Сара Дън
Голямата любов (13)

Тринадесета глава

— Колкото повече остарявам, на толкова по-голямо разстояние от писоара започвам да си разкопчавам дюкяна — ми каза Сид Хърш, докато влизаше в кабинета си. Беше петък, късно следобед и аз го чаках в кабинета му. Беше ме повикал. Обикновено, когато повикаше някого в кабинета си, той изчезваше, защото обичаше да прави впечатление с влизането си. Сега отиде до бюрото си и седна по турски отгоре му.

— Йога — обясни ми. Сетне пое дълбоко дъх, сякаш за да прочисти дробовете си, погледна ме в очите и добави: — Имаме проблем.

„По дяволите, помислих си. Сид знае за мен и Хенри. Откъде може да е разбрал?“ Предположих, че сигурно е възприел теорията на Оливия: ако смяташ, че двама души спят заедно, то това е вярно (с добавката, че ако смяташ, че един човек е гей, то той със сигурност е).

— Какво има? — попитах.

— Чух какво е станало с теб и приятеля ти — отвърна Сид.

— О!

— И наистина съжалявам.

— Няма нищо — рекох. — Ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш.

— Какъв е проблемът? — попитах.

Сид долепи длани и подпря брадичка върху върховете на пръстите си.

— Рубриката ти е за едно добро момиче, което се мъчи да накара един нещастен тъпак да се ожени за него. В това имаше интрига. Всички очаквахме кулминацията. А сега се оказва, че този тип е абсолютно лайно. Чудесно. Напиши си последната статия. Това ще е краят на историята.

Останах като ударена от гръм.

— Решил си да дадеш моята рубрика на Мери Елън — казах накрая.

— Първо, рубриката не е твоя. Вестникът е мой, следователно и рубриката е моя — поправи ме Сид. — И второ, да, така ще направя.

Държа да отбележа, че бях мислила какво ще правя, след като приключа с този вестник. Бях отделила доста време да си фантазирам за това. Фантазията ми имаше няколко версии, но основното във всичките беше да ми платят адски много пари за нещо, което съм написала в свободното си време. Понякога беше книга. Друг път филмов сценарий. Или пък книга, която да бъде продадена на филмаджиите и те да ме молят на колене да напиша сценарий по нея. Фактът, че не пишех нищо в свободното си време, с нищо не пречеше на фантазиите ми. Някой ден щях да го направя и да осъществя мечтите си. Само че днешният сценарий бе съвсем непредвиден. И през ум не ми бе минавало, че ще бъда уволнена.

— Не мога да повярвам — казах.

— Не го приемай лично — утеши ме той.

— В момента ме уволняваш, Сид. Струва ми се съвсем лично.

— Не си виновна ти — рече той. — Става дума за тенденцията.

— И каква точно е тази тенденция?

Сид слезе от бюрото си и започна да крачи зад него.

— Нали се сещаш. Страхотни мацки, които седят в барове и разговарят за вибратори. Които не се срамуват от своята сексуалност. Чуваш ги как крещят, че са жени.

— И аз съм жена — подметнах.

— Твоята рубрика е за едно добро момиче. Хората те харесват, но не искат да те чукат. Говоря метафорично, разбира се. Сигурен съм, че има много хора, които биха искали да те чукат — рече Сид. — Аз самият бих искал да те чукам.

— Да ти го начукам, Сид — казах.

Той вдигна дясната си ръка, сякаш нямаше нищо против да поеме удара.

— Това момиче е на двайсет и седем — продължи. — Тя е би-любопитна. Почти съм сигурен, че родителите й са умрели.

— Родителите на Мери Елън не са умрели — прекъснах го. — Майка й току праща писма до редакцията.

— Да, но пише, сякаш родителите й са умрели — настоя Сид. — Ако беше моя дъщеря, щях да се самоубия.

— Ами ако започна да излизам с някой друг? — попитах. Помислих си дали да не му кажа какво се е случило с Хенри — разбира се, без да споменавам имена, само че съм правила секс с един човек четири пъти в два отделни случая и имам желание да пиша за това. — Бих могла да бъда по-конкретна.

— Помислих и за това — отвърна той. — Няма да стане. Не можеш да превърнеш Мери Тайлър Мур в курва и да очакваш, че хората ще са доволни.

Не казах нищо.

— Ако оставим настрана, че ще представлява жалка картинка — продължи Сид, — то просто няма какво да се изрови.

— Има — възразих. — Мен.

— Съжалявам, Алисън. Но пред теб стои цяло едно бъдеще.

— Пред всекиго стои цяло едно бъдеще, Сид. Нали затова му викаме бъдеще.

Станах да си вървя.

— Ще ти дам един съвет — рече Сид.

— Какъв?

Сид подръпна една туфичка от космите, които се подаваха от острото деколте на пуловера му.

— Премести се в Питсбърг.

— В Питсбърг ли?

— Там имат един приятен седмичник. Мъничък. Може би ще се наложи да поработваш като сервитьорка в свободното си време. Ще се обадя на главния редактор да му кажа за теб. Името му е Ед. — На лицето му се появи озадачена физиономия. — Или може би беше Тед? Ще проверя.

— Да ти го начукам, Сид — рекох. После излязох от стаята.

 

 

Вървях по коридора и в гърдите ми се надигаше паника. Воденето на рубрика в алтернативен вестник не е нещо, за което си струва да съжаляваш, но то бе всичко, което имах. И сега вече го нямах. Чувствах се адски унизена. Когато стигнах до кабинета на Хенри се улових, че гледам към вратата, която беше затворена. Разбира се, не можах да не забележа иронията на факта, че се бях впуснала в тайна връзка с единия си шеф, а бях уволнена от другия, защото никой не бил искал да ме чука. (Ирония ли е това? Иронията никога не ми е била твърде ясна като понятие. Но дори да е ирония, предполагам, че става далеч по-малко иронична, когато вкараме факта, че вече и Хенри не искаше да ме чука. А това не е никаква ирония — просто е тъжно.)

Съществуваше и проблемът с парите. Не обичам да навлизам в тази тема, защото тя говори лошо за мен, но истината е, че моят план да ми платят много пари за нещо, което съм написала в свободното си време, имаше неприятно въздействие — бях натрупала една камара дългове от кредитни карти, които нямаше как да платя. Нямаше как да ги платя и докато бях на работа — а сега, когато я бях загубила, не виждах как ще успея с вноските. Защо дават кредитни карти на хора като мен? Защо, защо, защо? Логиката ми, докато натрупвах тези дългове — а може би тук не е подходящо да използвам думата „логика“ — бе, че съм като един от онези авангардни кинодейци, които правят филми, като ги финансират единствено с кредитните си карти. Само дето бях прескочила частта с правенето на филм. Бях отишла до Мароко. Бях си купувала обувки.

Стигнах до кабинета на редакторите и отворих вратата. Мат седеше зад моето бюро и четеше последната ми статия.

— Камила Паркър Боулс — рече той, без да вдигне поглед.

— Какво?

— Ако теорията ти за романтичната пазарна стойност е вярна, как обясняваш принц Чарлс и Камила Паркър Боулс?

— Всъщност не знам, Мат.

Мат стана, приближи се до мен и ме погледна сериозно.

— Какво се е случило?

— Сид току-що ме уволни — отвърнах.

— Невъзможно.

Кимнах.

— Не е възможно.

— Страхувам се, че е.

— О, боже. Това е лудост — възмути се Мат. — Щом теб те уволняват, то какво може да се случи с мен? Да ме екзекутират по бързото производство в коридора? Каза ли ти защо?

Върнах се мислено към разговора със Сид.

— Казва, че не съм пишела достатъчно често за вибратори.

— Което е вярно. Напълно вярно — рече Мат. — Макар да не предполагах, че това е постъпка, която се наказва с уволнение.

— Нито пък аз.

— Можеш да го съдиш — предложи Мат.

— Никой не би ми повярвал — отговорих. — И аз самата едва го вярвам, а присъствах на разговора.

— Да се махаме оттук.

Слязохме по стълбите и застанахме навън на тротоара. След кратко съвещание тръгнахме към къщата му. По пътя му разказах всичко, което се беше случило в кабинета на Сид, а Мат от време на време подхвърляше по нещо. Отначало бях страшно разстроена, но когато стигнахме до дома му, вече се чувствах почти нормално. Мат умееше да ми въздейства по този начин; така и не успях да разбера защо.

— Ще ти сготвя нещо — рече той, когато влязохме вътре.

— Не знаех, че умееш да готвиш.

— Умея. Разбира се, че умея. Само едно нещо, но го правя по-добре от всеки друг.

— И какво е то?

— Яйца по флорентински.

— Никога не съм яла яйца по флорентински.

— Знаеш ли какво се слага в яйцата по флорентински?

— Нямам представа.

— Добре.

Мат ми разчисти малко място на кухненския плот. Седнах на едно от високите столчета и започнах да си хапвам шамфъстък от една купа. Той отвори бутилка червено вино, наля две чаши, подаде ми едната и вдигна своята като за тост.

— Да ти кажа ли новата си теория? — попитах.

— Разбира се.

— Мисля, че тостовете са новата молитва — обясних. — Това е социално възприет начин за задоволяване импулса към колективна молитва. Затова вече никой не казва само „наздраве“.

— В такъв случай — рече Мат, — Свети-Исусе-Мария-и-Йосиф-помогнете-ни-мили-Боже-помогни ни.

Чукнахме се и отпихме. Мат започна да кълца голяма китка босилек.

— Знаеш ли — рече по едно време, — това ще бъде най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало.

— Не го казвай — помолих го.

— Защо?

— Защото хората го казват, когато ти се е случило нещо наистина лошо, а няма никаква връзка с реалността. Случват се много лоши неща, които са просто лоши, и хората никога не се възстановяват от тях, животът им никога не се връща в нормалното си русло и на този етап е невъзможно да се каже дали станалото е от единия или от другия вид.

— Другият вид?

— Лошото, което в крайна сметка се оказва добро.

— Мисля, че ще се възстановиш от това — рече Мат.

— Благодаря ти.

— Мисля, че ще се възстановиш и от Том — додаде той.

— От това може да се възстановя, а може и да не се възстановя — казах и отпих глътка вино. — Ти не можеш да го разбереш, защото не ти се налага да се тревожиш, че ще остарееш прекалено много, за да имаш бебета.

Мат спря да кълца и вдигна поглед.

— Е, иска ми се да имам деца, преди да съм остарял дотолкова, че да не мога да ги тормозя.

Прихнах. Просто не можах да се сдържа.

— Виждаш ли, това е добър знак. Животът ти се разпада, но все още си в състояние да се смееш на подобни шеги. Не всичко е загубено.

— Много е загубено.

— Но не всичко.

Качих се горе, за да отида до тоалетната. Мат живее в една от онези долепени една до друга къщи, строени по средата на деветнадесети век, когато хората във Филаделфия очевидно са били много дребни. Кухнята е на партера, спалнята — на последния етаж, а между тях има дневна. Прилича ми на доста занемарена кукленска къща.

Когато се върнах долу, седнахме на масата да ядем. Оказа се, че яйцата по флорентински на Мат по нищо не се различават от омлет с домати и босилек.

— Имаш ли нещо против, ако тази вечер се напия? — попитах.

— Че защо да имам против?

— Просто обичам да предупреждавам човека, с когото съм, че възнамерявам да се напия. Не искам да си мисли, че е станало случайно.

— Значи съзнателно изоставяш съзнателното.

— Да — отвърнах. — Което мисля, че може да се класифицира като поведение на алкохоличка, но не съм сигурна.

— Някога излизах с една жена от АА^[1] и според нея всичко, което правех, било характерно алкохолишко поведение.

— Кое например?

— О, не знам — отговори Мат. — Например дето никога не изтрезнявах.

Усмихнах се.

— Освен това не се доверявах на живота. Трябва да имаш доверие на живота, не спираше да ми повтаря тя. Имай доверие на живота. А ако животът ми е доказал нещо, то е да нямам доверие на живота.

— Какво му има на твоя живот?

Мат се облегна назад и затвори очи за момент.

— Добре — каза накрая. — Миналата седмица трябваше да отида на погребението на леля си Мици.

— Съжалявам.

— Не, всичко е наред — рече Мат. — Не за нея, разбира се, тя е мъртва. Но при мен всичко е наред.

— Добре.

— Както и да е, чичо ми, който е на седемдесет и шест и далеч не в разцвета на здравето си, вече е останал съвсем сам. Леля ми се е грижела за него, но един ден — хоп! — и си отива в съня си. Така че сме в синагогата. Чичо ми седи отпред в инвалидната си количка и по време на цялата церемония не спира да стене: „Искам да умра. Моля ви, някой да ми помогне да умра. Не искам да живея вече, искам да умра“. Беше невероятно потискащо. Човекът няма деца, много е болен, а съпругата му от петдесет години насам предишната нощ се е катурнала мъртва. Е, била е в леглото, когато това се е случило, така че технически погледнато, не се е катурнала, понеже е лежала…

— Както и да е.

— Както и да е. Сетне всички отиваме с колите до гробището. Ковчегът е пред нас, всеки момент ще го спуснат в земята и хората казват неща, каквито се казват в такава ситуация, само дето едва успяват, понеже има силен вятър и чичо ми не спира да хленчи: „Искам да умра. Моля ви, моля ви, някой да ми помогне да умра. Не мога повече. Отървете ме от нещастието ми“. След няма и секунда обаче се обръща към човека, който му бута количката, и казва: „Студено ми е. Искам да седна в колата“. — Мат отпи голяма глътка вино. — Което идеално обобщава вътрешния ми психологически климат. Искам да умра, но и ми е студено, така че искам да седна в колата.

— Хубава история.

— Знам. Мисля да я използвам, когато излизам на срещи — рече Мат. — Как изглеждам, докато я разправям?

— Забавен. Чувствителен. И леко неуравновесен.

Станах да си налея чаша вода. Докато чаках на мивката, погледнах през рамо към Мат. На лицето му имаше странно изражение.

— Какво? — попитах.

— Напоследък задникът ти изглежда добре — отвърна той.

— Не говори такива неща — смъмрих го.

— Защо? Че това е комплимент.

— Просто не ми се нрави идеята някой да ми наблюдава задника — отвърнах. — Независимо дали изглежда добре или зле. Просто не ми се нрави.

— Добре. Прекратявам програмата за наблюдаване задника на Алисън — рече той.

Върнах се на масата и седнах.

— Защо вместо това не наблюдаваш задника на Оливия?

— О, че аз го наблюдавам.

 

 

По-късно се качихме горе и седнахме на канапето. Мат беше отворил втора бутилка вино, но и нейният край се виждаше. Завих краката си с едно дебело одеяло.

— Няма нищо по-лошо от еврейско погребение — отбеляза Мат, — защото ние нямаме задгробен живот.

— Е, все нещо трябва да имате.

— Когато бях дете, попитах баща си: „Татко, ще отида ли в рая, когато умра?“ „Не — рече ми той. — Евреите не вярват в рая.“ „В какво вярваме тогава?“, попитах го. „В нищо“, отговори ми той.

— Наистина ли го каза? В нищо?

— В нищо — отвърна Мат. — Тогава бях на девет години. Което означава, че екзистенциалната криза, която ме връхлетя при това „нищо“, вече е на повече от четвърт век. През повечето време успяват да го замажат. Но на погребения въпросът неизменно изниква.

— И какво казват?

Той завъртя виното в чашата си.

— Че леля Мици щяла да живее в паметта ми. Което е жалко за нея, тъй като аз прекарвам твърде малко време в мисли за умрели хора. Ти си католичка, нали така?

— Всъщност протестантка.

— Все тая — рече Мат. — Поне ще отидеш в рая. Поне си имаш ангелите с мъничките арфи и „следвай бялата светлина“.

В действителност не мисля, че след смъртта си следваме бялата светлина, но щеше да прозвучи дребнаво, затова реших да си замълча.

— Дори да не е вярно — продължи Мат, — понякога би било хубаво да си мисля, че е вярно.

Помълчахме малко. Започнах да чувствам главата си замаяна от изпитото вино.

— И така — обади се Мат вече със съвсем сериозно изражение. — Искаш ли да се чукаме?

Засмях се изненадано.

— Не — отвърнах. — Но благодаря, че попита.

— Какво да правя, джентълмен съм си. Пийни още малко вино. Може да ти дойде друг акъл.

— Мисля, че трябва да поспя — казах. После се сетих за нещо, което Мат беше споменал за момичето с четирите котки. — Може да легна в леглото ти и да спя до теб, но няма да спя с теб.

— Знаех си, че си такова момиче — отвърна Мат.

Качихме се горе. Мат ми зае една тениска и чифт боксерки. Преоблякох се в банята и си легнах. Мат има изненадващо удобно легло. Огромно е и заема толкова много място, че ако искаш да легнеш или станеш, не можеш да го направиш отстрани, защото стените са прекалено близо; трябва да се качиш откъм краката. Мат изгаси лампата, пропълзя до мен, прегърна ме и след няколко минути взех да се унасям.

— Нали в гимназията — започна Мат — не си била от онези момичета, които, като дадат някому един молив назаем, казват „и гледай да си го получа обратно“?

— Не.

— Само проверявам.