Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (1)

Пролог

Саратога, Оушън Драйв №3100

Събота, 10 юни, 21:00

В Саратога, в дома на Лорънс Алонсо Сатърфийлд, се чу леко бръмчене, изщракване и сребристият компактдиск потъна в кървавочервеното лоно на апарата. След малко на екрана се появи зелена цифра „12“ и Уитни Хюстън запя „Винаги ще те обичам“. Ароматизираните ванилови свещи, поставени на масичките от двете страни на дивана, хвърляха трептяща светлина върху неспокойните тела на двамата любовници, а сенките им се очертаваха на отсрещната стена.

— И аз ще те обичам вечно. Каквото и да се случи — прошепна Лорънс.

Бяха прекарали прекрасен съботен ден. Започнаха с чаша шардоне в елегантното фоайе на хотел „Феърмонт“ с блестящите кристални полилеи, след това се разхождаха хванати за ръце около фонтана на площада, усмихвайки се на децата, които се гонеха с радостни писъци между водните струи. В два следобед посетиха дневното представление на „Цигулар на покрива“ в Центъра за сценични изкуства в Сан Хосе. През антракта си поръчаха шампанско и трюфели, а по-късно вечеряха морски деликатеси в ресторанта на Скот. По залез се прибраха вкъщи, изпълнени със сладко очакване, което ги изгаряше отвътре като приглушения ритъм на далечни барабани, който постепенно прерасна в оглушителен грохот.

— Моля те — дрезгаво прошепна Лорънс и плъзна ръка по стегнатото бедро. Движението бе едновременно галещо и възбуждащо. — Не издържам повече.

— Още малко — беше приглушеният отговор. — Имай търпение, любими. Искам да го направим бавно.

Повече от пет години двамата се срещаха, макар да не бяха постоянни партньори. От последната им среща в хотел „Пасифик“ в Монтерей бяха изминали четири месеца, но Лорънс Сатърфийлд имаше чувството, че никога не са се разделяли.

— Харесва ми как се обличаш, Ейнджъл — унесено изрече той. — Винаги толкова изискано, толкова секси.

Затвори очи и плъзна пръсти по дантеленото бельо, усещайки топлината на полуголото тяло, отпуснато до неговото на кожения диван.

— Искаш ли да започнем? — прошепна Лорънс.

— Първо искам да чуя колко много ме желаеш. Хайде, кажи ми го.

— Желая те, Ейнджъл. От сутринта копнея за теб. Искам да се любим.

— Какво искаш да правим, Лоренцо? Същата игра като миналия път ли?

— Да. Да. Харесва ми да ме наричаш така.

— Добре, щом ти е приятно. Нали знаеш правилата на играта?

— Моля те — каза Лорънс, — направи го. Дръж се с мен така, както миналия път в Монтерей.

— О, колко си лош. И безсрамен.

— Да — каза Лорънс, — да, безсрамен съм.

— И на мен така ми се струва. — Тонът вече беше по-суров. Лорънс изхриптя от удоволствие. — А сега искам да ми кажеш истината. Беше ли лош? А?

— Да — отвърна Лорънс. — Да, бях много лош.

— Искам да зная всичко. Кажи ми истината. Имаше ли и други освен мен?

— Те бяха само бройки. Не означаваха нищо за мен.

— Колко си гаден. Неприятно ми е, че не мога да ти имам доверие. Защо се държа толкова лошо?

— Ти не беше… Винаги съм те искал, но ти не… Не можах да те открия. Непрекъснато те търсех по телефона. Имах нужда от някого. Толкова ми липсваше.

— Е, щом е така, може и да ти простя, ако се държиш добре.

Устните им се срещнаха — горещи и твърди. Лорънс трескаво галеше и изучаваше красивото тяло. Изпитваше непреодолимо сексуално желание. Простена и зарови лице в прекрасните руси коси.

— Моля те — глухо каза той. — О, боже, хайде да се преместим в спалнята, и то веднага.

— Обещаваш ли да правиш каквото ти кажа?

— Да. — Лорънс вече се задъхваше. — Да, ще направя всичко, което поискаш.

— Добре, ела тогава.

Влязоха в спалнята. Почти цялото помещение беше заето от огромно легло с лимоненожълти копринени чаршафи, обърнато срещу вратата. На прозорците имаше тежки завеси. Лорънс включи червената нощна лампа и се настани в леглото. В мъчително очакване следеше с поглед слабата фигура, която пресече стаята. Русите коси блестяха на оскъдната светлина. След малко се чу отваряне на чекмедже и металният звън на белезници. Лорънс простена от удоволствие.

— Нали това искаше?

— Да — каза той. — Да, само побързай.

— Знаеш какво ще се случи след малко. Заслужаваш да те накажа, нали?

— Да, да.

— Докато не започнеш да молиш за пощада.

— Моля те. — Гласът му бе пресипнал, задъхваше се.

— Тогава да започнем отначало. — Гласът вече звучеше сърдито. На него това му харесваше. Лежеше гол, с разтворени крака, тръпнещ в очакване, докато му закопчаваха китките с белезници за рамката на леглото.

— Хайде — обади се той. — Моля те, започвай вече.

Тънките, хладни пръсти го погалиха. Усети докосването на топли устни, плъзгащи се, нежни. Потръпна, но знаеше, че не бива да казва нищо, докато не го попитат.

— Така добре ли е, лошо момче? Искаш ли още?

— О, да. Още и още.

— Първо обаче е наказанието. Защото се държа много лошо.

Изневиделица се появи кожен камшик, изви се във въздуха и изплющя по голото тяло, като остави ярки червени резки върху лицето, шията, гърдите и корема му. Той потрепери конвулсивно и се сви. Усети соления вкус на кръвта и отново захленчи от болка и екстаз.

— Да продължавам ли?

Той раздвижи глава в съгласие, неспособен да произнесе нито звук; очите му останаха затворени и здраво стиснати в очакване. Тялото му трепереше. Краката му бяха завързани за леглото с кожен колан. Следваше номерът с ухапването. Прекрасна, апетитна болка.

— Моля те, Ейнджъл — прошепна той. — О, хайде побързай, моля те!

— Чакай. Първо ще ти покажа нещо ново.

В полумрака проблесна острието на индиански нож с черна рогова дръжка. Безпокойството го накара да настръхне.

— Ейнджъл?

— Шшшт, сладурче, тихо.

Студеният допир на острието го накара да се отдръпне от болка. Лорънс високо простена. Това беше нещо ново, опасно и възбуждащо. За пръв път стигаха толкова далеч. Някъде дълбоко в подсъзнанието му се промъкна настойчиво предупреждение за опасност, но той реши да не му обръща внимание. Желанието стремително се носеше в кръвта му като неуправляем влак-беглец. Нали когато болката станеше непоносима, беше достатъчно само да прошепне „стига толкова“, както бяха правили винаги досега.

— Искам още — каза той. Усети тихо изсъскване и хладна възбуда. Острието го одраска леко, след което усети върху тялото си някаква мека тежест и отвори очи.

Погледна надолу и видя на корема си нещо като кренвирш.

— Какво… какво правиш?

— И това е част от играта, любими. Затвори очи.

Той затвори очи и се остави да го завладее възбуждащото усещане.

— Ти се държа много лошо. Кажи го на глас, Лорънс.

— Държах се много лошо. — Той тихо простена. — Съжалявам, че бях толкова лош. О, за бога, стига толкова, Ейнджъл! Сега вече ела при мене, ела веднага!

— Не. — Гласът беше твърд и студен. — Още не си наказан достатъчно.

— Моля те, Ейнджъл — изрече Лорънс. — Спри, моля те, стига толкова.

Лорънс Сатърфийлд отново простена. Това вече не влизаше в плановете му. Не бе подготвен за подобно нещо. Изщрака запалка и се разнесе острата миризма на цигарен дим. Възбудата му премина. Нещо не беше както трябва.

— Стига… толкова — обади се той. — Не искам повече…

— Скъпи Лорънс, вече няма никакво значение какво искаш или не искаш…

— Веднага ме откопчай! — изпищя Лорънс и започна да извива ръце в белезниците, които му пречеха да помръдне. Прикова ужасения си поглед към дима, който излизаше от странния предмет на корема му.

— За бога, веднага престани! — пак изпищя той. — Ейнджъл, веднага махни това нещо от мене!

Вратата на спалнята се отвори и светлината на свещите в дневната очерта русите коси и голите рамене на стройната фигура, застанала на прага.

— И от огън ще бъдеш пречистен, любими.

Гласът беше студен и изпълнен с омраза. Думите увиснаха като ледения дъх на смъртта. Завързаният на леглото мъж отново започна да пищи и виковете му заглушаваха тихото съскане на горящия предмет на корема. Той продължи да крещи така в течение на трийсет секунди, след което изригна ослепително бяла безмилостна светкавица и тялото на Лорънс Сатърфийлд бе погълнато от пламъците на ада.