Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (17)

16

Върховен съд, отдел №8

Четвъртък, 22 юни, 9:50

— Мислиш ли, че Соренсен ще издържи? — попита Дейв. Седеше до Катрин Маккей на масата на обвинението в осми отдел на Върховния съд. Катрин беше подредила материалите по делото пред себе си. Както и преди, отдясно бяха Мартин Белкър и обвиняемият, Ричард Хъдсън, седнали на масата на защитата, а отпред — съдията, който ръководеше процеса от съдийската маса.

Хъдсън отново бе облечен с най-обикновено, ненатрапващо се облекло. И както винаги Мартин Белкър беше в строг костюм; само меките мокасини на краката му бяха „Бруно Мали“. Обувките бяха голямата му слабост. Веднъж бе споделил с Катрин, че има повече от сто чифта, и не скри обидата си, когато тя не прояви особен интерес.

— Стори ми се стабилна — отговори Катрин. — Както и с Виктория, доста съм работила с нея. Смятам, че е подготвена за пряк и кръстосан разпит. Няколко пъти преговорихме онази част на показанията, където съществува най-голяма опасност да се разстрои или да се ядоса. Само се надявам да не позволи на Белкър да я хване натясно.

— Той обаче е способен да нанесе удар под пояса — отбеляза Дейв.

Тя кимна в знак на съгласие.

Погледна часовника. Заседанието на съда всеки момент щеше да започне. Тейлър въведе съдебните заседатели в залата и изчака да заемат местата си, преди да застане на обичайното си място зад тях. Когато мина покрай нея, Катрин забеляза под очите му черни кръгове от недоспиване. Помисли си, че това е свързано или със сержантския изпит, който беше само след няколко дни, или съдебният пристав имаше нова приятелка. Смътно си спомняше, че Тейлър е ерген и живее с някаква леля.

Когато съдебните заседатели седнаха на местата си, страничната врата се отвори и Крис Тейлър извика:

— Станете!

Съдия Уудс величествено се понесе към съдийската маса. Развяващите се поли на тогите и изпълнените с достойнство маниери на съдиите винаги бяха много впечатляващи. Един съдия никога не влизаше в залата като обикновен човек; появяването му бе цяло зрелище, все едно че излизаше на театрална сцена. Всичко беше част от помпозната съдебна обстановка, която Катрин много обичаше.

— Готови или не — прошепна тя колкото на Дейв, толкова на себе си, — трябва да действаме.

— Добро утро, дами и господа — обърна се съдията към съдебните заседатели.

След това погледна първо обвиняемия, после Мартин Белкър и чак тогава — Катрин.

— Да се отбележи в протокола, че обвиняемият Ричард Хъдсън присъства на заседанието заедно със своя адвокат; присъства също така и областният прокурор. — Уудс кимна на Катрин и тя веднага се изправи. — Готов ли е следващият свидетел, госпожо Маккей?

— Народът призовава Джейн Соренсен, ваша чест — каза тя. Всички в залата се обърнаха към вратата, от която Дейв Гранц въведе свидетелката и я придружи до свидетелската скамейка.

Джейн Соренсен беше руса, дребна и миловидна жена със сини очи и силен слънчев тен. Беше облечена в тъмносин костюм — сако и панталон — носеше инкрустирани обици, медальон на верижка и две тънки златни гривни на дясната ръка. Тя се закле, представи се и продиктува фамилията си буква по буква, след което малко уплашено погледна към съдебните заседатели.

— Добро утро, госпожо Соренсен — каза Катрин, след като застана на обичайното си място пред ложата на съдебните заседатели. — Имате ли нещо против да се обръщам към вас на първо име?

— Не, напротив. Предпочитам да ми говорите на „ти“ и да ме наричате Джейн.

Катрин знаеше, че това е най-добрият начин да се успокои свидетелят.

— Добре, Джейн. Изглеждаш малко нервна. Така ли е?

— Да, малко — потвърди младата жена и устните й се извиха в усмивка.

— Няма от какво да се притесняваш — каза Катрин. — Просто трябва да изслушаш въпросите ми и да кажеш истината. А сега, къде живееш, Джейн?

— Имам апартамент на Маунтин Вю.

— Работиш ли?

— Да. Работя като редактор в едно издателство в Сан Хосе. Издаваме помагала, наръчници, готварски книги, туристически справочници.

— Омъжена ли си?

— От април миналата година съм разведена.

— Имаш ли нещо против да ни обясниш каква беше причината за развода?

— Той… Имаше друга жена.

— Колко време беше омъжена?

— Осем години.

— Имаш ли деца?

— Не.

— След развода имаше ли връзка с мъж?

Джейн Соренсен поклати глава.

— Не. След като мъжът ми ме напусна, бях доста потисната. Имах нужда от време, за да възстановя… самоуважението си. Ето защо си мислех, че… Започнах да чета обяви за запознанства във вестниците. Неприятна ми беше мисълта за барове за самотници или сватосване.

— Така ли се запознахте с Ричард Хъдсън?

— Да.

— В кой вестник попадна на неговата обява, Джейн? — попита Катрин.

— В „Коустъл Таймс“. По принцип не чета този вестник, но знаех, че там се отпечатват подобни обяви.

Виждаше се, че се срамува да си го признае. „Коустъл Таймс“ беше типичен жълт вестник, направо боклук. Катрин й подаде сгънат брой на вестника, предварително заведен като веществено доказателство на обвинението.

— Това ли е обявата, на която отговори, Джейн?

Джейн Соренсен погледна оградената с жълт флумастер обява и кимна:

— Да, това е.

— Моля те, прочети я на съдебните заседатели.

— „Изключително честен човек търси сродна душа. Отличавам се с приятен характер и интелигентност. Ако притежавате същите качества и сте между двайсет и пет и трийсет и пет години, моля, пишете ми. Не забравяйте да сложите в писмото снимка.“

— И ти му отговори?

— Да — въздъхна свидетелката. — Изпратих писмо до пощенската кутия, посочена във вестника, като съобщих телефонния си номер и първото име, както беше според условията на обявата.

— Какво се случи след това?

— Той… Ричард Хъдсън… се обади по телефона и си уговорихме среща.

— Моля те, посочи на съдебните заседатели Ричард Хъдсън, ако се намира в залата — поиска Катрин.

— Той седи на онази маса, там — посочи свидетелката масата на защитата.

— Ваша чест — каза Катрин, — моля да се отбележи в протокола, че госпожа Соренсен идентифицира обвиняемия.

— Да, веднага ще бъде отбелязано — потвърди Уудс.

— И така, определихте си среща. Кога се случи това? — попита прокурорката.

— На четвърти септември миналата година. Беше сряда — отвърна Джейн Соренсен. — Срещнахме се в седем и половина вечерта в сладкарницата на специализирания магазин за кафе на Меркадо Стрийт.

— И после?

— Когато седнах на масата, първите му думи бяха: „Сега ще произнеса най-баналното изречение на света. Казвам се Ричард Хъдсън и съм компютърен специалист“. Прозвуча ми доста старомодно, но веднага разведри обстановката.

— Разкажи какво се случи по-нататък.

— Стори ми се приятен, общителен и добър човек. Оказа се, че сме връстници — и двамата бяхме на трийсет и три години — и че и двамата сме от Тексас. Разказах му за развода си и той сподели, че много добре знае как се чувствам, тъй като неговата жена също го мамела. Също като мен и той нямаше деца. И двамата бяхме на мнение, че е съмнително да попаднеш на приличен човек в баровете за самотници. Говорихме си цялата вечер. Беше ми интересно, атмосферата беше приятелска и аз се отпуснах.

— Уговорихте ли си нова среща?

— Да, през следващата седмица. Преди да се разделим, той каза, че бил прекарал най-хубавата вечер от доста време насам и че съм била интересен събеседник. Накара ме да се почувствам… някак важна. Предполагам, че съм изглеждала доста глупаво.

— След това продължихте ли да се срещате?

Джейн Соренсен вдигна брадичка.

— Да. Нали разбирате, не че бях отчайващо самотна. Но той продължи да ме търси и аз помислих: защо не? Тогава той започна да ме изчаква след работа. Ходехме на кино, на концерти. Но нищо повече.

— Колко време продължиха тези срещи?

— Около един месец.

— И какво се случи след това?

— Един ден той ме попита дали искам да видя къде живее. И дали ще се съглася да вечеряме в домашна обстановка. Аз приех. Исках да го опозная по-добре.

— По онова време бяхте ли привлечена от обвиняемия?

— Да, много. — Джейн Соренсен се обърна и погледна Ричард Хъдсън. — Той беше… красив мъж, интелигентен. Струваше ми се, че ни свързват много общи неща.

— Отидохте ли тогава в дома му?

— Да.

— А къде живее той, Джейн?

— В Мишън Хайтс на Ласейн Драйв. Апартаментът му се намира на втория етаж. Има прекрасен изглед. Беше изстудил бутилка шампанско, от стереоуредбата долиташе тиха класическа музика. Попита ме дали обичам морски деликатеси; искаше да приготви пикантно ястие от скариди. Беше много вкусно; той е чудесен готвач.

— И какво се случи по-нататък? — продължи да разпитва Катрин.

Знаеше, че следващата част от разказа беше мъчителна и за двете. За нея нямаше да е лесно да получи отговорите, които искаше; за Джейн Соренсен беше още по-трудно да отговаря на подобни въпроси.

— Поговорихме си, много се смяхме и накрая му помогнах да измие чиниите. Апартаментът му беше много чист. Сподели, че много държи на реда. Преди да се усетя, беше станало десет часът. Беше делничен ден и трябваше да се прибирам, понеже на следващия ден бях на работа, но той ме помоли да остана още малко и да си поговорим. Седнахме на дивана в хола и, нали разбирате, започнахме да се целуваме и…

— Зная, колко ти е неудобно да говориш на тази тема, Джейн — обади се Катрин, когато свидетелката се запъна. Стараеше се гласът й да звучи съчувствено, но и ободряващо. — Не бих ти задавала тези въпроси, ако не беше важно. Искаме да разберем какво точно се е случило. Стигнахте по-далеч от целувките, нали?

На бузите на Джейн Соренсен се появиха червени петна, но въпреки това тя отговори:

— Продължихме в същия дух и след малко и двамата бяхме останали почти без дрехи. Тогава той ми предложи да прекарам нощта с него. Каза, че сме възрастни хора, а и не било хубаво да шофирам, след като съм изпила толкова много вино. Той беше… не точно настойчив, но убедителен. Все едно, че само една глупачка би могла да се откаже от подобно предложение.

— Е, и прекарахте ли нощта при него?

— Не. Казах му, че не мога да остана. Не исках да оставам, госпожо Маккей. След като се разделих със съпруга си, не бях спала с друг мъж.

В очите на Джейн Соренсен се появи молба, защото никак не искаше да й зададат следващия въпрос. Но Катрин знаеше, че няма право да й го спести.

— Значи не останахте да спите в дома му. А имахте ли сексуални отношения с обвиняемия същата вечер?

Джейн Соренсен сключи пръсти и наведе поглед към тях, докато отговаряше:

— Да. Е, не… съвсем. Той искаше, но аз… Беше много настойчив, даже се разсърди, обвини ме, че съм инфантилна. Тогава за пръв път видях истинската му същност. Усетих кипящата в него ярост, озлоблението и се изплаших. Така че накрая приех, но само ако използва презерватив. Той каза, че нямал, аз отговорих, че в такъв случай не съм съгласна… Не съм съгласна да го направя без презерватив и тогава той го натика… Съжалявам, но не мога… Извинявайте.

Катрин съжаляваше младата жена, която стоеше пред нея, но не можеше да й позволи да се отклони от темата: съдебните заседатели задължително трябваше да чуят цялата история лично от свидетелката.

— Джейн, успокой се — ободряващо каза тя. — Вече почти свършихме. Просто трябва да разкажеш какво точно се случи.

Джейн изчака няколко минути, след което дълбоко си пое дъх и изправи рамене.

— Той каза: „Хайде де, по дяволите, не се превземай“ или нещо подобно и след това някак си… блъсна главата ми в скута си, като ме натискаше с ръка за врата, за да не мога да се освободя… Бях просто… И го направих. Орален секс. Когато той… когато свършихме, той просто се вторачи в тавана, като че ли изобщо не бях там. Отидох в банята и се облякох.

— Зная, че следващият въпрос ще ти се стори малко странен, но трябва да го задам: обвиняемият имаше ли презерватив, когато те накара да правиш орален секс с него?

В залата някой приглушено се изсмя. Катрин се направи, че нищо не е чула.

Джейн Соренсен поклати глава.

— Не, не, разбира се.

— Какво стана, когато излезе от банята?

— Той седеше в същото положение. Срамувах се. Не знаех какво да кажа. Тогава той се обади: „Тръгваш ли си?“. Промърморих, че е прекалено късно и трябва да си вървя. Взех си чантата и той дойде с мене до вратата. Прегърна ме. Изведнъж отново бе станал толкова… внимателен. Тогава ми каза: „Слушай, няма от какво да се притесняваш. Не се страхувай. Беше напълно безопасно“. Попитах какво има предвид. Той каза: „Преди три месеца ми изрязаха малка киста и трябваше да ми направят кръвна проба. Нямам СПИН“. Показа ми белега на рамото си. След това се целунахме за лека нощ и аз се прибрах вкъщи.

— Срещахте ли се отново с обвиняемия?

— Да, още два пъти. Същата седмица, през почивните дни. И в двата случая бяхме в неговия апартамент.

— Тези два пъти имахте ли сексуални контакти?

— Да. По същия начин както първия път.

— Обвиняемият ви накара да правите орален секс?

— Аз бях… Усещах гнева му. Тогава си мислех, че е ядосан, защото отказах да спя с него. Но сега разбирам, че причината е била много по-дълбока. Било е негодувание. Смятал е, че има право да използва тялото ми всеки път, когато пожелае.

— Искаш да кажеш, че си се страхувала от него?

— Не, не беше точно страх. Трудно е да се обясни. Той успя да ме накара да се почувствам виновна за това, че не съм отговорила на очакванията му.

— Разбирам. И в двата ли случая обвиняемият те застави да правите орален секс без предпазни средства?

— Да — кимна свидетелката.

— А сега, Джейн, съжалявам, че отново ще те накарам да се почувстваш неудобно, но трябва да узная дали обвиняемият Ричард Хъдсън е изхвърлил семенна течност в устата ти? Да или не?

Джейн дълго мълча, преди да отговори. Дълбоко си пое дъх и накрая призна:

— Да.

— Напълно ли си сигурна?

В първия момент тя се изненада, но след това се досети за какво я питаше Катрин.

— Разбира се, че съм сигурна. Ние с мъжа ми… да.

Катрин изчака малко, за да има време свидетелката да се успокои, след което зададе следващия въпрос:

— Защо престанахте да се срещате с обвиняемия, Джейн?

— Следващата седмица, във вторник, получих писмо от Ричард Хъдсън. Беше го изпратил до пощенската ми кутия. Не му бях казала къде живея.

— Това ли е писмото? — Прокурорката й подаде сгънат лист хартия, отново заведен като веществено доказателство на обвинението.

Младата жена го погледна и кимна.

— Да, това е писмото.

— Ако обичаш, прочети го на съдебните заседатели.

— „Скъпа Джейн — започна да чете свидетелката. — Реших, че повече не искам да се срещаме. Моля те, не ми пиши и не ме търси по телефона.“ — Тя вдигна поглед нагоре. — Има и подпис: „Ричард“, а след това и послепис: „Струва ми се, че трябва да знаеш. Имам СПИН“.

— Благодаря ти, Джейн. — Катрин взе писмото. — Какво почувства, когато го получи?

— Бях съсипана — отвърна Джейн Соренсен. — Имах чувството, че някой ме е разпорил с нож и е изсипал вътрешностите ми на земята. Опитах се да му се обадя, но всеки път се включваше телефонният секретар и повтаряше, че той е извън града. Няколко пъти ходих до жилището му, но не го намерих. Накрая се отказах.

— Какво направи после?

— Обадих се на телефон 800 — там дават съвети за СПИН — и те ме насочиха към една клиника, в която бих могла да си направя кръвна проба.

— И ти направи ли си? — попита Катрин.

— Не веднага. Първо взех от фоайето в клиниката една брошура и я занесох вкъщи. Изплаших се, когато прочетох, че вирусът на СПИН се предава и по орален път. Върнах се да ми направят изследвания.

— Какъв беше резултатът?

— Отрицателен. Не бях серопозитивна. Но ме предупредиха, че над деветдесет процента от заразените показват положителен резултат едва след третия месец. Изчаках още три месеца и отново си направих тест в същата клиника. Засега резултатите са отрицателни.

— Какво мислиш за това, което ти е причинил обвиняемият?

— Все още се страхувам от болестта и съм дълбоко възмутена от това, че ме подложи на подобен риск! — извика Джейн Соренсен и гневно погледна Хъдсън.

— Благодаря ти, Джейн — каза Катрин. — Нямам повече въпроси.

Тя се върна на мястото си и съдия Уудс кимна на Белкър. Той стана и се отправи към свидетелската банка. На устните му играеше крива усмивка, която подсказваше, че няма намерение да се отнася с Джейн Соренсен толкова тактично, колкото с предишната свидетелка.

— Госпожо Соренсен — започна той с остър тон, — ако съм ви разбрал правилно, вие твърдите, че сте отказали да осъществите полов контакт с клиента ми, ако той не използва презерватив?

— Точно така.

— Точно това ли казахте? Казахте ли: „Ако не си сложиш презерватив, няма да правя секс с тебе“? Използвахте ли думата презерватив, или го нарекохте „гумичка“?

— Какво значение има как съм го нарекла? — Джейн Соренсен явно не се бе изплашила от враждебния тон на Белкър. — Казах, че трябва да си го сложи, а той отвърна, че изобщо не притежава подобно нещо.

— Тук аз задавам въпросите, госпожо Соренсен — злобно я изгледа адвокатът. — Отново ви питам коя дума използвахте? „Презерватив“ или „гумичка“?

— Не помня.

— Разбирам. Госпожо Соренсен, общоизвестно е, че съществува риск да се заразите от СПИН, когато правите орален секс без предпазни средства, нали така?

Катрин скочи на крака.

— Искам да съобщя нещо, ваша чест!

Още преди съдията да отговори, тя беше тръгнала към катедрата. Белкър нямаше избор, освен да я последва.

— Ваша чест, свидетелката не е специалист по СПИН — тихо отправи протеста си Катрин. — Тя не притежава съответната квалификация, за да отговори на този въпрос.

— Не е необходимо да бъде експерт, за да има мнение по общоизвестни въпроси — възрази Белкър.

— Склонен съм да се съглася със защитата, госпожо Маккей — каза Уудс. — Но внимавайте как се държите, господин Белкър. Върнете се на местата си, ако обичате.

Те се отправиха към своите маси, а съдия Уудс се обърна към свидетелката:

— Разбрахте ли въпроса на защитата, госпожо Соренсен?

— Може ли да го чуя още веднъж, ваша чест?

Катрин прикри с ръка усмивката си. Добре беше подготвила свидетелката.

— Отказвам се от този въпрос, но искам да попитам свидетелката по друг начин — каза Белкър, който искаше по-бързо да възстанови позициите си при кръстосания разпит. — Госпожо Соренсен, нали предварително знаехте, че съществува известен риск от заразяване със СПИН и при оралния секс?

Известно време Джейн Соренсен обмисляше отговора си и накрая заяви:

— Знаех, че вероятно съществува минимален риск. Не съм сигурна.

— Знаехте, че съществува риск още преди да вземете брошурата от клиниката, нали?

— Предполагам, че да.

— Откъде? Откъде сте знаели, госпожо Соренсен, преди да го прочетете черно на бяло?

Тя вдигна рамене, като че не знаеше какво да отговори.

— Вероятно съм подозирала, че е така. Както и повечето хора, нали?

— Обаче въпреки че сте знаели за опасността да се заразите със СПИН при орален контакт, вие сте го осъществили с господин Хъдсън, и то неведнъж, а три пъти, при различни обстоятелства? — Белкър приличаше на хищна птица, хванала плячката в ноктите си. — Три пъти, вярно ли е?

Като наблюдаваше лицето на свидетелката, Катрин си помисли, че ако можеше да се убива с поглед, Мартин Белкър отдавна да се е превърнал в студен труп.

— Да — бавно произнесе Джейн. — Нали ви казах, че той беше… много настойчив.

— Наистина ли? Госпожо Соренсен, да не се опитвате да ни убедите, че сте го направили по принуда?

— Не съвсем — отвърна тя, — но…

— Нямам повече въпроси към тази свидетелка, ваша чест — бързо обяви Белкър, без да й позволи да довърши изречението си. Отправи победоносна усмивка към съдебните заседатели, завъртя се и тръгна към масата на защитата.

Съдия Уудс погледна първо Катрин, а след това хвърли многозначителен поглед към часовника.

— Госпожо Маккей, имате ли нещо да допълните?

— Не, ваша чест, благодаря — каза тя. — Нямам повече въпроси.

— Свидетелката е свободна — обяви съдия Уудс. — Госпожо Соренсен, можете да слезете от свидетелската скамейка. А ние обявяваме прекъсване. Следващото заседание е утре сутринта в десет часа. Отново напомням на съдебните заседатели, че нямат право да обсъждат случая нито помежду си, нито с трети лица.

— Не мина много добре — отбеляза Катрин, когато съдията се оттегли в покоите си.

Дейв нежно я хвана за ръката.

— Както те предупредих, той обича да нанася удари под пояса. Първо ще изпратя свидетелката до колата, а после трябва да мина горе през службата на шерифа, за да видя дали са готови изследванията от отдела по експлозии — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мене?

Катрин поклати глава.

— Трябва да тичам да прибера Ема от училище. Обещах й днес поне да отида по-рано. Дейв кимна.

— Добре. Тогава ще се видим довечера в преддверието на ада.

— С удоволствие, обич моя — усмихна се тя.