изчака движението на водата да се успокои в малкия басейн на неговата, приумица.

И пак се обърна към двамата си онемели свидетели:

— Гледайте как по повърхността на водата се образуват концентрични кръгчета?

След като се вгледа по-внимателно, единият от матросите потвърди думите на Мариус.

— Това се дължи на някакви незнайни трусове в земята под нас — обясни Мариус. — Прилепете ухо към земята и ще чуете удари на търнокопи!

Двамата му другари послушаха неговия съвет, изправиха се и казаха, че наистина са чули ударите.

— Ни думица никому, освен на твоя капитан! — каза Мариус на матроса на Сюркуф. — Бягай да ми го доведеш заедно с лейтенанта му! Въпросът е на живот или смърт!

Матросът побягна мигновено, а другият остана и промълви:

— Май копаят, за да минират.

— Да, братче, ще слагат мина. Ех, дявол да ги вземе тия индийци! Не щат да мирясат, брей! След като ни подпалиха чергата, сега им се ще и да ни вдигнат във въздуха.

— Ами ако мината избухне!

— Не бой се! Аз разбирам от тези въпроси. Докато копаят, няма нищо страшно за нас. Бурето с барута още не е взривено, тъй като галерията още не е прокопана.

— Ти да не си бил сапьор? — попита го матросът.

— Не, но бях барабанчик в артилерията, чиито офицери все си въобразяваха, че някой минира земята под краката им, за да вдигне във въздуха укрепленията. Те правеха и този опит с чинията. Преди малко моето кафе също образува кръгчета, което ме накара да бъда нащрек. Ей богу, това бе най-хубавото кафе, което съм пил в живота си!

— Май дълго ще го помниш?

— Да, даже да стигна стотицата, пак няма да го забравя! Стига да не изкуфея!

В този момент се яви Сюркуф.

— Минират ни, значи, а?

— Да, капитане.

— Сигурен ли сте, Мариус?

— Чуйте с ушите си!

Сюркуф залепи ухо на пода, а после, изправяйки се отсече:

— Няма съмнение.

На излизане от палатката, опъната на градския площад, Сюркуф огледа обстановката. Няколко къщи можеха да бъдат изходен пункт на тунела, но една от тях му се стори особено подозрителна и той я показа на затичалия се към него Бренвил.

— Виж тази къща! Ловя се на бас, че изкопът е започнал от нейното мазе. За всеки случай блокирай тайничко и бързо претърси из основи тази купчина къщи пред нас. Но не казвай за мината, за да не предизвикаш паника.

— Правилно — каза с лека усмивка Бренвил. — Има хора, които адски се плашат да не литнат във въздуха, вследствие някой взрив. Не е ли все едно как ще си умре човек? — допълни той като поклати небрежно рамене.

Бренвил веднага побърза да подбере няколко взвода, по един на всяка къща, като им даде за предводители смели махрати. Самият той пое командването на поделението, което трябваше да претърси най-подозрителната къща. Яздейки по улиците като обикновени патрули, взводовете направиха обходна маневра, проникнаха в най-подозрителната къща, под която може би копаеха бомбаджиите и я окупираха.

Нямаше съмнение, тунелът започваше от нея! Купищата пръст бяха достатъчна улика, че под къщата се копае. Воините задържаха двайсетина работници по време на почивката им и избиха половината от тях, а останалите завързаха. Потърсиха изкопа, намериха входа му и зърнаха закачените за покрива на галерията лампи. Придвижиха се безшумно под земята, изкопчиите си работеха най-спокойно, но бяха разгонени с пистолетна стрелба.

Бренвил заповяда да изнесат труповете в къщата и съобщи за това на Сюркуф. Корсарят издаде заповед убитите, както и живите да бъдат обесени за назидание на видно място, защото беше убеден, че това са туги. После обяви обсадно положение на всички къщи наоколо. Така противникът бе лишен от достъп до тунела. Дворецът на гиковара бе спасен.

* * *

Когато се натъкнем на човек, който в своята професия показва явно превъзходство над другите, изненадата ни не е особено голяма.

Така Сюркуф, който никога не можеше да устои на първичния зов на морето, Сюркуф — потомъкът на славен адмиралски род се превърна в най-прочутия корсар на Франция, нейна гордост в борбата й срещу англичаните. Морето бе стихията на великия моряк от Сен-Мало. В това, че той се превърна в един от онези владетели на океана, които отмъстиха за нашите морски неуспехи, няма нищо чудно, а още по-малко — удивително.

Но че Сюркуф морякът беше и превъзходен генерал при сухопътните бойни действия и то без никаква предварителна подготовка, това вече е направо поразително. Срещу него се възправиха най-добрите, най-учените, най-опитните английски генерали! Срещу него застана цветът на най-могъщата европейска армия — изпитаните полкове на Негово Британско величество. А също и индийските сипаи, но пак командвани от английски офицери и подофицери.

И въпреки всичко Сюркуф, със скромните си части, съставени от араби, премери сила с английските войски.

В крайна сметка той притежаваше една по-малобройна армия. Но пък в замяна на това гений, който му позволи да покаже качествата си на широко скроен стратег. Победата му (в Барода) дойде като гръм от ясно небе, тъй като бе плод на внезапно хрумване. Но подготовката за тази победа разкрива също неговия пълководчески гений, към който трябва да прибавим и забележителните му способности на дипломат.

Щом му бе подсказано за мината от Мариус, Сюркуф прецени, че изнемощелият противник не ще се реши на ново нападение срещу него. Изпрати писмо на гиковара, в което му съобщи за всички взети мерки. Всички околни домове бяха оградени с пояс от защитни навеси в случай, че избухнат мини. Не се предвиждаше пряка атака над земята, тъй като врагът и без туй щеше да бъде сразен от огъня на пушките и оръдията.

Предателството бе немислимо, понеже бившият губернатор беше неподкупен, а пък генералът на арабската гвардия считаше бунтовниците за свои най-върли врагове. Редовните войскови роти бяха под командуването на френски капитани, а пък поделенията на махратите — предвождани от предани, изпитани бойци.

Всъщност поражението на бунтовниците при редута и трите победи, спечелени срещу тях от армията на гиковара, бяха обезсърчили метежниците дотам, че мнозина от тях се бяха оттеглили в един граничен английски лагер.

И тъй, в писмото си Сюркуф помоли гиковара да го извика при себе си. Не след дълго той получи по куриер заповед да се присъедини с частите си към армията на раджата. Може да си представите какъв радушен прием му оказаха там. Още същата вечер между Сюркуф и гиковара се състоя тайно съвещание.

— Пред вас вече се открива възможността да принудите англичаните да се съобразяват с кралство Барода и то дълги години напред — каза Сюркуф.

— Те даже не ми обявиха война! — възрази му възмутен гиковарът.

— Но нали имате доказателства, че някои от вашите приближени са сред подбудителите на метежа. Нещо повече — те дори дадоха убежище на ред съзаклятници!

— Вярно! — потвърди раджата.

— Само че те поискаха от вас да им върнете онези велможи, които бяха намерили убежище на ваша територия. — Това са главно индуси с английско поданство, разбунтували се срещу своите господари. Вие ги отпратихте, като се договорихте с англичаните, че животът им ще бъде пощаден и че няма да бъдат хвърлени в тъмница.

— Вярно! — отсече раджата.

— Сега вече и да искате да ви върнат поданици при старите условия, ще получите отказ! — каза Сюркуф.

— В такъв случай… — не довърши мисълта си гиковарът.

— Дайте ми вашето тържествено обещание, че ще си направите труда да върнете тези хора в моите части!

— Вярвате ли, че ще успеем?

— Гарантирам ви успех.

— Ами сигурен ли сте, че ще победим във войната? — попита пак гиковарът.

— Отговарям за това с главата си! — обеща му Сюркуф.

Окрилен от думите му, гиковарът написа остро, но мотивирано писмо до английския генерал и му го прати по вестоносец. Генералът му отговори надменно, че отказва да удовлетвори молбата му. Тогава гиковарът собственоръчно написа историческото, изпълнено със спартански лаконизъм изречение: „Ще дойда сам да си ги прибера!“.

По указание на Сюркуф, армията на гиковара евакуира цялото население на областта, в която се беше настанила, оставяйки зад гърба си земя без хора и продоволствие. Жителите на областта откараха добитъка и зърното в далечни градове, тъй че армията на гиковара потегли на поход богато снабдена с храни и муниции. Тя направи обход на страшната английска бойна линия и я откъсна от базата, от която получаваше продоволствия. Същевременно други поделения на гиковара дръзко опустошаваха английската територия. Последицата от всичко това бе, че англичаните се оказаха застрашени от глад и трябваше да преминат към действия. Английският генерал си бе въобразил, че гиковарът ще го нападне стихийно, според махратския обичай и логично ще бъде смазан. Нищо подобно обаче не стана. Действувайки по зрял стратегически план, индийската армия първо удари неприятеля в гръб и го принуди, за да оцелее, бързо да се оттегли от заетите изгодни позиции, възнамерявайки сетне да го атакува било на голо поле, било да го удари във фланг, като го изложи на смъртна опасност.

Английският генерал се видя в чудо. Струваше му се, че престижът на британската корона ще бъде накърнен, ако войските му не дадат жесток урок на гиковара. Той разчиташе най-вече на калените си с европейски боен опит батальони, съставени от ветерани. Англичаните добре знаеха, че техните сипаи не могат да се сравняват с европейските войски и си въобразяваха, че ако те ги командват сипаите ще се бият по-добре.

И тъй, генералът разположи войските си в боен ред срещу армията на гиковара. С позволението на раджата Сюркуф нареди на върха на позицията да развеят огромно знаме и под ослепителните лъчи на слънцето грейна трибагреникът на Франция. После повика надзирателите на пасбищата, защото хората му бяха задигнали повече от петстотин глави рогат добитък; бързоходната порода индийски волове, впрегнати в леки каручки, превозиха храните, мунициите и болните войници. Сюркуф се осведоми дали инструкциите, които бе дал миналата вечер, са изпълнени и се увери, че офицерите индийци са схванали задачите си:

— От вас зависи победата! — каза им той в присъствието на гиковара. — Ако някой от вас посмее да не изпълни дълга си, ще бъде наказан със смърт от кралския слон!

Офицерите се заклеха, че ще изпълнят дадените им заповеди.

Сражението започваше. Английският генерал заповяда да се обстрелват хълмовете, завзети от индийците. Но войските на гиковара бяха под закрилата на траншеите и артилерийският огън не взе много жертви. По заповед на Сюркуф оръдията на гиковара отвърнаха на противника първоначално със силен, а сетне с по-слаб огън, като създадоха погрешното впечатление, че неприятелските снаряди са избили до крак индийските артилеристи.

Английският генерал формира три колони и една резервна част, поставяйки най-силната в центъра. Тази средна колона бе наистина внушителна — оглавена от шотландски полк, който вървеше с пушки под мишници в стегнати редици, въодушевен от музиката на своите гайдари. Зад шотландците сипаите образуваха внушителна маса, предвождана от умели европейски и местни офицери. По онова време обсегът на куршумите не надхвърляше триста метра, а дулата на оръдията бяха без нарез и също не позволяваха по-далечен обстрел. Ето защо войските се подреждаха за бой на четиристотин стъпки от неприятеля. А тези стъпки са разстояние, което може да се вземе най-много за седем минути. Следователно не е необходимо голямо усилие, за да си представим огромната разлика между днешните и някогашните сражения, когато воюващите съвсем ясно се виждали едни други.

Тъкмо когато трите колони се раздвижиха, конната артилерия на гиковара, която дотогава не проявяваше особена активност, връхлетя в галоп, зареди оръдията си и обсипа с огън предните части на колоните, които ускориха крачка и стегнаха редици. Три залпа, последвани от адска пушечна стрелба, нанесоха големи щети на англичаните. При все това колоните им продължаваха да напредват. Бяха вече наближили на стотина стъпки, когато Сюркуф, величествен като Херкулес, възседнал своя огромен жребец, се появи върху позицията и гордият му силует се открои на синьото небе. Той протегна десница и с могъщия си глас се провикна:

— Пуснете волските впрягове!

Тогава се случи нещо невиждано. Появиха се волове, зажеглени по десетина, вързани с въжета един за друг за рогата, и носещи на върховете на рогата си запалени бомбички, а на опашките — горящ сноп слама и тръни. Не е трудно да си представим тези побеснели волски стада, втурнали се насред колоните, събарящи всичко, тъпчещи всичко, разпръскващи всички: зад воловете изникнаха плътните колони на войските на гиковара, които се стовариха върху остатъка от английската армия, докато кавалерията му съсичаше със саблени удари бегълците. Даже след като вражеската елитна колона започна да отстъпва в изненада, воловете продължиха безумния си бяг.

Английската армия загуби една трета от наличния си състав. Сюркуф заповяда да пленят почти всички оцелели европейци. Войниците му събраха много оръжие и откараха шест оръдия. Тази блестяща победа порази цяла Индия. Падна в плен и един английски майор, когото отведоха при гиковара победител:

— Майоре — обърна се към него раджата, — англичаните запалиха бунта в моите щати. Нещо повече — те дадоха убежище на моите врагове. Аз поисках да им докажа, че един гиковар знае как да даде урок на всеки зъл съсед. Бих могъл да продължа бойните действия и да вдигна Индия на всеоръжие срещу вашите сънародници, но предпочитам благодатния мир пред най-победоносната война. А сега на вас ще ви бъде даден един прекрасен жребец, с който ще отидете да преговаряте от мое име за един справедлив мир. Вие ще бъдете мой посланик!

Англичанинът остана поразен, но постъпката на гиковара, внушена му от Сюркуф, беше много благоразумна. Победата неминуемо щеше да възбуди завист у останалите раджи. Подчинените на Англия махараджи щяха да й останат верни от страх, че гиковарът ще възстанови миналата слава на моголските ханове. Под неговия скиптър самите те щяха да останат като бледи сенки, докато под попечителството на Англия те бяха с развързани ръце и управляваха царствата си като пълновластни господари. А пък независимите и свободолюбиви раджи гледаха на гиковара също като на свой съперник. Ето защо, беше наистина благоразумно да се сключи мирен договор, докато англичаните още не бяха преглътнали горчивия хап на поражението си.

Предвижданията на Сюркуф наистина се оправдаха: англичаните дълго време не посмяха да вдигнат меч срещу кралство Барода.

* * *

След като получи най-сърдечните поздравления на гиковара, Сюркуф се оттегли в шатрата си и повика Мекрани. Младият момък се яви пред корсаря твърде угрижен.

— Какво има? — попита го Сюркуф.

— Гордея се с вашата победа, сахиб, но се питам дали не заздравихте престола на гиковара така, че да не можете вече да го свалите! — отвърна момъкът.

— Искаш да кажеш, че няма да мога да възстановя на престола в Санпуриан принцеса Мариам и да вдигна отново крепостните му стени. Съгласи се, че не става дума тя да царува в Барода, а само в княжеството, което узурпатори са отнели от баща й. Иска ми се впрочем да поговорим за моите планове. Но преди всичко, бих желал да видя принцесата!

— Настъпи ли часът за тази среща?

— Да. Възнамерявам да помоля гиковара да разреши на принцесата да получи княжеството като васално владение. Тя ще се задължи да плаща данък и да бъде вярна на гиковара.

— О, значи такава била работата! — възкликна с усмивка Мекрани. — Разбира се, че така е по-добре, отколкото да се влиза в бой с гиковара. Но дали той ще се съгласи?

— Ако откаже, толкова по-зле за него!

— А непременно ли трябва да видите принцесата?

— На всяка цена. За да разбера дали ще ме обикне! Това е най-важното.

— Тя ви обича.

— Но нали не ме познава?

— Точно обратното.

— Че къде ме е виждала?

— В двореца на гиковара.

— Виж ти? Значи се е спотайвала? — учуди се Сюркуф.

— Да, но съм сигурен, че тя се възхищава от вас и ще бъде много щастлива да стане ваша съпруга…

И след многозначително мълчание добави:

— Но дали вие ще я обикнете?

— Щом е красива, както ми спомена веднъж…

— Не само аз, а и мнозина, които я познават, я намират за хубава.

Сюркуф не забеляза как поруменя Мекрани, докато произнасяше тези думи.

— Ти ли ми беше казал, че била блага по характер? — продължи с въпросите Сюркуф.

— О, сигурен съм! А за смелостта й да не говорим. Достойна щерка на баща си е тя!

— Важно качество за една принцеса! — подсмихна се Сюркуф. — Но на мен друго не ми трябва, освен любовта й!

— Поканете я тогава довечера заедно с лейтенанта!

— Че тя при нас в лагера ли е?

— Да. И ще дойде.

— Ти ли ще я доведеш?

— Аз, сахиб!

— Добре, ще ви чакам. Тази среща ще предреши живота ми. Предупреди принцесата, че ще й поставя някои условия за нашия брак.

— Какви, сахиб?

— Аз съм френски корсар, а това значи, че след сватбата ни ще я заведа в нейното княжество, но щом мине медения ни месец, пак ще хвана морето, за да се бия с англичаните!

— О, тя няма да има нищо против това!

— Ще се връщам след всяка морска битка и тъй като ще действувам главно в Индийския океан, ще се прибирам често вкъщи.

— Принцесата е твърде порядъчна и от малка е била подложена на големи изпитания. Единственото й желание е да отгледа синове, които да приличат на вас. Дечицата й ще я утешават по време на вашите отсъствия. Тъй като е сираче и то на детрониран баща, тя достатъчно е страдала, за да не бъде щастлива, възкачвайки се на трона си редом с човек като вас.

— Намислил съм нещо много интересно, ако решим да се оженим — каза Сюркуф. — Нали помниш, че двамата бяхме решили да отмъкнем съкровището. Но ако възстановим крепостта в Санпуриан, ние можем да оставим сребърните рупии да си лежат в пещерата.

— Колко сте прав! Нищо по-просто от това! Как не ми е дошло на ум!

— И тъй, Мекрани, ще се видим довечера. Предупреди Бренвил!

— Непременно!

И малкият Мекрани се оттегли. Не би могло да се каже, че всичките му безпокойства бяха отлетели.

Нощта спусна булото си над лагера. Индийска нощ! Засиял от звезди мрак! Лагерът, озарен от войнишките огньове боботеше от гласове и викове. Всички празнуваха победата.

* * *

Достопочтеният беловлас мюфтия на арабската гвардия прекосяваше пътеките между палатките. Подире му вървеше жена, забулена от главата до петите. Войниците пред него му правеха път. Той стигна пред палатката на Сюркуф, блестящо осветена отвътре от индийски лампи с благовония.

На една трапеза бяха наредени прибори за четирима души. Гиковарът бе услужил с един от пищните си сервизи за хранене и бе изпратил стъкленици с розово масло, та гостите да се парфюмират, както повеляваше индийският обичай. Мюфтията влезе пръв, а след него се появи и онази, която го придружаваше.

— Сахиб — обърна се мюфтията към Сюркуф и Бренвил, — поискали сте да видите принцеса Мариам.

И като свали булото на младата жена, каза:

— Ето я!

Сюркуф най-сетне видя принцесата — на главата с диадема, великолепно украсена с перли, брилянти, смарагди и рубини — диадема, която открояваше благородната сдържаност на една изящна и одухотворена хубост. Големите й очи притежаваха леко учудения и любопитен израз, притаен в очите на антилопата и отразяваха цялата чувствителност на една нежна и целомъдрена душа. Черните мигли, тънки, дълги и извити — прибулваха погледа й; правият нос очертаваше още по-ясно профила на овалното й лице. Усмивката на плътните й устни излъчваше меланхолична прелест, а ушите й бяха нежно изваяни. Принцесата бе нагиздена с изящна арабска носия; беше дребничка на ръст в сравнение със Сюркуф, но с прекрасно изразени очертания на снагата.

Корсарят я гледаше в захлас.

Бренвил, който веднага разпозна Мекрани, не можа да сдържи учудването си.

— Виж ти каква изненада! — И като отгатна, че стъписаният Сюркуф не може да се досети къде е виждал това хубаво лице, той му каза: — Ама не виждате ли, че това е Мекрани!

— Вярно бе… Той е!… — провикна се Сюркуф. — Не се учудвам вече, мънички Мекрани, защо изпитвах такива топли чувства към теб — добави той с присъщото си чистосърдечие.

А после се обърна към мюфтията и му каза:

— Дошли сте, предполагам, за да ни бракосъчетаете!

— Сахиб — каза мюсюлманският духовник, — дошъл съм, за да придружа принцесата.

— Но и да ни бракосъчетаете, нали? — настойчиво попита Сюркуф.

И той протегна ръка на принцесата, която с прелестен устрем се хвърли в обятията му.

— Осветете техния брак — помоли го Бренвил, а после тихичко прошепна: — Бракосъчетайте ги, че инак те и без вас ще се оженят!

Мюфтията не изчака нова подкана. Издекламира няколко стихчета от Корана, изпълни тъй простичките изисквания на мюсюлманския ритуал и заяви, че съпрузите са свързани по законен ред за цял живот.

— А сега всички на трапезата! — провикна се радостно Бренвил.

Четиримата сътрапезници заеха местата си. Колко весела беше тази задушевна вечеря! Принцесата сякаш пак се превърна в момчето Мекрани, като обясни, че поради досегашната принуда да живее сред мъже ще й бъде трудно да се лиши от онази свобода на думите и обноските, с които е свикнала. И продължаваше да се държи по момчешки.

Заради мюфтията се наложи вечерята да бъде обилно полята с шампанско и то веднага след супата. Като добър мюсюлманин, той не желаеше да пие вино пред очите на всички, за да не наруши догмите. Но шампанското бе друга работа, защото преди да внесат това вино в мюсюлманска страна, му слагат етикета „Билка“. Мюфтията си пийна порядъчно и стана прекалено бъбрив. Убеден, че младоженците имат да си приказват за свои си неща, Бренвил се помъчи да обясни това на мюфтията. Напразни усилия!

— Това ни е последната чаша! — каза му накрая Бренвил. — Няма как — трябва да си вземем довиждане с принцесата.

Мюфтията гаврътна чашата до дъно. Но наместо да си тръгне, заяви, че ще изпее „Завладяването на Индия“ от безсмъртния Тимур-Ленг (Тамерлан). Сюркуф хвърли многозначителен поглед към Бренвил.

— Бъди търпелив! — каза му лейтенантът на френски. — Няма да трае дълго!

— Няма да трае ли! — възмути се Сюркуф. — Ти слушал ли си някога жалбите на Тамерлан! Цели триста куплета! — въздъхна отегчено той.

Бренвил се усмихна, и каза на един от робите:

— Тия чаши са много малки! Тамерлан е пиел кумис (кобилешко подквасено мляко) в медени кастрони. Донеси ни купи, достойни за великия могол, чиято слава ще бъде възпята от един достоен мюфтия!

А на мюфтията прошепна:

— Сега да вдигнем чаши за вечната слава на безсмъртния завоевател!

— Слава на Аллаха! — одобри думите му мюфтията.

В ибриците, които донесоха, Бренвил наля шампанско. Само на мюфтията изля цели две бутилки, но той не възрази.

— Пия за Тамерлан! — провикна се Бренвил.

— За славния Тамерлан! — отвърна мюфтията.

И след като изпи предостатъчно шампанско, той се почувствува готов да изрецитира жалбите на Тамерлан.

— Приятелю — прекъсна го Бренвил. — Нима искате да оскърбите паметта на великия воин, който в този миг ни гледа от Мохамедовия рай? Не знаете ли, че когато се вдига наздравица, чашата се изпразва до дъно…

— А… такъв ли бил обичаят? — попита мюфтията.

— Да, и този обичай е свято тачен!

Известен е мигновеният ефект на шампанското. Мюфтията запелтечи несвързано, очите му помътняха, главата му натежа и той тупна върху рогозката, защото сътрапезниците пируваха по ориенталски, насядали на възглавници върху просната рогозка.

Бренвил и младоженците се разсмяха чистосърдечно, когато чуха хъркането на пияния мюфтия, принуден да заспи мимо волята си. Накрая Сюркуф нареди да донесат една носилка, да натоварят на нея достопочтения Мохамедов свещенослужител, да го покрият с едно одеяло и да го отнесат в палатката на помощник-матроса на Сюркуф, където щеше да му бъде оказано гостоприемство.

— Понеже утре мюфтията ще бъде махмурлия, заръчайте на моя помощник-матрос да го освежи с бутилка билково вино — заръча на робите Бренвил, а когато отнесоха носилката, той се сбогува със Сюркуф с думите. — Ти поне си верен на себе си!

— Какво искаш да кажеш? — попита го Сюркуф.

— Ами това, че когато реша да изневеря на принцеса Сурвана, аз отивам при Хемра, която е жена от простолюдието. Докато ти, като важна птица от аристокрацията, минаваш от една принцеса на друга.

И без да каже дума повече си тръгна. Ала споменът за дъщерята на гиковара безпокоеше принцеса Мариам, която знаеше всичко.

— Как ли ще приеме тя нашия брак? — попита Мариам.

— Че ние няма да се връщаме в Барода — отвърна й Сюркуф.

— Това ще я направи още по-ревнива!

— Не ми се вярва. Тя не е от мнителните и едва ли ще вземе да усложнява нещата. Пък и не е от ония, дето чакат дълго. Сигурен съм, че вече си имам заместник в любовта — разсмя се Сюркуф.

И той не се лъжеше.

Може би затова споменът за принцеса Джелина не смути първата му брачна нощ.

На другия ден Сюркуф поиска тайна аудиенция при гиковара. Владетелят винаги бе посрещал корсаря с голяма благосклонност, но след победата, извоювана от Сюркуф, раджата бе предложил на корсаря нещо привлекателно, на което особено много държеше. Той бе помолил Сюркуф да остане на работа при него като заеме поста сарапалор — нещо подобно на генерал-майор, пръв помощник на краля. Само че сарапалорът има по-висш сан от генералите, даже и от главнокомандуващия.

Преди да вземе решение, Сюркуф бе поискал време за размисъл. Той обаче обрисува положението пред гиковара, без да спомене за съкровището в Санпуриан, а само за женитбата си с принцесата:

— Ако вие ми окажете благоволението, което ще поискам от вас и за което аз ще поема отговорността да управлявам нейното кралство, така че вие да получавате от него много по-висок годишен данък, отколкото от всички ваши поданици. Освен това ще изградя елитна армия и най-вече — артилерия, която ще ви превърне в страшилище за англичаните. А пък ако съм по море с моите кораби и разбера, че някой ви е нападнал, ще пристигна незабавно, за да се поставя на разположение на Ваше Величество.

— От всичките ви обещания държа най-много на последното! — каза гиковарът.

И добави, че желае да приеме принцесата на тържествена аудиенция. Празненството мина под знака на ориенталския разкош с оръдеен залп в чест на двамата младоженци. След туй гиковарът реши, че бракосъчетанието на принцесата със Сюркуф трябва да се отбележи с пир за знатните, почерпка за войниците и фойерверки. Наред с това той поднесе кралски подаръци на Мариам.

Три дни по-късно бе подписано примирието. Гиковарът преотстъпи на Сюркуф своя паж Джернадор. Кралският вестоносец със силен ескорт и грамота от гиковара придружи принцесата и съпруга й, за да я провъзгласи тържествено за законна владетелка на своите щати.

* * *

Подобно на всички първожреци от ордена на служителите на Бога на смъртта, Салданазар напомняше кръвожаден тигър в човешки образ. Ето защо и той като всички първожреци напълно бе заслужил прозвището „Тигър на Шива“.

Но откакто бомбаджиите бяха разкрити, той не можеше да си намери място, и непрестанно пушеше опиум, без чиято помощ изпадаше в див бяс. Особено нощем, зверското чувство, което сляпо го водеше, се пробуждаше с неочаквана настойчивост. Той скачаше от леглото и ръмжеше като звяр в клетка. За да го успокоят, пускаха в стаята му по някой клет роб. В такива случаи се разиграваше невъобразимо жестока сцена.

Човекът тигър почваше да се върти около ужасената си, трепереща жертва и я хипнотизираше, като я обезсилваше с блесналия си магнетичен поглед, а после я сграбчваше, вече напълно омаломощена, събаряше я на земята и я удушаваше на бърза ръка със свещената кърпа. Той наистина беше най-ловкият фансангар от ордена на тугите.

По времето, когато Салданазар беше първожрец, за тугите се говореше много. Ферингеа щеше да направи своите страшни разкрития много по-късно. В независимите индийски щати, като например Барода, полицията не бе особено придирчива, затуй никой не дръзваше да свали тайнственото було, което покриваше жестоките порядки на тази секта. Така например, хвърляните в лапите на Салданазар роби биваха погребвани в една градина, за която се шушукаше, че е претъпкана с трупове. Но тогава никой още не се вълнуваше от робската участ.

Жертвите на първожреца се доставяха от някой туг, който на другия ден се хвалеше нехайно:

— Вчера продадох един от робите си.

И си купуваше нов, без това да направи впечатление някому.

Обаче тези убийства на хора от нисшите касти не можеха да утолят жаждата за отмъщение, която мъчеше Салданазар след историята с бомбаджиите. Вестите, идващи от войската подсилиха тази жажда. А когато научи за победата на гиковара, той изпадна в истинско изстъпление:

— Какво! Победа? Над тези лъвове англичаните! Виждам тук пръстът на съдбата!

И тъкмо в този миг в главата му блесна една мисъл, която го облада напълно. Начаса повика секретаря си, който му бе донесъл новината за поражението над англичаните, и му каза:

— Всичко, наистина всичко сочи, че ние в случая имаме работа не с човек, а сме обречени да се борим срещу бог Кристна, въплътен в този проклет Сюркуф.

Както метапсихозата, така и последователните прераждания на боговете стоят в основата на индуската вяра. Но докато превъплъщенията на Буда са изброими, тези на Брама нямат край и чет. И понеже Салданазар и секретарят му сляпо вярваха в тези превъплъщения, сиреч бяха фанатици по душа и ум — мисълта, че Сюркуф е превъплъщение на Исуса Христа ги завладя напълно, без капчица съмнение.

Убеждението им, че се борят срещу богочовек, беше неизкоренимо.

— Всичко доказва — продължи Салданазар, — че този Сюркуф е възкръсналият християнски бог. Той върши чудеса като същински втори Кристна. И той е исполин като него. И той е властолюбец като него. И той, подобно Кристна, побеждава в битките с черна магия! Ах, тия волове, които като дива сила стъпкаха силите на англичаните! Те също са прийом на Кристна. Нали легендата на неверниците разказва, че още като прост пастир, техният Кристна пощурил цяло стадо свини, като пуснал срещу него пощръклели от запален огън волове.

— И тъй! — мърмореше Салданазар — ние си имаме работа не с човек, а с бог. Затуй битката с него е невъзможна! Затуй търпим поражение след поражение!

— Но ние непременно ще победим! — вдъхна му смелост секретарят.

— Да, най-накрая нашето постоянство ще надделее! Кристна, освободен чрез свещената кърпа от своята тленна обвивка, ще бъде погълнат от утробата на Пара-Брама, Великото Всичко, Безкрая!

— Мри, Кристна-Сюркуф! Така повелява нашият бог!

Тъй фанатичен бе навремето викът на кръстоносците, тръгнали към мюсюлманските страни да завоюват Гроба господен. Не по-малко фанатичен бе и викът на тугите в този момент.

Но Сиаво съобщи на Салданазар още една неприятна вест:

— Господарю. От лагера на раджата пристигна пратеник и съобщи, че Сюркуф се е оженил за младата принцеса Мариам на Санпуриан.

— Нали беше изчезнала? — попита Салданазар.

— Преоблечена в мъжки дрехи, тя се представяла за син на Хаджията — оня старец, дето умря от раните си по време на бунта в затвора.

— Но как се е съгласил гиковарът на този опасен за властта му брак?

— Не само, че се е съгласил, ами на всичко туй отгоре е обявил княжеството й за свое васално владение и е назначил Сюркуф за генерал, командващ нейните войски.

— Не виждаш ли в тази история още едно доказателство, че Кристна се е въплътил в този разбойник? Нали Кристна също се е женил за някаква принцеса?

И Салданазар взе най-сетне решението си.

— На борба! — провикна се той. — Страшна мъст за този нечестивец-християнин! Шива е с нас!

И той продиктува своите заповеди, разкриващи невероятно богатство на въображението и твърдост на възгледите. Едва ли някога е имало по-добре скроен заговор, от този, който се пръкна като буреносен облак в главата на Тигъра на Шива. Десет хиляди туги бяха веднага мобилизирани за осъществяването на този гигантски план. Преди още да бъде възстановен, престолът на принцеса Мариам вече се клатеше из основи.

* * *

Когато Сюркуф пристигна заедно с принцесата в нейното княжество, той го завари в незавидно състояние.

В миналото, преди бащата на принцесата да бъде детрониран, главната военна сила на това княжество бе корпус, съставен от мюсюлмани, тъй като мнозинството от жителите изповядваше ислямската вяра. Но след завладяването на страната от гиковара, това мнозинство бе потиснато от индуси — поклонници на Брама. Да се даде отново аванс на мюсюлманите, означаваше да се раздразни гиковарът и да се събуди неговото недоверие. Ето защо, трябваше да се действува с много предпазливост и благоразумие.

Докато пътуваха, Сюркуф, който знаеше истината за положението там, написа от името на принцесата, една много умерена прокламация към народа. В нея принцесата заявяваше пред своите поданици, че гиковарът я е поставил начело на княжеството, с цел да бъдат забравени всички минали разногласия. Освен това владетелката уведомяваше народа си, че ще направи всичко според силите си в името на мира и съгласието, че законът в царството й ще бъде един за всички, без оглед на вероизповеданията, че ще въздаде всекиму според заслугите, а ще раздава почести само на най-достойните.

Тази прокламация, прочетена от глашатаите по градове и села, предизвика истинско разведряване в страната. Тя поуталожи както острите претенции на мюсюлманите, така и безпокойството на поклонниците на бог Брама.

Щом пристигна в столицата си, принцеса Мариам прие последователно всичките си висши сановници. Умна, обучена добре под влиянието на Сюркуф, прелестна и привлекателна, тя съумя да стопли всекиго с добра дума и да грабне сърцата. Тя оповести пред цялото събрание на сановниците твърдата си воля да зачита всички вероизповедания, достоянията на народа и да не посяга върху имуществото на поданиците си. Така тя укрепи и материалните и духовните въжделения на народа си. А пък Сюркуф си даваше вид, че се занимава само с военните си дела.

— Аз не съм принц, а само съпруг на принцесата — заявяваше твърдо той — и няма да се меся ни в политика, ни в управа. Но като главнокомандващ на армиите на гиковара, като представител на неговата военна власт, аз ще се занимавам с войската и само с войската!

Ако някой речеше да го заговори по делови въпроси, той отвръщаше:

— Питайте принцесата и нейните съветници!

Той не взимаше участие в дворцовите съвети. Неговият начин на действие спечели всички, които се бояха от евентуалната му еднолична власт.

С прямотата, чистосърдечността и неподправеното си благородство, тъй характерни за него, Сюркуф си спечели не един предан приятел. Хората с удивление откриваха, колко уравновесен и безкористен бе човекът, сразил не само страховития Тигър, но и англичаните, сиреч Великия французин (фаранги акбар), както го наричаха мюсюлманите. Сюркуф се радваше на затрогваща популярност. Неговото житие се превръщаше вече в легенда. Той бе станал несъмнен полубог, пресрещаха го майки с невръстни рожби в ръце и му се молеха да даде на дечицата им благослов за сила и храброст.

А пък Бренвил, придружен винаги от Джернадор, беше идолът на изисканата младеж; дяволитото му остроумие се нравеше на младите индуски благородници и поради тази негова черта, градът изглеждаше винаги празничен. Но и армията беше въодушевена, загдето я командваше такъв прочут генерал като Сюркуф.

Състоя се тържествен парад със слонове. Всички очакваха да видят Сюркуф, възкачен редом с принцесата на гърба на най-величествения слон. Но французинът се появи подир шествието, възседнал своя любим жребец, начело на войската си. Той бе генерал и нищо повече. Този факт бе широко коментиран от народните маси и популярността му израсна още повече.

Сюркуф посъветва принцесата да избере за министър-председател един стар велможа, прочут със своята мъдрост и безкористност. По вероизповедание той беше брамин, а туй допринесе значително за успокоение на неговите събратя по вяра. И корабът на княжеството заплава в спокойни води…

Едва тогава Сюркуф, без да вдига много шум, създаде един мюсюлмански корпус, който бе настанен на лагер близо до Санпуриан, но така че малцина да знаят за съществуването му. Не след дълго той вече разполагаше с два чудесни батальона, всеки от по хиляда и петстотин души, с артилерийска батарея, пионерска рота и кавалерийски полк от седемстотин души. Това беше една добре комплектувана армия. За да се сдобие с опитни войници, той се обърна към всички авантюристи от френска Индия, занимаващи се с вербовка на наемници, които трябваше да му доставят нужните войници. Те му ги доставиха в тройна мяра. Това му позволи да организира елитна високоплатена сила, от която можеха да бъдат излъчени чинове за други нови батальони.

След като създаде бързо войската си, Сюркуф, реши да се погрижи за защитата на Санпуриан.

После заповяда градът да бъде опасан с бастиони и да се изгради околовръст дървена стена. За тази цел докараха материал от съседната гора, разфасоваха го в четвъртити петметрови дъски, които побиха в редица на метър дълбочина. На всеки двеста стъпки по дървената ограда издигнаха кули. В подножието на оградата изкопаха голям ров, като укрепиха външната страна на оградата с изхвърлената пръст. След като привършиха строежа на първия защитен вал, Сюркуф нареди да построят още един по в центъра, та да послужи като цитадела. Той пък щеше да служи за прикритие на тайния вход, който водеше към пещерата със съкровището. Тази цитадела разполагаше с отлична бойна защита.

След бързото сформиране на войсковите части, Сюркуф реши да опъне лагер в цитаделата, за да настани там щаба си. Принцесата често посещаваше своя мъж генерала. Почти винаги двамата разговаряха за съкровището. Сюркуф бе намислил нещо по този въпрос. Необходимо е — често казваше той — масивното, тежко сребро да бъде превърнато в стойности с малка тежест и обем, под формата на диаманти.

Лагерът, както вече казахме, беше разположен точно над тайния вход, водещ към пещерата. Дъсчена стена обграждаше палатката на Сюркуф. Никой не можеше да проникне, ако матросът помощник на Сюркуф не отвореше вратата на оградата, от която часовоите отстраняваха всеки приближил се. Благодарение на тези предпазни мерки, хората на Сюркуф можеха да качват в палатката сандъците с рупии.

При всяко пътуване Сюркуф, Бренвил и принцесата отнасяха на гърба на слоновете сандъците със среброто, което разменяха срещу диаманти.

А тайната стълба представляваше истински шедьовър като строеж и удобство. Изсечена бе в самата скала и се вместваше безпогрешно в нейните рамки. Палатката бе построена върху огромен пясъчник и образуваше нещо като стряха или по-скоро — платформа. За да се забият колчетата, задържащи въжетата, дупките бяха издълбани с клинове и чукове.

А тайният вход, както вече казахме, се намираше по средата на палатката. Той се отваряше и затваряше с докосване — отвън или отвътре — на една скрита пружина. Принцесата бе доверила на Сюркуф тайната й. Система от противовеси улесняваше отварянето. Сглобките бяха направени тъй съвършено, че на мястото на отвора личеше само скалата.

Охраната на обкръжената от цитаделата палатка бе поверена от Сюркуф на елитната войска, съставена от неудостоени още с военни чинове европейци. В тяхна помощ той бе присъединил друга част, състояща се от махратски благородници, желаещи да служат в неговите сили и на които той можеше да разчита напълно.

Европейските авантюристи се радваха, че в скоро време ще получат чин и ще си живеят безметежно, защото почти всички без изключение я караха ден за ден, тъй като рядко намираха някаква работа. Този род люде, в по-голямата си част моряци-дезертьори, синове на бедняшки фамилии, тръгнали да си търсят късмета по индийските земи, където се бяха разорили като търговци и улични спекуланти, бяха твърде много препатили и гладували, за да не оценят сегашното си завидно положение.

Сюркуф осъществи още една своя великолепна идея — да плаща на подофицерите само с една трета по-малко, отколкото на лейтенантите. И тъй като той умееше да оценява по достойнство способностите и храбростта им, подофицерите заемаха мястото, което им отреждаше техният интелект, възпитание и образование. А понеже материалното им състояние бе твърде добро, никой вече не се оплакваше от участта си.

Обаче по време на последното си пътуване принцесата спомена пред Сюркуф, че в пещерата са останали само петстотин хиляди рупии, което не им позволявало да напуснат страната.

— За какъв дявол да стоим в Санпуриан, след като нищо не ни остана в хазната? — попита тя.

— Скъпа приятелко — отвърна й Сюркуф, който насаме с нея бе съвсем непринуден и се държеше с принцесата сякаш тя бе обикновена съпруга, сиреч французойка от неговия кръг, — скъпа приятелко, ще те помоля да не забравяш, че Санпуриан представлява много добре укрепен лагер.

— Известно ми е, но тук сме далеч от столичните удоволствия.

— Няма що! Големи удоволствия! — възрази Сюркуф, като добави. — Тези дни подновявам набезите си по море и ти ще трябва да си стоиш самичка по цели месеци.

— Обещала съм ти да не се оплаквам! — каза Мариам.

— Ако настъпят някакви размирици, при първия сигнал ще можеш да ползваш Санпуриан за свое убежище. Струпал съм там запаси от храна, та чак и пещерата е пълна! А в нея има и два кладенеца с питейна вода. Складовете с храни са претъпкани. Можеш да устоиш на многомесечна обсада. Пази се само от предатели. Тъй или инак можеш да се отбраняваш и сама дълго в цитаделата, даже ако защитният вал бъде превзет. Аз тайно съм минирал цялата площ между цитаделата и оградата. Ако избереш удобния момент, можеш да взривиш мините и да избиеш маса противници. Пък и самата ограда на цитаделата може да бъде взривена, ако противникът реши да се покатери на нея!

Генералът, когото назначих да командува Санпуриан в мое отсъствие, е стар морски офицер, един от ония военни, които поради липса на знатно потекло, трудно можеха да заемат чин по-висок от лейтенантския. Той първоначално се е числял към един колониален полк, а по-късно, подобно на мнозина други по времето на адмирал Сюфрен, е бил на служба при Типу-Сахиб и е отбранявал последователно две крепости, като е проявил изключителна храброст и мъжество. Той е стегнат мъж, който се чувствува поласкан, че при теб е намерил отново високото положение, което е имал при Типу-Сахиб, има чувство за войнска чест и ще изпълни дълга си.

— Аз имам пълно доверие в него! — каза принцесата.

— Всички го уважават, обичат го и му се подчиняват с любов. Затуй мога да отплавам спокойно, след като съм направил нужното за твоята сигурност.

— И кога заминаваш, ако не е тайна? — попита Мариам.

— След петнайсетина дни или след месец в зависимост от силата и посоката на ветровете, които ще направляват бързия платноход. Поръчах да ми го купят от остров Ил дьо Франс, и ще ми го докарат нов-новеничък заедно с екипажа, подбран на същия остров.

Принцесата се примири с неизбежното отплаване на мъжа си. Нали още преди сватбата бяха се разбрали по този въпрос. И макар да й беше много мъчно, тя от гордост не показа никакво недоволство. Всъщност със Сюркуф не можеше да се спори, защото нищо на света не бе в състояние да го разколебае в решенията му.

* * *

Бе шест часа сутринта. В лагера Санпуриан цареше оживление. Беше най-приятното време на деня, когато подухва лек бриз, а първите лъчи на изгряващото слънце позлатяват всичко наоколо си, когато пробудената природа оживява и се раздвижва. Това е часът на ловците. Двама офицери-индуси, много добре въоръжени, излязоха от лагера, следвани от ординарците си. Единият от офицерите, някакъв капитан, каза на другия, който беше подпоручик:

— Защо си толкова невнимателен? Наблюдавах те тази сутрин, когато ходжата се провикваше за молитва!

— Че какво толкова съм направил?

— Как какво? Протегна ръце като левак, коленичи не както трябва и завъртя броеницата сякаш за първи път. После се изправи на крака с въздишка на облекчение. Внимавай, да не разберат, че си лъжемохамеданин.

— Ще си отварям очите!

— Посъветвай и другите иноверци да бъдат крайно предпазливи!

— Те също съзнават, че ако ни заподозрат в ерес, ще бъдем разкрити, а ако ни разкрият, ще бъдем разстреляни.

— Накратко казано — да бъдем бдителни!

— И къде ще се състои тайната среща с пратеника на Салданазар?

— Ей в онази горичка отсреща, на върха на хълма. Пратеникът е един от най-високопоставените фансангари. Досега е удушил шестима ловци, после захвърлил телата им на тигрите и гепардите и всички повярвали, че горките хорица не са били удушени, а изядени от зверовете.

— Браво на този фансангар! Шестима удушени наведнъж! А аз съм удушил само деветима мюсюлмани!

— А пък аз тринайсетина!

Докато произнасяше тези думи, капитанът се прицели в една прелитаща ниско край него яребица и я улучи. След този дребен подвиг той продължи:

— Този наш брат, дето ще се появи след малко, има големи заслуги и не му е притрябвало да работи, за да си изкарва хляба. Богатството му е дошло изневиделица, след като е удушил първата си жертва.

— Така ли?

— Ами да. Удушеният в името на Шива бил един нищо и никакъв търговец, дето вървял подир някакъв керван. Цялото му богатство били две магарета, едното оседлано, за да го язди той, а другото — за да му носи партакешите. Ала бедният човечец се оказал търговец на скъпоценни камъни, който носел в кожен колан под ризата си рубини, диаманти и перли за повече от триста хиляди рупии…

— Дано Шива помогне да станем и ние богати!

— Както виждаш, братът, който ни маха отсреща, е бил късметлия! А онзи нещастник, търговеца, ходел облечен като просяк, за да не го вземат за богат! Нашият събрат бил дървар и веднъж, както се чудел кое дърво да отсече, що да види — малко по-надалеч, под една сянка търговецът спял уморен след лов…

— И се събудил в прегръдките на Пара-Брама…

— Вярно приказваш… След удушването с кърпата душата му се прибрала при онзи, от когото тя се излъчва и при когото се връща всичко, но тялото му останало под дървото заедно с колана и драгоценните камъни.

— Щастливец е бил този дървар!

— Той изпратил на първожреца Салданазар най-красивите перли, брилянти и рубини, за благото на нашата свята религия.

— Това се казва истински вярващ!

— Запазил си е само камъчета за около трийсет хиляди рупии, но продължава да работи.

В този момент двамата събратя стигнаха края на горичката и навлязоха в нея. Дърварят, който дебнеше пристигането им, се появи начаса.

Тугите си размениха тайнствени знаци за поздрав. Ама че животинско лице имаше тоя горянин, същинска горила, само дето челото му не беше ниско, а издуто и широко. Челюстите му бяха изпъкнали, скулите — като на звяр, кучешките му зъби огромни, устните — изкривени в маймунска гримаса, а жълтите му очички примигваха с невероятна бързина. Капитанът представи лейтенанта:

— Братко — каза той, — искам да знаеш, че този мъж ще бъде моят заместник, ако Шива ми отреди да умра и ако часът на превъплъщението и възнасянето удари за мен!

— Добре! — отсече дърварят.

И той внимателно се вгледа в лейтенанта, за да запомни чертите му. Несъмнено този горски човек бе двойствена личност. Макар и да притежаваше зверски инстинкти, невероятно умното му чело говореше за някаква странна, тръгнала по погрешен път, мистична душа. Тази бе причината той да се присъедини доброволно към тугите, завладян от тяхното учение именно заради зверската си природа.

— Какви са инструкциите? — попита капитанът.

— Да бъдем готови! — отговори дърварят.

— Но как ще разберем точния час?

— Когато пристигна в лагера уж за да доставя плодове. Щом ме видите, знайте, че трябва отново да дойдете на явката за последни инструкции.

— Добре!

— Вие ще може да отворите за нашите хора една от вратите на лагера, нали?

— Разбира се! Нашата група е съставена от стотина братя, които ще удушат постовия край въпросната врата. Той непременно ще е заспал, разчитайки на крепостния караул.

— Ами караула?

— По всяка вероятност някой от нас също ще караули.

— Ами ако е някой друг?

— Аз като офицер също ще направя проверка на постовете. Когато си разменяме паролата, ще унищожа постовия.

— Добре, много добре!

— Но как първожрецът ще доведе току-тъй, незабелязано, достатъчно войници, които да превземат крепостта!

— Това си е негова тайна!

— А знаеш ли колко ще бъдат тези, дето ще нападнат заспалата крепост?

— Повече от десет хиляди бойци!

— Достатъчно са, за да смажат спящия под палатките гарнизон. Даже са повече от необходимото. Чудя се само как цяла една армия от десет хиляди души ще мине през княжеството, без да я забележат?

— Нашият първожрец е свръхчовек!

— Ще увериш господаря, че ние се подчиняваме на неговите заповеди.

— Ще му кажа. До скоро виждане, нека Шива те закриля!

— Дано бъде благосклонен към нас!

Дърварят изчезна в гората, а ловците се върнаха в лагера.

* * *

Салданазар се беше поуспокоил. Ликът му излъчваше огромно самочувствие. Той си мислеше за десетте хиляди туги, които щеше да мобилизира. Това бе само малка част от сектата, наброяваща по онова време повече от триста хиляди удушвачи.

Салданазар бе отправил възвание само към тугите от морските провинции. Като голям търговец, разполагащ с огромни капитали, той притежаваше не само кервани по всички краища на Индия, но и кораби във всички нейни пристанища. Ето защо бе издал заповед да бъдат натоварени цели роти туги на борда на неговите кораби. С помощта на Сиаво бе съставил списъците на шайките и бе премерил всеки свой ход.

Пристанищата му бяха приели по два, три и даже четири кораба, в зависимост от транспортирания брой хора, тъй като провинциите не пращаха еднакъв брой. С големия си опит на корабовладелец, Салданазар определи датите за отплаването на всяка група кораби в зависимост от разстоянието, което ги делеше от Санпуриан. За място на срещата той посочи един дълбок и безопасен залив на пустинния бряг край Парадиага, отдалечен на шест морски мили от Санпуриан. После корабите трябваше да отплават бързо оттам, да пътуват през нощта и безпрепятствено да стигнат пред крепостта в два часа сутринта.

Прекрасната дисциплина на тугите спомогна на десетте хиляди разбойници да пристигнат един след друг, без да събудят подозрение. Щом на борда се появяха туги, веднага ги сваляха между двете палуби и те изчезваха. След приключване на натоварването, корабът вдигаше котва и заминаваше спокойно с опънати платна.

Салданазар току-що бе научил, че е отплавал и последният кораб, който се намираше в най-близкото пристанище. След като изслуша доклада на Сиаво, на лицето му засия радостна надежда:

— Този път корсарите ще бъдат сразени от нашата атака! — предвеща Салданазар. — Ще тръгнем оттук още тази вечер, за да се качим на кораба през нощта! — допълни той, а очите му излъчваха огнени пламъчета.

След тази заповед Сиаво излезе, за да направи последна проверка на приготовленията. Останал сам, Салданазар се обърна по посока на Санпуриан и лицето му придоби израз на страшна жестокост. Устните му пребледняха и затрептяха, зениците му засвяткаха с блясъка на разтопено злато, а разширените му ноздри засмукваха бързо въздуха, досущ като тигър, надушил плячка.

* * *

Пристанът на Парадиаза бе задрямал. Нощният мрак, забулил най-напред тъмните крайбрежни канари, вече падаше и над златистата крайбрежна ивица, чийто блясък помътняваше. Звездите се разпалваха в небосвода, докато нежният бриз припкаше неуморно от вълна на вълна. Брегът бе пустинен. Нямаше сладка вода за пиене. А безводието не примамва ни човек, ни звяр.

Но ето че се появи някакъв кораб, който плаваше покрай носа, затварящ от едната страна полумесеца на залива. Всички платна, освен едно-единствено, бяха сгънати. Платноходът бавно се плъзгаше напред, черният му кил прокарваше светла бразда по водата, чиито мехурчета образуваха сияйна пътека. И последното платно бе вече сгънато, а котвата спусната. Корабът спря, като лекичко се поклащаше.

Спуснати бяха и три лодки, които се изпълваха с безмълвни групи хора, стигнаха до плажа, където въоръжените мъже дебаркираха и накрая пак се върнаха на кораба, за да докарат нов товар. Щом стъпеха на сушата, въоръжените мъже се строяваха в четири редици, насочваха се към канарите, закатерваха се по тях и изчезваха в мрака.

После друг кораб заставаше на рейд, следван от втори, трети. Всички чакаха своя ред. От утробата на тази флота само за един час се измъкнаха десет хиляди души. Даже английски адмирал би се възхитил от безукорния ред на тази огромна морска маневра.

Десетте хиляди хлътнаха във вътрешността на сушата без друга следа освен стъпките им по пясъка. Човек би си рекъл, че това бе армия от призраци.

И дума не излизаше от тази колона, разстилаща се на огромно разстояние, крачеща безшумно с обуща от лико. Ухото долавяше само някакво неясно боботене на тъпкана земя.

Тугите вървяха бързо, но някак си се плъзгаха по земята, сякаш само леко я докосваха с пръсти. Всички до един бяха въоръжени с пушка, пистолет и сабя, защото им предстоеше да се бият, да унищожават. Но всеки носеше и свещената кърпа, с която щеше да души ранените. Фанатична вяра и кръвожадност въодушевяваха тази армия от човеци-тигри. От нея се разнасяше животинска смрад, примесена с горчив мирис на мускус.

Тъмната лента на тугите продължаваше като чудовищна змия, движейки се със седем километра в час, и си даде почивка едва на една левга от Санпуриан. Настъпил бе полунощният час. Предводителите, възседнали коне, спряха колоната. Копитата на конете бяха омотани с парцали. След миг се появи някакъв човек, който изникна сам в нощта. Коленичи пред Салданазар, после се изправи и му каза кратко:

— Всичко е готово, господарю! Вратата ще бъде отворена в два часа.

— Добре! Остани до мене!

Салданазар даде разпорежданията си и армията отново потегли след половинчасов отдих. На два километра от Санпуриан, тя се подреди в няколко по-широки и по-многобройни колони, а в един и половина сутринта десетте хиляди туги легнаха по корем на земята и запълзяха. Това е упражнение, усвоено старателно от всеки туг-удушвач. Този начин на напредване и оттегляне има своите закони и методи и е характерен за тугите, които го владеят до съвършенство.

Пълзящата армия стигна невидима до едни високи треви, където можеше да я издаде само полюляването на стръковете. Ала часовоите помислиха, че тревата се поклаща от вятъра. Челните редици на колоните спряха тъкмо когато излизаха на незатревеното пространство около лагера, изтъпкано от войнишките ботуши, и се сгушиха под високите треви, като зачакаха да стане два часът.

Съвсем ненадейно вратата се отвори лекичко и бе спуснато нещо като подвижно мостче. Колоната на Салданазар се втурна напред, последвана от всички останали. Дивите шайки се юрнаха към палатките, където спяха войниците на Сюркуф. Вдигна се неописуема суматоха, прекъсвана от изстрели.

Сюркуф изхвърча от палатката си в цитаделата, а пък почетната му рота, заедно с махратските офицери, прескочиха оградата на цитаделата. Но как да стрелят в тази освирепяла тълпа, в която имаше и приятели и врагове? След кратко колебание Бренвил се провикна на всеослушание, че ако оставят противника да си разиграва коня, жива душа в лагера няма да остане.

— Прав си! — каза Сюркуф. — Да отмъстим за нашите убити!

И даде заповед на един от матросите си. Половин минута по-късно повече от сто кратера избълваха едновременно пламъци, камъни и пръст, като изхвърлиха във въздуха хиляди туги, които тупваха отново на земята сред експлодиращи бурета с барут.

Всичко, що бе оцеляло, побягна с неистови викове на панически страх. Останал отвън начело на резервните си части, Салданазар съзря около себе си две хиляди от своите десет хиляди войници — обгорени, осакатени, обезобразени, контузени, обезумели, готови да дезертират.

— О, Кристна! Кристна! — съскаше през зъби той.

А очите му хвърляха мълнии. Пак бе претърпял поражение!

— Господарю, има начин да ги заловиш! — провикна се някой край него.

Беше капитанът предател, който им бе отворил вратата. Останал бе невредим след взрива на мините.

— Да ги заловя ли? — повтори Салданазар, съживен от възраждащата се надежда.

— Нали имаш още пет-шест хиляди души, господарю? — попита капитанът. — Не забравяйте, че в така наречената цитадела няма повече от двеста души.

— Само двеста ли?

— Заклевам се в бъдещото си прераждане, че е истина!

— Но как да превземем тая пуста крепостна стена?

— Господарю, дай да вдигнем купчини пръст около цитаделата. Така ще бъдем по-нависоко от нея и ще можем да стреляме по защитниците й. Докато едни строят кулите, други ще измайсторят бамбукови стълби за обсадата. А тя ще започне, след като избием по-голямата част от гарнизона.

— Явно, че Шива те вдъхновява! Назначавам те за началник на кулите и на обсадата!

Капитанът, който беше умна глава, даде веднага разпорежданията си. Тугите се заловиха за работа с жар, преданост и методичност. Приличаха на трудолюбиви мравки след разруха на мравуняка им. Още призори четиридесет площадки колкото човешки ръст изникнаха пред оградата на лагера и започнаха да се извисяват даже над стената на цитаделата.

Щом се развидели, Сюркуф насочи оръдието за стрелба, събори с него насипите и изби работниците. Но после каза на принцесата, която не желаеше да си тръгне без него:

— Ще ги разиграваме през целия ден. Но утре заран ще им дадем да се разберат!

— Защо? — попита принцесата.

— Защото… — отговори, смеейки се Сюркуф — с помощта на моята вълшебна пръчица ще се превърнем до един в малки зверчета, не по-големи от юмрук.

През деня предимство имаха обсадените, защото обсаждащите нямаха топове. При все това насипите растяха. Салданазар не се поколеба да пожертва пет-шестстотин души, за да привърши успешно работата по насипите. През нощта обсадените изпратиха само няколко снаряда и то наслуки. Тугите стреляха като бесни под закрилата на мрака. Призори техните насипи се умножиха, много по-високи от цитаделата. Но колкото и да се взираха в пространството пред себе си, обсаждащите останаха втрещени, че в крепостта нямаше никой и хукнаха да предупредят Салданазар.

— Скрили са се под земята! — помисли си той. — Това е стара френска хитрина!

И даде заповед за обсада. Три хиляди души, снабдени със стълби, се покатериха по насипите, но оръдията и пушките на обсадените мълчаха. В цитаделата цареше гробна тишина. Тугите бяха единодушни — Сюркуф се бе скрил в някое подземие.

Първите от изкатерилите се по стената слязоха в цитаделата и напразно претърсиха всичко. Под краката им нямаше и помен от вход, а само камънак. Изведнъж цялата дървена ограда на цитаделата и голяма част от вътрешния двор бяха вдигнати във въздуха. За тугите това дойде като гръм от ясно небе. Те не можеха да си представят, че обсадените могат да се самовзривят. Около хиляда и двеста трупа покриха земята. Оцелелите стояха като зашеметени.

Вторият разгром се равняваше на първия.

— Господарю, остават ти още пет хиляди души! Имаш време да минеш в отстъпление.

— Така е! — каза Салданазар, възвръщайки хладнокръвието си с огромно усилие на волята.

На другата сутрин той намери доброволци, готови да се вмъкнат в разрушената цитадела. Необезпокоявани от невидимия враг, тия мъжаги изследваха стъпка по стъпка целия терен, съобщавайки, че навред са се натъквали на скала. Салданазар прояви търпение, но безуспешно — нямаше и помен от обсадените.

Освен това, дойде и вестта, че армията на принцесата и опълчението й се събирали в столицата, за да тръгнат на поход срещу него. Той разполагаше с още няколко дни, преди да го принудят да поеме обратния път. Закле се да издири обсадените.

* * *

Целият малък гарнизон беше намерил убежище в Пещерата на съкровището. Благодарение на предвидливостта на Сюркуф да застелят пода на пещерата със сено, подслонът се оказа доста уютен.

Липсваше им чист въздух, но не и светлина, понеже Сюркуф, освен това се бе погрижил да снабди хората си със зехтин, фитили от памучен плат и войнишки канчета, та те можаха да си измайсторят нещо като лампи.

Сюркуф никога не оставяше хората си да безделничат. И този път той ги впрегна в действие. Нареди им да започнат най-старателно работа по разчистване изхода на пещерата, който водеше към морето. Отпушиха го така, че им оставаше да съборят само още няколко каменни, отломки, за да стигнат до самото подножие на крайбрежните канари, на чийто връх стърчаха руините на Санпуриан. Работата продължи до деня, когато Салданазар научи, че в скоро време ще разполага с нова войска. Сюркуф събра хората си около огъня и могъщата му фигура се открои с пълна сила.

— Другари — обърна се той към насядалите край огъня, — бях ви предупредил, че може би врагът ще се опита да ни превърне в безобидни животинки подобни на къртове, и ето че успя, но е крайно време да станем пак смели войници. — И обръщайки се към Бренвил, добави: — Ще вземеш със себе си двайсет души! Аз съм се погрижил да събера много пушки след боя. Те са заредени и ще бъдат на ваше разположение. Със сандъци с боеприпаси, и чували, пълни с храна, може да барикадирате изхода на тайната стълба. В три часа сутринта, вярвам, че имаш часовник, ти Бренвил, ще откриеш огън. Смятам, че можеш да отвориш изхода в три без четвърт. Десет минути ще ти бъдат достатъчни да построиш препятствие. Ако ви атакуват по време на операцията, открийте незабавно огън!

— Добре! — съгласи се Бренвил. — Така ще смажем доста туги!

— При подобни условия един боец може да изстрелва по десет куршума в минута, стига пушките да са заредени и да са под ръка — каза Сюркуф.

А после като се обърна към принцесата той добави:

— Вие и вашите придворни дами ще зареждате пушките и ще ги подавате на бойците. Нали за това преминахте през моята школа? Мислехте, че си играете игра, но сега виждате, че от това ще зависи животът ви! А пък на теб, Бренвил, ако не можеш да удържиш положението, ти заповядвам да се прибереш в окопчето, ще вдигнеш подвижната стълба, и докато тугите се суетят, ти, принцесата, жените и мъжете ще се качите на билото и няма да мислите за мен.

— Разбрано — каза Бренвил.

— Най-важното е да не протакаш ненужно и опасно битката. Достатъчно е да я почнеш, за да подпомогнеш моя план.

— Ясно. Смяташ да излезеш с по-голямата част от войниците през долния изход и да изненадаш тугите.

— Точно така! И не се чуди, ако чуеш оръдеен залп, защото такъв наистина ще има! — каза Сюркуф, като се усмихна.

— Разбирам… Ще изстреляш гранати.

— И няколко по-едри бомби.

Тогавашните гранати бяха нещо като мънички бомби, които човек можеше да метне с една ръка.

След като обясни намеренията си, Сюркуф прекара остатъка от деня и част от нощта в усилена подготовка. Малко след полунощ той излезе със своите хора, като остави Бренвил, принцесата и останалите в пещерата.

Хората на Сюркуф до един бяха изпитани бойци, свикнали да презират смъртта и да нехаят за живота си. Влизаха в бой без никакъв страх за кожата си. Просто бяха претръпнали за опасностите. А и махратите подобно на европейските авантюристи бяха професионални воини. Едните бяха карали служба при Типу-Сахиб и адмирал Сюфрен, а другите бяха преживели в Индия най-бурната част от своя живот.

Малобройната войска потегли на решителен бой. Всички носеха по пет гранати в торби от дивечова кожа. Някои бяха снабдени и с по-големи бомби. Войската се промъкна покрай скалистия бряг, отдалечи се от Санпуриан, свърна към бивака на тугите, но така че да го наблюдава отвисоко, защото палатките на тугите бяха вдигнати в долчинка, за да бъдат по-близо до един поток. Към два часа и половина спряха да починат на две хиляди стъпки от техния бивак.

Сюркуф заповяда да подредят осем големи снаряда на билото на хълма, на известно разстояние един от друг и остави да ги охраняват двама верни войника. Тези снаряди трябваше да бъдат взривени, щом избухнеше първата граната в бивака на тугите. Фитилът на всеки един от снарядите можеше да бъде запален и човек да се отдалечи от него, докато той избухне. Фитилите бяха нееднакво дълги, за да предизвикат последователни експлозии.

Естествено, от такова малко разстояние тези бомби не можеха да причинят никакви значителни щети на тугите. Ала Сюркуф искаше да заблуди неприятеля, че на билото на хълма е цяла оръдейна батарея, която предвещава настъпление на голяма армия. Дали това не бяха обещаните подкрепления, които пристигаха по-бързо от очакванията им?

В три часа без две минути откъм цитаделата се чу пукот: явно, Бренвил отбраняваше блиндираното си прикритие ловко и бързо. Начаса малката войска на Сюркуф се втурна напред и стигна незабелязано до бивака на тугите. В това време всички неприятели до един бяха вперили поглед в цитаделата, където Салданазар бе изпратил хиляда войника, за да посрещнат странната атака на обсадените, изникнали ненадейно изпод земята.

Първожрецът вече се готвеше да изпрати подкрепления, защото обсадените оказаха яростна съпротива. Съвсем неочаквано в бивака на тугите избухна първата граната, след която нови сто се изтърколиха насред подплашените врагове и смъртоносните експлозии се заредиха една след друга. Но ето че лъжливата канонада започна, последвана от пушечна стрелба… Няма съмнение — пристигнаха подкрепленията на Сюркуф!

Неописуема паника завладя тугите и те се разбягаха, крещейки неистово: „Кристна! Кристна!“. Обзети от мистичен ужас, те бяха повярвали, че бог някакъв ги е обрекъл на смърт.

Остатъкът от тугите — някаква безлика маса — се юрна шумно към корабите. След лудешки бяг тази човешка вълна изчезна в морето — всички се хвърлиха във водата и заплуваха към корабите, завладявайки ги с щурм, без да изчакат да бъдат прибрани.

Сюркуф забрани да се преследват бегълците. Не беше необходимо противникът да разбере с колко малък брой хора си има работа. Пред укритието на Бренвил, който бе проявил невероятно мъжество, преброиха четиристотин и десет още топли трупа. Сюркуф изчисли, че броят на тугите, загинали от гранати и куршуми в тази кървава нощ, възлиза на хиляда души.

Когато на другия ден първите ескадрони на подкреплението долетяха и видяха колко трупове покриват земята, паднали след кратката обсада, когато индийците огледаха цялата тая сеч, те дадоха на Сюркуф прозвището Изтребителят. В цяла Индия и до днес възпяват подвизите му, дарявайки го с това име, носено някога на другия край на света от прочутия френски разбойник Монбар.

* * *

Сюркуф веднага нареди да взривят пещерата Санпуриан, станала му вече ненужна, защото както може би си спомня любезният читател, той бе разменил почти цялото съкровище от сребърни рупии срещу скъпоценни камъни.

Подкрепленията стъпиха в Санпуриан близо три дни след кавалерийския авангард на Сюркуф. Принцесата направи преглед на войските и бе приветствувана най-възторжено. Тя се бе сражавала редом с Бренвил при отбраната на крепостта, дори бе леко ранена в ръката и носеше превръзка през рамо. За войника няма нищо по-привлекателно от жена-героиня. А когато героинята се случи принцеса, и то прелестно красива, тогава тя се превръща в идол за своята армия.

Всеобщо беше мнението, че с победата си над англичаните Сюркуф надминава всички очаквания. Но последният удар, който той нанесе на тугите, го издигна още по-високо в очите на народа. Тугите го бяха помислили за втори Христос, и затова Сюркуф пощади двама от тях — голобради момчета по на петнайсет-шестнайсет години.

— Защо ми казвате Кристна? — попита ги той.

— Много добре знаете защо! — отвърнаха те.

— Кажете ми и ще ви освободя! — каза Сюркуф.

— Защото вие сте въплъщение на Кристна.

И те му разясниха докрай въпроса. След това разкритие на двамата туги стана нещо много странно. Всички присъствуващи офицери-махрати коленичиха пред Сюркуф като пред божество. Те също завикаха:

— Кристна! Кристна! Божествен Кристна!

И тази вяра се разпространи сред армията до такава степен, че за да забрани на народа да коленичи пред него, Сюркуф се видя принуден да издаде заповед, в която изрично се казваше, че козируването трябва да се превърне в единствен знак на почит към него. А в това време Бренвил се заливаше от смях!…

Когато принцесата и Сюркуф се завърнаха в столицата си начело на войските, цялото браминско духовенство, предвождано от първожреца, дойде да коленичи пред принцесата и генерала. И не само да коленичи, ами с опряно в прахта чело да изслуша една предълга реч на първожреца, който завърши с думите:

— Ето го новият Кристна!

И сочейки принцесата, допълни:

— А това е жена му, която след смъртта си ще стане богиня!

Задимяха благовония, разнесоха се свещени химни, коленичилият народ се изправи като в някакъв транс, оръдието загърмя, пушките затракаха… На Сюркуф му идеше да се разсмее, но случаят бе прекалено тържествен. При все това той побърза да мине с войските пред принцесата и приключи тази странна церемония по най-кратката процедура.

На терасата на двореца бе приготвен интимен обяд за Сюркуф, Бренвил и принцесата. Строгият източен етикет не позволяваше да поканят и Хемра, жена с неустановено семейно положение, принадлежаща на нисша каста, заради която тя можеше да бъде считана само за прислужница. Сюркуф и неговият лейтенант се стъписаха, когато видяха, как принцесата стана и коленичи пред корсаря.

— За бога, скъпа приятелко — попита я Сюркуф. — Какво става с вас?

— Сахиб Кристна, аз…

— И нея са я прихванали! — провикна се развеселен Сюркуф.

— Това е вече прекалено! — не можа да сдържи присмеха си Бренвил.

А принцесата, макар и коленичила, прошепна съвсем тихо, за да не я чуят слугите:

— Ако не се преструвам, че ви мисля за бог, вярата на народа ще отслабне. А докато ви смятат за въплъщение на Кристна, всички ще бъдат предани и на вас, и на мен.

— Жена ми е наистина по-умна от мен! — помисли си Сюркуф.

— Ей богу, голяма хитруша… — прошепна Бренвил.

След тази случка всички седнаха на масата, според индийския обичай. Когато отпратиха слугите и слугините, робите и прочие, Сюркуф сподели с принцесата:

— Иска ми се преди да отплавам, за да се бия с англичаните, да направя двореца непревземаема твърдина. За тази цел ще го превърна в най-скоро време в крепост, подобна на крепостите на прочутия Вобан. Ще създам гвардия, съставена от махрати, араби, индийци-мюсюлмани и сипаи. Тези различни народности ще се контролират взаимно, което пък ще осуетява заговорите. Нашият генерал, слава богу, жив и здрав, ще оглави пак гвардията и войската. Така ще бъда напълно спокоен, когато замина. Ще гледам да се върна, щом ще дарите поданиците си с млад принц или принцеса.

Мариам беше бременна.

— Колкото до съкровището, ще се погрижа и то да бъде в безопасност.

Бренвил, който усети, как помръкна лицето на принцесата при мисълта за близката раздяла със съпруга й, реши да смени темата на разговора. Пък и той притежаваше достатъчно остроумие, за да развесели една хубава жена и успя да го стори, за което Сюркуф му бе много благодарен.

* * *

На другия ден строителните работи започнаха с трескава бързина.

Сюркуф нареди първо да забият в земята цял стобор от огромни колове, високи колкото разрушената крепостна ограда, които временно я заместваха. В подножието му прокопаха нови ровове. Както обикновено, пръстта от тях крепеше дървените колове, върху които имаше площадки за стрелба и платформи за артилерията на бастионите. Веднага след това зидари вдигнаха пред стобора каменна стена. По-късно целият народ се убеди, че няма нищо по-здраво от каменна крепостна стена, подсилена от солидно терасиран дървен стобор.

Щом вдигнаха стената и построиха бастионите, щом бе уреден въпросът с новата гвардия, и всичко само за срок от два месеца, Сюркуф прецени, че вече може да отпътува. Корабът го чакаше. Поради смесения си индо-европейски състав, гвардията представляваше солиден гарнизон. Сюркуф остави подробни инструкции, в които всичко бе предвидено и издаде добре обмислени заповеди. Накрая се подготви за тръгване, след като се убеди, че е сторил всичко зависещо от него, за да опази живота на принцесата. А пък Бренвил извика при себе си Хемра.

— Мила моя, каза й той — аз заминавам. Виждам, че много скърбиш за мен, но ще те утеша. Ние двамата ще се разведем, но ти днес ще се омъжиш отново.

— Аз ли?

— Да, ти. И то още днес. Приготвил съм ти такава хубава зестра, че без да се усетиш, се появиха много кандидати за женитба.

Хемра се поозадачи, а Бренвил продължи:

— Споделих тази своя грижа с някои от моите офицери-мюсюлмани. Всеки от тях ще бъде щастлив от твоя избор. Би ли харесала, например…

И Бренвил изреди кандидатите за женитба.

— Видях, че се усмихна, когато ти споменах за лейтенант Джакиб, който е много хубав мъж…

— Не е вярно, не съм се усмихнала…

— Тогава може би предпочиташ някой друг, а? Последва многозначително мълчание. Бренвил оправи нещата по закон и ред, сиреч още същия ден последва развод, а час подир туй и женитба, на която присъствува и самият той.

* * *

Три дни по-късно, придружен от стотина индийци и двайсетина европейци, които като всички морски вълци предпочитаха да станат корсари, нежели войници, Сюркуф се сбогува с принцесата и пое на път заедно с Бренвил. След четири дни той вече бе на кораба, който му беше изпратен от Ил дьо Франс и отплава, преливащ от щастие. Та нали морето е вечната любов на моряка!