Сара Дън
Голямата любов (10)

Десета глава

Рано на другата сутрин телефонът ми звънна. Беше Бони.

— Определено си в добро настроение — каза тя.

— Така е — отговорих.

— Значи е минало добре?

— Направо невероятно.

— Скъпи — извика тя на Лари. — Алисън е харесала Боб.

— Не. Всъщност… по дяволите.

— Какво?

— Не съм харесала Боб. Или той не ме хареса — отвърнах. — Не мина добре.

— Тогава за какво говориш?

Сексът с Хенри обикновено не е от нещата, които бих казала на Бони, поне не веднага — по причини, които предстоящият разговор ще направи очевадни. Но нямаше друг начин и й казах.

— Просто ти е звъннал на вратата и ти си правила секс с него? — попита Бони, като на последните три думи гласът й мина на по-горна октава.

— Не — отговорих. — Първо ми се обади от уличен автомат. Искаше само да си побъбрим. А това със секса стана случайно.

— Алисън, не можеш да позволиш на шефа си да ти се обажда от уличен автомат посред нощ, да се отбива и да прави секс с теб.

— Не стана точно така — казах, макар прекрасно да съзнавах, че е станало точно така.

— Просто не е умно от твоя страна — допълни тя.

— Е, може пък да ми е омръзнало да бъда умна.

Бони не каза нищо.

— Може би именно в това ми е проблемът — продължих. — Че все мисля с пет крачки напред.

— Не казвам, че трябва все да мислиш с пет крачки напред. Но какво ще кажеш за една крачка? Например за момента, когато престане да спи с теб, но продължи да бъде твой шеф?

— Може би изобщо не искам да мисля. Може би за пръв път в живота си смятам да оставя нещата на естествения им ход.

— Алисън, зная, че си разстроена заради Том. Напълно нормално е. Но останалото… това просто не си ти. Вероятно трябва да останеш сама за известно време.

— Аз съм сама, Бони.

— Искам да кажа, да си сама и да не правиш секс с никого.

Чух как Лари казва:

— Алисън е правила секс с Боб? Давай, Алисън!

— Кажи му, че не съм.

— Не е правила секс с Боб. Правила е секс с шефа си — рече Бони.

— Няма значение — обади се Лари. — Давай, Алисън!

— Защо не можеш да бъдеш като него? — попитах Бони. — Мисля, че това е добро за мен.

— Не мога. Притеснявам се за теб — отвърна тя.

— Кое точно те притеснява?

— Притеснявам се, че този тип може просто да те използва за секс и накрая да останеш още по-наранена, отколкото си сега.

— А не ти ли е минавало през ум — подхвърлих, — че може аз да го използвам за секс.

— Така ли е? — попита заинтригувано Бони.

— Не съм сигурна — отговорих. — Но едно ще ти кажа. Ако исках да използвам някого заради секса, щях да използвам именно него.

 

 

По-късно същия ден обядвах с Кордилия. Тя ми разказа за новия си приятел Налдо, който бил от Уисконсин и работел като келнер в „Букбайндърс“.

— Има много голям пенис, което е проблем — завърши накрая.

— Пенисът му е толкова голям, че е проблем? — попитах.

— Не пречи на самия акт — обясни Кордилия. — Просто съм настроена подозрително към мъже с големи пениси.

— Защо?

— Смятам, че им е трудно да бъдат верни, понеже все им се иска да го показват на другите.

Помислих малко.

— Това е като да имаш страхотна кола, но да можеш да я караш само по една затворена отсечка — казах накрая.

— А мъжете обичат другите хора да им гледат колите. Този факт сам по себе си обяснява целия Лос Анджелис. Така че за мъжа да има голям пенис и да остане само с една жена е против природата му. Два пъти против природата му.

— Може би трябва да си търсим мъже с миниатюрни пениси, от които се срамуват — рекох.

— Дори те не се срамуват от пенисите си — отвърна Кордилия. — Бог ми е свидетел, че трябва, но не се срамуват.

Обичам Кордилия. Двете имаме много общи неща, но едно от най-странните е, че и двете сме възпитани с една и съща степен на маниакална религиозна интензивност, само дето техните са били мормони, не евангелисти. Семейството на Кордилия са такива мормони, че прапрадядо й се е ръкувал със самия Бригъм Янг^[1]. Дори баба й при среща с други мормони се представя по следния начин: „Сега се ръкувате с човек, който се е ръкувал с човек, който се е ръкувал с Бригъм Янг“. И макар това да не изглежда общо за двете ни, в действителност двата отбора четат от една и съща книга до такава степен, че е направо страшно. Изумих се, когато двете с Кордилия най-сетне седнахме да си сравним преживяванията. Спомняте ли си, дето ми бяха казвали, че никой мъж не иска цвете, което е било откъснато, преди да има възможност да разцъфне? Е, същото са разправяли и в църквата на Кордилия. Първо на всяко момиче била давана по една бяла роза с дълго стъбло. Следвала кратка лекция за непорочността от някоя от младите омъжени жени в църквата. (И тези неща винаги се правят от жени. Хората се изненадват, когато открият, че ръката, която държи скалпела при клитородектомия, принадлежи на жена. Мен обаче не ме изненадва ни най-малко.) След това лекторката обикаляла стаята и — с мръсна ръка — смачквала розата на всяко момиче, като същевременно откъсвала част от листенцата и го питала дали иска да бъде такова, дали иска да свърши така, дали това иска да поднесе на съпруга си в първата брачна нощ. Което обяснява, защо бунтът на Кордилия надмина дори моя.

Тук бих искала да се спра за момент на жените и църквата. От време на време бивам въвличана в разговори за това как църквата вижда ролята на жените — разговор, който определено не е сред любимите ми, но когато се подеме, правя всичко възможно да се справя с него. В някой момент моята събеседничка (пак неизменно жена, защото предполагам, че ако един мъж ми каже подобни неща, ще го цапардосам) се опитва да ми обясни защо няма нищо против, че в нейната религия на жените не е позволено да проповядват, да извършват богослужения, да преподават на мъже или да бъдат старейшини. Защо няма нищо против, че главната й задача е да ражда деца и да се подчинява на съпруга си. Защо не смята никое от тези неща за проблем. „Едната роля не е по-лоша от другата — ми казват винаги такива жени. — Просто са различни.“ А аз им отговарям следното. Казвам им, че това не е вярно. Едната роля е по-лоша от другата. По-лошо е да си последователят, подчиненият, вечната втора цигулка. А не просто различна от ролята на водача, на шефа, на предопределената от Бог първа цигулка — по-лоша е! И предполагам, че едно от най-добрите неща в приятелството ми с Кордилия беше следното: осъзнах, че по тази тема мормоните и евангелистите са абсолютно единодушни. Терминологията, която използват, е не само подобна, тя е еднаква. Метафорите им са не само подобни, те са еднакви. Въпреки направо монументалните теологически различия. Въпреки че те смятат, че ние ще идем в ада, а ние сме убедени в същото за тях. Когато става дума за контролиране на жените, двете страни са напълно единодушни.

— Не съм сигурна, че теорията ти за големия пенис е вярна — казах на Кордилия. — Пенисът на Том е със съвсем разумни размери. Нищо, за което да пишеш вкъщи.

— „Мили мамо и татко, току-що се запознах с мъж, чийто пенис е с разумни размери“ — изрецитира Кордилия. — Права си. Никой не би написал подобно писмо.

— Няма значение, Кейт вече го е виждала в колежа, така че не ми става ясно защо връзката им да се основава на желанието му да й го покаже.

— Освен ако — и тук Кордилия се оживи, както прави винаги, когато й хрумне някоя щуротия, — освен ако не е пораснал.

Лапнах малко салата.

— Така че е почувствал нужда отново да й го покаже — рече тя.

Погледнах я.

— Е, съгласна съм, че това е малко вероятно — призна Кордилия.

— Не мисля, че пенисите порастват особено много на тази възраст — отбелязах.

— Което е жалко, наистина — рече тя и ме погледна. — А ти съзнаваш, че вероятно никога няма да разбереш това.

— Имаш предвид случилото се с Том?

Тя кимна.

— Но аз трябва да го разбера — казах. — Неразбирането е непоносимо.

— И аз така си мислех, когато бракът ми се разпадна. Но в даден момент трябваше да приема, че никога няма да го разбера, никога няма да го проумея, не мога да виня себе си и не мога да виня дори него.

— Известно време го винеше — забелязах.

— Знам. Но той бе просто един побъркан сексманиак и разбрах, че не е честно да го виня за това. Тъй че започнах да виня живота. Сега работя върху друг подход.

— Какъв?

— Да приемам живота, какъвто е. Не — поправи се Кордилия. — Да утвърждавам живота. Такъв, какъвто е.

Напомняше ми за онези книги, в които те съветват да приемеш тялото си такова, каквото е, а за мен бе абсолютно невъзможно да го направя, защото да приема тялото си, означава да си остана с него, а с това аз не мога да се съглася. Същото казах и на Кордилия.

— Ето защо, не мога да приема живота какъвто е — завърших. — Ако го приема, ще заседна в сегашното положение.

— Но ти си заседнала в сегашното положение — рече тя.

— Знам — отвърнах. — Но не искам да го приема.