Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (11)

10

Върховен съд, отдел №8

Вторник, 20 юни, 13:25

Катрин набързо изпи чаша чай, хапна малко кисело мляко, оправи си грима и се втурна към залата на осми отдел на Върховния съд. Съдия Джес Уудс държеше много на точността и изискваше същото отношение от всеки, който се явяваше в неговата съдебна зала.

Сградата на съда представляваше правоъгълна едноетажна постройка с покрит вътрешен двор. Съдебните зали и служебните помещения бяха свързани с дълги широки коридори, облицовани със същата ламперия от кедрово дърво, както и съдебните зали. От двете страни на всяка зала и пред прозорците бяха поставени твърди дървени пейки. Тук си определяха среща адвокати и клиенти, седяха разтревожени родственици, нервни свидетели чакаха реда си, любителите на съдебни процеси проверяваха обявите за предстоящи дела, събираха се съдебните заседатели, преди да бъдат подканени да заемат местата си.

— Здравей, Катрин.

— Здрасти, Джак — каза тя и остави на масата издутата си чанта и кутията с папки по делото. Истинското име на усмихнатия помощник-шериф всъщност бе Питър Кенеди, но всички в съдебната система го наричаха Джак. Спомените я върнаха към онази студена нощ на Шелтър Айлънд и осакатеното тяло на младата жена, която лежеше мъртва сред дюните на брега на океана. Тогава Джак бе дежурен на местопрестъплението. Имаше чувството, че бяха изминали столетия.

— Ей, адски съжалявам за Джим Фийлд — каза той. — Видях на какво приличаше залата. Кошмар.

Тя кимна и тъй като нямаше желание да си припомня случилото се, бързо мина под арката на магнаскенера. Алис Ернандес от шерифската служба, която отговаряше за детекторите, се усмихна, но нищо не каза.

— Следобед същите хора от охраната ли са на смяна, Алис? — попита Катрин.

— Аха. Крис Тейлър е дежурен при съдебните заседатели, Кенеди — при обвиняемия, а аз съм до вратата.

Отдел №8 на Върховния съд се помещаваше в нова, специално оборудвана съдебна зала, където се гледаха само дела, изискващи повишена охрана. Тя се отличаваше от останалите зали в пристройката. Имаше двойни дъбови врати, укрепени със стомана. Всички — зрители, представители на пресата и съдебни служители — задължително преминаваха през магнаскенер — металотърсач като онези, които се използваха от охраната на летищата. Въоръжен представител на шерифството лично проверяваше всички куфарчета, камери и фотоапарати. Отстрани на един стол бе приготвен ръчен детектор за проверка на онези, който предизвикваха сигнали на магнаскенера. Понякога адвокатите се оплакваха от посегателство върху личната им свобода, но служителите на прокуратурата, и на първо място Катрин, смятаха, че мерките за безопасност на съдебните зали бяха доста позакъснели.

Отвътре разликата между тази и останалите съдебни зали бе просто поразителна. В общи линии обстановката беше същата: стени, облицовани с дървени плоскости; две еднакви маси от светъл орех за защитата и обвинението и въртящи се столове; свидетелска скамейка точно срещу ложата на съдебните заседатели; стенд за щатското и националното знаме; зад съдийската маса имаше дърворезба с държавния печат и кожено кресло с висока облегалка за съдията; на стената бе окачен календар — издание на правната кантора за поземлена собственост в област Санта Рита. Отдясно на съдийската маса имаше висока до тавана библиотека с юридическа литература, от лявата бе ложата на съдебните заседатели.

В тази зала обаче пред масата на съдията бе издигнат висок около метър и петдесет щит от плексиглас, устойчив на куршуми, който трябваше да осигури защита на съдията при фронтална атака. Подобни армирани щитове предпазваха прозорците, ложата на съдебните заседатели и свидетелската скамейка.

Катрин разбираше, че тези щитове са необходими, дори стандартни охранителни средства в съдебните зали из цялата страна, но не можеше да не отчита факта, че по този начин всичко, за което се бореше законът, се превръщаше във фарс. Всеки път те й напомняха за онзи ден миналата година, когато бившият й съпруг, бащата на Ема, бе убит по време на престрелка в залата на върховния съд в Лос Анжелис от престъпник, изправен на подсъдимата скамейка. Професията на съдия и юрист ставаше все по-опасна; всеки път, когато някой изнервен тъжител или отчаян нарушител на закона вземеше решение да излее безсилието си срещу системата с оръжие в ръка, съдебната зала можеше да се превърне в бойно поле.

С оръжие в ръка или с бомба.

Когато Катрин влезе в съдебната зала, Мартин Белкър вече беше на мястото си. Бележките му бяха на масата, а до него седеше обвиняемият със свалени белезници. Съдебните заседатели не бяха заели местата си. Охраната пропускаше зрителите и представителите на пресата. Катрин още подреждаше папките си, когато в залата влезе Дейв Гранц и седна до нея на масата на обвинението.

— Успя ли да хапнеш нещо? — загрижено попита тя. Когато беше претрупан с работа, Дейв често забравяше да се нахрани.

— Не ми остана време — призна той. — Реших първо да прегледам докладите, за да се запозная по-бързо с подробностите по делото.

— Доста е сложно — каза Катрин. — И от фактологическа, и от правна гледна точка. Засега е без прецедент.

— Ще се справя — мрачно обеща Дейв, — но няма да е лесно. Особено като се има предвид, че участваме и в работата на специалния отряд.

— Е, такъв е животът под крилцето на областния прокурор — усмихна се Катрин. — Непрекъснато ти се сервират приятни изненади.

Отвори куфарчето си и извади служебния жълт бележник, от онези, каквито получаваха всички служители на съда, и се приготви да води записки. Знаеше, че Марти Белкър е готов с встъпителната реч от страна на защитата. Аргументът, който бе представил пред съдията, че уж имал нужда от консултация с клиента си, бе само уловка. Истинската причина бе, че той не желаеше да произнесе своята реч непосредствено след нейната, когато думите й още се помнеха от съдебните заседатели.

Белкър стана и бавно тръгна към нея; на тънките му устни играеше лека усмивка.

— Предполагам, че речта ми ще отнеме около два часа — обяви той. — Държиш ли още днес следобед да започнем с изслушването на свидетелите?

— Не вярвам, че ще стане, Марти — отвърна тя. — Ако речта ти наистина продължи до три и половина, даже до четири, съмнявам се, че Уудс ще поиска да започнем изслушването на свидетелите още днес. Но ако реши да удължи заседанието, аз съм готова. Първият ми свидетел е вече тук.

Устните на Белкър се изкривиха подигравателно.

— Боже, каква изненада — кисело изрече той. — Кога ли не си била готова.

Обърна се и все така бавно се върна при масата на защитата, където Ричард Хъдсън седеше с обичайния си празен поглед. Белкър се наведе към него и му каза нещо. Хъдсън кимна и отегчено изгледа Катрин, все едно че разглеждаше парче месо в магазина. В този момент тя за пръв път се зачуди какво толкова привлекателно бяха видели в него жертвите му.

— Всички да станат!

Съдия Уудс зае мястото си и нареди на помощник-шериф Крис Тейлър да осигури на всеки съдебен заседател молив и лист хартия. Напомнянето беше излишно; Тейлър бе опитен служител и прекрасно се справяше със задълженията си и без допълнителни указания, но той никога не би си позволил да възрази на съдията. Катрин си помисли, че в мълчанието му се усеща известна мекота и отстъпчивост, но нали един съдебен пристав е длъжен винаги да проявява търпение.

Ако водата в гарафата пред съдията беше свършила, съдията се обръщаше към него. Ако съдебните заседатели имаха нужда от кафе, и те се обръщаха към съдебния пристав. Той беше отговорен също така за сигурността на подсъдимия. Служителите от шерифството, които бяха на смяна в съда, призоваваха в залата следващия свидетел, отговаряха за скенерите на охраната, насочваха хората към стаите за отдих, патрулираха в коридорите и с каменни лица присъстваха в заседателните зали. Независимо дали някой виден гражданин нервно се интересуваше дали лъчите на магнаскенера не са силно радиоактивни, или някой юрист възразяваше срещу претърсването на чантата му, хората от охраната бяха длъжни да се справят с проблема спокойно, тактично и бързо.

Щом раздадоха хартията и моливите на съдебните заседатели, съдия Уудс се обърна към Белкър:

— Адвокате, готов ли сте да направите встъпителната си пледоария, или предпочитате да се въздържите?

Белкър стана:

— Не, ваша чест. Защитата иска да се обърне към съдебните заседатели.

— Много добре. Бихте ли уведомили съда относно продължителността на вашето изказване?

— Няма да продължи повече от два часа, ваша чест. — Белкър погледна часовника си: беше почти един и четирийсет и пет. — Ще приключа най-късно в четири часа.

Съдията кимна.

— Моля ви, започвайте, господин Белкър.

За прокурор с опита на Катрин тезата, към която Белкър бе решил да се придържа в своята реч, бе предсказуема като лятна мъгла по калифорнийското крайбрежие. Тя бе описала клиента му като жесток, отмъстителен и безчувствен човек. Неговата задача бе да внуши на съдебните заседатели точно обратното и по този начин да постави основите на защитата на Хъдсън. Белкър започна с това, че представи Хъдсън в ролята на жертва от ранна детска възраст — той бил единствено дете на родители религиозни фанатици, които му забранявали да дружи с други деца, и от деветгодишен системно го подлагали на физически и сексуален тормоз. На дванайсетгодишна възраст бил поставен под опеката на Службата за защита на децата и така завинаги бил лишен от нормална семейна среда.

— Въпреки горчивия си опит в детството Ричард Хъдсън решил да намери своето място в живота — съобщи Белкър на съдебните заседатели. — Учил се усърдно и завършил гимназия сред първенците на випуска, след което оставил миналото зад гърба си и се преместил Калифорния. През деня работел в туристическа агенция, а вечер посещавал колеж, за да получи образование като компютърен специалист. Той бил прилежен и изключително трудолюбив, благодарение на което се издигнал в службата и в момента работи в една от най-реномираните фирми за компютърни услуги в Силициевата долина. Никога не е имал неприятности със закона; само веднъж е глобяван за превишена скорост. Въпреки травмите, които получил още в детството си, той израснал като трудолюбив, почтен гражданин, който поддържа прекрасни отношения с колегите си. Много от тях — както впрочем и аз — са напълно убедени, че той е невинен и е обвинен несправедливо и по погрешка от прекалено усърдни прокурори.

Белкър говори дълго и все в същия дух. Прочувствено и изпълнен със справедливо възмущение, той отхвърли обвинението на щата и обеща да докаже, че то се основава само на косвени доказателства. Нарече представителите на обвинението „безсрамни марионетки“, които се стараели да угодят на истерични „политически екстремисти“, и целта им била не толкова да възтържествува правосъдието, колкото да се прикрие вината на обществото по отношение на жертвите на една болест, към която то се отнасяло без разбиране и без всякаква толерантност.

Същността на проблема, обясни Марти Белкър на съдебните заседатели, била в това, че Ричард Хъдсън не бил престъпник и държавата трябвало да се срамува, че вместо да му окаже помощ, го превръщала в изкупителна жертва. Ако държавата отделяла половината от времето и средствата, използвани за преследване на жертвите на СПИН, като неговия клиент, за изследвания и лечение на същите тези болни, всички тук присъстващи веднага биха могли да се разотидат по домовете си.

— Дами и господа, благодаря ви за вниманието, с което ме изслушахте — каза накрая Белкър. — Отново искам да подчертая: Ричард Хъдсън не е престъпник, той е жертва. Също както и нещастните жени, които ще ви представи областният прокурор в безсилния си опит да превърне вашето справедливо съчувствие към нещастието им в неоправдана антипатия към Ричард Хъдсън. Всъщност той е жертва на една безотговорна държава с извратена представа за своите финансови приоритети; той е жертва на един безчувствен, но от политическа гледна точка много удобен областен прокурор; жертва е на най-коварната и страшна болест от всички, които някога е познавало човечеството. Не го превръщайте и в жертва на съдебната система. В края на този процес вие сте длъжни да произнесете оправдателна присъда за моя клиент.

Той се върна на масата при Ричард Хъдсън, а изражението му ясно казваше: „Видяхте ли как ги поставих на място?“. Катрин си помисли, че Белкър се бе справил доста добре. Речта му беше емоционална, прочувствена, но както правеха повечето адвокати, и той бе избягвал фактологията. Катрин разчиташе, че зад целия този шум и дим имаше много малко огън. Потръпна при мисълта за огън и дим и си помисли какво ли прави Джим Фийлд. Вечерта трябваше да намери време и да се отбие в болницата.

Стана четири часът. Точно както бе очаквала, съдия Уудс незабавно обяви края на заседанието, като не забрави да отправи обичайното предупреждение към съдебните заседатели с никого да не коментират делото. Освен това им съобщи, че на следващата сутрин започва представянето на доказателствата и ще бъдат изслушани показанията на първия свидетел на обвинението.

Катрин енергично прибра папките и съзнанието й веднага се настрои на майчинска вълна, както обичаше да се шегува Дейв. От този момент нататък, докато вземе Ема от училище и я заведе на урок по цигулка, тя съзнателно щеше да се освободи от предишната идентичност на Катрин Маккей, прокурор, и да се превърне в майка на млада госпожица с лунички, която обича да задава въпроси.

„О, Ем — помисли си тя, — толкова те обичам.“