Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (37)

36

Еспаньола

Четвъртък, 29 юни, 16:45

Когато се прибраха, Дейв взе ръцете на Ема в своите и й заговори с онзи поверителен тон „между възрастни“, с който винаги успяваше да я убеди да изпълни всяко негово желание.

— Слушай, Ем, майка ти има нужда да остане малко сама — чу го Катрин да казва на дъщеря й. — Какво ще кажеш да вземем Сам и да се разходим на плажа?

— Жестоко — беше отговорът на детето и Катрин се усмихна.

— Да разбирам ли, че си съгласна? — лукаво попита Дейв.

— Естествено, Дейв — нетърпеливо потвърди Ема. Катрин все още се усмихваше, когато вратата се затвори след тях. Имаше нещо свръхестествено в начина, по който той винаги успяваше да усети нейните настроения. Всеки път се учудваше, че подобна чувствителност се крие под една толкова груба и хладнокръвна външност. Малко хора се ползваха с привилегията да опознаят тази страна от характера на Дейв и Катрин беше горда, че е сред тях. Знаеше и точно в кой момент беше доловил безмълвното й послание — когато спряха колата пред Центъра по ракови заболявания на гърдата, за да й направят биопсия, и тя за миг беше отпуснала глава на рамото му.

— Знаеш ли, Дейв — беше казала тя, — уморена съм.

— Не може да бъде! — иронично възкликна той. — За малко не загина при експлозията в съда, работиш по шестнайсет часа дневно по делото на Хъдсън и по разследването на атентата, на всичкото отгоре ти предстои биопсия, а ти какви ми ги говориш? Имаш нахалството да твърдиш, че си уморена! Невероятно! — Той я целуна по главата. Обичаше уханието на косата й.

На връщане минаха да вземат Ема. Пътуваха мълчаливо, защото думите бяха излишни. Веднага щом се прибраха, той изведе Ема и Сам на разходка. Катрин стана и погледна през прозореца. Тримата слизаха надолу по хълма, а Сам щастливо махаше с опашка. Истината бе, че тя имаше нужда да остане малко сама, да се свие на кълбо, за да си събере мислите.

Още преди посещението в Центъра по ракови заболявания твърдо бе решила да прогони здравословните проблеми от съзнанието си и да мисли за нещо друго. Затова, когато медицинската сестра в бяла престилка я подготвяше за процедурите, Катрин насочи мислите си извън това, което ставаше с тялото й — към заключителната пледоария, която трябваше да произнесе на следващия ден по случая Хъдсън. За свое най-голямо учудване наистина успя. Докато лекарката свърши с изследването, тя вече беше набелязала основните точки на речта си и дори бе решила точно как да ги поднесе.

Благодарение на локалната упойка операцията бе напълно безболезнена, точно както беше обещала доктор Снайдър. Въпреки това за Катрин усещането, че нещо се прави с тялото й, а тя не изпитва нищо, беше доста смущаващо.

— Утре можеш да свалиш превръзката — каза доктор Снайдър, когато свърши. — Разбира се, спокойно можеш да се изкъпеш.

— Ще ме заболи ли, когато мине действието на упойката? — попита Катрин.

— Малко. Вземи няколко хапчета тиленол, ако ти пречи да заспиш. А сега се прибери вкъщи и се успокой. Утре ще ти се обадя за резултатите.

Сега беше времето на голямото чакане и мислите за това какво би могло да се случи препускаха в съзнанието й като диви коне. „Дали имам рак? Ще ми отрежат ли гърдата? Или, още по-лошо, дали няма да умра?“

Кой щеше да се грижи за Ема?

Знаеше какво ще отговори Дейв, ако зададе въпроса на глас. И при това щеше да е напълно искрен. Той беше най-добрият в света баща за Ема, но само ако Катрин беше с тях. Но дали той ще успее да се справи с Ема и сам? Ще може ли да й бъде баща, майка, учител, а също така доверен приятел, шофьор, готвач, човек, който се грижи да й осигурява развлечения и я подкрепя в трудните минути?

Независимо колко пъти си беше задавала тези въпроси, Катрин така и не намери приемлив отговор. „Опитай се да не се тревожиш за утрешния ден“ — беше й казала Мари Снайдър. Непроизнесеният въпрос, който се криеше в дълбините на съзнанието й, обаче не си отиваше. „А какво ще правя, ако наистина е рак?“

Вечерта беше топла, без никакъв полъх на вятъра, океанът беше спокоен, а небето бе с цвят на касис. Под тях фарът на остров Шелтън изпращаше ярки сигнали на корабите отвъд невидимия хоризонт.

— Готова ли си със заключителната пледоария? — попита Дейв, когато тя излезе на терасата и седна до него на шезлонга.

— Надявам се — отвърна тя. — Утре ще я прегледам още веднъж, непосредствено преди съдебното заседание. — „Утре. Не мисли за това“ — заповяда си наум.

— Защо не си легнеш по-рано? — предложи той.

— Слушам, господарю мой — пошегува се тя и отпи от горещия чай, който й беше запарил, наслаждавайки се на приятната топлина, която се разля по тялото й. — Изглеждаш ми умислен. Какво те безпокои? Атентатът?

Катрин усещаше настроенията му също толкова успешно, колкото той нейните. „Дали затова сме сродни души?“ — замисли се тя.

— Каквото и да е, може да почака — отговори Дейв. — Доктор Снайдър каза да си почиваш.

— Тя имаше предвид тялото, не главата. Хайде, казвай.

— Безпокои ме Ейнджъл Флорес.

Разказа й за разговора си с Ед Хъч и за откритието, че жената, която е била видяна да излиза от сградата, в която бил убит Питър Валенсуела, по всяка вероятност е била преоблечен мъж. После предаде и разговора с Уолт Ърхарт.

Каза й, че след като проверили телефонния номер на Ейнджъл Флорес, детективите бързо установили, че той живее в партерен апартамент в Мишън Хилс, недалеч от търговския център в Хилсайд.

— Ърхарт няколко пъти изпращал хора от шерифството да потърсят Флорес, но той така и не се появил. Лично разпитах съседите и една жена — някоя си госпожа Марина Блайт — спомена, че той рядко се отбивал в апартамента. Свързах се с фирмата, която дава жилищата в сградата под наем, и оттам ми обясниха, че наемателят на апартамента винаги плащал с чекове, издадени от „Банк ъф Америка“.

— Провери ли в банката? — попита Катрин.

— Тази сутрин минах покрай техния клон в Мишън Хайтс. Веднага след разговора с Уолт се срещнах с управителния директор на банката. Той ми обясни, че има право единствено да ми съобщи дали някое лице има при тях сметка и ако е така, да ми даде номера й. С указ №7480 федералното правителство забранява да се издава повече информация без съдебно разрешение.

— Е, и?

— Оказа се, че Ейнджъл Флорес действително притежава банкова сметка в „Банк ъф Америка“. Той или тя просто представя номера на сметката на фирмата за недвижими имоти и така си плаща наема. Подписал е пълномощно. Сумата за наема се пренася автоматично от сметката. Никакви лично издадени чекове. Влоговете винаги се правят автоматично. Никога не е имало личен контакт с Флорес в нито един от клоновете на банката.

— Не научи ли нещо повече от сметката?

— Не и без съдебно разрешение. Затова се свързах с един приятел. Преди няколко години заедно разследвахме случай на злоупотреба и успяхме да върнем на банката известна сума. Та той ми обеща малко повече информация, ако веднага забравя откъде съм я получил.

Катрин извика възмутено и той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Зная, че не обичаш подобни сделки, но трябваше да получа сведенията най-късно днес.

— По дяволите, Дейв! — Възмущението й от неговите изпълнения беше напълно искрено. Мразеше да я поставя пред свършен факт. Разбираше, че той винаги действа в интерес на работата, но не можеше да скрие неодобрението си. — Добре, няма да те питам кой е този човек, но поне кажи какво ти каза?

— Е, каза ми, че на формуляра, който се попълва при откриването на сметката, Флорес е посочил, че работи в плановия отдел на областната администрация.

— В плановия отдел? Тогава много лесно можем да…

Дейв предупредително вдигна ръка.

— Точно така. Не забравяй, че съм с едни гърди пред тебе. След банката се отбих при началника на отдел Личен състав в областната администрация. Там никога не е работил човек на име Ейнджъл Флорес.

— По дяволите. И какво ще правим сега?

— Не зная. В тази работа има нещо гнило. Апартамент, в които никой не живее. Банкова сметка, която се ръководи едва ли не с дистанционно управление. Телефонен номер, на който не са регистрирани разговори по поръчка или на големи разстояния, които могат да бъдат проследени. Всичко е обвито в пълна мъгла. Все едно, че преследваме призрак. — Огорчението в гласа му издаваше колко беше напрегнат.

— Поне знаем, че Ейнджъл Флорес наистина съществува — успокои го Катрин.

— И това не е сигурно — отговори той. — Не е лесно, но е напълно възможно да си създадеш фалшива самоличност. Отиваш на гробището на Санта Рита. Намираш гроб на дете, родено приблизително по същото време като тебе, но починало като малко. Не е сложно. След това с името, датата на раждане и имената на родителите подаваш молба в областния архив за издаване на дубликат. Длъжен си да положиш клетва устно и писмено, че си загубил документите си, но и това не е проблем. Издаденият акт за раждане поставя основата на новите ти документи. С него можеш да кандидатстваш за социална осигуровка. А вече с тези два документа можеш да си извадиш шофьорска книжка. Останалото е просто връх на сладоледа. Няма нищо по-лесно от това да си извадиш кредитна карта и да си откриеш банкова сметка. Така много скоро ти вече разполагаш с една нова самоличност, която в действителност не съществува.

— Добре. Но тогава логично възниква въпросът защо е всичко това. Защо е необходимо някой да си създава толкова грижи? Особено не ми е ясна ролята на апартамента.

— Добър въпрос. Вероятно тя или той има нужда от място, където да променя своята идентичност — замислено каза Дейв. — Да се трансформира в нова същност. Или може би…

— Или може би какво?

— Ей — Дейв почти шепнеше, — ами ако тя или той прави бомбите в апартамента?

Катрин го изгледа невярващо.

— Сигурен ли си, че не умееш да четеш чужди мисли?

— Какво?

— По-късно ще ти обясня. Давай нататък.

— Инстинктът ми подсказва, че Ейнджъл Флорес не съществува — обясни той. — Мисля, че никой не живее в апартамента на Мишън Хилс, или поне не през цялото време. А тя — по дяволите, защо винаги я наричам „тя“? Каквото и да е този Ейнджъл Флорес, в едно съм сигурен — това не е жена, а мъж, който се облича като жена. Адски съм сигурен.

— Добре, да кажем, че си прав — започна Катрин. Искаше Дейв да потвърди изготвения от нея профил, но без нейно влияние. — Да кажем, че Флорес е мъж, а не жена. Кажи ми какъв е той според тебе?

— Млад — започна да разсъждава на глас Дейв, — или поне би трябвало да е млад, като съдя по разказа на Хъч. Млад и красив, строен, среден на ръст. Освен това достатъчно интелигентен, за да привлича мъже, принадлежащи към различни обществени прослойки. Жертвите му не са били глупаци. Затова той сигурно е много общителен, притежава чар, изтънченост. Но зад тази външност се крие опасен психопат. Всеки момент може да избухне като бомба със закъснител.

— Много добре — каза Катрин.

Дейв се наведе напред.

— Какво искаше да кажеш, когато попита дали умея да чета чужди мисли? Да не си изработила профила?

Тя кимна.

— Засега само предварителен и не е довършен, но с тебе сме съгласни по основните точки. И двамата говорим за един и същи човек.

— Продължавай.

— Обсъдих профила с Морган Нелсън. Според предварителните ни проучвания атентаторът вероятно е бял мъж около трийсетгодишен, евентуално малтретиран като дете или юноша. Живее или сам, или с човек, който е много толерантен и непретенциозен. Интелигентен, добре се разбира с хората и по всяка вероятност работи в обществения сектор или в сферата на услугите. От време на време изпитва непреодолима потребност да избяга, да се скрие. Страстно копнее за внимание, особено когато съзнанието му се върне към детството. Един таен апартамент би му свършил чудесна работа.

— Общественият сектор. — Дейв замислено сключи вежди и вдигна поглед. — Всичко съвпада, Катрин. Някой, който добре се ориентира в сградата на областната администрация лесно би могъл да остави пакет с бомба на масата на обвинението, без да привлече внимание към себе си. Освен това в банковия формуляр Флорес е посочил отдела по планиране. Сигурно това е първото, което му е хрумнало.

— Многообещаващо — отбеляза Катрин, — но продължаваме да сме в задънена улица. Трябва да установим някаква връзка между Флорес и взривните устройства. Достатъчна е дори някоя много тънка нишка. Тогава ще разполагаме с достатъчно основание за издаване на заповед за обиск в апартамента на Мишън Хайтс.

— Ричард Хъдсън — каза Дейв.

— Какво Ричард Хъдсън? Какво общо има той?

— Ами ако бомбата е била предназначена за него?

Тя се намръщи.

— Хъдсън не е гей.

— Същото каза и Уолт, а ако грешим? Да предположим, че е бисексуален. Тогава всичко си идва на мястото. Обяснява връзките му с жертвите в процеса, а същевременно и връзката с Флорес. По дяволите, Катрин, може би Хъдсън е в играта!

Катрин дълго време мълча, за да обмисли думите на Дейв. Отдавна се беше научила да не отхвърля и най-невероятната възможност, без да я прецени. Навремето един приятел й беше казал: „Запомни: когато една врата се затваря, веднага се отваря друга“. И тя никога не забрави съвета му. Дали сега не се отваряше нова врата?

Дейв прекъсна мислите й:

— Катрин, трябва да говорим с Хъдсън. И то колкото е възможно по-скоро. Можеш ли да го уредиш?

— Положението е доста деликатно — отвърна тя. — Шестата поправка забранява на полицията да разпитва обвиняем, представен от адвокат. А Хъдсън има адвокат.

— Зная. Но забраната се отнася само за престъпленията, по които той е обвинен, нали така? Не съм юрист, но ми се струва, че това не ни пречи да го разпитаме във връзка с нашето разследване. Прав ли съм?

Катрин поклати глава със съмнение, но призна:

— Шестата поправка действително не се отнася за други престъпления, освен онези, за които е обвинен.

— Тогава хайде да го разпитаме.

— Чакай малко — спря го тя. — Хъдсън се е позовал пред съда на петата поправка „Миранда“ за правото да бъде представен от адвокат. Следователно всички полицейски разпити, без значение по какъв въпрос, са забранени в отсъствието на адвоката му. Което означава, че има само един начин да разговаряме с него — в присъствието на Белкър.

— Мамка му — ядоса се Дейв. — Е, и така да е. На всяка цена трябва да разговаряме с този човек, Катрин.

— Зная. — Тя решително се изправи. — Предлагам да отидем да го видим, и то веднага. Само първо искам да се обадя на Рут и да я помоля да остане при Ема. А ти се обади на Белкър и му кажи да тръгне веднага и да ни чака пред затвора. Обясни му, че на всяка цена се налага да говорим с клиента му. Не го оставяй да се измъкне.

— Само да се опита — каза Дейв.