Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (7)

6

Клиника по женски болести

Понеделник, 19 юни, 16:50

Катрин паркира колата пред клиниката и погледна часовника си. Беше закъсняла с двайсет минути за часа при Джо-Ан. Отпусна се на седалката. Имаше нужда малко да помълчи и да събере сили за предстоящия преглед. Може би най-много се страхуваше — дори изпитваше ужас — да не научи най-лошото. Винаги има надежда, когато не знаеш окончателния отговор. През главата й преминаха различни версии на предстоящите събития като натрапчиви мисли, от които не можеше да се освободи. Една бучка винаги можеше да означава рак. Един рак означаваше операция и облъчване. Много жени умираха от рак на гърдата.

Ема. Кой щеше да се грижи за нея?

Естествено, първият отговор, който й идваше наум, бе Дейв. Той обичаше Ема, а и тя му отговаряше със същото; на пръв поглед всичко изглеждаше съвсем просто. За Ема Дейв беше най-добрият човек в целия свят — но само ако и Катрин беше с тях. Спомни си онези тягостни седмици преди една година след смъртта на бившия й съпруг, Джак. Дейв неочаквано се бе отбил у тях, поседяха и си поговориха известно време. Тогава без излишни заобикалки той направо я бе помолил да се омъжи за него.

— Сега имаш нужда от някого — бе казал той. — Ема също.

Спомни си как се бе почувствала тогава: беше трогната, но не знаеше как да отговори.

— Дейв, Ема не е твоя грижа; аз нося отговорност за нея — бе заявила тя.

— Ема е част от всичко останало — бе възразил той. — Основното сме аз и ти, ние двамата. Аз съм готов да се обвържа. Въпросът е дали и ти си готова.

От една страна, Катрин би искала да приеме предложението му. Но от друга, ако разсъждаваше прагматично, това щеше да бъде грешка. За начина, по който и двамата си изкарваха прехраната, личната свобода бе по-скоро предимство, а не въпрос на предпочитание. Освен това дълбоко в себе си тя беше убедена — и двамата го знаеха — че не бе необходимо да сключват брак, за да узаконят дълбоката обич и уважение, които изпитваха един към друг, или обичта на Дейв към Ема.

Ако тогава бе приела да се омъжи за него, дали сега положението щеше да бъде по-различно? Тя поклати глава. Дейв беше добър човек, но трудно би могъл да съчетае своята професия и начин на живот с ролята на баща, а още по-малко с ролята на единствен родител. Но ако не можеше да остави Ема на Дейв, на кого тогава? Изведнъж усети колко е студено в колата и потръпна. Никога досега не се бе чувствала толкова самотна.

Излезе от аудито и заключи вратата. Доктор Ота заемаше единия от двата кабинета в модерната едноетажна сграда до пощата на Салмън Ривър Драйв. От просторния паркинг до главния вход водеха каменни стълби и рампа за инвалидни колички. На стената отдясно на вратата имаше голяма месингова табела, на която бяха изписани имената на доктор Ота и нейната съдружничка, доктор Каролин Дженсън.

— Здравейте, госпожо Маккей — поздрави момичето на рецепцията, Ейми Мартинес. Двайсетгодишна, тя имаше буйна къдрава черна коса и лъчезарна усмивка, която озаряваше цялото помещение. — Идвате точно навреме. — Катрин я погледна неразбиращо. — Доктор Ота каза да ви очакваме около пет часа. Как е Ема?

— Добре е, благодаря. — Катрин седна на един стол в най-отдалечения край на приемната. Ейми беше много приятно момиче, но в момента нямаше желание да води светски разговори.

— Катрин, здравей.

Вдигна поглед и видя доктор Ота, застанала на вратата на кабинета си. Беше толкова дребничка, че до нея Катрин се чувстваше висока и едра жена. Доктор Ота бе в ослепително бяла престилка, бял панталон и бели болнични чехли, а на врата й висеше стетоскоп. Гарвановочерната й коса бе сресана на път в средата и красиво падаше от двете страни на лицето с високи скули. Когато се усмихваше, доктор Ота изглеждаше истинска красавица.

— Как си? — попита тя и с жест посочи на Катрин една от стаите за преглед. В зелените й очи се четеше съчувствие.

— Малко съм нервна — отвърна Катрин.

Доктор Ота кимна, тъй като този отговор й бе добре познат.

— Съблечи се до кръста и си сложи престилка за преглед, а аз ще се върна след малко.

Когато след няколко минути отново влезе в стаята, Катрин се бе приготвила и въпросително я погледна. Лекарката седна срещу нея и каза:

— Първо ще направя преглед с ръце. Нарича се палпация. Отпусни се.

Прохладните й и опитни пръсти започнаха да опипват внимателно подмишницата на Катрин и мястото над ключицата.

— Не е там… — започна да обяснява тя.

— Зная, Катрин — усмихна се доктор Ота. — Проверявам лимфните възли. Дотук добре. А сега би ли легнала на масата?

Катрин гледаше към тавана и имаше чувството, че всичко това се случва с някой друг, докато Джо-Ан много внимателно, сантиметър по сантиметър, прегледа първо лявата, а след това и дясната й гърда.

— Права си — каза лекарката. — Там наистина има нещо. Много е малко наистина, но го има.

Катрин седна.

— Е, и?

— Първо се облечи. След това ела в кабинета ми да поговорим.

Тя си сложи сутиена и блузката и усети, че пръстите й леко треперят. Отиде в ярко осветения кабинет на доктор Ота и седна на кушетката.

— Как мислиш, какво е? — попита.

— Нищо не може да се каже, преди да сме направили мамография.

— Кога най-скоро може да стане това?

— Чакай да видя. Днес е понеделник. Вероятно ще успея да ти назнача час за петък. Устройва ли те?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Тогава веднага ще се обадя — каза Джо-Ан и натисна едно копче на бюрото.

Катрин ясно чуваше познатия музикален сигнал на автоматичните телефонни услуги, докато машината набираше включения в програмата номер.

— Център за мамологични изследвания в Санта Рита — произнесе безстрастен женски глас и Катрин разбра, че Джо-Ан нарочно бе оставила включен микрофона, за да чуе и тя разговора.

— Обажда се доктор Ота — каза Джо-Ан. — Бих искала да запазя час за моя пациентка. За мамография и ултразвук.

— О, здравейте, доктор Ота — обади се гласът. — Веднага ще я запиша. Кажете името на пациентката.

— Маккей, пише се М-а-к-к-е-й, първото име е Катрин. Тя би искала изследванията да се направят колкото се може по-скоро. Какво ще кажете за петък… — погледна към Катрин и повдигна вежди — … сутринта?

Тя кимна.

— Значи сутринта — потвърди доктор Ота. — Имате ли свободен час?…

— Добре, тогава в десет и трийсет? Удобно ли е?

Катрин отново кимна.

— Десет и половина чудесно ни устройва — каза доктор Ота. — Благодаря, Карън.

— Винаги ми е приятно да ви услужа — автоматично изрече жената, преди да затвори.

— Уредено е, Катрин — каза Джо-Ан Ота. — Искаш ли да попиташ още нещо?

— Да. Например какво предлагаш да правя до петък?

— Първо, дълбоко си поеми дъх и се отпусни. Използвай времето, за да прочетеш нещо повече за заболяванията на женските гърди. Понякога информацията е най-доброто лечебно средство, с което разполагаме.

— Ще ми препоръчаш ли нещо конкретно?

— Като начало виж „Книга за гърдите“ на доктор Сюзън Лъв.

Катрин повтори наум името на авторката и заглавието и си взе сакото и чантата.

— Обади ми се в петък — каза Джо-Ан и бързо я прегърна, — след като свършиш в центъра. И междувременно недей много да мислиш. Опитай се да се разсееш.

— Ще се постарая — сдържано отговори Катрин. — Благодаря ти, Джо-Ан.

Успя да задържи сълзите си, докато излезе от клиниката и седна в колата. След няколко минути мобилизира цялата си воля, която я поддържаше в трудни моменти, включи стартера и обърна колата към града.