Сара Дън
Голямата любов (22)

Двадесет и втора глава

Същата вечер с Том си поговорихме за това. Много зряло и много окончателно. Чувствах, че поне толкова му дължа. Рано на другата сутрин се преместих у Кордилия. Планът беше да си намеря нова работа и след това апартамент.

— За новия ти живот — рече Кордилия и чукна чашата си в моята.

— За новия ми живот — отвърнах.

На другия ден, когато се върна от фитнес залата, тя ме завари да лежа на леглото й, свита в ембрионална поза.

— Нали каза, че нищо ти няма? — попита тя.

— Нищо ми няма — отговорих.

Тя приседна на леглото до мен.

— По принцип — добавих.

Тя кимна.

— Просто имам нужда да помисля — обясних.

В понеделник всички щори бяха пуснати, а телевизорът бе преместен от другата стая и поставен на един сандък в края на леглото. Лежах, подпряна на възглавници, и прехвърлях равнодушно каналите.

— Не мога да разбера хората, които твърдят, че няма какво да се гледа по телевизията — казах на Кордилия, когато се прибра от работа.

Кордилия прекоси стаята и открехна един прозорец.

— Теорията ми — продължих — е, че хората, които твърдят това, просто не гледат достатъчно телевизия.

Кордилия се наведе, вдигна от пода няколко разпилени списания и ги сложи на нощното шкафче.

— Тук има цял един свят — додадох.

Така че останах за известно време в леглото на Кордилия. Искам да отбележа, че тя го понесе забележително добре. Знаех, че майка й е лежала затворена в една тъмна спалня на втория етаж през по-голямата част от седемдесетте, така че поведението ми не я разтревожи колкото би могло да се очаква. Тя ми правеше картофено пюре и ми бъркаше яйца. Носеше ми от любимите вкусотии — солени бисквити „Солтайн“ и сладко от сини боровинки — и дори не трепна, когато на завивката й падна топче боровинково сладко. Не мога да си спомня точно за какво сме разговаряли. Но помня как една вечер, докато Кордилия ми разтриваше стъпалата с ментов лосион, си помислих, че разбирам защо майка й е лежала в леглото с месеци. Аз самата не бих могла да се изтърпя.

Лежах с часове, по цели дни, и размишлявах за станалото между мен и Том. И все стигах до една и съща мисъл. Че докато седях в онова такси и прелиствах настолния си календар, опитвайки се да установя чие хипотетично дете нося, постоянно си бях представяла ушите на Хенри. На главата на бебето. После съзнателно бях прогонила тази мисъл. Бях с Том. Ушите на Том бяха достатъчно хубави. Но докато лежах на леглото у Кордилия, все се връщах към този момент и незнайно защо, ми ставаше хубаво. Не се налагаше да се събуждам до тези уши до края на живота си. Истината бе, че не исках да прекарам живота си с тези уши. И нещо в мен винаги го бе знаело, макар че на останалата част й бе трябвало известно време да го проумее.

— Мисля, че съм в депресия — казах накрая на Кордилия.

— Просто сменяш перушината — отвърна меко тя.

— Иска ми се да умра.

— В момента си в пашкул.

— Не мога да си движа ръцете и краката.

— Това е нормално за пашкул — отвърна тя. — В него не можеш да си движиш крайниците.

Но една сутрин отворих очи, видях единствено прашинките, които проблясваха на слънчевата светлина, и разбрах, че съм приключила с това. Със смяната на перушината, имам предвид. Станах от леглото, взех един душ, обух си маратонките и отидох да потичам. След това се обадих на една агенция за временна заетост. Жената, с която се срещнах, ме познаваше от рубриката и бързо ми намери една сладка работа — поне в света на агенциите за временна заетост минаваше за такава, а именно в рекламна агенция, където щях да редактирам текстове на мястото на тяхна служителка, удължила отпуската си по майчинство. („Тризнаци. И то на четиридесет — осведоми ме дамата от агенцията за временна заетост, когато ми се обади с офертата. — Някой друг да иска лекарства против безплодие?“) Подстригах се късо, което се оказа грешка, но и случайно отслабнах с три килограма, така че бях квит.

Първият апартамент, който разгледах, беше на улицата на Кордилия. Евтин, мъничък и поне в моите очи идеален. Имаше огромни прозорци, през които късното следобедно слънце струеше вътре, и се намираше на достатъчно висок етаж, за да разкрива гледка на покриви, комини и върховете на дърветата, а това ми напомняше за Мери Попинс. Същия ден Нина Пийбъл беше дошла да го разгледа с мен и докато се дивях на прозорците, тя сбърчи нос при вида на убито зелените плочки в банята и двете недорасли гардеробчета и каза:

— Не можеш да живееш само с изгледа, Алисън.

Аз обаче помислих върху това и реших, че мога. Така че сега живея с изгледа.

И в мен започна да се надига едно чувство, онова велико чувство, когато светът отново започва да се отваря, когато забелязваш залепената на един уличен стълб обява за уроци по италиански и си откъсваш едно от нарязаните крайчета с телефонния номер, и го пъхаш в портмонето си, а седмица по-късно, когато отново го намериш, незнайно защо се обаждаш и в крайна сметка започваш всяка сряда вечер да прекарваш по два часа в задната стая на едно кафене заедно с шестима непознати и учителя Алесандро, който носи кожени панталони и те нарича „принчипеса“, когато разговаря с теб след урока. Сещате се за кое чувство говоря. В живота ми, който се беше спаружил до съвсем земни и предсказуеми размери, изведнъж избухна… е, ами живот. Купих си дантелени сутиени и туристически обувки. Държах Кийтс до тоалетната чиния и реших, че е крайно време да се заема с Пруст. Разглеждах обявите на туристическите агенции в неделния „Таймс“ с напрегнатостта на човек, който вярва, че всичко и навсякъде е възможно. Ходех на опера, записах се на йога и се научих да правя шоколадово суфле.

Никога не съм изпитвала това чувство, когато съм имала връзка с някого. Просто не успявах. Тоест правя разни неща и по време на връзките си — пазарувам, готвя, пътувам и чета книги, но някак си тези начинания никога не са били подклаждани от усещането, че животът ми във всеки един момент може да се промени най-неочаквано. А това е проблем. Това е един от най-големите проблеми в живота ми. Сигурна съм, че си има причина за него — обяснение защо животът ми се отваря и после затваря около някой човек. Започнах да разработвам теория по въпроса, но после спрях. Просто реших да се боря с това. Да престана да се свивам. Да се разгръщам постоянно, каквото и да става.

Няколко месеца след като се нанесох в новия си апартамент, се случи нещо съвсем неочаквано. Помня как тогава си мислех, че не съм сигурна дали това е краят на историята или началото на нова. Един късен неделен следобед ровех из книгите в магазина на Чеснът Стрийт, за да си намеря някакви пътеводители. Изведнъж зад мен прозвуча глас:

— Алисън?

Обърнах се. Беше Хенри.

— Здравей — казах.

Той се наведе към мен и ме целуна непохватно по бузата.

— Как си? — попита.

— Добре съм — отговорих. — А ти?

— Ами мотая се тук.

— Чух, че си напуснал вестника.

— Напуснах. Уволниха ме. Мисля, че няма голяма разлика, когато двете страни си крещят простотии от началото до края на един дълъг коридор.

— Крещял си на Сид?

— Да.

— Иска ми се и аз да му бях креснала.

— Получихме цял куп писма за теб — рече Хенри. — Протестираха против напускането ти.

Погледнах го изпитателно.

— Какво точно имаш предвид под „куп“?

— Добре де — отвърна Хенри. — Шест. Но имаш шест абсолютно верни и ядосани почитателки.

— Кажи ми за онази, как й беше името… Момичето, което ми сви работата.

— Мери Елън ли? — рече Хенри. — Какво искаш да чуеш?

— Де да знам — отговорих. — Просто ми кажи нещо лошо за нея.

— Ами не може да пише.

— Аха. Такива неща.

— И е голяма злобарка.

— Поне още едничко — примолих се.

— Дълбоко в себе си е несигурна и нещастна — каза Хенри. — Което наистина е тъжно.

— Знаеш ли, мразя тези неща.

— Какви?

— Идеята, че ако си несигурен и нещастен, това ти дава извинение за каквото и да било. Искам да кажа, аз съм несигурна и нещастна. Всички, които познавам, са несигурни и нещастни.

— Абсолютно си права — рече Хенри. — Тя е една обикновена проклетия.

— При това бездарна — добавих.

— Напълно бездарна. — Хенри се усмихна.

— Какво? — попитах.

— Нищо — отвърна той.

— Защо се усмихваш?

— Не знам. Просто се усмихвам.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Не съм сигурен — отговори той. — Ще си почина. Ще преосмисля нещата.

Показа ми няколкото пътеводителя на „Лонли Планет“, които държеше — на Тайланд, Непал, Камбоджа и Тибет.

— Казах на продавача, че искам да отида някъде, където е евтино и хората носят дълги оранжеви роби. Но очевидно трябва да стесня още обхвата.

— Какво искаш, планини и преходи или плажове и проститутки? — попитах.

Той изпусна една престорено примирена въздишка.

— Предполагам, че преходи.

Извадих пътеводителите за Тайланд и Камбоджа и ги върнах на рафта.

— Ето — казах. — Вече стесни обхвата.

— Да не би и ти да заминаваш за някъде?

Кимнах.

— Италия. За две седмици.

— Защо Италия? — попита Хенри.

Реших да му кажа истината.

— Това ми е награда, задето не преспах с учителя си по италиански. — Хенри се засмя. — Беше един такъв… как да го кажа. Гадно секси. И това ме заинтригува. Но после разбрах, че сексапилът идва от италианския му произход, а противната част си е само негова.

Хенри ме попита дали не искам да изпием по едно кафе. Съгласих се. Платихме си книгите и отидохме в едно малко кафене зад ъгъла, където дълго седяхме и разговаряхме.

Когато излязохме, навън се беше стъмнило. Хенри ме хвана за ръката, докато прекосявахме улицата на червено, но не я пусна, когато стигнахме на отсрещния тротоар.

Нощта беше ясна, а луната висеше ниско в небето, ярка и пълна. Не знаех накъде отиваме, но нямаше значение, защото черешите вече бяха цъфнали, а във въздуха миришеше на последния огън от нечия камина. В момента не исках нищо друго, освен да гледам луната, да се взирам жадно в нея — както слънчоглед в слънцето.