Сара Дън
Голямата любов (18)

Осемнадесета глава

Следващата събота отидох в редакцията да си разчистя бюрото. Не исках да срещам никого и отначало ми се стори, че съм успяла, но очевидно не бях. Защото в стаята влезе Хенри. Влезе и без да каже дума, се стовари на оръфаното канапе, което Мат беше намерил подпряно на бордюра на няколко пресечки от редакцията.

— Това канапе имаше бълхи — казах накрая.

— Аз също — отвърна Хенри.

Бръкнах дълбоко в най-горното чекмедже на бюрото си, извадих стара чекова книжка от банка „Мелън“ и започнах да късам чековете и да ги хвърлям в кошчето за боклук.

— Кога? — попитах.

— Какво кога?

— Кога си имал бълхи?

— Всъщност никога — отговори Хенри. — Просто се опитвах да завържа разговор.

Той се изпружи на канапето.

— В колежа един познат на име Джуд имаше канапе, което беше пълно с въшки.

Не отговорих.

— А веднъж намерих на чичо си кърлеж — додаде той.

Откъснах последния чек и вдигнах поглед към Хенри.

— Всичко това не ти ли се струва странно? — попитах.

— Не, всъщност не.

— А би трябвало — рекох. — Би трябвало да ти се струва странно.

— Мисля, че ти си малко странна — усмихна се Хенри.

— Аз съм по-нормалната от двама ни, Хенри. А рядко съм по-нормалната.

Извадих най-долното чекмедже и го обърнах върху кошчето. Няколко стари шноли паднаха на линолеума и аз се наведох да ги вдигна.

— Винаги ли анализираш нещата, докато ги преживяваш? — попита Хенри.

— Ние вече не преживяваме нищо — отвърнах. — И да, така правя.

— Съжалявам за работата ти — рече Хенри.

— Не за това говоря.

— Говориш за онова на гара Рединг.

— Да.

— Разбирам.

— Особено ми хареса онзи момент, когато ми стисна рамото.

— Така ли направих?

Кимнах.

— Никога не ми се е случвало някой да ми стисне рамото, след като е скъсал с мен.

— Аз не съм скъсал с теб — рече Хенри. — Казах ти, че според мен не си за моята уста лъжица. Има разлика.

— Така ли?

— Така. И макар това да е само една техническа подробност, не съм казал нищо, с което да обявя официално скъсването ни.

— Значи си ми го казал, за да не те чакам през следващите трийсет години с надеждата, че ще се появиш на вратата ми и отново ще правим секс?

— И да подскачаш при всяко позвъняване на телефона.

— И постоянно да си бръсна краката.

— Да — отговори Хенри и ми се усмихна. — Просто се опитах да ти го спестя.

— Много мило от твоя страна.

— Благодаря.

— И си връщам думите назад.

— Та ти не си казала нищо.

— Вземам си назад всичко, което съм казала за теб наум. В периода, когато те мразех.

Отидох до библиотечката и започнах да преглеждам книгите. Усетих, че Хенри ме гледа.

— В шести клас ходех да се пързалям всяка събота — казах. — Един ден забелязах, че едно много симпатично момче не сваля очи от мен. Минаваше с кънките си покрай мен, зяпаше ме, пак минаваше, пак ме зяпаше и с всеки изминал път вълнението ми нарастваше. Един ден се приближи до мен, изравни темпото си с моето и… — Както винаги, когато разправям тази история, тук направих пауза. — … попита: „Ти момче ли си или момиче?“.

Хенри се засмя.

— Това не е истинска случка.

— Истинска е. А после, когато майка дойде да ме вземе, се разплаках, разправих й какво се е случило и тя знаеш ли какво ми отговори?

Той поклати отрицателно глава.

— Рече: „Казал го е, защото кънките ти са черни“. Нямахме много пари и братовчед ми, ми беше подарил старите си кънки.

— Добра майка имаш — рече Хенри.

— Да.

— И историйката си я бива.

— Знам — отвърнах. — Но причината да ти я разправям, е, че официално те поставям в тази категория.

— В коя категория?

— Хора, които просто минават покрай мен на ролкови кънки.

Сложих последните няколко книги в кашона и казах на Хенри, че си тръгвам. Той стана от канапето, взе кашона ми под мишница и го понесе към коридора.

— Знаеш ли какво ще стане с теб, Хенри? — попитах.

— Какво?

Вдигнах поглед към него.

— Накрая ще си намериш жена, която ще може да се справи с такъв проблем.

Свалих една стара снимка на Уди Алън от стената и изгасих лампата. Когато слязохме долу, взех кашона от него и му благодарих, че го е носил. Стояхме пред сградата. Знаменцето на „Филаделфия Таймс“ се полюшваше лениво на вятъра.

Хенри улови погледа ми и съвсем подчертано не извърна очи. Не умея да се справям с подобни ходове — многозначителните погледи — и този път не бе по-различно.

Усмихнах се, Хенри също се усмихна и накрая се разсмях. Просто не можах да се сдържа. Сведох поглед към тротоара.

— Бих искала да ти задам един въпрос — рекох.

— Това последният въпрос ли ще е? — попита той.

— Ами сега си отивам вкъщи, ти си отиваш вкъщи, а и вече не работя за теб, следователно да, това е последният въпрос. И бих искала да си напълно честен, дори да ти се струва, че може да ме обидиш.

— Давай.

Помълчах, за да го формулирам по най-добрия начин.

— Какъв секс би казал, че сме правили по времето, когато го правехме?

— Какво имаш предвид? — попита Хенри.

— Добър, лош, среден. Какъв беше?

Хенри вдигна поглед към небето, сякаш търсеше най-подходящата дума в облаците.

— Забележителен — каза накрая.

— И аз така си помислих.

Сетне спрях едно такси и се отправих към дома.

 

 

Седях в таксито с кашона на седалката до мен. Чувствах се добре. Хенри се беше оказал приятен за запълване на времето. Нещо като прелестен сладкиш, който си изяла някъде в чужбина, където знаеш, че никога повече няма да се върнеш. Някои хора минават през живота ти, но не бива да се вкопчваш с тях — просто вземаш, каквото ти дават, и се опитваш да им дадеш нещо в замяна. „Може би това е израстването — помислих си. — Да не се вкопчваш в нещата. Дори в работата си.“ Чувствах, че започвам да я прежалвам, което беше хубаво, тъй като и без това вече я нямах. Щях да си намеря друга. А сега, след като Том се беше върнал, нещата се нареждаха по местата си. Погледнах през прозореца и се усмихнах самодоволно. Забележителен.

Погледнах към кашона до мен. Най-отгоре лежеше настолният ми календар, чиито листове се развяваха от нахлуващия през прозореца вятър. Колко време беше минало от онази вечеря у дома? Посегнах и прелистих страниците. Малко повече от три седмици. Не можех да повярвам. Имах чувството, че е станало поне преди две години. Продължих да прелиствам бавно, прекарвайки през главата си събитията от изминалите седмици. Мозъкът ми извади един порнографски момент с Хенри. Изчервих се и затворих очи.

След това ги отворих. Примигнах няколко пъти, сякаш за да се събудя от сън. Грабнах календара и започнах да го прелиствам като луда. До вечерята. После още назад. Най-сетне го намерих в долния десен ъгъл на една от страниците.

Мъничко х.

Погледнах датата отгоре и преброих седмиците на пръсти. Пет пръста. Пет седмици!

Повдигна ми се, изби ме студена пот и се почувствах уплашена и паникьосана. „Дишай — заповядах си. — Това не означава нищо. Може да е нищо.“ Продължих да правя опити за успокояване посредством разсъдлив вътрешен диалог, но някъде дълбоко в мен един вътрешен глас, много по-авторитетен, ми заявяваше най-недвусмислено, че съм бременна.

— Хей, госпожо — обади се шофьорът.

Вдигнах поглед. Таксито беше спряло пред дома. Знаех, че Том е горе и гледа голф турнира по телевизията. Напълно в неведение. Сякаш в утробата ми не се случваше нищо монументално.

— Ъмм, ще ме закарате другаде. Няма да слизам. Просто исках да мина оттук — запелтечих. — Мислех, че някой може да… но очевидно не е…

— Няма значение — рече шофьорът и аз му дадох другия адрес.

Отпуснах се назад и започнах да прелиствам яростно календара, опитвайки се да си припомня неща, за които не бях мислила от часовете по здравна култура в осми клас. Например кога точно настъпва овулацията. Не беше ли дванайсет дни след края на последната менструация? Или се броеше от началото й? Значи долу-горе шестнайсет дни? Осъзнах, че нямам представа. А още колко дни след това яйцеклетката оставаше годна за оплождане? Може би три? Пет? Започнах да се потя. Представих си, че отвътре представлявам огромна помийна яма, пълна със сперма, която някак си е успяла да премине през измислените срещу нея защитни механизми и се таи вътре с дни, дори със седмици, създава своя собствена екосистема и превръща утробата ми в гигантска снежна топка от чужд генетичен материал. Опитах се да си спомня кога бях правила секс. Започнах да подгъвам ъгълчетата на различни страници. Четири пъти в два отделни случая. Трябваше ли вторият път, който беше след полунощ, да се брои за следващия ден? Защото това прави много подгънати страници. Докато седях и гледах календара, изведнъж започнах да осъзнавам нещо ужасно. Не знаех от кого е детето.

Не знаех от кого е детето! Можеше да е от Том, а можеше и да е от Хенри! Вероятно беше от Хенри, но можеше и да е от Том! А те дори не си приличаха! Том беше рус, а Хенри — с кестенява коса! Зави ми се свят. Опитах се да си спомня какво беше казал Том за очите на нашите деца. Нещо от рода, че знаел какъв цвят могат да бъдат. Е, Том имаше сини очи, а Хенри — кафяви! Бях обречена!

Таксито зави в улицата на Кордилия и спря пред нейния блок. Хвърлих на предната седалка една смачкана двайсетачка и докато си чаках рестото, скръстих ръце на гърдите си и дискретно ги притиснах. Боляха ме. Боляха ме!

— Ето — каза шофьорът и ми подаде рестото.

Влязох в блока на Кордилия. Пътьом кимнах на портиера Енрике, който ми махна. Качих се в асансьора и натиснах копчето за единайсетия етаж.

Когато останах сама, ме заля вълна от срам. Кога се бях превърнала в курва? Какво бе станало? Къде бях сбъркала? Как бях стигнала до заключението, че това е допустимо поведение? Живеех с мъж, за когото не бях омъжена, а бях спала с друг, когото познавах по-малко от седмица, и то още на първата ни среща. То не можеше да се нарече и среща, като се замисля. Човекът ме беше видял на стълбището и ме беше поканил на вечеря. Дори си бяхме разделили сметката. Каква бе следващата стъпка, да пусна обява в нашия вестник и да го помоля на излизане да остави парите на тоалетката? Наблюдавах как номерата на етажите светват един по един и очите ми се пълнеха със сълзи. „Е, Алисън, рекох си, сега ще жънеш, каквото си посяла. Пося малко разпасаност и сега ще пожънеш нежелано дете, чийто баща не можеш да определиш.“

Вратите на асансьора се отвориха. Минах по дългия сумрачен коридор и позвъних на вратата на Кордилия.

— Какво е станало? — попита Кордилия, когато зърна лицето ми.

— Бременна съм — отвърнах и избухнах в сълзи.

Кордилия кимна спокойно и ме пусна да вляза. Хвърлих палтото си на един стол и се строполих по очи върху канапето й.

— Ще се самоубия.

— Направи ли си тест? — попита безизразно тя.

— Знаеш как Бони разбира всеки път, когато е бременна — рекох. — Е, просто знам.

Кордилия влезе в кухненския бокс, извади от хладилника бутилка „Абсолют“ и наля две щедри дози.

— Пий — рече тя, като бутна едната чаша към мен.

Привдигнах се и поклатих глава.

— Бебето — отвърнах.

Кордилия завъртя очи.

— Какво? — попитах.

— Знаеш ли колко пъти сме водили този разговор, Алисън?

— Повече от веднъж.

— Много, много повече от веднъж.

— И аз никога не съм бременна.

— И ти никога не си бременна.

— Никога.

— Никога не си бременна. Самонавиваш се, изпадаш в истерия и никога не си бременна.

Това беше истина.

А сега, без да задълбавам прекалено в подробности, тези неща при мен са доста неточни. Организмът ми не се отзовава като по часовник. По-скоро е нагласен така, че да предизвиква максимален брой досадни подозрения, фалшиви тревоги и страхове от бременност. И може би си мислите, че един нормален човек с история като моята би предприел някаква проверка, преди да прави заключения като моето, докато се возех на задната седалка на таксито. Един нормален човек може би да. Но не и аз. На мен и през ум не ми минава да се съмнявам. Винаги съм сто процента убедена. Сега, като се замислям, май целият ми организъм действа като мое лично наказание, задето съм правила секс. Макар на съзнателно ниво да бях решила, че сексът с човек, за когото не си омъжена, е съвсем в реда на нещата, стига и двете страни да не са женени или другояче обвързани с други хора, подсъзнанието ми не напредваше толкова бързо. Затова започваше да произвежда страхове. И старателното използване на каквито и да било предпазни мерки не ги смекчаваше с нищо. Мисля, че се дължи на едно момиче, което забременя в гимназията и до ден-днешен твърди, че всъщност — технически, изцяло никога не е правила секс. Така че дори множеството спасителни мрежи не означават нищо за моята психика.

— Знам, че се е случвало и преди — рекох, — но сега е различно.

— С какво е различно?

— С това, че не знам кой е бащата — отвърнах и отново избухнах в сълзи.

Кордилия сложи ръце на хълбоците си.

— Кои са кандидатите?

— Какво искаш да кажеш с това „кои са кандидатите“? — креснах. — Знаеш кои са! Том и Хенри!

Последва дълга пауза.

— И дори не си приличат! — казах.

Кордилия ме погледна въпросително.

— Очите им са с различен цвят — обясних.

— Това ли ти е планът?

— Нямам план!

— Е, аз пък имам — рече Кордилия. — Облечи си палтото.

— Къде отиваме?

— До аптеката.

Заклатих енергично глава.

— Не мога. Не мога да го понеса.

— Аз не мога да го понеса — сопна ми се Кордилия. — И отказвам да го търпя и минута повече от абсолютно необходимото.

Двете слязохме с асансьора и отидохме до аптеката зад ъгъла. Дадох деветнайсет долара за един от добрите тестове — деветнайсет долара, които не можех да си позволя, тъй като сега бях безработна. Върнах се неохотно у Кордилия, стиснала кафявата кесия в потната си ръка.

Няма нужда да проточвам повече тази част. Спазих указанията на опаковката, седнах на тоалетната и сякаш цяла вечност чаках със здраво стиснати очи. Когато ги отворих, ме заля вълна на облекчение. Няма по-хубаво чувство от това. Всъщност ми хрумва, че единственият плюс на хипохондрията от бременност е именно това чувство — че не си бременна, когато не искаш да бъдеш — а то е направо върховно. За момент всичките ти ежедневни проблеми изглеждат толкова малки и поправими в светлината на тази нова, невъзможно огромна беля, но после пишкаш върху една най-обикновена пръчица и невъзможно голямата беля изчезва.

— Знаеш ли — каза ми Кордилия, — наистина минахме към категорията поведение, което трябва да бъде оценено от лекар.

Кимнах.

— Това не е нормално — добави тя.

Отново кимнах.

— Следващия път, когато решиш, че си бременна, си повтаряй, че нито веднъж досега не си забременявала. Правиш секс от години, а досега не си забременявала. Нито веднъж.

И ме прегърна силно.

— Кордилия? — измънках в шията й.

— Да?

Освободих се от обятията й и я погледнах изпитателно в очите.

— Не ти ли е хрумвало, че може би изобщо не мога да забременея?

Тя ме фрасна.

После си отидох у дома.

 

 

Имам две теории по въпроса защо приех Том обратно. Не, току-що се сетих за още една, така че стават три. Три теории. Първата е, че зарязването ми заради Кейт Пиърс е било удар по нарцисизма ми, а завръщането на Том е подхранило моята представа, че съм несравнимо ценна. Джанис Финкъл първа използва думата „нарцисист“ във връзка с моята личност. Просто я подхвърли нехайно на един от нашите сеанси, сякаш бе нещо, за което и двете сме признали отдавна, сякаш беше факт, написан в картона ми до имената на братята и сестрите, родния град и многократния ми сън, че потъвам с кораб. След сеанса отидох право в „Барне енд Ноубъл“, седнах на белезникаво зеления мокет в сектора за психологическа литература и отворих на скута си третото издание на справочника за диагностициране на психически разстройства. Намерих „нарцистичен характер“. Прочетох старателно критериите за поставяне на такава диагноза. Определено имах три от тях, може би четири, но бяха нужни пет, за да се считаш за клиничен случай. Което според мен означаваше, че Джанис малко преиграва. На следващия сеанс така я изпотих с въпроси по темата, че сигурно съм изглеждала като вманиачена по собствения си нарцисизъм, подобно на змия, обикнала вкуса на собствената си опашка. Но както и да е, не вярвам, че поначало съм нарцисист (съзнавам, че другите имат чувства и съм в състояние да виждам нещата от чужда гледна точка, не само от моята), но имам склонност към нарцисизъм и когато Том ми каза, че не може да живее с мен, нарцистичната страна от личността ми навири глава. Разбира се, че не е можел! Горкият човек! И така. Това беше първата. Втората теория е малко по-точна. Вероятно вече сте сглобили следната мозайка: че баща ми ни е напуснал, когато съм била на пет (вече казах, че имам двама бащи), и не се върна повече. Така че завръщането на Том бе преиграване на основната фантазия в моето детство и до известна степен не бях способна да й устоя.

Третата теория май е единствената, която съм съзнавала през цялото време. Третата теория е, че обичам Том. А любовта те кара да вършиш откачени неща. Разбира се, и лудостта те кара да вършиш откачени неща, но какво от това. Том се беше върнал. Положението не беше, каквото си мислех, но щях да го преживея. Не бях и сънувала, че ще мога да понеса нещо такова, но по всичко изглеждаше, че мога. Нямах право да очаквам съвършенство. Хората правеха грешки. Животът не беше честен. Хората се променяха.

Когато се прибрах, Том се беше излегнал на канапето със слушалки на ушите. Очите му бяха затворени и лежеше така неподвижно, че за момент ми мина през ум дали не е мъртъв. Не беше, разбира се, просто си подремваше. Тръснах глава, за да пропъдя противната мисъл, отидох в кухнята, извадих пакет спагети от шкафа и се заех да правя вечеря.